Валерия Вербинина
Милион във въздуха (3)

Глава 3: Бабата, маршалът и двадесетте наследника

За да обясним причините, поради които Мей не гореше от желание да се разпростира по отношение на баба си, ще ни се наложи да прекъснем и подробно да разкажем историята на мис Фортескю, превърнала се притча и безкрайно обсъждана в Лондон, Съри и Девъншир, а освен това и в някои отдалечени колонии на Британската империя. Най-общо можем да кажем, че името на тази поразителна особа беше известно по целия свят.

Клариса Фортескю произхождаше от уважавано семейство. Родителите й бяха безупречни, както и родителите на нейните родители. Вярно, че един от дядовците й злоупотребяваше с брендито, а другият имаше навика от време на време да замеря жена си с всичко, което му попадне под ръка, но в семейство Фортескю тези дреболии минаваха за невинни чудачества, още повече че домашните никога не се оплакваха, а това означаваше, че никой външен човек не знае нищо.

Мис Клариса беше идеалната млада лейди, колкото благовъзпитана, толкова и очарователна. При наличието на зестра такива качества не пропадат незабелязани и скоро Клариса получи предложение от мистър Джоузеф Уинтърбъри, който живееше в съседство със семейство Фортескю. Самият той също така произхождаше от добро семейство, известно по тези краища от няколко века. Джоузеф имаше десет братя и сестри, осем чичовци, дванадесет лели и примерно седемдесет братовчеди и братовчедки, които се редуваха да гостуват в къщата на гостоприемните му родители. Освен внушителния си брой роднини, Джоузеф притежаваше приятна външност и сговорчив характер, а и се очакваше след време да наследи някакви земи. Всички в окръга решиха, че от него и мис Клариса ще излезе рядко удачна двойка. Вече по-късно, когато се разбра колко много са грешали в очакванията си, жената на викария заяви, че е предчувствала подобен развой на събитията, но никой не й повярва.

И така, Клариса Фортескю се омъжи за мистър Уинтърбъри и се превърна в образцова жена. Тя се грижеше за домакинството, следеше за сметките и за шест години брак роди четирима сина. Мистър Уинтърбъри не можеше да се нарадва на съпругата си и разчиташе, че тяхното щастие ще продължи до края на дните им.

Очевидно, Клариса имаше други съображения по този въпрос, защото веднъж, когато се върна от лов, Джоузеф намери забодено на игленика следното послание:

„Драги сър,

Не мога да кажа кой ми омръзна повече — вие, вашите роднини или вашите деца. От сърце се надявам, че повече няма да видя нито вас, нито тях.

Клариса Фортескю“

Щом прочете писмото, мистър Уинтърбъри за всеки случай го прочете още три пъти, но от това текстът изобщо не се промени. Напротив, съдържанието се възправи пред него в цялата си възмутителност.

Първите думи на мистър Джоузеф бяха:

— Надявам се, че това е шега? Макар и крайно глупава!

После:

— Не знаех, че моята Клари пие също като дядо си!

После:

— Застрелях лисица, а Клари се занимава с някакви глупости? На какво прилича това, питам аз!

След което най-накрая се досети да извика иконома и да поиска от него обяснение. Икономът плесна с ръце, за всеки случай се ужаси и извика камериерката на мисис Уинтърбъри, на която по длъжност се падаше да знае всичко за господарката си.

Камериерката напомни на господаря си за разни събития, които преди това го караха отегчено да махва с ръка — за това, как по време на третото раждане трябваше да изпратят карета за доктора, а каретата беше взел един от чичовците, гостуващи в къщата, в резултат на което Клариса едва не беше умряла; за това, как племенницата на Джоузеф веднъж разля боя върху новата рокля на стопанката, на която тя много беше държала; за това, как Клариса беше молила да наемат още една детегледачка, но мистър Уинтърбъри предпочете да си купи ново гонче.

Джоузеф негодуваше.

— Вие, миличка, искате да кажете, че жена ми ме е зарязала заради куче? — патетично възкликна той. — Така ли?

— Ами, щом е избягала с мистър Андрю, то тя по-добре знае защо — парира камериерката и прехапа език.

Джоузеф бавно се изправи.

— Аха! Значи, всичко е заради Андрю!

Синеокият обаятелен Андрю беше приятел на един от братовчедите му, който го беше и въвел в дома им. Мистър Уинтърбъри, без сам да подозира, беше приютил змия в пазвата си.

— Това няма да му се размине! — извика Джоузеф и изпрати иконома да провери много ли пари е взела бегълката със себе си.

Щом си изясни, че е взела всичко до последното пени, а също така и роклите, украшенията и прочие дреболии, Джоузеф се преизпълни с още по-голямо негодувание и забрани името на „тази жена“ да се споменава пред него.

— Нека, ако ще, умирайки да допълзи до прага ми — все едно няма да я пусна!

След това изпи голяма чаша кларет, нареди да приготвят каретата и се отправи към родителите си да се съветва какво да предприеме в този екстраординарен случай.

Щом узна за станалото, майка му се разплака и призна, че никога не е харесвала Клариса. Имала била предчувствие, че тази особа ще разбие живота на сина й. Впрочем, остана открит въпросът защо на никого не беше казала за предчувствието си чак до момента, когато вече беше твърде късно.

Баща му, впрочем, се оказа къде по-голям реалист и не спомена за никакви предчувствия.

— Трябва да я върнем у дома — рече той.

— Какво? — ужаси се Джоузеф. — След като тя оскверни семейното огнище? Никога!

— Не ставай магаре — отсече баща му. — Ако мъж зареже жена си, той е юнак, макар и негодник, но ако жена зареже мъжа си, всички ще го смятат за последен мухльо. Да не говорим пък какво ще започнат да разправят за децата ви. Не! Трябва на всяка цена да върнем тази дяволица обратно, ако трябва и със сила. Къде се е дянала?

Но Джоузеф се запъна и повтори, че даже Клариса да допълзи до прага му, то той… и т.н. Ръкомахаше, кръстосваше стаята и святкаше с очи. Висулките на полилея се тресяха и от тях падаше прах на парцали.

Докато Джоузеф безцелно губеше по такъв начин драгоценно време, престъпната двойка не се мотаеше. Тъй като Андрю работеше във Франция в представителството на крупна английска фирма, той веднага предложи на Клариса да се преместят на континента и младата жена, след известно колебание, се съгласи. Впрочем, тя беше готова да следва Андрю където и да е, стига само да е по-далеч от дотегналия й мъж.

Докато търсеха бегълците в Дувър, те благополучно се озоваха в Кале и по такъв начин се оказаха извън зоната на британското правосъдие. Но и свекърът Уинтърбъри се оказа от стара коза яре и веднага съобщи на ръководството на фирмата, в която работеше Андрю, в какъв чудовищен скандал е замесен техния служител.

Ръководството въздъхна, сви рамене, извика любовника и доведе до него сведението, че кариерата и интрижките понякога са несъвместими, особено щом става дума за такава почтена фирма като тази, в която той работи. На Андрю беше поставен ултиматум: да се раздели или с Клариса, или със службата.

О, Андрю, Андрю! Какъв избор стоеше пред него? Как можеше да постъпи той, когато ставаше дума за жена, която заради него беше пожертвала доброто си име, честта си, бъдещето си, в края на краищата? Тя беше изоставила своя дом, своите близки, своите деца! Нима това не означаваше нищо?

Очевидно, именно нищо не означаваше. Защото безсърдечният Андрю избра службата. А Клариса остана съвсем сама в непознат град, в чужда страна, без пукната пара, защото всички спестявания те двамата с любовника й вече бяха профукали. Пък и в крайна сметка, къде човек да харчи пари с размах, ако не в Париж?

И така, Андрю безследно се разтвори в мъглата на парижките улици. Клариса нямаше на кого повече да разчита. В далечния Девъншир мистър Уинтърбъри-старши, разбирайки за развоя на събитията, удовлетворено потри ръце.

— А сега — рече той на сина си — е точното време да отидеш при съпругата си и да я докараш обратно.

Но опърничавият Джоузеф здраво се държеше за шаблона за блудната жена, която трябва сама да се яви и унижено да моли за прошка, след което той евентуално може да благоволи да я приеме обратно. Майка му и всичките му роднини от женски пол тозчас застанаха на негова страна и заявиха, че не му отива самият той да моли жена си да се върне.

— Най-важното е да не бъдеш твърде мек с нея, щом се върне — наставляваше го майка му. — А ще се върне, къде ще се дене?

При мисълта, че скоро ще се окаже пълен господар на положението, Джоузеф изпадаше във възбуда, махаше с юмрук по прозореца и викаше:

— Най-сетне ще я видя как ще допълзи обратно! Мръсница, мръсница!

Но не я видя, защото Клариса направи това, което малко хора очакваха от нея. Остана в Париж.

Тя не се опита да се върне в Англия, не досаждаше на мъжа си със сълзливи писма с молби за прошка, не искаше от него пари — изобщо, предпочете напълно да забрави за него, все едно никога не е съществувал в живота й. В замяна избра нелекото съществуване на жена, която зависи само от милостта на мъжете. По-горе споменахме, че мисис Уинтърбъри (по баща Фортескю) беше очарователна. Париж превърна това очарование в опасно оръжие, от което Клариса незабавно се възползва. Казано на прост език, тя тръгна от мъж на мъж.

Когато Джоузеф узна, че в Париж неговата жена прекарва времето си първо в обществото на беден художник, после в обществото на стар художник академик, а после в обществото на банкерски син, той почервеня и заяви:

— Така! Сега вече кракът й няма да стъпи в моя дом! Край! Повече за мен тя не съществува!

И изпрати във Франция злобно писмо, в което я уведомяваше, че тя за него е мъртва.

Без да се ограничава само с писмото, той доведе до сведение на всички, че жена му е умряла. На децата също беше казано, че майка им е починала. При това слугите и, разбира се, роднините, прекрасно знаеха истината, но всички предпочитаха да угаждат на Джоузеф в упорития му стремеж да обяви жена си за мъртва. Ако все пак някой от многочисленото семейство Уинтърбъри се оказваше в Париж и там се сблъскваше с Клариса, то благоразумно не я забелязваше, както не забелязват безплътен дух.

Все пак от Париж от време на време до семейство Уинтърбъри достигаха слухове как недостойната жена на достойния човек прекарва времето си. В началото Клариса предпочиташе бохемското общество, но бързо разбра, че бедните писатели и художниците без поръчки се хранят само с мечти за безсмъртие. Те я забавляваха, но нейните мечти бяха къде по-материални. Освен това, веднъж тя така се простуди, че едва не умря от възпаление на белите дробове, а щом оздравя, реши, че животът и всичко, което той може да даде, са много по-добра опция от всякакво безсмъртие, което може и никога да не настъпи.

Ето защо тя се прехвърли към художествените върхове — преуспяващи живописци, които излагаха картините си в Салона, имаха ордени на Почетния легион и не можеха да се отърват от поръчки, както и именити белетристи и почтени академици, които бяха просто луди по пикантната язвителна англичанка.

Но след няколко години Клариса се пресити от разговори за литература и изкуство, които неизменно се свеждаха до това кой получава по-голям хонорар. Така или иначе, оттогава я виждаха изключително в обществото на предприемачи, банкери и офицери. В епохата на Втората империя^[1] състояния се правеха бързо, страната се развиваше с фантастично темпо и на Клариса не й липсваха покровители. Що се отнася до военните, макар че те не можеха да се похвалят с внушаващи трепет богатства, все пак бяха млади и притежаваха отлични фигури.

А между другото времето течеше и, както винаги, незабележимо се прокрадна смяна на епохата, когато това, което изглеждаше непоклатимо, рухна за един миг. Нещо не тръгна добре, главата на режима отслаби хватка, избухна война, после дойде Комуната и настъпи края на империята. Новата власт се справи с комунарите, които бяха успели да дотегнат на всички (унищожавайки дворци и паметници, господа бунтовниците нанесоха на Париж по-големи щети, отколкото по-късно двете световни войни, взети заедно). След това властите се посъвещаваха и болшинството от тях единодушно стигна до извода, че на Франция й трябва република. На това беше решено и временно да се спрат.

А Клариса…

За Клариса, изглежда, личното крушение беше неизбежно — естествен ход на нещата за жените, които някога са били млади и красиви, но сега вече не са така млади и, уви, далеч не са толкова красиви. Тя беше вече на близо четиридесет — възраст, в която мъжът може да се брои за още млад, но жената (по мнението на болшинството) може само да си брои бръчките. Впрочем, на Клариса й оставаха още някакви пари — не толкова много, колкото й се щеше, защото начинът й на живот изискваше определени разходи, а те невинаги подлежаха на контрол. Така или иначе, тя направи равносметка и стигна до извода, че при известни икономии може да преживее без бедност толкова години, колкото вече е преживяла, и реши да се установи. Без да изпада в лицемерие, но и без да се фука с предишните си подвизи, тя се засели в скромна квартирка с изглед към Лувъра и Сена и се покори на хода на времето. Понякога я навестяваха старите й приятели, което в дадения случай беше равнозначно на „старите й любовници“. Те й даваха съвети как по-изгодно да вложи оставащите й пари, спомняха си лекомислените времена на империята, въздишаха и понякога се задържаха повече, отколкото изискваше приличието. Така изминаха няколко години и настъпи 1895-та.

В далечния Девъншир Джоузеф Уинтърбъри, напълнял и подпухнал, с червендалесто лице, все още се утешаваше с надеждата, че някой ден опозорилата го жена ще бъде принудена да се върне, за да не умре в нищета. За този момент той имаше подготвени няколко речи, една от друга по-изразителни. Но нито една от тях не му потрябва. Една сутрин той отвори вестника и прочете, че във Франция е умрял маршал Померен, принадлежащ към твърде знатно семейство и оставящ след себе си доста значително състояние. Половината от него маршалът завещаваше на Франция за създаването на морски музей на негово име, тъй като цял живот беше мечтал за морето, въпреки че се беше сражавал изключително в сухопътните войски. Втората половина покойният, в памет на добрите стари времена, оставяше на своята добра позната, англичанката мадмоазел Клариса Фортескю. Във вестника се съобщаваше, че щом получи наследството, мис Фортескю ще стане по-богата с един милион истински, възхитителни златни франка наведнъж.

Щом научи, че неговата жена-негодница, посрамила името му, на стари години е станала милионерка, вместо да допълзи до прага му и тъй нататък по сценария, мистър Уинтърбъри облещи очи, няколко минути се мъчи да каже нещо, но почервеня още повече и заби лице в чинията си. Той беше получил удар и след няколко часа умря.

Синовете на Клариса и мистър Уинтърбъри — Джоузеф-младши, Хенри, Уилям и Робърт — по това време бяха разпръснати от съдбата по цяла Англия и нейните задморски територии. Джоузеф се опитваше с променлив успех да търгува в Барбадос, Хенри с жена си и децата си се занимаваше със земеделие в Съри, Уилям заемаше дребен пост в Индия, а Робърт със семейството си мирно живееше в Литъл Хил. Въпреки това, разстоянията не попречиха на братята да се съберат и да обсъдят създалата се ситуация.

Разбира се, те прекрасно знаеха, че въпреки твърденията на баща им, майка им си е съвсем жива и съществува напълно сносно в Париж. За изминалите години нито Клариса, нито синовете й не предприеха опити да се видят. Те не си разменяха писма, майка им не знаеше, че са им се родили деца, които към този момент наброяваха: пет — на Джоузеф-младши, две — на Хенри, шест — на Уилям и още три — на най-малкия, Робърт. Даже в разговорите помежду си братята избягваха да споменават името на Клариса, самото съществуване на която беше укор към честната им фамилия. Дълбоко в душите си вероятно те наистина предпочитаха тя да беше умряла, но съдбата се разпореди по друг начин и те се оказаха неподготвени за такъв обрат на събитията.

— Да, маршал… — въздъхна Хенри, барабанейки с пръсти по масата.

— Милион! — многозначително добави Джоузеф-младши.

— Интересно, колко е това в лири? — плахо попита Робърт.

— Все едно — сви рамене практичният Уилям, — във всеки случай не са твоите десет лири годишен доход!

Макар че годишният доход на Робърт беше повече, той нищо не отвърна. Семейството наистина не можеше да се похвали с достатъчно средства.

— Най-важното е да не се намесят роднините — напираше Хенри.

— Какви роднини? — присви очи Джоузеф.

— Роднините на маршала — мрачно отвърна вместо брат си Уилям. — Да не мислиш, че ще искат да се откажат от такива пари?

Впрочем, никой не изказа на глас основната мисъл, която едновременно дълбаеше всичките четири глави. А мисълта беше: „Майка ни вече не е млада, ако й е писано да умре, за кого ще остане маршалският милион?“

— Аз мисля, че трябва да й пишем — каза накрая Уилям. — Да изкажем съболезнования, този Померен все пак й е бил приятел. И… изобщо.

Братята се спогледаха. От развратна вавилонско-парижка блудница, която трябваше да бъде избягвана като чума, Клариса някак си незабелязано се беше превърнала в собственичка на пещерата на Али Баба, която трябваше всячески да бъде ухажвана и обгрижвана.

И наистина, кой знае на кого ексцентричната бабичка щеше да завещае милиона си! Такива пари в домакинството съвсем не са излишни и еднакво ще паснат както на Барбадос, така и в Индия, и в Съри, и даже в забравеното от Бога и картографите мъничко градче Литъл Хил.

— Да ви кажа, не знам дали е удобно… — промърмори Робърт. — Искам да кажа, толкова години не искахме да я знаем… и даже когато ти, Уилям, беше във Франция…

— Нямах време — тутакси реагира Уилям. — Бях много зает, иначе със сигурност щях да я посетя!

— Аз лично — добави Джоузеф — винаги съм мислил, че майка ни е имала причини да изостави баща ни. И в дъното на душата си винаги съм бил на нейна страна.

Братята, отлично помнещи какъв благоприличен лицемер беше най-големият и как се беше изразявал за майка им преди, предпочетоха да не развиват тази тема.

— Трябва да възстановим отношенията си — обяви Хенри. — В края на краищата, винаги можем да обясним, че докато беше жив баща ни, за нас не беше възможно… хм… да поддържаме общуване. Тя трябва да ни влезе в положението.

И тук скромният, срамежлив Робърт удиви всички.

— Не мисля, че ще я измамим — каза той.

— За какво говориш? — удиви се Джоузеф.

— Мисля, че не е толкова глупава — твърдо отговори Робърт. — Веднага ще разбере, че изобщо не се безпокоим за нея, а за парите.

— Откъде реши, че не е глупава? — хладно попита Хенри. — Доколкото си спомням, когато тя избяга с оня… как беше… забравих му името, но когато тя избяга, ти беше още в люлката.

Мистър Робърт Уинтърбъри се смути, но тозчас се опомни.

— Ако беше глупава, нямаше да й завещаят един милион — рече той.

Братята се спогледаха. Дума да няма, най-малкият брат беше намерил най-добрия довод.

— И въпреки всичко тя е наша майка — напомни практичният Уилям. — Кръвта вода не става и всякакви такива неща. Още повече че ние толкова дълго не сме си писали, тя не знае нищо за нас. Вземете предвид, освен това, и годините й — сигурен съм, че ще се трогне, ако й напомним за себе си. Ще й напишем за смъртта на баща ни, ще й посъчувстваме по повод на кончината на маршала, ще й разкажем за децата си…

— Разумно — одобри Хенри. — Много разумно. Мисля, че децата ще я трогнат повече от всичко.

— Може би, но главното е — каза меко Джоузеф — да не успее да изхарчи целия милион за себе си.

Той мило се усмихна на присъстващите и си наля чаша вода.