Андрю Мортън
Даяна (1) (Нейната истинска история)

Това е само началото

Гласът от другия край на телефонната линия бе рязък, пропит от сдържано вълнение. „Включи устройството“ — каза той. Това не бе пултът за управление на някакъв военен кораб, нито таен офис в Белия дом, а моята скромна кантора над един ресторант в северен Лондон. Електронното устройство своевременно бе прикачено към стандартния телефон и така се появиха първите подробности около уволнението на личния секретар на принц Чарлс генерал-майор сър Кристофър Еъри.

Това позвъняване бе първата стъпка, която водеше директно към сърцевината на британската монархия. То даде повод за разследването на истината за уелската принцеса, за брака й и нейния живот в кралското семейство.

След като цяло десетилетие наблюдавах съвременната монархия, писах книги и подготвях предавания по радиото и телевизията за кралското семейство, смятах, че имам солидни знания по въпроса. Последната година обаче разбрах колко малко знам за онова, което ставаше зад портите от ковано желязо на Бъкингамския дворец и зад тухлените стени на Кенсингтънския дворец.

Публикувах разказа за уволнението на сър Еъри във вестник „Сънди таймс“. После написах по-дълъг материал за враждата между канцелариите на принца и принцесата на Уелс. Няколко седмици по-късно отпечатах друга статия за това, как в Хайгроув телевизионната звезда Джими Савил се опита да сдобри кралската двойка след разкритията, че Даяна е отказала Чарлс да организира парти за нейния тридесети рожден ден.

Публикациите в „Сънди таймс“ имаха няколко последствия. Първо, те станаха повод за лов на вещици в двореца с цел разкриването на моите източници. Дългият опит ми подсказа, че това ще бъде така. Новият личен секретар на принц Чарлс главнокомандващият Ричард Айлард търсеше в статиите ключ към загадката, а личният секретар на кралицата Сър Робърт Фелоус заплашваше персонала в Кенсингтънския дворец.

Последва кратък телефонен разговор с дългогодишния фоторепортер на „Сънди таймс“ Артър Едуардс, който имаше отлични източници в двора: „Обаждам се да те предупредя: внимавай, те търсят твоите хора“. Тази забележка бе драматично потвърдена през март тази година, когато излязох с историята за предстоящата раздяла на херцога и херцогинята на Йорк. Обади се мой доверен човек, който ми съобщи, че е разпоредено на полицаи от специалните служби при кралския двор и дипломатическия корпус да открият откъде изтича информация. „Внимавай с телефонните си разговори“ — бе краткото предупреждение, и след десет дни кантората ми бе разбита.

В същото време статиите ми, изпълнени със симпатия към принцесата на Уелс, доказаха на хората, които я обкръжаваха, че нейната част от историята най-накрая може да се разкаже. Те бяха смаяни от количеството книги и статии, които се появиха в чест на десетата годишнина от сватбата и тридесетия й рожден ден. В повечето от тях принцесата бе представена като фриволно и наивно момиче, чието емоционално и интелектуално развитие внимателно се направлява от сериозния й съпруг. Единодушно се твърдеше, че макар да бе имал своите приливи и отливи, бракът им ги бе направил добри приятели, които имат различни интереси, но са обединени от един общ дълг.

Скоро открих, че най-приближените до принцесата смятаха всичко това за гротескна пародия на истината. Повратната точка бе моята среща с човек от кръга на Даяна в едно кафене извън Лондон. Там чух тъжната история на живота й в двореца Кенсингтън.

Този човек ми разказа как Даяна сериозно е обмисляла да отмени сватбата само два дни преди това. Причината била продължаващата връзка на принц Чарлс с Камила Паркър-Боулс — съпруга на един от членовете на кралското семейство. Камила била приятелка на Чарлс в ергенските му години и в съзнанието на Даяна това приятелство представлявало сериозна заплаха за собствения й шанс за щастлив живот с принца на Уелс. Даяна била особено загрижена, когато само няколко дни преди сватбата разбрала, че принцът се кани да подари на Камила верижка, надписана с галените им имена Фред и Гладис. Тя разбрала истината за тези им имена, когато няколко седмици преди това Камила била болна и Чарлс й изпратил цветя с картичка „От Фред за Гладис“.

Ето защо сватбеният ден бил за Даяна един от емоционално най-обърканите моменти в живота й. По време на сватбеното пътешествие видяла как от дневника на Чарлс изпадат снимки на Камила, а по-късно той се появил на вечеря с копчета на ръкавелите, надписани с техните инициали. От това фалшиво начало досега техният брак преживял още много превратности и стигнал до точката, когато между двамата съществува само едва прикрита антипатия.

Напрежението в живота й на кралско величие и в брака й отключило едно заболяване — булимия нервоза — което я преследва до днес. В някои моменти самотата я довежда до такова отчаяние, че прави няколко опита за самоубийство. А мрачните времена, както тя ги нарича, затъмняват почти целия й живот в кралското семейство.

И все пак вълнуващата страна от биографията на Даяна е това, как тя се справя с живота си и как с помощта на приятели и съветници сега открива собствената си природа. Историята на нейното преобразяване от жертва в победител — един процес, който продължава и до ден-днешен — е предмет на тази книга.

Много събития, някои от които по-важни от останалите, доведоха до тази промяна: конфронтация с Камила Паркър-Боулс; поведението на Даяна след падането на лавината в Клостерс, Швейцария, която едва не отне живота на съпруга й; успокояването на един страдащ непознат в болницата в Нотингам и решението й да потърси начин за лечение на хроничното си заболяване. През 1991 година осъзна колко много се е променила в резултат на контактите си с приятеля си Ейдриан Уорд-Джаксън, който умираше от СПИН. Това бе преживяване, което обогати живота й и й помогна да разбере себе си, като й даде по-силно усещане за цел в живота. Най-очевидният външен знак за нейното вътрешно развитие бе новата й къса прическа, която показва чувството й за освободеност от предишния живот.

Очевидно бе, че се е събрал материал за цяла книга, която радикално да промени общественото мнение за Даяна. Моят издател Майкъл О’Мара от Пенсилвания се нуждаеше от убеждаване. „Ако е била толкова нещастна, защо непрекъснато се усмихва?“ — питаше човекът, който бе отпечатал повече снимки на Даяна, отколкото който и да било друг на тази земя. Той бе много скептичен.

Уредихме среща с моите информатори и други заинтересовани хора. О’Мара прослуша ленти със записи на интервюта, прочете различни документи и разгледа много непубликувани преди снимки. След като бе изключен магнетофонът, последва дълга тишина. Като дърпаше силно от една хаванска пура, О’Мара рече: „Как, по дяволите, ще докажем всичко това?“.

Това бе основният проблем. Голяма част от материала, който имахме тогава, поради съображение за поверителност не можеше да бъде представен. Най-сетне намерихме стратегията. Всяка страна от тази история щеше да бъде потвърдена и подсилена от нови интервюта с хора от семейството, приятели и съветници на уелската принцеса. Тази задача щеше да отнеме следващите десет месеца. Сигурното предсказание, направено от астролога на Даяна през един августовски ден на 1991 година, бе, че това ще бъде мъчителен процес. Той бе толкова прав. Срещите ставаха на различни места: близо до дома на Даяна в Глостъшир, в Хампшър или Дорсет, в Шотландия и дори в Америка.

Най-важното бе да се запази тайната. Мандарините в Бъкингамския дворец обичат да контролират потока от информация за кралските служители. В това отношение те не се отличават, от която и да е друга голяма организация. Авторите, които действат, независимо от кралските сфери, твърде скоро откриват, че вратите бързо се затварят, заключват и барикадират.

Веднага щом изпратихме писмата с молба за интервюта обаче, стана ясно, че много от хората от „най-близкия кръг“ на Даяна бяха разбрали, че е време да изяснят всичко около нейната репутация. Бяха уверени, че най-сетне трябва да се каже истината за трудния живот, който Даяна е водила и през по-голямата част от времето все още води. Тези записани интервюта само подсилиха предварителния замисъл. Един близък неин приятел обясни защо толкова много от приближените й хора са решили да съдействат: „Десет години само седяхме и гледахме как съсипват Даяна. Често сме си говорили, че нещо трябва да се направи. Но нищо не стана. Виждахме как кралският двор я погубва, виждахме пустотата в нейния брак“.

Цялата тази операция трябваше да се извърши много бързо, тъй като скоро стана ясно, че принцесата може да напусне кралските кръгове, преди да се отпечата книгата. Както каза Джеймс Гилби, който познаваше Даяна от 17-годишна: „Тя наскоро ми каза, че не е планирала нищо в дневника си след юли, тъй като не смята да бъде там“. Това драматично изявление може би е отразявало истинските й желания, но с подобна нестабилна прогноза ние не можехме да рискуваме: книгата бе планирана за юни. И това бе разумно решение, като се имаше предвид внезапното отпътуване на Йоркската херцогиня от кралското семейство през март 1992 година.

С напредването на интервютата иззад очернения образ на Даяна изплува един съвсем нов човек. Зад усмивките за камерите Даяна е самотна и нещастна млада жена, която живее в брак без любов; която кралицата смята за аутсайдер и която често е скарана с целите и перспективите на цялата кралска система.

Сред фотографиите в сребърни рамки, скъпите порцеланови колекции и други дреболии, разположени в нейните стаи в двореца Кенсингтън, има и уред за унищожаване на писма, както и устройство за прикриване на телефонните й разговори. Миналото лято нейните покои бяха внимателно претърсени за евентуални подслушващи уредби. Нищо не бе открито, но съмнението остана. Тя дори внимава за всичко, което хвърля в кошчето за отпадъци. На нищо и на никого не може да се вярва.

Несъмнено Даяна смята, че е платила висока цена за кралския си живот и с нетърпение чака деня, когато ще може да прекара един уикенд в Париж или, както казва: „Да мога да тичам по брега, без някой полицай да ме следва“. И докато мечтае и се надява, трябва да търпи един брак, който й носи много болка и мизерно удовлетворение.

Тя често обсъжда основната дилема в живота си. Ако се разведе с принц Чарлс, ще изгуби децата си и възможността да помага на бедните, независимо дали са бездомни, болни от СПИН или други. Ако остане, ще бъде в капана на един живот, който й предлага нищожни перспективи за лично щастие.

Както казва най-добрата й приятелка от ученическите години Каролин Бартоломю: „Тя не е щастлива, но беше преди години и аз от сърце се надявам, че един ден ще намери щастието, което наистина заслужава“.

Даяна намира успокоение в двете си деца, принцовете Уилям и Хари, които несъмнено са най-важните хора в живота й. Те са нейната непоколебима опора в един затворен и тягостен свят. Както казва: „Искам да ги възпитам в увереност, а не да очакват нещо и после да останат разочаровани. Това много улесни моя живот. Аз обичам да притискам силно децата си и да спя с тях. Винаги им давам много обич, защото това е най-важното“.

Знае, че един ден принц Уилям ще стане крал, но е твърда в убеждението си, че самата тя никога няма да стане кралица. Това дълбоко и съдбовно нейно усещане, което е оказало влияние върху целия й живот, й подсказва интуитивно, че е избрана за специална мисия. Съдбата й я е повела по друг път — път, по който монархията е на второ място след истинското й призвание.

Този път неминуемо води към работата й за болните, умиращите и отчаяните. Нейните духовни сили, които са я крепили през най-мрачните часове, сега се проявяват в странното й себеотдаване на хората в нужда. Това е призвание. Брат й, граф Спенсър, ми каза: „За мен тя е една изцяло християнска фигура, която притежава силата на истинските християни и цел, на която другите могат да завиждат. С тази увереност и силния си характер може да върши много добрини. Сигурен съм, че ще продължи да го прави“.

Иронията на нейния живот е, че ако имаше щастлив брак, тези качества можеха да останат неразкрити. Нейната работа с тежко болните й носи голямо удовлетворение. Даяна казва: „Обичам работата си, не мога да дочакам часа да отида при болните“.

Тя изстрада много през последните десет години, но тези преживявания са й дали силата да понесе емоционалното бреме, под което ще се огъва и през следващия етап от пътя си. Както й каза Майка Тереза по време на тазгодишното посещение в Рим: „За да лекуваш другите хора, самата ти трябва да страдаш“. И Даяна се съгласи.

И докато се бори, за да постигне едно приемливо равновесие в живота си, Даяна признава напредъка, който е постигнала. „Аз се отворих към хората. Животът ми се променя. Това е само началото.“