Стивън Ледър
Мисията невъзможна (1)

Колелата на самолета „Боинг 737“ докоснаха асфалта на пистата, заскърцаха като квичащи прасета, вдигайки облаци прах. Машината забави ход и се насочи към сградата на терминала, изглеждаща размазано в обедната мараня. В отделението на първа класа пасажерите започнаха да разкопчават коланите още преди самолетът да спре съвсем. Една тъмнокоса стюардеса стана от мястото си и се приближи до пътуващия на място 3В. Наведе се и се усмихна с фалшива любезност.

— Господин Ахмед?

Пасажерът продължи да чете, сякаш не я беше чул.

— Господин Ахмед? — повтори тя.

Той вдигна поглед и кимна. Беше типичен пасажер от първа класа: на средна възраст, дебел и с отегчено изражение. Едва бе докоснал храната и беше отказал да вземе слушалки с нервен жест. Прекара по-голямата част от тричасовия полет забил нос в „Уолстрийт джърнал“.

— Господин Ахмед, пилотът ви моли да останете след другите пасажери.

Пасажерът никак не изглеждаше изненадан от това искане.

— Ами спътниците ми? — попита.

Той и жената до него, представяща се за негова съпруга, пътуваха с йеменски дипломатически паспорти. Сивокоса възрастна жена, вероятно негова майка, заемаше мястото зад неговото, а от другата страна на прохода пътуваха двете му малки деца. Всичките с йеменски дипломатически паспорти.

— Съжалявам, господине, те също трябва да останат.

Пасажерът кимна.

— Разбирам — промълви тихо. — Бихте ли съобщили на децата ми, докато обясня на жена си?

Стюардесата се приближи до децата, а Ахмед се обърна и заговори на възрастната жена, Елба Мария Санчес, която отдавна бе свикнала да чака в самолети, докато местните имиграционни власти решават дали синът й може да бъде допуснат на тяхна територия. Семейството беше отпратено от повечето страни на Близкия изток и в надпреварата да приемат капитализма някои бивши спокойни пристанища като Източна Германия и Унгария също бяха обърнали гръб на бившите си съюзници. Дори суданците ги бяха предали.

Пасажерите бързаха да напуснат самолета. Стюардесата попита Ахмед дали не иска нещо за пиене, докато чака, но той отказа. Взе един брой на „Нюзуик“ и започна бавно да го прелиства.

— Винаги е едно и също — отбеляза мрачно жена му. — Тези хора трябва да се срамуват от себе си, не проявяват никаква лоялност. След всичко, което сме сторили за тях.

— Имай търпение, Магдалена — призова я той, без да вдига очи от списанието.

— Търпение! Ха! Търпелива бях в Триполи, търпелива бях в Дамаск, била съм търпелива буквално на всяко летище в Близкия изток. Погледни нещата в очите, Илич, вече никой не ни иска. Ние сме едно неудобство.

— Шшш — прошепна тихо той. — Ще разтревожиш децата.

Тя понечи да възрази, но преди да успее да отговори, на вратата се появи дребен, безличен мъж с тъмен костюм. Носеше блестящо черно куфарче и нервно потъркваше мустаци, докато се приближаваше към Ахмед. Представи се като Хатами, поредното нищо не означаващо име, и не съобщи кого представлява. Нямаше нужда. Той предложи да отидат в отделението за бизнескласата, където да поговорят насаме, и Ахмед го последва. Децата погледнаха баща си тревожно и той им намигна окуражително. Хатами отстъпи встрани, за да направи път на Ахмед, след това дръпна синята завеса зад себе си. Ахмед зае едно място до прохода, Хатами седна срещу него, постави куфарчето на коленете си. От двете страни на подобния на човка нос на дребния служител се стичаха капки пот.

— Паспорта, ако обичате — рече той и протегна ръка.

Ахмед извади документа от вътрешния джоб на сакото си „Армани“ и му го подаде. Хатами прелисти страниците, изпълнени с визи и печати от различни емигрантски служби. Прочете името на притежателя: Наги Абубакър Ахмед. Снимката бе на човека срещу него: пооплешивяло теме, рунтави мустаци над дебели устни и дебели гънки тлъстина под брадичката, издаващи разгулен живот с твърде много посещения на ресторанти.

— Вие сте Илич Рамирес Санчес, нали?

Пасажерът кимна.

— И жената с вас е Магдалена Кроп?

Последва ново кратко кимване.

— Господин Санчес, възложено ми е да ви задам някои въпроси, преди властите да решат дали да уважат молбата ви за политическо убежище.

Санчес не отговори. Хатами виждаше само собственото си отражение в тъмните очила на пасажера. Това го караше да се чувства неловко и той извади голяма бяла кърпичка от джоба си и избърса чело.

— Били сте известно време в Дамаск, нали?

— Да — отвърна Санчес.

— Къде отидохте след това?

— В Либия.

— Либийците не ви позволиха да останете в страната, така ли?

— Добре сте запознат.

— И от Либия пак се върнахте в Дамаск?

— Това беше първият полет, да.

Хатами кимна, обърса чело и върна кърпичката в джоба си.

— Активите ви са тук, нали?

— Активи? Не разбирам.

— Имате ли пари?

Санчес се усмихна:

— Да, имам. Доста добри пари получавах за работата си.

— Парите тук ли са?

— Главно в Швейцария. Освен това нося един милион долара в дипломатическия си багаж. Мога да ви уверя, че няма да бъда бреме за държавата.

Хатами се усмихна нервно:

— Добре, добре. Това е добре.

Той сведе поглед към куфарчето си и забеляза, че го е стиснал толкова силно, че ноктите му са се забили в кожата. Вдигна ръце и Санчес видя мокри петна на мястото им.

— Моето правителство е доста загрижено по отношение на миналото ви, господин Санчес. Вашите, как да ги наречем… подвизи… са добре документирани и привличат доста силно вниманието на обществеността. Хората искат да знаят дали сте загърбили вече терористичното си минало.

Санчес въздъхна:

— Търся само място, където да мога да живея в безопасност със семейството си. Миналото си е минало.

Хатами кимна, гледайки в такава посока, че да не вижда отражението си.

— Значи вече не се смятате за терорист?

— Точно така — отвърна Санчес.

— О! Колко жалко! Много жалко. — Хатами вдигна глава и погледна събеседника си с хищническо изражение. — Възможно е в бъдеще да имаме нужда от човек с вашите умения.

— Разбирам. — Санчес свали очилата си, под които се показаха кафяви очи с удивително мек и развеселен поглед. — Няма проблеми. Смятам, че който ми осигури убежище, има право и да очаква известни услуги от моя страна.

Хатами се усмихна и кимна. Беше очаквал разговорът е Илич Рамирес Санчес да е доста по-напрегнат. Мъжът, известен по света като Карлос Чакала, се оказа изненадващо сговорчив човек.

 

 

Джим Мичел огледа ясното синьо небе през предното стъкло на самолета си, „Чесна 172“. Денят бе идеален за летене. Имаше някои малки бели облачета, но те бяха много високо, доста по-високо отколкото може да се издигне един едномоторен „Чесна“. Самолетът бе идеално уравновесен и навън не духаше почти никакъв вятър, така че за поддържането на курса бяха необходими само леки корекции на щурвала. Мичел извърна глава надясно и срещна погледа на жена си. Тя се усмихна, намигна му и той й отвърна със същото.

— Искаш ли да им се обадим, Сандра?

— Разбира се — отвърна тя.

Свърза се с контролната кула по радиостанцията. Мичел продължи да я гледа, докато съобщаваше на диспечера координатите им и къде смятаха да се приземят. Тя попита за съвет при приземяването и Мичел дочу отговора, че на самолетната площадка духал вятър отдясно със сила около шест възела. Идеално. Четирийсет и пет годишният Джим Мичел бе с десетилетие и половина по-възрастен от жена си и никога не му омръзваше да я гледа. Тя му се усмихна, докато говореше по радиостанцията и му махна да си гледа пътя. Той погледна към схемата на местността, закрепена върху крака му. Минаваха през военната зона, отбелязана на листа с тъмнопурпурна линия. Летенето над района беше разрешено, но въпреки това той се чувстваше леко нервен. Мичел вдигна очи и заоглежда небето за военни самолети.

Почувства докосване на малка ръка върху рамото си.

— Татко, татко, обърни се.

Мичел се обърна към сина си Джейми, който държеше видеокамерата им. Зелената лампичка показваше, че момчето снима. Мичел махна на сина си и вдигна палец.

— Джим Мичел, безстрашният пилот — рече с усмивка и Джейми се засмя.

Момчето се обърна наляво:

— Мамо.

Сандра погледна през рамо.

— Недей да изхабяваш цялата лента — подкачи го тя. — Запази малко и за Вегас.

— О, мамо, не говори такива неща, всичко се записва — възропта Джейми. Изключи камерата. — Сега трябва да връщам лентата. — Той въздъхна, както може да въздъхне само едно дете и се нацупи. — Обзалагам се, че Скорсезе никога не е имал такива проблеми.

Сандра се облегна назад и разроши косата му. Той се дръпна. Беше на осем и влизаше във възрастта, когато децата не позволяват на родителите си да ги галят, даде си тъжно, сметка Сандра.

— Виждам ветроуказателя — обяви тя.

Мичел присви очи, напрегна се да види оранжевия платнен цилиндър, показващ точната посока на приземния вятър. Не успя да го различи. Зрението на жена му бе доста по-добро от неговото; Мичел отдавна се беше отказал да лети с контактните си лещи. Още един признак, че остарява, помисли си тъжно той. Мичел намали скоростта и снижи самолета до около триста метра над земята, насочи се към ориентирната лента на единствената писта. Те бяха единственият самолет в околността и скоро щяха да кацнат, за да презаредят.

Джейми засне как самолетът зарежда, след това отиде до автомата за напитки, за да си вземе някоя кутия безалкохолно. Мичел постави ръце на кръста си и огледа небето.

Джейми се върна с една кока-кола. Извади камерата от самолета.

— Добре, искам да ви снимам двамата пред самолета — каза момчето и посочи на родителите си как да застанат.

— Синът ни е истински режисьор — отбеляза Мичел.

— Ще бъде голяма загуба за търговията с недвижими имоти, ако не последва стъпките на баща си — добави с усмивка Сандра.

Търговията с недвижими имоти им бе осигурила завидно благополучие, макар че Мичел трябваше да признае, че това не беше най-вълнуващата работа на света и че хората отбягваха да разговарят с него по събиранията у приятели. Тя застана до него и той я прегърна през кръста. Мичел вдигна глава, за да скрие пооплешивялото си теме и двойната си брадичка, и прибра корема си.

Джейми се отдалечи от станцията за презареждане, докато хване родителите си в центъра на кадъра. Те помахаха и се усмихнаха. Момчето изключи камерата и се качи на задната седалка на самолета, докато баща му проверяваше резервоарите. Сандра накара сина си да си облече пуловер. Времето във Финикс бе необичайно топло за сезона, но синоптиците предвиждаха студени северни ветрове.

Мичел скоро вдигна малкия самолет във въздуха. Насочи се на запад към сигналния фар в националния парк „Хаваси Лейк“, откъдето смяташе да мине за Вегас. След като прелетяха над Шосе 93, на местността имаше малко ориентири, така че се налагаше да разчита главно на навигационните си уреди. Предпочиташе да лети малко по-високо, но Джейми все настояваше да поддържа малка височина, за да гледа пейзажа, дори отдолу да имаше само пясък, скали и чепати кактуси, наредени като войници на парад.

— Хей, татко, какво е онова долу?

Джейми посочи наляво. Мичел погледна в указаната посока, но не забеляза нищо.

— Какво има, Джейми?

— Там има някой. Коли насред пустинята и някакви други неща. Може ли да разгледаме?

Мичел присви очи. Тъмните очила бяха с неговия диоптър, но напоследък бе забелязал, че не вижда надалеч толкова добре, както преди. Той погледна показателите за горивото и установи, че имат предостатъчно. При тези навигационни прибори нямаше опасност да се загубят, а пък и нали бяха тръгнали на почивка в края на краищата.

— Добре, синко.

Той намали скоростта и започна да завива.

— Дали е добра идея? — осъмни се Сандра.

— Имаме предостатъчно време. А и се движим по правилата за свободните полети, така че можем да се разхождаме колкото си искаме.

— Ето! — изкрещя Джейми. — Май снимат филм.

Той включи камерата и започна да снима през прозореца.

— Какво е това? — полюбопитства Сандра; седеше отдясно и съпругът й пречеше да види.

— Не виждам — отвърна Мичел.

Зави рязко и земята сякаш се завъртя под тях. Висотомерът показа спускане от седемстотин метра.

— Има две кули, от онези, на които монтират камери — възкликна възбудено Джейми. — Само че не мога да видя какво правят. Обзалагам се, че снимат филм. Страхотно. Кой ли е режисьорът?

Мичел надникна навън. Ниско долу имаше някаква конструкция от дърво и метал. Приличаше на някакво скеле и на върха му сякаш имаше човек. Конструкцията бе закрепена с вериги и въжета за земята. На около километър встрани стояха няколко фигури в редица. Мичел се намръщи. Силуетите бяха твърде неподвижни и ръцете им изглеждаха странно. Не бяха кактуси, но не приличаха и на хора. Той изравни курса и посочи фигурите на жена си.

— Приличат на роботи — отбеляза тя.

— Или на чучела — съгласи се той.

— Там има истински хора, виждаш ли?

Тя посочи друга групичка силуети на неколкостотин метра встрани.

— Виждам ги.

— Дай да се спуснем още, татко — помоли Джейми, който все още снимаше. — Може да е някоя известна личност.

— Не знам дали е разумно, Джейми — обърна се към него майка му. — Може бръмченето да им попречи.

— Само веднъж да прелетим, мамо — замоли Джейми. — Моля те.

— Джим, ти как мислиш?

— Един бърз поглед няма да навреди — отвърна Мичел. — Трябва да призная, че и на мен ми е любопитно. До най-близкото населено място има много километри.

— Май мнозинството е срещу мен — примири се Сандра.

Мичел започна да кръжи, спусна се на около двеста метра, на няколко километра встрани от двете кули. Джейми насочи камерата към пустинята отдолу. Прелетяха над величествена скална грамада, издигаща се, сякаш израсла от нищото. Джейми свали камерата и заоглежда скалистите склонове.

— На върха на скалите има някой. — Той отново вдигна камерата и я фокусира. — Легнал е… И мисля, че има оръжие, татко.

— Сигурен ли си?

Самолетът прелетя покрай скалите и Джейми вече не можеше да види човека на върха им.

— Не знам, така ми се стори.

— Сигурно не са ловци — отбеляза с нескрита тревога Сандра.

— Няма какво да ловуват, освен гущери — съгласи се Мичел. — Добре, Джейми, гледай внимателно, ще минем само веднъж. Викай, ако забележиш Стивън Спилбърг, става ли?

Той намали тягата и забави скоростта до осем възела. Джейми насочи камерата надолу, фокусира тримата души на земята, след това вдигна обектива към двете кули. Сандра закри очите си с ръка и се загледа надолу.

— Джейми, виждаш ли какво правят хората на кулите? — попита тя. — Не държат камери, нали?

Джейми фокусира по-близката кула. Беше на около километър и изглеждаше построена от метално скеле и дъски.

— Не, мамо. Това са пушки.

— Пушки?

— Да, като на онзи върху скалите.

Сандра се обърна към съпруга си:

— Джим, това не ми харесва. Да се махаме.

— Дали да не подадем сигнал? — попита Мичел.

— Не знам. Искам само да се махнем оттук. Имам лошо предчувствие.

— Добре, скъпа, няма проблем.

Мичел натисна дросела до крайно положение, дръпна щурвала и насочи самолета нагоре. Погледна навигационната система и установи, че са се отклонили вляво от първоначалния си курс, затова зави надясно, докато се издигаше. Пустинната местност сякаш се изнизваше под тях.

Сандра се отпусна на седалката си, радостна, че се отдалечават от въоръжените хора. Затвори очи и ги разтърка. Чу трясък от счупено стъкло и подскочи, нещо я оплиска по бузата. Стомахът й се сви: самолетът започна да пада и когато погледна съпруга си, тя забеляза, че седи неподвижно, облегнал глава на страничния прозорец. Отначало тя си помисли, че е получил удар или инфаркт, но после видя кръв по лицето му и запищя. По нейните дрехи също имаше кръв, както и късчета розова тъкан и парченца от кости, подобни на стърготини от някаква бяла дървесина. Тя продължи да пищи и го разтърси с надеждата така да го свести. Главата му се килна напред и тя забеляза, че горната част й липсва. Краката му трепереха, но от големината на раната тя разбра, че вече е мъртъв, това бяха само последни гърчове. Нещо изпръска лицето й и тя забеляза, че от тавана на кабината капе кръв. Тя понечи да изкрещи пак, но в устата й влезе кръв и накара гърлото й да се свие. Зад нея Джейми пищеше.

Сандра избърса лице и усети, че само размазва кръвта по кожата си. През стъклото виждаше само пясъците на пустинята и изведнъж си даде сметка, че самолетът продължава да пада. Тя хвана щурвала й го дръпна силно, носът на самолета се вдигна рязко. Сандра едва си поемаше дъх, ръцете й трепереха. Погледна контролното табло, но тялото на съпруга й пречеше да го види. Изведнъж той се дръпна рязко, сякаш внезапно се е събудил, но тя си даде сметка, че това е просто от инерцията. Ръцете й затрепериха още по-силно и тя с мъка отмести поглед от мъртвеца към уредите. Курсът се стабилизира и тя реши, да увеличи скоростта, за да се отдалечи час по-скоро от въоръжените мъже, а не да губи време в опити за издигане. Някъде зад нея се чу силен трясък и тя изкрещя на Джейми да легне върху задните седалки. Педалите за управление изведнъж престанаха да действат и самолетът започна да занася надясно по посоката на вятъра. В задницата на самолета се забиха още куршуми и тя усети, че губи контрол над щурвала.

— О, Господи, горивото.

Тя си спомни за резервоарите в основата на крилата над главата й. Започна да върти щурвала наляво-надясно, самолетът полетя на зигзаг. Тялото на Мичел се заклати зловещо, придържано от колана. Всичко бе оплискано с кръв, но поне краката му бяха спрели да треперят.

Джейми беше послушал майка си и лежеше на задните седалки, хлипаше тихо.

— Всичко е наред, миличък, всичко ще се оправи — започна да повтаря Сандра, макар че треперещият й глас не звучеше никак убедително.

Отчаяно се мъчеше да си спомни какво се прави в извънредни ситуации. Затвори очи, опитвайки се да си представи аварийния код. Седем, седем, нула, нула. Тя вдигна лявата си ръка от щурвала и заопипва ключовете на предавателя, нагласи ги на четирите цифри, които щяха да задействат алармените системи на всички радари в околността. Щурвалът се разтресе в ръката й и самолетът отново започна да пада. Моторът се задави и цялата машина заподскача като необуздан жребец. С трепереща ръка тя нагласи радиостанцията на аварийната честота: 121,5 MHz. Щурвалът затрепери по-силно, предавайки вибрациите на ръката й.

— Мамо, какво става? — изпищя синът й.

— Всичко е наред, миличък. Лежи и не мърдай.

Моторът се давеше, витлата се виждаха като сиви дискове. От лявата страна на двигателя излизаше черен дим. Според висотомера се намираха малко над триста метра над земята, а индикаторът за вертикално пропадане показваше, че се спускат със сто и петдесет метра в минута. Тя включи радиостанцията.

— Тревога, тревога. Тук пет-девет-пет, местоположение неизвестно, аварийно приземяване.

Не си спомняше какви други сведения трябваше да даде при обявяването на тревога.

Радиостанцията изпращя, но никой не й отговори. Висотомерът постоянно спадаше и вероятно се намираха вече твърде ниско, за да бъде уловен сигналът им.

— Тревога, тревога — повтори тя, след това пусна копчето на радиостанцията и се съсредоточи върху процедурите по аварийно приземяване.

Дръпна силно щурвала в опит да вдигне отново носа, но кормилото изведнъж започна да се движи прекалено свободно и тя разбра, че е загубила контрол върху устройството за издигане. Падането продължи и стрелката на скоростомера се вдигна над червената черта. Самолетът падаше с максимална скорост, но тя сякаш не усещаше, че се движи. Сандра Мичел изведнъж осъзна неизбежността на собствената си смърт. Продължи да дърпа щурвала, макар да знаеше, че е напълно безсмислено, но искаше да прави нещо. Пое си дълбоко въздух.

— Всичко е наред, миличък — извика на сина си. — Всичко е наред.

До последните трийсетина метра й се струваше, че земята изобщо не се приближава; изведнъж тя се появи неочаквано близо, сякаш изскочи, за да я посрещне.

 

 

Коул Хауард извади тестето картончета от джоба си и смъкна ластика, който ги държеше. Погледна първото. Кой играеше с Барнъм в „Най-великото шоу на земята?“ — прочете. Замисли се за известно време, после обърна картончето. Отговорът бе Дж. А. Бейли. Хауард въздъхна. Следващият въпрос беше: „Кое вино е известно като «виното на англичаните»?“ Хауард се усмихна. „Порто“ — каза си наум. Обърна картончето и усмивката му етана по-широка — отговорът беше верен. Телефонът на бюрото му иззвъня, кратко бръмчене, показващо, че разговорът е външен. Той вдигна слушалката и продължи да чете картончетата за играта „Тривиал пърсют“.

— Хауард на телефона.

— Здрасти, Коул. Имаш ли работа?

Беше Джейк Шелдън, прекият началник на Коул в службата на ФБР във Финикс.

— Нищо спешно, Джейк.

— Би ли минал през кабинета ми, когато си свободен?

— Разбира се. Сега става ли?

— Чудесно, Коул. Благодаря.

Джейк Шелдън винаги формулираше заповедите си като молби, понякога толкова неясни, че всяваше смут. Учтивото, предложение някой агент „да мине някой път да го види“ бе най-спешното възможно повикване, означаващо, че в момента е под изключително напрежение. Новопостъпилите агенти веднага биваха извиквани насаме от колегите си и инструктирани за методите на Шелдън, за да не сметнат завоалирания му начин на изразяване за ленивост или мекушавост. Хауард погледна едно от картончетата, докато чакаше асансьора. „Колко ноти има в две съседни октави?“ Той се намръщи, реши, че отговорът е шестнайсет и обърна картончето. „Петнайсет“ — прочете. Не издаде никакво раздразнение от грешката си, просто запомни отговора и премина към следващия въпрос.

Кабинетът на Шелдън бе чист и със скромен вид като самия му собственик: подредено бюро, дипломи от колеж и различни степени на квалификация в еднакви рамки от палисандрово дърво на стената зад него, щорите — прави като бръсначи. Носеше тъмносин костюм и чиста бяла риза — винаги едно и също облекло. Говореше се, че имал повече от дузина костюми с абсолютно еднакви цвят и кройка и ги сменял през точно определено време. Изглеждаше като току-що излязъл от магазина и макар че седеше зад бюрото, не беше свалил сакото си. Приличаше на възрастен държавник, сенатор, може би, е бяла коса, мек глас и дебела гуша. Когато Хауард влезе, той затвори една папка и покани подчинения си да седне.

— И така, Коул, как е прекрасната ти жена?

— Много добре, сър. Отлично.

— А родителите й?

— Чудесно. Наистина чудесно.

Шелдън кимна:

— Предай поздравите ми на господин Клейтън, когато го видиш.

— Разбира се, сър.

След като приключи с любезностите, Шелдън подаде на Хауард една видеокасета и папката.

— Искам да погледнеш това, Коул. Много странна работа. Тройно убийство, но не е само това. Едно семейство се разбило със самолет на стотина километра от Кингман. При обикновени обстоятелства нямаше да се занимаваме с инцидент от такъв вид. Онова, което са видели, преди да загинат обаче, ни засяга. Би ли пуснал касетата?

Хауард взе касетата и отиде при видеокасетофона в другия край на стаята, пъхна я в апарата и натисна копчето за пускане. Отстъпи встрани и скръсти ръце на гърдите си. На екрана се появи лицето на жена, изкривено, защото се намираше много близо до обектива. Тя се смееше и Хауард чу крясъците на малко момченце:

— Хайде, мамо, направи някаква физиономия.

— Сандра Мичел, трийсетгодишна домакиня. Съпругът й, Джим, кара самолета. Тръгнали били от Финикс за Лае Вегас — обясни Шелдън.

Камерата се премести рязко и хвана в кадър тила на пилота.

— Татко! Татко!

Пилотът се обърна и вдигна палец.

— Тук се движат на около седемстотин метра — продължи разясненията Шелдън, — в папката има карта, на която е показано точното им местоположение. Местната полиция претърсва района, но това ще отнеме няколко дни.

Камерата се насочи към прозореца, показвайки пустинята ниско долу. Гласът на Сандра прозвуча в бръмченето на двигателя:

— Недей да използваш цялата лента.

Последва примигване, показващо, че лентата е била върната, след това в кадър се показаха отново двамата възрастни, застанали гордо пред самолета. Беше малък едномоторен „Чесна“. Мъжът беше глътнал корема си, а жена му го потупваше по рамото, сякаш да му каже, че няма нужда.

Екранът отново примигна и в кадър отново се показа нова гледка от прозореца. Нямаше начин да се разбере колко време е била изключена. Една огромна канара изпълни екрана. На върха й лежеше някой, държеше нещо, приличащо на пушка. Камерата го хвана в близък план. След това рязко се премести надолу, към пустинните кактуси и храсти и Хауард забеляза някаква кула от метално скеле и дъсчена платформа.

— Натъкнали се на съоръжението около два следобед и се спуснали да го разгледат по-отблизо — поясни Шелдън.

Картината трепереше, момчето с трудност държеше съоръжението в кадър. На върха на кулата имаше някакъв човек и Хауард забеляза, че и той е въоръжен. Самолетът пак задържа курса и в далечината се видяха група силуети.

Момчето започна да си играе с обектива, да фокусира ту върху една, ту върху друга фигура в пустинята. Ефектът не беше приятен и Хауард извърна очи за момент.

Изведнъж се чу трясък и жената закрещя. Камерата се завъртя и Хауард забеляза кръв из цялата кабина. Горната част на главата на пилота липсваше.

— Божичко — прошепна Хауард.

Момченцето запищя и хвърли камерата; сега Хауард можеше да види само пропитата с кръв седалка.

— Госпожа Мичел също е имала свидетелство за пилот и е поела управлението — вметна Мичел. — В рамките на трийсет секунди след първия изстрел, самолетът е поразен от още шест куршума.

Хауард чу тракането от куршумите, след това двигателят се задави.

— Според нашата преценка моторът е излязъл от строя, когато самолетът е бил на височина между сто и петдесет и триста метра.

Хауард чу жената да повтаря несвързан сигнал за авария, но никой не й отговори.

— Изпратила е сигнал на аварийната честота и е нагласила предавателя на аварийния сигнал. Благодарение на това местната диспечерска служба е установила местоположението им.

Гласът на Шелдън звучеше равнодушно и безпристрастно.

Двигателят замлъкна и камерата трябва да се е преместила отново, защото Хауард видя как земята се приближава със страшна скорост.

Момченцето запищя отново и майка му напразно се опита да го успокои. Последните й думи бяха: „О, Боже, не…“ Чу се ужасяващ трясък, след това — само воят вятъра.

— В този момент самолетът се разбива и пасажерите загиват. Камерата е продължила да снима още двайсет минути до края на лентата. Можеш да изгасиш и сега.

Хауард се наведе и натисна копчето за спиране. Малко преди да го направи, му се стори, че чува момченцето да вика баща си, но можеше да е от вятъра.

— За щастие не са улучили резервоарите. Местният шериф е намерил камерата непокътната. Това тук е копие. Оригиналът е в една от лабораториите ни във Вашингтон.

Хауард седна и запремята касетата в ръце, докато слушаше.

— Кулите, които се виждат на записа, са били съборени и изгорени преди пристигането на полицията. Всички коли са изчезнали. На записа не се вижда, но подозираме, че е имало и хеликоптер. Разследването, което ще водиш, е необичайно от тази гледна точка, че жертвите не ни интересуват. По всичко личи, че са просто невинни свидетели, оказали се в неподходящ момент на неподходящо място. Интересува ни кои са тези хора в пустинята и какво са правили.

— Значи, не е разследване на убийство, така ли? — осведоми се Хауард.

Не можеше да изтрие гласа на жената от паметта си. Все я чуваше как се опитва да успокои сина си, докато самолетът лети главоломно надолу. Той потрепери.

— Тези мъже не са си играели на жмичка — продължи Шелдън. — В изграждането на тези кули са отишли много време и средства, очевидно са репетирали нещо. Това е подготовка на атентат. А само атентат на най-високо ниво заслужава такова планиране.

Хауард кимна:

— Президентът?

— Вероятно. Или някой гостуващ държавен глава. Някой със силна охрана. Някой, до когото не могат да се доберат лесно. Не е свързано с мафията. Те предпочитат изстрел от упор. Сигурно е политическо убийство. И предстои съвсем скоро. Твоята задача, Коул, е да разбереш какво се подготвя и да го предотвратиш. Направи го и вероятно ще хванеш и убийците на семейство Мичел. Само че това е на заден план, ясно? Основната ти задача е да предотвратиш атентата.

— Разбирам. Имаме ли представа кои са тези хора?

Шелдън поклати глава:

— Записът се изследва от специалисти. Камерата е от онези нови модели със силно увеличение, което определя високата разделителна способност. Лабораторията ще свърши първоначалната работа по записа, но подозирам, че не разполагат с техника за необходимия анализ. Това е една от причините да натоваря теб със следствието.

— Тъст ми?

Шелдън кимна:

— Компанията за електроника на Теодор Клейтън е една от малкото, чиито технологични мощности не са в Япония. Помощта му може да се окаже незаменима и е най-добре молбата за сътрудничество да идва от член на семейството, нали?

— Без съмнение — съгласи се Хауард.

Много добре знаеше с какво внимание ще се отнесе Теодор Клейтън към молба за помощ от страна на зет си.

— Искам да поддържаш връзка с местната полиция и да организираш анализа на записа. Някакви въпроси?

— Казахте, че атентатът предстои скоро. Какво ви кара да мислите така?

— Който и да стои зад това, вече е докарал убийците си на място и очевидно има наум точно определен сценарий. Колкото повече чакат, толкова по-голям е рискът операцията да се провали. Съмнявам се да планират нещо за повече от два-три месеца напред. Може дори да е въпрос на седмици или дни.

— Ами целите? Ще предупредим ли службата за охрана на президента?

Шелдън се облегна в креслото си, постави ръце на бюрото като пианист, който се кани да засвири.

— Ще изпратя, разбира се, преписка до Разузнавателния отдел на Тайните служби във Вашингтон, но на този етап не искам да вдигам излишна паника. Все още не знаем със сигурност кой е мишената. Веднага, щом ни стане известно, ще изградим щит около него. Няма смисъл да издаваме общо предупреждение. Това ще изплаши безсмислено твърде много хора и може да накара атентаторите да се скрият. Не, Коул, докажи, че президентът със сигурност е мишената, и тогава ще бием тревога.

Шелдън замълча за няколко секунди, сякаш се е сетил още нещо. Потропа с пръсти по бюрото си.

— Мисля обаче, че няма да е зле да се осведомиш за програмата на президента и да видиш дали няма някаква възможност за нападение.

Хауард излезе от кабинета на шефа си с касетата и папката. Не гореше от желание да търси помощ от тъст си.

 

 

Майк Крамър погледна часовника си, отвори най-долното чекмедже на бюрото си и погали бутилката „Феймъз Грауз“. Извади я, претегли я в ръка. Дланта му бе широка, пръстите — силни и с грижливо изрязани нокти. Върху първите му две кокалчета имаше мазоли, кожата му изглеждаше постоянно брулена от природните стихии. Ръка на моряк, на човек, свикнал на тежка физическа работа. Той вдигна с треперещи пръсти шишето и уискито се разплиска по чашата. Стисна по-силно бутилката, но от това треперенето само се усили. Той остави шишето на бюрото и се втренчи в етикета, затвори чекмеджето с крак.

Крамър отново погледна часовника си. Девет и петнайсет. Бе купил бутилката едва предната вечер в нелегалното магазинче на ъгъла, но вече я беше изпразнил наполовина. Крамър се подсмихна. Помнеше времена, когато би погледнал доста по-оптимистично на проблема, когато би определил бутилката като наполовина пълна, но тези дни бяха минали отдавна. Той отвинти капачката и поднесе гърлото на шишето към носа си. Подсмръкна леко като куче, душещо нощния въздух, след това напълни устата си с течността и преглътна почти веднага. Крамър не пиеше заради аромата на питието, а за да спре треперенето. Отпи нова глътка, после друга, накрая отново затвори бутилката и я прибра в чекмеджето. На бюрото имаше отворен пакет дъвки „Риглис“ и той взе една и я лапна.

Кабинетът бе тесен и без прозорци. Намираше се в ъгъла на едно голямо хале и представляваше заградена с шперплат кутийка, голяма колкото да побере две бюра, фотокопирна машина, картотека, малък хладилник и пет метални шкафчета. На стената над картотеката имаше някаква схема и Крамър стана и се приближи до нея. Две групи трябваше да пристъпят към действие в девет и половина, затова той отиде да огледа бойното поле.

Хангарът бе строен като склад за стоки, предназначени за натоварване на кораби и извозване надолу по Темза по времето, когато Източен Лондон е бил важно пристанище, а не просто придатък на финансовия район на Ситито. След като търговските компании преминали към контейнери и превозите по реката замрели, по-сносните складове били превърнати в баровски кооперации или лъскави барове, но този бе в твърде лошо състояние, за да се преустрои, и беше оставен на произвола на съдбата. Двамата млади кипърски бизнесмени, за които работеше Крамър, бяха купили хангара на безценица в период на спад на цените на недвижимата собственост и го бяха превърнали в печеливша арена за пейнтбол, където богаташи изразходваха излишната си разрушителна енергия, като се стреляха един друг с топчета с боя вместо с куршуми. Постройката имаше пет етажа, свързани с по едно стълбище от всеки край. Новите собственици бяха инсталирали пожарни стълбове и метални стълби, бяха издигнали допълнителни дървени стени, телени огради и други препятствия, създавайки по този начин сложно бойно поле, снабдено с компютърно управляеми лампи и лазерна система. Горните четири етажа се използваха за битките, а на партера се намираха офисът, съблекални, баня с душове, магазин за топчета с боя, екипировка и дрехи и голямо тренировъчно помещение, където играчите можеха да се упражняват по мишени. Крамър влезе в магазина и запали лампите. В склада нямаше никакви прозорци, освен на покрива, затова всичко трябваше да се осветява изкуствено. До едната стена бяха наредени рафтове с анцузи и защитно найлоново облекло и витрини с очила и предпазни маски над тях. В един шкаф до касата бяха изложени най-нови модели пушки за пейнтбол и комплекти за почистване. Крамър се увери, че в касата има дребни, след това се запъти към тренировъчното помещение, за да включи лампите и там. Чу зад гърба си шума от отваряне на главната врата и се обърна — Чарли Престън тъкмо влизаше, облян от слънчевата светлина отвън.

— Здрасти, Майк, извинявай, че закъснях — провикна се Престън.

Беше още тийнейджър и бе започнал работа по една държавна програма за квалификация, но беше останал на пълен работен ден, по-скоро защото обожаваше играта, отколкото заради парите. Преди известно време бе обиколил Америка с автобус за четири седмици и в хода на пътуването се беше сдобил с голяма колекция различни анцузи и американски акцент, който поддържаше с редовно гледане на щатски филми. Днес носеше горнище на вашингтонските „Червенокожи“, стигащи до коленете шорти на „Делфините“ от Маями и синя шапка на нюйоркските „Янки“. Крамър се усмихна. Навън дърво и камък се пукаха от студ.

Това момче имаше стил, не можеше да му се отрече.

— Няма нищо, Чарли — отвърна той. — Видя ли някого вън?

— Току-що пристигнаха две беемвета. Предполагам, че това са те.

Крамър натисна ключа на стената и флуоресцентните лампи в тренировъчното помещение запримигваха.

— Добре, би ли проверил осветлението на бойното поле? Ще използваме програма номер шест, вчера имахме неприятности с прожектора на номер пет, та искам да видя дали проблемът е в крушката, или в програмата.

— Става — отвърна Престън.

Докато се запътваше към контролното табло за осветлението, в хангара влязоха двама мъже с чанти от изкуствена кожа. И двамата бяха към трийсетте, добре облечени и с тен, сякаш току-що са се върнали от Ривиерата. Единият остави чантата си на пода.

— Ти ли си шефът? — провикна се към Крамър.

— Да. Вие кой отбор сте?

— „Бластерите“ от Бейсуотър. Другият отбор не е ли дошъл?

— Вие сте първи. Трябваше да започнете в девет и половина, нали?

Пристигнаха още петима младежи, облечени небрежно с дънки и анцузи.

— Тук ли са, Саймън? — извика един от новодошлите.

— Не, сигурен ли си, че са потвърдили участието си? — попита първият от отбора, който носеше очила.

— Да. Говорих с капитана им в сряда.

— Защо не се преоблечете, докато чакате? — предложи Крамър. — Играли ли сте тук преди?

Играчите поклатиха глави, затова Крамър им показа съблекалнята и им раздаде фотокопия на картата на бойното поле. Когато те се появиха след известно време, от противниците им все още нямаше следа. Членовете на отбора се наредиха на входа и Крамър ги заоглежда. Бяха си сложили камуфлажни дрехи, военни обувки, футуристични каски и предпазни маски. Всички имаха протектори на вратовете, меки ръкавици и специални жилетки, побиращи повече резервни топчета, и очевидно бяха изхарчили луди пари за тази екипировка. Оръжията им също бяха скъпи. Водачът им, онзи, когото наричаха Саймън, носеше полуавтоматична пушка „Типман нюматикс“ модел 68 специален, снабдена с двайсетунциева бутилка сгъстен въглероден двуокис и голям пълнител с капацитет от двеста топчета. Това беше сериозна работа. Лазерният мерник означаваше голяма точност, макар че от личен опит Крамър знаеше, че повечето играчи, използващи полуавтоматични пушки, стрелят на сляпо, разчитайки повече на грубата сила, отколкото на уменията си. Методът на обсипването с куршуми, докато улучиш.

Крамър погледна часовника си. Беше девет и четирийсет. Приближи се до Саймън и го попита дали искат да започват.

— Противниците ни още ги няма — отвърна клиентът.

— Независимо от това следващите два часа сте ги платили.

— Да, но няма смисъл да играем, ако няма срещу кого.

— Можете да се разделите на два отбора.

Саймън погледна Крамър накриво:

— Не можеш ли да броиш, бе? Седмина сме.

Крамър вдигна безпомощно ръце:

— Добре де, просто не искам да си загубите парите напразно.

Престън се приближи.

— Готови ли са? — попита със своя версия на бруклинския акцент.

— Не, не сме — тросна се Саймън.

Крамър обясни, че противниковият отбор не се е появил.

— Кофти — съгласи се Престън.

Саймън погледна часовника си — очукан херметичен модел от неръждаема стомана — и изцъка нервно. Престън побутна козирката на шапката си.

— Можете да се разделите на два отбора — предложи. Кимна към Крамър. — Майк може да се присъедини към единия екип. Така ще сте по четирима.

Саймън присви очи.

— Ние сме един екип — изрече бавно, сякаш говореше на бавноразвиващ се. — Упражняваме се заедно, имаме си система, не можем да се разделим и да очакваме да се сработим. Няма да стане.

— Ще играете срещу мен — предложи тихо Крамър.

— В какъв смисъл?

— Ще играя сам срещу всички ви.

Неколцина от мъжете се изсмяха. Саймън изгледа Крамър от глава до пети. Пред него стоеше човек около четирийсетте, малко над метър и осемдесет висок и по-скоро жилав, отколкото мускулест, с вид, като че може да се оправя в бой. Хлътналите му очи обаче бяха сълзливи и зачервени, бузите му — покрити с мрежа от изпъкнали капиляри като на заклет пияница, миризмата на ментова дъвка не можеше да скрие дъха на уиски от устата му. Саймън поклати глава:

— Какво? Ти сам срещу седмина ни? Няма да стане.

— Хайде, Саймън, дай възможност на човека — провикна се един от играчите.

— Слушайте какво — предложи Крамър, — ще ви покажа един съвсем различен начин на игра. Без вражески знамена за залавяне, без отбори. Можете да се скриете където си поискате, аз ще ви убия до един. Да го наречем „Дебнене и изтребване“.

— Ти срещу седмина ни? — повтори Саймън.

— Какво, да не смяташ, че силите ни не са равни? Ако искаш, можете да ми вържете едната ръка.

Неколцина от играчите се разсмяха, Саймън почервеня.

— Добре, става — склони той. — И знаеш ли какво, защо не го направим още по-интересно? Да се обзаложим.

Крамър предъвка няколко пъти дъвката и погледна младежа:

— На колко?

Саймън вдигна рамене:

— Какво ще кажеш за петдесет лири?

— Става.

Саймън кимна:

— Добре, какви са правилата?

— Никакви правила, никакви задръжки. Всичко е разрешено.

— Стрелба в главата?

— Стрелба в главата, физически контакт, каквото искате.

Саймън се усмихна:

— Добре, господин Крамър, давай да те видим.

— Разгледайте картите, докато се преоблека — предложи Крамър и се запъти към съблекалнята.

Престън го последва. Затвори вратата зад себе си и опря гръб в нея.

— За Бога, Майк, имаш ли петдесет лири?

Крамър отвори шкафчето си и извади омазан с боя син гащеризон.

— Не — отвърна.

Навлече гащеризона и взе чифт пластмасови очила от горната полица.

— Искаш ли да ти дам каската си на заем?

— Не.

— О, хайде, Майк. Тези пушки са като топове. Сам им разреши да стрелят в главата.

Крамър се приближи до бюрото си и отвори долното чекмедже. Отпи две глътки от уискито си и върна бутилката на място. Нямаше смисъл да предлага на Престън, той пиеше само вносна американска бира. В задната част на чекмеджето бе пушката му за пейнтбол, еднозарядна „Сплатмастър“. Крамър я извади.

— Сигурно се майтапиш — възкликна Престън и удари глава във вратата. — Вземи поне някоя от пушките ми.

Крамър закопча гащеризона и си сложи очилата. Провери механизма на пушката и дванайсетграмовата бутилка със сгъстен въглероден двуокис.

— Това е предостатъчно, Чарли.

Престън му отвори вратата и двамата се върнаха при „Бластерите“ от Бейсуотър, които пристягаха ръкавиците и протекторите на вратовете си.

— Готови ли сте? — попита Крамър.

Саймън вдигна вежди при вида на пушката му.

— Това ли ще използваш? — попита; вдигна своето оръжие, с олекотена дръжка и лазерен мерник. — Срещу тези?

Крамър се подсмихва:

— Искаш ли да вдигнеш залога?

Саймън поклати удивено глава:

— Готови сме.

— Добре. Нагоре са четири етажа, качвате се и си избирате позиции. Давам ви две минути.

Саймън си сложи шлема и очилата, така цялата му глава беше защитена. Обърна се към съотборниците си и им даде знак да тръгват. Крамър се прицели в тила му и постави пръст на спусъка.

— Бум — изрече тихо.

— Каква система на осветяване искаш? — попита Престън.

— Минимална. Колкото да не се спънат в тъмното. И използвай червените лампи, така ще прецакаме лазерните им мерници.

Престън се ухили:

— Не бъди много строг с тях, Майк.

Крамър спря в основата на стълбището и изчака цели десет минути, преди да се качи на първия етаж. Стълбите излизаха в голямо голо преддверие с три изхода. След като се увери, че помещението е чисто, той опря гръб в стената и изчака още пет минути, докато очите му се нагодят към полумрака. Нямаше смисъл да бърза. Искаше противниците му да се изнервят, защото така щяха да станат непредпазливи. Чу стъпки и приглушен шепот някъде над главата си. Крамър се усмихна. Не се бяха научили на никакво търпение тези играчи. Аматьори. Той започна с първия етаж, придвижвайки се безшумно от стая в стая с готова за стрелба пушка. На етажа имаше дванайсет стаи, свързани с проходи, но без врати. Някои от помещенията бяха обзаведени, стари маси и дивани, кресла с показващ се през тапицерията пълнеж като от кървящи рани.

Завари първия противник приклекнал зад една ракла, с пушка, насочена на нивото на гърдите към входа на помещението. Крамър надникна зад касата и забеляза дулото на оръжието и стъклото на шлема на другия играч, дръпна се бързо. Пое си дълбоко въздух и се хвърли в стаята, претърколи се през рамо и се изправи с насочена пушка, преди противникът да успее да се прицели. Червената точка от лазерния мерник премина през гърдите му, но другият играч не беше достатъчно бърз. Крамър стреля, цветното топче се разби в маската на противника, отмятайки главата му назад. По стъклото се размаза зелена боя, изглеждаща черна на светлината на червените лампи.

— Убит — извика Крамър.

Играчът седна на пода, облегна гръб на стената.

— Мамка му — изруга.

Крамър презареди. На първия етаж имаше само още две непроверени стаи, и двете бяха чисти. Оставаха му три етажа и още шестима противници. Той се върна в едно от помещенията, от което имаше дупка към горния етаж. Под нея висеше дебело въже и Крамър се хвана за него. Разклати го и отново изтича към стълбите. Заизкачва по три стъпала наведнъж на пръсти, като се придържаше към стените и държеше пушката постоянно готова за стрелба. За да достигне стаята зад въжето, трябваше да мине през още едно помещение, то бе чисто. Крамър доближи глава до касата на вратата и се заслуша. Чу някакво шумолене и се осмели да надникне. Въжето се клатеше леко. В другия край на помещението един от противниците му внимателно се промъкваше към дупката в пода, без да сваля очи от въжето и с насочена надолу пушка. Крамър се показа на входа и го застреля в гърдите. Играчът вдигна удивено поглед, сякаш не искаше да повярва, че са го хванали толкова лесно. Допря пръст до мокрото петно на дрехата си и го погледна. Крамър вдигна пушката си за поздрав, след това направи знак на играча, че може да се спусне по въжето и да изчака приятелите си долу.

Крамър запремята замислено дъвката си в уста. Засега имаше късмет. Пушката му можеше да изстрелва само по едно топче, така че щеше да се изправи пред истински проблем, ако се натъкне на повече от един противник. Можеше да вземе на заем оръжието на Престън, но нещо в поведението на водача на отбора го беше подразнило. Той презареди и се вмъкна в следващото помещение. Чисто. Чу покашляне от следващата стая и се подсмихна. Въпреки парите, които бяха хвърлили в екипировката си, бойците за почивните дни просто не приемаха играта насериозно. Улучваха ги, избърсваха боята от дрехите си и можеха отново да играят. Бяха толкова безгрижни, защото знаеха, че ще имат и друг шанс. Крамър бе обучен в друга школа. Той взе един стол и го постави отстрани на изхода, внимателно да не вдига шум. Опря крак в него и го изрита в следващата стая. Още преди столът да достигне средата на помещението, върху него се изсипа дъжд от цветни топчета. Играчът натискаше силно спусъка, изпращайки поток от малки сфери, които разплискваха фонтанчета жълта боя, щом улучеха целта. Крамър се показа през вратата и изстреля единственото си топче точно в средата на гърдите на противника. Играчът поклати глава и спря да стреля.

— Глупак, глупак, глупак — занарежда шепнешком.

— Няма да споря — съгласи се Крамър, докато презареждаше.

Изчака поразеният противник да се оттегли и отново тръгна напред. Знаеше, че шумът от стъпки надолу по стълбите ще разконцентрира останалите противници. Трима беше застрелял, оставаха още четирима.

Докато Крамър се качи до последния етаж, противниците останаха двама. Последният етаж бе най-опасен, тъй като през няколкото стари капандури на покрива проникваше дневна светлина и нямаше тъмни ъгли, в които да се скрие. В миналото е представлявал едно голямо складово помещение, но сега беше разделен със стенички от шперплат като лабиринт. Крамър знаеше разположението на помещенията и проходите, но това не беше голямо предимство. Той остана на стълбите, докато нормализира дишането си. Над лабиринта имаше дебели дъбови греди, поддържащи конструкцията на покрива. Намираха се на около три метра над пода и представляваха идеално място за наблюдение. Ако се опита да се покачи обаче, щеше да се издаде. Той реши да не рискува, особено при залог от петдесет лири. Към лабиринта имаше четири входа, по един от всяка страна, и Крамър избра най-отдалечения от стълбището, по което се беше качил. Промъкна се приведен; огледа се наляво и надясно, преди да се изправи. Ослуша се. Някъде отдясно се чуваше шумолене, но звучеше повече като плъх, отколкото като стъпки от маратонки „Рийбок“. Той се приближи до входа и надникна зад ъгъла на нивото на кръста. Нищо. Крамър подаде пушката си напред, готов да се прицели във всяка мишена, продължи да се промъква, пазейки равновесие с лявата си ръка. По-скоро почувства, отколкото чу присъствието на противника зад себе си и в момента, в който залегна, стената зад него се обля с боя от потока изстреляни цветни топчета. Стреля и забеляза как топчето му се разбива в протектора на врата на Саймън. Саймън се прицели и натисна спусъка, но преди първото му топче да напусне цевта, Крамър се хвърли настрани към друга част на лабиринта. Капитанът на отбора явно не умееше да губи и не искаше да признае, че е бил улучен. Крамър презареди и продължи напред. Чуваше стъпките на Саймън след себе си. Зави наляво, после надясно и тъкмо смяташе да свърне пак наляво, когато едва не се сблъска с последния останал играч. Крамър дръпна глава точно навреме, за да избегне единичния изстрел, след това се хвърли напред и улучи противника точно в гърдите.

— Добър изстрел — похвали го играчът и свали оръжието.

Крамър понечи да го заобиколи, но в този момент от един страничен проход се появи Саймън. По гърдите му още се стичаше боя. Саймън вдигна пушка и Крамър хвана играча, когото току-що бе застрелял, и го блъсна пред себе си. Цветните топчета на Саймън се разбиха в гърдите на другаря му, оставяйки жълти петна.

— Хей, стига, Саймън! — извика играчът.

Водачът на групата бе толкова близо, че от топчетата болеше дори през дрехите.

Саймън продължи да стреля с надеждата някое от топчетата да засегне Крамър. Крамър трябваше да държи другия играч пред себе си, така че не можеше да презареди. Той блъсна живия си щит към дулото на оръжието на Саймън, след това хвана ръката на нападателя близо до лакътя и я изви. Саймън изстена, Крамър му подложи крак и го повали по гръб. Полуавтоматичната пушка падна на земята. Крамър притисна противника си към пода с крак. Саймън започна да се гърчи, отчаяно се опитваше да си поеме дъх, не беше в състояние да продума. Другият играч се изправи, гърдите му бяха облени с жълта, боя.

— Саймън, копеле такова — изстена.

Крамър спокойно презареди и насочи пушката си към гърдите на Саймън.

— Играта свърши — изрече тихо и стреля.

Топчето улучи Саймън точно над сърцето и се пръсна. Крамър се оттегли, без да поглежда назад.

Престън го чакаше в офиса на приземния етаж заедно с останалите петима играчи.

— Как мина? — попита.

— Фасулска работа.

Крамър свали очилата си. Един от играчите му подаде пет десетлирови банкноти; Крамър му намигна и ги взе. Саймън слезе, все още с шлем, и без да продума, се оттегли в съблекалнята. Играчът, когото Крамър бе използвал като щит, вдигна рамене, сякаш се извиняваше заради водача си, и го последва.

— Видя ли го? — попита Престън.

— Кого? — контрира Крамър.

— Човека, който те търсеше. Възрастен. Искаше да говори с теб. Казах му, че играеш, и той рече, че щял да ти приготви изненада. Взе назаем една пушка и шлем и се качи преди десетина минути.

Крамър се намръщи и изплю дъвката си в кошчето.

— Възрастен ли?

За Престън всеки над трийсетте бе възрастен.

Престън вдигна рамене:

— Прошарена коса, висок горе-долу колкото теб, малко по-едър. Не си каза името. Твърдеше, че ти бил стар приятел.

— Да видим тогава какво иска.

Крамър си сложи отново очилата и презареди пушката. Върна се на горния етаж, блъскайки си главата кой е мистериозният посетител и защо предпочита да си играе игрички, вместо да го изчака в офиса. Първият етаж беше чист, но когато минаваше покрай дупката с въжето, той чу шум от стъпки, сякаш някой бързо се е отдръпнал назад. Крамър се усмихна. Хвана въжето и го заклати, след това безшумно изтича към стълбите. Лесна работа, помисли си. Мина през първото помещение на втория етаж и спря за малко пред входа към следващото. Чу шум в срещуположния десен ъгъл и веднага се отмести наляво, насочи оръжие на нивото на гърдите по посока на звука. Даде си сметка, че стаята е празна и се намръщи. Изведнъж забеляза едно топче в другия край на стаята и сърцето му се сви, неочаквано някой допря дулото на пушка под брадичката му.

— Много непредпазливо, Джокер — чу се глас до лявото му ухо.

Крамър вдигна дясната си ръка и премести тежестта си в опит да отблъсне противника, но нападателят се отмести с лекота и го повали със силен ритник през краката. Крамър се строполи тежко и преди да успее да реагира, другият бе върху него, притиснал дулото на оръжието си в гърлото му.

— Много непредпазливо.

Крамър се взря с присвити очи в маската на нападателя.

— Полковник?

Нападателят смъкна шлема си с лявата ръка, без да престава да притиска пушката в гърлото на Крамър. Крамър се взря в познатото лице на бившия си началник. Повече от две години бяха изминали, откакто за последен път бе видял старшия офицер от САС1.

Косата му беше побеляла чувствително след последната им среща и бе малко по-късо подстригана, но чертите на лицето бяха същите: очи, толкова кафяви, че изглеждаха почти черни, чупен няколко пъти широк нос и четвъртита брадичка, придаваща му заблуждаващия вид на простоват селяк. Крамър знаеше, че полковникът е завършил две висши в Кеймбридж, че е бил сред дванайсетимата най-добри шахматиста на Обединеното кралство и е признат специалист по живопис от ранната викторианска епоха.

— Радвам се да ви видя, полковник.

— Загубил си форма, сержант Крамър — подразни го с усмивка полковникът. — С тези мудни действия няма да оцелееш и две минути в истинска акция.

— Много време мина, полковник. Нищо чудно, че съм загубил тренинг.

— Загубил си и физическа форма. Няколко тренировки на Брекън Бийкънс няма да ти се отразят зле. — Полковникът се изправи и подаде ръка на Крамър. — Пухтеше като слон с патерици, Джокер. И никога, ама никога повече не влизай в помещение, без да си проверил ъглите. Много добре трябва да го знаеш.

Крамър потърка врата си.

— Не мога да повярвам, че се хванах на най-изтъркания учебникарски номер.

Полковникът го потупа по гърба.

— Можем ли да поговорим някъде насаме?

Крамър го заведе на долния етаж и накара Престън да ги остави сами за малко. Поредните отбори за пейнтбол бяха пристигнали и момчето се зае да им урежда бойното поле.

Крамър затвори вратата и покани полковника да седне. Извади уискито от чекмеджето на бюрото си и предложи на госта, който кимна. Крамър наля две солидни дози в чаши за кафе и подаде едната на полковника. Вдигнаха наздравица.

— За доброто старо време — каза Крамър.

— Майната на всички — добави полковникът.

— Да, майната им на всички.

Двамата отпиха и Крамър зачака гостът му да съобщи причината за посещението си.

— Та, от колко време работиш тук? — започна полковникът.

Крамър вдигна рамене:

— От няколко месеца. Временно съм тук, докато си намеря нещо друго.

— Работата като охрана не потръгна ли?

— Прекалено много самотни нощи. Прекалено много време за размисли.

Крамър се зачуди откъде знае полковникът за предишната му работа като нощен пазач. Наля си нова чаша уиски.

— Финансови проблеми ли имаш? Пенсията не стига ли?

Крамър вдигна рамене. Знаеше, че полковникът не е дошъл да се осведомява за финансовото му положение.

— Познаваш ли един човек на име Пит Маниън? — продължи да разпитва офицерът.

Крамър поклати глава.

— Значи сигурно се е присъединил към полка, след като ти напусна. Беше в Отряд Д.

Крамър се втренчи в течността на дъното на чашата си. Ако полковникът си беше направил труда да се поинтересува от финансовото му положение, със сигурност нищо не му е струвало да провери и служебните досиета в полка. Сигурно много добре знаеше дали двамата мъже са служили по едно и също време.

— Той умря преди седмица. Във Вашингтон.

Полковникът вдигна празната си чаша за още. Докато Крамър му наливаше порядъчно количество „Феймъз Грауз“, гостът наблюдаваше лицето му за някаква реакция.

— Бил е измъчван. Четири от пръстите му липсваха. Бил е буквално одран жив. И кастриран.

Ръката на Крамър потрепери и уискито се разплиска по чашата на полковника.

— Мамка му — изруга Крамър. — Извинявайте.

— Няма нищо.

Полковникът остави чашата си и избърса ръката си с бяла кърпичка.

— Хенъси е виновна, нали?

Полковникът кимна.

— Кучка.

— Маниън беше капитан, работеше под прикритие в Щатите. Следеше Матю Бейли, един активист от ИРА. Чухме, че се появил в Ню Йорк, затова Маниън беше инфилтриран в една група на Норейд.

— Докладвал ли е, че е видял Хенъси?

Полковникът поклати глава:

— Не, но като се има предвид какво му се е случило…

— Да, да. Представям си. Боже мили, полковник, тази кучка трябваше да бъде очистена още преди години.

Полковникът вдигна рамене:

— От много дълго време е в нелегалност, Джокер. И има много приятели.

— Не мога да повярвам, че отново сте изпратили един от нашите под прикритие в ИРА. Наистина, служил съм при някои дяволски добри офицери, но да имаш добри обноски на маса, не е достатъчно, за да се оправиш с тези момчета. Могат да разпознаят тайния агент от километри.

— Той беше много опитен офицер, Джокер. Служеше в Отряд Д от три години.

— На колко години беше?

— На двайсет и пет.

Крамър поклати тъжно глава:

— След онова, което се случи с Мик Нюмарч, мислех, че в САС са си извадили поука.

— Знам мнението на сержантите за офицерите, но Маниън беше различен случай. Родителите му са ирландци, акцентът му беше перфектен и знаеше Белфаст на пръсти. Прикритието му беше безупречно, Джокер.

— Как тогава са го хванали?

Крамър си наля нова доза уиски. Предложи и на госта, но полковникът поклати глава. Въпросът беше реторичен и висшият офицер не отговори.

— Как си напоследък, Джокер?

Полковникът погледна събеседника си като хирург, преценяващ откъде да започне да реже. Крамър се запита дали прилича на неизлечимо болен.

— Оправям се някак — отвърна той. — Защо питате? Да не гласят статия за мен в „Марс и Минерва“? Много мило ще е да ме споменат в списанието на полка.

— Звучиш разочарован.

— Не, не съм разочарован, полковник. Колкото и да гледам в миналото, не мога да извлека никаква полза. Искам просто да си живея живота.

Двамата мъже запазиха мълчание. Над тях се чуха викове и тропот.

— Трябва да им дадеш да опитат с истински боеприпаси — предложи полковникът с усмивка. — Да видим как ще се държат тогава.

— Да — съгласи се Крамър. — Ще напълнят гащите, ако хванат истинско оръжие.

Полковникът го загледа с немигащи очи.

— А ти? Би ли участвал отново в истинска акция?

Крамър го загледа втренчено, въпросът го сварваше неподготвен. Той се запита дали бившият му началник се шегува.

— Аз съм един динозавър, полковник. Знаете го. Принадлежа вече на миналото.

— Ти беше прав, когато каза, че момчетата могат да разпознаят всеки агент под прикритие. Имаме нужда от някой, който да се вписва в обстановката, някой, който да не изглежда, сякаш току-що е излязъл от Академията. Много добре знаеш, че дори да си пуснат дълга коса и да се разкарват по окъсани дънки и маратонки, на хората ни пак им личи, че са военни. Работата под прикритие не е нашата сила.

Крамър вече клатеше глава.

— Имаме нужда от някой, който е загубил военните си навици — продължи полковникът. — Не се засягай, но имаме нужда от някой, който не изглежда способен да се съпротивлява, някой, който се е разпуснал.

— Благодаря, полковник. Много благодаря. Наистина ме карате да се чувствам горд със себе си.

— Просто съм искрен. Поглеждал ли си се наскоро? Вониш на алкохол, бузите ти са покрити с разширени капиляри, а с шкембето си можеш да съперничиш на борец по сумо. Никой разумен човек не би заподозрян, че имаш нещо общо със САС.

— Дори и аз вече не мога да го повярвам, полковник.

— Искаме да пипнем Мери Хенъси, Джокер. Да я премахнем. Съпротива при арест или прочистваща операция, както щеш го наречи.

— Отмъщение.

— Може и така да се каже, Джокер. И ти си човекът, който ще свърши работата.

Крамър пресуши чашата си и вдигна бутилката. Беше празна. Той я пусна в кошчето до бюрото.

— Обръщате се към мен заради онова, което се случи с Нюмарч, нали? И заради това, което тя стори на мен.

— Обръщам се към теб, защото ти си най-добрият за тази задача. Единственият подходящ.

Крамър потрепери:

— Трябва да помисля.

— Разбирам. — Полковникът се изправи и му подаде ръка; Крамър я стисна. — Знаеш къде можеш да ме намериш, сержант Крамър.

— Да, сър.

Това „сър“ му се изплъзна съвсем естествено и полковникът се усмихна. Излезе от офиса, оставяйки Джокера потънал в мисли, загледан в празната бутилка от уиски.