Андрю Мортън
Даяна (9) (Нейната истинска история)

Направих всичко възможно

Няколко дни преди кралицата да отпразнува четиридесетата годишнина от възкачването си на трона, херцогът и херцогинята на Йорк отишли в Сандрингам да я посетят. В мрачния януарски ден те обсъдили въпроса, който ги безпокоял дълго време брака си. Споразумели се, че след пет години съвместен живот било по-разумно да се разделят. Херцогинята не хранела повече надежди относно мястото си в кралското семейство, била потисната от непрекъснатата и обидна критика както отвътре, така и отвън, която не давала признаци, че ще отшуми. Последната капка катран била една груба статия за връзката й със Стив Уайт. Тя била провокирана от снимки, направени по време на ваканция в Мароко, където Уайт и други приятели придружили херцогинята.

По време на срещата в Сандрингам кралицата предложила, и Фърги и херцогът на Йорк се съгласили, в срок от два месеца да размислят за бъдещето на брака си. Затова Фърги поела само няколко публични ангажимента. Голяма част от времето прекарала със семейството си или обсъждала положението си с адвокати, членове на кралската фамилия, между които принцесата на Уелс и принцеса Ана, както и със свои близки приятели.

Един от първите, научили новината, е Чарлс, който тогава бил в имението Норфък. Той разказал на Фърги за собствените си трудности в брака, като обяснил, че позицията му на наследник на трона по конституция правела почти немислима раздялата с Даяна. В отговор херцогинята казала: „Аз поне не изневерявам на себе си“. А това е в сърцевината на дилемата, пред която била изправена и Даяна.

Хроничната нестабилност на брака им, както и разпадането на брака на херцога и херцогинята на Йорк, е много повече от лична трагедия. Това показва, че един експеримент, породен от пременените исторически обстоятелства, пропада. Когато крал Джордж V дал разрешение на сина си — херцога на Йорк — да се ожени за жена без благородническа титла (лейди Елизабет Боус-Лайън), бил наясно, че Първата световна война е помела монархиите и е пресушила възможностите за брак във височайшите фамилии. Така започнала трансформацията на истинската кралска каста, където кралски величия се венчавали за кралски величия. Присаждането към кралското дърво на хора, родени без благородническа титла, независимо че са аристократи, се оказало пълно бедствие. Освен браковете на сегашната кралица и кралицата Майка, всеки един съюз с човек извън двора е завършвал с развод, раздяла или поддържане на статуквото без желание. Така е с принцеса Маргарет и Антъни Армстронг-Джоунс, с принцеса Ана и капитан Марк Филипс, с херцога и херцогинята на Йорк и принца и принцесата на Уелс. Очевидно проблемът няма решение.

Дали това състояние на нещата е просто променящото се лице на обществото, или поставя жестокия въпрос за начина, по който кралското семейство се свързва с външния свят?

Омъжвайки се за принц Чарлс, Даяна се омъжила в семейство, което е точно толкова свързано с традицията и задоволството от собствения си консерватизъм, колкото и всяко островно племе в Южните морета. Този начин на мислене ги предпазва от външния свят, но в същото време прави задачата на новодошлия, който не знае мълчаливите правила на играта, направо невъзможна. Кралското семейство само доказва максимата на драматурга Алън Бенет: „Всяко семейство си има тайна и тайната е, че то не прилича на никое друго“.

Кралицата и сестра й Маргарет са от последното поколение, имунизирано против действителността. От ранно детство са живели в дворци, абсолютно скрити от външния свят. Златната клетка е била техният дом и техният живот. Разходки по улицата, пазаруване в следобедните часове, чакане на опашка или свързване на двата края — тези, макар и съмнителни свободи, никога не са били част от битието им. При всичките си привилегии — ескадроните от прислужници, колите с частни шофьори, частните яхти и самолети — те са затворници на очакванията на обществото и марионетки на системата. Нишките в тъканта на короната — задълженията, моралният дълг и саможертвата, са се изисквали от тях. Преследването на лично щастие, както принцеса Маргарет откри, когато се опита да се омъжи за разведения капитан Питър Таунсенд, се принася в жертва пред олтара на монархията и нейния морален код.

Кралицата изпълнява своите традиционни функции и всичко друго, което се очаква от короната, изключително добре. Толкова добре, че става недостижимо за нейните наследници. Калъпът обаче е нарочно счупен. Както казва приятелката и биографката на кралицата лейди Елизабет Лонгфорд, едно от основните постижения на царуването е, че е успяла да възпита децата си във външния свят. Това означава, че те са хибридно поколение, което се е радвало на вкуса на свободата, но е било приковано към дворците и кралския протокол. Действията на принц Чарлс например показват, че е опасно да се позволява на един бъдещ монарх за кратко време дори да подиша въздуха на свободата. Заедно с вродената му вяра и приемането на кралските традиции, у него са се настанили съмнението и несигурността.

В уравнението влизат и ценностите, и очакванията на хората, дошли отвън в кралската фамилия. И това се оказва непреодолимо препятствие. Първите жертви бяха лорд Сноудън и капитан Марк Филипс, въпреки че имаха собствена кариера, която им помагаше да излязат от кралското всекидневие. Принцесата на Уелс и херцогинята на Йорк не са се радвали на подобен лукс. Затова Даяна вижда отвътре огромната пропаст между движението на външния свят и начина, по който този свят се възприема от членовете на кралското семейство. И смята, че за тях времето е спряло, че нямат необходимите сетива, за да осъзнаят промените, които стават в обществото. Това се потвърдило с нова сила по време на традиционната коледна вечеря в Сандрингам миналата година. Даяна внимателно повдигнала въпроса за бъдещето на британската монархия на фона на обединена Европа. Кралицата, принц Чарлс и останалите от семейството я изгледали така, сякаш е полудяла, и продължили разговорите си за това, кой през този ден е убил най-хубавия фазан, и така до края на вечерта… Както казва нейна приятелка: „Даяна смята, че монархията е клаустрофобична и изцяло демодирана, без никакво отношение към днешния живот и днешните проблеми. Според нея това е разпадаща се институция и ако кралското семейство не се промени, няма да узнае откъде е дошъл ударът“.

Всички тези сериозни въпроси, особено настоящите основи на монархията, Даяна обсъжда и със своя съветник Стивън Туиг, който казва: „Ако кралското семейство, както и отношенията му с останалата част от обществото не се променят, то ще се превърне в един безполезен за обществото орган. Кралската институция трябва да стане динамична и да реагира бързо. А и самото общество трябва да изследва начина, по който кралското семейство гледа на него“.

Макар че Даяна успешно е отхвърлила традиционния имидж на принцесата от вълшебните приказки — да се занимава изключително с пазаруване и мода — тази представа все още витае в съзнанието на хората, с които се среща за първи път. Казва на близки приятели: „Често се случва. Те са си изградили едно впечатление за мен, но докато разговаряме, усещам как това впечатление се променя“. В същото време борбата й в кралското семейство й е помогнала да разбере, че не трябва да се крие зад конвенционалната маска на монархията. Спонтанността, съчувствието и щедростта на духа, които показва пред обществеността, са дълбоко истински. Това не е игра за публична консумация. У нея се затвърждава и намерението да подготви синовете си за външния свят по начин, непознат на предишните кралски поколения. Обикновено кралските деца биват учени да крият чувствата си от другите и да си създават броня срещу натрапливи въпроси. Даяна вярва, че Уилям и Хари трябва да бъдат честни и открити за възможностите вътре в себе си и за различните подходи към разбирането на живота. Тя ги учи, че не е позорно да показваш чувствата си пред другите. Когато завела принц Уилям на финалния мач по тенис в Уимбълдън, отишли да поздравят Щефи Граф в съблекалнята. Като гледали как Щефи върви по слабо осветения коридор, майката и синът си помислили колко самотна и уязвима е световната шампионка. И първо Даяна, а после и Уилям с обич я прегърнали.

Принцесата завела момчетата си да видят умиращия Ейдриан Уорд-Джаксън, за да им даде урок, за реалностите на живота и смъртта. Когато казала на по-големия си син, че Ейдриан е починал, неговата реакция разкрила зрелостта му: „Сега той се е освободил от болката и е истински щастлив“.

Същевременно обаче принцесата болезнено чувства тежестта да отглежда и възпитава двете момчета, известни като „наследникът и резервата“. Самодисциплината е основна част от тяхното обучение. Всяка вечер в шест часа те сядат и пишат благодарствени писма до членове на семейството и до приятели.

Уилям и Хари, които сега са съответно на десет и осем години, вече осъзнават съдбата си. Веднъж обсъждали с Даяна бъдещето си. Уилям блажено казал: „Като порасна, искам да стана полицай и да се грижа за теб, мамо“. Със светкавична бързина и с нотка на триумф в гласа си, Хари отвърнал: „О, не можеш, ти трябва да станеш крал!“.

Както обяснява чичо им, граф Спенсър: „Характерите на момчетата са много по-различни от това, което пишат за тях. Винаги са смятали Уилям за напаст, а Хари за тихо дете. Всъщност Уилям е много сдържан, интелигентен и зрял, както и много срамежлив. Той се държи доста официално и стегнато, като по-възрастен“. Именно Хари е лудетината в семейството. Чичо му наблюдавал дяволития му нрав по време на полет от Карибските острови: „Поднесоха закуската на Хари. Той си беше сложил слушалките, пред него имаше компютърна игра и въпреки всичко имаше твърдото намерение да си изяде закуската. Трябваха му около пет минути, за да размести електронните си чаркове, да вземе в ръка ножа, маслото и кроасана. Когато най-сетне успя да се справи и да лапне първата хапка, на лицето му се появи израз на пълно задоволство. Това бе един наистина чудесен момент“.

Кръстницата му Каролин Бартоломю казва без никакво предубеждение, че Хари е „най-преданото, експанзивно и сладко момченце“, докато Уилям много прилича на майка си — „интуитивен, нащрек и силно възприемчив“. В началото мислела, че бъдещият крал е „същинска напаст“. „Бе палав и често го прихващаха. Но като родих двете си деца, разбрах, че на дадена възраст всички са такива. Уилям е добър като Даяна. Би ти дал и последния си бонбон. Всъщност веднъж го направи. Копнееше за последния си бонбон, но ми го даде.“ Друг път доказал щедростта си, като събрал всичките си джобни пари — няколко пенса — и й ги дал.

В общи линии Уилям е дете, което показва отговорност и загриженост, далеч надхвърлящи възрастта му. Поддържа добри отношения с малкия си брат и близки приятели смятат, че когато Уилям стане крал, ще му бъде отличен съветник. Даяна смята това за знак, че по някакъв начин синовете й ще поделят бъдещите тежести на монархията. Нейният подход е обусловен от твърдото убеждение, че тя самата никога няма да бъде кралица, нито съпругът й — крал Чарлс III.

Момчетата са любовта на Даяна в нейния самотен живот. Обича да казва: „Те са всичко за мен“. Тази година обаче, когато принц Хари отиде при брат си в училището Лъдгроув, Даяна ще остане сама в празното гнездо в Кенсингтънския дворец. Отсъствието на момчетата само ще засили тежкото й положение, особено след като херцогинята на Йорк напусна кралската сцена. Светът й може да се опише като нестабилно равновесие: нещастният брак се компенсира от удовлетворението, което й носи работата, особено за болните и умиращите; на задушаващата сигурност на кралската институция противопоставя нарастващата си увереност, че може да я използва за обществената кауза.

Отношението на Даяна към собственото й положение се променя. Въпреки колебанията, е по-склонна да остане, отколкото да напусне Двора. Сега е обладана от нетърпение да отмести хода на скърцащата кралска машина. Затова вместо отчаяние, проявява делово безразличие към принц Чарлс. Вместо ревност и гняв, демонстрира все по-хладно пренебрежение към Камила Паркър-Боулс. Това в никакъв случай не е последователна линия в поведението й, но нарастващият й интерес към контрола и деформирането на кралската институция, както и сериозната й обвързаност да прави добро, я карат да не напуска. В същото време обаче, оттеглянето на херцогинята добавя още един елемент на несигурност към и без това несигурното й положение.

Даяна не може да бъде самодоволна. Тя е и нестабилна, и нетърпелива, настроенията й се мятат между оптимизма и отчаянието. Според астролога й Феликс Лил: „е подвластна на депресията, лесно може да бъде победена и управлявана от силни характери. Даяна има саморазрушителни черти в характера си. Във всеки един момент е в състояние да си каже «да вървят по дяволите всички» и да си отиде. Това е вътре в нея. Даяна е цвете, което напъпва“.

Брат й допълва: „Тя успя да запази чувството си за хумор и това кара хората около нея да се отпускат. Може свободно да се шегува със себе си или с нещо абсурдно, което всички забелязват, но се притесняват да го назоват“. Кралските визити — тези старомодни упражнения по отегчение — са богат материал за тънкия й усет към абсурдното. Често, след като цял ден е наблюдавала местни танцьори в непоносима жега или е сърбала чаша гадна течност, Даяна се обажда на приятелите си, за да ги развесели с поредните глупости. Любимата й фраза е: „Всички тези неща, които правя за Англия“. Тя особено се развеселила, когато във Ватикана попитала Папата за раните му след атентата. Той си помислил, че говори за утробата си, и я поздравил с предстоящото бебе.

Даяна има развита интуиция и инстинктивно усеща хората, същината им и това, какво представляват. Нейната скромна амбиция сега е да учи психология и психиатрия.

Макар че хората с академична квалификация й правят прекалени силно впечатление, принцесата се възхищава повече от тези, които действат, отколкото от онези, които размишляват. Поради факта че дълги години е оценявала ниско собствените си интелектуални възможности, инстинктивно е проявявала уважение към преценките на Чарлс и висшите дворцови служители. Сега принцесата е наясно с посоката в своя живот. Подготвена е да спори по политически въпроси, което било немислимо преди няколко години. Резултатите са осезаеми. Дипломатите от Министерството на външните работи започват да разбират истинската й цена. Силно впечатление им направило нейното първо самостоятелно посещение в Пакистан и последвалите визити в Египет и Иран. Речите, които почти ежеседмично произнася, също й носят удовлетворение. Някои от тях пише сама, други се съставят от съветниците, сред които е личният й секретар Патрик Джефсън. Назначен от нея самата през ноември миналата година, той й е верен съюзник в кралския лагер.

Контрастът между истинските интереси на Даяна и ролята, отредена й от дворцовите служители, бе ярко демонстриран през март тази година, когато в един ден бе почетен гост на изложбата „Идеалният дом“, а вечерта произнесе трогателна реч за СПИН. Интересна е символиката на двата, отделени един от друг само с няколко часа ангажимента.

Посещението й на изложбата бе организирано от дворцовите бюрократи, които бяха уредили всичко — от фотографите и списъка на гостите, до отразяването на събитието в пресата. Това наистина бе обичайната порция, която дворецът всекидневно сервира на медиите. Принцесата изигра ролята си безупречно — разговаряше с организаторите и се усмихваше пред камерите. Нейният спектакъл бе точно такъв, какъвто дворецът, пресата и обществеността са свикнали да очакват.

По-късно вечерта можеше да се види истинската Даяна, която разговаряше с експертите по въпросите на СПИН и с ръководители от средствата за масово осведомяване. Нейната реч бе сърдечна и искрена. Отговаряйки на много въпроси, за първи път се подлагаше на толкова сериозно изпитание. Въпреки че беше важно събитие в живота й, всичко това премина безшумно в медиите.

През последните дни семейството на Даяна и особено сестрите й Джейн и Сара са наясно с ужасяващите проблеми, с които се справя. Джейн винаги й е давала разумни съвети, а Сара е станала много грижовна. Отношенията с родителите й обаче са по-неравни. Принцесата е привързана към майка си и силно реагира на новината, че съпругът й Питър Шанд Кид я е изоставил заради друга жена. Миналото лято, след като пресата разпространи слуха, че от Алторп тайно са се разпродавали ценни предмети, връзката с баща й премина през труден период. Децата на граф Спенсър и Даяна включително писали на баща си, за да изразят недоволството си от неговите действия. По същия повод дори принц Чарлс проявил загрижеността си пред Рейн Спенсър, но реакцията както винаги била непоколебима. По време на околосветското си пътешествие обаче граф Спенсър (сега покойник) бил силно трогнат от обичта на хората към неговата дъщеря и се обадил на Даяна от Америка, за да й каже колко много се гордее с нея.

Подкрепата от страна на семейството й е съпроводена с куража, който малката група съветници, опознали истинската Даяна, а не усмихнатото за публична консумация лице, й дават. Те не хранят илюзии, че макар да е жена с много добродетели, принцесата е склонна към песимизъм и отчаяние — качества, които засилват вероятността да се махне от Двора. Слизането на херцогинята на Йорк от сцената засилва пораженческите черти в характера й.

Ето какво споделя Даяна пред приятели: „Всички казват, че съм Мерилин Монро на 80-те години и на мен ми е страшно приятно. Всъщност никога не съм си казвала «ура, чудесно!», никога. В деня, когато го направя, значи съм в беда. Ще върша задълженията си като принцеса на Уелс, колкото време ми е отредено, но не виждам това да трае повече от петнадесет години“.

Въпреки че има правото да се самосъжалява, твърде често това се превръща в мъченичество, наложено от самата нея. Както споделя Джеймс Гилби: „Когато е уверена, се разтваря и премахва бариерите. Но веднага щом се появи подрънкване на бронята и, се оттегля незабавно. Понякога сякаш иска да обиди или да отхвърли някого, преди да е напусната от хората, които обича и на които се доверява. В резултат, в решителни моменти, когато най-много се нуждае от подкрепа, отблъсква съюзниците си“.

Заета с невъзможното — да балансира в живота, принцесата неминуемо изпада в маниакалното състояние непрекъснато да обсъжда проблемите си. Приятелката й Каролин твърди, че е трудно да не се вманиачават, когато светът наблюдава всяка твоя стъпка. Даяна безкрайно обсъжда трудностите, които има със своя съпруг, с кралското семейство и системата. Трудностите остават нерешени, а пропастта между думи и действия болезнено нараства. Независимо дали ще продължи да живее в кралския двор, или ще си тръгне, примерът на херцогинята на Йорк се превръща в източник на несигурност. Джеймс Гилби резюмира дилемата: „Никога няма да е щастлива, докато не се откъсне, но тя няма да го направи, ако Чарлс не го направи. А той няма да предприеме този ход заради майка си. Ето защо никога няма да бъдат щастливи. Ще продължават да стоят под нелепия чадър на кралското семейство, но ще водят напълно самостоятелен живот“.

Бъдещето на Даяна в кралското семейство в никакъв случай не е ясно. Ако би могла да напише своя сценарий, би отпратила съпруга си с приятелите му от Хайгроув, за да се опита да намери щастието, което не е намерил с нея. А тя би останала свободна, за да подготвя принц Уилям за евентуалната му съдба на крал. Това е мечта, толкова нереална, колкото и мечтата на принц Чарлс да изостави кралските си задължения и да има своя ферма в Италия. Даяна има и други, по-скромни амбиции: да прекара уикенд в Париж, да учи психология, да свири на пиано така, че да може да се появява на концерти, и отново да започне да рисува. Сегашният ритъм на живота й прави дори тези надежди грандиозни, да не говорим за представата й за бъдещето — иска да се установи в чужбина, в Италия или Франция. По-вероятно е обаче да продължи да работи с благотворителни и социални организации — дейност, която й носи чувство за изпълнен дълг и повишава самооценката й. Както казва брат й: „Тя има силен характер. Знае какво иска и мисля, че след десетгодишна работа е стигнала до едно равнище, на което ще остане още много години“.

Като дете Даяна усещала особената си съдба, като възрастен човек все още вярва в инстинктите си. Докато се справя със значителните си лични проблеми, носи бремето на обществените очаквания. Постижение е, че откри себе си при изключително неблагоприятни обстоятелства. Ще продължава да крачи по пътека, различна от тази на съпруга си, на кралското семейство и системата, която то олицетворява. И въпреки всичко ще се придържа към установените традиции. Но както самата казва: „Когато се прибера вкъщи и изгася лампата, знам, че съм направила всичко възможно“.