Джули Джеймс
Нещо като любов (22)

22

Ксандър огледа тъмния, занемарен интериор на бара, смятайки, че определено няма да намери прилична чаша вино на това място.

Не можеше да разбере защо Меркс беше предложил да се срещнат в тази дупка.

Всичко свързано със съобщението, което беше получил от Меркс по-рано днес, беше странно.

ТРЯБВА ДА ПОГОВОРИМ, НЕ В ОФИСА ТИ — ТАВЕРНА „ЛИНКЪЛН“ НА УЛИЦА „РОСКО“ В 10 ВЕЧЕРТА. НЕ КАЗВАЙ НА НИКОГО.

Първо, беше странно, че Меркс му изпраща съобщение — никога преди не бяха общували така. Второ, защо не можеха да се срещнат в офиса му? Винаги се срещаха там. Мястото му беше крепост. Ксандър намери маса в дъното на бара и седна, надявайки се да остане незабелязан. Не дай боже да го познаят и някой да разбере, че е влязъл в заведението му. Унижението би го убило — ако не го направеше гадната течност, която сервираха за бира.

— Нямате ли винена листа — попита той саркастично, когато сервитьорка на средна възраст с изрусена коса приближи масата му. Нямаше нищо общо с лъскавите, красиви, млади същества, които обслужваха масите и бара в клубовете и ресторантите му. — Ще пия джин с тоник. В чиста чаша, ако обичате.

Той не обърна внимание на погледа на сервитьорката, когато тя се запъти обратно към бара. Свали палтото си, внимателно го остави на облегалката на стола до него и погледна часовника си. Намръщи се, когато видя, че Меркс закъснява. Беше се надявал срещата да мине бързо. Искаше да се върне в „Бордо“ преди единайсет, когато ресторантът щеше да се напълни. Четвъртък вечерите винаги бяха добри и на него му харесваше да е в „Бордо“, да наблюдава, да се слива с хората и гордо да поглъща всичко. Той живееше добър живот — мамка му, добър живот. И черешката на тортата щеше да бъде Джордан Роудс. С нейните пари, неговото познание за нощните клубове и ресторанти и взаимната им страст към виното можеха да станат неотразима двойка. Тя беше идеална за него — трябваше само да го разбере. Дано Меркс да има добри новини. Няколко минути по-късно той най-сетне се появи.

— Съжалявам: Трафикът по „Драйв“ беше по-лош, отколкото очаквах. — Той остави черна кожена чанта на стола до себе си. — За мен обичайното — каза Меркс на сервитьорката, когато тя се приближи.

— Идваш тук редовно? — Ксандър се огледа отвратен. — Защо?

— Защото тук никой не задава въпроси?

— Разбира се, че не задават. Имат всичко на всичко около три работещи мозъчни клетки. — Ксандър посочи един мъж, заспал на бара. — Не мисля, че този изобщо е жив.

— Не ги мисли тях. Концентрирай се върху въпроса, който ти би трябвало да зададеш — каза Меркс.

Ксандър се намръщи. Никога не беше обичал игрите.

— За какъв въпрос говориш?

Меркс натърти думите.

— Кой е Ник Стентън?

Ксандър се изправи, заинтересуван.

— Открил си нещо? Знаех си. Никой не може да е толкова чист. Мошеник е, нали?

— Мисля, че в известен смисъл е така. — Меркс извади папка от куфарчето си и я остави на масата. — Виж сам.

Ксандър я отвори. Най-отгоре имаше снимка. Тя беше неочаквана и му отне време да осъзнае какво вижда — Ник Стентън по дънки, с бронежилетка върху тениска с дълъг ръкав, стои пред синьо-бяла патрулка и говори с двама униформени полицаи. Изглежда беше някакво местопрестъпление. Отстрани на патрулката с големи букви пишеше „Нюйоркска полиция“.

Той погледна Меркс объркан.

— Не разбирам. Стентън е бил ченге?

— Ник Стентън не съществува, това е фалшива самоличност — каза Меркс. — Ник Маккол, от друга страна, е бил член на отдела за борба с порока в Нюйоркската полиция. Прекарал е там пет години, преди да напусне и да се върне в университета — малка академия в Куантико, Вирджиния.

Ксандър замръзна.

— От ФБР ли е? — изсъска той.

— Да.

Ксандър забучи пръст в снимката.

— Този мъж, който беше в ресторанта ми и пиеше от моето вино, е шибан федерален?

— Да. Беше трудно да намерим нещо актуално за него — предполагам, че известно време е работил под прикритие. Но знаем, че е завършил Академията преди шест години, преди да дойде тук.

— И защо е бил на партито ми? — попита Ксандър.

Меркс го изгледа.

— Мисля, че можеш да си отговориш на този въпрос по-добре от мен.

Последва момент, в който и двамата замълчаха и Ксандър се зачуди какво знае Меркс за сделките му с Роберт Мартино. Той смяташе, че е взел достатъчно предпазни мерки, за да запази Мартино мълчалив, таен партньор в бизнеса си, но явно това не беше толкова голяма тайна. Фактът, че от ФБР изпращаха човек под прикритие на благотворителното му събитие, изглежда го потвърждаваше.

— В каквото и да си замесен, Екхарт, федералните знаят — каза Меркс тихо.

Като в мъгла, Ксандър стана от стола си.

— Трябва да тръгвам.

Той извади портфейла си и хвърли банкнота на масата, без да я погледне.

— Не говори за това с никого.

Той тръгна към вратата, после се спря и погледна назад, сещайки се за нещо.

— Джордан. Тя участвала ли е във всичко това?

Меркс поклати глава.

— Нямам представа. Човекът, който следеше Маккол, е хванал края на някаква женска разправия. Джордан сигурно е използвала името Ник Стентън, защото другата жена изглеждала объркана от този факт. Дочухме я да казва истинското му име, докато му оставяше съобщение на мобилния. Изглежда двете не могат да се разберат коя излиза с истинския Ник. Така че е вероятно Джордан да няма представа какво става и не знае, че този Маккол я разиграва.

Думите на Ксандър бяха ледени.

— Разбери. Искам да знам дали тя ми е причинила това.