Валерия Вербинина
Милион във въздуха (22)

Глава 22: Тайни и съвети

— Да — каза О., усмихвайки се с най-сърдечната, най-доброжелателната, най-обаятелната от своите усмивки, — минавах наблизо и реших да ви навестя като ваш стар приятел.

Колкото по-възрастна ставаше Амалия, толкова по-зле се отнасяше към всички видове притворство, лицемерие и фалш. Затова тя седна в креслото срещу резидента и твърде хладно отвърна:

— Доколкото ми е известно, в нашите кръгове няма приятели, има само насъщни интереси. Нали така?

Последва доста продължително мълчание. О. все още любезно се усмихваше, но за себе си размишляваше, че разговорът с Амалия няма да е лесен… ако изобщо се получи.

На глас, впрочем, той каза:

— Моето положение, госпожо баронесо, ме задължава да съм предпазлив и вие сама трябва да разбирате…

Но той видя опасните огънчета в очите на Амалия и се поправи:

— Добре. Предполагам, че наистина можем да говорим откровено. Какво знаете за аквилона?

— Нищо. Предполагах, че вие ще ми разкажете за него.

— Не, не — любезно промълви О. — Вие се изпуснахте, госпожо баронесо, и никога няма да повярвам, че нищо не знаете.

— Аз съм се изпуснала? — мрачно рече Амалия.

— О, да. Вие благоволихте да кажете, че аквилонът е там, където и Еол. Значи, знаете и за Еол?

— Това беше шега — сухо каза младата жена. — Каламбур, ако така ви харесва. Аквилонът е северният вятър, а Еол е богът на ветровете.

Но по изражението на О. тя разбра, че той не вярва на нито една нейна дума.

— Да не се преструваме един пред друг, госпожо — промълви накрая резидентът, поглаждайки с пръст главата на бастуна си, — още повече че добре се познаваме. Нямам понятие как сте разбрали за тази работа, но… — въздъхна дълбоко той, — ако ви е известно нещо конкретно за аквилона, ще ви бъдем твърде благодарни, ако споделите знанията си с нас. В това дело е в интерес на Русия да не бъде в неведение относно ставащото. Притежанието на тайната на аквилона може… може да се окаже извънредно важно от военна гледна точка. Сигурен съм, че и без това го разбирате.

И резидентът отново сърдечно се усмихна.

Амалия въздъхна. Макар че О. не каза нищо съществено, все пак той се изпусна, че става дума за някаква тайна, имаща военно значение. Ето защо значи наоколо се вият толкова агенти, а френската полиция счита за необходимо да се съблюдава строга тайна.

Значи, това изобщо не е шантаж, както те бяха предполагали. Нови разработки? Усъвършенствано оръжие? Модерно взривно вещество? Непробиваема обшивка за броненосци? Има ли значение, в крайна сметка — варианти, колкото искаш…

— Засега ми е известно много малко — каза тя. — Твърде малко, честно казано. Известно ли ви е с какво се е занимавал някой си Пиер Монере? Бил е колега на Папийон.

В очите на О. проблесна удивление.

— Та Монере беше един от тези, които разследваха изчезването — отвърна той. — Нима не знаехте?

— Нали ви казах — уморено повтори Амалия. — Засега ми е известно твърде малко. И изобщо…

Тя искаше да завърши фразата: „И изобщо, аз вече нямам нищо общо с военните тайни, с вашата Особена служба и цялата тази мръсотия“, но се сдържа. Нещо й подсказваше, че О. едва ли ще прости подобно пренебрежение към структурата, към която той самият принадлежи.

— Монере сам ли работеше? — попита тя. — Имам предвид, имаше ли помощници?

— Имаше — отзова се О., докато я гледаше пронизващо, — такива, дребни риби, на които той само раздаваше заповеди, а те изпълняваха, без да задават въпроси. Впрочем, въпреки че Монере е добър полицай, не може да се каже, че има много награди или че колегите му го уважават като Папийон.

Той направи малка пауза и небрежно попита:

— Значи неслучайно е изчезнал?

— Той не е изчезнал — реши се Амалия. — Мисля, че Оберщайн го е убил и то именно заради аквилона.

Тя присви очи.

— Впрочем, този господин случайно не работи ли за вас?

О. започна пламенно да отрича. Как е могла да си помисли такова нещо? И изобщо, Оберщайн е такъв негодник, че нито един порядъчен човек не би му подал ръка.

— Е, не е задължително да му стискаш ръката, за да имаш работа с него — отвърна Амалия и се ядоса на себе си. Това беше фраза, която примерно в такъв контекст в разговор за нечистоплътни агенти пред нея веднъж беше произнесъл нейният бивш началник, генерал Багратионов.

Така че излизаше, че напразно си беше мислила, че отдавна се е оттеглила от Особената служба и нейните деяния — понякога героически, а понякога просто гнусни? Или има такава работа, която неминуемо се просмуква в душата, влиза в плътта и кръвта?

— Длъжен съм да ви кажа, госпожо — промълви О., без да сваля поглед от нея, — че ние сме извънредно заинтересовани от тази работа. Ако ви се удаде да доставите книжата, мисля, че ще можете да поискате всичко, каквото желаете, и молбата ви ще бъде чута.

Тъй, тъй. Излиза, че аквилонът не е само военна тайна, а и книжа, които са изчезнали, при това един от хората, разследвали изчезването, е бил именно Монере. Какви ли именно книжа се имат предвид? Формули? Чертежи? Да не би да са случайно онези листчета, които свещеникът беше видял в навяващата трепет кутийка, приличаща на ковчег? А какво означава Еол? Какво отношение има богът на ветровете към всичко това?

— Ако отново ви помагам, то ще е само по моя воля — студено каза Амалия. — Нищо не ми трябва, всичко си имам.

— Колкото повече има човек, толкова повече му е нужно — тихо отбеляза О.

Те поседяха още десетина минути, разменяйки си нищо не означаващи фрази. След като резидентът си тръгна Амалия се хвана, че много й се иска да проветри стаята — а може би и да вземе някоя ваза, разбира се, некрасива, и да я запрати по стената, за да си изкара някак лошото настроение.

Но вместо това тя предпочете да намине към Уолтър, който беше взел лекарство и спеше. Мей, седяща в креслото край него, изучаваше пособие за начинаещи полицаи. Когато Амалия влезе, тя тъкмо четеше главата, посветена на описанието на огнестрелното оръжие.

— Откъде го взехте? — изуми се баронесата.

— Купих го от отсрещната книжарница, когато ходих за лекарства — отвърна Мей, гледайки я доверчиво.

Тук, разбира се, на Амалия се полагаше да произнесе дълга реч за това, че все пак детективните романи са едно, а реалният живот — съвсем друго. В книгите зад гърба на главния герой стои самият автор, който в никакъв случай няма да му даде да пропадне, но в живота една-единствена грешка може да се превърне в гибел. Случаят с Пиер Монере доказваше това по недвусмислен начин.

Но Амалия не обичаше да чете нравоучения, а още по-малко да се меси в чуждия живот. Впрочем, за себе си тя беше решила, че ще направи всичко, което зависи от нея, с Мей и приятеля й да не се случва повече каквото и да било.

— Когато се изморите или поискате да спите — каза Амалия, — кажете ми. Ще извикам жената на портиера и тя ще ви смени.

Мей й благодари, но каза, че засега ще остане с Уолтър. Щом дойде време за вечеря, край масата се оказаха само Амалия и Кристиан. Мей не искаше да се отделя от приятеля си и отнесоха храната й в неговата стая.

— Какво следва? — попита Кристиан.

— Щом сме в Париж, трябва да се възползваме от това — отвърна Амалия. — Ще успеете ли да намерите Жоржет Бриол?

— Любовницата на граф дьо Мирамон? — вдигна вежди Кристиан. — Честно казано, аз изобщо не я познавам. Как изглежда?

— Ефектна рижа жена в червена рокля. Мисля, че сте я видял на перона, когато посрещахте Мей на гарата в Ница.

— А, ето коя имате предвид! Сега си спомних. А защо трябва да я търсим? Тя има ли някакво отношение към станалото?

— Засега не съм сигурна — бавно каза Амалия. — Но е много вероятно. Нужно ми е да узная всичко, което си спомня за експреса „Златната стрела“. За скандала във вагон-ресторанта всичко е известно и това не ме интересува. Опитайте се да я разприказвате. Предполагам, че на вас ще ви се удаде по-добре, отколкото на мен.

— Мисля, че ще справя по-добре със задачата, ако ми кажете какво именно искате да разберете — дипломатично рече Кристиан. — Защото самият аз, например, и досега не разбирам какво се е случило във влака. Вие говорите със загадки, а аз…

— А вие не обичате загадките — сухо се усмихна Амалия.

— Не особено — призна Кристиан. — И при това видях господина, който ви посети днес. Разбирам защо предпочитате да пазите всичко в тайна.

Макар че той се постара да произнесе тези думи колкото се може по-непринудено, в гласа му все пак се чувстваше обида.

„А струва ли си? — мина през главата на Амалия. — Нищо не дължа на О., както впрочем и той на мен. А пазенето на тайни… Пиер Монере, съдейки по всичко, също е пазел тайна, и до какво го доведе това?“

— Всъщност, работата не е в тайната, а в това, че не държа всички нишки в ръцете си — започна Амалия. — Но някои неща вече са ясни. Пътникът от десето купе се е казвал Пиер Монере. Бил е полицай и заедно с други хора е разследвал изчезването на книжа, свързани с военна тайна под кодово име „аквилон“. По някакъв начин този аквилон има отношение към друг секретен проект на име „Еол“, за който абсолютно нищо не знам. По неизвестна причина Пиер Монере счита за необходимо да се качи на експрес „Златната стрела“ и да се отправи към Ница. Той купува две места първа класа в едно купе, за да не го безпокои никой. Но в този влак се оказва и господин с фамилия Оберщайн, който решава да се разправи с Монере, а убийца да изкара мен. Той краде моята ръкавица, за да я остави на местопрестъплението като неопровержима улика, убива с нож Монере и подхвърля оръдието на убийството, както счита, на мен, а всъщност — на Мей.

— Кой е този Оберщайн — шпионин? — попита Кристиан, който слушаше Амалия много внимателно.

— Да го кажем така, волнонаемен агент — каза Амалия. — Готов е да работи за когото и да е, стига да му плащат. Освен това е много опасен мерзавец.

Тя се намръщи.

— Дотук поне някои неща са ясни, а по-нататък започва нещо странно. Защо Оберщайн напада Мей? Защо решава, че аквилонът се намира у нас? Мога донякъде да разбера защо в тази работа се появява Хенрих и защо напада нещастния кондуктор. Но…

— А Хенрих е господинът с виенския костюм?

— Да.

— Още един агент?

— Разбира се. Да допуснем, че той също преследва аквилона. Узнал е за изчезването на Монере и е решил, че кондукторът може да знае нещо. Но кутийката във вид на ковчег се връзва зле с военни тайни и изобщо с характера на цялата работа.

— Това е четвъртата странност — напомни Кристиан. — Спомнете си, вие казахте, че засега са три. Вярно, че и досега не разбирам защо му е било на Оберщайн да убива полицая. Все пак за такива неща във Франция се полага смъртно наказание. Даже Монере да е узнал, че книжата са у Оберщайн и е вървял по следата, по-просто е да се скриеш, отколкото да рискуваш по такъв начин.

— Да — каза Амалия и се замисли. — Но от поведението на Оберщайн следва, че книжата са изчезнали, при това той подозира нас. Очевидно, у него не е имало никакви книжа, иначе този мосю за нищо на света не би ги изпуснал от ръцете си.

— Мислел е, че са у Монере! — възкликна Кристиан. — Ето защо Оберщайн го е нападнал! Искал е да узнае къде са книжата, а след това да се разправи с него!

— Също странно. Ако Монере е намерил книжата, то незабавно би ги предал на полковника.

— Какъв полковник?

Амалия го погледна с укор.

— Не сте слушали внимателно Норвен — каза тя. — Него са го разпитвали полицаите, а после и някакъв полковник. Разбира се, с тази работа се занимава не само полицията, но и контраразузнаването.

— Ами ако Монере е водел своя игра? — предположи Кристиан. — Ако изобщо не е възнамерявал да предава книжата? Ами ако е пътувал за Ница, за да ги предаде на някое трето лице?

— Ами да — насмешливо каза Амалия. — Пътува със „Златната стрела“ в първа класа, където се записват имената и фамилиите на пътниците. Като че ли не е знаел, че ако в службата му се усетят, ще го намерят веднага.

Тя се размърда в креслото.

— За едно сте прав: Оберщайн не би нападнал Монере просто така. Имал е някаква причина, при това много сериозна.

— Монере е разбрал, че книжата са в Ница — изстреля Кристиан.

— Какво?

— Ама разбира се! Това обяснява всичко. Ако нашият полицай е честолюбив и е попаднал на следа, то няма нищо удивително в това, че е решил да не казва на никого — приведе се напред Кристиан с възбудено блеснали очи. — Да допуснем, че е узнал, че книжата са в Ница. Помните ли в какво добро настроение е бил във влака? Даже кондукторът е забелязал. Монере е отивал в Ница за книжата, съвсем сигурно. Но Оберщайн разбира за това и го напада, за да разбере къде се намират те. Той от самото начало решава, че няма да остави полицая жив. При това Ви вижда във влака и решава да използва това обстоятелство.

— И ако Монере не е казал истината на Оберщайн… — бавно изрече Амалия. — Да, сега вече всичко се връзва. Монере разбира, че все едно ще умре, и лъже Оберщайн. Разбира се, последният открива, че е измамен, но тогава, когато вече е твърде късно. Освен това, щом разглежда вестниците, той се досеща, че инсценировката му не е сработила, защото тялото просто е изчезнало, и се паникьосва.

Амалия се усмихна.

— Разбирате ли, той е решил, че аз по някакъв начин съм разбрала за убийството и съм се отървала от трупа. Ами ако, освен това, съм се добрала и до тайната на аквилона?

— Пак стигаме до това изчезване — оплака се Кристиан, — а вие нищо не ми обяснявате. Защо тялото на Монере изчезва?

— А-а — провлече Амалия и очите й заблестяха. — Мисля, че знам защо.

— Тук е замесен вторият агент, нали? Този Хенрих?

— Не, даже и да е бил във влака, за него не е имало никакъв смисъл да се отървава от тялото. Всъщност може да е имало само една причина за това, че както мисля аз, са го изхвърлили от влака, а купето са привели в ред, за да създадат впечатление, че пътникът просто си е тръгнал.

— Амалия Константиновна!

— Не, не, драги графе. Помислете сам и всичко ще разберете. Но теориите са си теории, а те трябва да бъдат потвърдени с факти. Трябва да се появи още един труп, а него и досега го няма.

Кристиан настръхна.

— И именно затова вие искате да поговоря с Жоржет Бриол? — попита той.

— Да. Интересува ме какво е запомнила от нощта, когато експресът е пътувал на юг от Париж. Не е ли чула стъпки в коридора, странен шум или нещо подобно. Как е спала, какви сънища е сънувала и прочие.

— Добре — кимна младият човек, — макар че, длъжен съм да ви призная, не понасям да общувам с жени от този тип. Но заради вас, разбира се, ще узная всичко, което мога. Само че…

— Само че какво?

— Щом я разпитам — каза Кристиан, — вие все пак ще ми разкажете какво се е случило с тялото на Пиер Монере. Защото можете да ми разправяте каквото си искате, госпожо баронесо, но аз не виждам нито една причина, поради която то е трябвало да изчезне.

— От моя страна — сериозно каза Амалия — аз също ще имам една молба към вас. Само че тя няма никакво отношение към нашата работа.

— Наистина? — заинтересовано попита Кристиан. — Каква именно?

Амалия въздъхна. Често казано, тя дълго се беше колебала и ето че накрая се беше решила.

— Ще ме научите ли да карам автомобил? — попита тя.