Джули Джеймс
Нещо като любов (3)

3

Пътуването до офиса на ФБР се оказа по-дълго от очакваното заради времето. Пътищата бяха ужасни, но джипът измина дванайсетте километра без особени проблеми. Ник се чувстваше удобно зад волана въпреки леда и снега и откъсна поглед от магистралата, за да погледне в огледалото пътничката на задната седалка.

Джордан Роудс. Наследница на милиардер седеше на задната седалка в неговия „Шевролет Тахо“. Работният му ден обикновено не приключваше така.

Тя мълчаливо гледаше през прозореца. Русата й коса падаше върху черното й палто и тя разсеяно отметна кичур от очите си. Носеше кремав кашмирен шал — поне така предположи той — и ръкавици в същия цвят. Беше я виждал и на други снимки, освен на онези, които Хъксли беше включил в крайно изчерпателната си презентация. Предвид богатството на семейството й и интереса на обществеността към случая на брат й, почти всеки вестник, телевизия, кабелен оператор и интернет медия обстойно бяха отразили ареста на Кайл Роудс и признанието му, че е виновен. Ник си спомни, че беше виждал няколко снимки на Джордан и баща й как излизат от съдебната зала заедно с Кайл. Обективно казано, Ник знаеше, че е смайващо красива. Без съмнение дългата руса коса, грациозната фигура и карибскосините й очи биха се харесали на много мъже. С очевидно скъпото палто и абсолютно непрактичните за снега ботуши с високи токчета тя му напомняше ултрамодерните, облечени в дизайнерски дрехи обитателки на Манхатън, които навремето беше виждал в Ню Йорк.

Не беше негов тип.

Първо на първо, предпочиташе брюнетки. Леко закръглени. И жени без близки роднини в строго охраняван затвор. Или пък с наследство, което съперничи на брутния национален доход на някоя малка страна. Такова богатство вероятно правеше хората… странни. Вероятно ги превръщаше в наперени сноби. Непрактичните ботуши с високи токове бяха потвърждение за това.

От здраво стиснатата й челюст разбираше, че тя знае, че той я гледа. Изглежда не го харесваше много, но на него не му пукаше особено. Хубавото на тази задача беше, че не е нужно Джордан Роудс да го харесва. Хъксли щеше да бъде неин партньор на партито на Екхарт. Той трябваше да пусне в ход чара си. Ако изобщо Хъксли имаше такъв. От друга страна, отговорност на Ник бе да осигури съдействието на Джордан Роудс. И за да го направи, първо трябваше да получи отговорите на някои въпроси.

— Е, как върви бизнесът с вино? — попита той, нарушавайки тишината.

Джордан извърна глава от прозореца и срещна погледа му в огледалото за задно виждане.

— Не е нужно да си бъбрите с мен, агент Маккол. Осъзнавам, че това не е социална среща.

Той сви рамене.

— Какво да кажа? Не обичам неловкото мълчание.

— А какво мислите за неловките разговори?

Ник трябваше да си види усмивката отстрани. Боже, това момиче беше дръзко.

— Ама какво време само — бързо се намеси Хъксли, за да разведри обстановката. — Добре че си с джипа, Ник.

— Така е — съгласи се той. — Макар че да караш „Шевролет Тахо“ не е като да караш „Мазерати Куатропорте“.

Джордан зяпна Ник със смесица от изненада и раздразнение.

— Знаете каква кола карам?

— Зная много неща. Повярвайте ми, имам купища досадни въпроси, които мога да задавам, докато пълзим в тази виелица с шестнайсет километра в час. Реших, че темата за виното е най-безобидна.

Тя въздъхна, сякаш примирена със съдбата си.

— Бизнесът с вино върви добре.

— Любопитен съм, кои са обичайните ви клиенти? — попита той. — Идват ли заклети колекционери или повече местни, от квартала?

— Идват различни хора. Някои тепърва откриват виното и търсят подходящо място да научат повече. Други са по-опитни познавачи и обичат да идват и да си почиват, докато опитват отворените вина. Има и трета група, която бих описала като сериозни колекционери.

Както и предполагаше Ник, тя се отпусна, когато подхванаха темата за виното. Добре.

— Аз самият не разбирам много от вино. Но преди няколко седмици чух една история за някакъв колекционер от Чикаго, който похарчил над двеста и петдесет хиляда долара за каса вино. — Той се обърна към Хъксли. — Представяш ли си? Двеста и петдесет хиляди. — Ник погледна в огледалото за задно виждане. — Вие сте специалистът, госпожице Роудс. В света на виното какво получава човек за четвърт милион долара?

— „Шато Мутон-Ротшилд“, 1945-а.

— Леле. Много бързо дадохте отговора. Предполагам, че и вие сте чули за търга?

— Всъщност аз помогнах на този колекционер да открие виното — каза тя. — Знаех, че ще има търг и че той ще прояви интерес.

— Човекът беше със странно име… мисля, че имаше ресторант или нещо подобно.

Хъксли погледна Ник, но замълча, след като осъзна, че всъщност разпитът на Джордан Роудс е започнал.

— Ксандър Екхарт — каза Джордан.

— Сигурно е приятно да имаш клиенти, които купуват вино за четвърт милион долара.

За миг тя се поотпусна.

— За жалост продажбата се осъществи от аукционна къща „Сотбис“ — каза тя с усмивка. — Но да, Ксандър е добър клиент.

И в това е същността на въпроса, помисли Ник. Колко добър клиент?

— Предполагам, че го познавате добре?

— Да, мисля.

— Колко добре?

Последва мълчание и той видя как тя се стегна в момента, в който й просветна.

— Искате да научите повече за Ксандър. Затова е всичко, нали? — попита тя.

— Да.

Тя изглеждаше истински шокирана.

— Защо бихте разследвали Ксандър?

Ник подмина въпроса и продължи с разпита.

— Как бихте определили връзката си с Екхарт?

Изглежда тя преценяваше дали има избор да не отговори. Докато седеше на задната седалка на джип посред снежна виелица и с двама агенти на ФБР, той не беше голям.

— Ксандър е редовен клиент в магазина ми от няколко години. Винаги правя специални поръчки за него — скъпи или редки вина, които не може да получи от обикновен дистрибутор.

— Имали ли сте някакви отношения с него извън магазина? — попита Ник.

— Май наистина трябва да се обадя на адвоката си. Откривам, че се чувствам много неудобно в тази ситуация, агент Маккол.

Той улови погледа й в огледалото.

— Защо разговорът за Ксандър Екхарт ви кара да се чувствате неудобно?

Тя се намести на задната седалка и скръсти крака.

— Защо не ми спестите разпита и не карате по същество?

— Виждате ли се с Екхарт извън магазина?

— От време на време. Имаме общи познати и понякога попадам на него или на някое парти, или в някой от неговите ресторанти. Всяка година ходя на благотворителната вечеря, която той организира в „Бордо“. Всъщност партито е този уикенд.

— Това ли е всичко за личните ви отношения?

Погледнаха се в огледалото.

— Какво друго очаквате от отношенията ни, агент Маккол?

— Имате ли интимна връзка с Екхарт?

Гласът й звучеше приглушено от мрака на задната седалка.

— Просто дълбоко почитание към доброто вино.

Тя откъсна поглед от него и отново се загледа през прозореца.

Ник получи посланието ясно и категорично — разговорът е приключен.

Когато пристигнаха пред ФБР, той паркира на мястото най-близко до входа на средно високата сграда от стъкло и стомана. Паркингът беше буквално празен — заради бурята почти всички се бяха прибрали вкъщи.

С кимване посочи на Хъксли, че той ще помогне на Джордан. Слезе от колата и отвори задната врата. Джордан се поколеба, преди да слезе от мястото си. Тя свали първо единия си обут в кожен ботуш с висок ток крак, след това другия. Тъй като Ник държеше вратата, те се оказаха съвсем близо един до друг.

По тях падаха плътни снежинки и се заплитаха в косата й. Басът й беше нисък, а тонът й — студен като въздуха около тях.

— Следващият път, когато искате да разберете нещо, агент Маккол, спестете си ласкателствата. Направо питайте.

— Уверявам ви, госпожице Роудс, че когато лаская една жена, тя го разбира. — Той учтиво й подаде ръка. — Няма да стигнете далеч с тези ботуши.

Тя не взе ръката му.

— Сега ще видим.

Джордан се завъртя на токовете и се отправи към входа на централното управление през затрупания от сняг и лед паркинг. И бог му е свидетел — тя не се подхлъзна нито веднъж. Хъксли спря до Ник.

— Можеше да ми дадеш знак, че смяташ да я разпитваш в колата. Защо не изчака да повдигнеш въпроса за Екхарт в офиса?

— Исках да я хвана неподготвена. Трябваше да сме сигурни, че не е някоя от еднодневките му.

— И мислиш, че е добра идея да я нервираш така? Та ние се каним да я помолим да ни съдейства.

— Тя ще съдейства.

Ник нямаше никакви съмнения за това. Разбра го около трийсет секунди след като влезе в магазина й и видя тревогата на лицето й, щом споменаха брат й.

Кайл ли е пострадал?

Джордан Роудс можеше и да не го харесва много, но очевидно беше загрижена за брат си. В крайна сметка само това имаше значение.

Двамата агенти въведоха Джордан в конферентната зала на единайсетия етаж и й казаха да се разположи, докато те вземат „нужните документи“. Тя подозираше, че това е някакъв код, но не беше сигурна за какво точно. Единственото, което знаеше, бе, че след не чак толкова невинните въпроси на агент Маккол по пътя насам, трябваше да бъде нащрек. И с двамата.

Тя си свали палтото, шала и ръкавиците и изтупа снега от ботушите си. Да, добре, както дразнещо беше посочил Маккол, ботушите й „Кристиан Лубутен“ не бяха точно подходящите за сезона обувки. В магазина, когато отиде да си вземе палтото от задната стаичка, за миг си помисли да ги смени. Но ботушите за сняг, които си беше донесла през ноември — без да има представа, че ще попадне в това положение, — не можеха да се нарекат делови. Тя виждаше нещата така: по отношение на стила важи правилото, че практичността трябва да остане на заден план, така че човек не носи черен официален панталон и розови ботуши „Ъгс“ на среща с ФБР. Не и човек, който не иска да прилича на глупак.

Джордан седна на конферентната маса. През прозорците, които стигаха от пода до тавана, тя наблюдаваше виелицата, която върлуваше навън, и се ужасяваше от количеството сняг, което трябваше да изгребе, когато се прибере вкъщи. Вероятно трябваше да потърси да си купи една от онези мощни машини, които засмукваха снега, замисли се тя. Или да си потърси мъж. И двете щяха да свършат работа в сурово време. И все пак, като се замислеше, машините за сняг заемаха много място в гаража, а тя по принцип искаше да има близо метър буферна зона около мазератито. Да не говорим, че повечето от мъжете, които познаваше, вероятно имаха още по-малък интерес и от нея към изриването на сняг — сигурно щяха да наемат някого, който да го свърши вместо тях. Недостатъкът на това да излизаш с мъже с италиански мокасини, предположи тя. Май трябваше да си намери някой по-мъжествен тип. От онези, които могат да палят огън с две пръчки, да сменят спукана гума с едната ръка завързана за гърба и които не се страхуват, че лопатата за сняг може да одраска подплатените им с кашмир кожени ръкавици „Бърбъри“.

Вратата се отвори и влезе Ник Маккол. Човек, който поне таеше какво е бръснач.

— Съжалявам, че ви накарахме да чакате, госпожице Роудс — каза той.

Когато Хъксли последва Ник в конферентната зала, Джордан забеляза, че и двамата мъже са свалили палтата си. Видя също и че са въоръжени и хвърли поглед към кобурите, които носеха под саката си.

— Какво стана с документите? — попита тя.

— Можете ли да си представите? Не можахме да намерим проклетата папка — каза Ник. — Предполагам, че ще трябва да продължим без нея.

Той кимна на Хъксли.

— Всичко, което ще ви кажем, е изключително поверително, госпожице Роудс — започна Хъксли. — Не бива да казвате на никого за целта на срещата ни.

Това нямаше да е трудно, тъй като тя не разбираше каква е целта на срещата.

— Добре.

— Вече знаете, че става въпрос за Ксандър Екхарт, От известно време го разследваме. Смятаме, че през нощните клубове и ресторантите си прекарва пари от наркотици за организиран престъпен синдикат, ръководен от Роберто Мартино. Вероятно сте чули за неотдавнашните обвинения към Мартино и останалите в организацията му. — Хъксли даде време на Джордан да осмисли информацията.

— Изглеждате изненадана — каза Ник.

Тя го стрелна с поглед.

— Разбира се, че съм изненадана. Нямах представа, че Ксандър може да е забъркан в нещо подобно. Сигурни ли сте?

Хъксли кимна.

— Да Следим Екхарт. На няколко пъти го виждаме с човек от приближените на Мартино. Срещат се в офиса на Екхарт, който е разположен под ресторант „Бордо“.

— Имате предвид онзи, който е в един коридор с избата му — каза Джордан.

Ник се изправи в стола, заинтригуван от отговора й.

— Били сте в офиса на Екхарт?

— Да, миналата година на партито за Свети Валентин той ме разходи из всички помещения на „Бордо“.

— Доколко добре си спомняте интериора на офиса? — попита Хъксли. — Ще можете ли да го опишете, да ни кажете как са разположени мебелите; такива неща?

— Със сигурност бих могла да се опитам — каза Джордан. — За това ли става въпрос? Искате да ви опиша офиса на Ксандър? — Изглеждаше нещо твърде незначително за цялото това дърдорене на някакъв таен агент.

Ник поклати глава.

— За жалост, нещата не са толкова прости. Искаме да ни помогнете да влезем в офиса на Екхарт. Тази събота вечер.

Тя се замисли.

— Искате да кажете по време на партито?

Ник скръсти ръце на масата.

— Как бихте се чувствали, ако заведете за свой партньор агент под прикритие, госпожице Роудс?

Джордан се наведе към него.

— Мисля, че зависи, кой ще бъде партньорът, агент Маккол.

Хъксли повдигна очилата си.

— Аз.

Джордан го погледна изненадана.

— О. Добре.

— Постарайте се да не изглеждате толкова облекчена — каза Ник сухо.

— Съжалявам. Просто агент Хъксли изглежда по-… — Тя затърси точната дума.

— Като човек, който повече си пада по виното? — предположи Ник саркастично.

— Щях да кажа „приятен“.

— Всъщност научих доста за виното покрай тази задача — прекъсна ги Хъксли. — От това, което съм прочел, зная, че Екхарт има доста впечатляваща колекция. — Той стрелна Ник с поглед и прочисти гърло. — Не че ще пия тази вечер, разбира се.

От нервния вид на Хъксли Джордан предположи, че Ник има по-висока позиция от по-младия агент.

Поредното съмнително решение на ФБР.

— Е, значи вземам ви за мой партньор и после какво става? — попита тя Хъксли.

— В даден момент аз ще се откъсна от партито и ще сложа малки подслушвателни устройства в офиса на Екхарт.

Звучеше лесно и за тях вероятно може би беше така.

— Кажете ми как се вписва брат ми в цялата работа.

Тук вече Ник пое нещата.

— Федералният прокурор се съгласи да намали присъдата на брат ви. Ако ни сътрудничите, офисът й ще внесе предложението в понеделник. Докато чакаме решението на съда, може да уредим брат ви да бъде преместен под домашен арест.

Джордан внимателно изгледа и двамата агенти.

— Каква е уловката? Трябва да има такава, щом сте склонни да пуснете Кайл. Преди няколко месеца федералният прокурор направи обществен спектакъл от делото. Негов си начин да бъде безпощаден към престъпността, предполагам.

— Предишният прокурор направи обществен спектакъл от делото на брат ви — поправи я Ник. — Новият има друг дневен ред.

— Трябва да сте наясно, че при всяка операция под прикритие има известен риск от опасност — добави Хъксли. — Смятаме, че може да намалим риска, но въпреки това трябва да го имате предвид.

— С колко време разполагам, за да взема решение — попита Джордан.

— Мисля, че всички знаем, че вече сте взели решение, госпожице Роудс — каза Ник.

На Джордан й се щеше да му каже, че не я познава и наполовина толкова добре, колкото изглежда си мислеше. Но за съжаление в този случай беше прав.

— Имам едно условие. Кайл не трябва да знае нищо за тази уговорка. Ще се тревожи прекалено за мен.

— Никой няма да разбере, докато операцията не приключи — натърти Хъксли. — За да поддържаме прикритието, всички трябва да си мислят, че аз съм ваш партньор за вечерта! — Той се изчерви. — Не че намеквам, че трябва да, хмм, да се държим романтично или нещо подобно.

Ник не откъсваше очи от нея.

— Е, значи сключихме сделката?

Въпреки че Хъксли щеше да дойде като неин партньор в събота вечер, Джордан не можеше да престане да мисли, че се забърква с дявола. При това със зеленоокия. Тя кимна.

— Сключихме сделката.

 

 

В края на срещата Джордан и Хъксли се разбраха да се видят в четвъртък вечер, когато Мартин беше наред да затваря магазина. Планът беше да прегледат подробностите за събота вечер.

След като я изпратиха до фоайето, Хъксли се обърна към Ник.

— Защо не закарам Джордан до тях? — Усмихна й се той. — Така ще имам време да науча повече за новата си приятелка.

Той посочи към снега, който продължаваше да вали силно.

— Не съм паркирал толкова близо, колкото Ник, така че ще отида да докарам колата.

След като го решиха, той сложи ръкавиците си и излезе бързешком, оставяйки Джордан и Ник насаме.

Тя го изгледа внимателно и се готвеше за поредната му неприятна забележка, понеже изглежда те бяха негов специалитет. Вместо това, казаното от него я изненада.

— Е, предполагам, че това е всичко.

— Вие няма ли да сте наоколо за голямото събитие в събота вечер? — попита тя.

— О, ще бъда — увери я той. — Но ще съм на няколко преки от „Бордо“, в микробус с нашия технически екип, за да се уверим, че устройствата работят правилно. Така че ако ме видите в събота, това означава, че нещо сериозно се е объркало.

Между Джордан и Ник се възцари мълчание. Тя се опита да не обръща внимание на тежкия му поглед, но беше невъзможно.

— Какво?

— Просто си мислех, че брат ви е щастливец да има сестра, която е склонна да направи нещо подобно за него.

Джордан отметна кичурите коса от очите си, не беше очаквала истински комплимент от него. И да, нейният закъсал брат близнак беше голям късметлия. Но истината беше, че тя знаеше, че и той би направил същото за нея.

— Кайл заслужава шанс. — Тя видя скептичния поглед на лицето на Ник и въздъхна. — Давайте, агент Маккол. Каквото и да кажете за брат ми, вече съм чула всичко.

— Аз самият имам двама братя, госпожице Роудс. Разбирам семейната преданост.

Тя изчака продължението.

— Но?

— Но брат ви наруши закона. Около десет закона всъщност. Измами глобална комуникационна мрежа и предизвика масова паника, причинявайки прекъсване, което засегна десетки милиона хора.

Джордан завъртя очи.

— Можете да си спестите драматичната терминология, господин ФБР Брат ми влезе в „Туитър“ и изключи сайта, след като приятелката му пусна линк към видео, в което тя се забавлява в гореща вана с друг.

— Разби сайта за два дни. Чрез най-изкусната атака под формата „отказ на услугата“, която някой е виждал.

— Беше „Туитър“. Не уебсайтът на Министерство на отбраната или Агенцията за национална сигурност. Онзи, който миналата година изключи „Фейсбук“, се отърва само с глоба и общественополезен труд. Но в този случай федералният прокурор — извинете, бившият федерален прокурор — убеди съдията, че глобата няма да е достатъчно сурово наказание за Кайл, заради парите на баща ми. Твърде жалко за Кайл, че и двамата не живеем от парите на баща ни.

— Превозът ви пристигна — отбеляза Ник.

Джордан спря насред тирадата и погледна през прозорците. Отпред видя колата на Хъксли. Също джип, но „Рейндж Роувър“. Тя се обърна към Ник.

— Кажете ми нещо. Опитвате се да ме предизвикате или е в природата ви да сте толкова дразнещ?

Очите на Ник проблеснаха към нея развеселено.

— Може би малко се опитвам да ви подразня.

— Защо? — попита Джордан вбесена.

Той изглежда се замисли.

— Вероятно защото мога. Доста лесно, очевидно. — Той се приближи и огледа лицето й. — Обзалагам се, че се нуждаете от няколко човека в живота си, които да ви дразнят, госпожице Роудс.

Всъщност тя имаше брат близнак в затвора, който чудесно се справяше с тази работа. Що се отнася до преценката на Ник Маккол, тя беше свикнала хората да си вадят бързи изводи за нея заради богатството на баща й. Макар обикновено да не бяха толкова откровени.

— Не, сериозно, кой сте вие? — попита тя.

Той се усмихна.

— Добър въпрос. Отговорът се променя на всеки шест до девет месеца.

Това бяха последните думи, които той изрече, преди Джордан да излезе от сградата на ФБР и да се качи в колата на Хъксли. Когато се обърна назад, тя видя, че Ник вече го няма.

— Готова ли сте? — попита Хъксли.

Джордан погледна към пътя.

— Определено.