Валерия Вербинина
Милион във въздуха (7)

Глава 7: Госпожицата и чудовището

Белият локомотив със златна стрела отстрани се гмурна под свода на главната гара на Ница, засъска като приказен дракон, изскърца с всичките си бутала и замря до перона.

Мей погледна през прозореца и не видя нищо, освен сплетени релси и железопътен работник, който си вървеше по пътя, държейки под мишница бутилка с мляко. Той не обърна абсолютно никакво внимание на елегантния експрес и, разбира се, даже не подозираше за съществуването на Мей.

„Ах, какво ли ме чака занапред?“ — стъписано си помисли бедната девойка.

Тя забеляза, че баронеса Корф кой знае защо се мръщи, и предположи, че на Амалия също не й се иска много да бъде в Ница. По странен начин това обстоятелство одобри Мей.

— Прощавайте — каза Амалия. — Желая ви всичко най-хубаво.

Мей така се разстрои, че успя само да отрони:

— Довиждане… надявам се да се видим пак…

Но Амалия не я слушаше и забърза към изхода. Внезапно Мей я обхвана такова чувство за самота, все едно не беше в препълнения с хора „Златната стрела“ и в центъра на един от най-известните европейски градове, а на далечна, далечна планета, където нямаше никой, освен нея самата.

Тя бавно излезе след баронесата, машинално опипвайки в чантичката си багажната квитанция, и почти веднага видя жива и невредима дамата в синьо, която казваше на носачите да разтоварят куфара й от купето. Матилда хвърли хладен поглед на девойката и се извърна.

— И по-внимателно с куфара — рече тя на носачите.

„Леличка Сюзан каза, че ще изпрати телеграма да ме посрещнат… Ами ако не ме посрещнат? Какво ще правя тогава?“

Мей започна да се озърта, опитвайки се да определи кой от стоящите на перона би могъл да е посрещачът й. Нямаше много народ — през септември от Ница повече заминават, отколкото пристигат. Някакъв офицер, който неловко държеше сгъната ръката си, очевидно, след раняване, дама с малко смешно кученце, носачи…

— Мадмоазел Уинтърбърѝ!

Именно така, с ударение на последната сричка.

Мей онемя, а нахалникът съвсем се приближи и повтори:

— Мадмоазел Уинтърбърѝ!

Това беше мръсен дрипльо с усмивка до ушите, облечен като работник, тъмнокос, къдрокос, с каскет — с каскет! — накривен над дясната вежда. Очи, впрочем, небесносини. На носа му се мъдреше петно от сажди, появило се неизвестно откъде.

— Аз съм — промълви Мей.

Нахалникът спя да се озърта, търсейки сред пътниците непознатата му мадмоазел Уинтърбъри, и без всякакво стеснение се взря в нея.

— Вие ли пристигате при мадмоазел Клариса? Тя ви очаква.

Вестта, че я очаква гладен леопард или тигър, не можеше по-силно да обезкуражи Мей.

— Кой сте вие? — окончателно разстроена попита тя.

— Аз съм Кристиан — обяви дрипльото така, като че ли това обясняваше нещо. — Къде са ви нещата?

Той стоеше пред Мей с ръце зад гърба си. Неохотно Мей си призна, че два куфара са в купето, а останалите четири…

— Давайте тука квитанцията — каза Кристиан и протегна ръка. — Ей, Робер! — той подсвирна на носача и му връчи квитанцията. — Тичай за багажа на мадмоазел, и по-бързичко! Кое купе? — попита той Мей.

— Седмо, то е…

Но дрипльото вече се беше отдалечил.

Мей почувства, че събитията окончателно излизат изпод контрол. Въображението й рисуваше картини как тя, обрана от съучастниците на собствената си баба (със сигурност, негодници, каквито светът не е виждал), ще остане на перона без скъпоценните си куфари, включително този, с който прадядо й по майчина линия беше преследвал Наполеон из цяла Европа, от Португалия до Белгия. Докато даваше на Мей тази очукана историческа реликва, майка й дълбокомислено беше отбелязала:

— Щом навремето си не се е счупил, то със сигурност и сега ще ти послужи.

И, погалвайки с ръка куфара, с въздишка беше добавила:

— Пази го, Мей!

А сега тя е съвсем близо до това да загуби и скъпоценния куфар на дядо си, и куфарчето с монограма, и куфара, купен специално за нейното пътуване, който тя успя да одраска още първия ден, и…

— Ето — обяви негодник номер едно, материализирайки се до нея с куфарите от купето й. — Робер!

Предполагаемият негодник номер две вече беше донесъл вещите от багажния вагон. Този носач не беше така ловък като парижкия си колега и едва се оправяше. Впрочем, какво има да се обяснява — провинцията си е провинция.

— Да тръгваме, мадмоазел — каза Кристиан. — Екипажът ни чака!

— А ние… с карета ли ще пътуваме? — неуверено попита Мей.

— Може и така да се каже — усмихна се Кристиан.

Събитията отново подхванаха Мей и я повлякоха със себе си. Почти без да се съпротивлява, тя вървеше след Кристиан и Робер, които мъкнеха багажа й. На тясна уличка край гарата пред нея се появи то.

То имаше четири дървени колела, осите между които бяха боядисани в червено, две редици предизвикателно жълти кожени седалки и червена колонка отпред, от която стърчеше малко колело с неизвестно предназначение. Под колонката над колелата се виждаше дълга черна металическа кутийка и беше също така непонятно за какво е нужна пък тя. Към жълто-червено-черното чудовище не се прилагаха никакви коне.

— Вие сега ще седнете отзад — разпореди се Кристиан, — а куфарите ще ги поставя отпред, до мен.

— Какво е това? — с разтреперан глас попита Мей.

— Това е автомобил — обясни широко ухилен проклетият дрипльо. — Някои предпочитат да го наричат локомобил, защото двигателят му е парен, но според мен и автомобил е добре. Не сте ли съгласна?

Мей погледна дрипльото, погледна застиналия в мълчание Робер, който, съдейки по лукавата му усмивка, тихо се наслаждаваше на ставащото, и разбра, че е дошъл последният й час. Тя отлично помнеше какви разговори се водеха в Литъл Хил, след като на жената на един местен богаташ й беше хрумнало да се повози на автомобила на някакъв неин братовчед от Лондон. Тогава автомобилът се беше озовал в канавката, жената на богаташа се беше отървала със счупена ръка, а викарият изнесе зарадвала се на шумен успех проповед за суетата на така наречения прогрес, към който се стремят някои незрели души.

— Къде отивате, мадмоазел? — изненада се Кристиан, щом видя как Мей бавно, но сигурно отстъпва заднешком по посока на гарата.

— Аз… аз току-що си спомних — излъга Мей. — Забравих нещо! Да, забравих нещо! Ей сега ще се върна!

И вече без да се крие, почти бегом хукна назад. Щом се изгуби от поглед, двамата негодници се спогледаха и избухнаха в смях.

— Според мен, тя за пръв път в живота си вижда автомобил — каза Робер. — Да качвам ли куфарите?

— Ами ако не се върне? — Кристиан спря да се смее. — Разбира се, това не е хубаво, но… каква физиономия направи само!

И те отново започнаха най-безсрамно да се надсмиват над бедната Мей.

Щом се оказа на достатъчно разстояние от страшното жълто-червено-черно чудовище, Мей намали ход и се опомни. Трябваше незабавно да предприеме нещо, но какво?

Да каже с най-учтив тон: „Благодаря ви, сър, но аз ще пътувам отделно“ — и да вземе такси? Но за беда точно сега нито едно такси не се виждаше наоколо. Освен това, Мей си спомни, че във Франция изобщо няма таксита, само обикновени карети.

Да се обърне към полицията? Но нима в пътуването с автомобил има криминален елемент? И от какво, собствено, да се оплаче?

Или пък най-добре да махне с ръка на Ница, на баба си, на парното чудовище, да си купи обратен билет и да бяга презглава, без да спира, до самия Литъл Хил?

Обмисляйки всичко това, Мей разбра, че последната мисъл й харесва най-много. Но в следващия миг видя пред себе си люляково палто и се сети кой може да я спаси.

— Милейди! Ама… Амалия! Госпожо баронесо!

И тя се хвърли към спътничката си, която стоеше край гиздава карета със сгъваем покрив — истинска карета, с истински коне, с истински кочияш, чиято външност беше все едно половин век беше служил в най-добрите домове и най-добър от тях беше този на баронеса Корф.

Амалия се обърна. Щом видя лицето на Мей, тя си помисли дали пък в живота на девойката не се е случило нещо страшно. Например, на баба й Клариса дотолкова да са й омръзнали посещенията на неканените й наследници, че да е завещала цялото си състояние на изследователите на полярните морета, а тя самата да се е хвърлила под „Златната стрела“ точно в деня на пристигането на внучката си в Ница.

— Госпожо баронесо — измънка Мей, гледайки я умоляващо, — може ли да дойда с вас?

— Нима не ви посрещнаха на гарата? — вдигна вежди Амалия.

— Посрещнаха ме, но… — Мей се смути. — Това е ужасно! Не мога да тръгна с него!

— С какво?

— На това… без коне… — Мей се опита да си спомни сложната дума и най-сетне изтърси: — На автомобила!

Амалия въздъхна.

— Баба ви е изпратила да ви вземе автомобил? — попита тя напълно спокойно, все едно в този факт нямаше нищо особено.

— Да.

— И защо да не можете да пътувате с него?

Долната устна на Мей обидено трепна.

— Страх ме е — едва не плачейки, призна тя. — Аз изобщо никога не съм пътувала с автомобил! Даже не съм виждала…

Девойката беше готова да заридае. Амалия внимателно я погледна и въздъхна.

— Емилиен!

— Да, госпожо баронесо? — почтително се отзова кочияшът.

— Изчакай ме, ей сега ще се върна. Става ли?

И тя взе Мей под ръка и я поведе със себе си.

Мей се ободри. Ама разбира се, сега госпожа баронесата ще постави на място нахалника, ще се разпореди да откарат куфарите при баба й с чудовището, а самата тя ще откара Мей дотам в своята чудесна карета. Кой знае защо, Мей не допускаше изобщо в мислите си, че някой може да не подчини на спътницата й.

И наистина, щом само видя Амалия, нахалникът с каскета млъкна и почтително се изпъна, докато я изпиваше с очи. Неговият приятел, носачът, също замълча и се сви.

— Струва ми се, че това е „Мение“ — каза Амалия, гледайки жълто-червено-черното чудовище без всякакъв трепет, заради което Мей я зауважава още повече. — Хубава кола.

Кристиан смирено потвърди, че е така.

— По-рано карах „Дион-Бутон“ — каза той. — По-хубава е от „Панар-Левасор“, пък и в „Панар“ има по-малко място. Макар че всички модели според мен са хубави. Да вземем например „Бенц“^[1]…

— Виждам, че разбирате от автомобили — отбеляза Амалия. — Вие ли ще ни возите?

Кристиан не отрече.

— Нас? — смотолеви Мей.

— Ще ви съпроводя до вилата на баба Ви — обяви Амалия, — а по-нататък ще продължа с Емилиен. Мосю!

И тя протегна монета на носача.

— Бъдете така любезен, на съседната улица ме чака моят кочияш, Емилиен. Кажете му просто да кара след нас.

— А може би… — изписка Мей.

— Никакво може би — твърдо отговори Амалия. — Ще пътуваме заедно.

В тона й имаше нещо, което накара Мей да разбере, че е безполезно да спори. Кристиан подаде ръка на Амалия, за да й помогне да се качи в автомобила, а след това настани и треперещата Мей. Дамите се оказаха на задната седалка, а шофьорът и куфарите на Мей — на предната. Дойде Емилиен, огледа жълто-червено-черното чудовище и изразително поклати глава, все едно недоумяваше как такова нещо може изобщо да се движи. Мей също не разбираше как. Дълбоко в душата си тя най-много искаше отвратителното чудовище да се счупи и те да се преместят в каретата. Това обаче не се случи.