Валерия Вербинина
Милион във въздуха (8)

Глава 8: Изчезналата ръкавица

Бах, пих, чпих!

Грррр!

Мей подскочи на седалката и за всеки случай се вкопчи по-здраво за баронеса Корф.

Върналият се Робер подложи рамо и тикна чудовището отзад. Шофьорът хвана колелото — онова отпред — и започна да натиска с крак някакви педали, които Мей видя чак сега. И автомобилът тръгна.

Той се движеше сам, без коне, изпускайки облаци дим. Един от конете на Емилиен кихна и недоволно отметна глава.

По улицата тичаха момчета. Щом видяха колата, те започнаха да махат с ръце и да викат „ура“, а след това хукнаха след нея. На най-смелото това се видя малко и то пресече пътя пред самия нос на пъхтящото чудовище.

Шофьорът се усмихна и натисна някакъв клаксон, който издаде рев на разярен слон. От изненада Мей едва не падна от седалката и още по-здраво се улови за Амалия.

— Това е нещо като предупредителен сигнал — поясни шофьорът, обръщайки се към дамите.

— По-добре си гледайте пътя, младежо — посъветва го Амалия.

Не без труд й се удаде да освободи ръката си от упоритите пръстчета на Мей, но в този момент пред автопътешествениците се изпречи старо кюре, което замислено пресичаше пътя. Шофьорът изсвири два пъти така, че на Мей й писнаха ушите, и тя отново се вкопчи в Амалия.

— Малко е глухичък — виновато обясни Кристиан.

Кюрето вдигна глава, погледна автомобила без особен интерес и помаха на шофьора, след което си продължи по пътя и се скри зад вратата на църквата.

„Какъв странен град! — мислеше Мей, друсайки се на седалката до Амалия. — И какви странни хора живеят тук! Ако нашият викарий в Литъл Хил беше видял такъв автомобил, сигурно щеше да умре от страх.“

— В пътуването с автомобил няма нищо особено, уверявам ви — отбеляза Амалия. — Виж, да летиш, е съвсем друго нещо, но и с полетите може да се свикне.

Мей тихо изписка от ужас и отново се хвана с две ръце за ръкава на баронесата.

— А вие някога летели ли сте, госпожо? — извика шофьорът през шума на двигателя.

— С балон и с дирижабъл — отвърна Амалия.

— И как е? — с треперещ гласец попита Мей.

— Да се откъснеш от земята и да се носиш над нея? — блеснаха очите на Амалия. — Възхитително!

— Между другото — съобщи Кристиан с широка усмивка — аз мога да управлявам балон.

Мей позеленя.

— Това е прекрасно — сериозно отвърна Амалия и заговорнически се усмихна на девойката. — Ако някой път решим да се разходим, ще ви имаме предвид. Само че не мисля, Мей, че баба ви има собствен балон.

„И слава Богу!“ — бегло си помисли Мей.

Наоколо се мяркаха палми, цветя, плодни дръвчета. После пътешествениците свърнаха и потеглиха край морето. То беше синьо, синьо и съвсем не приличаше на Ла Манша, който дори при хубаво време има стоманен оттенък.

По друго време Мей искрено би се възхитила на красотата на обкръжаващата я природа, но сега все още се намираше под властта на опасенията си и не се чувстваше съвсем уверено. Моторът на „Мение“ пъхтеше, бръмчеше, сумтеше и звучеше все едно безспирно сипе на моторния си език неизвестни за хората ругатни. Ето защо Мей предпочиташе да се държи по-близо до Амалия. Кой знае защо й се струваше, че край баронесата не може да се случи нищо лошо.

— Още много ли остава? — попита шофьора Амалия.

— Няколко минути, госпожо — отзова се той и в този момент автомобилът спря.

Моторът се задави в кашлица и замлъкна. Емилиен, който караше зад тях, задържа конете.

— Така си и знаех — каза той и поклати глава. — Тези неща винаги се чупят в най-неподходящия момент.

Шофьорът сърдито се изпъчи.

— И кой го казва! Като че ли конете не могат, например, да се разбеснеят или да понесат каретата.

— Затова пък — парира Емилиен, смъртно обиден — няма да застанат насред пътя като магарета и ни напред, ни назад.

— А освен това конете ви могат да умрат — закачи го шофьорът. — И какво ще правите тогава?

— Докато аз управлявам каретата на госпожа баронесата — тържествено обяви Емилиен, — това е невъзможно!

— Но все някога ще умрат, нали? — настояваше шофьорът. — Техниката се чупи, конете умират и в това няма нищо особено.

Докато говореше, той се озърташе към Амалия, все едно очакваше, че тя ще изкаже мнението си, но баронесата мълчеше.

Мей се огледа. От едната й страна имаше планини, от другата — море, а отгоре се беше разположило слънцето и светеше не по английски оскъдно и даже не по парижки ласкаво, а щедро и разточително, както се полага на едно примерно слънце на Лазурния бряг. Мей почувства, че й става горещо, и забеляза, че Амалия също разкопчава палтото си. От джоба му изпадна ръкавица в люляков цвят и Мей бързо я вдигна — толкова бързо, че удари челото си в някакво противно желязо. Девойка сподавено изохка.

— Ударихте ли се? — обезпокои се Амалия.

— Не — геройски отвърна Мей, макар че чак сълзи избиха в очите й.

— Разбира се, че се ударихте — възрази Амалия. — Не трябваше да го правите. Все едно, втората ръкавица се дяна някъде.

— Аз губя ръкавици през цялото време — призна Мей.

— А аз никога нищо не губя — отвърна баронесата с метална нотка в гласа си. — Направо не мога да разбера къде може да е изчезнала.

— Сигурно ще се намери — несмело предположи Мей. — Ако не сте я оставили в купето.

Амалия поклати глава.

— Не. Гледах, нямаше нищо.

„Значи ето защо се е мръщила!“ — помисли Мей.

— Може би — продължи тя — ръкавицата е излетяла през прозореца, когато го отворихме и излязохме? Ужасно е обидно, разбира се, но… нали би могло да се случи.

— Изглежда, това е най-правдоподобното обяснение — въздъхна Амалия. — Но нямаше никакво право да постъпва така.

Тонът на младата жена беше сериозен, но очите й се усмихваха и Мей разбра, че нейната позната съвсем не взема навътре загубата си.

През това време шофьорът се занимаваше с черното сандъче отпред на колата, след това по някаква причина се пъхна под нея, а когато се измъкна оттам, видът му навяваше мисли за коминочистач, на когото е хрумнала палавата мисъл да се изкъпе в мастило. Изваждайки от джоба си голяма кърпа, той изтри лицето и ръцете си.

— Готово — доложи той с широка усмивка, — може да тръгваме.

„Никога повече няма да се кача в автомобил“ — потръпна Мей.

Бах, пих, чпих!

Грррр!

И така те се добраха до потъналата в цветя и зеленина вила „Маршал“, в която живееше Клариса Фортескю, Уинтърбъри по мъж, бивша недостойна съпруга, а понастоящем напълно достойна милионерка.

 

 

— Не! — горещо възкликна Мей. — Вие не можете да ме изоставите!

— Че защо? — развеселено попита Амалия. — Доставих ви до мястото цяла и невредима. Сега вече знаете, че да се возиш на автомобил съвсем не е така страшно и за мен е време да ви оставя.

Но Мей настояваше. Тя не може да пусне милейди, която е била така добра с нея. Ужасно й е неловко да се прощава с госпожа баронесата пред вратата. Може би тя все пак ще влезе в къщата? Мей ще бъде щастлива да я представи на баба си!

През това време, докато пред вратите на вила „Маршал“ се развиваше тази вълнуваща дискусия, на терасата на вила „Егмонт“, разположена през пътя, двама флегматични рижи джентълмени с типично британски вид обсъждаха новодошлите при съседите гости. И двамата джентълмени имаха славно военно минало, само че единият — мистър Роджър Барнаби — беше служил в сухопътните войски и беше полковник в оставка, а другият — мистър Филип Картрайт — беше дослужил във флота до чин капитан.

— Струва ми се, че мадам Клариса пак има гости — доложи Барнаби.

— Подайте ми морския бинокъл — лаконично се разпореди мистър Картрайт.

Следващите няколко минути преминаха в пълно мълчание. За това време вратите на вилата се отвориха, пропуснаха автомобилът и каретата и пак се затвориха.

— На мен лично и без бинокъл всичко ми е ясно — заяви полковник Барнаби. — Решили са да пуснат в ход тежката артилерия.

— Имате предвид младата дама ли? — осведоми се капитан Картрайт. — Тази в люляковото е баронеса Корф и тя не е наследница. Ако искате да знаете моето мнение, то не мисля, че този опит за абордаж ще има успех.

— Струва ми се, че в края на краищата ще принудят старата дама да капитулира — продължи полковникът.

— Нищо подобно, ще им избяга с вдигнати платна — възрази капитанът.

— Искате ли да се обзаложим? — запали се полковникът.

Картрайт въздъхна.

— Драги Роджър, вие вече загубихте от мен толкова, колкото струва хубава яхта.

— Значи, ще загубя още една — не му остана длъжен полковникът.

— Добре — предаде се капитанът. — Залагам 30 лири на това, че току-що пристигналата наследница скоро ще получи пробойна под ватерлинията и ще потъне, също като предшествениците си.

— Става — тържествено се съгласи полковникът и двамата джентълмени скрепиха облога с ръкостискане. — Лично аз залагам, че под кръстосания огън на бабата все пак ще й се наложи да отстъпи.

— Какво пък, ще поживеем — ще видим — флегматично заключи капитан Картрайт.

Докато на терасата на „Егмонт“ вървеше този безобразен разговор, жълто-червено-черното чудовище успя да закара двете жени до входа и спря със скърцане. Кристиан скочи навън и им помогна да слязат, подавайки ръка първо на Амалия, а после и на Мей.

Голямата къща, боядисана в розово, все едно дълго се беше колебала дали да бъде просто вила или все пак да бъде дворец, и в края на краищата беше решила, че дворец е по-почетно. След това тя, а по-вероятно строилият я архитект беше започнал да размишлява какъв именно дворец се кани да издигне и така и не беше стигнал до никакво решение. В резултат имаше и бели коринтски колони, и средновековни зъбчати кулички, и — за всеки случай — готически водоливници, изобразяващи дракони. След което създателите на къщата явно бяха решили, че са направили достатъчно за този шедьовър.

Лехите бяха потънали в рози, тук и там се виждаха декоративни вази, амури, психеи и увити в бръшлян беседки, а по полянката бродеше, свил опашка, сърдит малък паун, който от време на време си мърмореше под носа нещо на паунски език.

От къщата излезе лакей и с поклон покани гостите да го последват.

В този миг Мей се хвана, че мисли как много й се иска да се скрие зад гърба на Амалия, а може би даже да остане в боботещото чудовище на пътя между планините и морето, и то за по-дълго време. Но нямаше какво да се прави и тя влезе.

Те минаха през няколко стаи и накрая се оказа в гостна, където имаше надменни старинни мебели, обвити в червено кадифе, а на стената се мъдреше портрет на маршал Померен. Приживе мъничък и слабичък, маршалът гледаше от портрета си като орел и изглеждаше като че иска да каже: „Аха! За моя милион ли сте дошли?“

Зад вратата, водеща към вътрешните покои, се чуха стъпки и гласове и в гостната величаво влезе дама с талия като на оса, в златистозелена рокля, обточена с бродерия и тюл. Косите на дамата бяха кестеняви, с риж оттенък, без нито един бял косъм. Изглеждаше на петдесет години, а ако много поиска, човек можеше да й даде и четиридесет и пет. Тя беше много умело и обмислено гримирана, но все едно, ставаше ясно, че това вече далеч не е младост, а по-скоро опит да бъде копирана младост, макар и много удачен.

Около дамата, като бръшлян около дърво, се увиваше любезен побелял човечец с огромен изумруд във вратовръзката, идеално облечен и благоухаещ на „Fou gère Royale“^[1]. Той беше усмихнат, благодушен и, съдейки по всичко, постоянно се намираше в това разположение на духа, което заменя нирваната на обикновените хора — тоест, имаше всичко, което искаше, и не желаеше повече.

— В края на краищата — капризно завърши дамата фраза, започната преди да влезе в гостната, — купих вилата с пауните, така че къде са се дянали всичките?

Взорът на тъмните очи на дамата пробягна по лицето на Амалия, която се държеше малко по-назад, и се прехвърли на алената от смущение девойка. „Тя си боядисва косата! — напълно шокирана мислеше Мей. — Тя си боядисва косата… боже, какво биха казали за нея нашият викарий и съседката мисис Манинг! А каква рокля има, ах, каква рокля! Нима и аз също бих могла да нося такива тоалети, ако… ако имах повече пари?“

— Бабо…

Дамата кисело се усмихна и разтвори обятия. Чувствайки неловкост, Мей се приближи да я прегърне, но тя ловко се дръпна, за да не развали грима си.

— Скъпа! Колко се радвам да те видя в този скромен дом! Маргарет, нали?

— Мей.

Сега Мей вече съжаляваше, че беше уговорила Амалия да влезе в къщата. Съдейки по всичко, Клариса нямаше намерение да остави да се размине на нито един от възможните й наследници.

— Ах, така си и мислех — кимна дамата. — Беше нещо като я маргаритка, я майска роза^[2]. Каква прелест!

Мей и без това не харесваше името си — именно заради намека за майска роза, за която била напомняла на някои настойчиви и празноглави кавалери, — а сега просто го възненавидя.

— Аз, както ти сигурно си се досетила, съм твоята баба Клариса — обяви дамата. — А това е Юбер Бланшар, моят адвокат и стар, стар приятел.

Белокосият човечец галантно се поклони.

— Както виждам, не пристигаш сама? — попита Клариса, изпитателно гледайки внучката си.

— Да. Тоест не! — изтръгна се от Мей. — Искам да кажа…

— Вашата внучка ме покани да се повозя на автомобил — намеси се Амалия. — Аз съм баронеса Корф, моята вила е на няколко километра оттук. С Мей пътувахме в едно купе на „Златната стрела“ и така се запознахме. И аз мисля да си купя автомобил, „Дион-Бутон“ например, но ме плашат грижите около него. Ще се наложи да наема шофьор, пък и тези коли често се чупят…

— Ах, нищо не разбирам от автомобили! — възкликна Клариса. — За това си имам моя приятел, граф дьо Ламбер. Сигурна съм, че ще има за какво да си поговорите с него. Лично аз си купих „Мение“, за да ядосам двамата арогантни глупаци отсреща. Те самите се канеха да го купят и просто трябваше да им видите физиономиите…

Клариса все едно съобрази, че е казала повече, отколкото трябва, ококори очи и прикри устата си с длан. Ръката й вече издаваше истинската й възраст — шестдесет и пет и нито година по-малко.

— Боя се, че ще се наложи да отложим разговора с граф дьо Ламбер за друг път — с лека усмивка отвърна Амалия. — Мисля, че е време да вървя. Не бих искала да попреча на семейното възсъединение.

Но в този миг вратата се отвори и с лека, стремителна крачка влезе млад човек, твърде добре облечен. Лицето му се стори смътно познато на Мей.

— А ето го и него! — извика Клариса. — Запознайте се: граф Кристиан дьо Ламбер.

„Та това е нашият шофьор“ — ужаси се Мей, щом се вгледа в него.

Стигаше само шофьорът Кристиан да смени каскета и работната униформа с прилични дрехи и веднага ставаше ясно, че до истински пролетарий му остава толкова, колкото и до Айфеловата кула. Той блесна със сините си очи, целуна ръка на Мей, която не знаеше къде да се дене от смущение, и се приближи към Амалия, която го гледаше с любопитство.

— Поразително — каза тя с усмивка. — Значи вие сте този смелчак, който зае трето място в автомобилната гонка Париж — Руан?

— Точно така, госпожо баронесо — весело отвърна графа на най-чист руски език. — Извинете, че не ви се представих веднага, макар че тутакси ви познах. Само като си помисли човек, та аз съм бил на вашата сватба!

Амалия помнеше, че моминското име на майката на графа е Толстая и че даже и баща му, макар и французин, се води руски поданик и се случва да присъства в руския императорски двор, но тя не обичаше да я хващат неподготвена и затова незабавно отмъсти на графа по най-очарователен начин.

— И на колко годинки бяхте това — на шест или на седем? — поинтересува се тя с най-невинен тон.

И с удоволствие видя, че младият човек порозовя като… ами, да допуснем, варен рак.

— Предлагам да устроим обяд за нашите гости — обяви Клариса.

— На терасата? — обади се адвокатът.

— Да, на терасата, и така ще отбележим и пристигането на моята скъпа внучка.

Докато говореше, тя обви ръка около талията на Мей, все едно бяха първи дружки.

— Госпожа баронесата и господин графът, разбира се, също са поканени.

— Аз не мога — каза Амалия.

— Ах! — извика Клариса. — Госпожо, вие просто ме убивате със своя отказ! Но може би все пак ще размислите?

— Освен това — добави Бланшар, — вие ще можете безпрепятствено да обсъдите с господин графа всички съществуващи на света автомобили, защото никой не знае за тях повече от него. Сигурен съм, че едва ли ще Ви се представи друг по-удобен случай.

Амалия разбра, че е в капан. Но Мей я гледаше така жално, с такава няма молба, че сърцето на баронесата не издържа.

— Добре — рече тя. — Щом настоявате, ще остана, но за кратко.

— Разбира се, че за кратко, госпожо! — извика Бланшар и, потривайки ръце, побърза към кухнята да се разпореди за обяда.