Стивън Ледър
Мисията невъзможна (13)

Този път нямаше номера: никакви отворени врати, никакви развъртени крушки, никакви шуртящи душове. Мери почука тихо на вратата и Кели й отвори. Изглеждаше уморена и развълнувана. Закрачи напред-назад, докато Мери затваряше вратата. Телевизорът в ъгъла работеше, но звукът беше изключен.

— Не знаех, не ме бяха предупредили — заговори тя, преди Мери да успее да каже нещо.

Мери остави чантата си на леглото.

— Знам.

— Ако знаех, щях да ти кажа — добави с треперещ глас Кели.

Мери се намръщи. При първата им среща Кели й се беше сторила уверена и спокойна, а сега се виждаше, че бе просто едно момиче; достатъчно млада, за да й бъде дъщеря.

— Шефът ми ме изпрати за зелен хайвер — продължи Кели. — Ако бях останала в Белия дом, щях да мога да ви предупредя.

Мери поклати глава:

— Нямаше как да се свържеш. Не знаеше номера ми. Срещата ни беше чак днес. Не разбираш ли? Дори да знаеше за предаването, нямаше как да ме предупредиш.

Момичето вдигна тревожно поглед и Мери се почуди дали още нещо не е наред.

— Кели, мислиш ли, че те подозират?

Кели я изгледа раздразнено:

— О, не. Сигурна съм, че не ме подозират. Шефът ми чувства професионалната си кариера заплашена от мен, това е. Искаше просто да ме махне от пътя си. Реших, че ако ти донеса плановете на охраната, мога да помогна. — Тя се удари по бедрото с юмрук. — Трябваше да остана при тях.

— Нямаше да има никаква разлика — успокои я Мери.

Прегърна Кели и я притисна до себе си, както бе утешавала дъщеря си след някоя лоша оценка.

— Аз те разочаровах. Разочаровах теб и баща си.

— Не, не си.

Мери помогна на Кели да седне на леглото, след това отиде в банята и й наля чаша вода.

Кели я пое с благодарност.

— Убиха един от хората ви.

Мери кимна:

— Да. Едно момиче.

— Мръсници. Имаше един британец. Някой си О’Брайън.

— Той е мъртъв — успокои я Мери.

Кели поклати глава:

— Не, в травматологията е.

Мери зина:

— Сигурна ли си?

Кели кимна:

— В момента го разпитват.

Мери застана пред огледалото и погледна отражението си. Крамър й се измъкваше за втори път. Този човек сигурно имаше дяволски късмет. Как, по дяволите, бе успял да се измъкне от мазето на горящата къща? Особено след онова, което му беше сторила.

Кели хвана чашата с две ръце.

— Вече знаят самоличността на всички от репетицията в Аризона — съобщи тя; стисна по-силно чашата. — Този Карлос, каква роля има? Ти не ми каза за него.

Мери вдигна рамене, стараейки се да изглежда непринудено:

— Той ни помогна да намерим снайперистите, нищо повече. Вече е извън страната.

Кели кимна и Мери веднага разбра, че не й е повярвала.

— Как разбраха за Карлос? — поинтересува се тя.

— Както за теб и Бейли, от компютърно обработените снимки.

— Защо не показаха и него по телевизията? Защо използваха само моята снимка и тази на Бейли? Защо не показаха снайперистите?

Кели вдигна рамене:

— Не знам. Шефът ми ме държи в неведение.

— Знаят ли кой е целта? — поинтересува се Мери.

— Не. Работят върху списъка на гостуващите чуждестранни лица. На стола е, заедно с подробностите за охраната. Възнамеряват да изпратят още агенти на стадиона; имам карта на разположението им.

— Означава ли това, че мислят, че ударът ще е там?

Кели поклати глава:

— Не, това ще е стандартна процедурата при всички мероприятия на президента за следващите няколко седмици.

Мери взе листовете и ги прегледа.

— Предполагаемите цели са повече британци, както виждам.

— Приемат, че това са най-вероятните мишени за ИРА — обясни Кели.

— Знаят ли мястото?

Кели поклати глава:

— Компютърната програма, за която ти говорих, още не е излязла с резултат. Нещо им пречи да определят мястото на най-далечния снайперист.

Мери се усмихна сдържано:

— Имат ли представа за времето?

Кели пак поклати глава.

— Добре. Значи можем да действаме.

 

 

Коул Хауард коленичи до леглото на Джокера и отключи катинара на веригата. Дръпна я и тя изтрака по железните пречки от двете страни на кревата. Джокера смъкна веригата от кръста си и я пусна на земята; тя издрънча като котва на кораб.

— По-добре ли е така? — попита Хауард.

— Много по-добре. Благодаря.

Двамата мъже бяха сами в стаята. Телевизорът примигваше безшумно в ъгъла. Хауард бе освободил униформения полицай и той бе взел вестника и си беше тръгнал. Дон Клътси отиде в балтиморската централа на ФБР, за да вземе някакви дрехи за Джокера. Мери Хенъси беше разрязала ризата му, а останалите му дрехи се бяха стопили при експлозията на колата. Джокера смъкна босите си крака от леглото и стъпи на пода. Внимателно премести тежестта си върху тях и се изправи бавно.

— Добре ли си? — попита Хауард.

Джокера кимна мрачно:

— Малко съм отпаднал, но ще се оправя.

Той направи няколко несигурни крачки към прозореца. Ходеше като старец, леко прегърбен и с кратка пауза преди всяка крачка.

— Ако мислиш, че усилието е прекалено голямо, можеш да се върнеш в леглото и да се откажеш — предложи Хауард.

Джокера се обърна и го изгледа сериозно.

— Ще се оправя — заяви твърдо.

Телефонът на Хауард иззвъня и той го вдигна до ухото си. Беше Ед Мълхоланд.

— Боб Сейнджър даде разрешение — съобщи той.

— Чудесно, Ед. Благодаря. Сигурен съм, че си положил големи усилия, за да го убедиш.

— Да, трябва да призная, че не беше леко. Казах му обаче, че ти поемаш цялата отговорност и той склони. Само че британецът в никакъв случай не може да носи оръжие. Не знам как да ти го повторя по-ясно. Ще бъде просто един наблюдател.

— Разбира се.

— Та какво възнамеряваш сега?

— Дон разговаря с хората от Тайните служби в Балтимор. Те оглеждат целия терен. Мисля, че трябва да ги оставим да действат.

— Съгласен съм. Боб Сейнджър ще изпрати още хора в Балтимор. Няма смисъл ФБР да им върши работата.

— Да, въпреки че и ние ще се навъртаме около президента на всички мероприятия в района на Вашингтон и Балтимор, за които компютърът покаже, че е уязвим. Веднага ще се обадя на Анди Ким да даде списък. След това отиваме на стадиона. Президентът трябва да пристигне в шест и половина.

— Добре, Коул, поддържай връзка.

Връзката прекъсна и Хауард се обади на Анди Ким в Белия дом. Компютърният специалист вдигна на третото позвъняване, звучеше уморен и разстроен. Хауард го помоли да изготви списък с изявите на президента, при които за двама от снайперистите има съвпадение. Ким го накара да изчака. Вратата на стаята се отвори и лекуващият лекар на Джокера нахълта с развята престилка.

— Какво мислите, че правите? — възкликна. — Лягайте веднага.

Джокера погледна Хауард за подкрепа и агентът тъкмо се канеше да заговори, когато Ким се върна на телефона. Проблемните места бяха седем, включително стадиона, аквариума и две мероприятия, които президентът трябваше да посети вечерта.

— Дал ли си този списък на Тайните служби, Анди? — попита Хауард.

— Да, и сега работим върху други прояви.

Компютърният специалист звучеше, сякаш някой слуша зад гърба му.

— Добре ли си, Анди?

— Всичко е наред, Коул, просто напрежението е голямо.

— Как е Бони?

— Изтощена като куче. Виж, Коул, трябва да затварям, пуснал съм една нова програма и искам да й обърна пълно внимание.

— Добре, Анди, извинявай.

Хауард изключи телефона и се обърна към лекаря, който беше още по-разгневен, отколкото при влизането си.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита медикът.

— Имаме нужда от помощта на Крамър в една много важна операция, докторе — обясни Хауард, докато прибираше телефона в джоба си.

— Той има нужда от почивка, не може да става.

— Чувствам се добре — възрази Джокера и седна на ръба на леглото.

— Вие сте в шок, тялото още не е възстановило загубената кръв.

Джокера вдигна рамене:

— Нямам намерение да участвам в маратон.

— И най-малкото движение ще отвори раните ви — предупреди лекарят.

— Докторе, много е важно — настоя Хауард. — Иначе не бих лишил господин Крамър от грижите ви.

Лекарят изцъка раздразнено с език. Допря слушалката си до гърдите на Джокера и се заслуша.

— Сърцето ви звучи добре — призна неохотно той; извади апаратчето за кръвно налягане и го сложи на ръката на пациента. — Кръвното ви също се покачва. — Той погледна строго Хауард. — Искам да му инжектирам витамини, нужни са му няколко дни на легло, но предполагам, че не мога да ви разубедя.

— Не, докторе, страхувам се, че не.

Вратата отново се отвори и в стаята влезе Дон Клътси с голям кафяв вързоп; остави го на леглото.

— Нося риза, яке и бельо. Има и панталони, но не съм сигурен, че ще ти станат. И се наложи да купя обувки.

— Запази касовата бележка — предупреди го Хауард, който добре знаеше колко е трудно да прекараш някой разход пред зорките очи на счетоводителите от ФБР.

— Отивам да приготвя инжекцията — обяви лекарят. — И искам да сменя превръзката, преди да тръгне.

Хауард погледна часовника си:

— Разбира се. Имаме предостатъчно време.

 

 

Полковникът спря тъмнозеления си рейнджроувър в гаража и натисна дистанционното управление за затваряне на вратата. Гърбът го болеше — резултат от няколко парашутни скока, които беше извършил предишната седмица над Салисбъри Плейн. Той потърка гръбнака си с кокалчетата на пръстите. Да ръководиш от фронтовата линия беше наистина добре, но вече бе твърде стар, за да скача от самолети.

Той взе ключовете си и отключи двете тежки ключалки на вратата за кухнята на четиристайната каменна къща. Вратата изглеждаше като боядисано дърво, но имаше стоманена сърцевина и не можеше да се разбие, освен с артилерия. Веднага след като отключи втората ключалка, той отвори вратата, влезе и я затвори зад гърба си. Прекоси бързо кухнята до един шкаф, отвори го и завъртя друг ключ в дупката под мигаща червена лампичка. Така изключи алармата, свързана с местния участък, която щеше да му докара цяла армия въоръжени полицаи, ако не я дезактивира за трийсет секунди.

Той отново потърка гърба си, влезе в хола и отвори един голям глобус, който изглеждаше антикварна вещ, но съдържаше няколко бутилки малцово уиски и кристални чаши. Наля си порядъчно количество „Айлей“, вдиша аромата му и се приближи до една масичка с дъска за шах; от няколко дни разиграваше тази партия. Той погледна дървените фигури и се намръщи. Играта беше деветата от серията, изиграна между Боби Фишер и Борис Спаски през лятото на 1992 Фишер бе започнал със стар испански гамбит, но с рокада. Спаски се беше предал само след двайсет и един хода, но на полковника му бе ясно, че е загубил още на седемнайсетия, когато беше преместил царя си. Смяташе, че Спаски е трябвало да вземе един от конете на противника с офицера си, но още не бе решил как е щяла да се развие играта при това положение. Това беше интригуваща стратегическа задача и на него му доставяше удоволствие да си блъска главата.

Телефонът на масичката в коридора иззвъня и той отиде да се обади. Лампичката на телефонния секретар примигваше в знак, че го чакат няколко съобщения. Дебелият глас от другата страна на линията не се представи, но нямаше нужда. Полковникът знаеше с кого разговаря и че онова, което имаше да му каже, сигурно беше важно, щом го безпокоеше вкъщи.

— Операцията е прекратена — заяви гласът. — Един от агентите ми е елиминиран, другият е изчезнал, вероятно също е отстранен.

— По дяволите — изръмжа тихо полковникът. — Какво е станало?

— Вашият човек ликвидира единия в къщата, причините тепърва ще се изясняват. Другият ни агент последва целта и оттогава е в неизвестност. Къщата изгоря, вашият човек е в травматологията на болницата към Мерилендския университет в Балтимор. Не знам как да действам.

— Значи нямаме представа къде е целта, така ли? — попита полковникът.

— Нямаме.

— Какво е състоянието на моя човек?

— Ранен, но не сериозно. От Ню Йорк получихме искане за информация за фалшивото му име заедно с отпечатъците му. Както изглежда, той все още се придържа към прикритието си, но не знаем колко ще продължи така. Трябва да решим, разбира се, как ще процедираме с него. Имам и други агенти в района; те могат да уредят нещата.

Полковникът се усмихна мрачно. Ако Джокера открие как са го използвали, щеше да потърси възмездие, а един ядосан сержант от САС, в колкото и лошо здравословно състояние да беше, не трябваше да се подценява. Гневът на Джокера нямаше да бъде насочен само срещу Мери Хенъси.

— Знае ли как сме го използвали? — поинтересува се полковникът.

— Няма как да разбера, но ако е научил за намесата на Пето, има голяма вероятност да си извади някои изводи.

Полковникът кимна. Погледна през матовото стъкло към спокойната селска местност, далеч от хълмовете на Брекън Бийкънс, където САС тренираше хората си и усъвършенстваше уменията им на убийци.

— Аз ще се оправя с него — каза тихо той.

— Сигурен ли си? — попита гласът, макар да не изрази особена загриженост; по-скоро искаше да разсее всяко съмнение.

— Сигурен съм. Благодаря, че ме информира толкова навреме. Утре ще ти се обадя, за да оформим документите. И моите съболезнования за хората ти.

— Те знаеха какво могат да очакват. Дочуване.

Връзката прекъсна и полковникът остави слушалката. Агентите от Ем Ай 5 наистина съзнаваха рисковете; Джокера беше този, който действаше на сляпо, без да знае, че го използват за примамка. Полковникът бе мислил много, преди да изпрати бившия си сержант в Щатите, но накрая реши, че целта оправдава средствата, че Джокера може да бъде жертван, ако това щеше да доведе до залавянето или отстраняването на Мери Хенъси. Съмняваше се Джокера да види нещата в същата светлина.

 

 

Карлос спря в дъното на паркинга пред входа на огромния склад за играчки и изключи двигателя. Отпусна се на седалката и погледна часовника си. Когато вдигна отново поглед, пред него зееше дулото на пушка М16. Дебелото пръстче натисна спусъка и оръжието изтрещя; малкото момченце, което го държеше, се закиска. Отново вдигна пушката и се прицели в главата на Карлос. Оръжието беше почти в естествен размер. Момченцето натисна спусъка за втори път и Карлос се усмихна кисело. Бащата на детето се приближи отзад и го хвана за ухото.

— Не насочвай оръжието си към непознати, синко — започна да го поучава той.

Извини се на Карлос и завлече малкия кандидат-атентатор в един син пикап. Това можеше да се случи само в Америка, помисли си терористът. Дават пластмасови пушки в ръцете на четиригодишни деца и се чудят после защо имат най-голямата престъпност в света. Карлос не можеше да чувства нищо друго, освен отвращение към едно общество, което се отнася към оръжията като към играчки. Оръжието имаше само една функция — да убива, и заслужаваше да бъде третирано с уважение.

Един бял фолксваген навлезе в паркинга и се насочи към Карлос. Шофьорът спря, слезе и се приближи до автомобила на терориста. Карлос се наведе, отвори вратата отдясно и Хатами се настани на седалката до него. Той не подаде ръка на терориста — от самото начало беше ясно, че отношенията им са строго делови; само кимна леко за поздрав. Хатами изглеждаше почти непроменен от първата им среща в самолета на летището на една близкоизточна страна — дребен, нервен човечец с остра брадичка и нежни като на юноша мустаци.

— Нещата не вървят добре — отбеляза Хатами.

— Не са точно по план, но няма къде да се провалим.

Пикапът се отдалечи, момченцето още държеше оръжието си насочено към тях през отворения прозорец.

— Смъртта на Рашид е сериозен проблем — добави Хатами.

— Но не и непреодолим. Стрелял съм с нейното оръжие и този път пак ще се справя. Операцията ще продължи по плана.

— Страхувам се, че не. Ние имахме други планове за Рашид.

Карлос присви очи:

— В какъв смисъл?

— Хвърлихме доста пари в това начинание. Мислиш ли, че единствената ни цел е била да помогнем на ИРА?

Карлос не отговори. Беше се замислял по този въпрос, но бе предположил, че работодателите му са достатъчно отмъстителни, че с готовност да помагат на всеки, който се бори срещу враговете им.

— Ние имаме друг план — продължи Хатами. — Точно затова настоявахме Рашид да е една от снайперистите. Тя работеше за нас. Имаше отделна цел.

Карлос си даде сметка колко е бил заблуден досега, затвори очи и въздъхна.

— Президентът — промълви.

— Именно. Знаехме, че ИРА няма да иска да има нищо общо с убийството на американски президент. Те зависят от благоразположението на Америка за пари и подкрепа. Ние обаче се нуждаем от способностите им.

Карлос стисна кормилото. Мери Хенъси и Матю Бейли щяха да поемат вината за убийството на президента. А той, без да осъзнава, щеше да ги вкара в тази клопка. Беше ги предал. А Дина Рашид бе предала него. Можеше ли вече да има доверие на някого в този свят? Досети се за отговора веднага. Не. През деветдесетте години лоялността вече не струваше пукната пара. Всяка коза за свой крак. Доказателство за това бе получил през 1994 г., когато суданците го предадоха, когато го натовариха на френския държавен самолет дрогиран и овързан като салам.

— Защо не ми каза какво сте планирали? — попита той.

— Достатъчно беше Рашид да знае за намеренията ни. На колкото по-малко хора е известно, толкова по-добре. Твоята роля не зависеше от естеството на мишената.

Карлос кимна. Разбираше добре. Самият той също бе изпращал терористи на мисии, без да им обрисува цялата картина. Понякога те не се връщаха, но такава беше цената. Важни бяха резултатите, не тези, които ги постигаха. Той разбираше защо Хатами постъпва така, но въпреки това не му харесваше да го използват.

— Ти ще стреляш с пушката на Рашид — каза тихо Хатами. — Готов ли си да поразиш нейната цел?

Стомахът на Карлос се сви. Хатами го питаше дали е готов да убие президента на Съединените щати. От мащаба на това деяние му се зави свят. Знаеше обаче, че не може да откаже. Хатами бе единствената му надежда за спокойно пристанище. Без неговата подкрепа Карлос щеше да бъде хвърлен на вълците. Той бързо преговори основните положения около атентата. Президентът щеше да бъде в кабината си, което означаваше, че трябва да има два изстрела: един, за да се счупи стъклото и един за поразяване на целта. Всичко зависеше от точността на стрелбата му.

— За мен ще бъде чест — отвърна Карлос.

 

 

Патрик Фаръл старши седеше на бюрото си и преглеждаше документите на един самолет, даван от компанията на няколко радио и телевизионни станции, за да предават от мястото на големи задръствания. Секретарката му съобщи, че имал посетители. Въведе двамата мъже с почти еднакви черни костюми и тъмни очила. Изглеждаха и действаха почти като роботи, огледаха набързо стаята с безизразни лица.

— Мога ли да ви помогна с нещо, господа? — попита Фаръл и се изправи.

— Патрик Фаръл? — попита един от мъжете.

Фаръл кимна. Двамата показаха документите си и се представиха като агенти от Тайните служби.

— Бихме искали да дойдете с нас, господин Фаръл.

— Какво има? — поинтересува се той.

— Просто искаме да ни придружите.

— А ако откажа?

— Пак ще ни придружите.

— Може ли да се обадя на адвоката си?

— По-късно ще имате тази възможност, господин Фаръл. — Арестувате ли ме?

— Не.

Единият от агентите протегна ръка, сякаш да поведе Фаръл навън.

Фаръл погледна секретарката си, която нервно хапеше устни зад агентите.

— Свържи се със сина ми и му кажи какво е положението — нареди той.

Двамата агенти се спогледаха, сякаш комуникираха телепатично. Единият се обърна към секретарката:

— Мисля, че и вие трябва да дойдете с нас, госпожице.

 

 

Дон Клътси караше синия додж на балтиморското управление на Тайните служби по улица „Ломбард“, на около километър от университетската болница. Коул Хауард инструктираше Джокера на задната седалка. Якето, осигурено от Клътси, ставаше на британеца на раменете, но бе малко късо на ръкавите и на смешни карета. Клътси обясни, че го взел от отдел „Нравствена полиция“ в Балтимор и било най-доброто, което успял да намери. Джокера се почуди дали агентът не е избрал нарочно най-крещящото облекло, за да го направи по-ясна цел. Все едно да му нарисуват мишена на гърба.

Джокера още не можеше да се начуди защо трябва единият снайперист да стреля от две хиляди метра — разстояние, което куршумът изминаваше за цели четири секунди. Бе работил с военни снайперисти и преди, както в Северна Ирландия, така и на Фолкландските острови, но никога от такова разстояние. Направо не беше за вярване.

Клътси спря пред сградата на федералните агенции в Балтимор и Хауард и Джокера слязоха. Дебеличкият агент продължи в търсене на място за паркиране, а другите двама мъже се качиха на етажа на Тайните служби. Там Хауард представи британеца на Боб Сейнджър, началникът на охраната на президента. Сейнджър огледа любопитно якето на Джокера над пенснето си. На британеца му се прииска да обясни по някакъв начин тази си премяна, но преди да успее да продума, Сейнджър му подаде ръка и ги покани да седнат.

Сейнджър връчи една купчина факсове на Хауард.

— Това е последната информация от семейство Ким — обясни.

Хауард прегледа листовете. Съдържаха списъци от места, на които можеха да бъдат разположени снайперистите. Показа ги на Джокера.

— Доста дълъг списък — установи британецът.

— Всъщност не чак толкова — намеси се Сейнджър. — Ние и без това проверяваме тези места преди пристигането на президента. Обикновено оглеждаме всяка постройка с пряка видимост към мястото му на радиус от половин миля. Сега просто трябва да разширим обхвата на търсенето.

— Изглеждат доста конкретни места — отбеляза Джокера. — Тук пише шести и седми етаж на „Холидей ин“, но не по-долу. Това трябва да ви улесни.

— Да, ще има полза, но това не означава, че няма да проверим всички етажи с изглед към стадиона. Не можем да приемем, че само това са опасните места, трябва да погледнем навсякъде. Искам да кажа, че няма да престанем да претърсваме каналите за бомби само защото очакваме снайперистко нападение. Въпреки всичко сме изпратили сапьорния отряд да търси взривни устройства, да отстранява кофите за боклук и да запечатва капаците на канализацията. Говоря за стотина агенти, извършващи предварителната проверка, и тъй като говорим за извънредно положение, всички работят извънредно.

Хауард кимна и му върна факсовете.

— Господин Крамър може ли да стои около президента през следващите няколко дни?

— Още не съм много съгласен с тази идея, но не виждам причина да откажа — отвърна Сейнджър. — Раздал съм снимките на Хенъси, Бейли и Санчес на всичките си агенти.

Той бръкна в едно чекмедже и извади три служебни карти от Тайните служби с метални верижки за през врата.

— Носете ги постоянно — заръча Сейнджър. — Ако хората ми, придружаващи президента от Вашингтон, забележат, че искате да се доближите до него, може да предприемат нежелани действия. — Той се намръщи. — Не бяхте ли трима?

— Дон Клътси ще дойде след малко. Търси място за паркиране — обясни Хауард.

Взе трите карти и подаде една на Джокера.

Сейнджър се изправи и се приближи до един шкаф. Извади три бронирани жилетки, даде едната на Джокера, другите две — на Хауард.

— Ще съм по-спокоен, ако носите това — каза едва ли не сякаш се извиняваше. — Не бих искал някой от вас да пострада.

Джокера прецени тежестта на жилетката в ръката си. Стори му се по-лека от използваните в САС и изглеждаше по-гъвкава.

— Изработена е от специален плат, търговското название е „Спектра“ — обясни Сейнджър. — Десет пъти по-здрава от стомана, но несравнимо по-лека. Получаваме ги от една компания, собственост на Оли Порт. Има гаранция, че може да спре 9-милиметров плътен куршум със скорост петстотин метра в секунда.

Джокера вдигна вежди:

— Впечатляващо.

— Да, и почти не личи под ризата.

— Ще получим ли черни очила? — поинтересува се Джокера.

— Не разбирам — призна объркано Сейнджър.

— Униформените очила. Ще получим ли и от тях?

Сейнджър осъзна, че му се подиграват, и се усмихна:

— Не, господин Крамър. Трябва да си купите сами. Да имате нужда от нещо друго?

— Няма да е зле да имам бинокъл — отвърна Джокера.

Хауард кимна:

— Можем да вземем от нашето управление. — Обърна се към Сейнджър: — Президентският хеликоптер се приземява в шест, нали?

— Да. Аз ще отида на стадиона един час преди него. Ще се срещнем там, ако сте съгласни.

— Става.

Устройството за оповестяване на бюрото на Сейнджър избръмча и той натисна едно копче. Секретарката му съобщи, че Дон Клътси чака навън. Хауард и Джокера си взеха довиждане със Сейнджър и го оставиха да преглежда факсовете.

 

 

Мери Хенъси се върна в мотела и там завари Карлос и Шолен да чистят оръжията си върху найлони, разпънати на леглото.

— Как мина? — попита Карлос.

— Не е знаела за предаването — отвърна Мери. — Шефът й се опитва да й върти номера.

— И затова едва не ни хванаха?

Карлос вдигна цевта на снайпера на Дина Рашид като диригент палката си и добави:

— Ако знаеше за предаването, щяхме да тръгнем по-рано и Крамър нямаше да убие Дина.

— Така е — призна Мери. — Нямало е обаче друг начин. Освен това Крамър още е жив.

Карлос се изправи:

— Невъзможно.

Зад него Шолен вече сглобяваше пушката си.

Мери вдигна рамене:

— В травматологията е и от ФБР го разпитват.

Карлос огледа стаята.

— Какво им е известно?

— Знаят кои сме, но нямат представа къде и кога смятаме да ударим. Кели ми даде всички подробности за охраната на стадиона, така че предимството е на наша страна.

Тя отвори чантата си и подаде на Карлос една купчина листа.

Той ги прегледа.

— Добре — каза накрая. — Ако си сигурна.

Той я погледна в очите, давайки ясно да се разбере, че цялата отговорност пада върху нея.

Мери издържа погледа му.

— Сигурна съм — отвърна спокойно.

Карлос кимна бавно, седна и продължи да чисти оръжието. Лу Шолен закопча калъфа на пушката си „Хорсткамп“ и го метна през рамо.

— Тръгвам — обяви; приближи се до Карлос и му стисна ръката. — Късмет.

Карлос го погледна и присви очи:

— Лу, късметът тук не играе никаква роля, знаеш го.

Пред него имаше отворен пакет дребни бисквити и той лапна няколко и задъвка с блажено изражение.

Шолен се усмихна:

— Да, знам, но не е зле и късметът да е на наша страна.

Той махна за довиждане на Мери и излезе.

Мери отвори едно чекмедже на нощната масичка и извади кутия боя за коса. Отиде в банята, оставяйки Карлос на леглото. Той приключи с почистването и сглоби пушката. Мери излезе от банята с бяла кърпа на главата. По тъканта имаше червени ивици и няколкото подаващи се кичура бяха тъмночервени. Тя го погледна мълчаливо. Карлос се запита как ли би реагирала, ако разбере, че са я използвали и че ИРА ще поеме цялата вина за убийството на президента. Той се усмихна. Тя му отвърна със същото.

— Банята е свободна — обяви.

Карлос покри пушката със завивките и влезе в банята с несесера си. Умивалникът беше оцветен в червено. Той извади тубичка крем за бръснене и намаза лицето си, включително мустаците. Обръсна се с ножче за еднократна употреба, след това се изми. Изглеждаше различно без мустаци, а като се среши по малко по-различен начин, щеше да постигне пълна промяна на външния си вид. От спалнята се чу бръмченето на сешоар; Карлос влезе под душа и се насапуниса. Когато се избърса и се върна в стаята, Мери седеше пред огледалото и донагласяваше фризурата си.

— Червеното ти отива — отбеляза той.

Тя се усмихна:

— Илич, и за русото каза същото.

— И бях искрен, Мери. Наистина ти отиваше.

Той взе тъмен костюм и чисто нова риза от багажа си и без да сваля кърпата от дебелия си корем, се върна в банята, за да се преоблече.

— Какво мислиш? — попита, след като отново влезе в стаята.

Мери го погледна в огледалото.

— Добре е. Истински бизнесмен, само вратовръзката ти липсва. И обувки, разбира се.

Карлос избра вратовръзка на червени и сини ивици.

— Добре ли си, Мери? — попита, докато си я връзваше. — Изглеждаш малко нервна.

— Когато имам някаква цел, не се тревожа за нищо; понякога обаче се отпускам, поглеждам на всичко от по-широка гледна точка и това ме плаши — отговори тя и започна да разресва косата си.

— Страхът е хубаво нещо, държи те винаги нащрек. Онези, които не се страхуват, допускат грешки и биват залавяни.

Мери се обърна и кимна:

— Прав си, разбира се. Ами ти, Илич? Ти страхуваш ли се?

Карлос вдигна рамене:

— Малко. — Усмихна се. — Но ако го кажеш на някого, ще се наложи да те убия. — Потупа я по рамото, за да й покаже, че се шегува. — Трябва да тръгваме.

— Знам. Ключовете за самолета у теб ли са?

Карлос се засмя:

— Звучиш като тиранична съпруга, Мери. Така ли си се отнасяла и с мъжа си?

— Навярно.

Тя се изправи и се погледна в огледалото. Беше си сложила жълта пола, бяла риза и бели обувки с високи токчета.

Карлос седна на леглото и разглоби пушката на съставните й части, след това ги уви в една кърпа и ги прибра в коженото си куфарче.

— Наистина съм впечатлен от начина, по който се справи с Бейли — похвали я той. — Изглежда друг човек. Сега като че дори очаква удара с нетърпение. И забеляза ли как заекването му е изчезнало напълно?

Мери потрепери и вдигна куфара си.

— Да, забелязах. Готови ли сме?

Карлос взе бисквитите под мишница и вдигна куфара и дипломатическото си куфарче.

— Да — отвърна. — Повече от всякога.

 

 

Сградата на ФБР в Балтимор беше кремава тухлена постройка в една индустриална зона край шосе I-695. Коул Хауард въведе Джокера в малка стая за разпити — с голи стени, два стола и маса с евтин фурнир.

— Искаш ли кафе или нещо друго за пиене? — попита агентът.

Беше донесъл бронираните жилетки в един найлонов плик и ги остави на пода до масата.

— Да, може едно кафе — отвърна Джокера и седна неохотно. — Предполагам, че не предлагате „Феймъз Грауз“.

— „Феймъз Грауз“ ли? — не разбра Хауард.

— Марка уиски — обясни Джокера; размърда болезнено рамо.

— Мога да ти уредя някакви обезболяващи. Аспирин, тиленол10, нещо подобно.

— Това трябва да се направи, предполагам. Какво ще кажеш за една бира за прокарване?

Джокера се облегна назад и затвори очи. Хауард го погледа няколко секунди, след това излезе в коридора при автоматите за кафе. Даде си сметка, че не е попитал Джокера как пие кафето, но предположи, че ще преглътне захарта, затова избра със захар и сметана. Когато се върна в стаята, Джокера още седеше със затворени очи. Хауард постави пластмасовата чашка върху масата.

Дон Клътси влезе с три радиостанции „Моторола“ и три силни бинокъла.

— Няма да повярвате колко бумаги трябваше да изпиша, докато ми ги дадат — обяви той. — Човек ще си помисли, че искам да ги открадна.

Той ги остави на масата до кафето.

— Имаш ли обезболяващи? — попита Хауард.

— За глава ли?

Хауард поклати глава:

— За Крамър.

Клътси разрови из джобовете си и извади опаковка от фолио с четири таблетки. Хвърли ги на масата.

— Ще се справи ли? — поинтересува се той.

— Ще се оправя — увери го Джокера.

Наведе се с болезнено пъшкане и взе обезболяващите. Отвори опаковката, преглътна две от белите хапчета и ги прокара с малко кафе с изражение на крайно отвращение.

Хауард вдигна едната от радиостанциите и показа на Джокера как работи.

— Ще комуникираме на честотата на Тайните служби, затова не я използвай много често, освен ако нямаш да кажеш нещо наистина важно. Ще можеш да слушаш всичко, което се говори.

Джокера кимна. Сложи си слушалките и ги включи в апаратчето.

— Използвал съм подобна апаратура — каза той.

Хауард свали сакото и кожения си кобур.

— „Колт 45“? — поинтересува се Джокера. — Мислех, че сте преминали на „Глок“ и „Берета“.

Хауард свали вратовръзката и разкопча ризата си.

— Предпочитам „Колт“ — сподели той. — Надежден е и върши добра работа.

— Само дето е малко тежичък да го носиш цял ден. — Джокера посочи пистолета. — Може ли?

Хауард погледна Клътси, после пак се обърна към Джокера:

— Давай.

Остави ризата си на масата и взе една от бронираните жилетки. Клътси му помогна да я облече, а Джокера свали пълнителя на пистолета и огледа механизма. Погледна мерника и претегли оръжието в ръка, докато Хауард слагаше отново ризата и вратовръзката си. Жилетката му ставаше добре и след като той облече сакото, едва личеше.

— Използвал ли си го? — поинтересува се Джокера.

— О, разбира се, при редовните тренировки на стрелбището.

Джокера поклати глава:

— Не, имах предвид по предназначение.

— Да.

— Стрелял си? По човек?

— Ами, да, но само предупредителни изстрели. Ако използваш оръжието разумно, не се налага да стреляш. Заплахата обикновено е достатъчна.

Джокера се изсмя мрачно:

— Така ли ви учат в Академията? За Бога, Коул, пистолетът има една-едничка цел. Да убива. Всичко друго са глупости.

— В такъв случай, колко човека си убил, Крамър? — попита презрително Клътси.

Джокера се обърна бавно към него. Пистолетът още беше в ръката му и макар че пълнителят бе свален, дебеличкият агент пак пребледня. Очите на Джокера приличаха на две черни дупки от двете страни на носа.

— Няколко — отвърна хладно той. — Съвсем малко.

За момент той сякаш понечи да каже още нещо, но поклати глава. Прибра пистолета в кобура и го върна на Хауард. Намести якето си и погледна Клътси с присвити очи:

— Сигурен ли си, че това е единственото яке, което може да се намери?

— Страхувам се, че да — отвърна дебеличкият агент с широка усмивка.

Хауард остана с впечатлението, че колегата му си отмъщава за бутилката с урина.

— Не е лошо — добави Клътси. — Върви ти на дънките.

— Как е рамото? — поинтересува се Хауард.

— Боли, но ще се оправи.

— Бронираната жилетка по мярка ли ти е?

— Да, ще свърши работа, освен ако не се целят в главата — отвърна Джокера и прибра едната радиостанция в джоба си.

— Добре, да тръгваме към стадиона — подкани ги Хауард.

— Какъв е шансът да спрем за някое питие по пътя? — поинтересува се Джокера; забеляза изражение на отвращение на лицето на Хауард и добави: — От медицински съображения.

 

 

Лу Шолен слезе от асансьора на четвъртия етаж на административната сграда и огледа коридора. Офисът, който търсеше, беше третата врата вляво. На стената до боядисаната в синьо врата пишеше: „Куолити гудс импорт-експорт“. Шолен извади ключа, получен от Мери Хенъси и отвори.

Помещението беше безлично и скромно обзаведено: боядисани в кремаво стени, евтини дървени мебели и метални шкафове, компютър Ай Би Ем на бюрото. Според Мери офисът бил нает шест месеца по-рано от един неин сподвижник от Ню Йорк. Той често отскачал до Балтимор, за да създава впечатлението, че помещението се използва, плащал тока и водата и прибирал рекламните листовки от пощенската кутия. Офисът бе избран по два основни критерия: гледаше към стадиона и прозорецът му можеше да се отваря. В дните на централните климатични инсталации последното се беше оказало голяма рядкост.

Шолен сложи сака си върху едно от бюрата. Огледа помещението. Беше впечатляващо и всеки случаен посетител би го взел за работеща кантора, с факсове и телекси в две метални панерчета, табло за планиране с много бележки и символи и различни износени каталози върху стара етажерка. Шолен се приближи до прозореца и погледна улицата отдолу. Паркингите около стадиона бяха празни, до началото на мача имаше повече от час. Стадионът беше с формата на подкова с отворения край към Шолен и небостъргачите на градския център. През пролуката се виждаше яркозеленото игрище с два пясъчни участъка за хвърляне и ловене на топката. От едната страна на подковата се виждаше реклама на „Кока кола“, представляваща огромна бутилка от разхладителната течност, висока колкото неколкоетажна сграда. Шолен дръпна ключалката на прозореца и го плъзна надясно. Изведнъж в помещението проникна шумът от коли и воят на сирена заедно с вълна горещ и влажен въздух. Той отвори прозореца докрай и провери видимостта към стадиона. Идеална. Шолен затвори прозореца, седна на бюрото, разкопча сака и си затананика тихо.

 

 

Рич Лъвъл караше към летището, Матю Бейли седеше до него с нахлупена шапка. Ирландецът държеше карта на района разгъната върху коленете си. Летището, на което трябваше да се срещнат с Патрик Фаръл, не беше онова на „Фаръл авиейшън“ — бе по-малко, по-трудно достъпно и се намираше на североизток от града, от другата страна на „Бейбридж“. Компанията имаше голям хангар и център за обучение по пилотиране на хеликоптер.

— Кажи ми, Матю, колко получаваш за тази работа? — обади се неочаквано Лъвъл.

Бейли вдигна очи от картата и се озъби:

— Пари ли? Никой не ми плаща за това.

Лъвъл вдигна вежди:

— Нито един цент ли?

— Нищо. Аз не съм наемник. Правя го, защото вярвам в правотата на каузата. Защото така ще променим нещата.

— Кои неща?

Бейли се намръщи:

— Завий на следващото отклонение.

— Не ми отговори на въпроса. Как убийството на един човек ще промени нещата? Те просто ще го сменят с друг, нали?

— Така ще докажем, че действаме сериозно. Показваме на целия свят, че няма недосегаеми за нас. Британците трябва да се вслушат в думите ни. Да ни върнат страната. — Бейли погледна американеца. — Ти колко получаваш?

Лъвъл се изсмя:

— Много. Достатъчно, за да не се налага повече да си помръдна пръста. Достатъчно, за да мога да правя каквото си поискам.

— Ранно пенсиониране?

— Нещо такова. Само че аз няма да се пенсионирам.

— Защо?

Лъвъл погледна спътника си:

— Защото ми харесва. Харесва ми очакването, планирането, натискането на спусъка. Това умея да правя аз, и го правя добре.

— Ето го отклонението — посочи Бейли. — Десет километра напред, после свиваш вляво.

Лъвъл кимна:

— Ами Мери? Какво я кара да го прави?

— Британците убиха съпруга й, а протестантите застреляли брат й. Освен това вярва в обединена Ирландия. Ти никога няма да го разбереш. Нямаш представа какво е да си гражданин от втора ръка в собствената си страна. Да си католик в Северна Ирландия, е като да си… — Той се запъна, търсейки подходящо сравнение. — Не знам. Предполагам, че най-близкото сравнение е да си черен на Юг, където белите винаги те прецакват и те натискат в калта.

— И убийството на един човек ще промени нещата?

Лъвъл забарабани по кормилото.

— Може би — отвърна Бейли.

— Не ми се вярва. Мисля, че нещата изобщо няма да се променят. — Лъвъл се ухили. — Но какво от това, нали ми плащат?

— Така е — съгласи се Бейли.

Двамата изминаха останалото разстояние в мълчание, ако не се броят напътствията на Бейли за посоката. Накрая забелязаха хангара.

— Брей, много голям изглежда отблизо — отбеляза Лъвъл. — Като гигантски бял кит или нещо такова.

Той гледаше един голям дирижабъл, завързан за земята отляво на хангара. Беше повече от трийсет метра на дължина и носеше емблемата на някаква японска фирма за електроника. Под пълния с газ балон бе закачена гондола с прозорци и два подобни на вентилатори двигателя отзад.

Лъвъл спря до хангара и извади чантата си, Бейли се протегна. Патрик Фаръл излезе да ги посрещне. Носеше риза с къси ръкави като техните и черни панталони. Ръкува се с Бейли и ирландецът му представи Лъвъл. Фаръл изгледа жадно тялото на снайпериста и Бейли му хвърли предупредителен поглед.

— Готови ли сме? — попита Бейли.

— Да — отвърна Фаръл. — Лазерният мерник е под седалката ми в една торба. Има двама души от телевизията: оператор и помощникът му. Операторът е голям мъжага, казвам ти. Хайде, елате да се запознаете.

Тримата мъже се приближиха до дирижабъла. Четирима служители от наземния екипаж го приготвяха за излитане. Гондолата имаше по една врата от всяка страна и на всяка от тях бе изрисувана емблемата на компанията. До една от вратите беше поставена преносима алуминиева стълба и Фаръл отстъпи встрани, за да направи път на Бейли и снайпериста. Лъвъл остави сака си под седалката на пилота и кимна за поздрав на операторите. Както беше казал Фаръл, операторът бе едър, човек-канара с рунтава рижа брада и космати ръце. Най-неподходящият пасажер за такъв летателен апарат. Сякаш за компенсация, помощникът му беше много по-млад и по-слаб, надали стигаше над метър и седемдесет и имаше фигура на балетист. И двамата се суетяха около апаратурата си.

Бейли седна на мястото на помощник-пилота и огледа приборите. Много напомняха тези на обикновен самолет: индикатор за положението на летателния апарат, индикатор за посоката, компас, скоростомер, индикатор за вертикалната скорост, висотомер, индикатор за завоите, индикатори за мощността двата мотора и магнитен компас. Дирижабълът имаше и навигационна система за измерване на разстояния и скъпа система за определяне на географските координати, използваща двайсет и седем изкуствени спътника. Имаше и допълнителен циферблат, показващ скоростта и посоката на вятъра, когато летателният апарат застане неподвижно във въздуха.

Уредите за управление също приличаха на тези в крилатите летателни апарати, макар че имаше система за контролиране на налягането в балона с педали на земята, ръчки между двете седалки и контролни колела пред пилота и помощника му.

Бейли усети нежно докосване по рамото и Фаръл се настани на пилотското място. Лъвъл зае друга седалка, перпендикулярна на техните, и затърси предпазния колан, Фаръл погледна през рамо и помоли операторите да седнат и да си сложат коланите. Сложи си слушалки и даде знак на Бейли да последва примера му.

Подаде му един ламиниран списък за проверка на изправността и ирландецът зачете на глас, докато Фаръл сръчно нагласяше уредите за управление, запали двигателите и провери дали навигационната система функционира. След като се увери, че всичко е наред, той вдигна палец към наземния екипаж и те освободиха въжетата. Дирижабълът се издигна бавно, почти вертикално; клатеше се изненадващо много. Не приличаше на хеликоптер, помисли си Бейли, напомняше повече моторница.

Фаръл увеличи мощността на двигателите и дръпна щурвала. Балонът ускори нагоре и Бейли усети как гърбът му се залепя за облегалката. Гласът на Фаръл се чу от слушалките:

— Наред ли е всичко?

— Страхотно — отвърна Бейли.

— Защо не поемеш управлението, докато се свържа с диспечерската кула? Издигни го на около сто и петдесет метра, след това поддържай тази височина.

Лъвъл седеше зад Бейли със скръстени ръце. Забеляза, че помощник-операторът го наблюдава и се усмихна и му намигна.