Джули Джеймс
Нещо като любов (28)

28

На следващия ден Ник се оказа на поредния криволичещ, обграден от дървета път, който водеше към поредната дегустация. Винарна „Куелто Истейт“, беше казала Джордан, което разбира се не му говореше нищо. Затова в отговор той издаде обичайните сърдити протестни звуци, макар част от тях да бяха по-скоро заради шоуто. След снощи беше поомекнал — само малко — по отношение на виното.

Не беше най-лошата напитка за мъж, съгласи се той. Без съмнение все още предпочиташе добър, твърд бърбън, но беше започнал да мисли, че виното има определен чар при дадените обстоятелства.

Умът му се върна към образа на Джордан как лежи на ръба на ваната, стене името му и се извива към устата му. И получи ерекция.

Погледна към причината за проблема си, която седеше до него на задната седалка на наетата за деня лимузина. Бързо разбра, че това няма да му помогне особено. Джордан отново беше нагласена, издокарана и елегантна в морската си рокля и високи токчета и единственото, за което можеше да се сети, беше да я разсъблече. Всъщност, ако зависеше от него, тази богата наследница щеше да си стои разсъблечена целия уикенд. Разбира се, когато ставаше въпрос за Джордан, нещата не зависеха изцяло от него.

— Колко ще трае тази дегустация? — попита той.

— Няколко часа. Включва и обяд.

Той изсумтя недоволно. Тя се усмихна развеселено и заразително, макар Ник да планираше да се прави на разнебитен поне още пет минути.

Пътят започна да се стеснява, докато заобикаляше планината. Когато склоновете отдясно се скосиха, той видя как Джордан стиска седалката и сложи ръка върху нейната.

— Добре ли си?

— Мразя тази част от пътуването.

— Тогава защо го правим?

— Ще разбереш, когато стигнем.

Двайсет минути по-късно колата спря на върха на планината. Шофьорът паркира, излезе и отвори вратата на Джордан.

— Ще взема кошницата от багажника и ще я донеса във Винарната, госпожице Роудс. Ще се постарая да я сложат в хладилника.

Ник също слезе от колата.

— Каква кошница? — ФБР инстинктът му проговори. Лимузината ги чакаше, когато с количката за голф пристигнаха до централната вила, така че той нямаше представа какво може да има в багажника.

— Помолих от хотела да ни спретнат обяд за пикник — каза тя. — Реших, че след дегустацията на вино може да си намерим местенце да хапнем някъде — тя посочи към пейзажа край тях.

Ник за първи път наистина се огледа. Може и да не беше от хората, които се възхищават на гледки, но дори и той можеше да оцени картината пред себе си. Винарната гледаше към разстлани масиви с лозя, изумрудено зелени хълмове, долина и искрящо синьо езеро. В края на къса пътека имаше вила в тоскански стил, заобиколена от цветя, градини й големи сенчести дървета.

— Какво мислиш? — попита Джордан.

Докато поглъщаше гледката, Ник осъзна, че недостатъкът на това винаги да се налага и да задава правилата във връзките си — а той често го правеше — беше, че никой никога не го изненадваше с подобни неща. Всъщност никоя жена преди не го беше изненадвала. Обикновено не им даваше възможност. А ето го сега стоеше на върха на хълм в долината Напа с жена, която му подкосяваше краката. Щеше да се дразни от това, но тя някак си все успяваше да го накара да се усмихва. Не беше честно.

Невероятната гледка го подсети за нещо, което искаше да каже на Джордан, откакто пристигнаха в Напа. Той сложи ръце на кръста й, придърпа я към себе си и я погледна в очите.

— Целият този уикенд е удивителен, но знаеш, че нямам нужда от всички тези неща, нали? Тук съм заради теб — не заради модерните курорти, заради вечерите край камината или пикниците по калифорнийските хълмове.

Тя се усмихна и докосна лицето му.

— Зная. Точно това го прави още по-хубаво.

Зад тях се чу глас.

— Джордан Роудс?

Ник се обърна и видя към тях да се приближава мъж с пясъчно кестенява коса.

— Майк. Толкова се радвам да те видя отново — каза Джордан.

— Виж се — прекрасна, както винаги — каза той. — Видях името ти в днешния списък със срещи. С още някой, а? Крайно време беше. — Той се здрависа с Ник. — Сигурно вие сте „още някой“.

Ник отвърна на ръкостискането.

— Ник Стентън. — Вече му писваше да използва това име.

Майк посочи към вилата.

— Заповядайте — малко е препълнено този следобед, но мисля, че може да ви намерим място на бара.

Последваха го във Винарната и влязоха в шумна, но уютна стая. Гостите пиеха вино на дълга банкетна маса, на коктейлни масички, пръснати край стените, и на големия бар в ъгъла. Дружелюбен черен лабрадор се разхождаше сред тях и изглеждаше доста доволен, че му дават сирене „Бри“ и крекери под масите.

Ник се отпусна, когато с Джордан седнаха на двата последни свободни стола на бара. Този тип дегустация много повече му харесваше.

Майк плъзна две празни чаши пред тях.

— Откъде искате да започнете?

Ник се замисли.

— Имате ли нещо в розово?

Майк разпалено грабна бутилка от бара зад него.

— Всъщност имаме великолепно Росато. Направено предимно от сортовете каберне и санджовезе, ферментирало в неръждаема стомана, после за кратко във френски дъб, то е плътна, ароматна смесица от диви ягоди и червен портокал, изпълва устата, без да е прекалено тежко. Идеално за слънчев, пролетен ден като този.

— Звучи добре — каза Ник. — Ще пробвам всичко останало, но не и това.

По-късно тази нощ Ник лежеше на страна и слушаше спокойното дишане на Джордан, която спеше до него. След като прекараха голяма част от следобеда във Винарната „Куелто“, а после още час в по-малка винарна, която тя искаше да провери за лятната селекция на винарския клуб, те се върнаха във вилата и най-сетне пробваха външния душ. За вечеря отидоха до ресторанта на курорта — къща в тихоокеански северозападен стил, разположена на езерото, сгушено между високите борови дървета и планината. Бяха успели да седнат на маса на верандата и докато слънцето залязваше, говориха за семейството му, за нейното семейство, за много неща.

Но имаше една тема, която заобикаляха — темата за тях.

На сутринта щяха да напуснат Напа и да се върнат в Чикаго и после… Ник не беше сигурен какво щеше да се случи. За човек, който не поддържаше сериозни връзки, това беше необикновена ситуация.

Обикновено не мислеше за следващата стъпка, защото по принцип такава нямаше. Но Джордан Роудс беше влязла в живота му и ето го сега — гледаше я в тъмното, наблюдаваше я как спи. Това беше нещо, което правеха сантименталните мъже. Не той. Той, от друга страна, беше рационален и логичен, а имаше няколко неприятни, тежки факти, които го зяпаха в лицето.

Първо, познаваше Джордан от три седмици. Три седмици. А официално бяха заедно само от четирийсет и осем часа. Второ, да предприеме следващата стъпка с нея щеше да означава едно от следните две неща — или щяха да прекарват дълги периоди от време разделени, докато той работи под прикритие, или трябваше да помисли за сериозна промяна в кариерата си. Фактът, че изобщо мислеше за подобно нещо, изглеждаше откачено. Човек не вземаше подобни решения, след като е бил с една жена четирийсет и осем часа.

Но алтернативата означаваше да каже довиждане на Джордан веднага щом приключеше разследването на Екхарт. А това просто не беше… правилно. Харесваше му да я гледа как лежи в леглото до него и искаше да я вижда там по-често. Много по-често. С други думи, искаше всичко, а това просто нямаше как да стане. Така че му предстоеше да вземе трудно решение.

Имаше и друг проблем, който усложняваше решението му — нямаше представа какво мисли Джордан. Разбира се, знаеше, че го харесва, но нито веднъж не бе споменала какво щеше да стане в Чикаго. Вероятно все още не искаше да подхваща темата или вероятно просто самата тя засега нямаше отговор. Може би беше толкова объркана, колкото и той. Винаги беше откровен с жените. Но за този разговор с точно тази жена нямаше сила.

Защото, ако трябваше да е честен със себе си, знаеше, че има част от него, добрата част от него, която искаше Джордан да му зададе въпросите, които винаги се беше опитвал да избегне, искаше да я чуе да казва нещата, които не беше давал възможност на друга жена да изрича. Така че този уикенд беше нещо повече от прост уикенд.

Джордан се размърда и се протегна в съня си. Завъртя се още по-близо и се опита да го избута, като му остави само една трета от огромното легло. Ник не можа да не се усмихне, докато твърдо отстояваше позицията си — даже в съня си тя се опитваше да командва.

Тя беше умна и красива, преуспяваща, и вероятно най-забележителната жена, която беше срещал. Заради всичко, което беше тя, щеше да е трудно да види някога да й липсва нещо — или да има нужда от нещо. И макар че никога не би поискал да промени силата и независимостта й, дълбоко вътре в него някакво кроманьонско, размахващо тояга древно копеле искаше да знае, че тя се нуждае от него.

Беше дошъл в долината Напа, Дори с полуохота беше ходил на дегустации на вино — цели три. И специално й беше казал, че няма да й изнесе обичайната си реч за необвързване. И от негова гледна точка следващата стъпка беше нейна. Да, беше го поила и хранила, но вероятно това беше нормално за една богата наследница. Така че преди да се изхвърля повече и да мисли за решения свързани с кариерата, които не можеше да повярва, че му се въртят в главата, той искаше нещо повече от нея. Невероятно, за първи път искаше да говорят за чувства, но проклет да е, ако той първи повдигнеше темата. Беше мъж. Имаше известна гордост.

Това не означаваше, че няма да й покаже какво изпитва. Очите му се преместиха върху нея и той огледа потника и бикините, с които спеше. После се размърда и се плъзна между краката й, като се стараеше да държи тежестта си върху предмишниците, докато целуваше шията и ключицата й, за да я събуди. Тя въздъхна доволно и се усмихна, когато отвори очи и го видя.

Ник погали с палец бузата й — тази усмивка всеки път го трогваше.

— Ей — каза той нежно, — сънувах те.

Тя обви ръце около врата му и го придърпа по-близо.

— Но това е още по-добре.

Със или без гордост, ако беше от по-чувствителните типове, би признал, че е обречен.