Валерия Вербинина
Милион във въздуха (15)

Глава 15: Страданията на Арамис

Мистър Уолтър Фрейзър, както вече беше упоменато, беше свещеник, но му беше необходим целият му запас от християнско смирение, когато се оказа в унилата строга къща, където живееше лейди Брекенуол. Първо свещеника атакува мис Линда, най-голямата дъщеря:

— О! Вие все пак си спомнихте за нас, мистър Фрейзър! Кажете, не ви ли е самотно в Ница? Сигурно е ужасно да живеете сам, без нито едно близко същество!

После за работа се захвана по-малката й сестра Дороти.

— Мистър Фрейзър! — многозначително хихикане… — Толкова се радвам, че дойдохте! — Опит нежно да се свие раменце, достатъчно мощно, че да спре дерайлирал локомотив… — Колко ли Ви е неуютно в чужда страна! Французите са такива грубияни! — В превод от езика на мис Дороти на човешки това означаваше, че французите не я забелязват, въпреки произхода й и старанията на нейната мамичка да й уреди брак… — Навестявайте ни по-често, винаги ще се радвам да ви видя!

Мис Елизабет се залови за работа още по-праволинейно: тя обяви, че е хванала бръмбар и поиска от свещеника незабавно да й каже доколко е опасен този бръмбар и хапе ли изобщо или не. Опитите на Уолтър да й обясни, че нищо не разбира от насекоми, биха били обречени на провал, ако не беше дошла четвъртата мис Брекенуол. Тази лейди, отзоваваща се на изисканото име Миранда, беше дотолкова уродлива, че трите й ужасно грозни сестри в сравнение с нея изглеждаха красавици.

— Мистър Фрейзър! Колко любезно от ваша страна, че сте си спомнили за нас! А ние през цялото време за вас говорим! Като стана дума, вярно ли е, че са ви видели в казиното? Аз, разбира се, съм сигурна, че не е вярно и че мистър Фъргюсън пуска слухове за вас. Нали знаете, той просто мечтае да заеме мястото на свещеник!

В дъното на душата си Уолтър вече беше близо до това да прокълне мига, в който се беше съгласил да помогне на баронеса Корф и да узнае от лейди Брекенуол какво й е известно за произшествието в „Златната стрела“. Но в този миг за щастие вратата се отвори и лакеят доложи, че домакинята е готова да приеме мистър Фрейзър.

Уолтър си плю на петите и избяга от четирите кандидатки за ролята на негова съпруга, но скоро разбра, че е попаднал от трън на глог. След приветствията и разговора за времето лейди Брекенуол започна да се съветва с него за граф А., барон Б. и господин В., които били проявявали огромен интерес към нейните момичета. Наивният Уолтър въздъхна с облекчение, но скоро чу, че лейди не възнамерява да даде на дъщерите си нито пени върху крайно скромната зестра, която им беше останала от покойния им баща, известен прахосник. Всъщност, именно тази причина, а съвсем не грозотата на четирите мис, се явяваше до този момент препятствие пред тяхното омъжване. Самата лейди Брекенуол беше повече от обезпечена, но щом само станеше дума за увеличение на зестрите, тя веднага вадеше дантелена кърпичка и започваше горестно да се оплаква от живота и чудовищните разходи, които й се налагало да прави, за да живее целогодишно в Ница. Лейди Брекенуол смяташе, че белите й дробове не са в ред. Страдалката беше преживяла двамата си братя и мъжа си, които се отличаваха със завидно здраве. Всеки ден се оплакваше от болки и отсъствие на апетит и от година на година фигурата й ставаше все по-внушителна и монументална.

— Мистър Фъргюсън скоро беше при мен — привидно между другото отрони лейди Брекенуол.

Фъргюсън беше свещеник на 28 години, винаги усмихнат и такъв чистичък и опрятен, все едно току-що го бяха извадили от пералнята. Уолтър знаеше, че и той се стреми към мястото в Ница. Сърцето му се сви. Нима Фъргюсън все пак се беше решил да се ожени за една от дъщерите на домакинята, за да си обезпечи безбедно бъдеще? Все пак Уолтър намери в себе си сили да отвърне:

— Аз имам по-интересни новини.

И след това разказа, че с експрес „Златната стрела“ е свързана някаква тъмна работа, която разследва знаменитият комисар Папийон. Лейди Брекенуол плесна с ръце, изуми се и обяви, че свещеникът е дошъл тъкмо навреме.

— Господин дьо Ланоа, префект и чичо на граф А., трябва днес да намине към мен. Ето кого ще разпитаме!

Скоро господин дьо Ланоа се появи, но, както се оказа, за да се извини витиевато за своя племенник, който вчера твърде дълго бил разговарял на някакъв прием с мис Елизабет. Възможно било тя да е изтълкувала превратно някои негови думи, за което той искрено се разкайвал. Впрочем, лекарите вече били предписали на графа възможно най-скорошно връщане в Париж.

В интерес на истината, дългият разговор се състоеше само от две фрази за звездите и поетичността на вечерта, които графът беше произнесъл, защото в тъмнината беше помислил Елизабет за друга дама. Щом разбра, че се е припознал, той избяга ужасен, но Елизабет беше изтълкувала неговото поведение изключително в изгодна за нея светлина.

Лейди Брекенуол прехапа устни, но тозчас си спомни за думите на Уолтър и попита вярно ли е, че комисар Папийон разследва някакво престъпление, свързано със „Златната стрела“. Щом обаче чу името на Папийон, дьо Ланоа веднага придоби непроницаем вид и заяви, че комисарят действа на общо основание и изобщо работата, с която се занимава, е такава дреболия, че не си струва да се говори за това.

— Но можете ли поне да ни кажете какво точно е изчезнало? — попита лейди Брекенуол, изгаряща от любопитство.

Дьо Ланоа отвърна, че не се интересува от такива глупости, повтори, че работата не струва и пукната пара, и побърза да си тръгне. Нищо не успял да разузнае, свещеникът също си тръгна, придружен от хор девичи гласове:

— Мистър Фрейзър! Нали ще ни навестявате по-често? Много ви молим! Винаги ще се радваме да Ви видим!

Когато той накрая се добра до вила „Шарл“, адски го болеше глава.

Двамата други мускетари вече бяха там. Мей преразказа отговорите на графинята, Кристиан разказа, че списъкът на пасажерите е иззет от полицията, а експресът ще мине през Ница утре в 8 часа сутринта.

— Трябват ми два билета за същия вагон — каза Амалия.

— Два? — изненада се графът.

— Да, за нас двамата с вас. Ще отидем до Вентимилия и ще се върнем обратно.

— Разчитате да намерите нещо във вагона? — попита Мей.

— Да, следи от престъпление. Особено ме интересува купе номер 10, съседното до това на графинята.

— Мислите, че може да е чула нещо, но да е решила, че е сън? — предположи Кристиан.

— Да се убие човек не е толкова лесно — отвърна Амалия. — Мисля, че ако на нея не й се е сторило и до нея е достигнал, да допуснем, шум от борба, той трябва да е идвал отнякъде наблизо и със сигурност не от нашия край на вагона. По този начин купета шест и седем отпадат. Купе номер осем също е в съседство с това на графинята, но е и до нас, а аз със сигурност бих чула, ако наоколо ставаше нещо нередно. В него пътуваха младоженци, които продължиха и след Ница. В девето купе се намираше самата графиня, а кой е бил в десето не видях. И това купе много ме интересува.

— Ако търсите мястото на престъплението, то убийството може да е станало и на тази площадка на вагона, която е по-близо до купето на графинята — отбеляза графът. — А тялото просто са го изхвърлили от влака.

— Не — внезапно каза Мей.

— Какво не? — изненада се Уолтър, потривайки слепоочието си.

— Аз мисля — решително каза Мей, — че графинята нищо не е чула и просто започна, разбирате ли, да си измисля по малко. Когато разбереш, че близо до теб се е случило нещо важно, започваш да мислиш, че може да си забравила нещо, и тогава всичко започва да ти се струва не такова, каквото в действителност е било.

Мей се наведе напред.

— Ето, обяснете ми, как може да е чула нещо през нощта, ако ножът е бил подхвърлен много преди това — докато сме били във вагон-ресторанта? Когато са ми го подхвърлили, убийството вече трябва да е било извършено, а да влязат в купето ни може да е станало само тогава, когато отсъствахме. Тоест, убийството е станало още преди това! А графинята само е сънувала, нищо повече.

— Мей — възкликна свещеникът — ти си просто чудо!

Той беше толкова възхитен, че даже спря да го боли глава.

— Какво? — попита Кристиан, виждайки, че Амалия загадъчно се усмихва.

Тя издърпа едно от чекмеджетата на масата, извади листче и го подаде на графа. Тъй като текстът беше написан на руски, графът го прочете на глас, автоматично превеждайки го на френски:

1. В експрес „Златната стрела“ е извършено убийство.

2. По някакви причини убиецът решава да го припише на мен. За целта той ми подхвърля (по точно, мисли, че на мен) оръдието на убийството и ми открадва ръкавицата.

3. Последното доказва, че трупът се намира във влака. Ако са го изхвърлили навън, нямаше да има нужда да се краде ръкавицата за улика.

4. Убиецът се връща на мястото на убийството, за да остави там моята ръкавица.

5. През нощта на графинята й се присънва, според нейните думи, лош сън.

6. В Ница всички кондуктори и служители на гарата са напълно спокойни. Значи, никой все още нищо не знае. Въпрос: как може да не намериш труп във влак в продължение на приблизително 12 часа, като се има предвид, че кондукторите имат резервни ключове от всички купета?

— А мен ме интересува — внезапно каза свещеникът — защо се опитват да прикрият всичко. С тяхната преса, която е способна да разузнае всичко, това е два пъти по-удивително. Днес видях лицето на префекта — той до смърт се боеше да не се изпусне!

— Боя се, че са замесени много високи интереси — отрони Амалия. — Затова виждаме Папийон и затова никой не споменава за убийството. А личността на убития може да се окаже много, много любопитна.

— На мен вече ми мина през ума нещо подобно — призна Кристиан. — Прегледах вестниците за съобщения за скоропостижна смърт на някое високопоставено лице, което да е починало примерно в Париж.

— Вече изчетох вестниците — зашемети го Амалия. — Но в тях няма нищо такова. Бедата е там, че лицето, за което говоря, може да изглежда… да го кажем така, крайно незабележително. Но това може да бъде, например, притежател на сведения, които са извънредно важни за някого. И това може да обясни разговорите за изчезнал необикновено ценен багаж. Всички, разбира се, си мислят за брилянти, но в наше време има много по-скъпи от тях неща.

Мей въздъхна.

— Тази работа — призна тя — ми се струва необикновено заплетена. А защо искате да огледате именно десето купе? Нали по всички сметки излиза, че графинята нищо не е могла да чуе!

— Защото когато поразмислих, разбрах, че денят във фактически затвореното пространство на влака не подхожда за време на престъплението — поясни Амалия. — Друго нещо е през нощта, когато всички спят. Нощното убийство би обяснило още и защо на сутринта в Ница трупът още не е бил открит. Но тогава остава проблемът с ножа. Ръкавицата изчезна именно тогава, когато ходихме във вагон-ресторанта, това е абсолютно сигурно. Значи, престъплението е било запланирано още тогава. Ами ако сме сгрешили, като решихме, че тогава е било подхвърлено и оръдието на убийството? Нали Мей го е видяла чак на следващия ден. Ами ако ръкавицата е била открадната преди убийството, а ножът е бил подхвърлен след него, за да довърши картината, така да се каже?

Мей широко отвори очи.

— Щом излязох в Ница… — прошепна тя, — оставих багажа си в купето. Само за няколко минути!

— Именно — каза Амалия. — Аз също взех със себе си само чантата си. Багажът го събра моят слуга, не е забелязал никого. А кой взе вашите вещи от купето?

— Аз — отзова се Кристиан. — Но във вагона имаше само обикновени пасажери.

— Както вече споменах, куфарите ни стояха един до друг, затова убиецът е сгрешил. Освен това много е бързал. Бих казала, че логически тази версия е за предпочитане и защото убиецът не е можел да знае дали няма да отворя своя — според него — куфар още по време на пътуването. Нали бих могла да открия подаръка му съвсем случайно. Друго е, когато напускаш влака. Ами ако при пристигането си бях дала куфара на камериерката и тя беше видяла окървавен нож? Край, песента ми щеше да е изпята.

— Но защо убиецът е избрал именно вас? — попита Уолтър.

— Вероятно е имало някаква причина, поради която биха могли да ме свържат с жертвата — дипломатично отвърна Амалия и графът веднага си спомни дошлите до него смътни слухове за това, че очарователната баронеса навремето се е занимавала с някакви тъмни дела и едва ли не е шпионирала за Особената служба на Руската империя. — Бедата обаче е там, че самата аз не видях във влака нито едно познато лице. По-просто казано, нито един човек, когото бих искала да убия.

Тя се размърда в креслото.

— Е, господа мускетари? Да изговорим ли още веднъж нашата версия как се е случило всичко?

— Разбира се! — възкликна Мей.

— И така, аз се качвам във влака. В същия влак се оказват още двама: бъдещият убиец и бъдещата жертва. Убиецът ме вижда, разпознава ме и решава, че идеално подхождам за bouc émissaire^[1]. Нататък се случва следното: Мей разбива шишенце парфюм и ние напускаме купето. Убиецът прониква в него и краде ръкавицата, за да я подхвърли на бъдещото местопрестъпление.

— Той е влязъл през прозореца! — възкликна Мей. — Нали беше отворен!

— Не — отхвърли версията й Амалия, — да се влезе през прозореца на движещ се влак е твърде сложно. Предполагам, че убиецът просто е отворил вратата с шперц, когато кондукторът не е бил наоколо. После аз се връщам от вагон-ресторанта, веднага забелязвам липсата и това ме озадачава. През нощта е извършено убийството. Възможно е нещо от ставащото да е чула в съня си графиня дьо Мирамон, но засега това са само догадки и за да изключа тази версия, трябва да огледам десето купе. Напълно допускам, че графинята нищо не е чула и просто е била изнервена, което е напълно обяснимо. После: трупът се намира някъде, където не могат да го открият веднага, защото при пристигането в Ница никой още не знае нищо и няма никаква суматоха. Възможно е това да е бил самотен пътник в купе, в което няма никой, освен него. Трупът е на дивана, до него е моята ръкавица — ама моля ви се, господа полицаи, не се мъчете, именно тя го е убила, тоест аз.

Амалия си пое въздух.

— И така, влакът е в Ница. Ние с Мей излизаме и тогава убиецът решава да ме закопае окончателно и подхвърля ножа в моя, както той си мисли, куфар. На една от следващите гари, а може би и още в Ница той преспокойно слиза от влака. Според неговия замисъл, кондукторът ще намери трупа, ще извика полиция, полицията ще намери ръкавицата, ще установи, че е моя, а в този момент и камериерката ще отвори куфара ми и ще намери оръдието на убийството. Finita la comedia^[2]. Но той обърква куфарите и затова сега с вас си играем на кардинал и мускетари, за да разберем какво все пак се е случило. Сбърках ли някъде?

— Според мен — рече свещеникът — всичко изглежда напълно логично.

— Това му е лошото — с досада отвърна Амалия. — Защото въпреки това, което пишат в детективните романи, хората са много нелогични същества, в това число и престъпниците. Затова за всеки случай ще оставим като запасен варианта, при който са откраднали ръкавицата и са подхвърлили ножа наведнъж. Но тогава пак трябва да помислим за такова място, където трупът дълго няма да бъде открит, и за това, че никой не би трябвало да безпокои жертвата до обяд — нито кондукторите, нито пътниците.

— Какво пък, да допуснем, че някой е купил и двете места в купето — каза графът, — често се прави така, ако някой иска да пътува сам. Този някой веднага ляга да спи, като казва на кондуктора да не го безпокои в никакъв случай. А е пътувал… ами, да предположим, до Вентимилия. Във Вентимилия кондукторът почуква, после отваря вратата с неговия ключ и вижда, че пътникът е мъртъв.

— Напълно се обърках — оплака се Мей. — В крайна сметка кога са го убили — през деня или през нощта?

— Това, за съжаление, не знаем със сигурност — усмихна се Амалия. — Даже не сме сигурни, че това е именно той, а не тя, например. Като цяло, така и не стигнахме доникъде. Все така изхождаме от три странности — ръкавицата, ножа и трупа, когото го няма, макар че по всичко личи, че трябва да го има. Но виждаме, че от Париж спешно са изпратили Папийон. Заложени са сериозни интереси. И много ми се иска да разбера обстоятелствата около тази работа. Защото на никого не оставям да се размине — добави тя с променен тон, — когато се опитват да ме водят за носа.