Валерия Вербинина
Милион във въздуха (5)

Глава 5: Семеен скандал

— И освен това шабли — каза Амалия, щом изреди поръчката на ястията.

— Та как, казахте, се казва баба Ви? — обърна се тя към девойката.

Изчервена, Мей затъкна кичур коса зад ухото си и повтори името на Клариса.

— Не — със съжаление рече Амалия, — боя се, че не я познавам. А вие какво ще вземете?

Съвсем успокоена, Мей обясни на сервитьора какво именно ще яде. Слушайки я разсеяно, Амалия отбеляза за себе си нелошия й — за англичанка — френски. „Значи, при Клариса идва още една наследница… Е, какво пък!“ И Амалия се обърна към прозореца, за да скрие неволната си усмивка.

Благосклонният читател, разбира се, вече се е досетил, че баронеса Корф не каза истината, или, във всеки случай, не цялата истина за своето познанство с Клариса Фортескю. За ексцентричната дама, която беше купила, без да се пазари, най-скъпата вила в околностите на града, знаеха всички, които поне веднъж са били в Ница, а Амалия идваше тук много често. Слугите, които бяха в течение на всички местни клюки, с удоволствие й преразказваха колоритните подробности около изгонването на Джордж, Стивън и близнаците. Няколко англичани, живеещи постоянно на Ривиерата, даже сключваха облози колко ще се задържат поредните претенденти за наследство.

„А впрочем — добави за себе си Амалия, — това изобщо не ме касае.“ Тя машинално поправи ъгълчето на салфетката около чинията си и започна да се оглежда.

Във вагон-ресторанта по това време нямаше много хора. В ъгъла, недалеч от масата на Амалия и Мей, седяха рижа дама с дълбоко изрязана на гърба тъмночервена рокля и млад контешки облечен брюнет с мустачки. Дамата тихо и оживено говореше нещо на младежа, въртейки в ръка вилицата, а той й се усмихваше в отговор. В другата редица як господин, на вид крупен пътуващ търговец, изучаваше вестник, докато очакваше поръчката си. В средата на вагона край прозореца седеше цяло семейство: мъж, добродушен усмихнат дребосък, неговата пълна жена с тройна гуша, миловидна гувернантка и две деца, момче и момиче. На Амалия й беше достатъчно да хвърли поглед на физиономията на мъжа, за да си състави представа за живота му: делова хватка, солидно състояние и при това приятен, открит характер, който привлича хората към него, а вероятно, най-вече жените. „При това жена му — помисли си Амалия — със сигурност знае всичко и гледа на лудориите му през пръсти.“ И в този момент забеляза огнения поглед на гувернантката, отправен към работодателя й. Погледът продължи сигурно частица от секундата, но говореше много. „Поразително какви страсти предизвикват понякога най-обикновените хора — помисли си Амалия — На каквото и да е разчитала тази млада жена, тя явно се е излъгала в очакванията си… и сега ще си го изкарва на децата. Да, тъжно, много тъжно.“ Стана й неуютно и се извърна. Веднага й направи впечатление, че Мей е огорчена от нещо.

— Нямат чай — поясни девойката.

— Поръчах бутилка шабли — каза Амалия. — Мисля, че ще ни стигне.

Мей се поколеба. Искаше да каже, че вкъщи никога не е пила вино, но нещо в изражението на очите на Амалия й подсказа, че е безсмислено да спори.

„Със сигурност иска да ми каже, че виното не е за нея — помисли си Амалия, от която нищо не можеше да се скрие. — И как само родителите й са се осмелили да пуснат такова дете на път?“

Влакът прогърмя по някакъв мост, търговският пътник бавно обърна страницата на вестника, гувернантката изсъска на момчето: „Помолих ви, Рене, да не пипате солницата без нужда!“ и в този момент във вагон-ресторанта се втурна вихър. Вихърът имаше облик на млада тъмнокоса жена в синя рокля, с решителни очи и рязко очертана уста. Сега тази уста беше стисната, а очите бяха злобно присвити и гледаха към Амалия и Мей.

Дамата в синя рокля, някак си особено потраквайки с токове, мина покрай масите и за миг на изплашената Мей се стори, че тя наистина възнамерява да спре до тях с баронесата. Но непознатата направи още няколко крачки и надвисна над масата, зад която седяха господинът с мустачките и неговата спътница с откритата червена рокля.

„Да, увехна…“ — смътно помисли Амалия щом видя, как се удължи физиономията на господина с мустачките. Дамата в червена рокля се обърна и пред погледа на присъстващите се разкри гримираното личице на кокотка — просто, доста симпатично и, уви, вече със следи от бурно минало. Тя с недоумение погледна дамата в синьо, но тозчас по лицето й се изписа промяна. Очевидно, прекрасно знаеше кой стои до масата им.

— Теодор — викна дамата в синьо, — вие сте негодник!

Очите й хвърляха мълнии, ръцете й трескаво стискаха чантичката.

— Скъпа… — отрони господинът.

— Не смейте да ме наричате така! — тропна с крак дамата в синьо. — Значи ето какви дела ви принуждават да заминете за Ница! Вие сте мерзавец!

— Моля Ви, Матилда… Вие сте твърде развълнувана — говореше господинът на име Теодор, погледът му разстроено се стрелкаше по вагон-ресторанта, броейки свидетелите на позора му. — Това… това е случайна среща… Тя нищо не означава, уверявам Ви!

Търговският пътник надникна иззад вестника си, изсумтя и напълно се скри зад него. Гувернантката отровно се усмихваше, по лицата на мъжа и жената беше изписано любопитство, а децата бяха застинали на място, нищо неразбиращи, но чувстващи, че става нещо невиждано. Има си хас, та нали бяха станали свидетели на истинска сцена!

— Нищо не означава, така ли? — възмути се дамата, повишавайки тон. — Вие с тази особа пътувате в едно купе!

И тя направи опит да изпепели с поглед рижата разрушителка на бракове, но на дамата в червено и окото й не мигна. Съдейки по всичко, на самата разрушителка никак не й липсваше огън.

— Матилда! Умолявам ви… Всичко ще ви обясня!

— Драги Теодор — с безгранично презрение промълви дамата, — на мен вече ми стига! И ще разговаряте не с мен, а с баща ми! Надявам се, че ще успеете да му обясните за какви делови преговори сте платил за най-добрия хотел в Ница… с изглед към морето!

— Матилда, незабавно престанете!

Жената може да хване натясно мъжа, но не задълго. Току-що Теодор беше мъртвешки блед и мънкаше жалки оправдания, но ето че очите му светнаха заплашително и той се преобрази.

— Ако ви харесва да се позорите с този цирк, аз нямам намерение да участвам в него! — той хвърли салфетката на масата и стана.

— Аз ви позоря вас? — възмути се Матилда. — А вие, Теодор? Вие какво правите с мен? С какво съм заслужила такова отношение, с какво?

В гласа й прозвънтя мъка. Амалия се намръщи. Семейният скандал все повече я отвращаваше.

— Матилда, гледат ни — вече по-тихо каза Теодор.

— Нека ни гледат! Все ми е едно! Защо не се безпокояхте по-рано, когато ви гледаха заедно с тази твар?

Изглежда, рижата реши сериозно да се обиди.

— Колко сте любезна, госпожо графиньо — каза тя с усмивка. — Но ако е така, как тогава да наречем човек, който разорява друг човек, за да го застави да се ожени?

— Какви ги дрънкате! — възмути се Матилда. Но пламенността й забележимо намаля.

— Като че ли не знаете — отсече рижата, гледайки я право в очите. — Ако не бяха ходовете на вашия баща, Теодор никога нямаше да стане ваш съпруг! И няма какво да говорите за любов, госпожо. Седни, Теодор! Още не са ни донесли десерта. А тая да крещи, колкото си иска, щом й харесва да става за посмешище.

Теодор погледна любовницата си и бавно седна на мястото си. По скулите на Матилда избиха червени петна.

— Теодор! Няма да оставя нещата така! Ще съжаляваш!

— Като че ли вече не съжалявам — още от деня на сватбата!

Съдейки по всичко, Теодор беше достигнал до онази опасна точка, когато вече беше готов да изкаже всичко, което му се беше насъбрало на душата, и това стресна съпругата му повече от оскърблението.

— Не смей да говориш така! — възмути се младата жена. — Не смей, чуваш ли? Или ще разкажа всичко на баща ми!

— Стига, Матилда — прекъсна я съпругът й със скучаеща гримаса. — Искаш ли още на следващата гара да му изпратя телеграма? „Почивам в Ница с приятелка, желая ви същото. Зет ви.“ Че то твоят баща ще си докара някой удар — и ден свободен няма.

— Ах, ето за какво мечтаеш ти! — викна Матилда. — Да умре! А може би искаш и аз да умра? Кажи, де! Искаш, нали?

И в този момент Мей чу думи, от които й спря дъха.

— Да — спокойно отвърна Теодор, гледайки жена си в лицето и разкривил уста в недобра усмивка. — Напълно би ме устроило, ако паднеш под този влак.

Той се наведе през масата и изсъска:

— Сега доволна ли си?

Матилда се дръпна, задавено изхлипа, стисна чантичката си, все едно в нея се намираше спасението й, и хукна навън. Тя тичаше като сляпа, наклонила глава, и по пътя си се натъкна на ръба на масата, край която седяха Амалия и Мей.

— Полека, госпожо — сухо каза баронесата, подхващайки стоящата на масата вазичка, която едва не падна от сблъсъка.

Без да отвърне нищо, Матилда избяга от вагона. Вратата се захлопна с рязък удар.