Валерия Вербинина
Милион във въздуха (27)

Глава 27: Бегълци

… Всъщност, преди всичко беше просто. От едната страна стоеше тя, Клариса Фортескю, в първия си брак — Уинтърбъри, във втория — Бланшар, наследница на маршал Померен и по силата на парите — твърде значителна особа. От другата страна бяха алчните й роднини.

Те й изпращаха сълзливи писма, прошения, лъстиви поздравления за празниците — и това същите хора, които преди не й бяха написали нито дума и бяха свикнали да я считат за мъртва, защото така им беше удобно. Но щом само забогатя, те вече я считаха за повече от достойна роднина и започнаха да й досаждат.

Тя беше унищожила повечето писма, без да ги чете, и се беше смяла над тези, които беше прочела. А после бяха започнали да се появяват просителите — един след друг. Внуците й, дявол да го вземе.

Разбира се, те бяха вежливи. Те я обсипваха с комплименти и й се кълняха в преданост, но по лицата им тя четеше едно и също нещо: „Кога най-после ще пукнеш? Кога ще получим паричките ти?“

И затова тя се отърваваше от тях, методично и упорито, като от плевели, които са се промъкнали в прекрасната й райска градина, където самата тя беше и Ева, и змията, и забранения плод. А след това сред плевелите се оказа напълно неизвестно растение и Клариса се обърка.

Историята с експреса „Златната стрела“, нападението над Мей и спешното й заминаване в компанията на баронеса Корф, която Клариса не без основание считаше за извънредно подозрителна особа, напълно изкара от релси старата дама. Първо тя, разбира се, каза на Бланшар:

— Замина и толкова по-добре! Жалко, разбира се, че не ми се наложи аз да я изпратя. Щях да измисля нещо новичко.

Същият ден тя си купи очарователен пекинез, за да ядоса една надменна принцеса, която също имаше кученце от тази порода, и поръча две дузини пауни за градината. А после, някак си неусетно за самата себе си, се оказа в стаята на Мей. Внучка й беше заминала набързо и голяма част от вещите й бяха останали в стаята й.

Клариса не познаваше деликатността — във всеки случай, не и по отношение на хората, които имаха наглостта да претендират за наследството й. Ето защо след половин час тя се добра до тефтерчето, изпълнено с непонятни драсканици за убийства и трупове, кой знае защо за мускетари и кардинал Ришельо, а също така прочете и две писма до някоя си Флора.

— Юбер! — занарежда Клариса, излизайки от спалнята с тефтерчето в ръка. — Юбер, моята внучка е луда! Тя пише до някой, на когото иска да пришие ръце! И освен това се оказва, че приятелката й са я изпускали през прозорец!

Адвокатът изслуша превода на писмата на Мей на френски и се замисли. Острият му логически ум, както винаги, му помогна да открие най-правдоподобния отговор.

— Всичко е много просто — каза накрая той. — Тя пише на кукла.

— Юбер! Да не си се побъркал? — възмути се Клариса.

— Бих казал, че това е напълно в твоя дух — отвърна адвокатът. — Ти да не би да не разговаряш понякога с твоя портрет, на който си на двадесет и пет години?

— То аз с кого ли не разговарям — свадливо рече Клариса, — все едно, да пишеш на кукла е ненормално! И що за бележки за окървавени ножове, за кардинала, който бил знаел всичко, и за убийство? Не ми харесва тази работа!

Бланшар се намръщи.

— Струва ми се — каза накрая той, — че твоята внучка е попаднала в някаква история.

— Но защо нищо не ми е казала? — извика Клариса.

— Просто е убедена, че ти, хм, не я харесваш особено — тактично отвърна адвокатът.

Клариса се замисли.

— Изобщо не съм длъжна да я измъквам — промълви накрая тя. — И изобщо, тя за нищо не ме е молила. Така че ми е все едно какво е станало.

Но Бланшар виждаше, че не й е все едно. След известно време Клариса отново се върна към темата.

— Юбер! Кой беше казал, че ние ценим в нашите деца не техните достойнства, а нашите недостатъци?

— Ти — отвърна адвокатът, без да му мигне окото.

— Помня, че беше някой от приятелите ми — оплака се Клариса, — но не помня кой. Старост! Цитираш неизвестно кого и се смяташ за умна, защото си забравила от кого си чула фразата. Юбер!

— Да, скъпа?

— Кога ще докарат пауните ми?

— Обещаха, че след седмица. Не можах по-бързо.

Клариса погледна печалната муцунка на пекинеза и сложи кученцето на коленете си.

— И защо си взех куче? — оплака се тя. — Със сигурност ще гони пауните.

— То е съвсем малко — удиви се Бланшар. — Но ти все пак не заради него се безпокоиш, нали?

— За нищо не се безпокоя — отвърна Клариса с метален тон и мъжът й предпочете да изостави темата.

А после тя започна да си събира багажа и нареди да купят два билета за експреса до Париж.

— Не ми харесва тази баронеса — заяви Клариса. — И изобщо нищо не ми харесва! Аз ще се оправя с всичко!

И, едва сменила дрехите си и направила някакви справки, тя тръгна да се оправя.

Честно казано, Клариса очакваше всичко. Но да види Мей в бална рокля и с брилянтова диадема, Мей, окичена със скъпоценности като елха с играчки, Мей в най-надменната, най-непристъпната къща в предградието Сен Жермен — това вече беше нещо неописуемо.

От гледна точка на Клариса, Мей можеше да е получила роклята от приятелка или позната — макар че, доколкото си спомняше старата дама, тоалети от Дрекол на никого не се дават просто така. Но украшенията, блестящи по девойката, пробудиха у баба й най-мрачни предчувствия, защото Клариса знаеше от опит, че по честен път такива драгоценности може да придобие или любимата дъщеря на богаташ, или неговата нелюбима, но законна съпруга. По неволя на старата дама й се наложи да подозира, че внучка й или е ограбила ювелирен магазин, или се е продала на богаташ, което не беше по-добре, тъй като означаваше, че тя, Клариса, напълно е грешала по неин адрес. Ноздрите на старата дама трепереха от негодувание, очите й мятаха мълнии. Край нея Бланшар, целият изпотен от напрежение, държеше ръка в джоба си, където за всеки случай носеше сол за вдишване. Преди това от нея не беше имало нужда, но сега, когато адвокатът виждаше изражението на жена си, той не се съмняваше, че тя или ще припадне, или ще вдигне грандиозен скандал.

— Еварист — сухо каза тя на стопанина, — какво е това?

— Бих ви помолил… — с неудоволствие започна херцогът.

— О, я не се правете на лицемер. След това, което имаше между нас, това е просто смешно! — тонът й беше като куршум и помиташе всичко по пътя си. — Само едно не разбирам. Откъде у нея тази рокля и тези скъпоценности? Сто хиляди франка, не по-малко, и всичко е от Фуке и от Вевер^[1]!

— Аз предполагах, че вие… — започна удивен херцогът.

— Така, така — изграчи Клариса, щом видя Уолтър, — и свещеникът е тук! С какво са се захванали, наистина?

В другия край на залата Мей, пребледняла, прошепна на Уолтър:

— Уолтър… Ей сега ще ми прилошее! Как само ме гледа тя!

— Ако ви стане лошо, Негово преосвещенство няма да одобри — намеси се находчивият Кристиан. — Бързо вървете след мен!

И, подхващайки за лактите Мей и Уолтър, ги помъкна към задната врата.

— Кристиан! — изуми се Йоланда. — Вие вече си тръгвате?

— Не, отлитам! — отвърна той с очарователна усмивка.

Тримата мускетари се спуснаха по стълбите, като едва не събориха един лакей, който носеше тежък като броненосец поднос, но Уолтър в последния момент хвана подноса и не му даде да падне.

— Още шампанско! — извика Кристиан на изумения слуга. — По-бързо, по-бързо, насам! Амалия! Ама къде е тя… Амалия!

Тя тозчас се появи, като при това носеше не само бялото палто, което беше заела на Мей, но и плаща на Уолтър и собствената си наметка. Съдейки по всичко, при Амалия всичко беше готово за спешно бягство.

— Клариса е горе — не знам как е влязла тук, не съм я канил, дума на дворянин! Къде е колата ви?

— На улицата, край входа. Можем да си тръгваме. Разбрах всичко необходимо.

След няколко минути, когато Кристиан беше вече зад волана, а автомобилът се тресеше по безлюдните улици, Амалия свали от главата си перуката, извади иззад бузата си топчето, което така беше изменило външността й, и преразказа на съучастниците си всичко, което й се беше удало да узнае от слугата на Клеман Адер.

— И така, Монере е подозирал най-вече слугата на Адер, който се казва Стефан Малѐ. Той е набожен старец, когото останалите слуги в къщата много уважават. Някога е работил като чертожник, което е било допълнителен повод да го заподозрат. Сами разбирате, че за да се копират чертежи, са нужни определени умения и опит. Мале има двама сина, дъщеря му е починала при раждане, и шест или седем внуци. Синовете и внуците му работят на различни места и изглежда, не се нуждаят от пари, но има един нюанс: по време на неотдавнашния скандал, свързан с Панамския канал, Малѐ е загубил почти всичките си спестявания, така че не е изключено да е поискал да поправи положението си, като продаде копия от чертежите. Сега той е в болница и то в много лошо състояние. Жена му държи лавка за дреболии в Париж, при това разположена в същия квартал, в който и заложната къща, където е отишъл Луи Норвен. Интересно, това случайно съвпадение ли е или не?

— През цялото време се връщаме към заложната къща — отбеляза Кристиан. — Смятате ли, че тя може да има някакво значение?

— И не само аз — усмихна се Амалия. — Вчера отново се опитах да отида до нея, да поговоря със стопанина и да узная що за пръстен е откупил Норвен. Но там все така всичко е отцепено от полицията, при това те явно търсят нещо. Даже са вдигнали канализационния люк и са извикали работници.

— А какво може да търсят? — удиви се Кристиан. — Нали пръстенът е бил у Норвен, а оръжието го е отнесъл Уолтър.

— Възможно е схватката да е станала именно заради пръстена — поясни Амалия. — Когато те са започнали да го изтръгват един от друг, той може да е паднал някъде.

— Кажете — обади се Мей, — считате ли, че Малѐ наистина е откраднал чертежите на своя господар?

— Не е важно какво считам аз, а какво е считал Пиер Монере — отзова се Амалия. — Казах ли ви, че Стефан Малѐ е попаднал под каретата точно в този ден, в който Монере е заминал за Ница?

Мускетарите се спогледаха.

— И какво означава това? — попита Кристиан.

— Гледайте — каза Амалия. — Виждаме, че в тази работа са замесени двама агенти. Знаем, че чертежите са копирани. Но в същото време по поведението на агентите става ясно, че копията на чертежите не са нито у единия, нито у другия. Въпрос: къде са тези копия и защо досега не са попаднали до този, за когото са били предназначени?

— Ако Стефан Малѐ не е успял да ги предаде… — започна Уолтър.

— Точно! — ахна Мей. — Монере му е попречил! Сигурно е следял слугата и той не е имал възможност да предаде копията на този, за когото ги е направил. А после попада под карета!

— Но какво общо има Ница? — попита Кристиан. — Разбрахте ли дали Малѐ е ходил в Ница?

— Там е работата, че не е — с досада отвърна Амалия. — Изглежда, че Стефан в последно време изобщо не е напускал Париж.

— Може да е имал съучастник — забеляза Уолтър.

— Изобщо всичко може — въздъхна Амалия. — Виждате ли с какво се занимаваме? Гадаем, защото не можем просто да отидем при нужните ни хора, да им покажем документ, който ни дава право да водим разпит, и да се опитаме да узнаем всичко, което ни е нужно. Кристиан! Накъде завивате?

— Нима не отиваме у вас? — изненада се младият човек.

— Не — решително отвърна Амалия. — Отиваме към заложната къща. Трябва да разберем що за пръстен и защо в полицията му придават такова значение.

— Но ако Норвен просто е заложил пръстена, а после го е откупил… — започна Мей.

— Норвен не го е залагал — възрази Амалия. — Вие сами ми разказвахте как сте следили кондуктора. Той даже не е знаел пътя към заложната къща. Не, тук има нещо друго.

— Ох! — каза Мей в пълен възторг. — Колко сте умна!

— Ами ако — бавно започна Кристиан — Норвен е намерил някъде заложната квитанция? Например, в десето купе? Помните ли, че го разпитвахте какво не е било наред с десето купе и той явно се колебаеше с отговора!

— И не забравяйте — наля масло в огъня Уолтър, — че тази заложна къща се намира недалеч от лавката на жената на Малѐ, вие сама го казахте!

— Увлекателно, нали? — усмихна се Амалия. — Не искам да ви разочаровам, но там, където два дни е търсила полицията, ние едва ли ще намерим нещо. И все пак си струва да пробваме. Кристиан! Спрете до някоя лавка, трябва да си купим фенер.

 

 

Когато впоследствие граф дьо Ламбер си спомняше за събитията от тази нощ, той всеки път виждаше вдъхновените очи на Амалия, разветия кичур коса край бузата й, жълтото петно на фенера и тъмните силуети в парижкия здрач. Полицаите вече не пазеха улицата, но заложната къща беше затворена и през решетките на прозорците не пробиваше нито един лъч светлина. Тогава Амалия се премести там, където Норвен и Хенрих се бяха вкопчили един в друг, и помоли Уолтър и Мей още веднъж да й разкажат какво точно са видели.

— Мога да вляза във водосточния кладенец — предложи Кристиан.

Амалия поклати глава.

— Те вече са го огледали. И да е имало нещо там, вече са го намерили.

Тя завъртя фенера около себе си, осветявайки стената.

— Нито фас, нито прашинка. Полицаите са претърсили всичко. Да вървим в заложната къща.

— А те ще разговарят ли с нас? — изплашено изписка Мей.

Амалия се спря, размишлявайки за нещо, и Кристиан неочаквано видя как тя лукаво се усмихва.

— Ето какво — каза тя. — Вие с Уолтър вървете да пазите автомобила. А ние с Кристиан ще отидем да поговорим със собственика.

Тя видя разочарованите очи на девойката и рече:

— Всичко е наред, Мей. Просто така трябва. Уолтър! Господин графът е по фрак, не бихте ли могли да му заемете плаща си? Не е студено, а ние скоро ще се върнем.

Уолтър даде плаща си на графа, взе фенера от ръцете на Амалия и заедно с Мей се върнаха към колата.

— Струва ми се, че вътре няма никой — отбеляза Кристиан, докато се закопчаваше.

— Сега ще видим — отвърна Амалия. Тя огледа спътника си и му поправи яката. — Всъщност, направете ми услуга и когато ви попитат кой сте, представете са за полковник Лоран. И говорете с такъв властен глас, че да не предизвиквате съмнения.

— А кой е този Лоран?

— Да го кажем така, телохранителят на Адер — обясни Амалия. — Той не се качи при гостите на вашия баща, за да не възникват разни въпроси.

— Ясно — кимна Кристиан.

Те бяха вече край заложната къща. Графът се покашля и дръпна звънеца.

— Кой е там? — попита уплашен женски глас.

— От комисар Папийон — отвърна Амалия. — Отворете!

— Какво искате от нас? — възмути се жената зад вратата. — Вече арестувахте мъжа ми! Хората трябва и да си починат от вас, в края на краищата!

— Между впрочем — досети се Кристиан, — дойдохме да ви кажем, че вашия мъж утре ще го пуснат.

— Ако сега ни отговорите на три въпроса, които ще потвърдят окончателната му невинност — добави Амалия.

Увисна напрегната пауза, после загърмяха резетата.

— Влизайте — сопна се немладата пълна жена, която стоеше зад вратата по нощна шапчица, халат и смачкани домашни чехли. — Не ви каня в стаята, вашите хора преобърнаха всичко там. Между впрочем, вашият комисар ми обеща да върне книгите, в които записваме данните за заложените вещи! И всичко това заради някакъв глупав пръстен, който не струва повече от сто франка!

— Господин полковник, предполагам, че наистина трябва да напомним на Папийон за книгите — отбеляза Амалия. — Тези полицаи наистина много си позволяват.

Тя се обърна към онемялата стопанка:

— Вие сте мадам Сорбие, нали? Жената на собственика на заложната къща?

— Да, мадам.

„Откъде Амалия знае фамилията й? — помисли си заинтригуван Кристиан. — Ах, да! Та нали фамилията е написана на табелката над входа! Ама че съм глупав!“

— Добре ли познавате клиентите на мъжа си? — продължаваше Амалия.

— Напълно. Вече ви казах.

— Нека още веднъж да минем през основните точки, за да не забравим нещо. И така, пръстенът е у вас от…

— Мадам Мале. Жената на Стефан Малѐ. Познавах дъщеря им и нейния мъж, Антоан Пигѐ.

— Виж ти? Доколкото ни е известно, дъщерята на Малѐ отдавна е умряла.

— И какво от това — възрази стопанката. — Антоан Пигѐ също умря, но аз ги помня. Той първо пиеше, а после стана фокусник. Що за занаят е това?

— Антоан Пигѐ засега не ни интересува — намеси се Кристиан. — Не се ли изненадахте, когато за заложения пръстен дойде друг човек?

— Че защо да се изненадвам? Тогава в лавката седеше мъжът ми, а аз горе окачвах новите пердета. Появи се един господин с квитанция, плати парите, взе пръстена. Може да не е можела да дойде лично, затова да е помолила него. Може да е жених на внучка й и да е решил да й направи приятна изненада. Мен какво ме интересува? Трябва да разберете, господин полковник, че ако започнем да си пъхаме носа навсякъде, хората просто ще спрат да идват при нас.

— Какво стана после? — попита Кристиан.

— После, господин полковник? Той взе пръстена и си тръгна. Това е! Вече двадесет пъти ме питаха за това и всеки път им казвам едно и също. А после чух гърмеж на улицата. После ми казаха, че е било изстрел, но не съм се заслушвала, честно да ви кажа.

— Но ако сте били горе, може да сте забелязали нещо? — настойчиво попита Амалия. — Още нещо?

— Нищо особено, казвам ви — каза стопанката, свивайки пухкавите си рамене. — Той излезе от нас, направи няколко крачки, извади пръстена, изхвърли кутийката, сложи пръстена в другия си джоб и си тръгна. Кой го е нападнал, как е станало — от моя прозорец не може да се види. Дори господин комисарят сам дойде да гледа и призна, че е невъзможно.

— Значи, изхвърлил е кутийката — провлече Амалия. — А на нея имаше ли й нещо?

— Ами да — отвърна стопанката. — Стара и грозна. Честно казано, и аз щях да я изхвърля. Но щом пръстена го донесоха в нея…

— А къде я изхвърли? — попита Кристиан.

Стопанката направи гримаса.

— Ами в купчината с боклука, къде другаде? Мина покрай него и я изхвърли. А какво, това важно ли е?

— Ако комисарят не ви е питал за това, значи не е — отвърна Амалия.

— Той за друго ме питаше — сподели стопанката. — За младия човек, който дотича и взе да вика, че трябва да извикаме доктор и полиция. И акцентът му беше един такъв странен, веднага се вижда, че не е французин.

— А, този ли — провлече Кристиан. — Не се притеснявайте, този вече го хванахме.

— Мисля, че можем да вървим, мосю Лоран — каза Амалия. — Простете за безпокойството, госпожо, но можете да спите спокойно: всички ваши тревоги вече са назад.

„Полковникът“ и неговата спътница се сбогуваха с жената на собственика и излязоха навън под прикапващия дъжд.

— Предполагам — обяви Кристиан, — че сега ще търсим кутийката.

— Ще я търсим — съгласи се Амалия. — Извикайте Уолтър, нека да донесе фенера.

Уолтър обаче не се яви сам: заедно с него дойде Мей и щом разбра каква е работата, поиска и на нея да й разрешат да вземе участие в търсенето. Устремът й не се охлади даже от това, че купчината с боклук, за която говореше стопанката, се оказа съвсем истинско бунище, по което бродеха изпосталели котки, търсейки остатъци от храна. Щом видяха хората, те тъжно замяукаха и избягаха, присветвайки с очи.

— Да — промълви Кристиан, оглеждайки полето на бъдещото издирване, и нищо повече не каза.

Беше вече съвсем тъмно, от съседната улица се носеше чукане на подкови и шум от преминаващи карети, а тук четири силуета се суетяха в мрака, докато се опитваха да намерят изхвърлената от нещастния кондуктор кутийка, и светлината от фенера хвърляше причудливи сенки по лицата им.

— Нищо не намерих — призна графът след четвърт час. — Само дето едва не се порязах на парче от бутилка.

— Аз също — въздъхна Амалия, като се мръщеше. Много й се искаше колкото се може по-бързо да си измие ръцете, а освен това — да се махне оттук и да не се връща повече.

— По-внимателно, Мей — каза Кристиан на девойката, която, забравила за всичко, с увлечение се ровеше в купчините парцали и огризки. — Ще се изцапате.

— Ой — рече Мей. — Струва ми се, че намерих нещо като кутийка. Тоест, прилича на кутийка, но не знам защо е съвсем мокра.

Фенерът се заклати, мускетарите и възглавяващият ги кардинал се приближиха.

— Това е кадифе — проговори Кристиан с променен глас.

— И омекнал картон — добави Амалия. — Нищо чудно — всички тези дни валя дъжд.

— Ура! — обяви Мей. — Намерихме! А сега какво? — опомни се тя, опитвайки се да изтрие изцапания си нос с вътрешната страна на лакътя си.

— Нямам понятие — призна Амалия, внимателно опипвайки това, което беше останало от кутийката. — На пръв поглед тук няма нищо. Макар че…

Тя измъкна вътрешната част, в която имаше гнездо за пръстен и в този момент фенерът в ръката на свещеника се наклони вече съвсем опасно, а сърцето на Кристиан направи меко салто в гърдите му.

Между дъното и вътрешната част на кутийката лежеше сгънато късче хартия с разтекли се по него следи от мастило. Амалия с облекчение си пое въздух.

— Така — разпореди се тя. — А сега — вкъщи! И всички да се мият, мият, мият!