Стивън Ледър
Мисията невъзможна (12)

Коул Хауард стоеше в коридора на травматологичното отделение пред стаята на Джокера и се потупваше по бузата с антената на мобилния си телефон.

— Ти поддържаш връзка със службите за борба с тероризма, Дон, какво мислиш за него? — попита той.

Една сестра отвори вратата зад тях и вкара един телевизор в стаята.

Клътси вдигна рамене:

— Прилича на парцал, нали? Изобщо не се връзва с представата за войник от САС. Звучи обаче, сякаш знае какво приказва. Мисля, че е добре подготвен. Какво смяташ да правиш с него?

— Не знам. Криминолозите в момента сравняват куршумите, но той призна за убийството на жената и агента от Ем Ай 5.

Клътси се намръщи:

— Няма да му предявяваме обвинения за тези убийства, нали?

Хауард поклати глава:

— Не, изглеждат самозащита. По-трудно обаче ще се оправдае за двата трупа в хотела в Ню Йорк, нали?

— Не и ако е прав за пистолета от агента от Ем Ай 5. За това обаче ще е нужно време, а и много добре знаеш, че куршумите често са толкова деформирани, че криминолозите така и не успяват да установят от какво са изстреляни. — Клътси погледна часовника си. — Гладен ли си?

— Да.

Хауард не беше закусвал. По-голямата част от нощта бе прекарал с криминолозите на мястото на пожара и беше дремнал само няколко часа в балтиморското управление на Бюрото. Изобщо не беше имал време за храна.

— Можем да отделим половин час, нали? — добави Клътси.

— Какво си намислил?

— Мерилендски кейк с раци. Сигурен съм, че никога не си вкусвал такова нещо. Най-доброто заведение е на няколко преки. — Клътси забеляза, че Хауард се мръщи и се ухили. — Преди да се преместя в Отдела за борба с тероризма, съм работил две години в Балтимор. Какво ще кажеш?

Хауард се съгласи и двамата мъже слязоха с асансьора на партера.

— Не е зле О’Брайън да се поизпоти, докато ни чака — отбеляза Хауард, след като излязоха на улицата.

— Не знам. Не изглежда да се поти лесно.

Клътси тръгна уверено по улицата и Хауард го последва. Няколко сестри бяха излезли на слънце да попушат. Хауард предположи, че в болницата е забранено. Беше ясен, слънчев ден, на небето не се виждаше нито едно облаче и тротоарите бяха напечени. Въздухът бе влажен и повечето минувачи носеха широки фланелки и шорти. Повечето пешеходци бяха чернокожи и очевидно бедни. Околните постройки също изглеждаха мизерно — безлични, с олющена боя и гнили дограми. В някои се помещаваха офиси, но имаше и много надписи „За продан“ по прозорците. Магазините също явно не преуспяваха, с бедни витрини и малко клиенти. По улицата имаше много коли, повечето стари и нуждаещи се от ремонт. Клътси заведе Хауард при голяма многоетажна постройка с надпис „Лексингтън маркет“. Около телефонните автомати стояха групички чернокожи, главно млади мъже със скъпи маратонки, шапки с образа на Малкълм Екс и тежки златни ланци по вратовете и ръцете. Те заоглеждаха враждебно двамата агенти.

— Наркопласьори — обясни Клътси.

Висок и хилав чернокож с износени дънки и разсеян поглед размахваше някаква риба и крещеше несвързано.

— Защо не разкарат тази мизерия? — попита Хауард, който не можеше да повярва, че Клътси го е завел на такова място за обяд.

— Е, положението не е чак толкова лошо. В някои райони на града е стотици пъти по-зле, там, за да се разхождаш като нас сега, трябва да си водиш цял отряд за бързо реагиране с пълно бойно снаряжение. Всеки ден в града се извършва по някое убийство, при което обикновено загиват и невинни минувачи; почти винаги е свързано с наркотиците. Средната класа се е изнесла по предградията. За тези тук няма никаква работа и при сегашното икономическо положение на щата няма голям шанс за подобрение. Правителството никога не е успявало да се справи с проблемите на големите градове. Направиха големи инвестиции: в новия стадион, в търговски центрове, в аквариума и този супермаркет „Лексингтън“, но не правят нищо за подобряването на живота на хората тук. Те имат нужда не от туристически атракции, а от работа.

— Харесваше ли ти да работиш тук? — поинтересува се Хауард.

Клътси се намръщи:

— За агент от ФБР тук не е никак зле. Лошото е, ако си в отдел „Убийства“. Тук най-вече черни убиват черни, а престъпленията се разследват от бели детективи, подчинени на чернокож комисар на полицията. Като между чука и наковалнята са. Като ФБР агент поне знаеш, че няма да останеш на това място завинаги, а като работих тук, имах доста свестни колеги. Не е обаче като в Ню Йорк, това е сигурно.

Клътси отвори една стъклена врата и пусна Хауард да влезе пред него.

— Добре дошъл във „Фейдлис“.

Хауард се озова в единия край на голяма зала с висок таван, наоколо се чуваха разгорещени разговори и звуци от ядене и пиене. Миризмата на риба едва се издържаше. Покрай стените на помещението бяха разположени няколко павилиончета за морски деликатеси. Виждаха се аквариуми с големи, мързеливи риби и омари със завързани щипки, в тави с лед почиваха прясно уловени риби, докато зад тях мъже с кървави престилки режеха глави и чистеха вътрешности. В един от отсрещните ъгли Хауард забеляза щанд със скариди и дебели филета от сьомга, а в средата на залата — будка за сурова храна, около която стояха клиенти със стриди и бирени бутилки в ръце. Зад щанда няколко жени с остри ножове отваряха различни видове миди със сръчни движения на китката.

Отдясно на Хауард, пред един щанд се редеше дълга опашка, бели и чернокожи в очакване да бъдат обслужени. Заведението беше претъпкано, повечето клиенти стояха прави пред високи до гърдите маси и ядяха с ръце. Хауард погледна любопитно към щанда.

— Това са най-добрите кейкове с раци в Балтимор — обясни Клътси. — Може би в цял Мериленд.

Когато им дойде редът, Клътси поръча две порции кейк с раци. След няколко секунди продавачката тръсна две пластмасови чинии пред тях. Хауард взе своята и я огледа. Кейкът с раци беше голям колкото бейзболна топка и изглеждаше мачкан с пръсти. Той вдигна ястието към носа си и го подуши, миришеше на раци и подправки. Основното ястие вървеше с хляб и салата и на Хауард му потекоха лиги.

— Искаш ли бира? — попита Клътси.

Хауард поклати глава:

— Не, благодаря, може би кока-кола.

Клътси плати сметката.

— Аз черпя. В случай че не ти хареса.

Занесоха чиниите си на една празна маса. Нямаше столове.

— Така опашките вървят по-бързо — обясни Клътси, когато забеляза, че Хауард търси къде да седне. — Освен това са по-вкусни, когато ги ядеш прав.

Хауард отхапа от порцията си и вдигна вежди.

— Вкусно, а? — попита Клътси.

— Фантастично — съгласи се Хауард. — О, мамка му — добави, след като разпозна една жена, която се приближаваше към тях. — Какво, по дяволите, търси тая тук?

— Ммм? — измуча Клътси с пълна уста.

— Кели Армстронг, млада, напориста и същински таралеж в гащите.

Кели се приближи с усмивка.

— Кели, каква приятна изненада — изсъска Хауард през зъби. — Как ме намери?

— От управлението на ФБР ми казаха, че си е Дон Клътси и ако не сте в болницата, сигурно сте отишли да обядвате във „Фейдлис“.

— Добре ме познават — обясни глуповато Клътси.

— Значи ти си Дон Клътси?

Кели му подаде ръка и Клътси я разтърси силно.

— А ти сигурно си Кели Армстронг. Коул ми е говорил много добри неща за теб.

— О, нима?

Кели вдигна вежди, за да покаже, че изобщо не му вярва. Хауард я покани да си вземе от неговата порция, но тя поклати глава и обясни, че вече е яла.

— Коул, защо не ми каза за телевизионното предаване вчера?

Хауард вдигна рамене:

— Ти работеше по алтернативните цели.

— Щеше да е по-колегиално, ако ме беше уведомил.

— Мислех, че Джейк Шелдън вече го е направил.

Очите й проблеснаха, сякаш искаше да го удари, но тя положи видимо усилие да запази самообладание. Извади няколко внимателно сгънати листа от чантичката си и му ги подаде.

— Това успях да съставя, след като говорих с Държавния департамент и Тайните служби. Извадила съм всички възможности за Източното крайбрежие на отделен лист и имам програмата на всички чуждестранни гости. Научи ли нещо от заподозрения в травматологията?

— От Демиън О’Брайън ли? Той не е заподозрян.

Кели се намръщи:

— Не разбирам.

Хауард отхапа голямо парче от сандвича си, затова Клътси й разказа набързо какво са научили от О’Брайън.

— Знае ли какво планират? — попита тя.

— Дори да знае, не ни го казва — отвърна Клътси.

— Приемаме обаче, че атентатът е предвиден за Източното крайбрежие, нали?

Хауард кимна.

— Ами снайперистите? Знаем ли къде са?

— Още не — призна Клътси. — Открихме адреса им, но къщата беше подпалена и те отдавна се бяха омели. Намерихме само О’Брайън и два трупа.

Двама чернокожи младежи с кожени якета и дънки го гледаха с отворени уста и Клътси си даде сметка, че говори прекалено високо. Той понижи глас:

— За малко да ги пипнем. За малко.

— Какъв е планът ти сега? — обърна се Кели към Хауард.

Той вдигна рамене:

— Ще си поговорим още малко с господин О’Брайън. А твоят?

— Мислех да поговоря с местната полиция, да видя какви мерки за сигурност смятат да предприемат. Ще се връщаш ли във Вашингтон?

— Не знам. Зависи дали ще научим нещо повече от О’Брайън.

— Имаш ли нужда от помощта ми тук?

— Не, ще се справим и сами — отвърна Хауард и добави с усмивка: — Ти работи по твоите задачи.

Тя понечи да каже още нещо, но вместо това само кимна, взе си довиждане с Клътси и се отдалечи. Двамата мъже я изпратиха с поглед; също и неколцина други клиенти.

— Голяма мацка — отбеляза Клътси.

— Кучка. Гнусна, амбициозна кучка.

— Да не е отказала да ти пусне?

Хауард го изгледа на кръв:

— Не го споменавай дори на шега.

Клътси се ухили и погледна към вратата, която тъкмо се затваряше зад Кели.

— Изглежда ми позната отнякъде — промърмори той. — Сякаш съм я виждал вече.

— Така ли? Може би във Финикс.

— Никога не съм бил там — каза замислено Клътси. — Сигурен съм обаче, че съм я виждал някъде. — Той вдигна рамене. — Все някога ще се сетя.

Двамата мъже продължиха с обяда, побъбриха за службата на Клътси в Балтимор, без да обсъждат разследването, защото масите наоколо бяха претъпкани. След това тръгнаха обратно към травматологичното отделение и Клътси отново повдигна въпроса за О’Брайън:

— Искаш ли да се свържа с британците?

— За О’Брайън или за агента от Ем Ай 5?

— И за двамата. Доста са загазили. Преди всичко, нямат право да действат на наша територия без разрешение.

— Може да са получили разрешение.

— Съмнявам се. Ханк О’Донъл ще ни каже със сигурност. Това обаче няма да е първият път, когато действат без наше одобрение. Знаеш как е. Бюрото и ЦРУ също изпращат свои хора в Англия, без да предупредят тамошните служби. Зависи колко доверие можем да им имаме и колко важна е операцията.

Хауард кимна замислено:

— Би ли се обадил на Франк да провериш докъде са стигнали с отпечатъците на О’Брайън? На момичето също. След това се свържи с балтиморското управление и им кажи да закопчеят Патрик Фаръл.

— Дадено.

Бяха стигнали болницата и Клътси извади мобилния си телефон. Хауард последва примера му и двамата мъже намериха един тих коридор, преди да наберат.

Докато Клътси се свързваше с Отдела за борба с тероризма, Хауард позвъни в оперативната зала в Белия дом. Хелън вдигна на третото позвъняване, гласът й бе приятен и учтив, въпреки че Хауард знаеше, че сигурно не е успяла да спи много. Беше се обадил от изгорялата къща на залива Чизапийк около десет часа предишната вечер и тогава тя пак беше дежурна. Хелън го свърза с Мълхоланд, който очевидно работеше с пълна пара. Хауард бързо му обясни за О’Брайън и наученото от него. Мълхоланд го изслуша, без да го прекъсва.

— Мислиш ли, че казва истината? — попита накрая началникът.

— Така мисля. Изпратихме отпечатъците му в Ню Йорк и Франк Съливан ги проверява.

— Как смяташ, Коул? Мислиш ли, че сега ще се откажат?

Хауард се поколеба, преди да отговори:

— Не знам. На тяхно място щях да се скрия за няколко месеца, преди отново да се опитам. Те обаче са терористи, свикнали са да поемат рискове. Всъщност колкото повече се замислям, толкова повече се убеждавам, че независимо от всичко ще продължат. От това, което научих от О’Брайън, Хенъси изпълнява нещо като лично отмъщение.

— Знаем ли къде ще бъде ударът?

— Не, и нямаме никаква представа кога. Макар че имам предчувствие, че ще е скоро. Според програмата на президента, той трябва да е в района на Балтимор и Вашингтон през следващите три дни.

— Да — съгласи се Мълхоланд. — Говорих с Боб Сейнджър снощи и той е на същото мнение. Изпратил е агентите си да претърсват целия район и е усилил охраната на президента.

Хауард изсумтя:

— Мислех, че охраната не може да бъде по-добра.

— Да, е, аз смятам, че го прави по-скоро като презастраховка за собствения си пост.

— Ед, няма ли да е по-лесно президентът да не се показва на обществени места, докато не разрешим проблема?

— Боб вече говори с него и той не е променил мнението си. Президентът не е съгласен да се крие в Белия дом от някакви си терористи. Разрешил е допълнителните мерки за сигурност, но отказва да отмени дори един ангажимент. Същото важи и за министър-председателя. Свързахме се с неговата охрана и той дал ясно да се разбере, че няма да отмени нито едно мероприятие. Казал, че във Великобритания не се поддавал на заплахите на ИРА и нямало да го стори и тук.

Хауард беше очаквал тази позиция, но въпреки това остана разочарован.

— Колко сигнала получихте? — попита.

— Засега около двеста, но телефоните още звънят. Като че всеки в тази страна е видял Бейли и Хенъси; имаме обаждания от Сан Франциско до Кей Уест. Десетина са от околността на Вашингтон и Балтимор и в момента работим по тях.

Хауард разказа на Мълхоланд как О’Брайън проследил Бейли от летището и му съобщи, че смята да задържи Патрик Фаръл за разпит.

— Какво мислиш, че е правил там? — поинтересува се началникът.

— Може да е подготвял пътя им за бягство. Ако успеят, трябва да се оттеглят по някакъв начин. Виж, имам една идея. Този О’Брайън е единственият, видял отблизо Хенъси, Карлос и Бейли. Чудя се дали не можем да го използваме по някакъв начин.

— Какво имаш предвид?

— Искам да го сложим в обкръжението на президента, не като част от охраната, разбира се, но достатъчно близо, ако случайно ги забележи.

— Да, но нали снайперистите ще извършат атентата?

Хауард обясни теорията на Анди Ким, че Хенъси, Бейли и Карлос може би възнамеряват да стоят близо до целта, както се виждаше на записа на Мичел, или за да насочват снайперистите, или за да довършат работата, ако нещо се провали.

— Значи искаш О’Брайън да ги търси, така ли?

— Той ги е виждал лично, а ние разчитаме само на снимки. Ако наистина се опитат да се приближат до президента, той със сигурност ще ги забележи. Може да ги познае по походката, по Стойката на тялото. Знаеш много добре, че често хората се познават от разстояние по начина, по който се движат. Само О’Брайън може да го направи.

— Да, но ние дори не знаем какъв е този О’Брайън, Коул.

— Както споменах, в момента го проверяваме. Твърди, че е бил в САС и е действал срещу ИРА в Северна Ирландия. Обучен е не по-зле от нашите тайни агенти и има опит в операциите под прикритие.

— Ама нали каза, че бил измъчван, прострелян.

— Ранен е, но не прекалено сериозно. Казва, че повечето му наранявания са повърхностни, и макар че е малко отпаднал, няма опасност за живота му.

— Не знам колко близо ще го допусне Боб Сейнджър до президента.

На Хауард му се стори, че Мълхоланд само търси повод да откаже.

— Знам, че е необичайна идея, но ако му се обясни по подходящ начин…

Мълхоланд се засмя:

— Добре, Коул, аз ще говоря със Сейнджър. Уведоми ме само какво е открил Съливан. Той ще провери в Лондон, нали?

— Да. Ще се занимае и с отпечатъците на мъртвата жена.

— Мислиш ли, че тя е третият снайперист? Дина Рашид?

— Има голяма вероятност, да. И ако един от снайперистите е мъртъв, това увеличава възможността да променят плана си и да пристъпят към по-близък контакт.

Клътси държеше мобифона до ухото си и махаше леко на Хауард.

— Една секунда, Ед. — Хауард се обърна към Клътси: — Какво има?

— Франк казва, че мъртвата жена със сигурност е Дина Рашид.

— Ами О’Брайън?

— За него няма сведения нито в нашата картотека, нито в Интерпол. Сега проверяваме в Ем Ай 5, но като се има предвид случилото се с техния човек, може да не се окажат особено отзивчиви.

Хауард кимна и пак заговори по телефона си:

— Ед, Франк казал, че мъртвата жена в мазето със сигурност била Дина Рашид. Все още проверява О’Брайън.

— Добре. Нека поговоря с Боб Сейнджър и пак ще ти се обадя. О, за малко да забравя, Джейк Шелдън от Финикс те търси. Искаше да разбере как се справя Кели Армстронг. Явно има много високо мнение за нея.

— Да, добре се справя — отвърна кисело Хауард.

— Така му казах и аз. Добре, Коул, доскоро.

Връзката прекъсна.

— Всичко наред ли е? — попита Клътси.

— По мед и масло — изръмжа Хауард.

 

 

Матю Бейли взе такси от летището „Бейбридж“ до хотел „Мариът“ в Балтимор; там изчака трийсет минути, преди да вземе друго такси до летището на „Фаръл авиейшън“. Държеше шапката си нахлупена и не сваляше черните очила, но нямаше нужда — никой от шофьорите не му обърна внимание. Той слезе от второто такси на паркинга на летището и изчака, докато се увери, че не го следят, след това взе наетата си кола. Върна се в мотела, нетърпелив да се срещне отново с Мери Хенъси, но все пак се придържаше към ограниченията. Не можеше да разбере защо американците са избрали точно 80 километра в час; това бе скорост на охлюв в сравнение с приетата във Великобритания. Той забарабани нетърпеливо по кормилото и започна да превключва каналите на радиото. На всички попадаше на реклами: за ресторанти, за автосервизи, за намаления, за бири, за супермаркети. Сякаш станциите се бяха координирали, та човек да не може да улучи прозорец в досадните съобщения. Беше забелязал същото явление в американската телевизия. Той изключи радиото и се съсредоточи върху пътя. Вече не се безпокоеше за предстоящата операция — чакаше я с нетърпение, готов да покаже на Мери на какво е способен. Очакването караше стомахът му да се свива, а него — да се чувства по-жизнен от всякога. Мери имаше право, в белфастските кръчми дълго щеше да се говори за този ден, щяха да се пеят песни, да се вдигат наздравици и Матю Бейли и Мери Хенъси да се помнят навеки.

Той спря зад мотела и се втурна в стаята с разтуптяно сърце. Осъзна, че не си е взел ключ и потропа на вратата. Мери отвори, но Карлос, Лъвъл и Шолен също бяха там. Бейли посърна. Лъвъл носеше бяла риза с къс ръкав и емблемата на „Фаръл авиейшън“ на гърба и горния джоб. Мери подкани Бейли да влиза и затвори вратата след него.

— Наред ли е всичко? — попита.

Бейли кимна:

— Самолетът е на „Бейбридж“, с пълен резервоар. От града дотам ще ни е нужен половин час, докато стигнем, летището ще е празно. Там няма диспечерска кула и ако се насочим веднага на юг, няма да попаднем и в обсега на балтиморската.

Карлос кимна и протегна ръка с обърната нагоре длан. — Дай ключовете, Матю.

Бейли погледна Мери и тя кимна одобрително. Той неохотно извади ключовете и ги подаде на световния терорист.

— Говорих по телефона с Фаръл и всичко от негова страна е тип-топ — съобщи Мери. — Снощи не е гледал предаването и аз не му казах. Не засягайте въпроса пред него, не искам да се подплаши.

— Разбира се — увери я Бейли.

Той копнееше да остане насаме с Мери, но явно нямаше да му се отдаде скоро — Лъвъл лежеше на кревата с ръце зад тила и зяпаше в тавана, а Карлос се беше настанил върху тоалетното шкафче и въртеше ключовете от самолета на показалеца си. Мери изглеждаше възхитително. Бейли си спомни колко нежна и стегната беше кожата й в леглото, как го бе притиснала с бедра, сякаш яздеше жребец, как ухаеше — на мускус, като запотено животно. Той усети, че се възбужда и тръсна глава.

— Матю, добре ли си? — попита тя.

Бейли се изчерви:

— Добре съм.

— Последно преговаряне. Ти ще определиш вятъра. Ясно?

— Ясно.

Шолен вече вадеше пушката си от калъфа. Карлос се обърна към Лъвъл:

— Хайде на работа, Рич.

Лъвъл стана и отвори калъфа на оръжието си. Карлос взе пушката на Дина и я провери, а Мери отвори своя куфар и извади пет радиостанции в черни кожени калъфи, със слушалки и микрофони. Даде една на Бейли и той я закачи на колана си, сложи си слушалките. Закачи микрофона на яката си.

Останалите мъже нагласиха радиостанциите си и Мери им се обади, за да проверят връзката. Когато тя се увери, че апаратурата функционира, тримата снайперисти се разположиха в различни части на стаята с лице към една точка — вратата. Бейли застана при вратата на банята, а Мери се облегна на тоалетното шкафче със скръстени ръце. Снайперистите вдигнаха оръжията си на рамо, но без да поставят пръсти на спусъците.

Мери ги изчака да се настанят удобно и да нормализират дишането си.

— Проверка Първи — каза.

— Първи — проверен — повтори Лъвъл.

— Проверка Втори.

— Втори — проверен — обади се Шолен.

— Проверка Трети.

— Трети — проверен — отзова се Карлос.

— Проверка Вятър.

— Две едно пет на девет — обяви Бейли.

Това означаваше, че въображаемият вятър духа под двеста и петнайсет градуса с девет възела. Снайперистите щяха да изчислят наум как да променят мерниците си.

— Две едно пет на девет — повтори Лъвъл.

— Две едно пет на девет — потвърди Шолен.

— Две едно пет на девет — завърши Карлос.

— Първи, мери — изкомандва Мери.

Лъвъл допря око до мерника.

— Целта е прихваната — обяви. — Започвам обратно броене. Пет, четири, три, две, едно.

Той сви показалец, сякаш стреля, след това продължи да брои бавно:

— Хиляда и едно, хиляда и две.

В момента, в който изрече „две“, Шолен сви показалец, сякаш стреля.

— Хиляда и три.

Карлос се направи, че натиска спусъка.

— Хиляда и четири — завърши Лъвъл и тримата снайперисти свалиха оръжията.

Мери кимна доволно:

— Чудесно. Ако го направим наистина, трите куршума ще достигнат целта на интервали от половин секунда. Някакви въпроси?

Всички поклатиха глави. Бяха тренирали стотици пъти и вече можеха да го направят и насън.

Мери погледна часовника си.

— Матю, двамата с Рич можете да тръгвате за срещата с Фаръл.

Бейли се намръщи и понечи да възрази, но Мери вдигна вежди и той затвори уста.

— Ще се видим на летището в осем — добави тя.

Лъвъл прибра пушката си и нарами калъфа; Бейли си облече риза с къси ръкави като тази на снайпериста.

Отчаяно искаше някакъв физически контакт с Мери, прегръдка или целувка, но си даваше сметка, че и дума не може да става, докато другите гледат.

— Добре, Мери. — Той вдигна юмрук за поздрав. — Доскоро.

Той излезе от стаята; стомахът му се свиваше още по-болезнено отпреди. Рич Лъвъл го последва, на излизане смигна на Шолен. Мери взе чантата си.

— С онази Армстронг ли ще се срещаш? — поинтересува се Карлос.

— Да. Тя ще ми каже какво е известно на ФБР и ще ми съобщи подробности за охраната на стадиона.

— Искам да дойда и аз.

— Не — сряза го Мери.

— Искам и аз да говоря с нея.

Мери срещна погледа на Шолен и кимна леко в знак да напусне. Изчака го да затвори вратата, преди да се нахвърли върху Карлос.

— Луд ли си? — закрещя. — Кели може да е готова да помогне на мен, но какво, по дяволите, мислиш, че ще направи, когато разбере, че и ти си замесен? Ти си Карлос Чакала, за Бога! Аз съм ирландка, има причини да ми помага. Ти, ти си… терорист!

Карлос я изгледа изненадан от това избухване. Усмихна се, постепенно усмивката му премина в гръмък смях. Мери си даде сметка какво е казала и се разсмя заедно с него, забравила гнева си.

— Съжалявам, Илич.

Карлос се разсмя още по-силно, очите му се бяха насълзили и той ги обърса с опакото на дланта си.

— Права си, разбира се. Ако ме види, може да промени решението си. Трябва да отидеш сама. — Той се поуспокои, но явно още му беше забавно. — Все пак внимавай.

Тя се наведе и го целуна нежно по бузата.

— Ще внимавам — обеща. — Връщам се след час.

Карлос я изчака да тръгне, след това вдигна слушалката на телефона до леглото. Набра номер и след секунди от другата страна се чу мъжки глас.

— Обаждам се за последен път — каза Карлос.

— Научавам, че имаш проблеми.

— Гледа ли предаването?

— Мисля, че по-голямата част от населението на Америка я е гледало. Няма ли да се откажете?

— Проблемите не са непреодолими. Мерките за сигурност ще са затегнати, но сега имаме наш човек на такъв пост, че ще ни улесни. Всичко продължава по план.

— Разбирам, че Рашид вече не е част от екипа.

Карлос си пое дълбоко въздух:

— Вярно е.

Мъжът от другата страна на линията не каза нищо и Карлос разбра, че очаква обяснения.

— Аз ще заема мястото й — обяви.

— Можеш ли?

— Да.

— Трябва преди това да те видя.

— Сега ли? — изненада се Карлос.

— Веднага.

Карлос не възрази. Взе химикалка и записа адреса.

 

 

Джокера лежеше по гръб в болничното легло с отпуснати ръце. Ефектът от болкоуспокояващите започваше да отминава и той вече усещаше раните си: дупката от куршума в рамото болеше остро в средата с тъпа болка в околните тъкани, като зъбобол; китките му бяха изтръпнали и той се чувстваше, сякаш ръцете му не са свързани с тялото, сякаш ставите му бяха разкъсани и никога нямаше да се възстановят; краката му имаха мускулна треска, сякаш е участвал в маратон. Най-лоша обаче беше раната на гърдите, дупката на мястото на дясното му зърно. Имаше чувството, че тялото му е пробито чак до гръбнака и че вътре е пълно с течност, въпреки че превръзката бе чиста и суха.

Все пак Джокера смяташе, че е извадил късмет. След последната си среща с Мери Хенъси бе лежал три седмици в болница и можеше да приема само течности в продължение на месеци. Докато анализираше състоянието на отделните части на тялото си, той установи, че мехурът му е пълен и спешно трябва да посети тоалетната.

Униформеният полицай седеше на стола си с вирната козирка на фуражката и четеше „Балтимор Сън“.

— Може ли да отида до тоалетна? — попита Джокера.

Ченгето го изгледа с безизразен поглед и свали вестника. — Не — отвърна и отново заби поглед в четивото си.

— О, хайде — запротестира Джокера. — Какво очакваш да направя? Да се подмокря?

Полицаят вдигна рамене. Посочи една стъклена бутилка върху шкафчето до леглото, без да вдига очи от вестника.

— Използвай това.

— Какво, оттук ли? — възмути се Джокера и посочи веригата, която го стягаше към леглото.

Полицаят въздъхна тежко, сгъна вестника и стана. Държеше се на разстояние от леглото, да не би Джокера да реши да му измъкне пистолета. Хвана бутилката за гърлото, подаде му я и се върна на мястото си.

Джокера погледна бутилката, после пак полицая:

— Нямам ли право на малко дискретност?

— Не.

— Страхотно.

Джокера пъхна бутилката под завивките и се приготви да уринира, но точно в този момент вратата се отвори и двамата агенти от ФБР влязоха. Джокера вдигна поглед:

— По дяволите, ако знаех, че изпикаването било толкова интересно, щях да продавам билети.

— Не се притеснявай от нас — успокои го Хауард.

Обърна се към полицая и го попита дали не иска да пие още едно кафе. Ченгето прие с готовност и излезе. Клътси затвори вратата и остана до нея със скръстени ръце. Агентите изчакаха Джокера да напълни бутилката. Той я извади изпод завивките и направи плах опит да я остави върху шкафчето. Ясно беше, че не може да го достигне, и той погледна умолително Хауард. Хауард погледна многозначително Клътси.

— О, не — възпротиви се дебеличкият агент.

— Някой трябва да го направи, Дон.

— Може да я остави на пода.

— Не го стигам — обади се Джокера. — Освен ако не я пусна отвисоко, но тогава ще се разплиска навсякъде.

— По дяволите.

Клътси протегна ръка с отвращение и занесе бутилката до умивалника. Изля съдържанието й и си изми ръцете.

— Нашият Отдел за борба с тероризма никога не е чувал за Демиън О’Брайън — заговори Хауард. — Проверяваме при Ем Ай 5 в Лондон.

Усмивката на Джокера веднага се стопи. Хауард наблюдаваше внимателно реакциите му.

— Какво мислиш, че ще ни кажат? — поинтересува се агентът.

Клътси избърса ръце с една хартиена кърпичка.

Джокера погледна мастилените петна по пръстите си, сякаш да се увери, че са му снели отпечатъци. Вдигна поглед към Хауард. Имаше нещо повече в това разследване на убийство. ФБР се интересуваше най-вече от Хенъси и Бейли, смъртта на момичето и агента от Ем Ай 5 бяха страничен проблем. Ако успее да изиграе правилно картите си, Джокера можеше да се измъкне от тази каша и да си спести доживотното излежаване в някой федерален затвор. Ако ФБР бяха изпратили отпечатъците му в Ем Ай 5, резултатът скоро щеше да се получи.

— Казвам се Крамър — призна бавно той. — Майк Крамър.

Хауард вдигна вежди:

— Значи преди ни излъга, така ли?

— Само за името. Всичко друго е истина.

Хауард кимна замислено:

— Дошъл си с фалшив паспорт?

— Да, в известен смисъл.

— Сигурно е доста, сполучлив.

— Да, такъв е.

— Откъде го взе? И защо не използва истинския си?

— Един приятел ми го даде. Работи в Имигрантския отдел и ми дължи услуга. Паспортът е истински, само името е сменено. Не виждах смисъл да преследвам Хенъси с истинското си име.

— Продължаваш да твърдиш, че работиш сам, така ли? — обади се недоверчиво Клътси.

— Мислите ли, че ако действах с някой друг, той щеше да позволи да ми се случи това? Защо не ми кажете какво става тук? В какво подозирате ИРА?

Хауард извади плика от джоба на сакото си и прехвърли снимките. Извади тази на мъжа с плешивото теме и мустаците и я показа на Джокера.

— Видял си този тип, нали?

— В мазето — потвърди Джокера.

— Казва се Илич Рамирес Санчес. По-известен като Карлос Чакала.

Джокера зина от изненада:

— ИРА работи с Карлос? Какво, по дяволите, са замислили?

— Честно казано, Крамър, ние някак си се надявахме ти да ни кажеш.

Джокера поклати глава:

— Дори не знаех, че е Карлос. Това обяснява защо Хенъси все ме питаше колко знам. Искаше да й кажа каква част от плана им ми е известна. Каквото и да е, сигурно е дяволски важно.

Хауард кимна и си взе снимката.

— Знаем, че работят с трима отлични снайперисти, един от които ти си убил в мазето.

— Момичето ли?

— Да. Дина Рашид, ливанка. Другите двама са бивши „тюлени“ от флота.

— И кого мислите, че искат да убият?

Хауард се усмихна загадъчно:

— Крамър, ние сме ФБР агентите. Ние задаваме въпросите.

— Сигурно е някоя важна личност, нали?

— Мислим, че планират да убият президента. И то скоро.

Джокера се намръщи:

— Защо й е на ИРА да се замесва в убийството на американския президент? Няма логика.

— Има, ако имаме предвид, че наскоро Карлос и представители на ИРА са гостували на Саддам Хюсеин в Ирак.

— Какво? Мислите, че Саддам Хюсеин стои зад това? Защо му е да убива президента?

Хауард вдигна рамене:

— Отмъщение за „Пустинна буря“, предполагам. Той никога няма да прости на САЩ и Великобритания, че го изгониха от Кувейт. И това не е всичко. Спомни си ракетните нападения над Багдад, когато иракчаните се опитаха да убият Джордж Буш в Кувейт. А иракският самолет, който бе свален наскоро в забранената за полети зона, бе истинска плесница за него. Той мрази Съединените щати до дъното на душата си. В резултат на това терористичните актове в страната зачестиха. През деветдесет и трета имаше голяма бомба в Ню Йорк, помниш ли? В Световния търговски център. Убиха шестима души, освен това бяха планирали да взривят тунелите „Холанд“ и „Линкълн“ и главната сграда на ООН. Тогава ги хванахме, но следващия път няма да имаме такъв късмет.

— ИРА не са били замесени, нали?

— Не е доказано, но бомбите бяха подобни на използваните от тях в Северна Ирландия и Лондон. Предполагаме, че ИРА помага на мюсюлманските фундаменталисти на няколко места в света.

— Сега обаче ще използват снайперисти, нали?

— Знаем, че са репетирали атентат със снайпери в аризонската пустиня преди няколко седмици. Става дума за стрелба от наистина голямо разстояние. Смятаме, че единият от снайперистите трябва да бъде на две хиляди метра от целта.

— Две хиляди метра? — повтори Джокера, наблягайки на „хиляди“. — Да не искаш да кажеш двеста?

— Не, две хиляди. Специалистите оценяват, че на куршума ще са му необходими цели четири секунди, за да прелети разстоянието.

Джокера изглеждаше потресен.

— Това е невероятно. Не смятате, че ще продължат при тези обстоятелства, нали? Не и при положение че знаете за плана им.

Хауард вдигна рамене:

— Не сме сигурни. Има още един проблем. Смятаме, че има възможност Бейли, Хенъси и Карлос да заемат позиции близо до целта.

Джокера започна да се досеща какво искат от него агентите. Той единствен беше видял терористите лице в лице.

— В случай че снайперистите не успеят ли? — попита.

— Или за да им помогнат при прицелването.

— Кога смятате, че ще го направят?

— Не знаем. Но ще е скоро. Ако не се откажат.

— Карлос не се плаши лесно — отбеляза Джокера. — Спомням си какво направи във Виена с министрите от ОПЕК. Ако не друго, мисля, че ще приеме предизвикателството. И така, агент Хауард, какво искате от мен?

Хауард погледна Клътси, после пак се обърна към Джокера:

— Искаме да те поставим близо до охраната на президента. Не като част от нея, просто като наблюдател. Виждал си Карлос лично. Можеш да го разпознаеш дори дегизиран.

Джокера се почеса по брадичката и присви очи заради болката в рамото. Посочи веригата с лявата си ръка.

— Ще те освободим под надзор от ФБР — обясни Хауард. — Поемаме риска, Крамър, но аз не вярвам да се опиташ да ни прецакаш.

Джокера го погледна със зачервените си очи:

— Да, ама ако Хенъси и Карлос ме видят около президента, може би ще стрелят първо по мен.

— Възможно е — призна Хауард.

— Ще ми дадете ли оръжие?

Хауард се усмихна и поклати глава:

— И без това ще е трудно да убедим Тайните служби да те допуснат на по-малко от километър от президента. Не мисля, че имаш някаква надежда да получиш оръжие.

— А бронирана жилетка?

— Това може да се уреди. Означава ли това, че си съгласен?

Джокера кимна:

— Готов съм на всичко, за да проваля още веднъж тази кучка.

— Така и очаквах — отбеляза Хауард.

 

 

Марти Едберг посочи телевизионния монитор, показващ близък план на таблото за резултатите.

— Дай на втора — нареди той.

Помощничката му натисна едно копче на контролното табло и на един голям екран в средата на стената от монитори се появи картина. Образът трептеше силно и Едберг удари ядно контролното табло.

— Уенди, би ли казала, ако обичаш, на онзи празноглавец Лони да не се тресе, докато снима?

Уенди заговори в микрофона си, предаде избухването на Едберг под формата на конструктивна критика, която да не разстрои прекалено много оператора. Картината се успокои.

— Така е добре — каза Едберг. — Благодаря. Дай сега четвърта.

Уенди натисна копчето за четвърта камера и на главния екран се появи близък план на мястото за хвърляне на топката. Неколцина мъже с костюми и черни очила оглеждаха игрището, преведени на две, сякаш търсеха изгубени монети.

— Добре, сега шеста.

На главния екран се появи далечен план на бейзболното игрище, предаван от една камера високо на трибуните. Едберг погледна малкия монитор, показващ снимачното поле на камера две. Образът отново трептеше.

— Ще му строша топките на този Лони, ако не миряса — изсъска Едберг.

На вратата на телевизионната контролна зала се почука и Едберг вдигна раздразнено поглед.

— Махайте се! — изкрещя. — Дай на трета, да започне да се придвижва бавно по трибуните.

Уенди заговори бързо по микрофона на оператора на трета камера и натисна друго копче. На главния екран се показаха дълги редове празни седалки. Един мъж със сив костюм и черни очила вървеше бавно между тях и проверяваше отдолу. Няколко униформени полицаи водеха обучени кучета през редовете. На вратата отново се почука и тя се отвори. На прага се появиха двама мъже с къси коси, масивни челюсти, тъмни костюми и черни очила. Едберг въздъхна тежко; веднага позна какви са по костюмите и държанието им. Само агентите от Тайните служби и рок звездите носеха черните си очила и на закрито.

— Кажете, момчета. С какво можем да ви помогнем?

— Господин Едберг? — осведоми се застаналият вляво агент.

— Аз съм.

— Говорихте ли вчера с Боб Сейнджър от Вашингтон за кабелите?

Едберг кимна:

— Да, но това изобщо не е обичайна практика.

— Всъщност съвсем обичайна си е — обясни агентът. — Правили сме го неведнъж, но не на този стадион.

Той отвори черния си кожен портфейл и показа документите си на Едберг. Другият агент, който още не се беше обадил, последва примера му.

— Ние сме от отдела за техническо осигуряване на безопасността. Микробусът ни е долу.

Агентът се отдръпна встрани и Едберг видя двама мъже с бели гащеризони и кашони в ръце пред вратата си.

— Тези техници ще прокарат кабелите до микробуса и ще осигурят връзката — обясни агентът.

— Знаете ли, че няма да можете да командвате операторите, просто ще гледате какво снимаме? Вече обясних това на Сейнджър: можете да гледате, но не да определяте какво ще показваме.

— Това е ясно. Просто се стремим да си осигурим възможност за по-пълно наблюдение на зрителите. Ако видим нещо подозрително обаче, ще искаме по-близък план, който няма да се предава по телевизията. Сигурен съм, че няма да имате нищо против да ни го осигурите; ако ви помолим, разбира се. Все пак тук става дума за сигурността на президента.

— Да, да, знам.

Двамата мъже с гащеризоните влязоха и огледаха мониторите и другата електронна екипировка. Единият посочи един изключен телевизор с номер десет.

— Има ли му нещо на този? — поинтересува се той.

Едберг поклати глава:

— Той ще е свързан с камерата на дирижабъла. Ще се свърже едва когато се вдигне във въздуха, около половин час преди началото на мача.

— Можем ли да получим картина и от него?

— Разбира се, само че за известно време няма да виждате нищо. Можем да излъчим сигнал за проверка на връзката, ако искате.

— Идеално.

Техникът коленичи и отвори кутията с инструментите си. Двамата агенти останаха при вратата и започнаха да наблюдават работата на мъжете с гащеризоните. Едберг забеляза от сакото на единия агент да се подава ръкохватка на някакво оръжие, вероятно картечен пистолет. Извърна бързо глава, сякаш са го хванали да гледа нещо, което не би трябвало да види. Уенди го наблюдаваше тревожно.

— Добре, Уенди, дай седма. И кажи на Лони да спре най-накрая с тези гърчове.