Валерия Вербинина
Милион във въздуха (18)

Глава 18: Нейно преосвещенство

— Амалия Константиновна!

— После, всичко после.

— Госпожо баронесо!

— Стига, графе. Аз…

— Ваше преосвещенство! — жално й се помоли граф дьо Ламбер — Нима нищо няма да ми кажете?

— А какво трябва да кажа? — сви рамене Амалия.

Но Кристиан не искаше да се успокои.

— Между впрочем — съобщи той, възторжено гледайки спътницата си, — чел съм за Шерлок Холмс. И нашия Габорио^[1], и много други автори. Но не мислех, че такива неща се срещат в действителност!

— Какви именно? — изтощено попита Амалия.

— Вие нали всичко, всичко разбрахте? Досетихте се каква е работата? А защо питахте за водата и кърпите? А този Монере, познавате ли го?

— Нямам понятие кой е — отвърна младата жена. — Налага се да се изясни това, както и какви причини е имал да изчезне безследно между Париж и Ница. При това най-интересното е именно защо е изчезнал, а не защо са го убили. Причината за убийството, предполагам, ще се окаже от банална по-банална, но защо трупът го няма в купето…

— Просто убиецът го е изхвърлил от влака. Ударил до е с нож и го е блъснал — вдъхновено предположи Кристиан. — А преди това е предполагал, че ще успее да направи всичко така, както вие описвахте: трупът на дивана, до него вашата ръкавица… Но Монере се е съпротивлявал и е нарушил плановете му. Затова на убиеца му се е наложило да ви подхвърли допълнителна улика — ножа. Разбира се! Направил го е защото първата улика не е могла да бъде използвана!

— Боя се, че не сте прав — възрази Амалия. — Щом убиецът е успял да влезе в моето купе, значи е имал ключ или шперц. Когато Монере си е влязъл в купето, той се е заключил и е легнал да спи, а през нощта, докато е спал, при него се е появил неканен гост, който е отворил неговото купе точно така, както и моето. Спящият човек не се съпротивлява, така че на убиеца не му се е налагало никого да изхвърля от влака.

— Тогава къде е тялото? — вече изнемогвайки попита графът. — Или кондукторът ни излъга?

— Нали ви казах, че изчезването на тялото е най-любопитния момент в това престъпление — напомни Амалия и очите й блеснаха. — Впрочем, мисля, че скоро всичко ще се изясни.

— Кога? — запали се Кристиан.

— Когато се появи втори труп.

— Хм — замислено промълви графът, — трябва ви кажа, че се отнасям с подозрение към романистите, които убиват en masse^[2]. Обикновено това свидетелства за недостатъчна фантазия.

— А в това дело пък изобщо няма никаква фантазия — сви рамене Амалия. — Тук всичко е крайно прозрачно.

— Само че не за мен! А защо питахте Норвен за бельото?

Без да отговаря, Амалия гледаше през прозореца, но графът не се отказваше.

— Казахте, че ще слезем в Ментон. Вярно ли е? А какво ще правим там?

— Моят баща умря там от туберкулоза, погребан е на местното гробище — каза Амалия. — Аз ще отида на гроба му, а вие можете да се върнете в Ница, ако желаете. Освен това, трябва да ви кажа, че ние двамата с вас тази вечер заминаваме за Париж.

— Разбрах — кимна младият човек. — Искате да узнаете кой е всъщност Пиер Монере.

— В Париж вие ще си изберете автомобил — каза Амалия.

Кристиан искаше да възрази, но тя продължи:

— Освен това, трябва да се отървем от нашите влюбени.

— Ваше преосвещенство?

— Да, говоря за Мей и младия свещеник. Нещата започват да стават твърде непредсказуеми и мисля, че не си струва да участват повече.

— Едва ли Портос и Арамис ще ни разберат — отбеляза Кристиан.

— Драги графе, сега вече не става дума да си играем на мускетари, а за престъпление, зад което може да се крие всичко. Не бива да подлагаме на опасност девойка, която се е начела на романи, и поклонника й, който е готов на всякакви глупости заради нея. Защото ако с тях се случи нещо, аз няма да си простя.

— Доколкото знам, те са просто приятели от детинство. Защо го наричате неин поклонник?

— Но това се забелязва веднага — каза с усмивка Амалия. — Впрочем, дори да не съм права, това не променя нищо. Трябва да им намерим някое безобидно занятие и нека си мислят, че ни помагат. А ние през това време ще се опитаме да разберем какво именно се е случило в „Златната стрела“ и защо събитията са се развили точно така, а не другояче.

Влакът стигна до Ментон и Амалия с графа слязоха. На гарата те взеха фиакър и Амалия помоли да ги откарат на православното гробище. Видът й стана строг и съсредоточен и Кристиан видя, че мислите й са далеч от загадъчната работа, която толкова го вълнуваше. Затова той не започна да задава въпроси, предполагайки, че рано или късно младата жена сама ще му разкаже всичко.

През това време, докато Амалия и нейният спътник плътно се приближаваха към разгадаването на тайната на десето купе, Мей в Ница геройски удържаше обсадата, която водеше баба й срещу нея. По съвършено неясна причина възрастната дама изведнъж беше станала толкова добра, че девойката беше обхваната от неволен страх. Ясно беше, че благоразположението на Клариса можеше само да прикрива някакви нови козни.

Бабата предложи подред на внучка си да отидат до модистката, до Алфонсин за шапки, в парфюмерийния магазин и накрая просто на Английската крайбрежна, за да подишат свеж въздух. Вярно, че по думите на Клариса Английската крайбрежна вече не била същата, защото англичаните в Ница ставали все по-малко и по-малко.

На всяко предложение Мей отговаряше с отказ с аргумент, че има достатъчно рокли — достатъчно шапки — вече има парфюм — а свеж въздух може да подиша и в градината, без да ангажира никого.

— Но аз ти обещавам, че ще поема всички разходи! — възкликна Клариса, ядосана от това, че странната срамежлива девойка така упорито страни от нейните благодеяния. — Може би ще размислиш за модистката?

Тя реши да хвърли в боя тежката артилерия:

— А можем да отидем и в ювелирния магазин.

Щом чу последните й думи, Бланшар, който също беше там, едва не си глътна пурата. Той поне отлично знаеше, че неговата приятелка не може да си тръгне от ювелира, без да си купи поне две-три дреболии, всяка на стойност колкото добър автомобил.

— Много благодаря — дипломатично каза Мей, — но не нося украшения.

Клариса се нацупи.

— Понякога направо се съмнявам, че си моя внучка — измърмори тя. — Жената трябва да обича украшения, а мъжът трябва да обича да й ги подарява и тогава всичко ще върви по мед и масло. Например, първият ми мъж мислеше, че жената е същество, което е длъжно само да води домакинството, да ражда деца и да угажда на роднините му. За щастие, вторият ми мъж съвсем не е такъв!

И тя палаво погледна Бланшар. Но ако Клариса разчиташе, че думите й ще произведат ефект на взривена бомба, то беше сбъркала.

— Аз така си и помислих, че той е ваш мъж — сериозно каза Мей.

— Така ли? — свадливо попита Клариса. — Интересно, защо?

— Ами… — провлече порозовяла Мей, — иначе нямаше да излиза сутрин от вашата спалня.

Бланшар издаде сподавен звук и се приведе, за да скрие усмивката си. Клариса искаше да отвърне, че по толкова дребна причина може да се обявят за женени всякакви хора, които и не искат да чуят за думата „сватба“, да не говорим пък за тези, които вече са женени, при това съвсем не за тези, от които излизат сутрин. Но тя погледна откритото честно лице на Мей и думите замръзнаха на езика й.

— Ако размислиш — каза Клариса, — имам предвид за магазините…

Но Мей, вече станала, измърмори някакво извинение и бързо избяга в стаята си.

Веднага щом тя излезе, адвокатът даде воля на чувствата си. Той падна на дивана и избухна в такъв смях, че в къщата отсреща кучето на полковник Барнаби наостри уши, а после се разлая сърдито.

— Юбер! — възмути се Клариса. — Кое му е смешното?

Но и тя самата не издържа и скоро се смееше със своя верен приятел, съпруг и съучастник във всичките й лудории.

— Първо си мислех, че се преструва — обясни адвокатът, бършейки сълзите, които бяха избили в очите му от смеха. — Но да се имитира такава невинност е просто невъзможно.

— Значи, на теб тя също ти харесва? — попита Клариса.

Но Бланшар не успя да отговори на този щекотлив въпрос, защото отгоре неочаквано се разнесе някакъв грохот.

Ето каква беше работата: когато Мей се качи в стаята си, тя забеляза, че фибите зле удържат прическата й, затова реши да си оправи косата наново. Тя извади фибите, разплете прическата, взе гребена и започна да се сресва пред огледалото, мислейки си какво прави сега Амалия и дали й се е удало да намери нещо в десето купе. Тогава Мей забеляза, че е забравила да извади една фиба от косата си и тя е паднала на пода.

Мей се наведе и взе фибата, а щом се изправи, в огледалото изведнъж се оказаха две отражения. Едното беше нейното, но второто принадлежеше на господин на средна възраст със зло и решително лице, с тънки стиснати устни.

Онемяла от дръзката инвазия, Мей се канеше да зададе на непознатия въпроса какво прави тук и как смее да влиза в стаята на прилична девойка, но не се получи. Господинът, оказал се с една глава по-висок от нея, без всякакви увъртания я хвана за гърлото и го стисна.

— Къде е аквилонът? — изсъска той в лицето на Мей, пръскайки слюнка. — Къде дянахте аквилона?

Мей опули очи и задавено захриптя, не разбирайки за какво става дума. Когато я нападнаха, тя изпусна гребена и сега със свободната си дясна ръка се опитваше да разтвори пръстите, държащи я за гърлото, но изглеждаше, че господинът съвсем не възнамерява да отслаби хватката си. В лявата си ръка Мей и досега стискаше фибата и, щом си спомни за нея, тя замахна с ръка и несилно мушна с нея господина в лицето.

Той извика и машинално разтвори ръце.

— Помощ! — изхриптя Мей и хукна да бяга, но се блъсна в масичката и падна. Масичката се преобърна заедно с всичко, което стоеше на нея, и произведе такъв грохот, че на него можеше да завиди дори прословутото петербургско оръдие, отбелязващо обяд. По лицето на непознатия Мей прочете непреодолимо стремление да я убие направо тук и сега, но в този миг по стъпалата се разнесе тропот и някой започна да дърпа дръжката на вратата, която Мей по навик беше заключила.

— Мадмоазел Мей! Какво Ви е? — викаше адвокатът.

— Мей, какво става? — това вече беше Клариса.

— Нищо, все едно ще се добера до вас! — заплаши я непознатият. Миг, и той вече беше на перваза на отворения прозорец, откъдето благополучно скочи в градината.

Плачейки от страха и преживяното вълнение, Мей запълзя към вратата. Нямаше сили да стане, но тогава ключалката поддаде, вратата се отвори и първа на прага й се оказа баба й.

— Мей! Какво става?

Мей заклати глава, размазвайки сълзи по лицето си.

— Човек… Тук имаше човек…

Тя нямаше сили за повече и се разрида. Клариса дотича до внучка си и започна да я вдига от пода. Бланшар огледа стаята.

— Тук на перваза има нечия следа — отбеляза той и се наведе през прозореца към градината. — Но в градината няма никой. Вече е избягал.

— Трябва ми кардиналът… — през сълзи рече Мей.

— Какво? — онемя Клариса.

— Кардиналът… Той знае всичко! И све… свещеникът. Трябва ми Уолтър!

Възрастните се спогледаха. Честно казано, те нищо не разбраха.

— Скъпа, да не би да искаш да преминеш към друга вяра? — внимателно попита баба й. — Както казваше една моя позната, вярата трябва да се избира по-внимателно и от бъдещ мъж. А тя със сигурност разбираше от мъже!

— Това да не е Нини? — присви очи Бланшар. — Доколкото си спомням, всичко свърши с това, че поредният й мъж я застреля.

— Не — отвърна сърдито Клариса. — Аманда.

— Няма много разлика — отзова се адвокатът. — Нея пък съпругът й я обра до шушка и я заряза. Помня, че я видях да проси на Монмартр. А какви празненства правеше някога! Знаеш ли, по време на империята…

— Юбер! — изгледа го страховито Клариса.

— Той се опитваше да ме убие — прошепна Мей, без да ги слуша. — Той искаше да ме убие!

— Кардиналът? — изуми се Бланшар. Раздразнена от това, че изобщо не я разбират, Мей избухна в силен плач.

— Не, разбира се! Другият!

 

 

Едва Амалия се беше завърнала в Ница, когато при нея дотича разтревоженият Уолтър и й съобщи за нападението. Захвърляйки всичко, баронесата, съпроводена от Кристиан и от свещеника, побърза към вила „Маршал“.

Мей лежеше в леглото. Тримата най-добри лекари в Ница, които беше извикала Клариса, подред й бяха предписали почивка и пълен покой. След тях се беше появил и инспектор Дьопре, но Мей не пожела да говори с него и му се беше наложило да си тръгне.

Клариса, изглежда, беше възприела сериозно ролята на добрата баба, защото абсолютно отказа да пусне при Мей тримата приятели и да им позволи да говорят с нея насаме. Нацупеният Бланшар стоеше до жена си и пронизваше с поглед Амалия.

— Длъжен съм да ви кажа, дами и господа — внезапно обяви той, — че всичко това е извънредно странно. Досега в града не е имало случаи с нападения на вили посред бял ден, че и в присъствието на стопаните.

— Може да е бил похитителят на пауните? — без да й мигне окото предположи Амалия. — Или пък да си имаме работа със заговор на наследниците на покойния маршал? Какво ли не може да хрумне на хора, които са се лишили от цял милион!

— Вие се шегувате, госпожо — с подобие на усмивка промълви адвокатът. — А аз пък си спомних, че във влака, с който пътувахте, се е случила някаква тъмна история. Дотолкова тъмна, че от Париж изпратиха комисар Папийон и той беше в тази къща, макар че сигурно е предполагал, че съм толкова разсеян, че няма да го позная. Между другото — и тук Бланшар хвърли поглед на Мей, — той разпитваше внучката на жена ми къде сте били и какво сте правили вие.

Както виждаме, адвокатът може и да беше остарял, но не се беше лишил от предишната си проницателност, и, честно казано, на Кристиан дьо Ламбер му стана малко неудобно. Той беше свикнал да счита Бланшар за стар чудак, а той, както се оказваше, изобщо не беше загубил предишната си хватка.

— Какво имаш предвид, Юбер? — обърна се към него разтревожената му жена.

— Имам предвид — отвърна адвокатът, изпитвайки трудноразбираемо от хора с други професии удоволствие от това, че сега ще опре опонента си до стената, — че нападението над твоята внучка може да е свързано по някакъв начин с това, което е станало във влака. А това означава, и с баронеса Корф.

И той се усмихна с тънката си усмивка, за която навремето прокурор Реми дьо Фужерол беше казал, че само видът на усмихващия се Бланшар предизвиква у него пристъп на язва, колики и жлъчка едновременно.

— Аз имам друго обяснение — каза Амалия и Кристиан тозчас целият се превърна в слух. — Ами ако нападението сте го организирали вие, за да заставите мис Мей по-бързо да се върне вкъщи? И именно затова сега не искате тя да ми разкаже всичко, защото такива шегички водят до сериозни неприятности. Това не ви е китайска ваза или няколко подхвърлени лъжички.

Усмивката на Бланшар малко помръкна.

— Скъпи — намеси се жена му и от гласа й просто капеше мед, — предполагам, че така може да стигнем Бог знае докъде. В края на краищата приятелите на Мей са и наши приятели, нали така?

Докато говореше, тя силно го ощипа по ръката.

— Моят лакей ще ви съпроводи, но много ви моля, дами и господа, да не изтощите бедничката Мей. И без това много й се събра.

Когато двамата мускетари и кардиналът се отдалечиха, Бланшар сърдито се обърна към жена си:

— Клариса, знаеш, че не обичам да се бъркам в чужди работи, но може да стане така, че да й потрябва помощ от адвокат. Защо им разреши да говорят с нея без нас? Ние сме длъжни да знаем какво става, в края на краищата!

— Драги Юбер — снизходително промълви неговата половинка, грациозно свивайки рамене, — колко си наивен!

След което тя го заведе в стаята, която се намираше под стаята на Мей, и с кралски жест посочи камината.

— Тръбата на камината — поясни Клариса. — Защо в наши дни да се подслушва пред ключалката на вратата, когато има други начини? Имат право да заговорничат. Защо да им пречим, нали така?

Адвокатът не се удържа и разцелува Клариса по двете бузи и затова те пропуснаха началото на разговора на Амалия с Мей.

— Как се чувствате? — попита Амалия, присядайки на леглото до Мей.

Мей храбро обяви, че сега всичко е наред, а тогава тя ужасно се е изплашила.

— Имах само фиба и аз… Да ме бяхте видели! Той ме сграбчи за гърлото, а аз се защитавах с фибата като с шпага!

И тя повтори тази фраза още няколко пъти, доволна, че е намерила ефектно сравнение. Бузите й почервеняха, очите й блестяха. Без съмнение, някой безсърдечен човек не би пропуснал да отбележи, че нападението добре се е отразило на Мей: тя се беше разхубавила и от предишната й срамежливост не беше останала и следа.

— Мей, ти си най-храбрата девойка на света! — изтръгна се от свещеника.

— Уолтър, бъдете така добър — намеси се Амалия — и погледнете дали няма някой зад вратата. Никой? Прекрасно. Господин графе! Преместете, моля, тези паравани по-близо до камината. Ето така, чудесно. Моля всички да говорят по-тихо — така, за всеки случай. А сега да се залавяме за работа. Мей, как именно изглеждаше вашият гост? Опишете ми го възможно най-подробно.

Мей отвърна, че човекът е бил висок и с вдигната над главата си длан показа колко е бил по-висок от нея. На около тридесет и пет, има мустаци, а сега и две драскотини на лицето — там, където тя беше попаднала с фибата.

— Жалко, че слугите са изтрили следата от перваза — въздъхна Амалия. — А градинарят или някой друг не го ли е видял?

Мей отговори, че й се струва, че не.

— Имаше ли акцент? — продължи Амалия.

Но Мей не помнеше.

— О! — сепна се тя. — Спомних си, както се казва в книгите, че имаше особен белег, да! Щом заговори, видях, че липсва част от зъба му. Тоест…

— Половината от горния му преден резец — кимна Амалия. — Та какво точно ви каза?

— Познавате ли го? — изучи се графът.

— Веднага щом разбрах, че става дума за господин, който с лекота се катери до втория етаж и безпрепятствено скача през прозорци, предположих с кого си имаме работа — отвърна Амалия. — И така, Мей, нужно ми е дословно всичко, което ви е казал. Какво искаше от вас?

— Той търсеше аквилона — отвърна девойката с променен глас. — И през цялото време повтаряше къде сме го били дянали.

В стаята настъпи озадачено мълчание.

— Да — отрони накрая Амалия, — това е любопитно.

— Позволете — обади се развълнуван Кристиан, — но нали аквилонът — това е северният вятър. Къде можем да го денем?

— И аз нищо не разбирам — призна Мей. — Сигурна съм само в едно: той говореше именно за аквилона. Повтаряше и повтаряше тази дума. И… — запъна се тя, — според мен, беше много сърдит. Той наистина смята, че аквилонът се намира у нас.