Стивън Ледър
Мисията невъзможна (7)

Сутринта Хауард отиде в осем часа на работа, но Джейк Шелдън очевидно го беше изпреварил. На бюрото му имаше бележка да се обади на шефа. Хауард вдигна слушалката, но размисли и я остави. Излезе в коридора и натисна звънеца до вратата на Гробницата. Махна на камерата отгоре и ключалката избръмча. Той отвори вратата и влезе. Дежурният бе стар приятел на Хауард, агент с двайсетгодишен стаж на име Джийн Елдридж. Елдридж беше, наказан да гние в Гробницата, задето не можеше да свали теглото си под сто и петдесет килограма, вероятно по здравословни причини, но на всички бе ясно, че големите шефове се опитваха да се отърват от всички онези, които не отговаряха на желания облик на агента от ФБР: млад, здрав и енергичен. Беше добродушен дебелак, с прошарена коса и червендалесто лице, и носеше дрехи, шити по поръчка. Винаги държеше голяма кърпичка в джоба си и често я изваждаше с театрален жест, за да бърше челото си.

— Как е, Коул? — посрещна го Елдридж.

Стоеше в дъното на помещението със слушалки на ушите и махна на Хауард да се приближи.

— Ела да чуеш.

Свали слушалките и ги подаде на Хауард. По телефона разговаряха мъж и жена, макар че репликите на мъжа се състояха главно от дълбоки въздишки и ръмжене. Жената описваше образно с плътен глас какво иска мъжът да прави с нея.

— Това е един наркотрафикант, следен от УБН — обясни Елдридж. — Всяка сутрин звъни на този телефон.

Мъжът на телефона наближаваше оргазъм и Хауард върна слушалките на колегата си, който ги изключи от магнетофона.

— Та какво те води в Гробницата? — попита.

— Подслушването на една къща в Коронадо, семейство Шолен. Снощи са говорили. Кой беше дежурен?

— Ерик Тифенбахер.

Елдридж избърса чело с голямата си червена кърпичка. Седна на стола до бюрото; дебелите му бедра се притиснаха едно в друго като пухкави възглавници.

— Някакъв проблем?

— Не, няма проблеми. Обадил се е на Кели Армстронг.

— Да, ледената девица. Ерик я сваля от известно време. Внимавай, Коул, тя е от връзкарите. Мъжът й е голяма клечка в Министерството на правосъдието, нали?

— Нямам представа. Мога ли да чуя разговора?

— Разбира се. — Елдридж посочи един магнетофон. — Ей онзи апарат. Вземи записа и го прослушай на съседния. В случай че проведат разговор през това време. Нали не си забравил как се прави?

Хауард погледна дебелака на кръв:

— Не, Джийн, не съм забравил.

Хауард бе прекарал седем месеца в Гробницата, след като шефовете му научиха за проблема му с алкохола. Не беше от най-приятните периоди в кариерата му. Той смени записа и сложи ролката на апарата, който му бе показал Елдридж. Включи го и двамата агенти заслушаха разговора.

— Колко мило да се грижи толкова за кучето си — отбеляза Елдридж; подаде един лист на Хауард. — Би ли попълнил това?

Хауард взе формуляра и записа часа, в който е била сменена ролката, и данните за дължината на записа.

— Това е като карането на колело — каза, докато връщаше листа на колегата си. — От колко време си тук, Джийн?

Дебелакът вдигна рамене:

— От четири години, доколкото си спомням.

— Защо още не си се опитал да се махнеш?

— Искаш да кажеш защо не отслабвам? По дяволите, Коул, какво ли не опитах. Почти не ям.

Хауард се приближи до кошчето и погледна вътре. Имаше няколко празни опаковки от „Бъргър кинг“ и две кутии от бисквити.

— Да, прав си — призна.

— Освен това тук не е чак толкова зле, знаеш ли? Работиш на фиксирано работно време, чисто е, безопасно и трудовият стаж се трупа така или иначе. При тебе беше различно. За теб времето, прекарано в Гробницата, беше предупреждение. За мен е изгнание. — Елдридж избърса чело с кърпичката. — И така, какво за записа?

— Опитвам се да издиря този човек и се надявам от разговора да получа някаква представа къде се намира.

Елдридж погледна бележника си.

— Според бележките на Тифенбахер обаждането е направено от обществен телефон в Лонг Бийч.

— Да, така е. Кели е идвала.

— Ти обаче мислиш другояче, а? — попита Елдридж; Хауард присви очи. — Ледената девица май е тръгнала за зелен хайвер, а?

Хауард се ухили.

— Колко жалко — отбеляза Елдридж. — Предполагам, че доста ще се разсърди на бедния Тифенбахер.

— Може ли да взема този запис за малко? — попита Хауард.

— Хей, чакай малко, Коул, знаеш много добре, че записът не може да напуска сградата. Можеш да намалиш стойността му като веществено доказателство, ако излезе от нашата юрисдикция.

— Това не е веществено доказателство, просто се опитваме да открием този човек. Искам двама специалисти да го изслушат, после веднага ти го връщам.

— Днес ли? Днес ли ще го върнеш? В моята смяна?

Хауард кимна:

— До обяд ще е тук, Джийн, обещавам.

След като се върна в кабинета си, Хауард се обади в лабораторията на „Клейтън електроникс“. Вдигна Макдауъл, който звучеше, сякаш дърпа от цигара.

— Обажда се Коул Хауард от ФБР.

Макдауъл се закашля и агентът се усмихна.

— Това марихуана ли е? — попита.

— Господи, вие като че знаете всичко. И така, с какво мога да ви помогна, специален агент Хауард?

Агентът му обясни какво иска и двамата веднага си уредиха среща в лабораторията. На бюрото го чакаше нова бележка от Джейк Шелдън, но Хауард не й обърна внимание. След трийсет минути беше в лабораторията с Макдауъл и Уайман. Сладникавата миризма на марихуана още се усещаше и Макдауъл се държеше леко настрана.

— Това ли е записът? — попита Уайман.

Хауард кимна и му го подаде.

— Качеството е добро, но това, което ме интересува, е фонът.

Уайман отиде при един касетофон и даде знак на агента да се приближи.

— Кажете точно кой отрязък ви интересува.

Превъртяха записа на момента, в който Шолен се беше обадил на майка си.

— Оттук до края — каза Хауард. — Като фон се чува някакъв шум. Като от телевизор или радио. Можете ли да го усилите?

— Без проблем — отвърна Уайман. — В сравнение с работата по видеозаписа това са методи от каменната ера. — Той погледна Макдауъл, който си гризеше ноктите. — Бил, би ли го прехвърлил на диска?

— Разбира се.

Макдауъл седна пред един компютър и натисна няколко клавиша.

— Добре, пускай.

Уайман пусна отново записа. След като лентата свърши, Макдауъл му даде знак, че всичко е наред:

— Готово.

Натисна още няколко клавиша и записът отново прозвуча от тонколонките.

— Това е от компютъра, не от касетофона — обясни Уайман на Хауард.

След това изтегли един стол до този на Макдауъл и седна. Двамата младежи заговориха бързо на професионалния си жаргон, оставяйки Хауард в пълно неведение по отношение на онова, което правеха. Струваше му се, че говорят на непознат език. Пръстите на Макдауъл заиграха по клавиатурата под напътствията на Уайман и на екрана се появиха редици от числа. След десет минути Уайман кимна и се облегна назад с широка усмивка.

— Я опитай сега.

Макдауъл натисна един клавиш и колонките изпращяха. Този път не се чуваха гласове. Имаше някаква музика, после започна бръмчене като от смущение на линията. Накрая прозвуча приглушен говор.

— Звучи като телевизор, няма съмнение — установи Уайман.

— Можете ли да увеличите звука? — попита Хауард.

— Можем да го прехвърлим на по-висока честота, така ще звучи по-пискливо — обясни Макдауъл.

Наведе се и затрака по клавишите; косата му провисна напред и той заклати глава като дете, което свири на пиано. Когато пусна отново записа, подобрението беше очевидно, макар че Хауард още не можеше да разбере какво се говори.

— Продължавайте да го пускате — помоли.

— Пусни го на непрекъснато въртене — предложи Уайман. Макдауъл натисна още клавиши и записът започна да се повтаря отново и отново.

— Този звук е от някакво електронно устройство — отбеляза Уайман. — Звучи ми познато.

— Ще се опитам да го усиля — предложи Макдауъл. — Първо ще заглуша ниските честоти.

Тримата мъже отново се заслушаха. Хауард изведнъж получи прозрение; изсмя се високо.

— Това е фазер! — извика.

— Човече, прав сте — съгласи се Макдауъл.

— Точно в десетката! — възкликна Уайман.

— Момчета, не знам как да ви благодаря — каза Хауард.

Взе записа и тръгна да си ходи. Преди да излезе, Уайман отбеляза, че фазерите се използвали както в „Стартрек“, така и в продължението му: „Стартрек: Новото поколение“.

Когато Хауард се върна в централата на ФБР, на бюрото му имаше трета бележка от Шелдън, съобщение, че Бил Макдауъл го бил търсил и серия факсове от Държавния департамент със списъка на чуждестранните делегации, очаквани в САЩ през идните месеци. Докато звънеше на Макдауъл, Хауард смачка двете бележки и ги хвърли в кошчето. Компютърният специалист му съобщи гордо, че направил още някои подобрения на записа, който още бил записан на компютъра му, и че били съвсем сигурни, че са чули гласа на Спок — по телевизията бяха давали „Стартрек“, не продължението. Хауард му благодари. Информацията, че докато Шолен е говорил по телефона, по телевизията са излъчвали „Стартрек“, беше голям напредък. За начало мислеше да звъни по всички станции, но после се сети, че стига да се обади в редакцията на „Телевизионен справочник“, седмично списание, публикуващо програмите на всички телевизии в страната. Попадна на услужлив редактор и само след минути вече знаеше по кои канали е бил излъчван научнофантастичният сериал. Бяха общо шест. От телефонната компания взе номерата им и се обади във всичките подред. Представяше се и искаше да го свържат с програмния директор. И в шестте случая помоли да пуснат запис на серията от предната вечер и да проверят дали фазерът е бил използван около дванайсет и двайсет, времето на обаждането. Отначало повечето го взимаха за шегаджия, но той им даваше номера на централата на ФБР във Финикс, за да проверят.

Накрая се разбра с представителите на шестте станции да проверят записите си и да му се обадят. При първите две обаждания му съобщиха, че фазерът не е използван, но при третото Хауард извади късмет. Капитан Кърк беше стрелял с космическото си оръжие, а след секунди бе разговарял със Спок, преди да се телепортират на кораба си. Станцията беше WDCA-TV, предаваща в района на Балтимор и Вашингтон. Хауард се усмихна и затвори. Имаше хубаво предчувствие. Останалите три телевизионни станции му се обадиха в рамките на десет минути и отговорите на всичките бяха отрицателни. Хауард се почувства окрилен. Допи кафето си и се обади в кабинета на Джейк Шелдън. Секретарката му каза да се качва веднага.

При влизането на Хауард Шелдън вдигна вежди:

— Нямаше те в кабинета, а, Коул?

— Да, съжалявам, но се занимавах със записа от разговора на Лу Шолен с майка му — отвърна той, докато се настаняваше на стола срещу бюрото на началника. — Видях бележките ви едва преди пет минути.

Шелдън нагласи ръкавите на безупречния си син костюм.

— Доколкото разбрах, Кели се занимава с тази следа.

— Не съм убеден, че обаждането е направено от Лонг Бийч.

Хауард забеляза три папки на бюрото на началника. Опита се да прочете надписите им, но те бяха закрити от ръцете на Шелдън.

— Според Кели обаждането е направено от обществен автомат в това градче. За няколко пушки „Барет“, продадени на Западното крайбрежие, още нямаме отчет, а президентът се очаква в Лос Анжелис на годишнината от размириците от 1992-ра. Доказателствата ми се струват доста сигурни.

Шелдън сключи пръсти и зачака Хауард да отговори.

Агентът се усмихна леко. Кели не беше споменала, че е получила информацията от търговците на оръжие. Още нещо, което бе скрила от него.

— Лу Шолен е бил телефонен пират — обясни Хауард. — Докато е служил при „тюлените“, едва се е измъкнал от съдебно преследване от телефонната компания за разпространение на черни кутии, устройствата, с чиято помощ се провеждат безплатни международни разговори. Напълно способен е да пренасочи обаждането и да ни прати за зелен хайвер.

Шелдън се намръщи:

— Каза ли го на Кели?

— Нямах тази възможност.

Хауард разказа на началника за анализа на записа и как е открил телевизионната станция от Източното крайбрежие.

— Значи, твърдиш, че Шолен се е обадил от района на Балтимор и Вашингтон?

— Така изглежда. И от това, което е казал на майка си, излиза, че планираният удар трябва да се състои през следващите две седмици. Мисля, че трябва да отида във Вашингтон.

Шелдън кимна:

— Струва си да се опита. Говори с Боб Сейнджър, докато си там. — Той прокара пръсти през снежнобялата си коса. — Има още нещо, което трябва да знаеш. Обади ми се началникът на Отдела за борба с тероризма в Ню Йорк. Казва се Ед Мълхоланд. Излиза, че са идентифицирали лицата на трите снимки, които им изпрати. Жената е Мери Хенъси, активистка на ИРА, издирвана от британските власти. Единият от мъжете е Матю Бейли, друг член на Ирландската републиканска армия. Отговорен е за смъртта на четирима полицаи в Северна Ирландия.

Шелдън му подаде две от трите папки. Хауард отвори горната. Съдържаше няколко факса и снимка на Бейли, добро съвпадение с обработените от хората на Теодор Клейтън.

— Снайперист ли е? — попита Хауард, докато преглеждаше факсовете.

— В Белфаст е използвал „Калашников“, но повече като нападателно оръжие, отколкото като снайпер.

Хауард отвори следващата папка и погледна снимката на русата жена. Беше същата като на записа от пустинята.

— Няма логика — отбеляза. — Защо са й на ИРА американски снайперисти?

— За да използват уменията им. Преди примирието от 1994-та използваха една бивша зелена барета, за да стреля по британски войници от двете страни на границата. Известно ни е кой е той и знаем, че пребивава в Корк, на западното крайбрежие на Ирландия. Освен това използва „Барет“.

— Защо не го използват и в Щатите?

— Защото, щом стъпи на наша земя, ще бъде арестуван. — Шелдън му подаде и третата папка. — Другият мъж е Илич Рамирес Санчес.

Агентът отвори папката и разгледа няколкото снимки на мъжа с мустаците и плешивото теме.

— Вероятно ти е известен под името Карлос Чакала, венецуелският терорист, отговорен за отвличането на министрите от ОПЕК във Виена през 1975-та, за стрелбата на телавивското летище през 1972-ра, когато загинаха двайсет и пет души, и за куп други жестокости. Още не можем да разберем как се е измъкнал от французите. Това никога нямаше да стане, ако ние го бяхме заловили. В Ню Йорк е вдигната истинска тревога, Коул. Мислех си, че се крие някъде из Близкия изток. Ако сега е в страната…

Шелдън остави изречението недовършено.

Хауард прегледа документите. Както всеки представител на службите на реда по света той много добре знаеше кой е Карлос. В папката имаше и списък на терористичните групи, с които бе замесен — приличаше на телефонен указател на международния тероризъм: Народният фронт за освобождение на Палестина, турският фронт за национално освобождение, фронтът за освобождение на Квебек, бандата „Бадер-Майнхоф“, японската „Червена армия“, Организацията за въоръжена арабска съпротива. Не се споменаваше обаче за ИРА. Хауард отново разгледа снимките. Без съмнение това беше мъжът от записа от Аризона.

— Съобщихте ли на Сейнджър? — поинтересува се Хауард.

Шелдън поклати глава:

— Исках първо да говоря с теб. Мисля, че ще е добре да се видиш с Ед Мълхоланд в Ню Йорк за малък инструктаж. Докато пътуваш натам, ще се обадя в Белия дом. Коул, сега, след като вече знаем с кого си имаме работа, това е най-важната задача на Бюрото. Като се имат предвид насоките на разследването, Ед Мълхоланд ще поеме командването.

Новината свари Хауард неподготвен, той се почувства, сякаш са го ударили в корема.

— Справям се отлично — запротестира той. — Не виждам защо…

Шелдън му направи знак да мълчи:

— Разбирам те, Коул, но това е в областта на борбата с тероризма. Имаме нужда от специалисти, а Ед е висш служител. Така трябва.

На Хауард му се искаше да възрази, но знаеше, че няма смисъл. Ако имаха работа с терорист от ранга на Карлос, съвсем нормално бе Отделът за борба с тероризма да се намеси. И щом началникът на отдела искаше да се заеме лично, логично бе той да оглави разследването.

— Вече постигнах съгласие с Ед ти да продължиш да работиш по разследването и да докладваш и на двама ни. Опитът, който имаш по случая, е незаменим и Ед иска да те задържи. Съгласен ли си?

Хауард въздъхна. Поне не му отнемаха случая.

— Оттук ли ще го водим, или от Ню Йорк? — поинтересува се той.

— Откъдето каже Ед. От това, което ми каза, останах с впечатлението, че ще се съсредоточат върху Източното крайбрежие. Искаш ли да се обадиш на Кели и да я вземеш в Ню Йорк?

Хауард едва сдържа самодоволната си усмивка; обърна се съвсем сериозно към Шелдън:

— Тя се зае с голям ентусиазъм с проверката на продадените пушки „Барет“, затова може би най-добре да я оставим да продължи в тази насока. Предполагам, че няма да изпитаме недостиг на хора.

— Ед ще ти осигури колкото души ти трябват на Източното крайбрежие, а и Тайните служби ще помагат с каквото могат.

— Можем ли да приемем със сигурност, че Карлос и ИРА имат за цел президента? — попита Хауард, мислейки за списъка от Държавния департамент. — Той винаги е бил на страната на ирландците, нали? Не е ли по-вероятно ИРА да избере британска цел?

Шелдън се облегна назад.

— Според Мълхоланд през лятото на 1991-ва Саддам Хюсеин събрал световните терористични организации в Багдад. Карлос е присъствал, както и представители на ИРА. Имало и хора от организацията „Абу Нидал“, на японската „Червена армия“ и на всички, готови да вършат мръсната работа на Саддам. Той отдавна поддържа терористичните организации и след „Пустинна буря“ реши да си поиска услугите обратно. Не знаем със сигурност какво е замислил, но без съмнение това включва отмъщение за страните, Подкрепили Кувейт.

— Значи такава смятат нашите антитерористи, че е причината? „Пустинна буря“?

Шелдън кимна:

— Помниш ли опита за убийство на Джордж Буш в Кувейт през април 93-та? Колата-бомба. Това беше дело на Саддам.

— И ние отговорихме с ракетен обстрел на Багдад. Това не му ли беше за урок?

Шелдън се усмихна:

— Този човек няма да миряса, докато не си отмъсти, Коул. Такива са арабите. И колкото повече губи, толкова повече се ожесточава.

Хауард вдигна рамене:

— Не разбирам защо ИРА ще иска да се замесва с убийство на президента, но ако работят за Ирак, в това има повече логика, предполагам.

— Може да го правят заради най-стария стимул на света — парите. Знаеш ли нещо за положението в Ирландия?

— Знам, че ИРА се бори за независимост на Ирландия. Искат изтегляне на британските войски, право на самоопределение.

Шелдън кимна:

— Добре, но има и нещо повече. Това е по-скоро борба за власт и пари. И ако този Чакал плаща достатъчно, сигурен съм, че Бейли и Хенъси ще направят каквото поиска.

— Дори ако иска да убие президента? Мислите ли, че ще се съгласят?

— Те са вършили немислими жестокости в Британия. Преди няколко години взривиха лорд Маунтбатън на една яхта с група малки деца. От плавателния съд останали само трески… от хората не е намерена и следа. Погребаха празни ковчези.

Хауард потрепери, но още не беше убеден. Чувстваше назряваща паника и се опита да я преодолее.

— Сега, като знаем, че ИРА е замесена, може би трябва да разгледаме възможността за алтернативни цели.

— Британци, имаш предвид.

Хауард кимна.

— Съгласен съм, но мисля, че докато не научим истинските цели на ИРА, трябва да приемем, че сигурността на президента е под заплаха.

— Какво ще кажете за бивши президенти? — попита Хауард. — Ако Саддам се е опитал да убие Буш през 93-та, може би ще се опита и сега.

— Хората на Буш са уведомени и той няма да се показва за известно време пред обществото. Същото важи и за висши военни. Президентът обаче не може да се скрие.

Хауард почувства внезапна тревога. Имаше чувството, че губи контрол — имаше толкова много гледни точки, толкова много задачи; започваше да се опасява, че тази работа е прекалено трудна за него. Той взе папките и се върна в кабинета си. В доброто старо време би посегнал към бутилката, за да убие тревогата, но-от почти четири години не беше близвал и капка и нямаше намерение да започва пак сега. Той се отпусна тежко зад бюрото, погледна часовника си и отвори долното чекмедже. В една тънка черна тетрадка намери покана за една среща на анонимните алкохолици, която трябваше да се проведе след час. Непосредствено след като отказа алкохола, той ходеше на такива срещи почти всеки ден. В клиниката, където го настани Теодор Клейтън, отказването беше лесно. Охраната бе строга, почти колкото във федерален затвор и Хауард се намираше под двайсет и четири часов надзор по време на процеса на детоксикация. По-късно, когато преминаваше през групова и индивидуална терапия, имаше толкова много неща за правене, че почти не се сещаше за пиене. Клиниката, луксозно имение на юг от Финикс, забраняваше посещения и какъвто и да било контакт с външни лица през първия месец и това го принуди да се замисли за проблема си с алкохола и да го приеме като предимство, не като слабост.

Когато напускаше клиниката, с петнайсет килограма по-тежък и в по-добро душевно и физическо състояние от когато и да било през последните пет години, лекуващият лекар му напомни да посещава срещите на анонимните алкохолици ежедневно през първия месец. Хауард си спомни как се беше усмихнал и как бе стиснал ръката на лекаря с мисълта, че вече се е отървал от алкохолизма. Само след три часа жаждата го накара да се облее в студена пот и ръцете му да затреперят. Тогава за пръв път отвори тънката черна тетрадка.

Сега посещаваше срещите на анонимните алкохолици поне веднъж седмично, по-често, ако внезапно му се допиеше. Един час. Имаше време да се обади в Ню Йорк. Той взе указателя на ФБР и потърси клона на Отдела за борба с тероризма, отговорен за ИРА. Намери го под името „Отдел за борба с тероризма, клон Европа“ и видя, че седалището им е на Федерал Плаза в Манхатън. Като началник бе отбелязан О’Донъл мл., Х. К. Всички управления на ФБР бяха свързани със секретна вътрешна комуникационна система, така че не се налагаше да използва външната линия. Той набра номера на О’Донъл, но след шест позвънявания някаква секретарка го информира, че го нямало. Хауард прокара пръст по списъка на агентите в ирландската секция и помоли да го свържат с първото име, което прочете: Клътси, Д. Секретарката прехвърли разговора и от слушалката се чу отегчен мъжки глас. Хауард се представи и обясни, че Ед Мълхоланд му изпратил досиетата на Бейли, Хенъси и Чакала. Помоли нюйоркския агент да провери още две имена за връзки с ИРА: Рич Лъвъл и Лу Шолен. Нито едно от двете не беше познато на Клътси.

— Искате ли да проверя в ЪКП и Ем Ай 5? — попита той. — ЪКП?

— Ълстърската кралска полиция — обясни Клътси. — Полицията в Северна Ирландия. Имат дяволски добра разузнавателна мрежа. А Ем Ай 5 е Британската служба за разузнаване. Водят собствен архив за ирландските терористи. Имаме система за обмен на информация. Мога да проверя всички имена при тях.

— А снимки? — поинтересува се Хауард и придърпа компютъра си.

— Разбира се. Но ще отнеме време. Компютърните ни системи още не са свързани, трябва да изпратим снимките по куриери. Информацията от Ем Ай 5 може да се забави малко повече отколкото тази от Ълстър. Напоследък не си дават много зор. Политика, нали разбирате?

— Разбирам — отвърна Хауард, макар че не беше сигурен.

— Знаете ли нещо за ИРА?

— Не много — призна Хауард. — Само което пише по вестниците.

Клътси се изсмя:

— Да, е, и двамата много добре знаем колко може да им се вярва. Ще ви изпратя две скорошни статии, подготвени от ЦРУ. Също информацията за вътрешен инструктаж, която шефът ни, Ханк О’Донъл, разпространи миналата година.

Хауард поблагодари на Клътси и го уведоми, че ще бъде в Ню Йорк на следващия ден. Преди да тръгне за срещата на анонимните алкохолици, прегледа досиетата на Матю Бейли и Мери Хенъси. Бейли беше на двайсет и шест и както се изразяваха в ИРА, „активен доброволец“ от деветнайсетгодишна възраст. Ълстърската полиция бе издала заповеди за задържането му за серия убийства в Северна Ирландия. Беше замесен в убийството на двама полицаи от засада с автомат „Калашников“, макар че не беше ясно кой точно е дръпнал спусъка. Освен това бил забелязан в един полицейски участък на Източен Белфаст малко преди в чакалнята да избухне бомба, убила един полицай и ранила шестима цивилни. Друг северноирландски полицай бил убит при взривяването на кола-бомба и материали, подобни на използваните, били намерени в апартамент, известен като едно от скривалищата на Бейли. Уликите срещу Бейли бяха красноречиви, но още по-потресаващи бяха свидетелствата на един висш функционер на ИРА, който станал информатор на полицията през 1993 г. и благодарение на когото вече десетина терористи лежаха зад решетките.

В папката имаше преписка от Ълстърската полиция, че Бейли напуснал Северна Ирландия в Южна, с последващ доклад, че заминал за Съединените щати. Един антитерористичен отряд на ФБР за малко да го хване на Западното крайбрежие в операция с една ракета земя-въздух за примамка, но той изчезнал часове преди предаването на пратката. Отделът за борба с тероризма, клон Европа, получил сигнал, че Бейли бил забелязан на няколко пъти в Ню Йорк в края на миналата година, предимно по ирландски барове, известни като центрове за събиране на средства за ИРА. За последен път бил видян през ноември. Оттогава — нищо.

Мери Хенъси беше четирийсет и девет годишна вдовица. Съпругът й загинал при улична престрелка преди три години. Предполагаше се, че колата му попаднала на засада на протестантски екстремисти. Лиъм Хенъси бил водещ белфастски адвокат и старши съветник в „Шинфейн“, политическото крило на Ирландската републиканска армия. Нападателите така и не били открити и в досието се съдържаше подробно копие на речта на Мери Хенъси на погребението му, в която тя обвиняваше британското правителство в организирането на политически убийства. Тя смяташе, че съпругът й е бил убит от САС като част от програмата на британците за обезглавяване на ИРА.

В папката имаше отделен документ на ФБР, описващ с известни подробности престрелката, макар и без ясни изводи. Неоспоримото бе, че двайсетина висши функционери от ИРА бяха загинали в рамките на четири седмици след взривяването на един пътнически самолет, извършващ полет от Лондон за Рим. ИРА не беше поела официално отговорността за терористичния акт, но се знаеше, че бомбата е била изработена от една жена — специалистка по взривните устройства, която била убита при нахлуването на един отряд на САС в лондонския апартамент, използван от нея и още неколцина членове на ИРА за тайна квартира. След смъртта на жената, Маги Макдърмот, и съучастниците й, една шестмесечна бомбена кампания внезапно бе спряла, от което британските власти си вадеха неоспоримия извод, че точно това звено на ИРА е виновно за терористичните актове. Няколко дни след взривяването на самолета, при което загинали повече от сто души, двама ирландски терористи били застреляни в една дъблинска кръчма от маскирани мъже, смятани за членове на протестантската въоръжена организация „Доброволци за защита на Ълстър“. Последвали още убийства и като че всеки ден земята получавала по един ковчег, покрит с републиканския трибагреник. Неколцина висши функционери на ИРА намерили смъртта си в подозрителни пътнотранспортни произшествия — паднали от високи скали, докато се движели с превишена скорост, или се забили в крайпътни дървета на абсолютно прави пътни участъци. Имало и няколко самоубийства, от токови удари в банята до собственоръчно причинени огнестрелни рани. В течение на две седмици ИРА била напълно срината. Много от членовете й избягали от Северна Ирландия на юг или в САЩ.

В британските вестници се появили крещящи заглавия за организирана или подкрепяна от правителството чистка, но като цяло пресата и обществеността явно смятаха, че случилото се е справедливо възмездие за ирландския терор, разтърсвал в продължение на години Обединеното кралство. Обвиненията за чистка били енергично отречени от министър-председателя и армията и освен намеците не били представени никакви доказателства, че убийствата са дело на официалните власти. Един от специалистите на ФБР обаче бе направил няколко статистически изследвания на внезапните смъртни случаи и беше установил, че вероятността двайсет и четирите убийства, самоубийства и нещастни случаи да се случат в рамките на четири седмици е от порядъка на едно на шест милиарда. Убийствата без съмнение бяха умишлени, но дали зад тях стоят САС, Ем Ай 5, армията или протестантски екстремисти, още не беше и вероятно никога нямаше да стане ясно. Който и да бе отговорен, крайният резултат беше временна недееспособност на ИРА като терористична заплаха. Повечето от убитите бяха водачи и организатори и без тях ИРА беше като обезглавена змия, гърчеща се в предсмъртна агония.

За известно време Мери Хенъси се беше опитала да възстанови реда в организацията, като бе започнала с антибританската си реч на погребението на съпруга си. Напразно беше призовавала за публично разследване на смъртта на северноирландските функционери. Никой не й бе обърнал внимание и една година след погребението на Лиъм Хенъси тя беше преминала в нелегалност, за да се заеме за пръв път в живота си с терористична дейност. Бе организирала бомбена кампания в Белфаст, довела до унищожаването на един полицейски участък и една казарма. Когато Северна Ирландия станала твърде опасна за нея, тя се беше прехвърлила в Южна. Оттам често бе прехвърляла границата, като атаките й бяха насочени винаги срещу британската армия и кралската полиция. Борбата й в никакъв случай не беше на религиозни основи, а на политически, насочена към онези, които тя обвиняваше за смъртта на съпруга си. Според доклада от ФБР Мери Хенъси беше отговорна за смъртта на трима офицери от САС, изпълняващи мисии под прикритие в Северна Ирландия. Мъченията, на които обичаше да подлага мъжете, бяха особено жестоки и жълтата преса й бе лепнала прозвището „Черната вдовица“. Както изглеждаше, след смъртта на съпруга си тя беше загубила душевното си равновесие и в докладите на Ълстърската полиция я определяха като психопат. Властите така и не бяха успели да хванат дирите й и в доклада се казваше, че живеела близо до Дъблин с група сподвижници на ИРА и още се опитвала да съживи организацията.

В папката бе приложен списък на всички терористични акции на ИРА през последните двайсет години. Хауард беше запознат с много от тях: коли-бомби, снайперистки нападения, палежи, изтезания. За малко да убият Маргарет Тачър на конференцията на Консервативната партия, като взривили хотела, в който била отседнала, а по време на войната в Залива бяха обстрелвали Даунинг Стрийт 10 с импровизирани минохвъргачки по време на заседание на военния съвет под председателството на Джон Мейджър. Съдии, висши военни, политици, това бяха целите на ударните групи от ИРА и мястото на всеки заловен терорист се заемаше от десетина нови.

Хауард погледна часовника си и установи, че е време да тръгва. Той бързо преодоля следобедните задръствания и стигна до мястото на срещата малко преди два часа. Мероприятието се провеждаше в кантората на един водещ адвокат, с когото Хауард се беше срещал на няколко пъти. Присъстваха десетина души, повечето мъже и повечето, както Хауард, облечени с костюми. Един шофьор на такси сервира кафе и всички заеха местата си в плюшените кресла. Адвокатът даваше голямата зала за срещите на Дружеството на анонимните алкохолици веднъж месечно, но Хауард го беше виждал и на други места: в баскетболни зали, във влажни мазета на олющени жилищни блокове, в складове на обществени библиотеки.

Присъстващите заслушаха изказването на един от членовете, търговец да изкуствени торове на име Гордън. Разказът му бе потискащо познат: добра професия, стабилен доход, жена и дете, повече стрес, отколкото можеше да понесе, и търсене на отдушник в бутилката. Гордън сподели, че не е близвал алкохол от шест месеца и получи бурните аплодисменти на останалите.

Хауард бе следващият; той зае мястото си пред двете редици столове. При първото си посещение на такава среща се беше държал доста цинично. Бе смятал публичното самобичуване за нещо като душевна мастурбация, че говорещите получават оргазъм от отварянето на собствените си рани пред аудиторията. Освен това срещаше трудности с приемането на религиозния аспект на срещите и уповаването на Господ; бе станал верен последовател на анонимните алкохолици, когато един дългогодишен член на дружеството не беше споделил, че гледал на Господ като на група пияници. Сега, след почти четири години редовни посещения, Хауард знаеше колко незаменими са тези срещи в борбата срещу бутилката и че разказите пред останалите за собствените провали и успехи затвърждават вярата в себе си.

Той остави чашата си върху катедрата и скръсти ръце зад гърба си.

— Казвам се Коул и съм алкохолик.

— Здравей, Коул — изпяха в един глас останалите.

— Вече почти четири години не съм пил алкохол — добави той.

Групата избухна в аплодисменти, чуха се няколко възгласа: „Браво!“. Хауард изчака ръкопляскането да затихне, преди да продължи:

— Нямах представа, че имам проблеми с пиенето, предполагам, че никой в службата не е имал куража да ми каже. Но започнах да допускам грешки както на работа, така и вкъщи. Карах се с колегите си, вдигах скандали на жена си. Това достигна върха си, когато катастрофирах с колата си. Е, всъщност с колата на жена ми, но аз карах. И двамата бяхме с колани, иначе, сигурен съм, щяхме да сме мъртви. Блъснах се в един камион, изхвърчахме от пътя и следващото, което си спомням, е че се събудих в болницата. Тъст ми разбра и лично ме изпрати в клиника.

Другите присъстващи закимаха окуражително. Хауард знаеше, че някои от тях, включително адвокатът, са слушали разказа му няколко пъти, но все още му засвидетелстваха подкрепата си.

— Благодарен съм на тъста си, но наскоро открих, че не ми харесва как се бърка в живота ми. Във всякакво отношение. Когато имах проблеми с алкохола, той отиде при началника ми и ходатайства да запазя работата си и за това съм му благодарен. Напоследък обаче той се меси в семейния ми живот, опитва се да влияе на децата ми, струва ми се, че застава между мен и жена ми. Това ме подлага на нов стрес и ме кара да се обърна към бутилката. Знам, че трябва да спра да го мразя, но ми е трудно. Знам, че той много обича дъщеря си и й желае най-доброто. Господи, понякога толкова много ми се иска да си пийна. А сега повече от всякога. Знам, че е лесно да се предадеш, да вземеш бутилката и да започнеш отново, но съзнавам, че това ще е най-голямата ми грешка. Алкохолизмът е болест, нелечима болест. Аз ще бъда алкохолик до края на живота си, но това не означава, че трябва да пия. Просто трябва да приема, че едни дни са по-тежки от други.

Присъстващите отново го аплодираха и Хауард се върна на мястото си ободрен и временно освободен от жаждата за алкохол.

 

 

Тод Отърман седеше на рецепцията и потупваше папката в коляното си. Хотелското фоайе бе оживено; няколко участници в конгреса на стоматолозите чакаха на опашка, за да платят сметките си. Носачи се суетяха напред-назад, изнасяйки куфари, докато момичета с черно-бели униформи и с поохладнели усмивки се стараеха да обслужат колкото се можеше по-бързо гостите.

Отърман никога не се беше срещал с Гилбърт Файнстейн, но го позна веднага, щом го видя да излиза от асансьора. Коса, твърде дълга и рошава, за да изглежда модерно; леко прегърбен; неспокойни очи. Според досието Файнстейн беше на двайсет и четири и през последната година бе работил по хотелски кухни. Беше прекратил следването си и се бе заемал с различни кратковременни и нископлатени работи, прекъснати от къси периоди лишаване от свобода за притежаване на наркотици. След второто си влизане в затвора беше написал писмо до президента, в което описваше с неясни термини какво смята да прави със семейството му. Писмото бе само едно от многото, и по-образни, получавани в Белия дом, и подробностите около намеренията на Файнстейн към котката на първата дама бяха възбудили не една усмивка у агентите на Тайните служби.

Файнстейн отиде на рецепцията и заговори с едно от момичетата. Тя посочи към Отърман и младежът, сви рамене, сякаш предчувстваше какво го очаква. Той се приближи и спря пред агента.

— Искали сте да ме видите — каза с несигурен глас. Отърман извади служебната си карта и му я показа.

— Знаете за какво е това посещение, нали, господин Файнстейн?

Файнстейн кимна:

— Трябва ли да идвате тук, на работното ми място? Заради вас могат да ме изгонят от работа.

Отърман махна към канапето до себе си:

— Седнете, господин Файнстейн. И преди сте имали такива срещи, така че нека го направим колкото се може по-безболезнено за вас.

Файнстейн седна и започна да гризе ноктите си.

— Та какво е отношението ви към президента напоследък? — продължи агентът; тонът му бе спокоен, почти приятелски.

— Чудесна работа върши — усмихна се подигравателно Файнстейн. — Икономиката се развива добре, външната политика никога не е била в по-добро състояние, всичко е тип-топ.

— Да сте мислили пак да правите нещо със семейството му?

Файнстейн въздъхна:

— Вижте, написах онова писмо преди две години. Бях взел няколко таблетки, бил съм друсан, дори не си спомням кога съм го изпратил.

— Разбирам това, но за жалост то е заведено на отчет.

— Ама аз не съм го мислил сериозно! Бях още хлапак, глупав хлапак.

Едно от момичетата от рецепцията ги погледна.

— Старайте се да не повишавате глас, господин Файнстейн — предупреди го Отърман тихо.

— Вие ме преследвате! — изсъска Файнстейн.

— Господин Файнстейн, с вас се срещаме за пръв път.

— Нямах предвид вас лично. Имам предвид целия Бял дом. Тайните служби. Не искате да ме оставите на мира.

— Щом веднъж сте заплашили президента на Съединените щати, името ви влиза в списъците и остава там завинаги. Вие как мислите? Можем ли да отминем с лека ръка някого, който е заплашил президента? Забравили ли сте какво сте написали? Нося копие на писмото, ако искате да си опресните паметта.

— Не, спомням си. Какво искате?

— Вероятно ви е известно, че президентът идва в Балтимор идната седмица.

— Да, прочетох го в „Сън“.

— Затова ние смятаме, че не е лошо да напуснете града за известно време. Родителите ви живеят в Чикаго, нали?

Файнстейн кимна и продължи да гризе ноктите си.

— Бихме искали да посетите Чикаго за няколко дни. От понеделник до четвъртък.

— А, не, да не искате пак да ме изгоните от града?

— Не само вас, а всички от списъка ни, така че не го приемайте лично. Ще напуснете града в понеделник и ще се запишете в чикагското ни представителство. — Отърман подаде на събеседника си една картичка. — Този агент очаква да ви види в понеделник вечерта, ще му се отчитате два пъти дневно до четвъртък сутринта включително. След това можете да се върнете.

Файнстейн го погледна, сякаш всеки момент щеше да избухне в сълзи:

— Не мога да повярвам. Не мога да повярвам, че можете да се месите в живота ми по този начин. Това е Америка.

— Точно затова можем да се месим в живота ви по този начин.

— Заради една грешка ще ме преследвате до края на живота ми.

— Не, вие сте допуснали много грешки, но само една е наистина голяма и точно за нея ще плащате. Знаете процедурата. Ако не се обадите на агента ни в Чикаго, ще ви потърсим тук. А това не е желателно, нали?

— Ще си загубя работата, нямам право на никакви отпуски — проплака Файнстейн.

— Представете се за болен, измислете каквото щете. Просто се махнете от града.

От очите на Файнстейн потекоха сълзи.

— Кога ще свърши това? Кога ще ме оставите на мира?

Отърман вдигна рамене:

— Вие сте само в списъка ни за наблюдение, не сте в тримесечниците. Ако се държите добре и не пишете повече глупави писма, може до три години да ви отпишем.

Файнстейн вдигна глава и избърса очите си с ръка.

— Не е честно.

— Синко — каза Отърман и стана, оправяйки гънките ца черните си панталони, — самият живот не е справедлив.

Той излезе от хотела, оставяйки Файнстейн сам, облян в сълзи. Отърман имаше още две такива посещения преди обяд.

 

 

Камериерката потропа нервно на вратата.

— Господин О’Брайън?

Отговор не последва, затова тя почука по-силно. Знаеше, че Демиън О’Брайън се прибира в ранните часове и спи до късно, и не смееше да влиза без разрешение. Една сутрин бе използвала универсалния си ключ и го беше заварила проснат чисто гол на леглото с празна бутилка от уиски в ръка, пухтейки като парен локомотив. Не й се щеше да го преживява втори път.

— Господин О’Брайън! — изкрещя тя и потропа с ключа си на вратата. — Почистване на стаите!

Тя погледна часовника си. Отдавна бе минало времето, когато той тръгваше за работа, така че вероятно беше оставил табелката „Не ме безпокойте“ по погрешка. Тя пъхна ключа в ключалката и го завъртя плахо, долепи ухо до вратата и се заслуша.

— Почистване на стаите, господин О’Брайън.

Завесите бяха спуснати, но бяха стари и износени, така че пропускаха достатъчно светлина, за да й позволят да вижда, без да включва лампата.

Тя влезе с чиста кърпа, преметната на едната ръка и отново извика, в случай че той е влязъл в банята. Забеляза иззад леглото да се подават боси крака и затаи дъх; помисли си, че може пак да е пиян и да е паднал от кревата. За пръв път долови бръмченето, звук, който би издавал някой будилник, ако е нагласен да звъни по-слабо. Тя се приближи и надникна плахо зад леглото.

— Господин ОЪрайън?

С ужас си даде сметка, че краката са два чифта, бели и космати, вързани за глезените. Тя вдигна ръка към устата си и кърпата падна; камериерката отстъпи уплашено, дъхът й почти спря.

Изтича по стълбите до рецепцията и вдигна по тревога дневния администратор, който взе бейзболната бухалка, стояща постоянно зад бюрото му. Той хвана оръжието си с две ръце и пристъпи в стаята; запали лампата и извика госта по име. Администраторът бе работил много по хотели и знаеше, че хората вършат какви ли не неща по стаите: връзваха се едни други, взимаха наркотици, правеха си неща, които не биха посмели или не можеха да направят в собствените си домове. Веднъж беше заварил една жена опакована в найлон и разпъната на леглото, а любовника й — умрял от удар в банята. Трудно можеше нещо да го учуди. Когато се приближи до леглото, бръмченето, се усили. Той плахо побутна единия крак с бухалката си. Не последва реакция, затова той се приближи до прозореца, откъдето можеше да разгледа и двете тела. Бяха мъже — едри и яки — завързани и със запушени уста. Имаше кръв, много кръв, и администраторът видя няколко дупки от куршуми в гърдите и главите им. Около раните бръмчаха мухи, смучеха все още незасъхналата кръв.

 

 

Хауард се върна вкъщи от срещата на анонимните алкохолици, за да си стегне багажа. Ако снайперистите наистина бяха на Източното крайбрежие, щеше да му се наложи да прекара известно време далеч от Финикс. Лайза беше в кухнята, режеше зеленчуци с голям нож и хвърляше по някой и друг поглед в една готварска книга.

— За обяд ли се прибираш? — попита.

— Де да беше така.

Той й обясни, че заминава за Ню Йорк за съвместна работа с отдела за борба с тероризма.

— Божичко — въздъхна тя. — А днешната вечеря?

— Съжалявам, Лайза. Ще се наложи да се оправяш без мен.

— Ама, Коул, планираме го от седмици!

Тя остави ножа върху дъската, сложи ръце на хълбоците си и го погледна със святкащи очи.

— Кажи им, че не можеш!

Хауард се засмя. Само дъщерята на Теодор Клейтън можеше да помисли да се противопостави на ФБР. Реакцията му я разгневи още повече.

— Можеш да заминеш утре. Няколко часа нямат толкова значение.

— Случаят е важен, скъпа, и дори един час може да повлияе на разследването. Това е случаят, в който баща ти ми помага.

Хауард знаеше, че споменаването на името на баща й е най-добрата му възможност да намали гнева й.

Лайза поклати глава, свали престилката си и я хвърли върху ножа.

— Коул, не знам защо още търпя това.

— Такава ми е работата — опита да се оправдае той.

— А няма нужда да е така. Можеш да приемеш предложението на татко. Началник на охраната в „Клейтън електроникс“ е добър напредък в кариерата. Ще получаваш много повече пари, отколкото в Бюрото. И няма да те изпращат на другия край на страната, когато им скимне.

Хауард вдигна ръце. Водеха този спор постоянно и той никога не успяваше да излезе наглава с нея.

— Така и децата ще имат възможност да се виждат по-често с баща си — добави тя.

— Трябва да си стягам багажа — прекъсна я Хауард и се оттегли.

Лайза го последва на горния етаж и застана зад него, докато той вадеше чисти ризи от гардероба си и ги пъхаше в куфара.

— Колко ще се бавиш? — поинтересува се тя.

— Нямам представа — отвърна той, без да се обръща.

Имаше неприятното чувство, че ако срещне погледа й, ще се вкамени на място.

— Не знам какво си мислиш, че постигаш, като продаваш душата си на ФБР.

— По-добре на дявола, знам…

— Какво искаш да кажеш? — попита с хладен, обвинителен глас тя. — Да не сравняваш татко с дявол? Това ли намекваш?

Хауард затвори куфара си.

— Такъв е изразът, Лайза. Искам да кажа, че мястото ми е във ФБР. Тази работа ми се отдава. Не искам да съм галеникът на великия Теодор Клейтън. Не искам той да ме притежава.

— Да те притежава? — повиши глас тя. — Кой изплати тази къща? А колата? Мислиш ли, че щяхме да живеем така, ако не бяха татковите пари? Ако не беше баща ми, още щеше да си в отдел „Наблюдение и следене“. Всичко дължиш на баща ми, не на Бюрото. Понякога ми се струва, че забравяш кой ти е помогнал.

Хауард застина, погледа я няколко секунди, неспособен да повярва, че е чул такава злоба в гласа й.

— Благодаря, Лайза. Благодаря за отношението.

Той мина покрай нея, слезе на долния етаж и излезе. От една страна, се надяваше Лайза да изтича след него и да го извика, но, от друга, не остана изненадан, че тя не го направи. Докато потегляше с колата, му се стори, че чувства гнева й надвиснал над къщата като буреносен облак.

 

 

Денят бе горещ и Джокера включи климатичната инсталация на червения си „Шевролет Лумина“. Това бе голяма, удобна американска кола и много му харесваше. Отдавна не беше шофирал и бе забравил удоволствието, което му доставяха просторът и скоростта. Той хвърли поглед на скоростомера и натисна спирачки, за да намали под ограничението. Извади зелен пакет дъвки „Риглиз“ от джоба на сакото си, отвори го с една ръка и лапна едно драже. Беше купил бутилка уиски от един магазин и бе отпил две глътки за закуска, затова, ако имаше лошия късмет да го спре полиция, по-добре бе да мирише на мента, отколкото на алкохол.

Ребрата още го боляха от ритника й на мястото имаше голяма зеленикава синина. За щастие явно нямаше нищо счупено, но известно време щеше да го боли. Електронният часовник на таблото показваше 13.30. Джокера бе станал в осем, а след час беше посетил архива на „Вашингтон Поуст“. Докато пиеше кафе, прегледа статиите за убийството на Пит Маниън — подробностите за откриването, идентифицирането на тялото и последвалото му изпращане във Великобритания. В никой от броевете на статията не бяха отделени повече от десетина параграфа. Джокера с изненада установи колко жесток град е Вашингтон. Беше предполагал, че като политическо сърце на страната би трябвало да е едно от най-безопасните места, но всъщност това бе столицата на американската престъпност, с чести престрелки и убийства след изтезания, свързани обикновено с наркобизнеса. Когато било открито тялото на Маниън, полицията предположила, че е замесен в търговията с наркотици заради начина, по който бил измъчван. Буквално одран жив, както пишеше във вестника, по обичая на жестоките ямайкийски банди. Пръстите му били рязани един по един с клещи за ламарина или с много остър нож и бил кастриран. Имало ожулвания от въжета по китките и глезените. Според вестника Маниън бил умрял от загуба на кръв.

Във Великобритания такова убийство щеше да бъде отразено на първа страница, но във вашингтонския вестник го бяха оставили назад заедно с още пет убийства. Един от детективите, работещи по разследването предположил, че пръстите са отрязани, за да се затрудни разпознаването, но Джокера знаеше, че не това е причината. В първата статия имаше снимка на лицето на Маниън, без съмнение козметично обработено от някой услужлив погребален агент, и няколко дни след това администраторът на един мотел се беше обадил, че един клиент изчезнал, оставяйки вещите и паспорта си. Снимката на документите му отговаряла на лицето на човека в моргата и Пит Маниън бил идентифициран като Джон Балантайн, застрахователен агент от Бристъл, Англия, който прекарвал ваканцията си в САЩ.

Последната статия се беше появила десет дни след намирането на трупа и описваше пристигането във Вашингтон на сестрата на Балънтайн и откарването на тялото в Англия. Нямаше други материали и Джокера предположи, че убийството е влязло в списъка на неразкритите престъпления на вашингтонската полиция. Трудно му беше да си представи какво е преживял Маниън през последните си часове. Джокера бе станал свидетел как Мери Хенъси работи върху Мик Нюмарч в една северноирландска ферма. Той потърка лявата си китка, докато караше. Все още носеше белезите от белезниците, с които Хенъси го бе заключила за радиатора. Нюмарч, разбира се, им каза всичко — никаква сила на духа не можеше да му помогне да издържи на нещата, които тя му правеше с ножа си. Джокера никога нямаше да забрави писъците му, нито погледа на задоволство на лицето на Мери Хенъси.

Зад него изсвири клаксон като предупредителния вик на някакво праисторическо чудовище и Джокера осъзна, че е започнал да криволичи между платната на магистралата. Покрай него с бясна скорост профуча огромен камион с реклама на някаква кланица, дебелите му гуми минаха на сантиметри от вратата му. Кокалчетата на ръцете му бяха побелели от стискане на волана и въпреки студеното течение от климатичната инсталация по гърба му се стичаше пот.

В архива на вестника имаше и телефонни указатели на всички щати в САЩ и Джокера бе взел номерата на всички фирми за чартърни полети, училища по пилотиране и местни самолетни компании. В указателя за Вашингтон името на Патрик Фаръл не фигурираше, затова той разшири търсенето си в съседните райони: Мериленд, Лоръл, Ан Аръндъл, Монтгомъри и Балтимор на север и Арлингтън, Фаърфакс и Принц Джордж на юг. Намери адреса на „Фаръл авиейшън“ в указателя на окръг Монтгомъри и се ухили, не можеше да повярва на късмета си. Ако фамилното име не беше споменато в названието на фирмата, щеше да се наложи да звъни в трийсетина авиационни компании. Във фоайето на „Вашингтон Поуст“ имаше телефонен автомат и той се обади във фирмата от него. Една секретарка с отегчен глас му обясни, че имало двама Патрик Фаръловци, баща и син; бащата бил собственик на компанията, синът я управлявал. Тя обясни на Джокера как да стигне до малкото летище на трийсетина километра на североизток от Вашингтон.

По пътя за летището Джокера се запита с кого е контактувал Матю Бейли, с бащата или със сина. Нямаше как да разбере. Синът най-вероятно беше на годините на Бейли, но сигурно бащата бе емигрирал от Ирландия в САЩ и така може би имаше по-стабилни връзки с ИРА. Налагаше се да провери лично.

Куфарът на Джокера бе в багажника на колата. Беше излязъл от вашингтонския си мотел същата сутрин и смяташе да отседне някъде по-близо до Лоръл. Нямаше изработен план, освен да се отбие във фирмата и може би да я наблюдава известно време с надежда Бейли да мине през това време. Използва кредитната си карта за закупуването на силен бинокъл, който сега държеше на задната седалка.

Намирането на летището се оказа трудна работа — нямаше табели и накрая се наложи да попита в близката бензиностанция. Беше заобиколено от дървета и Джокера го видя едва когато буквално стъпи на него. Представляваше тревна ивица с няколко хангара и едноетажна тухлена постройка с табелка с името на компанията и голяма самолетна перка над нея. Пред затревената писта бяха спрени няколко самолета, покрити със зебло, сякаш не се използваха много често. Асфалтовият път, по който пристигна Джокера, минаваше между дърветата и свършваше пред главната сграда, пред която бяха паркирани няколко коли. Джокера забави и спря пред един от хангарите, на чиято врата бе закачен голям надпис „Дава се под наем“ с телефонен номер на една балтиморска компания за недвижими имоти. От съседната постройка излезе брадат мъж със син гащеризон, бършеше ръце с голям парцал. Той спря, погледа Джокера секунда-две, след това се приближи. Джокера слезе от колата и загледа хангара.

— Интересувате ли се? — попита брадатият.

Гласът му звучеше монотонно, едва ли не сънливо, но погледът му беше жив и изпитателен.

— Може би — отвърна Джокера, — но не за мен. Зет ми се занимава с малки самолети, търси място някъде около Балтимор.

— Англичанин сте, нали?

Джокера кимна:

— Да, сестра ми се омъжи в Бостън. Имате ли много клиенти тук?

Брадатият вдигна рамене:

— Не може да се каже, че сме затрупани от работа. Тук няма сервиз, нито станция за зареждане. Налага се да полагаш много усилия, за да върви бизнесът. Какво точно прави зет ви?

— Използва малки самолети, главно „Чесна“. Купува бракувани, стяга ги и пак ги продава. Пазар за модели 152 и 172 винаги се намира.

— О, без съмнение — съгласи се брадатият.

— Вие ли въртите бизнеса?

— Да, обичайните услуги най-вече. Имаме редовни клиенти и работим с местния авиоклуб. Имахме и училище за пилотаж, но го закриха.

— Ами „Фаръл“? Добре ли се справят?

Брадатият кимна:

— Дават главно под наем. Возят репортерите на няколко радиостанции, нали знаете, когато отразяват автомобилните задръствания, такива работи. А и участваха в снимките на някакъв филм и работиха за телевизията. Добре се справят.

— Фаръл. Това е ирландско име, нали?

— Пат е ирландец. Дори е нарисувал зелени ивици на повечето си самолети.

Джокера извади бележник и химикалка и си записа името на фирмата, даваща под наем празния хангар.

— Ще го дам на зет си — обеща. — Благодаря за информацията.

— Няма защо, надявам се да реши да го вземе. Хубаво е да срещаш нови хора.

Брадатият се върна в хангара, а Джокера се качи отново в колата. Продължи бавно по пътя между дърветата. Искаше му се да пита още много неща, но не искаше да злоупотребява с късмета си — можеше да събуди подозрението на Фаръл.

На неколкостотин метра преди излизането от шосето на главния път той забеляза черен път през дърветата и спря да разгледа отблизо: Пътят беше обрасъл, явно от известно време не го бяха ползвали. Наоколо не се виждаше никой и той свърна от шосето. Продължи по черния път достатъчно, за да не могат да го видят от главния, и спря колата. Взе бинокъла от задната седалка и бутилката от багажника и навлезе между дърветата. След около километър достигна място, от което можеше да наблюдава добре предната част на постройката на Фаръл, без да издава присъствието си. Седна до един голям кестен и облегна гръб на ствола му. Гледката му се ограничаваше от дърветата между него и летището, но колите пред постройката и главният вход се виждаха добре. Той започна да оглежда номерата на колите и установи, че ги разчита ясно, следователно без проблем щеше да различи чертите на лицето на всеки, който излезе от сградата. Джокера отвори бутилката и отпи жадно. Предстоеше му дълго чакане, но нямаше какво да се прави.

 

 

Коул Хауард прегледа досието на Илич Рамирес Санчес по време на полета от Финикс за Ню Йорк. Втора класа бе почти празна и на неговия ред не седеше никой друг, така че той се разположи удобно и остави куфарчето си на съседната седалка. Една стюардеса го попита дали иска нещо за пиене и той понечи да поръча уиски с кока-кола. Усети се навреме и помоли за един портокалов сок.

Досието на Санчес бе около пет пъти по-дебело от тези на Матю Бейли и Мери Хенъси и включваше доклади от почти всички разузнавателни агенции в света. На първата страница имаше списък на псевдонимите, използвани от терориста: Карлос Андрес Мартинес-Торес, Ахмед Адил Фауаз, Карлос Мартинес, Ектор Люго Дюпон, Наги Абубакър Ахмед, Флик Рамирес, Глен Глебхард, Сенон Мари Кларк, Адолф Хосе Мюлер Бернал и истинското му име — Илич Рамирес Санчес. Беше роден на 12 октомври 1949 година в Каракас, Венецуела, в семейството на един адвокат милионер, доктор Хосе Алтаграсия Рамирес. Баща му, който в политическите си убеждения клонял към крайното ляво, кръстил тримата си синове на Ленин: Илич, Ленин и Владимир. Момчетата прекарали по-голямата част от детството си в пътувания из Латинска Америка и Карибите с майка си, Елба Мария, която напуснала съпруга си. На седемнайсет години Илич Рамирес Санчес бил изпратен от баща си в един кубински лагер за обучение на партизани близо до Хавана, а през 1969 година постъпил в Университета за дружба между народите „Патрис Лумумба“ в Москва, на който се гледало като на последния етап от обучението на терористите. На следващата година се присъединил към една от най-известните световни терористични организации: Народния фронт за освобождение на Палестина.

Стюардесата донесе портокаловия сок и Хауард й благодари. Разтърка очи. Четенето на изкуствена светлина го изморяваше, но имаше още доста да прегледа. Той отпи глътка сок и продължи да чете. През 1971 година Карлос бил поканен от доктор Уади Хадад, организатора на операционната дейност на НФОП, на семинар за обучение на партизани в един лагер на фронта в Южен Ливан заедно с млади представители на японската „Червена армия“ и бандата „Бадер-Майнхоф“. Скоро бил назначен в бюрото за операции в чужбина на НФОП, при което участвал в стрелбата с автоматично оръжие на телавивското летище, отнело живота на двайсет и пет души и довело до раняването на седемдесет и седем.

През юли 1973 година той поел ръководството на европейското терористично ядро на организацията, отрядът „Будия“. През декември същата година Карлос се опитал да убие Едуард Сийф, президента на британската търговска верига „Маркс и Спенсър“ заради близките му отношения с Израел. Успял да проникне в дома на Сийф и го застрелял почти от упор в лицето — любимият му начин за убийство. За всеобщо учудване зъбите на индустриалеца поели по-голямата част от енергията на куршума и той оцелял. През 1974 година Карлос хвърлил бомба в лондонския клон на израелската банка „Хапоалим“. Една машинописка била ранена. Той се преместил във франция и заедно с отряда „Будия“ започнал да залага коли-бомби пред представителствата на различни еврейски списания. Също така хвърлил осколъчно-фугасна граната М26 пред някаква будка за вестници в Сен Жермен де Пре, при което загинали двама и били ранени трийсет и четирима души. На следващата година Карлос и хората му успели да си набавят руски противотанкови гранатохвъргачки и от Близкия изток им бил изпратен тричленен помощен екип. През януари 1975 година те стреляли с РПГ 7 срещу самолет на „Ел Ал“ на летище „Орли“. Улучили по погрешка една югославска машина. По-късно същата година Карлос организирал отвличането на министрите на държавите от ОПЕК във Виена. Били откарани с откраднат самолет в Северна Африка, където били освободени след изплащането на откуп от 800 000 долара. Карлос беше свързан и с други терористични нападения, отвличания и убийства, като убийството на единайсет израелски спортисти на олимпийските игри в Мюнхен през 1972, взривяването на една френска атомна електроцентрала и нападението на японската „Червена армия“ над френското посолство в Хага, при което взели за заложници посланика и целия му екип.

Френската служба за контрашпионаж, „Дирексион дьо ла сюрвеянс дю терироар“, за малко да го залови две години по-късно, но Карлос убил двама невъоръжени агенти и един ливански информатор и се измъкнал, френският съд го осъдил задочно на доживотен затвор през 1992, а в Австрия и Германия имаше издадени заповеди за ареста му по подозрения в убийство.

Към края на седемдесетте Карлос се оттеглил от терористичната сцена и световните разузнавателни агенции трудно следяха движението му. Бил забелязан в Лондон през май 1978, но никой не знаеше кога е влязъл или излязъл от Великобритания. Хауард се почуди дали ИРА не му е помогнала.

От сателитни снимки, правени през 1983, се правеха заключения, че работил в един либийски тренировъчен лагер, макар че същата година се твърдеше, че убил пет души при бомбени удари във Франция. Влязъл във връзка с ливанската „Хизбула“ и им помагал в борбата за прекратяване на френското военно присъствие в страната. През октомври 1983 петдесет и осем френски войници загинали при взривяването на казармата им. Имаше данни, че бил в Индия през 1985, а през 1986 в арабската преса се разпространявали слухове, че бил убит и заровен в либийската пустиня.

След отварянето на Източния блок излезли разкрития, че в началото на осемдесетте Карлос пребивавал в Унгария, ГДР, Чехословакия и други комунистически страни, но след разпадането на Съветския съюз приятелите му останали съвсем малко. През 1991 г. след подобряването на отношенията между Сирия и Съединените щати при сътрудничеството в операция „Пустинна буря“ Карлос бил помолен да напусне Дамаск. Пристигнал в Либия, но там му отказали убежище под страх от неприятности със САЩ и Великобритания. След атентата над Локърби отношенията на Либия и САЩ били вече твърде напрегнати.

Накрая му предложили убежище в Йемен, но по-късно Карлос се преместил в Судан. Настанил се на партера на един блок в столицата Хартум, откъдето през август 1994 г. бил отвлечен от френските служби за борба с тероризма, ДСТ. Френските командоси го упоили и го закарали в Париж, там го затворили в единична килия в затвора „Санте“. Последвалите събития бяха отразени толкова добре в средствата за масова информация, че на Хауард не му се налагаше да чете. Бягството на Карлос от френския затвор още се разследваше, Франция обвиняваше Ирак, иракчаните сочеха с пръст Иран. Иранците обвиняваха Либия, а либийците твърдяха, че виновни били палестинците. Споменаваше се дори ИРА, намекваше се, че организирали бягството в замяна на услуги, които им бил вършил в миналото.

Докладът бе невероятно подробен, но съдържаше и някои противоречия. Говореше се, че Карлос мразел арабите, но той най-често работеше за страните от Близкия изток. В началото на седемдесетте беше действал под покровителството на доктор Уади Хадад, а по-късно се твърдеше, че бил замесен в убийството му. Не споделяше комунистически убеждения, а се смяташе, че зад някои от операциите му стоял КГБ, и се беше крил много време в социалистическите държави. Бе сред най-преуспелите световни терористи, а се говореше, че поемал излишни рискове и не можело да му се има доверие. Както беше казал Шелдън, Карлос бил сред терористите, посетили Багдад между август на 1990 и януари на 1991 г. преди организираната от Ирак терористична кампания срещу САЩ и Великобритания. Точно преди десет години пък сирийците му бяха платили за организирането на план за сваляне на Саддам Хюсеин. Той работеше винаги за онзи, който плаща най-много, но беше роден с пословичната сребърна лъжица в устата и никога не бе изпитвал недостиг на пари.

Хауард остави досието върху куфарчето си и облегна глава назад. При мисълта, че е по петите на най-търсения престъпник в света, му се зави леко свят. Залавянето на Карлос щеше да е най-големият удар в живота му. Ръцете му се разтрепериха и той стисна облегалките на седалката си. Възбудата бе мъчителна, също и жаждата. Искаше му се да пийне нещо. Нещо истинско.

 

 

Започна да се смрачава, а Джокера продължаваше да седи под кестена и да наблюдава тухлената постройка на „Фаръл авиейшън“. Не беше разбрал кога денят се е сменил с нощ, процесът бе толкова плавен, че той остана едва ли не шокиран, когато установи, че над главата му проблясват звезди и свети луна, толкова ясна, че на повърхността й се забелязваха очертанията на кратери. През деня във и от сградата бяха влезли и излезли доста хора, но от Матю Бейли нямаше и помен. Двама младежи със сини гащеризони със зелена самолетна перка за емблема вече му бяха познати. Бяха посетили няколко пъти постройката и Джокера предположи, че са механици. В течение на следобеда бяха излетели и кацнали няколко малки самолета, включително един стар биплан, теглещ рекламен плакат.

Един от кабинетите още светеше и пред главния вход остана само един „Линкълн Континентал“. Джокера чакаше да си тръгне и последният служител във фирмата, преди да се оттегли. Наблюдението на заподозрени не беше нещо ново за него. Беше лежал с дни сред хълмовете около ирландската граница само с едно камуфлажно наметало за защита срещу смразяващия зимен вятър, мокър до кости и треперещ от студ. Залавянето на ирландски терористи, преминаващи през границата, изискваше безкрайно търпение и съсредоточаване, след дни на бездействие следваха ожесточени минутни престрелки. Седенето под вековно дърво беше почивка в сравнение с това.

Лампата в кабинета угасна и Джокера вдигна бинокъла и го насочи към входа. След трийсет секунди остъклената врата се отвори и отвътре излезе едър мъж с куфарче в ръка. Над вратата имаше една-единствена крушка и Джокера прецени, че тръгващият си служител е около шейсетте, със сива коса и червендалести бузи като на човек, който прекарва много време на открито. Носеше червена фланелка с висока яка, бели къси панталони и три четвърти чорапи; коремът му висеше над ластика на шортите му като на бременна в напреднал стадий. Джокера предположи, че това е Патрик Фаръл старши, но нямаше начин да разбере със сигурност. Възрастният мъж заключи и се качи в колата си. След няколко секунди отпътува и Джокера чу шумът на двигателя да заглъхва в далечината. Той се заслуша в звуците на гората: свирене на насекоми, бухане на сова, далечен вой на дива котка, постоянно шумолене из тревата. Джокера изчака цели трийсет минути, за да се увери, че никой няма да се върне. Излезе безшумно измежду дърветата на летището. Първо мина покрай хангарите и се увери, че всички механици са си тръгнали.

Плъзгащите се врати на хангарите бяха заключени и вътре не се виждаха светлини. Той се промъкна тихо до сградата на Фаръл, внимаваше да стои настрани от осветеното петно пред вратата. Високо на стената имаше авариен звънец и той забеляза, че стъклата са свързани със системата, но тя изглеждаше проста и можеше лесно да се дезактивира. От задната страна на сградата имаше водосточна тръба, преминаваща покрай малко прозорче с матово стъкло, вероятно на тоалетната. Тръбата изглеждаше здрава и когато я натовари, той прецени, че ще издържи тежестта му. Надяваше се да получи това, от което имаше нужда, без да разбива, но ако се наложеше, нямаше да се поколебае. Джокера тръгна към колата си. Вече си беше набелязал един мотел на два-три километра от летището, където можеше да дремне няколко часа.

 

 

Кели вдигна яката на дългото си кашмирено палто и стисна тревожно чантичката си. Вървеше бързо, токчетата й тропаха по тротоара като пръчката на слепец. Тя погледна назад, наляво и надясно, повече за да провери за евентуални грабители, отколкото от страх, че може да я следят. Стигна до „Филбинс“ и погледа известно време през опушените прозорци. Зад излъскания барплот стоеше дребен барман, търкаше някаква чаша с такова усърдие, сякаш очакваше така да повика дух, който да му изпълни три желания. Кели отвори вратата и влезе в топлото, задимено заведение. Неколцина клиенти се обърнаха да видят кой е новодошлият и задържаха погледите си върху нея. Макар да беше увита в палто, още имаше какво да се гледа, особено сред такава компания като във „Филбинс“. Тя не обърна внимание на жадните погледи, приближи се до бара, без да вдига ръка от чантата си. Подобният на джудже барман се приближи все още с чашата в ръце.

— Какво ще поръчаш, коте?

Тя се наведе към него.

— Ти ли си Шорти? — попита шепнешком.

Барманът се изсмя:

— Ти как мислиш?

Той остави чистата чаша на една полица. Ухили се на двама младежи, приведени над халби бира:

— Тая пита дали аз съм Шорти!

Тримата мъже се разсмяха дружно и Кели почувства, че се изчервява.

Тя изчака смехът да заглъхне и опря лакти на бара. Даде знак на Шорти и той се приближи.

— Казвам се Кели Армстронг — прошепна тя. — Фъргъс О’Моли ме насочи към теб.

Шорти зина.

— Ти ли си племенницата на О’Моли? Господи, не мога да повярвам, че този стар грозник може да има такава красавица за роднина.

— Е, благодаря за комплимента — усмихна се тя.

Шорти се намръщи:

— Да, ама Армстронг е протестантско име. Какво прави едно момиче от добро католическо семейство с такава фамилия?

— Омъжена съм за американец — обясни тя. — И той не е нито католик, нито протестант.

Шорти кимна замислено.

— И така, ще ми помогнеш ли, или не? — попита тя.

Шорти се огледа, установи, че никой клиент не чака да го обслужат, и й махна към една свободна маса в ъгъла.

— Седни там. Какво ще пиеш?

Кели поиска кока-кола и отиде при масата. Шорти се присъедини към нея, сервира й безалкохолното и отпи глътка малцово уиски от една тумбеста чаша. Премлясна с вид на разбирач, без да сваля очи от Кели. Поклати удивено глава.

— Племенницата на Фъргъс О’Моли — не спря да се учудва. — Кой би помислил?

На Кели започваше да й омръзва това държание.

— Чичо ми предупреди ли, че ще дойда?

— Да, предупреди.

— Каза ли защо?

— Да. — Шорти отпи друга глътка уиски и се намръщи. — Нали няма да се обидиш, ако поискам някакъв документ?

Кели се запита как ли ще реагира барманът, ако му покаже служебната си карта от ФБР, но вместо нея извади шофьорската си книжка. Шорти разгледа документа и й го върна.

— Е? — подкани го тя.

Барманът остави чашата си, скръсти ръце и изрече тихо:

— Човекът, когото търсиш, не желае да бъде открит.

Кели запази мълчание.

— От никого — добави той.

Тя вдигна вежди.

— Чичо ти каза, че е важно, но не обясни защо.

— Той не знае — отвърна Кели.

И двамата говореха тихо, доближили глави.

— Ти няма ли да ми кажеш? — поинтересува се той.

— Не. Знаеш ли в какво се е замесила?

— Не — призна Шорти.

— Но знаеш как да я намеря?

Шорти не отговори. Един клиент от съседната маса стана, облече палтото си и излезе.

— Нали имаш доверие на чичо ми? — настоя Кели; Шорти кимна. — И той ти каза да ми помогнеш, нали?

Шорти пак кимна. Бръкна в задния си джоб и извади портфейла си. Потупа с него по масата, после го отвори и извади една визитна картичка. Погледна написания на ръка телефонен номер отгоре и й я подаде.

— На този ли номер мога да я намеря? — попита Кели.

Шорти поклати глава:

— Не, но ще намериш един човек, който може да ти помогне; ако го убедиш, че може да ти има доверие.

Той допи уискито си, стана и се върна зад бара. Кели пъхна картичката в джоба на палтото си и излезе. Двамата млади мъже, които пиеха бира, я изпратиха с поглед. Също и агентът от ФБР Дон Клътси, гледащ в камерата зад прозореца на сградата срещу „Филбинс“. Клътси не познаваше жената, но определено я прецени като по-висока класа от нормалната клиентела на бара. Запита се дали не е проститутка. Млада, руса и красива, по каква друга причина можеше да посещава заведението сама? Беше разговаряла с Шорти, но Клътси не долови нищо от разговора от подслушвателните устройства. Или не бяха в обхват, или шепнеха. Клътси записа посещението в дневника си и протегна ръце над главатари. Беше уморен, но до пристигането на смяната му имаше още два часа. След това щеше да се върне на федерал Плаза, за да се срещне с агента от Финикс.