Андрю Мортън
Даяна (2) (Нейната истинска история)

Трябваше да се родя момче

Това е спомен, трайно отпечатан в душата й. Даяна Спенсър била седнала на студените каменни стълби у дома в Норфък и стискала здраво парапета от ковано желязо, а около нея се вдигала голяма шумотевица. Чувала как баща й товари куфари в багажника на колата, после как майка й Франсис преминала по чакъления двор, как вратата се затворила и шумът от запаления двигател бавно затихнал, докато майка й се отдалечавала от Парк Хаус и от нейния живот. Даяна била на шест години. Четвърт век по-късно това е моментът, който все още ясно изплува в съзнанието й, и усеща болката от разрушеното доверие и изолацията, която е означавала за нея раздялата на родителите й.

Всичко това може да не е станало точно така, но Даяна носи този образ в съзнанието си. Още много други снимки от детството й са останали в паметта й. Сълзите на майка й, самотното мълчание на баща й, безкрайното сноване ту към единия, ту към другия родител, брат й Чарлс, който плачел нощем в стаята си, чувството за вина, че не се е родила момче. Копнеела за прегръдки и целувки, а й давали каталог от магазина „Хамли“ за детски играчки. В детството си е искала само емоционални, никога материални неща. Нейният астролог Феликс Лил казва: „Тя произхожда от привилегировано семейство, но е имала много тежко детство“.

Даяна Спенсър е родена в късния следобед на 1 юли 1961 година и е третата дъщеря на виконт Алторп, тогава 37-годишен, и виконтеса Алторп, с 12 години по-млада от него. Тежала е 3 килограма и 500 грама и въпреки че баща й изразил задоволството от „идеалните й физически качества“, от семейството не останало скрито чувството му на пълно разочарование, че отново не се е появил дългоочакваният наследник, който да носи името Спенсър. Очакването на момче било толкова голямо, че родителите й не били мислили за женско име. След седмица се спрели на Даяна Франсис — името на майката и на прабабата от рода Спенсър.

Въпреки че виконт Алторп, покойният граф Спенсър, бил много горд с новородената си дъщеря, която обичал повече от всичко, забележката му по повод на нейното здраве би трябвало да бъде по-дипломатична. Само осемнадесет месеца преди това майката на Даяна родила момче на име Джон, което било толкова деформирано и болно, че живяло само десет часа. Това били мъчителни дни за семейството, а и върху него се оказвал силен натиск от страна на по-възрастните членове на рода да се разбере „какво не е наред у майката“. Искали да узнаят защо ражда все момичета. Двадесет и три годишната лейди Алторп била изпратена за изследвания в различни клиники в Лондон. За нея — изключително горда и упорита жена — това било унизително и несправедливо, като се има предвид, че днес вече се знае: полът на бебето се определя от мъжа. Както отбелязва нейният син Чарлс, новият граф Спенсър: „Това е било ужасно време за моите родители и вероятно причината за техния развод, тъй като смятам, че те никога не успяха да го превъзмогнат“.

Въпреки че е била твърде малка, Даяна със сигурност е улавяла нотките на безсилие в семейството и е поемала съответния дял от вината, че е разочаровала родителите си и цялата фамилия — чувства, които сега приема и разбира.

Три години след раждането на Даяна дългоочакваният син се появява. За разлика от Даяна, която е кръстена в църквата Сандрингам и кръстниците й били обикновени хора от средната класа, бебето Чарлс е кръстено много изискано в абатството Уестминстър, като кралицата била главната кръстница. Бебето било наследник на бързо намаляващо, но все още значително богатство, натрупано през XV век, когато фамилията Спенсър била сред най-заможните търговци на овце в Европа. С богатството си те получили графска титла от крал Чарлс I, построили Алторп Хаус в Нортхамптъншир, сдобили се със семеен герб с мотото „Бог защитава праведните“ и натрупали чудесна колекция от произведения на изкуството, антични предмети, книги и други изящни произведения.

През следващите три века Спенсърови се чувствали като у дома си в дворците Кенсингтън, Бъкингам и Уестминстър, тъй като заемали различни държавни и дворцови служби. Ако не са достигали до управленските върхове, то със сигурност са крачили уверено из коридорите на властта. Спенсърови ставали Рицари на Ордена на жартиерата, лични съветници, посланици и лордове на Адмиралтейството, а третият граф Спенсър бил считан за вероятен министър-председател. Те били в родствени връзки с крал Чарлс II, с херцозите Марлборо, Девъншир и Ейбъркор, и чрез един каприз на историята — със седем американски президента, включително Франклин Д. Рузвелт, с актьора Хъмфри Богарт и според някои и с Ал Капоне.

Служейки на краля, Спенсърови показвали всичките качества на благородника и на лоялния служител. Поколения от тях изпълнявали функциите на лорд Чембърлейн, флигел-адютанти, придворни дами и други в двора. Бабата на Даяна графиня Спенсър била главна придворна дама в покоите на кралица Елизабет, кралицата Майка, а другата й баба Рут — лейди Фърмой, и понастоящем е една от дамите в покоите на кралицата Майка — пост, който заема почти 30 години. Покойният граф Спенсър служил като флигел-адютант и на крал Джордж VI, и на сегашната кралица.

Така или иначе, тъкмо семейство Фърмой, по линия на майката на Даяна, са хората, чиито корени са в Ирландия и които имат много връзки в САЩ, и са успели да купят къщата Парк Хаус в Норфък, където преминава детството на Даяна. Заради приятелството си с втория му син, херцога на Йорк (по-късно крал Джордж VI), крал Джордж V дава на дядото на Даяна Морис Фърмой, четвъртия барон, къщата под наем. Парк Хаус е огромен имот, построен, за да подслонява големия поток от гости и прислужници от близкото имение Сандрингам.

Семейство Фърмой естествено оставяли своя белег върху околностите. Морис Фърмой станал член на Парламента в консервативното крило, а съпругата му от Шотландия, която, за да се омъжи, се отказала от обещаващата кариера на пианистка, основала фестивала за изкуства и музика „Кингс Лин“. От самото си начало през 1951 година той привлича световноизвестни музиканти като сър Джон Барбироли и Йехуди Менухин.

За малката Даяна Спенсър това благородно наследство не било толкова впечатляващо, колкото ужасяващо. Тя не обичала посещенията в семейната къща Алторп. Там имало прекалено много страшни ъгли и зле осветени коридори с портрети на отдавна починали предци, чиито очи настойчиво я следели. Брат й си спомня за имението: „Беше като клуб на старци с безброй часовници, които тиктакаха безспир. За едно будно дете това бе кошмарна къща. Никога не искахме да ходим там“.

Тези неприятни предчувствия били подсилвани от лошите отношения между нейния дядо Джак, седмият граф, и сина му Джони Алторп. Години наред те почти не си говорели. Рязък до грубост, но страстно покровителстващ Алторп, дядото на Даяна си бил спечелил прякора „графът уредник“, тъй като знаел историята на всяка картина и мебел в този великолепен дом. Той бил толкова горд с имението си, че често вървял след посетителите с парцал за бърсане на прах, а веднъж в библиотеката грабнал една пура от устата на Уинстън Чърчил. Зад външната му избухливост всъщност се криел човек с изискан вкус, чиито принципи ярко контрастирали на подхода на неговия син към живота — типичен английски джентълмен, отдал се на приятни забавления.

Даяна изпитвала страхопочитание към дядо си, но обожавала баба си графиня Спенсър. Ето какво казва принцесата: „Тя бе мила, чудесна и много особена. Направо божествен човек!“. В околността графинята била известна с посещенията си при болни хора, с това, че винаги намирала начин да каже добра дума или да направи щедър жест. Даяна е наследила яркия и силен характер на майка си, но също така е била благословена и от баба си да носи загриженост и съчувствие към другите.

За разлика от зловещия блясък на Алторп, Парк Хаус — домът на Даяна, състоящ се от десет спални, бил по-уютен, независимо от дървените къщи на прислугата, големите гаражи, открития плувен басейн, тенискортът и игрището за крикет, както и шестте души персонал, между които готвач, иконом и лична гувернантка.

Закрита от пътя с храсти и дървета, Парк Хаус е величествена къща, но нейните мръсни тухлени стени я правят да изглежда доста мизерна и самотна. Въпреки този външен вид обаче децата от семейство Спенсър обичали да живеят там. Когато след смъртта на дядо си през 1975 година се преместили в Алторп, Чарлс си взел сбогом с всяка спалня, а Даяна и днес продължава да посещава бившия си дом, макар да е превърнат в хотел за инвалиди.

Парк Хаус бил дом с атмосфера и присъствие. На партера се намирали кухнята с каменния под, тъмнозеленото перално помещение, което било свърталище на злонравната котка на Даяна, наречена Мармалад, и класната стая, в която мис Гъртруд Алън — гувернантката, известна с името Алай (съдружница) — учила момичетата да четат и пишат. Съседната стая, която децата наричали „Стаята на бръмбарите“, била облепена изцяло с психарски постери, снимки и други символи на поп звездите от 60-те години. Иначе къщата, украсена с официални семейни портрети, фотоси на полкове, фотографии и документи, разказващи за живот, преминал в работа за добруването на хората, изглеждала като снимка от живота на аристокрацията.

От хубавата си бежова стая на първия етаж Даяна виждала полянки с добитък, широки полета и паркове с елови дървета, сребърни брези и тисове. По ливадите редовно притичвали зайци, лисици и различни горски животни, а морските птици, които често се гушели до прозорците, напомняли, че норфъкският бряг е само на шест мили.

Това било божествено място за отглеждане на деца. Те хранели пъстървата в езерото на Сандрингам Хаус, пързаляли се по парапетите, водели шпаньола Джил на дълги разходки, играели на криеница в градината, слушали как вятърът шуми в листата на дърветата и ходели на лов за яйца на гълъби. През лятото плували в затопления открит басейн, търсели жаби и попови лъжички, устройвали си пикници на брега до дървената си къща в Бранкастър и играели в собствената си къщичка на едно дърво. А наоколо винаги се носела миризмата на нещо апетитно, което се печало във фурната в кухнята.

Като по-големите си сестри, Даяна се качила на кон на тригодишна възраст и скоро се пристрастила към животните — колкото по-малки били, толкова повече ги обичала. Имала хамстери, зайци, морски свинчета, котката Мармалад, която Чарлс и Джейн ненавиждали, и както си спомня майка й, „всякакви птици в малки клетки“. Когато някое от животинчетата й умирало, Даяна му правела тържествено погребение. Докато златните рибки били изхвърляни в тоалетната, другите умрели любимци Даяна поставяла в кутия от обувки, изравяла дупка под едно кедрово дърво на поляната и ги слагала да почиват в мир. Накрая поставяла саморъчно направен кръст.

Гробищата имали за децата някакво мрачно очарование. Чарлс и Даяна често посещавали гроба на братчето си Джон в Сандрингам и си мислели какъв ли би бил той и дали биха се родили, ако момчето бе оживяло. Чарлс смятал, че родителите му биха спрели с Даяна, а тя от своя страна мислела, че нямало да бъде родена. В съзнанието на малката Даяна надгробният камък на нейния брат с простия епитаф „В памет на“ бил едно непрекъснато напомняне, че: „Аз бях момичето, което е трябвало да бъде момче“.

Точно както детските й забавления водели началото си от една книжка за деца от 1930 година, така и нейното възпитание отразявало ценностите на една вече отминала епоха. Даяна имала бавачка, Джудит Парнъл, която я водела на разходки из околността в една доста употребявана детска количка. И първите спомени на бъдещата принцеса са наистина от „миризмата на затоплена пластмаса“. Момиченцето не виждало майка си толкова често, колкото искало, а още по-малко виждало баща си. Когато Даяна се родила, сестрите й Сара и Джейн, по-големи от нея съответно 6 и 4 години, вече прекарвали сутрините в класната стая на партера, а когато вече можела да се присъедини към тях, те стягали багажа си за училище.

Даяна се хранела с бавачката си: каши от зърнени храни на закуска, месо със зеленчуци на обяд и всеки петък — риба. Родителите били мили, но се държали далеч от децата и едва когато Чарлс станал на 7 години, седнал да обядва с баща си в трапезарията. Въздържанието и формализмът в тяхното детство са отражение на възпитанието, което родителите на Даяна били получили. Както си спомня Чарлс: „Това бе привилегировано възпитание от отминала епоха, начин на живот, далеч от родителите. Не познавам нито един човек, който отглежда така децата си сега. Липсваше ни много майка ни“.

Привилегировано, но не и снобско. В много ранна възраст децата от семейство Спенсър изучават цената на добрите обноски, честността и това, да приемат хората такива, каквито са, а не заради тяхното положение. Чарлс казва: „Никога не успяхме да разберем цялата история около титлите. Аз дори не знаех, че имам някаква титла, докато не отидох в началното училище и започнах да получавам писъмца, които започваха с «благородният Чарлс». Тогава почнах да се чудя какво ли означава това. Ние нямахме представа, че сме привилегировани. Като деца възприемахме обстановката за нормална“.

Съседите им от кралското семейство просто били част от обществения пейзаж от приятели и познати. Между тях били децата на съветника на кралицата по земите — Чарлс и Александра Лойд, дъщерята на местния викарий Пенелопи Аштън, Уилям и Анабел Фокс, чиято майка Карол е кръстницата на Даяна. Социалните контакти с кралското семейство били редки, тъй като то прекарвало малка част от годината в имението си от 20000 акра. Кралска визита в Парк Хаус била толкова рядко събитие, че когато един неделен ден принцеса Ана казала, че ще се отбие след църковната служба, домакините на Алторп се вцепенили от ужас. Бащата на Даяна не пиел и прислужниците като луди търсели из шкафовете подходящо питие за високопоставената гостенка. Най-сетне намерили, забравена в един килер, бутилка евтино шери, спечелена на църковен базар.

Децата на Спенсърови очаквали с голямо вълнение да бъдат поканени в зимното имение на кралицата. Даяна не обичала „странната“ атмосфера в Сандрингам. Веднъж отказала да отиде. Ритала и крещяла, докато баща й я убедил, че отказът й да бъде с другите деца ще се възприеме като лошо възпитание. Ако някой тогава бе казал на Даяна, че ще стане част от кралското семейство, тя би избягала далеч.

Ако обстановката в Сандрингам била неприятна, то в Парк Хаус станало непоносимо, когато малкият свят на Даяна се срутил. През септември 1967 година Сара и Джейн заминали в училище-пансион в Кент, а това съвпаднало с раздялата на родителите.

През лятото на същата година те решили да опитат да живеят отделно — решение, което дошло като „гръм от ясно небе“ и било ужасен шок за Чарлс. То ужасило и двете семейства и изненадало неприятно съседите. Дори за хора, които имали склонност да превръщат драмата в криза, това било изключително събитие. Спомняли си как сватбата им през 1954 година била разтръбена като „сватба на годината“, а венчавката им — благословена от присъствието на кралицата и кралицата Майка. В ергенските си години Джони Спенсър бил несъмнено партията на областта. Той не само бил наследникът на именията на Спенсърови, а също служил с отличия в кралските войски през Втората световна война и като флигел-адютант на кралицата и принц Филип малко преди сватбата си ги придружавал по време на историческото им пътуване из Австралия.

Изисканото присъствие на мъжа, който бил 12 години по-възрастен от нея, несъмнено било част от привлекателността му за благородничката Франсис Рош, дъщеря на IV барон Фърмой, която тогава била 18-годишна дебютантка. С хубавата си фигура, жизнерадостен характер и привързаност към спорта, през онзи сезон Франсис привличала погледите на много млади мъже, между които бил и майор Роналд Фъргюсън, баща на херцогинята на Йорк. Джони Спенсър обаче спечелил сърцето й и след кратко ухажване се оженили в абатството Уестминстър през юни 1954 година.

Точно след девет месеца се родила дъщеря им Сара. Решили да живеят в провинцията и се преместили в Парк Хаус. През следващите няколко години построили ферма на 650 акра, като купили значителна част от нея с наследството на Франсис, което наброявало 20000 лири стерлинги.

Зад впечатленията за домашна хармония и брачно щастие напрежението бързо нараствало. Непрестанният натиск да се появи наследник карал Франсис все по-ясно да съзнава, че този начин на живот, който на младини й изглеждал доста изискан, бил всъщност скучен и невълнуващ. Покойният вече граф Спенсър каза: „Колко от тези 14 години бяха щастливи? Мислех, че всичките са щастливи до момента, в който се разделихме. Грешах. Ние не се бяхме разделили, ние се бяхме раздалечили“.

С появяването на първите пукнатини атмосферата в Парк Хаус започнала да се нажежава. На публични места двойката била непрекъснато усмихната, но вкъщи било съвсем различно. Докато за леденото мълчание, разгорещените спорове и горчивите думи можем само да се досещаме, травмата върху децата е твърде очевидна. Даяна ясно си спомняла как гледала през ключалката и слушала един особено яростен спор между майка си и баща си.

Катализатор на всичко това бил появилият се в техния живот Питър Шанд Кид — богат бизнесмен, който се бил върнал наскоро във Великобритания, след като продал голяма ферма за овце в Австралия. Семейство Алторп се срещнали за първи път с общителния предприемач с университетско образование и с неговата съпруга, художничката Джанет Мънро Кър, на една вечеря в Лондон. Последвалото решение да отидат заедно на ски в швейцарските Алпи се оказало фатално за всички. Питър, един забавен бонвиван с привлекателни черти на бохем, сякаш притежавал всичко онова, което липсвало на Джони. В екстаза на тяхната любов лейди Алторп не забелязала пристъпите на депресия и мрачните му настроения. Те щели да се засилят.

След като се върнали от ваканцията, Питър, тогава на 42 години и 11 години по-възрастен от Франсис, напуснал дома си в Лондон, изоставил жена си и трите си деца. Започнал тайно да се среща с Франсис на един адрес в центъра на Лондон.

Когато семейство Алторп решили да направят опит да живеят отделно, майката на Даяна напуснала Парк Хаус и наела един апартамент в Белгревия, Лондон. Тогава се родила историята за „злонравната“ — в смисъл че Франсис зарязала мъжа и четирите си деца заради друг мъж. Била заклеймена като престъпничка, а съпругът й останал невинната и наранена страна. Всъщност, когато напуснала дома си, лейди Алторп вече била уредила Даяна и Чарлс да живеят при нея в Лондон. Даяна била записана в училище, а Чарлс — в една близка детска градина.

Когато пристигнала в новия си дом, където след няколко седмици очаквала да дойдат децата и бавачката им, Франсис искрено се надявала, че децата й ще бъдат сравнително незасегнати от проваления брак, още повече че Сара и Джейн били в пансион. През учебната година децата се връщали в Парк Хаус за уикендите, а когато бил в Лондон, баща им отсядал при тях в Белгревия. Това били безрадостни срещи. Най-ранният спомен на Чарлс е от времето, когато играел на пода с детско влакче, а майка му, седнала на края на леглото, плачела, докато баща му, едва-едва усмихвайки се, се опитвал да увери сина си, че всичко е наред. Семейството се събрало заедно на Коледа, но както заяви г-жа Шанд Кид: „Това бе моята последна Коледа там, тъй като бе станало очевидно, че нашият брак е напълно разрушен“.

Тази съдбовна визита в Парк Хаус била белязана с пълното отсъствие на радост от празника и добри пожелания за бъдещето. Въпреки яростните възражения на съпругата си виконт Алторп настоял децата да се върнат в Парк Хаус и да посещават местното училище, а за Нова година не им разрешил да отидат в Лондон.

Докато се задвижвала процедурата по развода, децата станали пионки в горчивата и унизителна битка, която изправила майка срещу дъщеря и съпруг срещу съпруга. Лейди Алторп завела дело за попечителство над децата — действие, което било започнато с надежди за успех, тъй като обикновено майката печели, освен ако бащата не е благородник. Неговият ранг и титлата му дават по-големи права.

Делото, което се гледало през юни 1968 година, не било подпомогнато от факта, че лейди Алторп била наречена „другата жена“ в бракоразводното дело на Шанд Кид, където най-унизителното било, че срещу нея свидетелствала собствената й майка лейди Фърмой. За лейди Алторп това било най-голямото предателство в живота й и тя никога нямало да го прости. Семейство Спенсър получили развод през април 1969 година и месец по-късно, на 2 май, Питър Шанд Кид и лейди Алторп се оженили със скромна церемония и купили къща в Есекс на западния бряг, където Питър можел да се впусне в плаване.

Не само възрастните били наранени от тази ужасна битка. Колкото и родителите да се опитвали да омекотят удара, неговото влияние върху децата било много дълбоко. По-късно приятели на семейството и биографи се опитаха да го омаловажат. Те твърдяха, че Сара и Джейн едва ли са се разтревожили от развода, тъй като били в пансиона, че Чарлс, който бил едва на 4 години, бил твърде малък, за да осъзнае нещата, а Даяна, тогава седемгодишна, реагирала на раздялата с „неподозирана за възрастта си издръжливост“ и дори гледала на това като на „съвсем ново вълнение“ в живота си.

Действителността била далеч по-травматизираща, отколкото са мислили. Важен е фактът, че в някакъв период от живота си и Сара, и Даяна са страдали от болести, свързани с поемането на храна — съответно анорексия и булимия. Тези болести са в основата на плетеницата от сложни взаимоотношения между майка и дъщеря, между хранене и тревоги и, казано на жаргон, на „зле действащ“ семеен живот. Както смята Даяна: „Родителите ни бяха заети да оправят живота си. Помня как майка ми плачеше, а татко никога не говореше с нас за това. Никога не ни се позволяваше да задаваме въпроси. Твърде много бавачки. Всичко беше толкова несигурно“.

За страничния посетител Даяна изглеждала съвсем щастлива. Тя била винаги заето, спретнато момиче, което нощем ходело в къщата и проверявало спуснати ли са пердетата, завивало цялата зоологическа градина от играчки на леглото си, играчки, които пази и до днес. Даяна обикаляла с колелото си на три колела алеята, водела на разходки куклите си в своята детска количка и винаги молела за рождения ден да й подарят нова количка. Помагала да обличат малкото й братче. Топлата, майчински грижовна черта, която характеризира зрелите й години, започнала да се проявява във всекидневието й. Визитите при дядовците и бабите зачестили, както и гостуването при други роднини. Графиня Спенсър често отсядала в Парк Хаус, а Рут, лейди Фърмой, учела децата да играят на карти. В своя елегантен дом в Норфък тя им обяснявала тънкостите на бриджа. И все пак объркването в Даяна не можело да се скрие.

Нощите били най-ужасни. Като деца Даяна и Чарлс се страхували от тъмното и настоявали да има светлина или запалена свещ в стаите им. Когато вятърът шумял в листата на дърветата и се чували крясъците на бухалите и други същества, Парк Хаус ставал страшно място за едно дете. Една вечер, когато баща им случайно споменал, че един убиец обикаля околността, децата не можели да заспят от ужас и се заслушвали във всеки шум и изскърцване в къщата. Даяна нарисувала с луминесцентна боя очите на своя зелен хипопотам, така че да изглежда сякаш я наблюдава и се грижи за нея през нощта.

Всяка нощ, когато, заобиколена от меките си играчки, лежала в леглото, чувала как брат й плаче в съседната стая за майка си. Понякога отивала при него, понякога страхът от тъмнината надделявал над майчините й инстинкти и оставала в стаята си, докато Чарлс проплаквал: „Искам мама, искам си моята мама“. Тогава заравяла глава във възглавницата и почвала да плаче. „Не можех да го понеса — спомня си тя. — Не можех да събера достатъчно смелост, за да стана от леглото. Помня го и до ден-днешен.“

Не е имала доверие и в бавачките, които работели тогава в Парк Хаус. С обезпокояваща честота те се сменяли и били най-различни — от най-мили до направо садистични. Една от тях била незабавно уволнена, когато майка й я видяла да слага в храната на големите й дъщери разхлабително за наказание. Чудела се защо постоянно се оплаквали от болки в стомаха.

Друга бавачка биела Даяна по главата с дървена лъжица, защото палувала, или пък редувала главите на Чарлс и Даяна. Чарлс си спомня как пробил дупка във вратата на стаята си с ритници, тъй като бил заключен несправедливо. „Децата имат вътрешно чувство за справедливост и ако усещахме, че се държат несправедливо с нас, веднага се бунтувахме“ признава той. Други бавачки като Сали Пърсивал, която сега живее в Нортхамптън, били мили и състрадателни и все още получават картички за Коледа от някогашните си малки господари.

Задачата на всяка нова бавачка обаче била неимоверно трудна, тъй като нещастните и объркани деца усещали, че е дошла, за да замести майка им. Колкото по-хубави били, толкова с по-голямо подозрение се отнасяла към тях Даяна. Двамата с Чарлс слагали карфици върху столовете, изхвърляли дрехите им през прозореца и ги заключвали в банята. Всъщност детските спомени затвърдили у Чарлс решимостта му да не наема бавачка за своите деца.

Баща им понякога пиел чай заедно с тях в детската стая, но както си спомня една от бавачките им Мери Кларк, „вървеше много трудно, в онези дни той не можеше да се отпусне“. Джони се заровил в работата си в областния съвет на Нортхамптъншир, в Националната асоциация на клубовете на момчетата и в своята ферма. Синът му отбелязва: „Той бе наистина нещастен след развода. Все седеше в кабинета си. Помня, че много рядко излизаше да играем крикет на ливадата. А това бе голям подарък за мен“.

Училището променило гледната точка към проблема. Чарлс и Даяна били „различни“ и го знаели. Били единствените ученици, чиито родители са разведени. От самото начало това ги отделило от другите.

Само по себе си училището ги посрещнало добре и приятелски. Ръководено от директорката Джийн Лоу, която свидетелствала на страната на лорд Алторп в делото по развода, то създавало истинска семейна атмосфера. Класовете били малки, а учителите щедри в добрите си оценки по писане, четене и рисуване. Навън имало тенискорт, поляна за нетбол и градина. Несвикнала с училищната шумотевица, Даяна се държала срамежливо и тихо, макар че приятелката й Александра Лойд й правела компания.

Въпреки че четяла отлично и почеркът й бил четлив, Даяна доста се объркала от учебната страна на нещата. Мис Лоу си спомня колко внимателно се отнасяла към по-малките ученици, колко обичала животните, каква щедрост проявявала, но не смята, че Даяна притежавала академични способности. Била добра в изкуствата, но приятелите й не можели да си обяснят защо по средата на урока по рисуване безпричинно избухвала в плач. Спомнят си обаче, че всичките си рисунки посвещавала на „Мама и татко“.

Докато се мъчела с книги и таблици, Даяна все повече завиждала на малкия си брат, който бил „строг“, но се държал много добре. „Мечтаех да съм добра като него“, казва тя. Както при всички деца, и при тях имало бой, който Даяна, като по-голяма и по-силна, печелела. Но скоро Чарлс разбрал, че може да наранява сестра си с думи и го правел безпощадно. И двамата родители му наредили да не нарича повече сестра си „Брайън“ — прякор, който взел от един бавен и тъп охлюв, герой от популярното телевизионно детско шоу „Вълшебната въртележка“.

Докато състезанието между брата и сестрата било неизбежна част от процеса на растежа, далеч по-непоносимо било съзнателното или не съперничество между родителите, които се опитвали да печелят обичта на собствените си деца. Но и когато ги обсипвали със скъпи подаръци, не ги прегръщали и целували, нещо, за което Даяна и Чарлс копнеели. Бащата, спечелил си репутацията на човек, който умее да организира великолепни фойерверки, направил чудесно тържество по случай седмия рожден ден на дъщеря си. Наел от зоологическата градина в Дъдли едногърбата камила Бърт и със задоволство наблюдавал как децата възторжено се разхождали на гърба й по поляната.

Коледа била упражнение по екстравагантност. Преди големия празник, на Чарлс и Даяна дали по един каталог на магазина за детски играчки „Хамли“ в западен Лондон и им казали да си изберат подаръците, които Дядо Коледа ще им донесе. На Коледа желанията им се сбъднали: чорапите в края на леглата били препълнени. „Това те прави много меркантилен“ — казва Чарлс. Имало и подарък, който накарал Даяна да вземе най-мъчителното в детските си години решение. През 1969 година присъствала на сватбата на братовчедката си Елизабет Уейкуокър и Антъни Дъкуърт-Чад, за която баща й, й подарил прекрасна синя рокля, а майка й — не по-малко красива зелена рокля. „И днес не мога да си спомня коя рокля облякох, но си спомням колко травматизирана бях, тъй като това би показало отношението ми към тях.“

Децата трябвало да ходят по това въженце всеки уикенд, когато се качвали на влака с бавачката си и отивали в Лондон при майка си. Малко след като стигнели апартамента, тя по правило избухвала в сълзи. „Какво има, мамо?“, питали в хор, на което майката неизменно отговаряла „Не искам утре да си тръгвате“. Резултатът от този ритуал бил, че децата се чувствали виновни и объркани. А празничните дни, когато били разделяни между родителите, също толкова мрачни.

През 1969 година Питър Шанд Кид бил официално представен на децата и отношенията станали по-спокойни и свободни. Пристигайки от Норфък, те за първи път го видели в един петъчен следобед на Лондонската гара. Красив, усмихнат и хубаво облечен, Питър незабавно се превърнал в хит, още повече че майка им обявила, че същата сутрин са се венчали. Питър, който направил пари от бизнеса с тапети, бил щедър, показен и невзискателен втори баща. След кратък престой в Бъкингамшър младоженците се преместили в една къща в покрайнините на Ичънър на брега в Уест Съсекс, където ветеранът от кралския флот водел децата да плуват. Той позволявал на Чарлс да си слага адмиралската му шапка и така се родил прякорът „Адмирала“. Нарекъл Даяна „Херцогинята“ — прякор, който приятелите й още използват. Ето какво казва Чарлс: „Ако искате да разберете защо Даяна не е просто някое разглезено дете, то е защото ние имахме толкова различен начин на живот. Нямаше само великолепни къщи и икономи. Домът на майка ни бе съвсем обикновен, а ние прекарвахме половината си ваканция при нея и живеехме в сравнително нормална обстановка през по-голямата част от времето“.

През 1972 година семейство Кид купили ферма на остров Сийл, където г-жа Кид живее и до днес. Когато ходели там за лятната ваканция, децата се наслаждавали на океана, ловели скумрия, плували, варели омари, а през хубавите дни печели месо на открито край брега. Даяна дори имала свое шотландско пони на име Суфъл.

По време на езда си счупила ръката и това я карало да бъде предпазлива дълго време. Яздела в галоп в Сандрингам Парк, когато понито Ромили се спънало. Въпреки че имала силни болки, нямало показания за счупване и след два дни заминала на ски в Швейцария. Там усетила ръката си така безжизнена, че отишла в местната болница за рентгенова снимка. Казали й, че е просто изкривена, а не счупена. Бинтовали я, но когато по-късно се качила на кон, се уплашила и слязла. Даяна все още язди, но предпочита да играе тенис или да плува, тъй като в центъра на Лондон това за нея е по-удобно.

Проявява се отлично и в танците. Когато баща й я записал в училището, намиращо се на два часа път с кола от Парк Хаус, те се оказали много полезни за нея. Научила се да обича училището, което било дом за 120-те момичета, живеещи далеч от къщи. И въпреки това първите й усещания били за измяна и омраза. Даяна била на девет години и остро чувствала откъсването от баща си. Майчински загрижена, тя посвоему го глезела, докато се опитвал да оправя разбития си живот. Решението му да я изпрати далеч от къщи, а брат й — в един съвсем чужд свят, било възприето като отблъскване. Отправяла му заплахи: „Ако ме обичаш, няма да ме оставяш тук“, а бащата внимателно й обяснявал предимствата на училището, където се изучавали балет, плуване, езда и имало място за любимото й морско свинче Фъстъчето. С него спечелила награда на шоуто в Сандрингам в раздел „Космати и пернати“ и по-късно — палмата за любимци на конкурса в новото си училище.

Баща й също така й казвал, че ще бъде сред приятели. Там били Александра Лойд, братовчедка й Даяна Уейкуокър и дъщерята на нейната кръстница Клер Прат. И все пак, когато я оставил там с куфара й с надпис „Д. Спенсър“, стиснала здраво любимия си зелен хипопотам (на момичетата се разрешавало да имат само една играчка) и Фъстъчето, усетил колко много ще му липсва. „Това бе ужасен ден — казва той. — Бе ужасно да я изгубя.“

Отличен фотограф аматьор, преди да си тръгне към къщи, бащата направил снимка на Даяна. На нея се вижда едно сладко, срамежливо и въпреки това със слънчев характер момиче, облечено в униформата на училището — тъмночервено сако и сива плисирана пола. Пази се и една бележчица, в която Даяна го моли за голяма шоколадова торта и бисквити, както и изрезка от вестник „Дейли телеграф“ за неуспели ученици, които са станали талантливи хора и са успели в живота.

Макар и тиха и скромна през първия срок, Даяна не била кой знае колко добра ученичка. Тя предпочитала смеха и закачките пред сериозното учене и макар че можела да бъде доста шумна, не искала да става център на вниманието. Никога не отговаряла високо в час, нито искала да чете на глас по време на сбирките. В една от училищните пиеси се съгласила да играе холандска кукла, само ако няма реплики.

Шумна с приятелките си в спалното помещение била тиха в клас и популярна сред ученичките, но някак винаги усещала, че тя е различна. Чувствала се толкова различна не заради развода на родителите си, а защото един вътрешен глас й шепнел, че ще бъде отделена от стадото. Интуицията й подсказвала, „животът ми ще бъде криволичещ път. Винаги съм се чувствала много отдалечена от всички. Знаех, че отивам другаде, че не принадлежа на мястото, където съм“.

Въпреки това с ентусиазъм се включвала в училищните дейности. Плувала, играела нетбол и развила голямата си страст към танците. За годишната пиеса по случай Рождество Христово с удоволствие си сложила грим и се облякла официално. „Бях една от тези, които отиваха, за да отдадат почест на Исус“ — казва с радост тя. Вкъщи обичала да облича дрехите на сестрите си. На една снимка от детските години е в бялата рокля на Сара и черна шапка с широка периферия.

Даяна уважавала сестра си Джейн, най-разумната от четирите деца, но направо обожавала най-голямата — Сара. Когато Сара се връщала от училището Уест Хийт, Даяна била нейната предана слугиня. Разопаковала й куфарите, приготвяла ваната и оправяла стаята й. Привързаността й към домашния уют забелязали не само иконома на виконт Алторп Албърт Бетс, който си спомня как сама си гладела джинсите и изпълнявала други домакински задължения, но и нейната директорка Елизабет Ридсдейл. Тя й връчила купата „Легат“ за оказана помощ.

Това постижение било посрещнато с голямо задоволство от бабата на Даяна графиня Спенсър, която след развода на родителите й наблюдавала с много обич Даяна. Чувствата били взаимни и когато през 1972 година починала от тумор в мозъка, Даяна била съкрушена. Присъствала на службата заедно с кралицата Майка и принцеса Маргарет в църквата Роял на двореца Сейнт Джеймс. И днес Даяна искрено вярва, че от отвъдния свят баба й се грижи за нея.

Мислите за отвъдното отстъпили място на по-земни тревоги, когато Даяна се явила на приемния изпит в Уест Хийт — пансиона в Кент, където учили сестрите й Джейн и Сара. В училището, основано през 1865 година от религиозни дейци, се държало най-много на „характера и увереността“, както и на академичните способности. За предпочитанията на директорката Рут Ръдж Сара обаче показала твърде независим характер.

Със силния си дух на състезател Сара била пълна отличничка, участвала в отбора на училището по езда и плуване и била звездата на всички драматични спектакли. Силният й характер се изразявал и в това, че била длъжна да бъде най-страхотната, най-невъздържаната и недисциплинирана ученичка. Една нейна съученичка си спомня: „Сара трябваше да е най-добрата във всичко“. Баба й лейди Фърмой й простила, че влязла в имението Парк Хаус на кон, но госпожица Ръдж не могла да й прости някои други изяви на независимост. Буйната червенокоса Сара се оплаквала, че е „отегчена“ и госпожица Ръдж й казала да си опакова багажа и до края на срока да напусне.

Джейн, която била капитан на училищния отбор по игра на топка, била пълна противоположност на Сара. Много интелигентна, много разумна и зависима, тя била отлична ученичка в шести клас, когато Даяна пристигнала в училището.

Най-малката от сестрите изпитвала страхопочитание към най-голямата — Сара, но доста по-късно успяла да установи близък контакт с Джейн. В детството им Джейн нападала и хулила по-често малкия си брат, отколкото сестра си Даяна. А естественото влечение на Даяна било да имитира Сара. През първите седмици тя се държала шумно и невъздържано в клас. В желанието си да подражава приела предизвикателство, поради което едва не я изключили.

Една вечер приятелките й разглеждали запасите си от бонбони и помолили Даяна да се срещне с едно момиче в края на алеята, която извеждала към пътя, за да вземе още запаси. Докато в пълна тъмнина вървяла по пътя, успяла да потисне страха си от тъмното. Но като стигнала до външната ограда, открила, че там няма никой. Почакала. След малко две полицейски коли влетели през портата в училището и тя се скрила зад една стена. Забелязала, че навсякъде лампите светнали, но нищо тревожно не й минало през ума. В края на краищата се върнала в спалнята си, ужасена не толкова от възможността да я хванат, колкото от факта, че се връща с празни ръце. За късмет една нейна съученичка от същата спалня се оплакала от болки в корема и докато я преглеждали, учителката на Даяна забелязала празното легло. Всичко станало ясно. Не само Даяна трябвало да отговаря за делата си, но и нейните родители. Повикали ги при госпожица Ръдж, която им разказала за този епизод. Тайно в себе си те се забавлявали, че кротката им дъщеря е проявила такъв силен дух. После майка й казала: „Не знаех, че притежаваш и това“.

Въпреки че инцидентът малко я укротил, Даяна била винаги готова да отвърне на предизвикателствата. Яденето било от тях. Ето какво казва нейна съученичка: „Беше винаги голям майтап: хайде да накараме Даяна да изяде три солени риби и шест филии хляб за закуска. И тя го правеше“. Репутацията й на лакомница означавала, че въпреки честите си посещения при лекаря заради стомашни оплаквания, лудориите не навредили на нейната популярност. За един неин рожден ден приятелките й се обединили, за да й купят верижка с буквата „Д“. Каролин Прайд, която спяла на съседното до Даяна легло, а по-късно живяла с нея в апартамента й в Лондон, я помни като „силен характер, дръзка и шумна“.

Тя добавя: „Джейн бе много популярна, добра и непретенциозна. Даяна бе точно обратното — един пълен с живот, кипящ характер“. Каролин и Даяна веднага се харесали, тъй като били единствените с разведени родители. „Не бе кой знае какво изпитание за нас и не се криехме по ъглите да плачем заради това“, казва тя, въпреки че други ученички си спомнят Даяна като „самостоятелно и въздържано“ момиче, което не показвало чувствата си. За отбелязване е, че двете снимки, които заемали най-важното място на нощното й шкафче, били не на някой от семейството, а на любимите й хамстери — Малкия черен Пухчо и Малкия черен Бъзльо.

Тя обаче непрекъснато се притеснявала за способностите си. Трудно било да бъде като сестрите си, а брат й, който тогава учел в Мейдуел Хол в Нортхамптъншир, показвал умения, които по-късно му спечелили място в Оксфорд. Срамежливата девойка, която все се навеждала, за да прикрива височината си, копнеела да бъде като брат си в класната стая. Ревнувала и гледала на себе си като на пълен провал. „Не бях добра по нищо. Чувствах се напълно безпомощна“ — признава тя.

Точните науки я обърквали, харесвала повече предметите, в които се намесват хора. Историята, особено династиите на Тюдорите и Стюартите, я очаровала, а от английската литература обичала книгите „Гордост и предразсъдъци“ и „Далеч от лудата тълпа“. Това не я спирало да чете сълзливи романтични истории от Барбара Картлънд, която скоро щяла да й стане втора баба. Даяна непрекъснато пишела есета и въпреки това, когато влизала в залата за изпити, направо се вцепенявала.

Успехът, който й убягвал в класната стая, дошъл, но от неочаквано място. Училището Уест Хийт насърчавало добротата у ученичките си, като осъществявало идеите си чрез посещения при немощни, стари и душевно болни хора! Всяка седмица Даяна и още едно момиче отивали при старата дама в Севъноукс. Те разговаряли с нея, докато се черпели с чай и бисквити, чистели и оправяли къщата й, пазарували от време на време. По същото време местната доброволна служба организирала посещения в Дарент Парк — голяма психиатрична клиника близо до Дартфорд. Десетки доброволци били откарвани с автобуси всеки вторник вечер, за да танцуват с психично болните пациенти.

Други момичета помагали на юноши, които били в такова състояние, че се смятало за огромен успех да ги накарат да се усмихнат. „Там тя се научи да коленичи, да ходи на четири крака, за да бъде близо до пациентите, тъй като голямата част от контакта с тях се изразяваше в пълзене“ — казва Мюриъл Стивънс, която е помагала при организацията на посещенията. Много от новите доброволци се страхували да ходят в болницата, а Даяна открила, че има естествена склонност към тази дейност. Инстинктивно установила хармония с много пациенти и усилията й давали истинско усещане за успех. Това направило чудеса за нейното самочувствие.

В същото време Даяна била чудесна атлетка. Четири години поред печелела купи по плуване и скокове във вода. Нейният скок, наречен „Специален Спенсър“, при който не се появявала нито една вълничка в басейна, винаги привличал огромна публика. Била капитан на отбора по нетбол и добър тенисист. Но живеела в сянката на своите сестри спортистки, както и на майка си, която в училище била капитан на всичко и ако не бил пристъпът й от апандисит, щяла да играе дори в Уимбълдън младша възраст.

Когато Даяна започнала да учи пиано, всяка нейна крачка напред била омаловажавана от постиженията на баба й Рут, лейди Фърмой, която била свирила в Роял Албърт Хол пред кралицата Майка. А след внезапното си отпътуване от Уест Хийт, сестра й Сара учела пиано в консерваторията във Виена. Обществената работа била нещото, което Даяна постигнала съвсем сама, без да гледа другите членове на семейството, и това я удовлетворявало.

Танците й давали още една възможност да блести. Обичала уроците по балет и мечтаела да стане балерина, но била твърде висока — 174 сантиметра. Любимото си „Лебедово езеро“, което гледала поне четири пъти в различни лондонски театри. Като танцувала, можела да изгуби себе си в движението. Често се измъквала от леглото си посред нощ и отивала в новата училищна зала за танци, за да се упражнява. На фона на музиката от един грамофон играела часове наред. „Това винаги освобождаваше огромното напрежение от главата ми“ — казва тя. Усилията й били възнаградени, когато Даяна спечелила училищния конкурс по танци в края на 1976 година. Нищо чудно, че по време на подготовката за сватбата си поканила бившата си учителка по танци Уенди Мичъл и пианистката Лили Снип в Бъкингамския дворец, за да продължи уроците. За Даяна това било начин да се откъсне за малко от стреса и напрежението на новия си живот.

Когато през 1975 година семейството се преместило в Алторп, Даяна намерила идеалната си зала. В летните дни играела арабеските си на каменните балюстради на къщата, а когато гостите си тръгнели, танцувала на мраморния под в приемната зала, известна като Утън Хол, под портретите на именитите си предци. Но не само те били нейната публика — докато неуморно се упражнявала в черното си трико, брат й и персоналът се редували да надничат през ключалките. „Всички ние бяхме изумени“ — казва той.

Семейството се преместило в Алторп след смъртта на дядо й, седмия граф Спенсър, който починал на 9 юни 1975 година. Макар и 83-годишен, той бил все още жизнен и смъртта му от пневмония след кратък престой в болницата била голям шок, който поставил началото на дълбоки промени. Всичките момичета станали лейди, Чарлс, тогава 11-годишен, станал виконт, а баща им — осмият граф, и наследил Алторп. С 13 000 акра обработваема земя, с повече от 100 дървени къщи, построени върху нея, с ценна колекция от картини, няколко от които от сър Джошуа Рейнолдс, редки книги, порцелан, мебели и сребърни съдове от XVII век, включително и колекцията Марлборо, Алторп не бил толкова един величествен дом, колкото начин на живот.

Новият граф също така наследил сметка за 2 250 000 лири стерлинги разходи по наследството, както и 80 000 лири текущи годишни разходи. Това обаче не му попречило, за да зарадва децата си, които идвали в новото си царство за ваканциите, да плати за построяването на плувен басейн. Даяна прекарвала дните в плуване, разходки, карала синята двуколка на Чарлс и танцувала, разбира се. Персоналът я обожавал, намирал я много приятелски настроена, непретенциозна, с голям апетит за шоколади и сладки неща, както и за сладникавите романи на Барбара Картлънд.

Даяна нетърпеливо чакала дните, когато Сара пристигала от Лондон заедно с компания от изискани приятели. Остроумна и интелигентна, сестра й била кралицата на сезона, особено след като баща й, по случай нейното пълнолетие през 1973 година й устроил великолепно парти в Касъл Райзинг, нормандски замък в Норфък. Гостите пристигнали с карети, а пътеката към замъка била осветена от факли. За това разточително парти се говори и до днес. Придружителите й също били на ниво. Всички очаквали връзката на Сара с Джерълд Грозвънър, херцог на Уестминстър и най-богатият аристократ във Великобритания, да завърши с женитба. И когато той насочил чувствата си към друга, Сара била не по-малко изненадана от другите.

Даяна била щастлива да съществува в сянката на Сарината слава. Лусинда Харви, която живеела заедно със Сара в Лондон и по-късно наела Даяна за чистачка срещу една лира на час, я видяла за първи път по време на мач по крикет в Алторп. Първите впечатления не били особено ласкателни. Даяна й се сторила прекалено едро момиче, облечено в дрехи за млади майки. Ето какво казва Лусинда: „Тя бе много срамежлива, лесно се изчервяваше и се държеше наистина като по-малката сестра. Ужасно неизтънчена, в нея нямаше нищо забележително“. Независимо от това Даяна участвала с ентусиазъм в сбирките, в редовните мачове по крикет и в партитата на открито. Тези спортни състезания между къщата и селото завършили с пристигането на един образ, който би могъл да играе главна роля.

Както гласи една бележка в книгата за посетители: „Рейн прекрати играта“. Рейн Спенсър не е толкова личност, колкото явление. С бухналата си прическа, натруфеното облекло, ярката си усмивка и чара тя е по-скоро една карикатура на графиня. Преди да срещне Джони, дъщерята на романтичната писателка Барбара Картлънд вече имала половин страница статия на свое име в „Кой, кой е“. Като лейди Луишъм, а по-късно след 1962 година като графинята на Дартмут, тя е противоречива личност в лондонските политически среди, където била областен съветник. Особеното й мнение по много въпроси я направило популярна и в клюкарските колони на вестниците. С възгледите си, не по-малко сковани от прическите й, Рейн се прочула през 60-те години като пародия на съветник консерватор. „Познавам домовете на консерваторите, които посещавам, по това, че винаги измиват бутилките за мляко, преди да ги изнесат отвън“ — бил един от нейните „бисери“, допринесъл да бъде освиркана и свалена от сцената, когато се опитала да държи реч пред студенти от Лондонския икономически институт.

Откритите й мнения прикривали желязна непоколебимост, съпроводена с ужасяващ чар и остра фраза. Тя и граф Спенсър работели върху книга за голямата лондонска община, наречена „Какво е нашето наследство?“ и скоро разбрали, че ги свързват много общи неща. Женена за графа на Дартмут от 28 години, Рейн тогава била 46-годишна. Имала четири деца: Уилям, Рупърт, Шарлът и Хенри. А по време на ученичеството си в Итън Джони Спенсър и графът на Дартмут били добри приятели.

Рейн упражнявала поразителния си чар и върху бащата, и върху сина му и по този начин постигнала нещо като сдобряване между стария граф Спенсър и любовника си. Старият граф я обожавал, особено след като за всяка Коледа тя обогатявала колекцията му с още един бастун.

Децата не били толкова впечатлени. Като галеон, носен от попътен вятър, Рейн изгряла на хоризонта им в началото на 70-те години. Наистина появата й на 18-ия рожден ден на Сара в Касъл Райзинг в Норфък станала повод за доста мърморни сред тамошната аристокрация. Една „гадна“ вечеря в хотел „Дюкс Хед“ дала първата възможност на Даяна и Чарлс да преценят новата жена в живота на баща си. Привидно вечерята била организирана, за да се отпразнува един план за спасяване на семейното богатство от данъци. Всъщност това било възможност двете деца да се опознаят с бъдещата си мащеха. „Ни най-малко не ни хареса“ — казва Чарлс. Те рекли на баща си, че ако наистина се ожени за тази жена, повече няма да съществува за тях. През 1976 година Чарлс бил дванадесетгодишен и изразил чувствата си към Рейн в едно противно писмо, а Даяна накарала своя съученичка да напише на бъдещата й мащеха послание с отровно перо. Причина за това поведение било откритото малко преди смъртта на дядо им писмо, в което Рейн разказвала на баща им за плановете си относно Алторп. От писмото ставало ясно, че мнението й за стария граф далеч не съвпадало с начина, по който демонстрирала привързаност към него.

Въпреки яростната съпротива на цялото семейство, Рейн и Джони тихо се оженили на 14 юли 1977 година, наскоро, след като неговото име било споменато в делото по развода на графа на Дартмут. Никое от децата не знаело за сватбата предварително и Чарлс чул за пръв път за нея от директорката на училището, където учел.

Веднага щом новата господарка се опитала да превърне къщата в доходно предприятие, за да погаси чудовищните дългове на граф Спенсър, из Алторп се развилнял ураган от промени. Персоналът бил максимално окастрен и за да се отвори къщата за платежоспособни посетители, конюшните били превърнати в чайна и магазин за сувенири. Когато с ненавист обясняват как домът бил „реставриран“, децата твърдят, че били разпродадени безброй картини, антични предмети и предмети на изкуството на смешно ниски цени. Граф Спенсър винаги твърдо защитавал съпругата си и здравото й управление, като казвал, че цената на реставрацията била огромна.

Не могат да се скрият обаче неприязнените отношения между Рейн и децата на граф Спенсър. Тя публично коментирала раздора в едно интервю: „Уморена съм до смърт от тази история за «злата мащеха». Никой не е в състояние да ме накара да звуча като човешко същество, защото хората предпочитат да мислят, че аз съм майката на Дракула, но аз наистина прекарах ужасни дни в началото и едва сега нещата се подобряват. Сара ме ненавиждаше, ненавиждаше дори мястото ми на масата и даваше заповеди на прислугата през главата ми. Джейн не ми говори две години, дори да се сблъскаме в коридора. Даяна била мила и винаги вършеше нещо свое“.

Всъщност възмущението, което Даяна години наред спотаявала, най-сетне прекипяло през 1989 година в църквата, малко преди сватбата на Чарлс с модела Виктория Локуд. Рейн отказала да говори с майка им, Даяна, въпреки че седели една до друга. Даяна споделила тревогите, които се били трупали в нея през последните десет години, и така предизвикала Рейн да каже: „Нямаш представа колко много болка е причинила майка ти на твоя баща“. Даяна, която признава, че никога дотогава не била толкова разярена, се обърнала към мащехата си: „Болка ли, Рейн? Това е една дума, към която ти дори не знаеш как да се отнесеш. В ролята, в която съм, виждам как хората страдат така, както ти никога няма да ги видиш. Имаш много да се учиш“. И още много в този дух. После майка й казала, че това бил първият път, в който някой от това семейство я е защитил.

Така или иначе, през първите дни на пребиваването на Рейн в Алторп децата се отнасяли към нея просто като към нелепост. Правели си шеги със склонността й да подрежда гостите на къщата в точни социални категории. Когато Чарлс пристигал от Итън, където тогава учел, подготвял приятелите си да казват фалшиви имена. Така едно момче се представило като Джеймс Ротшилд, тоест член на известната фамилия банкери. Лицето на Рейн светнало: „О, ти ли си синът на Хана?“ — попитала тя.

През един уикенд приятел на Сара се обзаложил на 100 лири, че Чарлс не може да хвърли мащехата си в басейна. Рейн, която се появила с дълга рокля на това неофициално парти, където всички били по фланелки и шорти, се съгласила да танцува с Чарлс близо до басейна. Когато се напрегнал, за да я хвърли с хватка от джудо във водата, тя усетила какво става и му се изплъзнала. Коледата в Алторп, дирижирана от Рейн, била странна комедия, остър контраст в сравнение с екстравагантностите в Парк Хаус. Като официален контрольор тя ръководела получаването на подаръците. Разрешавала на децата да отварят само подаръка, който сама посочвала, и след като погледнела часовника си, за да даде старт за разкъсване на опаковката. Чарлс казва: „Това бе пълна лудост!“.

Единствената светла пролука тогава било решението на Даяна да даде един от подаръците си на някакъв доста сприхав, с ужасяваща репутация нощен пазач, но тя инстинктивно усещала, че просто бил самотен. Отишла заедно с брат си да го види и пазачът толкова се трогнал от жеста, че се разплакал. Това бил един от първите примери за чувствителност към нуждите на другите — качество, забелязано и от нейната директорка мис Ръдж, която в края на последната училищна година през 1977 г. й дала наградата на името на мис Кларк Лорънс за заслуги към училището.

Сега Даяна растяла по-уверено. Когато завършила Уест Хийт, поела по стъпките на сестра си Сара и била записана в едно скъпо училище в Швейцария, близо до Гщаад, където учела домакинство, облекло и готварство. Трябвало да говори само на френски, но с приятелката си Софи Кимбъл през цялото време си бъбрели на английски и единственото, което усвоила, било карането на ски. Нещастна и смазана от училищното всекидневие, Даяна искала да избяга. Пишела безброй писма до родителите си с молба да я върнат у дома. Когато извадила аргумента, че просто си пилеят парите, най-накрая се смилили.

Като оставила училищните дни зад гърба си, Даяна усетила как от плещите й паднал тежък товар. Видимо разцъфнала, станала по-весела, по-жизнена и по-хубава. Била вече по-зряла и приятелите на нейните сестри я гледали с други очи. Макар и все още срамежлива и пълничка, Даяна започвала да става популярна. Нейна приятелка казва: „Тя бе много забавна, очарователна и мила“.

Сара наблюдавала разцъфването на Даяна с мрачни предчувствия и ревност. Лондон бил нейното царство и не искала сестра й да й отнеме централното място. Първата дрязга се появила през един от последните уикенди в стар стил в Алторп. Даяна помолила сестра си да я закара до Лондон. Сара отказала под предлог, че бензинът ще струва твърде много, ако се качи още един човек. Приятелите й я осмели, като за първи път забелязали как балансът в техните отношения се изместил на страната на обожаваната Даяна.

Прекалено дълго Даяна била Пепеляшка в семейството. Тя чувствала потиснат духа си от училищните години и усещала, че не е на висота в семейството. Нямала търпение да разтвори криле и да полети, да започне нов живот в Лондон. Предчувствието за независимост я завладявало. Както казва брат й: „Пред очите ни грозното незначително пате се превръщаше в лебед“.