Стивън Ледър
Мисията невъзможна (15)

Сърцето на Карлос заплашваше да се пръсне. Беше се прицелил в гърдите на президента и слушаше как Лъвъл отброява секундите. Ужасно беше да знае, че куршумът вече лети към целта си със седемстотин метра в секунда. Лъвъл продължаваше да брои:

— Хиляда и…

Карлос с ужас чу завъртането на ключ в ключалката на вратата зад гърба му. Последва шумоленето от търкането на дървото по килима и той осъзна, че има броени секунди да реагира. Ако беше служител на хотела, щеше да почука, натрапникът бе или полицай, или от Тайните служби и ако Карлос остане на прозореца, щеше да получи куршум в гърба. Куршумът на Лъвъл летеше към целта си, този на Шолен скоро щеше да го последва. Карлос знаеше, че не може да чака. Той натисна спусъка и гърмежът отекна в стаята. Усети, че някой насочва пистолет в гърба му и си даде сметка, че ако не направи нещо, ще е мъртъв. Той пусна пушката, грабна пистолета от масата и скочи от стола, стреля два пъти, без дори да погледне към вратата.

Изтърколи се по килима и натисна още два пъти спусъка, докато не се блъсна в дивана. Вдигна отново оръжието готов за стрелба. Нямаше нужда. На прага имаше само един човек, висок, слаб мъж около трийсетте, който тъкмо се свличаше на колене. От врата и гърдите му струеше кръв. Държеше пистолет, но не беше успял да стреля. От слушалката в ухото си Карлос чу:

— Хиляда и две…

Той скочи на крака и издърпа трупа на мъртвия агент в стаята. По килима остана кървава следа. Карлос пусна трупа до леглото, изрита вратата и изтича отново при отворения прозорец.

 

 

Коул Хауард забеляза как Джокера се втурва през игрището към мястото за хвърляне.

— Какво, по дяволите, му щукна? — удиви се Клътси.

— Нещо, свързано с дирижабъла.

В слушалките им прозвуча гласът на един агент, който докладва, че току-що е убил снайперист в административната сграда срещу стадиона. Клътси зина.

— Ама те наистина се опитаха — промълви, сякаш сам не вярваше на това, което казва.

Прозорецът на ложата се пръсна и по земята се посипаха стъкла. Гостите запищяха, агентите от Тайните служби се втурнаха да защитят президента. Клътси погледна с широко отворени очи Хауард, сякаш го питаше какво да прави. Гласът на Боб Сейнджър се чуваше над цялата глъчка и в ръцете на агентите около президента, сякаш по магически начин, се появиха оръжия. Те избутаха държавния мъж встрани от прозореца, някои заеха позиции между него и зейналата дупка.

През счупения прозорец лъхна топъл въздух, а долу, на игрището, Джокера продължаваше да тича, карираното му яке се развяваше отзад. На Хауард му се стори, че британецът се движи на забавен кадър. Той вдигна поглед и забеляза дирижабъла, увиснал във въздуха над града. Отново си спомни компютърния модел на Анди Ким. Далечният изстрел.

— Дирижабълът — промълви. — Снайперистът е там.

На игрището топката излетя от ръката на министър-председателя.

 

 

Кели вдигна главата на Мери в скута си. Очите на Хенъси бяха отворени, но безжизнени. От дупка с големината на юмрук в гърдите й бликаше кръв. Кели усети докосване по рамото си и вдигна глава. Беше един от агентите.

— Оставете я — изсъска тя. — Не виждате ли, че е мъртва?

Пръстите на Мери стиснаха ръката й. Устата й се размърда беззвучно. Кели се наведе и доближи ухо до устните й.

Джокера продължаваше да брои наум. Пред очите му минаваха единични, несвързани образи: един агент на Тайните служби, гледащ с отворена уста към ложата на президента; играчът в края на терена, протегнал ръката си с голямата ръкавица; министър-председателят, с неловко изражение и разрошена коса от хвърлянето; първата дама, с усмивка на уста. Две хиляди метра. Четири секунди. Почти невъзможен за изпълнение при нормални обстоятелства изстрел, но според Хауард, те бяха изправени пред стрелец, напълно способен да го извърши. Той чу трясък от счупване на стъкло някъде нависоко. Сърцето му заплашваше да се пръсне, силна болка прорязваше краката му при всеки досег със земята. Нямаше време да вика за предупреждение, нямаше време да обяснява какво става. Само едно можеше да направи. Хиляда и две…

 

 

Коул Хауард се хвърли към Боб Сейнджър и го стисна за рамото:

— Министър-председателят също е мишена. Това е двоен атентат!

От устата на Хауард върху лицето на агента от Тайните служби се посипаха слюнки.

В първата секунда Сейнджър бе твърде изненадан, за да реагира, в следващата обаче той стисна радиостанцията и изкрещя:

— Махнете Парламент от игрището! Веднага.

Телохранителите бяха заобиколили напълно президента и постепенно го избутваха към изхода.

Хауард погледна към игрището. Единственият, който правеше нещо, беше Джокера.

 

 

Докато тичаше към мястото за хвърляне, Джокера чу команда в слушалката си за отстраняване на министър-председателя от игрището, но знаеше, че на телохранителите ще са им нужни няколко секунди, докато реагират. Топката попадна с глух звук в ръкавицата на играча и министър-председателят вдигна ръка, за да приеме овациите на тълпата. Един от телохранителите гледаше Джокера с отворена уста и ръка, пъхната под сакото. Без да забавя ход, Джокера протегна ръка и го удари в гърлото, достатъчно силно, за да го отстрани от пътя си, но не толкова, че да го убие. При рязкото движение болка проряза раненото му рамо и той изстена. Продължаваше да брои. Хиляда и три… Министър-председателят стоеше на двайсетина крачки, с вдигната ръка и гръб към него.

Неколцина телохранители се насочиха към английския политик, но всичките бяха по-далеч от Джокера. Джокера усети вкуса на кръв в устата си и почувства как раните на гърдите му се отварят. Погледна към дирижабъла и се опита да прецени ъгъла. Знаеше, че куршумът е прелетял вече половината от разстоянието до целта и че може да направи само едно. Той скочи и се хвърли върху гърба на министър-председателя. Пред очите му преминаха удивени лица, двама агенти протегнаха ръце да го задържат и той се извъртя във въздуха, изкрещя от болка и защото искаше да потисне здравото си мислене, което можеше да го накара да се откаже в последния момент. Знаеше, че най-здравата част на бронираната жилетка е отпред и че ако иска да оцелее, трябва да постави гърдите си между куршума и министър-председателя. Той изрева като ранено животно, разпери ръце за равновесие, изпъчи гърди в очакване на удара. Хиляда и четири…

 

 

Карлос вдигна пушката и се опита да се прицели отново към ложата. Пред мерника му мина зелената трева на игрището, после краката на тичащи агенти. Той насочи оръжието към ложата. Стъклото бе счупено и вътре се виждаха суетящи се силуети, но не и президентът. Беше твърде късно. Той изруга и отново насочи мерника към игрището. На средата му лежеше някакъв човек, но не беше министър-председателят. Носеше карирано яке. Карлос отмести оптическия мерник, за да разгледа цялото игрище. Голямото увеличение беше много добро за прицелване, но видното поле бе твърде тясно за наблюдение.

Карлос примигна няколко пъти, за да нагоди очите си на разстоянието. Един агент коленичи до проснатия на тревата мъж. Други телохранители бяха заобиколили първата дама с извадени оръжия и се оглеждаха откъде е дошъл изстрелът. Министър-председателят, заобиколен от бодигардове, влизаше в тунела. Карлос вдигна отново пушката и се прицели към отвора на галерията с надеждата да му се отвори подходяща възможност. Видя групата агенти през мерника, но министър-председателят оставаше скрит.

Карлос остави пушката.

— Мери, какво става? — попита той по микрофона на ревера си.

Отговор не последва.

— Мери?

Пак нищо.

— Снайперист Три, ти ли си? — обади се Лъвъл. — Какво става?

 

 

Коул Хауард видя как Джокера се хвърля върху министър-председателя и затаи дъх. Първата му мисъл бе, че възнамерява да го повали на земята, но в последния момент бившият агент от САС се извъртя като състезател на висок скок, преди да се прехвърли през летвата. Хауард забеляза как разперва ръце и как цялото му тяло се сгърчва, сякаш го е ударил ток.

Агентът от Финикс погледна Боб Сейнджър, който още говореше по радиостанцията си. Обърна се към Дон Клътси, който гледаше с отворена уста към игрището; министър-председателят вече не се виждаше сред телохранителите. Един агент от Тайните служби коленичи до Джокера и разкопча яката му. Хауард хвана колегата си за ръката.

— Слизам — заяви припряно. — Кажи на Сейнджър да дойде да ме вземе с хеликоптера.

— Хеликоптер ли? Защо?

— Просто го направи, Дон.

Хауард изскочи от стаята, хвърляйки бинокъла на земята.

 

 

Рич Лъвъл виждаше нечия глава през оптичния мерник, но нямаше как да разбере дали е на министър-председателя или не. Карлос му беше наредил да продължава да стреля, но той знаеше, че е безсмислено. Целта му се намираше на четири секунди път и бягаше. Дори министър-председателят да не беше заобиколен от телохранители, нямаше начин да предвиди къде ще се намира след четири секунди.

— Какво става? — изкрещя Матю Бейли, който стоеше коленичил до лазерния мерник.

— Пропуснах — отвърна Лъвъл. — Не знам как, но пропуснах.

— Как така пропуснал?

Лъвъл вдигна поглед:

— Прицелих се и стрелях, но в последния момент някой се хвърли пред куршума.

— Искаш да кажеш, че някой от телохранителите се е набутал на пътя на куршума?

Лъвъл поклати глава:

— Не, някакъв човек се хвърли върху министър-председателя. Куршумът го улучи в гърдите, точно в центъра. Сега всички тичат през игрището. Не мога да се прицеля.

Лъвъл отново вдигна пушката, за да погледне през мерника. Телохранителите бяха изчезнали в тунела.

— Можеш ли да стреляш пак? — попита Бейли.

— Не.

— Ами Карлос и Шолен? Те стреляха ли?

— Не знам.

Патрик Фаръл погледна тревожно Бейли:

— Какво ще правим?

— За начало трябва да се успокоим. Никой не знае, че изстрелът е дошъл от дирижабъла. Просто ни върни на летището. — Бейли се изправи и се върна на мястото на помощник-пилота. — Обади се на диспечерите, кажи им, че имаме проблеми с камерата и се връщаме.

Фаръл започна бавно да завива наляво, Бейли заговори разтревожено по радиостанцията:

— М-м-мери, чуваш ли? М-м-мери?

Не получи никакъв отговор.

 

 

Гласът й бе толкова слаб, че Кели се напрегна, за да я разбере.

— Улучихме ли го? — попита Мери и стисна по-силно ръката на агентката.

Кели погледна към игрището. Първата дама се оттегляше към тунела сред тълпа телохранители. Отгоре се спускаше хеликоптер, от течението саката им се ветрееха. Други телохранители тъкмо вкарваха министър-председателя на безопасно място в тъмната галерия.

Кели прегърна главата на Мери в скута си. Кръвта вече не шуртеше от гърдите й, беше заменена с розова струйка.

— Да — прошепна Кели.

— Сигурна ли си? — промълви Мери и клепачите й потрепнаха.

Министър-председателят изчезна в тунела.

— Да — излъга младата жена. — Сигурна съм.

Мери потрепери, след това се отпусна. От ъгълчето на устата по врата й потече струйка кръв.

 

 

Коул Хауард изскочи от ложата покрай президента и свитата му от агенти и гората от автомати „Узи“ и „Хеклер и Кох“.

Затича се по ескалатора, прескачайки по четири стъпала наведнъж. Долу се натъкна на министър-председателя и охраната му. Извади служебната си карта от горния джоб на сакото си и я размаха.

— ФБР! — изкрещя, за да е сигурен, че няма да стане объркване.

Американските и английските телохранители бяха нервни, готови да извадят оръжията изпод саката си и да стрелят, а министър-председателят изглеждаше в шок. Един по-възрастен агент от Тайните служби размахваше автомата си, крещеше да побързат и постоянно поглеждаше назад, сякаш се страхуваше от преследвачи.

Хауард се затича през тунела, като през цялото време крещеше, че е от ФБР. Преди да изскочи на открито, се наложи да си проправи път покрай първата дама и охраната й. От високоговорителите на стадиона гърмяха призиви за спокойствие. Зрителите вече се тълпяха около изходите, други стояха вцепенени от ужас. Хауард вдигна поглед. В далечината дирижабълът се насочваше в обратна посока. Над главата му се чуваше оглушително бръмчене и той погледна нагоре. Точно над него се спускаше хеликоптер на Националната гвардия. От течението наоколо се вдигна вихрушка от пясък и прах, които напълниха очите на Хауард и едва не го задушиха. Той наведе глава и постави ръка на устата си, докато машината се приземи на петдесетина метра встрани.

Когато хеликоптерът докосна земята, без да спира двигателите, Хауард се затича приведен към него. Нечии ръце го хванаха и го издърпаха вътре, двигателите веднага увеличиха оборотите и машината се издигна.

 

 

Карлос бутна количката на камериерката встрани и се погледна в огледалото. Увери се, че по лицето и дрехите му няма кръв, взе куфарчето си, прескочи трупа на мъртвия агент и излезе. В асансьора една красива брюнетка със служебна карта, идентифицираща я като помощник-администратора му се усмихна и попита дали е доволен от стаята.

Карлос също се усмихна и кимна:

— Чудесен хотел.

Когато спряха на партера, тя му отвори вратата и го пусна да слезе пръв от асансьора, като му пожела приятен ден. Толкова вежливи бяха тези американци, помисли си Карлос, докато излизаше, клатейки куфарчето си. Над главата му хеликоптерът на Националната гвардия набираше височина.

 

 

Коул Хауард изкрещя на пилота да кара след дирижабъла, но гласът му не се чу от рева на моторите. Един член на екипажа с маслиненозелена униформа му подаде слушалки и му показа как да използва микрофона. По радиостанцията Хауард обясни, че на борда на дирижабъла има снайперист.

Освен Хауард в задната част на хеликоптера пътуваха един представител на Националната гвардия, един агент от Тайните служби с безизразно лице и вездесъщите черни очила и един снайперист от отряда за бързо реагиране с черен гащеризон.

— Какъв е планът, можем ли да свалим дирижабъла? — попита агентът.

— Няма ли да избухне? — намеси се човекът от Националната гвардия. — Не са ли пълни с леснозапалим газ или нещо такова?

— Така е било по времето на Хинденберг — обясни пилотът. — Тогава са пълнели балоните с водород. Сега използват инертни газове.

— Значи можем да го пробием, така ли? — попита снайперистът.

— Предполагам — отвърна Хауард.

Хеликоптерът се издигаше бързо и на него започна да му се повдига. Той си пое дълбоко въздух, за да не повърне.

— Не знам — обади се пак пилотът. — Гледайте колко е голям, като кит. И сто дупки да му направиш, пак ще продължи да лети с часове.

Агентът от Тайните служби натисна слушалката си с пръст.

— Опитали са да убият президента — изкрещя.

— Жив и здрав е, видях го — успокои го Хауард.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Вашите хора го изведоха на безопасно място. Нищо му няма. — Агентът си отдъхна с облекчение; Хауард се обърна тъй снайпериста: — Ами двигателите, не можеш ли да простреляш двигателите?

— Ще се опитам, но тук не е най-стабилната стрелкова позиция. Трябва да се приближим много. А колкото сме по-близо, толкова по-добра мишена ставаме за снайпериста на борда. Не забравяй, че техният летателен апарат не се тресе като нашия.

Хауард кимна. Потупа пилота по гърба:

— Можеш ли да извикаш още хеликоптери?

— Разбира се.

— Кажи им, че на борда на дирижабъла има снайперист, така че да летят над него.

— Добре.

Пилотът предаде инструкциите по радиостанцията.

Хауард огледа товарното отделение на машината. Отзад имаше макара с метално въже и парашутна седалка от яркооранжеви ленти. Хауард посочи оръжието под сакото на агента от Тайните служби.

— Какво носиш? — попита.

— „Узи“.

Хауард свали сакото си и кимна:

— Мисля, че имам една идея.

 

 

— Някакъв хеликоптер лети към нас — изкрещя Рич Лъвъл, прибра пушката в гондолата и клекна пред прозореца.

— Няма как да са разбрали, че и ние участваме — успокои го Бейли. — Само стой мирно. Ще се оправим.

Лъвъл настъпи неволно брадатия оператор по врата и дръпна крака си с отвращение.

— Какво ще правим? — попита Фаръл.

— Ще продължим по този курс към летището — отвърна Бейли. — Ще приземим това чудо, ще те вържем и ние с Рич ще идем на „Бейбридж“. Ще кажеш, че сме отвлекли дирижабъла и сме застреляли операторите, защото са оказали съпротива. Ще отлетим след залез.

— Може би и аз трябва да дойда. Имам лошо предчувствие.

— Както искаш — съгласи се Бейли. След смъртта на Дина Рашид в самолета щеше да има едно празно място. — Те обаче нямат никакви улики срещу теб. Трябва само да се придържаш към версията си. Ще им кажеш, че на всяка крачка сме държали пистолет опрян в главата ти.

Фаръл поклати глава:

— Не мисля.

— Към нас се насочва втори хеликоптер — съобщи Лъвъл; от мястото му се виждаше двуместен полицейски вертолет, който се приближаваше от другата страна. — Този е само за наблюдение, но определено са тръгнали към нас.

— Какво ще правим сега? — попита с треперещ глас Фаръл.

Бейли се замисли. Какво би направила Мери?

— Двуместният хеликоптер няма да ни направи нищо — успокои ги той.

— Да, но може да ни последва, докато се приземим — възрази Фаръл.

Лъвъл се премести и погледна през прозореца над главата си.

— По дяволите, има трети. Пак голям.

Бейли се обърна наляво. На около километър от тях летяха два зелени вертолета на Националната гвардия. Определено се приближаваха към тях. На отворената врата на едната машина се виждаше снайперист.

— Рич, можеш ли да ги елиминираш?

Бейли погледна бившия снайперист от флота. Знаеше, че въпросът е не дали може, а дали е готов да го направи.

Лъвъл го погледна над дългия си крив нос и се почеса по брадата. Кимна, изправи се и извади цевта на пушката си през прозореца. Прицели се и постави пръст на спусъка. Тъкмо когато щеше да стреля, той отмести окото си от мерника.

— Какво е пък това? — възкликна. — Я гледайте!

Бейли и Фаръл погледнаха наляво. На вратата на хеликоптера се беше показал мъж с маслиненозелен костюм, овързан с оранжеви ленти през гърдите и кръста. Той излезе напред, отблъсна се от шейната за кацане на хеликоптера и увисна на някакво въже.

— Какво прави тоя, по дяволите? — изръмжа Лъвъл.

Хеликоптерът започна да се издига и човекът с маслиненозеления костюм се залюля като махало на часовник.

— Какво ни интересува? — обади се Бейли. — Просто го застреляй.

 

 

Хеликоптерът набра скорост и вятърът заклати по-силно Хауард. Ръкавите и крачолите на десантния костюм плющяха като камшици, течението го караше да се върти. Очите му се насълзиха й той ги присви, за да намали неприятното чувство. Той се опита да разпери крайниците си, за да намали въртенето. Разкрачи се и изпъна ръце встрани, както беше виждал да правят парашутистите по телевизията. Изглежда, от това имаше ефект, защото въртенето спря, макар че сега вятърът упражняваше много по-голям натиск върху краката му. Автоматът висеше на ремъка си през рамото му и се удряше в гърдите му, но той се съсредоточи върху запазването на стабилно положение във въздуха.

Погледна надолу и веднага съжали, че го е направил; градът се отдалечаваше под него и стомахът му се сви, усети горчив вкус в устата си. Той отново вдигна глава и преглътна киселия секрет. Видя над себе си члена на екипажа със светлозелен термоизолиращ костюм надвесен от вратата да размахва ръката си с вдигнат палец. Хауард също стисна левия си юмрук и вдигна палец, но веднага започна да се върти надясно, затова отново разпери и двете си ръце, за да се стабилизира.

Въжето продължаваше да се развива. Хауард бе поискал да го спуснат на максималното разстояние под хеликоптера, но сега започваше да се чувства все по-изолиран. Знаеше, че стоманеното въже практически не може да се скъса, но също така си даваше сметка, че само то го предпазва от размазване на стотина метра отдолу. Той забеляза дирижабъла да се изравнява странично с хеликоптера. Хауард започна да експериментира, да мести ръце, докато се разкрачва, да държи автомата и в същото време да остане стабилен. Имаше ефект, макар че при новото си положение, вятърът го шибаше право в лицето и трябваше да вдигне по-високо глава, за да може да вижда напред.

 

 

Рич Лъвъл отново се прицели в човека, висящ на въжето. Видя узито в ръцете му и се усмихна подигравателно. Автоматът бе смъртоносно оръжие и той като „тюлен“ го беше използвал много често, но действаше добре само на близки разстояния. От повече от трийсет метра можеше да се използва само за плашене на гарги. Лъвъл оцени разстояние на около седемстотин метра и започна да пресмята наум корекциите за стрелбата, за да определи с колко ще се отклони куршумът, като се има предвид, че мерникът му беше нагласен за изстрел от два километра. Сметките бяха сложни, но той ги бе правил хиляди пъти и му отнеха по-малко от три секунди. Той се прицели, пое си въздух, издиша половината и натисна спусъка.

В момента на изстрела Лъвъл забеляза как човекът на въжето се вдига рязко нагоре, встрани от траекторията на куршума като марионетка в ръцете на неопитен кукловод. Снайперистът отмести око от мерника, за да види какво е станало. Металното въже беше опънато и мъжът с десантния костюм се издигаше със скоростта на хеликоптера. Той върна окото си на мерника и се опита да се прицели пак, но беше прекалено късно — хеликоптерът се бе издигнал над дирижабъла и огромният балон закриваше видното му поле. Той се огледа за другия хеликоптер на Националната гвардия, но установи, че и той се е вдигнал над тях.

Лъвъл се извъртя. От другата страна черно-белият полицейски хеликоптер ги следеше на около километър и половина. Лъвъл се усмихна. Сигурно си въобразяваха, че са извън обсега му, но снайперистът не мислеше така. Той коленичи, прицели се и стреля. Задържа око на мерника, докато отброи наум четирите секунди, необходими на куршума да достигне целта. Опашното витло на малкия хеликоптер се разби и машината започна да се върти неконтролируемо, изпускайки черен дим от задната си част. Бързо загуби височина, като продължаваше да се върти по-бързо и по-бързо, и Лъвъл се наведе напред, за да проследи цялото му спираловидно спускане към земята. То отне около двайсет секунди, хеликоптерът се удари в някакъв камион и избухна в пламъци. Наоколо няколко коли набиха спирачки и се наблъскаха една в друга, други завиха рязко и изскочиха на тротоарите.

Лъвъл дръпна пушката си в гондолата. Погледна нагоре с надеждата да забележи някой от големите хеликоптери, летящи над тях, но видя само балона на дирижабъла и тъмнеещото небе.

— Не ги ли виждаш? — попита той Бейли.

— Не — отвърна ирландецът по радиостанцията.

— Знаят, че сме тук — обади се Фаръл. — Какво да правим?

— Продължавай да пилотираш и ме остави да помисля — сряза го Бейли.

Лъвъл погали цевта на пушката си. Бейли не се държеше добре и снайперистът все повече чувстваше, че са обречени. Много по-доволен беше, когато командваха Мери и Карлос. Той погледна димящите останки на хеликоптера. Хубаво щеше да е, ако имаше парашут — просто скачаш през вратата, дърпаш връвчицата и отлиташ. Само че нямаше парашут и докато дирижабълът се приземи, оставаше в ръцете на Бейли и Фаръл. А те никак не му вдъхваха увереност. Лъвъл отново се обърна и погледна през прозореца. Навън висеше някакъв човек, с автомат в ръце и широко разтворени крака. Лъвъл бързо вдигна пушката си, но знаеше, че няма да има време да стреля. Реакцията му беше инстинктивна с малък шанс за успех. Прозорецът на гондолата се разби и в същия момент той усети четири бързи пробождания в гърдите. Лъвъл наведе глава и забеляза четири черни дупчици, разположени в права линия върху ризата му, червени петна с черно в центъра като макове. Той се опита да си поеме дъх, но в гърлото му имаше някаква течност, която бълбукаше и не позволяваше на въздуха да проникне в белите му дробове. Той се закашля и устата му се напълни със сладка, лепкава кръв. Маковете станаха по-големи и се сляха в едно червено петно.

Лъвъл отново вдигна поглед. Висящият човек отново се дръпна рязко нагоре и изчезна. Гърдите на Лъвъл започнаха да изтръпват, стана му студено и зрението му се размаза. Той седна на пода с пушка между краката. От слушалките чу Фаръл и Бейли да крещят едновременно. Той се опита да им каже, че е ранен, но устата му бе пълна с кръв и не можеше да произнесе и една дума; мислите сякаш препускаха през съзнанието му като диви коне.

Лъвъл падна настрани. Главата му се удари в пода до тази на оператора и той срещна безжизнения поглед на мъртвеца. Опита се да се изправи, но ръцете и краката му бяха безчувствени. Чу отново крясъците на Бейли, но гласът му идваше отдалеч, сякаш от дъното на някакъв тунел. Приспа му се и той затвори очи.

Когато хеликоптерът се вдигна рязко над дирижабъла, Хауард излетя нагоре като изстрелян с ластик. Започна да се върти и пусна автомата, за да разпери ръце и да спре зашеметяващото го движение. След като се стабилизира, отново даде знак на члена на екипажа да го изтегли.

Докато се издигаше към ръмжащия хеликоптер, Хауард отново погледна огромния дирижабъл под себе си. От течението на витлата горната част на балона се беше сплескала. Повърхността изглеждаше достатъчно здрава, за да издържи тежестта на човек, но Хауард знаеше, че това е илюзия. Летателният апарат се движеше към пристанището, обратно на небостъргачите в центъра. Отдолу долиташе и воят на сирени от пожарните коли и линейките, отиващи към горящия полицейски хеликоптер. Хауард с ужас бе наблюдавал как поразената машина пада, описвайки спирала; знаеше, че няма как да помогне. Бе предположил, че снайперистът гледа от другата страна на гондолата, затова даде знак на човека от хеликоптера да го спусне. Когато спря на нивото на гондолата, той имаше възможност да застреля терориста в гръб, но изчака. Сам не знаеше дали за да даде шанс на снайпериста, или защото искаше да види лицето му, преди да го убие. Каквато и да беше причината, той забеляза изражение на изненада, преди да натисне спусъка на автомата.

Докато се издигаше с леко въртене, Хауард видя втория хеликоптер на Националната гвардия на неколкостотин метра встрани. Когато агентът се изравни с вратата на своята машина, човекът от екипажа се наведе напред и хвана въжето. Хауард размаха крака, стъпи на шейната за приземяване и седна тежко на металния под. Направи знак да му дадат слушалки, за да разговаря с пилота.

— Долу има трима души, единия го застрелях — обяви той. — Може да решат да се приземят сега. Можеш ли да се свържеш с тях?

— Ще се опитам — отвърна пилотът.

Хауард го чу как се опитва да се свърже с пилота на дирижабъла, но без да получи отговор. Пилотът повтори командите си няколко пъти, но никой не му отговори.

— Може да са изключили радиостанцията — предположи той.

— Или просто се правят, че не чуват — добави агентът от Тайните служби. — Защо не надупчим това чудо с куршуми? В крайна сметка, все ще се приземи. Можем да ги изчакаме да кацнат.

— Ами ако имат парашути? — намеси се снайперистът от отряда за бързо реагиране. — Може да са тръгнали към място, откъдето някой друг да ги вземе.

Хауард кимна. Снайперистът имаше право. Освен това терористите бяха свалили полицейски хеликоптер. Не му се вярваше да се предадат толкова лесно.

— Хрумна ми нещо — каза той на пилота. — Можем ли да накараме втория хеликоптер да лети от другата страна на дирижабъла за отвличане на вниманието. Кажи им да внимават все пак.

— Добре — отвърна пилотът.

 

 

Патрик Фаръл погледна назад и видя трите трупа в задната част на гондолата. От рамката на счупения прозорец все още се сипеха стъкла, вятърът виеше през дупката.

— О, Боже мили, какво, по дяволите, ще правим сега? — Ръцете му трепереха на лостовете за управление. — Матю, какво ще правим?

Бейли също трепереше, очите му играеха като на плъх, търсещ начин да се измъкне от капана си. Погледна към водите на пристанището.

— Колко далеч можем да скочим? — попита.

— Не чак дотам — отвърна Фаръл.

— Ами ако се снижим? Те са над нас, може да не забележат, че скачаме.

— Матю, летим на сто и петдесет метра.

— Ами, да се спуснем тогава.

— Ако се спуснем, и те ще се спуснат. В момента сигурно викат ченгетата.

Бейли го погледна:

— Имаш ли по-добро предложение?

— Да им кажем, че се предаваме. Ние нищо не сме направили, Лъвъл стреля. Той свали хеликоптера.

— Мамка ти, Фаръл. Мислиш ли, че ще ни пуснат да си ходим по живо, по здраво, защото не сме натиснали спусъка?

Преди Фаръл да успее да отговори, един от хеликоптерите започна да се спуска бавно на около шестстотин метра отдясно. На отворената врата се виждаше снайперист, готов за стрелба.

— Спускай дирижабъла — изсъска Бейли.

Свали слушалките, извъртя се на седалката и затърси пушката на Лъвъл. Мъртвият снайперист още я стискаше, беше паднал върху нея. Фаръл вдигна щурвала нагоре и дирижабълът започна да се спуска. Труповете се размърдаха като живи и към коляното на Бейли потече струя полусъсирена кръв.

Някакво шесто чувство накара ирландеца да се извърне. Той зина от удивление. Някакъв човек летеше към него, с вдигнати колене и протегнати напред крака, държеше автомат. Бейли закрещя. Видя пистолета на Лъвъл в сака на пода и се хвърли към него, хвана го с две ръце. Натисна спусъка, без да спира да крещи.

 

 

Пилотът задържа хеликоптера почти неподвижно във въздуха и залюля Хауард. Агентът се приготви за сблъсъка с вратата на дирижабъла. Докато автоматът тракаше в ръцете му, той почувства остра болка в рамото си. Малкото останали стъкла на прозорците се дочупиха, вратата бе надупчена от куршуми. Мъжът с пистолета изчезна и Хауард отпусна автомата на ремъка му.

Той се блъсна във вратата толкова силно, че въздухът му излезе. От удара коленете му се забиха в брадичката и той размаха ръце към рамката на прозореца за опора. Рамото го болеше нетърпимо, без съмнение беше улучен. Пилотът спусна хеликоптера няколко метра, за да облекчи напрежението на въжето. Хауард успя да се хване със здравата си ръка за рамката на прозореца на вратата и заопипва за дръжката. На седалката срещу него седеше пилотът и го наблюдаваше с ужасени очи.

Хауард отвори вратата и се вмъкна вътре. Усещаше как кръвта му тече под десантния костюм. В задната част на гондолата имаше четири трупа и той позна Матю Бейли. Ирландецът лежеше по гръб, рижата му коса бе омазана с по-тъмночервена кръв. Един куршум беше откъснал порядъчно голямо парче месо от главата му. Хауард го подритна леко, но нямаше съмнение, че е мъртъв.

— Спускай това чудо! — изкрещя той на пилота.

Измъкна се от оранжевите ленти и хвърли десантната седалка навън, за да даде знак на пилота, че всичко е наред. Оранжевите ленти изчезнаха нагоре заедно с металното въже. Хауард отиде в предната част на гондолата и се настани на мястото за помощник-пилота. Огледа се за нещо, с което да спре кръвотечението, но не намери.

— И побързай — заповяда на пилота.

— Аз не съм виновен — проплака Фаръл. — Те ме заставиха. Хауард насочи автомата към слабините му и изсъска:

— Само приземи това нещо.

 

 

Карлос бързо обиколи малкия самолет, развърза въжетата, държащи крилата и опашката за земята, и провери изправността на задкрилките и елероните. Не си даде труда да погледне в резервоарите, но щом седна на пилотското място и включи измервателните уреди, провери и количеството на бензина. Матю Бейли беше напълнил и двата резервоара догоре. Не че щеше да му трябва толкова много бензин.

Той включи двигателя и витлото се завъртя. Пистата беше пуста, но все още имаше достатъчно светлина за излитане. Той погледна ветроуказателя и изкара самолета в края на пистата, така че да използва и вятъра.

Самолетът сякаш подскочи във въздуха, като че се радваше, че вози само един пътник. Карлос се издигна постепенно, успоредно на „Бейбридж“. В далечината се виждаха небостъргачите на центъра на Балтимор. Когато се изравни със средата на моста, Карлос направи лек ляв завой и продължи да се издига.

Докато управляваше машината, той се опита да определи в какво са сбъркали и защо се е провалила операцията. Карлос рядко се проваляше и то обикновено ставаше заради някого другиго. Той премисли основните етапи в търсене на слабото звено. Не беше в Мери Хенъси, в това нямаше съмнение. И Матю Бейли бе направил всичко, което се искаше от него. Снайперистите също.

Може би просто нямаха късмет. Може би боговете просто бяха решили да не позволяват на Илич Рамирес Санчес да се пенсионира, да почива върху лаврите си и да прекара старините си със съпругата и семейството си. Късметът определено го беше напуснал в деня на бягството му от франция. Той бе като котка, използвала и деветте си живота. Таблата на комуникационните средства пред него бяха тъмни; Карлос не искаше и нямаше нужда да говори с никого.

Той продължи на юг, по средата на залива Чизапийк.

Замисли се за жена си и децата си. Чудеше се какво правят и дали Магдалена е имала време да изпрати уредбата на поправка. Имаха хубава къща, дом, в който можеше да си почине, с голяма, добре поддържана градина и висока каменна ограда.

Той зави наляво, докато компасът не показа, че се движи на изток. Спомни си как бяха плакали децата им, когато им каза, че заминава за известно време, и как бяха кимнали сериозно, когато ги накара да се грижат за майка си. Неговата майка също плака и го прегърна силно, сякаш знаеше, че няма повече да го види. Спомни си също колко припряно се бяха любили с Магдалена през последната им нощ заедно, след като беше приготвил куфара си и го бе оставил на пода до леглото.

Нямаше връщане назад. Такава беше сделката. Ако бе успял, щеше да има убежище до края на живота си, независимо от международния натиск. Ако се провали обаче, не можеше да има повече никакъв контакт с работодателите си. В замяна на мълчанието на семейството му щеше да бъде разрешено да остане в дома си. Карлос се беше погрижил, каквото и да стане, на банковата му сметка да има достатъчно пари, та Магдалена и децата да не изпитват никаква нужда от средства до края на живота си. Пред него се простираше синята шир на Атлантическия океан, небето бе потъмняло и слънцето се беше скрило зад хоризонта.

Карлос се отпусна. Беше дал най-доброто от себе си. Нямаше от какво да се срамува. Той погледна бялата пяна на хиляда метра под себе си. Човек може да се крие дълго време под водата, помисли си той. Може да остане там завинаги. Той отвори куфарчето си и извади пистолета, който бе взел от Джокера. Разви заглушителя и го хвърли в задната част на самолета. Нямаше кой да чуе изстрела. Той вдигна лявата си ръка от контролния лост, допря дулото на оръжието в слепоочието си и прошепна:

— Обичам те, Магдалена.

 

 

Лекарят завърши превръзката и отстъпи, за да се наслади на творението си.

— Голям късметлия сте, специален агент Хауард.

— Не се чувствам особено щастлив, докторе.

Лекарят свали гумените си ръкавици и ги хвърли в един плик.

— Ако куршумът не се беше отклонил от лопатката ви и ако беше тръгнал надолу, а не нагоре, сега нямаше да седите тук.

Хауард седеше гол до кръста на ръба на едно болнично легло. Опита се да се изправи, но лекарят поклати глава и го спря с протегната ръка, като за индиански поздрав.

— Никъде няма да ходите — нареди. — Загубили сте много кръв. Трябва поне един ден да полежите.

— Искам да се прибирам вкъщи — настоя Хауард.

— Предполагам, че имате предвид Финикс, а не сте в състояние да летите. Мирувайте тук, това е заповед.

— Ама жена ми…

— … чака отвън — довърши лекарят.

Кимна на сестрата и тя излезе, за да се върне след няколко минути с Лайза.

Лайза Хауард се втурна към леглото, за да прегърне съпруга си, но забеляза превръзката и се дръпна.

— Няма да ме счупиш — каза тихо Хауард.

Тя се усмихна и го прегърна. В очите й имаше сълзи.

— Какво правиш тук? — попита учудено Хауард.

— Джейк се обади и каза, че трябва да дойда. Татко уреди самолет.

Тя спомена името на баща си доста смутено и Хауард не успя да сдържи усмивката си.

— Това е чудесно — възкликна. — Скъпа, това е прекрасно.

Той се изправи и я прегърна силно, притисна я до себе си въпреки непоносимата болка.

— Скъпи, толкова съжалявам — прошепна Лайза на ухото му. — За тези игри на голф. За всичко. Кога ще те изпишат?

— Довечера — отвърна Хауард.

— Когато се съвземе достатъчно — настоя лекарят.

Вратата се отвори и на прага се появи Боб Сейнджър, зад него се показа и Дон Клътси. Дебеличкият агент се усмихна:

— Как си, Коул?

— Отлично.

Лекарят въздъхна отчаяно:

— Агент Хауард, не забравяйте, че тук само аз съм квалифициран да се произнасям по здравословното ви състояние.

Хауард се усмихна на Сейнджър:

— Наистина, Боб, ще се оправя.

— Готов ли си да посрещнеш един посетител? — попита Сейнджър.

— Това е жена ми, Лайза. Засега това е единственият посетител, от когото имам нужда.

Той стисна ръката на жена си, сякаш се страхуваше да не му избяга.

— О, мисля, че ще се съгласиш на едно изключение — настоя Сейнджър и отвори широко вратата.

Влязоха още двама агенти от Тайните служби, огледаха стаята, след това застанаха в противоположните ъгли като обучени кучета. Влязоха още трима мъже и Хауард седна в по-изправено положение, след като позна този в средата. Беше самият президент, придружен от двама телохранители. Изглеждаше изненадващо спокоен, като се има предвид какво беше преживял съвсем наскоро.

— Специален агент Хауард, просто исках да ви благодаря за това, което направихте днес. Ще съм ви задължен за цял живот. — Искреността на президента не можеше да бъде поставена под съмнение. — Добре ли сте?

Преди Хауард да успее да отговори, лекарят излезе напред.

— След няколко дни почивка ще се оправи — заяви той.

Президентът кимна:

— Добре, наистина се радвам да го чуя. Наистина. Ако мога да направя нещо за вас, не се колебайте да се обадите в канцеларията ми.

— Да, сър. Само че трябва да благодарите не на мен, а на Майк Крамър. Той спаси министър-председателя.

— Де да можех, агент Хауард. Ако не беше той, щеше да ми се наложи да давам много обяснения пред британското правителство. За жалост той явно е изчезнал.

Хауард погледна изненадано Сейнджър:

— Какво е станало?

Лекарят отговори вместо агента:

— Не знаем. Лекувахме го в травматологичното отделение. Сестрата го оставила сам за няколко минутки, когато се върнала, вече го нямало.

— Добре ли е той?

— Имаше натъртване с големината на чиния, така че за известно време няма да могат да го прегръщат, но иначе няма сериозни поражения. Бронираната жилетка е издържала. — Лекарят се усмихна. — Мисля, че производителят може да го използва за рекламно лице.

— Доколкото разбрах, снайперистът е бил на повече от миля — намеси се президентът.

— На две хиляди метра — уточни Хауард.

— Ако беше по-близо, куршумът сигурно е щял да пробие жилетката — отбеляза лекарят. — Скоростта му е намаляла значително, но все още се е движел с около двеста и трийсет метра в секунда.

— Това е невероятно — възкликна президентът и поклати удивено глава. — Не мога да го разбера. Наистина невероятно, да се хвърли на пътя на куршума по този начин.

Хауард се почуди какво е подтикнало Крамър към тази смела постъпка. Изведнъж се досети — Крамър не е бил толкова загрижен за живота на министър-председателя, колкото е искал да провали плана на Мери Хенъси. Беше подтикнат от омразата, не от уважението към политика. Хауард забеляза, че президентът го гледа и очевидно чака да чуе някакъв отговор.

— Радвам се, че сте добре, сър — смотолеви той.

Президентът се усмихна като на предизборен митинг:

— И не само вие, агент Хауард. — Той се обърна и се усмихна на Боб Сейнджър: — Може би трябва да включиш този човек в екипа си, Боб.

— Звучи добре, сър — отвърна Сейнджър.

Президентът се обърна отново към Хауард:

— Е, май трябва вече да вървя. Трябва да водя министър-председателя в аквариума, но не ми се вярва да му се гледат риби. — Той се усмихна и подаде ръка. — Много съм ви задължен, агент Хауард.

Хауард стисна ръката на президента.

Лайза пристъпи напред, след като политикът и охраната му излязоха, понечи да каже нещо, но се отказа. Вместо това целуна съпруга си по устата, силно и чувствено. Хауард пръв се отдръпна. Клътси се ухили.

— Някакви новини от Карлос? — поинтересува се Хауард.

— Още не, но няма да стигне далеч. Кели Армстронг току-що ми зададе същия въпрос.

— И тя ли е тук?

— На долния етаж. Лекуваха я заради шока, но когато я видях, тъкмо си тръгваше. Била е при Хенъси, преди да я убият. Цялата беше в кръв.

— Как така?

Клътси вдигна рамене:

— Случила се на трибуната, когато снайперистът застреля Хенъси.

Клътси застана при прозореца. Раздалечи щорите, за да погледне на улицата.

— Ама че съвпадение — отбеляза Сейнджър.

Клътси видя как Кели Армстронг излиза от болницата и се запътва уверено по тротоара с развети руси коси. Наистина страхотна мацка, помисли си той. Имаше нещо познато в нея, нещо, което накара космите на врата му да се изправят. Беше я наблюдавал и преди под същия ъгъл, от подобен прозорец. Клътси се удари на врата. Един бар. Беше отишла в един бар и той го следеше. Всичко му стана ясно и той се удари силно по бедрото и изкрещя:

— Сега си спомням!

 

 

Полковникът се събуди, всичките му сетива бяха нащрек. Обърна се и погледна будилника. Часът беше три през нощта. Той остана неподвижно и се заслуша, опита се да долови шума, който го беше събудил. Полковникът спеше леко, но звуците от околността никога не му бяха пречили: лаят на лисици, бухането на сови или тропотът на преминаващи стада. Сигурно бе чул нещо друго.

Най-близките му съседи бяха на километри — бивш капитан от търговския флот, собственик на работеща ферма — и не беше необичайно още преди изгрев да чуе бръмченето на трактори. До разсъмване обаче имаше много време и ако беше трактор или друга някаква кола, бръмченето щеше да се чува още.

Полковникът седна бавно в леглото. Спеше гол и чаршафите се спуснаха по тялото му с леко шумолене. Пътят за къщата му бе осеян с дупки, така че нямаше как някой да дойде с автомобил, без да се чуе тракане. А на двайсет крачки около постройката имаше няколкосантиметров слой чакъл, така че беше невъзможно някой да се приближи безшумно.

Къщата изглеждаше тиха. Отдясно на полковника имаше електронно табло, свързано с охранителната система, която покриваше всяка врата и прозорец на къщата и беше свързана с няколко задействащи се при натиск сензори, скрити на различни ключови места в градината. Всички лампички на таблото светеха в червено, нито една не примигваше. Ако някоя от алармите се задейства, сигналът моментално щеше да бъде предаден до местното полицейско управление и полицията да дойде за осем минути. При нормални обстоятелства полковникът щеше да отдаде събуждането си на незапомнен кошмар, но той имаше чувството, че нещо не е наред. Тялото му бе напрегнато, сякаш знаеше нещо, което оставаше скрито за ума му, а с годините той се беше научил да се доверява на инстинктите си. Той се обърна наляво и отвори едно чекмедже на нощното шкафче, където държеше 9-милиметров пистолет „Браунинг“.

Полковникът стана, вдигна предпазителя и свали синия си халат от закачалката на обратната страна на вратата. Допря ухо до касата и се заслуша. Нищо. Той отвори леко вратата и се измъкна в коридора, целият беше нащрек. Промъкна се покрай стената до стълбите, опипвайки мазилката с лявата си ръка, за да се ориентира.

Погледна надолу по стълбите, огледа цялото антре бавно, като използваше максимално периферното си зрение. Безкрайно предпазливо се промъкна надолу, като се придържаше все до стената и стъпваше внимателно, да не би някое дървено стъпало да издаде присъствието му. Откакто се беше събудил бяха минали петнайсет минути, но все още не беше чул нищо, освен собствените си стъпки.

В антрето имаше пет врати: към кабинета, хола, един вграден гардероб, кухнята и главния вход. Само тази към хола бе леко открехната. Полковникът се промъкна покрай масичката в антрето и застана пред вратата. Ако от другата страна имаше натрапник, той щеше да е най-уязвим в момента, в който застане на прага. Той се заслуша внимателно, съсредоточи цялото си внимание към помещението зад вратата. Чу шум, потъркването на крак върху паркета от дъното на стаята, близо до прозореца. Вдигна пистолета, отвори бързо вратата, влезе и насочи оръжието към ъгъла, от който бе чул шума.

Там нямаше никой. Само един бял пластмасов рицар лежеше в ъгъла. Сърцето на полковника се сви. Той понечи да се извърне, но преди да успее да помръдне, до врата му се допря дулото на пистолет и нечия ръка хвана браунинга му.

— Голяма грешка, полковник — прошепна му някой.