Валерия Вербинина
Милион във въздуха (29)

Глава 29: Намирането на аквилона

— Ваше преосвещенство, господа мускетари, намерих го!

— Какво?

— Къде?

— Как?

— Ангелът!

— Кристиан! Но аз огледах цялата църква!

— Над чашата със светена вода, Амалия Константиновна… Край самия вход! Там има тъмен ъгъл, ангелът едва излиза от камъка… Аз също го видях чак когато върху него падна светлина!

— Така… — Пауза. — Уолтър! Мей!

— Тук сме!

— Бързо разсейте свещеника, за да не ни попречи.

— Но как, милейди?

— Уолтър, да не сте бебе? Честна дума… Попитайте го… да, как се отнася към пожертвованията за църквата. Кристиан! Да вървим!

Свещеникът още не беше успял да се отдалечи, когато от две страни му налетяха „архитектът“ и спътницата му. Спътницата взе свещеника под ръка и го увлече по посока на олтара.

— Много ви е хубава църквата! — обяви тя, трепкайки с ресници. — И е в такъв очарователен стил… романски, струва ми се?

— Готически! — важно я поправи Уолтър. — Всъщност, мосю… Как се отнасяте към пожертвованията?

Свещеникът си пое дъх и започна да изброява насъщните нужди. Нужди се бяха натрупали много и подробното им разяснение би заело не по-малко от четвърт час.

Възползвайки се от това, Кристиан и Амалия започнаха да почукват по стената над ангела. Удряше на кухо, но как да стигнат до кухината беше абсолютно неясно. На външен вид стената изглеждаше напълно глуха и се състоеше от един цял камък.

Амалия и графът започнаха да натискат всички издатини по стената, като разчитаха, че някъде има таен лост. Внезапно се разнесе леко щракване и в камъка се отвори неголяма ниша. Щом пъхна ръка в нея, Амалия откри пачка листа, свити на тръба и загърнати в непромокаема тъкан.

— Това ли е? — попита нетърпеливо Кристиан. — Аквилонът?

Амалия отметна плата и разгърна листчетата. Акуратно прерисувани скици. Чертежи на летателен апарат с крила, странно напомнящи на крилата на прилеп… Елементи на системата за управление…

Щрак!

— Така си и знаех, госпожо баронесо — каза на няколко крачки от нея внушителен глас на немски. — А сега бъдете така любезна и ми дайте аквилона.

Амалия се обърна с помрачняло лице и видя усмихнатия Хенрих, който държеше на мушка граф дьо Ламбер.

— Не, не — изпреварвайки намерението й, бързо проговори агентът, — никакви резки движения, иначе ще прострелям главата на приятеля ви. Чертежите, госпожо, и тогава никой няма да пострада.

— Тези чертежи — рече Амалия — принадлежат на Франция.

Хенрих се усмихна.

— И сигурно затова виждам тук именно вас, а не полковник Лоран, например — парира той. — Дайте ми чертежите и да се разделим с мир.

Свещеникът, който тъкмо описваше на Уолтър и Мей историята на едно от подхвърлените деца, което бяха намерили пред вратите на църквата, се обърна и видя край вратата господин с револвер, който заплашваше приятелите на „архитекта“.

— Какво става? — изтръгна се от свещеника. — Мосю, това е божи храм! Как смеете!

Лицето на Хенрих трепна. Амалия разбра, че той е на ръба и всеки момент ще стреля.

— Вземайте и се махайте — каза тя и му протегна чертежите. — Свети отче! Стойте, където сте! Нека си върви!

— Премного ви благодаря — отвърна Хенрих и взе чертежите.

И с тях в ръка (в другата все така държеше револвера) той успя даже да докосне шапката си за сбогом, подлецът.

Леко накуцвайки и заднешком, той излезе.

— Вие му дадохте чертежите! — изстена Кристиан. — Какво направихте!

Амалия седна на една пейка, незабелязано потърка очи и се прозя. Тази нощ така и не беше успяла да заспи.

„Колко съм уморена… Не забелязах ангела, не усетих навреме този мерзавец… Всичко това е от умора. Но нека.“

— Трябва да извикаме полиция! — възмути се младият свещеник. — Това е някакъв луд!

— Никого не трябва да викаме, повярвайте ми — отвърна Амалия. — Той си тръгна, нека си върви.

— Милейди! — притича до нея Мей. — Какво да правим? Имаме автомобил! Можем да го настигнем!

Амалия се заслуша.

— Безполезно е — каза тя със загадъчна усмивка.

В следващия миг вратата се отвори със скърцане и на прага се появи комисар Папийон.

— Вие все пак не ме послушахте, госпожо — рече той с укор, клатейки глава.

— Хванахте ли го? — попита Амалия, която изобщо не беше изненадана от появата му. — Между другото, чертежите на Пено̀ също ги е откраднал той. Всъщност, кой от вашите хора ни следеше цял ден, облечен в дрипи? Дали не е полковник Лоран?

Папийон се нацупи.

— Не знам защо мислите…

Амалия присви очи.

— Предайте му, че когато бедняк взема, например, на улица „Фортюни“ фиакър и дава на кочияша златна монета, това изглежда странно. Моите приятели може и да не са забелязали, затова пък аз отлично видях всичко.

— Искате да кажете — промърмори Папийон, — че сте ни позволили да ви следим?

— Предположих, че няма да е излишно — призна Амалия. — Честно казано, опасявах не от Хенрих, а от Оберщайн. Онзи негодник е къде по-опасен.

— Можете да не се притеснявате — отзова се Папийон. — По наши данни Оберщайн вече е напуснал Франция.

Той пъхна ръце в джобовете си.

— Позволете да ви върна тази малка вещ, госпожо баронесо. Изпуснахте я на улицата през нощта, когато търсехте… кхм… кутийката от пръстена.

И той протегна на Амалия блестяща от брилянти гривна.

— А, къде била — провлече Амалия с усмивка. — Бедната Мей така се тревожеше и не разбираше къде може да я е загубила. А вие защо не си спомнихте веднага за кутийката?

— През всичките тези дни — доверително призна комисарят — направо ме разкъсваха на части. Освен това полковник Лоран настояваше да открие пръстена, каквото и да става. Когато Норвен и агентът са се борили, пръстенът е паднал в канализационния кладенец и го е отнесла водата. Нямате представа през какво минаха моите хора, преди да го намерят. Но аз веднага разбрах, че пръстенът е само за заблуда. Само че докато Норвен се свести и докато лекарите позволят да говорим с него… Вярно, че и той не веднага си спомни за кутийката.

— А Ница? — попита Амалия. — Защо Монере е пътувал до Ница?

— Ето как стоят нещата. Всичко започва с това, че мосю Адер, по природа човек крайно внимателен, забелязва, че книжата му не лежат точно така, както ги е оставил. Той ги оглежда, разбира, че от тях са направени копия, и веднага ни извиква. Тъй като възможните извършители са много, ние си ги поделяме. А Монере веднага заподозира Малѐ — заради показанията на свидетеля, който видял стареца около кабинета, защото е бил чертожник и защото всичките му спестявания са се изпарили по време на Панамския скандал. Монере започва да го следи, старецът започва да нервничи и докато пресича улицата, попада под колелата на карета. Когато го откарват в болница, Монере отива там и изисква да му бъдат предадени вещите му. Освен всичко друго, сред тях е имало и писмо до поискване в Ница, написано по такъв начин, че може да се разбира всякак, и заложна квитанция за пръстен. Монере решава, че писмото е шифър и хуква към Ница, без да предупреди никого. Във влака Оберщайн го напада, както и вие казахте. Ние бързо разбрахме къде е заминал Монере, както и че не е стигнал до Ница, и веднага започнахме да го търсим. На насипа до жп линията намерихме тялото, палтото, куфара, чантата — накратко, всички вещи. Но квитанцията не я намерихме… затова пък там лежеше вашата ръкавица, госпожо баронесо. Само че аз и за минута не повярвах, че това може да е ваша работа.

— Защо? — бързо попита Кристиан.

— Хъм — каза Папийон, гледайки замислено витражите, — по принцип беше напълно допустимо госпожа баронесата да ликвидира моя колега. Но да загуби такава важна улика на местопрестъплението — това явно не беше нейния почерк.

Амалия се усмихна.

— Просто тези, които са изхвърлили тялото от влака, са постъпили по същия начин и с вещите, които са били в купето — рече тя. — Оберщайн щателно е измислил инсценировката: труп на дивана или на пода, до него моята ръкавица. Не знам как, но преди да умре Монере го е излъгал и го е насочил по невярна следа. После хората, които са се избавяли от тялото, не са забелязали квитанцията и тя е паднала някъде — може би зад дивана или зад масичката. Но я е намерил Луи Норвен, когато е почиствал купето, както обикновено. Той е видял, че в квитанцията е посочено евтино украшение и е решил да намине през заложната къща. После е започнал да се интересува от суетнята около десето купе и е отишъл в заложната къща, когато са го следели моите приятели.

— Вие казвате — хората, които са се избавили от тялото — отбеляза Папийон, който слушаше Амалия извънредно внимателно. — Знаете ли вече кои са те?

— Знам. Но за пълнота на картината искам да разбера и кой им е бил съучастник. Всъщност, какво става с убийството на Жоржет Бриол? Арестувахте ли вече приятеля й — фалшификатора?

— Да, Дьопре ми телефонира. Но Русело категорично отрича да я е убил. И освен това, изглежда, има алиби. Впрочем, под въпрос е дали наистина има алиби или приятелите му свидетелстват в негова полза, за да не отиде на гилотината. Между впрочем, Русело уверява, че за нищо на света не би докоснал Жоржет, че тя била обичала само него, а тези, с които била за пари, нищо не означавали за нея. Той бил сигурен, че ще заживеят заедно, веднага щом той излезе от затвора и бил изненадан, че тя точно тогава е заминала от Париж. Той я последвал в Ница и там го и арестували.

— И последен въпрос — каза Амалия. — До кого е било предназначено писмото в Ница?

— До внука на Малѐ, синът на починалата му дъщеря. Зетят на Мале е бил фокусник, а внукът е странствал из Европа с циркова трупа. Писал на дядо си от Барселона, че скоро ще се върне във Франция и ще пристигне в Ница по море. Дядо му поискал да му отговори и му писал до поискване в Ница. Общо взето, най-обичайна история, но здравата ни обърка. Виждате ли, писмото беше адресирано до Пигѐ, а по нашите данни Оберщайн е имал паспорт точно с такава фамилия. Ако Монере не беше бързал да пожъне всички лаври, ако поне беше разпитал жената на Мале, щеше да разбере как стоят нещата. Но той направи грешка, а след него и ние.

— Господин комисар! — появи се на прага дрипльо с осанка на военен. — О, така си и знаех, че беседвате с вашата стара позната. Какво чакате? Можем да тръгваме!

— Здравейте, полковник — каза Амалия. — Изглеждате чудесно!

Но полковник Лоран не й остана длъжен.

— Вие също, госпожо — язвително рече той с поклон. — Дрехите на камериерка изобщо не ви отиват! Имате късмет, че мосю Папийон гарантира за вас и предложи да ви предоставим пълна свобода на действие, защото, по неговите думи, каквото вие не откриете, никой няма да го открие. Но не сме ви губили от поглед, госпожо, нито за миг!

— Какъв ужасен просяк! — тихо каза Мей на Уолтър, който разглеждаше витражите. — Интересно, за какво ли беседва с баронеса Корф?

— Нямам понятие, скъпа — отвърна той, усмихвайки се с добрата си усмивка. — Честно казано, много се радвам, че всичко свърши.

— Аз май ще те почакам навън — каза Мей. — Там е топло и слънчево.

Тя се порови в чантичката си.

— Уолтър, имаш ли дребни монети?

Амалия и полковник Лоран още спореха. Папийон благоразумно се опитваше да спре размяната на остроти, но старите противници оставаха глухи за увещанията му. Колкото и да е странно, край на всичко това сложи Мей, която величаво се отправи към изхода, като по пътя си положи монета в ръката на полковника.

— Ето — каза тя. — Това ви е от Свети Северин, мосю.

След което се отдалечи, а полковник Лоран загуби дар слово. Кристиан не издържа и се разсмя. Папийон се извърна, криейки усмивка в мустаците си.

— Простете — рече той, — но е време да тръгваме. — Трябва да се оправим с този негодник и да намерим и чертежите на Пено̀, за които споменахте. Но мисля, че вечерта ще намина към вас… като стар приятел.

Той някак си много галантно се поклони на Амалия и безшумно се отправи към изхода след почервенелия от яд полковник.

— Вие съжалявате — отбеляза Кристиан на Амалия.

— За какво?

— Вие искахте… — прехапа устна той — да доставите чертежите на своите. Нали?

— Само това липсваше — усмихна се Амалия. — След това те биха си въобразили, че не мога да живея без тях и тогава вече със сигурност нямаше да ме оставят на мира. Не, аз много се радвам, че всичко се получи точно така. На когото му е нужен самолет, нека сам да го измисли, а не да краде чужди идеи. Макар че… — Тя направи пауза и разглади с длан една гънка на полата си, — аз не мисля, че изобретението на Адер има бъдеще.

— Защо? Не ви харесва мисълта, че човек може да лети?

— Не — разсеяно отвърна Амалия, — не е там работата. Просто ми се струва, че мосю Адер неудачно е избрал образеца за машината си. Трудно е да се въобрази по-противно животно от прилепа. Да, да, и няма нужда да се усмихвате.

Тя видя, че Уолтър завърши с огледа на витражите, и се изправи.

— Бъдещето ще покаже дали сте права или не — каза Кристиан. — В края на краищата, даже Наполеон не е признавал паровите машини.

— Значи, ненапразно баба ми разправяше, че е познавала и по-добри генерали от него — парира Амалия. — Всъщност, графе, имам молба към вас. Иска ми се да пожертвам пари за тази забележителна църква, където сложихме точка на нашите приключения, но предпочитам да го направя чрез вас, защото не съм католичка. Съгласен ли сте?

— Разбира се — отвърна Кристиан.

Той искаше да добави и още нещо, но тук ги прекъснаха по най-невежлив начин. Входната се врата се разтвори пред тях и на прага изникна Клариса Бланшар.

— Ето къде сте — изръмжа тя, щом видя Амалия, обкръжена от верните мускетари. — Така-така, много добре. Само един въпрос имам: къде дянахте моята внучка?