Джули Джеймс
Нещо като любов (18)

18

— Как така не си намерил, нищо за Стентън? — настояваше да разбере Ксандър. — Сигурно не търсиш достатъчно усилено.

Меркс плащаше четиристотин долара на час и нямаше как наблюдението да не е на ниво.

Беше неделя сутрин — бе минала повече от седмица, откакто Меркс пое задачата. Отново бяха в офиса на Ксандър, откъдето той ръководеше целия си бизнес. Заради охранителната система, която беше инсталирал да защитава избата си, това беше единственото място, където се чувстваше сигурен.

— Повярвай ми, търсихме достатъчно. — Меркс седеше на един от столовете пред бюрото на Ксандър. — Започнахме с основното: Ник Стентън няма криминално досие, има добро име и шофьорска книжка без нарушение. Има апартамент в Бъкстаун на стойност над половин милион и си плаща ипотеката навреме. Общо — заедно с чекове, спестовни сметки, акции, взаимни фондове, конвертируеми ценни книжа и облигации, финансите му възлизат на около милион. Няма неизплатени дългове, няма необичайни тегления от банковите си сметки. После продължихме с личната информация: единствено дете е, и двамата родители са починали. Няма бивши съпруги или деца, поне не сме открили такива. Израства в средно голям град близо до Филаделфия и после отива да учи в Пенсилванския университет. Завършва мениджмънт в Бизнес колежа. Нищо особено в академичните справки. Дошъл е в Чикаго около година след като е завършил и оттогава живее тук.

— Ами работата му? — попита Ксандър. — Този бизнес с недвижими имоти или каквото и там да притежава.

Меркс кимна.

— Стентън е едноличен собственик на инвестиционна компания за недвижими имоти, която притежава собственост за отдаване под наем. Има малък офис в „Лейквю“, в който изглежда има още двама служители, поне от това, което сме видели дотук. Стентън отива на работа всяка сутрин около осем и половина и си тръгва в шест. Обядва за половин час, изглежда харесва „Джими Джон“. Не съм сигурен дали предпочита пуешко или говеждо печено — стори ми се незначително за доклада.

Ксандър се намръщи, без да оцени хумора.

— А връзката му с Джордан?

— Следим го от момента на партито така, както ни нареди. Онази нощ прекара в къщата й, а после на сутринта отидоха заедно да пият кафе. Видя я отново вчера вечерта — ходиха при нейни приятели в Андерсънвил. Върна я у тях около полунощ и прекара около двайсет минути вътре, преди да си тръгне.

— Не е останал там през нощта? — попита Ксандър.

— Може да е имала главоболие.

— Може да й писва от него.

Меркс сви рамене.

— Сам прецени. Снимахме ги заедно. — Той хвърли кафяв плик на бюрото. — Подредени са хронологично.

Ксандър извади снимките. Тази най-отгоре беше на Стентън и Джордан от нощта на партито, съдейки по цвета на роклята, която се виждаше изпод палтото й. Целуваха се на верандата пред къщата и далеч не изглеждаха отегчени един от друг. Той прехвърли и останалите снимки. Джордан и Стентън се държат за ръце на излизане от „Старбъкс“. Стентън, с ръка около кръста й, шепне нещо в ухото й, докато чакат на верандата на непозната къща, вероятно тази на приятелите й. Последната снимка беше на Стентън, как напуска къщата на Джордан, докато тя го гледа от прага.

— Последната снимка е от снощи — каза Меркс.

Ксандър сложи фотографиите обратно в плика и ги остави на масата.

— Не съм убеден. И нека да ти кажа защо. Познавам много хора в този град и разпитвах за Ник Стентън. Никой никога не е чувал за него. И от мен се очаква да повярвам, че този никой, който не знае нищо за виното, се появява от нищото и просто така влиза в магазина на Джордан и й подкосява краката. Не ми минават тези.

— Хората непрекъснато се срещат по такива начини — каза Меркс.

Ксандър заби показалец в бюрото си.

— Хората не срещат Джордан Роудс просто така. Баща й има 1,2 милиарда долара. Милиарда. Казвам ти, това е нещо нагласено. Стентън преследва парите й. Вероятно е мошеник или нещо подобно. Той посочи към Меркс.

— Ще следите Стентън, докато не наредя друго. В тази история има още нещо. Усещам го.

На следващия ден във фалшивия си офис Ник се облегна на стола зад бюрото си. Усмихна се, развеселен от последния доклад.

— Значи Екхарт мисли, че съм мошеник, който преследва парите на Джордан. Добре. Това ще го разсее за известно време.

Беше се обадил на Хъксли, след като изслуша записа на разговора. Всеки ден, откакто се беше възстановил от стомашния грип, партньорът му работеше в микробуса на няколко пресечки от „Бордо“. През изминалата седмица и половина бяха развили добри работни отношения — Хъксли слушаше на живо от микробуса разговорите на Екхарт, след което изпращаше на Ник по имейла дигитален запис заедно с отбелязаните минути и секунди за всеки разговор, свързан с разследването.

Хъксли пое дневната смяна в микробуса, а други двама агента застъпваха за нощната и ранната сутрешна смяна — в това число и агент Симс, която, според обещанието на Екхарт, бе уволнена от поста на барман в деня след партито. Агентите, които покриваха останалите смени, също изпращаха на Ник аудиофайлове, макар засега да разполагаха с много малко доказателства.

Бяха записали втори разговор между Трилани и Екхарт и това беше добър напредък за делото. Разговорът не беше кой знае колко вълнуващ, но Ник трябваше да се занимава с нещо, докато работеше в измисления си офис. И така, Хъксли висеше в микробуса по седем дни в седмицата, изслушвайки часове разговори, свързани с досадното вино на Екхарт, нощния клуб и ресторантите му, а Ник пет дни в седмицата не можеше да мръдне от скучния офис, където имаше двама стажанти: единият — „Етан“, мениджърът му, а другата — „Сузи“, офис асистентка. Ник надничаше през прозореца, делящ офиса му от рецепцията, където бяха двамата стажанти. Те поне можеха да работят дистанционно от лаптопите си, така че фасадата не беше напълно прахосване на ресурс от страна на Бюрото. Въпреки това можеше да си представи развълнуваните погледи на лицата им, когато Дейвис беше отишъл при тях и им беше предложил възможността да работят под прикритие. Едва ли са допускали, че ще им възложи скучна работа в офис.

— Докато с Джордан заблуждавате Екхарт, че имате връзка, не би трябвало да имаме проблем — беше казал Хъксли. — Все пак ще се чувствам по-добре, когато приключим с всичко.

Ник прокара ръце през косата си в съгласие с това изказване. Ситуацията с Джордан започваше да изглежда твърде реална за комфорта му. Това обикновено беше моментът, когато той, предчувствайки възможно привързване, би се оттеглил. Но с нея беше хванат в капан. Следователно единственото, което можеше да направи, беше да продължи както обикновено и да се прави на мъжа, който не позволява нещата да станат реални, който винаги има под ръка саркастична забележка, но няма дълбоки чувства. Защото наистина нямаше. Тайните агенти не си позволяваха да се привързват към даден случай или някой, замесен в него.

Той не се оплакваше — знаеше как стоят нещата. Беше се трудил много, за да стигне там, където се намираше — да бъде най-добрият агент под прикритие в чикагския офис беше сериозно постижение. Това беше специалитетът му, нещото, което го различаваше от останалите агенти в офиса. Без тази разлика, той би бил просто поредният със значка и оръжие. По дяволите, щеше да бъде Пелъс. Това беше достатъчна мотивация да се върне към реалността.

— И ти, и аз, Хъксли — каза той на партньора си. — Колкото по-бързо приключим с това, толкова по-добре. За всички ни.