Стивън Ледър
Мисията невъзможна (2)

Коул Хауард хвана сутрешния полет за Вашингтон. Седна на предния ред във втора класа и запрелиства картончетата за „Тривиал пърсют“.

— Обичате ли да играете? — попита съседката му, възрастна дама с гривна на врата. — Племенникът ми ми подари един комплект миналата Коледа. Постоянно ги прелиствам.

— Тази игра ми е крайно противна — отвърна Хауард.

Жената го изгледа потресено, сякаш я е напсувал, и зарови глава в списанието си. Хауард продължи да прехвърля картончетата и да запомня отговорите.

Когато слезе на международното летище във Вашингтон, на станцията на такситата имаше опашка, но той се нареди чинно отзад. Лабораторията на ФБР се намираше на половин час с кола от летището и през това време той прехвърли още двайсетина картончета. Когато пристигна, закачи служебната си карта на джоба на ризата и показа документите си на пропуска. Упътиха го към втория етаж. Той се качи и потърси доктор Ким. Не се изненада, когато го посрещна жена, защото бяха разговаряли няколко пъти по телефона, но остана удивен колко млада и привлекателна беше. Бе азиатка, с дълга до кръста коса, сплетена на плитка. Имаше високи скули, малка, деликатна уста и издължени очи, които заприличваха на едва видими процепи, когато се усмихнеше.

— Добър ден, доктор Ким — поздрави я той и двамата се ръкуваха.

Ръката й сякаш изчезна в неговата длан. Беше нежна като на шестгодишно дете, с лакирани в червено нокти.

— Наричайте ме Бони — отвърна тя. — Лабораторията ми е насам.

Тръгнаха и високите й токчета затракаха по плочите. Въпреки тях главата й едва достигаше височината на раменете му, а Хауард бе съвсем малко над метър и осемдесет. Тя го преведе през няколко врати в дълга и тясна лаборатория с бели плотове покрай стените и малко остъклено помещение в дъното. Върху плотовете бяха подредени няколко компютъра Ай Би Ем, видеокасетофони и монитори. Един от видеокасетофоните бе отворен и до него лежеше поялник. Поялникът още работеше и тя го изключи от контакта.

Тя му наля кафе и седна на стола срещу един от мониторите. Отвори чекмеджето под плота и подаде на Хауард някаква светлосиня папка.

— Засега успях да обработя тези отпечатъци — обясни тя. — Но исках да погледнете записа и вие. Дойдоха ми някои идеи, които може да помогнат.

Хауард отпи от кафето, доктор Ким включи видеото. Той вече знаеше всяка секунда наизуст и можеше да гледа записа спокойно. Вече не скърбеше за загиналото семейство и можеше да слуша последните успокоителни думи на жената към детето си, без да му се свива сърцето. Двамата изгледаха касетата в мълчание.

— Това е оригиналният запис — заговори Ким, — негово копие сте гледали във Финикс. Взех сигнала от лентата и го вкарах в компютър, след това увеличих разделението няколко пъти. За да го видим, ще ни е нужен монитор с много висока разделителна способност, ето този.

Тя натисна един бутон върху едно контролно табло и записът тръгна отново, но на по-широк екран. Хауард забеляза подобрението веднага. Бони държеше пръста си над бутона за стопкадър и го натисна, когато на екрана се показа земята под самолета. Спряната картина бе много по-ясна от тази на обикновеното видео, нямаше размазване или трептене. Виждаше се една от кулите и Хауард различи добре един силует с пушка. Лицето продължаваше да е размазано.

— Качеството е много подобрено, но има граници, които не можем да преминем с аналоговите методи — обясни Бони; пусна отново записа. — Можем да постигнем по-добри резултати с помощта на цифровата техника, ако прехвърлим записа на компактдиск. — Тя потупа един от компютрите, с нищо незабележителна бяла кутия. — Тук обработваме картините, прехвърляме видеосигнала на цифров носител. Може да дигитализира картите в реално време, през около една трийсета част от секундата, и да ги запазва. След това обработваме данните с друг компютър. Веднъж изчистим ли отделните кадри, можем да извикваме който си поискаме на монитора и да ги отпечатваме на фотохартия. Така се получава много по-добро разделяне. Това има в папката, компютърно генерирани кадри.

Хауард отвори папката и надникна вътре. Имаше повече от двайсет и осем на десетинчови снимки. Той ги прегледа. Бяха снимки на кулите и близък план на снайперистите. Никоя обаче не беше достатъчно ясна, за да различи лицата им.

— Това е най-доброто, което мога да постигна с моята техника — обясни Бони, когато забеляза разочарованото му изражение. — Не мога да ви помогна с много, страхувам се. Все пак можете да се уверите, че са по-добри от картините, които виждаме на екрана.

— Какво сте им направили? — поинтересува се Хауард.

— Първо, осредняване на оцветяването, но това не се оказа особено ефективно. Тези образи се получиха, след като използвах метода, наречен междинно пресяване. Може би щях да подобря разделителната способност още, ако бях използвала събиране на пикселите, но щеше да ми отнеме повече време.

Тя забеляза дълбоките бръчки, които се появиха на челото на Хауард и се усмихна. Взе лист хартия и молив и начерта грубо квадрат.

— Представете си, че това е един малък отрязък от екрана — продължи да обяснява. — Взимаме най-малката възможна и неделима частичка. Тя се нарича пиксел. Камерата в самолета е била „Тошиба TSC-10“ с обектив „Канън“ 12:1 и записва 410 000 пиксела на седемстотин хоризонтални реда. Това е много над възможностите на една обикновена камера, някои записват по по-малко от 300 000 пиксела. Човекът е разполагал с доста хубав апарат.

Хауард кимна:

— Бил е търговец на недвижима собственост, имал е практика да снима имотите, които е продавал.

— А, това обяснява всичко. Имаме късмет, че е разполагал с такъв силен апарат, защото иначе нямаше да видим и половината от детайлите, които виждаме сега. Можем да увеличим пиксела колкото си искаме, но той все си остава неделим. Просто ще имаме един по-голям пиксел. С осредняването на оцветяването се изглажда картината, като се взимат осреднените оттенъци и яркости на отделните пиксели на определена част от картината. Така постигнах определено подобрение в яснотата на образите, но в краищата се получи замазване и загубихме някои подробности, което можеше да се очаква. Междинното пресяване е подобен метод, но там вместо осреднените стойности взимаме междинните. Разликата е малка, но значителна. Направих тройно, петорно и накрая деветорно увеличение. За най-неясните райони бих предпочела да използвам третия метод, който споменах, събиране на пикселите. Избирате един пиксел, чиито параметри по отношение на цвят и яркост можете да определите ясно, след това постепенно продължавате към краищата на картината и добавяте към него пиксели със същите качества. Така се получават групи еднакви пиксели, чиято яркост може да бъде увеличена. Страхувам се, че за това ще ми е нужно доста време с моето оборудване.

Хауард продължи да разглежда снимките, докато слушаше обясненията на Бони, повечето от които влизаха през едното му ухо и излизаха през другото. На една от снимките се виждаха редица плешиви, голи силуети.

— Какво са това? — попита той.

— Да, това ме кара да се чувствам много горда от себе си. На оригинала едва се различават и камерата ги е снимала само на един кадър, но тук се виждат много ясно. В това са се целили снайперистите. Четири чучела. Каквито се използват на витрините на магазините за дрехи.

Хауард постави две снимки на плота. На тях се виждаха две коли и голям камион с плоска каросерия.

— Тези не ги видях на видеозаписа.

Вони кимна енергично:

— Виждат се само за няколко секунди, когато самолетът се е въртял. Качеството не е добро, но цветът и марката личат. Колите са „Крайслер Империал“, един син и един бял. За камиона не съм сигурна. Може да е „Додж“.

— Добре, много добре — похвали я Хауард.

Каза си по-късно да провери в доклада от шерифството за следите от гуми на местопрестъплението.

На следващата група снимки се виждаха трима души, застанали един до друг: мъж на средна възраст с шкембе, по-млад мъж и жена. По-възрастният от двамата мъже държеше нещо. На плота имаше лупа и Хауард я взе, за да огледа предмета.

— Това е радиостанция, предполагам — обясни Вони. — Сигурно е за свръзка със снайперистите.

— Сигурна ли сте, че снимката не може да се увеличи още?

Вони поклати глава. Дългата й плитка се разлюля като въже.

— Направих всичко възможно — отвърна. — Мога да увелича картината, но не разполагам с необходимите програми, за да увелича разделителната способност. Трябва да опитате в някоя японска компания. „Сони“ или „Хитачи“. Те имат необходимата апаратура. А може да опитате в някоя фирма за роботи с изкуствен интелект.

— Роботи ли?

— Фирмите за роботи имат голям опит в изкуствения интелект, точно какъвто ви трябва. Образите могат да се прояснят допълнително с алгоритми, използващи тъй наречените преобразувания на Хоу и Фурие, и ви уверявам, че има специалисти, които могат да го направят. Компютър, програмиран с изкуствен интелект, може да сравни съседните пиксели и да коригира несъответствията, въз основа на онова, което търси.

Хауард се намръщи:

— Не мога да ви следя мисълта.

— Така, ако компютърът знае, че гледа човешко лице, той ще очаква окото да има определена форма, също носът, брадичката. Ще може да определи дали някое черно петно е мустак, ноздра или клепач. Той ще знае, че човешките тела са очертани от криви линии, но предметите се състоят главно от равни повърхнини. Ако гледа регистрационен номер например, той ще търси очертанията на цифри и букви, не на абстрактни форми. Съжалявам, агент Хауард, но май не обяснявам достатъчно добре.

— Коул, моля, наричайте ме Коул. И се справяте отлично. Всъщност аз имам връзки в една фирма, която разполага с такава техника.

— Наистина ли? Коя?

— „Клейтън електроникс“.

Бони вдигна вежди.

— Добри са. Разбира се, централата им е във Финикс, бях забравила. Защо не отидохте направо при тях?

Хауард събра снимките и ги напъха бързо в папката.

— Искахме да запазим нещата в рамките на ФБР, доколкото е възможно. Видяхте записа, знаете какви могат да бъдат последствията.

Бони сведе очи, бузите й се изчервиха като на виновна ученичка. На Хауард му се прииска да я попита какво не е наред, но реши, че тя ще отбегне такъв пряк въпрос. Изчака тя сама да му каже какво я притеснява.

— Хрумна ми нещо — каза тя, без да вдига очи. — Е, всъщност не е оригинална моя идея. На съпруга ми е.

— Съпругът ви?

Тя кимна и вдигна глава.

— Той е математик. С докторска степен. Специалист е по компютърна графика.

Хауард остана изненадан, но запази мълчание. Бони очевидно бе много интелигентна и всяка нейна идея по случая можеше да помогне.

— Обсъждахме видеозаписа, тримата мъже със снайперите и кулите, и той каза, че от това щяло да излезе интересен математически модел. Координатите на мъжете и целите могат да се вкарат в компютър и така да се състави триизмерен модел, описващ разположението им.

Хауард разбра причината за притеснението й. Беше обсъждала със съпруга си видеозаписа и сега се опасяваше, че това може да бъде сметнато като нарушение на служебната тайна. Прииска му се да й каже, че няма нищо страшно, но не му се щеше да я прекъсва. Очите й блестяха от ентусиазъм.

— Изчислявате височината на кулите, ъглите и разстоянията до целите, след това прилагате този модел за намиране на реалното място, където трябва да се появи целта.

Хауард потропа с пръсти по папката.

— Съпругът ви може ли да го направи?

— Може да свърши подготвителната работа, да. Не съм му показала записа, но той твърди, че може да сглоби модела. Трябва само да знае точно по кое време на деня е заснет материалът, за да използва сенките за изчисляването на височините и така нататък, а може да се наложи и да отиде на място, за да направи някои измервания. В крайна сметка може да го направи.

— А за реалното място? Как ще го намери на компютъра си?

— Ще има нужда от градски планове, от данни за височината на отделни постройки. Може да ви направи програма, но вкарването на информацията е много трудоемко. След въвеждането на данните програмата ще състави триизмерния модел на местността и може да го сравни с този на различни райони. Така можете да определите дали взаимното разположение на снайперистите и мишените отговаря на определена местност или не. Ако моделите съвпаднат, ще знаете точно къде ще бъдат разположени атентаторите. Идеята е блестяща.

Хауард се усмихна:

— Така е. Съпругът ви е много умен човек. Имаме обаче един проблем. За момента не знаем коя е целта.

Бони зина, показвайки съвършените си бели зъби.

— О, аз просто предположих…

— Че е президентът?

Тя кимна:

— Мислите ли, че е друг?

— Бони, просто не знаем идеята на съпруга ви обаче е добра. Маршрутът на президента е известен предварително; ако програмата заработи, можем да включим допълнително сили за охрана.

— Значи да започва, така ли?

— Да.

Бони грейна.

— Той много ще се радва. Мисли, че ще е като в детективски роман. Дори предложи да ви поканя на вечеря днес. Ще сготвя нещо, а той ще ви разясни някои подробности.

Хауард не можа да откаже.

 

 

Домът на Анди и Бони Ким бе просторна едноетажна постройка в тихо предградие на север от Вашингтон. Тревата беше грижливо окосена, пътеките — оградени със стройни цветни лехи, американското знаме се вееше на един пилон. Отпред бяха спрени две коли: „Буик Роудмастър“ и „Чероки Ларедо“; обзавеждането бе типично американско. Това изобщо не отговаряше на очакванията на Хауард. Винаги си беше представял, че корейците се придържат стриктно към традициите си, но семейство Ким очевидно искаше да покаже на всички, че е американско до мозъка на костите си.

Анди Ким имаше кръгло, усмихнато лице с гъст черен перчем, който постоянно падаше на очите му. Бе висок колкото Хауард, но много по-слаб и очилата му придаваха вид на книжен плъх. Той се ръкува с Хауард и му предложи бира. Агентът предпочете портокалов сок и домакинът го покани в хола; Бони се оттегли в кухнята. Беше се преоблякла в рокля на цветя с бяла якичка и беше разпуснала косата си, така че покриваше раменете и гърба й. Изглеждаше невероятно млада и Хауард си даде сметка, че си придава по-строг вид в лабораторията, за да я взимат по-насериозно. Без обувките с високи токчета достигаше малко над метър и петдесет.

Хауард седна на един дълъг диван и огледа стаята. Едната стена бе закрита от етажерки с книги, смесица от научна литература, любовни романи и трилъри, всичките на английски. Върху една масичка имаше броеве на „Саянтифик американ“, „Форчун“ и няколко компютърни списания. Големият телевизор работеше, но с изключен звук. Играеха вашингтонските „Червенокожи“.

— Искате ли да гледате мача? — попита Анди.

— Не съм голям запалянко — отвърна Хауард.

— Така ли? Аз обожавам футбола. Има много математика в тази игра, знаете ли?

Бони се появи с бутилка „Будвайзер“ за съпруга си и чаша портокалов сок за госта.

— Вечерята е готова — обяви, — заповядайте.

Преди да стъпи в къщата, Хауард бе очаквал Бони да сготви някой корейски специалитет и че ще се наложи да се мъчи с клечки, но сега изобщо не се изненада на пържолите, пържените картофи и варената царевица. След вечеря Бони сервира кафе и тримата отидоха в кабинета — облицована с дърво стая, с няколко работни маси, затрупани с електроника и компютри. Анди включи един апарат, докато отпиваше от кафето си.

— Вече свърших малко подготвителна работа — обяви. — Надявам се да нямате нищо против.

— Никакъв проблем — отвърна Хауард, седна на един стол и загледа как пръстите на домакина танцуват по клавишите.

— Тези графики са много прости, но така ще получите представа какво имам предвид.

На екрана се появиха два кръга, зелени на черен фон. Анди натисна още няколко клавиша и кръговете се замениха с два силуета, един мъж с пушка и друг — без.

— Добре, да си представим, че това са снайперистът и мишената. И да предположим, че разстоянието между тях е сто и петдесет метра, а ъгълът е десет градуса. — Анди продължи да трака по клавиатурата и картината стана триизмерна; с пунктиран кръг около целта. — Знаем, че снайперистът трябва да е някъде по тази линия. — Сега, ако наложим положението на снайпериста и целта върху плана на града… — На екрана се появиха няколко четвъртити и продълговати предмета с различни цветове. — Знам, че не приличат на сгради, но можете да си ги представите.

Хауард се усмихна:

— Опитвам се.

Анди отметна перчема от очите си и бутна очилата си нагоре.

— Добре, сега можем да видим коя от сградите е с подходящата височина и разположение, за да послужи за скривалище на снайпериста. И можем да определим на кой етаж трябва да бъде, за да стреля под определения ъгъл. Така, в случая с един снайперист имаме няколко възможни положения. — Анди посочи четири точки на триизмерния план, където пунктираният кръг пресичаше сградите. — Ако увеличим броя на снайперистите обаче, намаляваме вероятностите.

Анди се наведе над клавиатурата и затрака бързо. Предметите изчезнаха от екрана и той добави още двама снайперисти, всеки свързан с целта чрез пунктирана линия.

— Когато имаме три точки, позицията става по-определена, всяка има пространствена връзка с останалите и с целта. Този път не се получава кръг, а четиристен… — На екрана се появи триизмерна четиристенна фигура, наподобяваща острие на нож, стърчащо от земята. — Вече става доста по-трудно да нагодим модела в плана на града. — Анди отново изкара цветните фигури на екрана. — Виждате ли, всичките три точки, изобразяващи снайперистите, трябва да бъдат на правилните места. Има само едно решение.

Той посочи три места, където позициите на стрелците съвпадаха със сградите.

Хауард отпи от кафето си.

— Колко време ви отне да съставите това? — поинтересува се той.

Анди се усмихна:

— Около три часа, но този модел е наистина много опростен. Истинският работен модел ще бъде много по-сложен.

— Но възможен?

— Разбира се.

— Колко ще ви отнеме?

Анди вдигна рамене:

— Моделът със стрелците и мишената ще отнеме няколко часа. Трудното са измерванията. Ще се наложи да отида на мястото в пустинята и да анализирам записа.

— Не сте ли го видял още?

— Разбира се, че не. Бони никога не би си и помислила да донесе материали на ФБР у дома. Може да стои цяла нощ в лабораторията, но да вземе работа за вкъщи? Никога.

— Ще уредя да видите записа в лабораторията.

— Добре, и ще се наложи да отида до Аризона. Ще трябва да остана почти цял ден там.

— Няма проблем — отвърна Хауард. — Можете да дойдете с мен утре сутрин. Може да гледате записа, когато се върнете. И вече разполагам със списък на местата, на които се очаква да бъде президентът. Можем да ги използваме, за да видим дали системата ви работи. Мога ли все пак да ви попитам нещо? Какво печелите от това? ФБР наистина ще ви покрие разходите и предполагам, че ще получите някакъв хонорар, но работата си е тежка.

Анди погледна жена си и тя му кимна окуражително.

— Бих искал, с ваше съгласие, да го публикувам, ако стане. Повечето ми изследвания са суха научна материя, а това е доста възбуждащо приложение на компютърните ми модели. Ще стане страхотна статия, хората ще говорят за това.

Хауард се замисли за предложението на Анди.

— Ще се наложи да прегледаме текста — отвърна накрая.

— Разбира се. Няма проблем.

— И може да се наложи да запазим някои подробности в тайна, давате ли си сметка?

— Мен най-вече ме интересува математическата страна.

— И трябва да имате предвид, че ако не успеем, ще се наложи да потулим работата. Може да не ви се отвори възможност за никаква публикация.

— Поемам риска.

Хауард кимна:

— Договорихме се тогава.

Анди се усмихна доволно, Бони се наведе и го прегърна.

 

 

Джокера взе следобедния влак за Херифорд. Бяха му отнели шофьорската книжка преди шест месеца, след като пътната полиция го хвана на шосе М25 с алкохолно съдържание в кръвта почти двойно над допустимата норма. Денят бе слънчев, но хладен и той носеше синьо дебело палто и черни вълнени панталони. Прекара пътуването в дълбок размисъл, с приведени рамене и поглед, вперен в някаква неопределена точка на преминаващия покрай прозореца пейзаж.

Беше се зарекъл никога да не стъпи в казармите на САС в Стърлинг Лайне и дори не се отзова на поканата от полка за тържеството по случай петдесетата му годишнина през 1991 година. Времето, прекарано в САС, бе един от най-предизвикателните и вълнуващи периоди в живота му, но то го беше променило завинаги. Това бе нещо повече от военна служба: в САС го научиха да убива и част от обучението му включваше програма по обезчовечаване, която бе оставила една хладна празнота на мястото на съвестта му. Едва след като напусна полка, той си даде сметка какво е загубил. Какво са му отнели.

Дневната светлина започваше да отслабва, когато той излезе от гарата и пъхна ръце в джобовете си. Беше си взел почивен ден от залата за пейнтбол, но още не бе решил дали да помогне на полковника или не. Първо трябваше да нареди някои неща в главата си, а за целта имаше нужда от слушател. От някой приятел. Той продължи с наведена глава, но краката му го заведоха безпогрешно до една кръчма, която в миналото често посещаваше, сред редица тухлени къщи с потъмнели стъкла и изкорубени дъбови врати. Вътре две сервитьорки наливаха бири и миеха халби, едната му беше позната. Казваше се Доли. Сервира му с любезна усмивка, по която обаче не личеше да го е разпознала. Това убеди Джокера колко се е променил през последните няколко години.

Той си поръча „Феймъз Грауз“, двойно. Двама млади войници стояха пред една видеоигра в дъното на бара, пъхаха монети и пиеха бира след бира. Бяха подстригани късо, а гъстите им мустаци показваха, че са от Десантния полк, откъдето САС набираше повечето си кадри. Този им външен вид отиваше и за някой лондонски гей клуб. Джокера така и не можеше да разбере защо им разрешаваха да продължават да се надуват и след като постъпят в САС. Ръководството изискваше от хората си да свалят военните номера на колите си и да се обличат като цивилни, но те продължаваха да бият на очи и всеки средно интелигентен терорист ги разпознаваше без проблем, независимо дали изпълняват задача или не.

Джокерът пресуши чашата си и даде знак, че иска още. Доли му донесе новото уиски.

— Не се ли познаваме? — запита тя.

— Не мисля — отвърна той и й подаде една банкнота от двайсет лири. — Бихте ли ми дали една бутилка от това за вкъщи?

Тя кимна, зави му едно шише в тъмночервена хартия и му го подаде заедно с рестото.

Докато Джокера пиеше второто си уиски, до него се настани някаква жена. Той видя отражението й в огледалото над бара — изрусена и с толкова бледа кожа, сякаш цял живот не си беше показвала носа извън дома си. В огледалото изглеждаше на около трийсет и пет, но когато се обърна към нея, Джокера прецени, че е по-възрастна. Носеше червена блуза и черна пола, малко по-тясна от необходимото. Двамата младоци пред видеоиграта избухнаха в смях и Джокера остана с впечатлението, че се смеят на нея. Отношенията между членовете на САС и жителите на околността бяха традиционно обтегнати: войниците обикновено наричаха местните „микромозъци“ и се отнасяха с презрение към тях, а местните мъже обвиняваха военните, че им крадели жените. Съботните побоища в херифордските кръчми бяха пословични, както и опашките в спешното отделение на болницата след това.

Жената си поръча бренди и кока-кола и когато си получи питието, вдигна чашата си за наздравица към Джокера.

— До дъно — рече и той се усмихна.

Тя гледаше като куче, очакващо награда от стопанина си.

— Наздраве — отвърна Джокера.

Когато жената остави чашата си на бара, по ръба й имаше червило. Тя кимна към бутилката в джоба му:

— Имате ли нужда от помощ, за да изпиете това? Аз живея наблизо.

Джокера изпита внезапно съчувствие към жената. Тя имаше вид, сякаш очакваше лошо отношение от мъжете и той не искаше да наранява чувствата й.

— Не мога — отговори. — Отивам у един приятел, а той е голям пияч.

Тя посърна, после пак се усмихна:

— Приятно изкарване тогава.

Джокера пресуши чашата си и излезе от топлия бар. Тръгна с бърза крачка, остана изненадан колко е паднала температурата. Зачуди се дали не е станал мекушав. Църквата бе на десетина минути от кръчмата. Представляваше каменна постройка с покрив от плочи и оставаше скрита от улицата от ред кестени с широки корони. Джокера бутна дървената порта и тя изскърца, той влезе и тръгна бавно по чакълестата алея. По време на службата си бе посещавал църквата не повече от десетина пъти: три пъти на сватби, останалите — на погребения. В гробището наоколо САС погребваше загиналите си.

Джокера тръгна по пътеката отляво на църквата. Гробовете се поддържаха безупречно, тревата бе окосена с военна педантичност и върху много от мраморните плочи стояха месингови вази с пресни цветя. Докато крачеше сред тях, през паметта на Джокера минаваха спомени и той потрепери. Двама от приятелите му бяха намерили смъртта си при засада на ирландската граница, друг бе загинал при взрив на кола бомба в Германия. Мик Нюмарч беше единственият, когото бе видял как умира.

Отляво имаше пресен гроб, покрит с букети, започващи вече да вехнат. Плочата очевидно беше нова и носеше името на Пит Маниън. Джокера спря за минута и заразглежда картичките, все още прикачени за цветята. Съпруга. Родители. Венец във формата на полковия герб.

Камъкът на гроба на Нюмарч изглеждаше недодялан и груб: сив гранитен блок, в който бе изсечено името на офицера, военният му чин и датите на рождението и смъртта му. Това беше всичко. Без думи на състрадание, без молитви за покоя на душата му. Само фактите. Когато дойдеше време и той да бъде заровен на шест педи под земята, и Джокера искаше подобен епитаф. Гробът бе малко по-встрани от пътеката и той се приближи по ниско окосената трева. Разопакова бутилката. Свали палтото си, постла го до надгробния камък и седна.

— Здравей, Мик.

Той погледна тъмнеещото небе и отвинти капачката на бутилката. Една-две по-ярки звезди вече се виждаха, а и нямаше изгледи да вали.

— Доста време мина, Мик. Извинявай, че не се отбих по-рано.

Джокера отпи голяма глътка уиски и почувства как течността сгрява вътрешностите му. Погледна голия надгробен камък.

— Искаш ли да пийнеш, Мик?

Той изля тънка струя от алкохола върху свежата трева, след това отпи нова глътка.

 

 

Коул Хауард взе един брой на „Електроникс мънтли“ и го разгърна. Погледна часовника си и се намръщи. Чакаше вече петнайсет минути пред кабинета на тъст си, макар че беше дошъл съвсем навреме за срещата в четири часа. Понякога Теодор Клейтън можеше да се държи като невъобразим гадняр. Секретарката на Клейтън вдигна поглед от компютъра си, сякаш прочела мислите на Хауард.

— Съжалявам, господин Хауард, още говори по телефона. Знае, че сте тук.

— О, не се съмнявам, Алисън. Не се съмнявам.

Той се опита да прочете една статия за някакъв нов японски микропроцесор, но речниковият му запас не беше достатъчно богат. Хауард хвърли списанието върху масичката и загледа тропическите риби в аквариума на бюрото на секретарката. Ярките животни се промъкваха между изглеждащите прекалено зелени водорасли, от едно пластмасово корабче на дъното се издигаше поток от мехурчета.

Между краката си Хауард държеше кафяво кожено куфарче. Вътре бе само оригиналната касета от камерата на Мичел. Агентът можеше да я донесе и в джоба на сакото си, но в кабинета на тъст си се чувстваше по-уверен, ако носи куфарче. То му придаваше авторитет, както и тъмносивият костюм, който бе навлякъл специално за случая. Теодор Клейтън винаги успяваше да накара зет си да се чувства, сякаш е пропуснал да се измие зад ушите и че затова ще му се карат.

Заедно с Анди Ким бяха взели първия самолет от Вашингтон. Математикът в момента беше сред пустинята с хора от местното шерифство, познаващи местопрестъплението. На Хауард му се искаше да отиде и той, но сега, след като бяха изчерпали възможностите на техниката, с която разполагаше ФБР, по-важно беше да даде записа на Клейтън. Той отново погледна часовника си и оправи ръба на панталоните си. След малко се изправи и се приближи до витрината, съдържаща някои от дървените статуетки на Клейтън. Култовите фигурки, издялани от тополови корени от индианците хопи в Северна Аризона, бяха изключително ценни, някои датираха от осемнайсети век. Клейтън бе запален колекционер на индианско изкуство, но по-скоро за да покаже колко е богат, отколкото като израз на добър вкус.

— Господин Клейтън е готов да ви приеме, господин Хауард — обади се секретарката.

Стана и му отвори вратата. Хауард знаеше, че на Клейтън дори няма да му мине през ума да излезе да го посрещне и че ще го завари седнал зад масивното си бюро. Съвсем правилна преценка. Клейтън изчака Хауард да стигне до средата на огромния мек килим, преди да стане, да нагласи ръкавелите на шитата си по поръчка копринена риза и да излезе иззад антикварното си бюро. Клейтън шиеше костюмите си в лондонския „Савил Роу“ и получаваше по един на всеки шест месеца, струващ повече от месечната заплата на Хауард. Милионерът беше изтупан като телевизионен говорител и чертите на лицето му напълно съответстваха на дрехите му: кестенява коса, прошарена на слепоочията; безупречни зъби, които могат да се осигурят само със сериозни инвестиции; лек загар, говорещ, че бизнесменът пътува зад граница повече по работа, отколкото на почивка; и леки бръчки, колкото да му придадат зрял и уверен вид.

— Коул, Коул, извинявай, че те накарах да чакаш толкова много.

Извинението и лъчезарната усмивка на Клейтън изглеждаха не по-малко изкуствени от водните растения в аквариума навън. Той потупа Хауард по гърба и го поведе към дивана в другия край на кабинета.

— О, знам колко си зает, Тед — успокои го Хауард и постави куфарчето върху коленете си.

— Каза, че било важно?

— Много.

— По работа или имаш домашни проблеми?

Хауард почувства, че се изчервява неволно.

— Не, Тед, нямам никакви проблеми вкъщи.

Клейтън постави ръка на рамото му и го стисна.

— Радвам се да го чуя, Коул. Радвам се да го чуя. Та, какво мога да направя за теб?

Хауард отвори куфарчето, извади касетата и я подаде на тъста си.

— Това е запис от един нещастен случай в пустинята в резервата край езерото Хавасу от миналата седмица. Един малък самолет е бил свален от група снайперисти. Направихме всичко, което е по възможностите на апаратурата ни, а непременно трябва да знаем кои са тези хора.

— Снайперисти в пустинята? Какво, за Бога, са търсили там? Ако оставим настрана факта, че се нарича резерват, там няма нищо, което може да се ловува. Иначе щях да знам.

Теодор Клейтън беше запален ловджия, имаше голяма стая с трофеи у дома си и от време на време настояваше да ги покаже на зет си. Хауард мразеше стъклените погледи на неговите жертви, но изтърпяваше цялата процедура заради жена си.

— Предполагаме, че са репетирали атентат — обясни агентът.

Клейтън вдигна вежди.

— Шегуваш се! — възкликна.

Хауард поклати глава.

— Де да беше така. Има трима снайперисти на различни разстояния и височини спрямо четири чучела, които предполагаме, че представляват целта. Предполагаме, че самолетът е бил свален, защото се оказал случайно на мястото на действието.

— Коул, това почти не е за вярване. Кой, за Бога, ще си даде толкова труд да репетира атентат насред пустинята?

— Мерниците трябва да се калибрират, времето на действие на отделните участници трябва да се отработи. Ако предположим, че искат да успеят от първия път, логично е да тренират всичко на някое скришно местенце. Местността е избрана внимателно. Единственото голямо шосе в околността е 93-то и то се намира от другата страна на планините Хуалапаи.

Клейтън вдигна касетата.

— И тук е записано всичко?

— Не, един от пътниците е снимал с камера, която е останала невредима след катастрофата.

— За късмет.

— Зависи от чия гледна точка — отвърна Хауард, мислейки за опитите на госпожа Мичел да успокои сина си по време на стремглавото падане на самолета.

— И така, какво точно искаш от мен?

— Не можем да различим лицата на хората на записа. Има трима със снайпери и още трима, които явно ръководят операцията. Виждат се няколко коли; определихме каква марка са, но не можем да видим номерата.

— Не е голяма работа, Коул! — засмя се Мичел.

— Ще стане ли?

— Зависи — отвърна възрастният мъж и се върна зад бюрото си. — Зависи от разделителната способност на записа, от фокуса и качеството на обектива. Има много фактори. Ще накарам хората си да го погледнат и да си кажат мнението.

— Вие обаче извършвате такива анализи на записи, нали?

— Разбира се — отговори Клейтън и се настани на коженото си кресло. — Изпълняваме доста правителствени поръчки, така че с удоволствие ще помогнем на ФБР. Пък когато дойде време за приемане на закони, ще напомним пак за услугите си.

— Какво толкова се интересува Чичо Сам от видеотехнологии?

Клейтън се усмихна и забарабани с длани по бюрото си.

— Не е просто Чичо Сам, Коул. Обработването на образи е от голяма важност за медицината, физиката, астрономията, биологията, каквото се сетиш, надали има област на науката, където да не се използва. А то тепърва започва да се развива. Ще дойде време, когато машини ще четат рентгенови и томографски снимки без никаква човешка намеса. Машинна диагностика. Моментът назрява.

— Тогава по-логично е с това да се заеме някой научен институт, а не „Клейтън електроникс“ — продължи да настоява Хауард, който много добре знаеше шикалкавенията на тъста си.

Познаваше достатъчно дълго Теодор Клейтън, за да знае, че когато премълчаваше нещо от истината, ръцете му го издаваха.

— Е, не мога да отрека, че има известни приложения в армията, които носят доста добра печалба — призна Клейтън. — Комерсиалната компютърна обработка на сателитни снимки обаче също има голямо бъдеще — неща като наблюдение на културните насаждения и прогнозиране на времето. Има и възможности за приложение в контрола на качеството — компютрите могат да правят интерпретации на основата на математически уравнения и статистически модели, без досадните грешки, поставящи човешките решения на такова съмнение.

Клейтън забарабани с пръсти по пресата за документи.

Гледаше спокойно зет си и гласът му бе равномерен като на съдия, произнасящ присъда, но Хауард усещаше, че крие нещо.

— Кажи ти, на чие решение ще се довериш повече — на компютър, който има стопроцентова успеваемост в диагностицирането на рак, или на рентгенолог, който се е разделил с жена си и чиято кола е била разбита?

— И дума за сравнение на може да става, предполагам — съгласи се Хауард.

Чудеше се какво ли крие Клейтън. Кръстоса крака и погледна през прозореца отстрани на бюрото. На паркинга чисто новият ролс-ройс на тъст му блестеше под лъчите на следобедното слънце. Теодор Клейтън не беше достигнал сегашното си финансово положение, подпомагайки медицински изследвания; бе натрупал състоянието си от военни договори за милиони долари, включително за мерници за нощно виждане, системи за наблюдение и компютризирана апаратура за следене.

— Е? — настоя Клейтън.

— Извинявай, Тед, какво каза? Мислех си за нещо друго.

Клейтън го изгледа раздразнено.

— Попитах дали всичко за неделя вечер е наред.

— Неделя вечер ли?

— С Лайза ще идвате на вечеря.

Сърцето на Хауард се сви. Мразеше да ходи у тъст си и предполагаше, че жена му е изчаквала подходящ момент, за да му го съобщи.

— Разбира се — отвърна. — С нетърпение чакаме момента.

Клейтън се изправи, оставяйки касетата на бюрото.

— Добре, добре. Надявам се дотогава да имам вече нещо ново за теб.

Хауард се намръщи. Неделя беше след пет дни. Той се изправи.

— Има ли начин да получа резултатите по-скоро? Не знаем за кога е предвиден истинският атентат.

— Ще ускоря нещата — склони Клейтън. Потупа Хауард по гърба и двамата се оттеглиха към вратата. — Ще ти се обадя веднага, щом излезе нещо. Между другото, не забрави ли нещо?

— О, да. Наистина ти благодаря, Тед, Много ти благодаря.

Клейтън се засмя:

— Не, бе, куфарчето имах предвид. Забрави го на пода. Хауард се изчерви.

— Благодаря — изсъска през зъби.

 

 

Полковникът подаде на Джокера един дебел плик и се отпусна в креслото си. Джокера отвори плика и изсипа съдържанието му върху бюрото на шефа си. Най-отгоре имаше британски паспорт. Той го взе и го разлисти. Паспортът беше от три години и носеше снимка, която сигурно бе взета от служебното му досие в САС, с по-слабо лице и коса почти до раменете. Документът беше на името на Демиън О’Брайън, датата на раждане — тази на Джокера. Той погледна задните страници. Бяха празни, ако не се брои многократната входна виза за САЩ.

— Не съм пътувал много — отбеляза Джокера с усмивка.

Вдигна три листа печатен текст, защипани с телбод, и ги прегледа набързо.

— О, сега виждам защо. Прост работник, от време на време работа по барове, две присъди за хулиганство в нетрезво състояние и една за нападение. Не особено приятен характер, а?

— Това е само прикритие, Джокер. Нищо лично.

Полковникът сбърчи нос. Мъжът, седнал пред него, не се беше бръснал сигурно от два дни и миришеше непоносимо. Дрехите му бяха намачкани, сякаш бе спал с тях, и цялото му палто беше в сламки.

Дори да усети отвращението на полковника от безобразния му външен вид, Джокера не го показа. Според фалшивата автобиография той бе роден преди трийсет и шест години в Белфаст, беше прекарал първите дванайсет години от живота си в Лондондери и бе учил в католическо начално училище. Както къщата, така и училището бяха разрушени от години: къщата — в съгласие с градоустройствения план; училището — при палеж, в който изгорели и архивите. Джокера бе използвал адреса и училището и при други операции под прикритие в Северна Ирландия и знаеше добре подробностите.

— Постарахме се да се придържаме към оригиналната ти биография между дванайсети осемнайсетгодишната ти възраст, така че да ти е по-лесно да запомниш данните — обясни полковникът. — След като си навършил осемнайсет, постоянно си пътувал, никога не си се застоявал много на едно място. Тук имаш свобода да си измисляш, можеш да кажеш, че си останал в Ирландия, че си прекарал времето си в Шотландия, използвай факти, които можеш да представиш най-правдоподобно. Ето телефонен номер, ако искат да говорят с някого, при когото си работил. Ако някой се обади, ще му бъде казано, че разговарят със собственика на един лондонски бар, и ще получат блестяща препоръка за теб. Долните два листа съдържат резюме на последния доклад на Маниън.

Джокера кимна и, прибра печатните страници отново в плика. На бюрото имаше половин дузина големи снимки и той ги вдигна. Погледът му изведнъж стана по-суров. На една снимка се виждаше жена около четирийсетте с тъмнокестенява леко чуплива къса коса и сълзливи очи. Друга я показваше в цял ръст; очевидно бе правена на някакво погребение, защото жената беше облечена в черно и държеше кърпичка в дясната си ръка. Отзад се виждаха мъже с черни барети и тъмни очила и ковчег, покрит с републиканския трикольор.

— Това са последните снимки на Мери Хенъси, направени на погребението на съпруга й преди пет години — обясни полковникът. — Ти, разбира се, си я виждал и след това.

— Не се беше променила — отбеляза Джокера, без да вдига очи от снимката.

В ръцете на един от мъжете отзад се виждаше голям автомат.

— Със сигурност вече си е променила външността. Може да е руса, червенокоса, брюнетка, няма как да знаем. Косата й може да е по-дълга или накъдрена, може да носи цветни лещи. И да е надебеляла.

— Не — отсече тихо Джокера, без да отмества очи от стройната фигура и добре оформените крака на жената. — Твърде суетна е. Косата, да, може да я промени, но не и фигурата си, а и няма да рискува да се подложи на пластична операция. Пък и дори да се е подложила, пак ще я позная.

Имаше снимка как жената се качва в някаква кола. На друга стоеше пред голяма тухлена къща. Джокера познаваше неколцина от мъжете с нея — ключови фигури в ИРА и „Шинфейн“. Останалите снимки бяха на Матю Бейли. Той бе нисък, с рошава червена коса и пронизващи зелени очи. Имаше чип нос с лунички, дълбока трапчинка на брадичката, сякаш някой я е натиснал с пръст и отпечатъкът е останал, и бенка под лявото око.

— Бейли е на двайсет и шест и е отговорен за смъртта на най-малко четирима души от ълстърската полиция — продължи полковникът. — ИРА го изпрати в САЩ преди шест месеца, когато в Северна Ирландия стана прекалено напечено за него. Един от антитерористичните отреди на ФБР едва не го заловил в Лос Анжелис преди четири месеца, когато се опитвал да купи ракетна система земя-въздух, но някой го предупредил и той се покрил за известно време. Миналия месец получихме сигнал, че се появил отново в Ню Йорк и изпратихме Маниън.

Джокера вдигна рязко глава.

— Предупредили го, казвате? Кой може да го е предупредил?

— Знаеш много добре, че в Щатите е пълно с ирландци, които симпатизират на ИРА, Джокер. Не гледат на тях като на терористи, а като на борци за свобода. В органите на реда има предостатъчно ирландци. Всяко второ ченге в Ню Йорк е с ирландско име и всичките носят ирландската детелина на Деня на свети Патрик.

— Да не намеквате, че не можем да имаме доверие на американската полиция?

— Полиция, ФБР, Главна прокуратура, ще стоиш настрана от всички. Никакви контакти с американците. Не можем да си позволим да се провалим, това е единственият ни шанс.

Джокера вдигна една снимка на Бейли и една на Хенъси. Можеха да бъдат майка и син.

— Какво ви кара да мислите, че са заедно? Маниън видял ли ги е?

— Не. Нямаме никаква представа, че тя е там. Едва след като намериха трупа на Маниън, разпознахме почерка й. Американците нямат никаква представа. Разглеждат го като обикновено убийство.

— Не знаят, че Маниън е бил от полка?

Полковникът поклати глава:

— Не, сестра му уреди тялото да бъде върнато в родината и прикритието му бе запазено.

Джокера постави снимките върху паспорта. Видя британска шофьорска книжка на името на Демиън О’Брайън и се усмихна. Замисли се за собственото си разрешително за шофиране, поставено под запор за още две и половина години. Усмивката му стана още по-широка при вида на дебела пачка банкноти. Прокара пръст по ръба на пачката и загледа лицето на Бенджамин Франклин на лицевата страна. Почти всички бяха по сто долара.

— Тук има един бон — обяви полковникът. — Ще ти дадем и две кредитни карти, една „Виза“ и една „Мастъркард“ на името на Демиън О’Брайън. Можеш да ги използваш за покупки или за теглене до 300 долара на ден от всяка. Използвай ги винаги, когато е възможно, открити са по банкови сметки, които постоянно следим. При всяко използване на картите ще знаем къде се намираш. Съветвам те да ги ползваш поне веднъж дневно; просто изтегляй по някоя малка сума, за да знаем къде се намираш.

— А подкрепления, докато съм там?

— Ще си сам. Последното, което ни трябва, е отряд, който да те следи. Това е напълно самостоятелна операция, Джокер. Така трябва да бъде, ако искаме да проработи.

Джокера прибра парите в плика, след това пъхна снимките и листата.

— А оръжие?

— Трябва да си набавиш, когато пристигнеш. Като се има предвид в какви среди ще се движиш, това няма да е трудно.

Джокера потърка брадичката си с две ръце. Неколкодневната брада одраска кожата му.

— И после? Все още не сте ми казали как точно искате да ги обезвредя.

По устните на полковника заигра тънка усмивка.

— Оставям ти да избереш — прошепна едва чуто той.

Джокера кимна. Разбираше добре защо трябва да действа сам и защо няма да има никакъв контакт с американците.

— Полковник, за мен ще бъде удоволствие.

Искаше му се да се чувства толкова уверен, колкото звучеше. Последната му среща с Мери Хенъси го беше разклатила (както физически, така и психически) и ентусиазмът, с който приемаше мисията, бе примесен с едно чувство, което не беше изпитвал отдавна. Страх.

 

 

След като остави Анди Ким на летището, Коул Хауард се върна в службата си. Математикът бе прекарал предишния ден в пустинята заедно с неколцина души от местното шерифство и едно лазерно измервателно устройство, което Хауард бе успял да му осигури от Окръжното пътно управление. Ким бързаше да се върне във Вашингтон и да започне да въвежда данните в главния университетски компютър. По време на пътуването към летището се беше държал като възбудено дете, клатеше непрекъснато глава, докато говореше. На Хауард му се щеше да срещне същия ентусиазъм и у младата агентка на ФБР, натоварена с откриването на колите, използвани в пустинната репетиция. Тя бе двайсет и пет годишна, завършила колеж и току-що излязла от Академията, отракана и твърде окосмена жена, която бе гледала „Мълчанието на агнетата“ петнайсет пъти и очевидно беше решила да изгради характера си по-скоро по модела на Ханибал Лектър, отколкото на героинята на Джоди Фостър. Беше висока, с руса коса, остри черти и бледи зелени очи, които като че постоянно гледаха Хауард с презрение. Такъв поглед обикновено срещаше у тъста си. Агентката се казваше Кели Армстронг и явно се сърдеше на Хауард, че я занимава с такава рутинна работа, макар че получаваше заповеди пряко от Джейк Шелдън. Хауард искаше някой по-опитен, но Шелдън настоя да вземат новото момиче, защото откриването на коли под наем не изисквало особено висок коефициент на интелигентност. Тя не се беше усмихнала ни веднъж и хладното й официално държание го вбесяваше.

Младата жена го чакаше в кабинета му. Погледна демонстративно часовника си, скъп златен „Картие“, и стисна намазаните си с лъщящо розово червило устни. Хауард понечи да й обясни, че е закъснял заради Анди Ким, но предпочете да не й доставя това удоволствие.

— Добро утро, Кели — поздрави я хладно той.

— Добро утро, Коул. Намерих дванайсет фирми за коли под наем в радиус от петдесет мили около Финикс, които дават коли с цвета и марката на онези от записа на Минел. В деня на убийството са били дадени общо осемдесет и три. — Тя погледна бележника си и прелисти на следващата страница със звук като от разкъсване на дреха. — Седемдесет и девет са върнати, четири още не са. Всичките в съгласие с договора за наем.

Хауард кимна и седна зад бюрото си. Махна на Кели да се настанява, но тя се направи, че не го вижда.

— За всичките осемдесет и три коли е платено с кредитни карти и всичките са върнати без никакви инциденти. Няма нито подправени, нито крадени карти. Проверих собствениците на всички шофьорски книжки и освен няколко десетки неплатени фиша и един, който дължи няколко хиляди долара за детска издръжка, не открих никакви нарушения. — Хауард отвори уста да заговори, но Кели продължи: — Попитах във всички фирми дали са давали под наем синя и бяла кола по едно и също време, но никоя не е давала. Общо осем автомобила са участвали в пътнотранспортни произшествия, но всичките са се разминали с ожулване на боята и подробностите за застраховките на другите шофьори са отразени в протокола.

— Добра работа, Кели. Добре си се справила — похвали я той.

Тя кимна и се обърна да си върви.

— Но… — продължи той и агентката се наежи.

Обърна се и го погледна над острия си нос като разгневена птица, готова да му изкълве очите. Вдигна многозначително лявата си вежда.

— Тези коли трябва да са дошли отнякъде — продължи той.

— Без регистрационните номера ще е много трудно да ги открием — изрече бавно тя.

— Трудно, но не и невъзможно.

— Дори не сме сигурни, че са били под наем.

— Да, но не е много вероятно да рискуват, като използват личните си коли.

— Може да са крадени.

— И това е вярно и е добра насока за разследване. Трябва да провериш дали някоя от колите, обявени за издирване, не отговаря на описанието. Преди това обаче провери всички свидетелства за правоуправление, използвани за наемането на автомобилите, за които вече говорихме.

Тя се усмихна напрегнато:

— Нали ти казах, че вече съм го направила.

Хауард поклати глава:

— Не, ти каза, че шофьорските книжки са редовни. Може да има крадени, за които не е подаден сигнал. Или да са оригинални, но издадени на базата на фалшиви документи за самоличност. За издаване на шофьорска книжка е достатъчно да минеш изпитите и да покажеш свидетелство за раждане. А свидетелствата за раждане се фалшифицират лесно, може да се използват и такива на починали деца. Трябва да се свържем с всеки собственик на книжка поотделно и да ги разпитаме дали наистина са наели кола. И къде са ходили с нея.

— Коул, това може да ни отнеме седмици.

— Колкото, толкова. И ако това не доведе до нищо, трябва да разшириш радиуса на търсенето до сто мили. И ще продължиш да го разширяваш, до Туксон3 и отвъд, ако се налага. Това е много важно, Кели.

Тя го погледна, сякаш се канеше да каже нещо, но просто кимна и се извъртя на пети. Напусна демонстративно кабинета, развявайки скъпата си вълнена пола като конска опашка.

 

 

Мери Хенъси стоеше пред огледалото в банята и наблюдаваше отражението си. Като малка винаги си беше мечтала да бъде руса. Направо подлудяваше майка си: на всеки рожден ден искаше все едно и също — руси къдрици — и бе изпратила безброй писма до Дядо Коледа, преди да достигне възрастта, когато осъзна, че цветът на косата е генетична даденост, не нещо, което родителите могат да променят. Когато откри, че естественият кестеняв цвят може да се промени с химически вещества обаче, тя вече не желаеше да бъде руса. И ето я сега, на прага на петдесетата си година, с коса с цвета на зряло житно поле. Тя завъртя глава, след това се наведе, за да провери корените. Боята щеше да се задържи добре още около седмица, реши тя. Вдигна глава и поглади кожата на врата си с пръсти. Започваше да губи част от еластичността си, забеляза тя с леко съжаление. Хенъси потрепери при мисълта за провисналата кожа по вратовете на старите лели, които идваха у дома й като дете, целуваха я и й даваха дребни монети. Скоро щеше да дойде нейният ред да се изправи пред пораженията на възрастта и не изгаряше от нетърпение да ги види. По ирония косата й изглеждаше по-добре от всякога: русият цвят й отиваше, а лекото къдрене й придаваше по-голяма плътност. Освен това Хенъси бе променила напълно външността си, макар че видът й отговаряше на снимката на американския паспорт върху тоалетката.

Тя нагласи яката на пуловера си, след това извади сакото си от гардероба и го облече. Комбинирано с черни дънки, облеклото й бе ежедневно, но й придаваше делови вид. Тя взе колата си от паркинга на хотела и потегли към летището.

Матю Бейли я чакаше в кафенето пред нахапан кроасан и чаша изстинало кафе. Изправи се рязко, щом я видя, й разплиска кафе по масата. Мери се усмихна. Бейли беше почти наполовина на годините й, достатъчно млад, за да й бъде син, но на няколко пъти бе дал ясно да се разбере, че с удоволствие би я вкарал в леглото си. Това беше една от причините тя да се облича толкова консервативно — не искаше да го насърчава по никакъв начин.

— Самолетът кацна по-рано — обясни той, докато бършеше кафето с хартиени салфетки.

— Съжалявам, трябваше да проверя.

— О, няма нищо. Н-н-н-няма нищо.

Мери бе забелязала, че Бейли започва леко да заеква, когато останат сами. Трудно бе да се повярва, че този слабичък младеж е отговорен за смъртта на четирима северноирландски полицаи. Беше с цели пет сантиметра по-нисък от Мери, с рошав червен перчем и осеян с лунички чип нос. Косата му бе такава, че трудно се боядисваше (веднъж беше опитал да промени цвета й в черно и тя бе станала тъмнозелена), затова, за да промени външния си вид, се беше подстригал късо, беше си пуснал тънки мустачки и носеше очила с кръгли стъкла. Така изглеждаше на деветнайсет. Обличаше се като типичен американски студент — с горнища на анцузи, широки дънки и маратонки. Тя се настани срещу него.

— Как мина? — попита.

— Без проблеми — отвърна той; огледа се къде да хвърли мокрите салфетки. — Искаш ли нещо? Кафе?

Мери поклати глава. Бейли остави салфетките в пепелника.

— Купих билет за Лос Анжелис с картата на „Амекс“ и я използвах, за да си наема кола и стая в м-м-мотела. Върнах колата след два дни, оставих картите в един портфейл заедно с няколко банкноти и го подхвърлих в центъра на Лос Анжелис. Повъртях се наоколо, за да се уверя, че ще го вземат. Двама негри го прибраха и надали ще го предадат в полицията. — Той се ухили. — Единият започна да танцува от възторг. Да го беше видяла само, какъв смешник. Платих в брой за билета насам и унищожих шофьорската книжка.

— Добре. Това трябва да проработи.

— Наистина ли мислиш, че ще изпратят някого след нас?

— Не знам, но по-добре да вземем мерки. След като свалихме онзи самолет в пустинята, наоколо сигурно гъмжи от ченгета. Винаги има възможност да открият колите по следите от гуми или да намерят свидетел, който да ни е запомнил от бензиностанцията. Ако открият откъде сме наели колата, ще научат номерата на кредитните карти и шофьорските книжки, които сме използвали.

— Нали имената и без това са фалшиви?

— Да, но сега, след като оставихме заблуждаващата следа в Лос Анжелис, ще си помислят, че сме в другия край на страната.

Бейли кимна и заподмята чашата в ръце. Очевидно имаше нещо наум и Мери зачака да изплюе камъчето. Бейли остана със сведени очи.

— Значи, продължаваме, така ли?

— В какъв смисъл? — попита тя.

Говореше тихо и равномерно, макар че сърцето й заби силно. Последното, което й трябваше, беше Бейли да се разколебае.

— Просто след онова, което стана в пустинята, си помислих, че ще поискаш да го отложиш.

— О, не, Матю. Не. И дума да не става за отлагане. Освен самолета всичко мина по плана. Мерниците са нагласени, отрепетирахме самото убийство. Готови сме.

— Добре — съгласи се тихо той.

Мери се пресегна и докосна леко ръката му. Той потрепери, сякаш го е ударил ток, усмихна й се.

— Имаме само една възможност — продължи тя. — Много време и пари хвърлихме в това, нали не искаш да пропаднат напразно?

— Ами онзи пич от САС? Маниън?

Мери изсумтя:

— Той не знаеше какво планираме. Нали чу какво каза, следил е теб, това е всичко. Просто се е озовал на неподходящо място в неподходящо време.

— Като самолета.

— Като самолета — повтори тя; прокара показалец по ръката на Бейли. — В САС са научили, че си в Щатите, и са го изпратили да души. Нищо не е знаел.

— Щом той успя да ме намери, те ще изпратят и други.

Мери отдръпна ръката си.

— Затова ще отидеш във Флорида, докато се подготвим за крайния етап. Иди в Дисниленд, забавлявай се. По това време на годината Флорида гъмжи от британци, никой няма да те намери там. Ще се срещнем в Балтимор след четири седмици. — Тя му подаде листче с телефонен номер. — Обади ми се в този хотел на дванайсети април. Тогава ще ти кажа как ще се срещнем.

Бейли не изглеждаше особено убеден. Мери се наведе напред.

— Матю, имам нужда от теб. Наистина. — Усмихна се колкото можеше по-лъчезарно. — Матю, ти си с мен, нали? — Той кимна и тя го награди с нова усмивка. — Всичко ще мине по мед и масло, наистина. Покрий се сега за няколко седмици и ми се обади на дванайсети. Преди обяд.

Тя се изправи, наведе се, целуна го леко по бузата и си тръгна. Знаеше, че той я наблюдава и завъртя задника си малко повече от обикновено. Противно й беше да го прави, но се налагаше.

 

 

Джокера кацна в Ню Йорк на 17 март следобед, изтръпнал от осемчасовия полет с „Бритиш еъруейс“. „Околосветски пътешественик“, така наричаха втората класа в тази авиокомпания, но за Джокера това си беше чист „Конски вагон“: малки седалки без достатъчно пространство да си опънеш краката и храна, толкова изкуствена, колкото усмивките на стюардесите. Той осъзна значението на датата едва когато таксито му спря някъде на 72-ра улица. Шофьорът се обърна и се ухили.

— Шибани ирландци — каза с акцент, за който Джокера предположи, че е славянски.

— А? — стресна се англичанинът, който тъкмо бе задрямал.

Дори задната седалка на нюйоркското такси беше по-удобна от самолета на „Бритиш еъруейс“ и шофьорът бе засилил отоплението.

— Шибани ирландци — повтори таксиджията. — Днес е манифестацията за Свети Патрик и движението е блокирано. Така ще е цял ден. Днес са шибаните ирландци, другата седмица — шибаните гърци, а следващия месец, можете ли да повярвате, шибаните пуерториканци.

— Няма проблем — успокои го Джокера. — Не бързам.

— Както кажете — измърмори шофьорът и започна да натиска ядно клаксона.

— Англичанин ли сте?

— Шотландец.

— Тъй ли? Аз съм от Турция. Страхотна шибана страна е това Америка. Страхотна.

Шофьорът продължи да натиска клаксона и да ругае задръстването. На Джокера му се стори, че речникът му от ругатни се състои само от думата „шибан“ и че не може да изтрае и една минута, без да я употреби поне два пъти.

Джокера загледа тълпата, точеща се покрай магазините. Беше студен пролетен ден и повечето хора носеха дълги палта и шалове. Канавките бяха пълни с боклук: стари вестници, смачкани кутии от безалкохолни и празни кутии от цигари. На никого явно не му пукаше. Набит мъж със скъпо кашмирено палто хвърли недопушената си пура на земята и тя продължи да свети с червено пламъче, докато някаква бяла обувка с висок ток не я смачка. Джокера премести поглед от обувката по изящния крак, който се скриваше под сивкав шлифер. Жената беше брюнетка, с права коса до раменете. Промъкна се покрай едър чернокож, който пъхна една пластмасова чашка под носа й и я помоли за милостиня. Просякът извика нещо след нея, но тя не показа с нищо, че го е чула, и той протегна ръката си с чашката към един мъж в делови костюм, който се направи, че не го забелязва. Хората се стараеха, доколкото бе възможно, да отбягват погледите на околните, сякаш всеки израз на внимание можеше да се приеме за враждебен акт. Просякът забеляза, че Джокера го гледа и се ухили. Докуцука до таксито, облегна се с една ръка на покрива и се наведе.

— Имате ли дребни? — раздвижи беззвучно устни близо до прозореца.

Джокера поклати глава. Носеше само стодоларовите банкноти от полковника.

— Я се разкарай, бе! — ревна таксиджията. — Остави ми клиента на мира.

— Няма нищо — успокои го Джокера. — Не е проблем.

— И си махни шибаната мръсна ръка от таксито ми — продължи да крещи шофьорът.

Просякът излезе пред колата. Носеше окъсано сиво вълнено палто без копчета, износени на коленете кафяви панталони и зелен пуловер. Продължаваше да се усмихва, но погледът му бе хладен, почти маниакален. Мускулите на врата му се напрегнаха, той изви глава назад, след което изплю голяма зеленикава храчка върху предното стъкло.

— Шибана гад! — изкрещя шофьорът.

Включи чистачките и те размазаха храчката по стъклото. Просякът се захили, тресейки глава. Шофьорът натисна копчетата за измиване на стъклото и то се обля с вода.

— Накъде отива този шибан град? — изрева реторично той.

Движението тръгна и таксито отмина. Джокера се обърна и загледа просяка. За момент очите им се срещнаха и той почувства странен хлад вътре в себе си. Даде си сметка, че не му трябва много, за да изпадне толкова, че да се наложи да живее по улиците. Запита се как ли ще се оправи в град като Ню Йорк, без дом, без пари. След като напусна работата си като нощен пазач на Кучешкия остров, той бе останал безработен почти шест седмици и едва не изпадна в мизерия. Ако хазаинът не се беше съгласил да изчака за наема, Джокера щеше да се принуди да спи по входовете. Нямаше близки, нито спестявания и много добре съзнаваше, че няма социална служба, която да го спаси, ако се провали.

— Шибани гадове — повтори шофьорът.

— Да — съгласи се Джокера. — Бихте ли ме оставили тук?

— Нали отивахте на Трийсет и седма?

— Да, но ми стана лошо. Предпочитам да повървя пеш.

— Добре, добре. Както искате. Само да не повърнете в шибаното такси.

Таксиджията натисна рязко спирачки и Джокера му пъхна парите през малка дупка на плексигласовата преграда, разделяща шофьора от пътниците. Отвори вратата и измъкна евтиния си куфар след себе си. След прегрятото такси навън му се стори студено и той закрачи бързо, за да се стопли. В далечината се чуваше вой на гайди и той се запъти натам.

Достигна парада на Пето Авеню и застана сред тълпата от зяпачи с куфар между краката и ръце дълбоко в джобовете. Група гайдари с полички свиреха „Мъл ъф Кинтайър“. Свирачите отминаха, след тях се движеше огромна фигура с формата на чудовището от Лох Нес с името на някаква японска компютърна фирма, изписано от двете страни. От другата страна на улицата се издигаше внушителна готическа катедрала с фасада от бял мрамор и когато платформата отмина, Джокера прочете, че името й е „Свети Патрик“.

Той се запита колко ли от зрителите, размахващи весело знаменца, си даваха сметка, че гайдите и чудовището от Лох Нес са символи на Шотландия, не на Ирландия. Това явно нямаше голямо значение; всички се забавляваха. По улицата мина бляскава пожарна кола, украсена с големи картонени плакати; пожарникарите бяха облечени в зелено. Следваше я платформа, представляваща ирландски хълм с големи надуваеми крави около огромно жълто кубче с надпис „МАСЛО“.

Зад тази платформа пъплеше колона от стари американски автомобили, всичките кабриолети с големи вертикални стабилизатори и много хромирани части. Отзад седяха някакви младежи и махаха на тълпата. На вратите на всяка кола бяха изписани имена, както предположи Джокера, на телевизионни шоупредавания: „Живи цветове“, „Главата на Херман“, „Рок“. Те предизвикаха най-бурна реакция у тълпата, която им отговори с възбудени крясъци, от време на време някое дете изтичваше към колите за автограф. Какво общо имаха те с Деня на Свети Патрик, Джокера не можеше да си представи. В шествието маршируваха и няколко колони полицаи със сини униформи, всичките с ирландската детелина, закичена на гърдите, и Джокера си спомни за предупреждението на полковника за броя на ирландците в американските сили на реда. Изведнъж пред него се изправи някакъв клоун с яркожълт костюм и кофа. На кофата имаше списък на благотворителните организации, за които щяха да отидат волните пожертвувания, но Джокера просто вдигна рамене и каза, че няма дребни.

— Да, сигурно — изсумтя презрително клоунът и се запъти, шляпайки с дългите си обувки, към група деца.

От небостъргачите наоколо се сипеха хартиени ленти и една се уви около врата на Джокера. Той я смъкна и я хвърли на земята.

По улицата мина платформа с реклами на някаква застрахователна компания; отгоре се возеше трио цигулари, свирещи ирландски народни мелодии, половин дузина момичета се въртяха във вихрен танц. Джокера вдигна куфара си и започна да си проправя път през тълпата.

Беше идвал в Ню Йорк няколко пъти и знаеше няколко хотелчета на Трийсет и седма улица близо до Ийст Ривър. Придвижването му по Пето Авеню бе затруднено от многото зрители. Група чернокожи момичета с блестящи сребристи дрехи, високи шлемове и ширити, го застигнаха, въртейки с голяма бързина бели палки; следваха ги група момчета с подобно облекло, свирещи на медни духови инструменти и биещи барабани. Той реши да се махне от Пето и изчака пролука в шествието, преди да претича през улицата. Щом веднъж излезе встрани от пътя на парада, улиците станаха сравнително тихи и двайсетина минути по-късно той вече стоеше пред избрания хотел: „Белият кон“. Заемаше две слети къщи от кафяв пясъчник и беше обзаведен при Най-малките възможни разходи с шперплатови прегради, пластмасови абажури и тънки черги. До главния вход имаше малко бюро за рецепцията, където някаква латиноамериканка говореше по телефона. При влизането, на Джокера тя вдигна вежди, но продължи разговора си. Англичанинът остави куфара си и зачака. След известно време тя му бутна един формуляр за настаняване. Химикалката, която му даде, пускаше и когато той свърши с попълването, целият лист беше в мастилени петна. Чиновничката взе формуляра, прочете го, записа си данните на кредитната карта на госта и му подаде ключ, бе; да спира да говори по телефона. Махна му към стълбището и продължи да кудкудяка на испански.

Стаята на Джокера се намираше на третия етаж в задното крило на хотела и гледаше към тясна уличка, мрачна и зловеща дори през деня. Ръждива аварийна стълба се виеше надолу и Джокера отвори прозореца, за да я огледа по-внимателно. Това му предоставяше възможност за бърза евакуация, но в същото време улесняваше евентуалните нападатели. Той провери ключалката на прозореца, но си даваше сметка, че тя няма да разколебае дори крадец аматьор, камо ли професионален убиец. Климатичната инсталация бе монтирана в стената под прозореца, но след като той я включи, тя не прояви никакви признаци на живот. Той я изрита сърдито.

От спалнята се влизаше в малка баня с душ, напукан пожълтял умивалник и тоалетна чиния. Около седалката бе увита хартия, имаше и бележка, че тоалетната била дезинфекцирана за безопасност на клиента. Той взе една чаша от полицата под огледалото и се върна в спалнята. Седна на леглото и отвори куфара си. Извади бутилка „Феймъз Грауз“ и си наля порядъчно количество. Вдигна наздравица към отражението си в огледалото.

— Ако оцелея тук, мога да оцелея навсякъде — отбеляза иронично.