Виктор Суворов
Змиеядеца (9)

1

Змиеядеца прати съобщение на другаря Холованов: ела ме вземи от Китай город. Двама сме.

Проста работа. Тъкмо няма да ходи с мотора, а ще се обади на когото трябва да пратят кола.

Змиеядеца доведе някакъв мърляв хлапак. Представи го: Людмила Павловна, за приятели — Люска.

Има свободна каюта и за Люска. Няма обаче женски дрехи. Но пък и не й трябват, както е остригана. По-добре засега да е момче. Дават й моряшка фланелка. Вярно, голяма й е, но ще свърши работа. Дават й и куртка. Навий ръкавите два пъти. Ето ти и панталон. Браво, готова си. Сядай сега на масата. Капитанът ще ни гощава.

На масата са четирима: Дракона, Сей Сеич, Змиеядеца и Люска Манатарката.

Гощавката е скромна: десетина бири в кофа с лед, половин черен хляб, връзка чирози, краставици и домати в една емайлирана чиния, две педи шпек — да си счупиш зъбите с него. Не, направо пирони да забиваш или да разгонваш демонстрации на несъгласните с нещо. Но пък всички са съгласни с всичко.

За утре ще има зеленчукова супа и пържени картофи. А днеска, ще ме прощавате, сме на суха храна. Не чакахме гости.

Гостите се спогледаха: и така става. И изведнъж всички си спомниха, че днес не са яли нищо. Нахвърлиха се върху храната. Изгризаха шпека чак до канапчето. Е, и бирата почти свърши.

Сега на работа.

— Докладвай, Змиеядецо.

— Ами значи Людмила Павловна намерила ето тази чанта. Може да излезе интересна. Пише нещо за добив на някакъв метал на Колима. Не се посочва какъв точно. Не знам какъв метал добиват там.

— Ще проверим. Къде я е намерила?

— Била захвърлена в някакви боклуци.

— Добре. Отвори я.

Змиеядеца щракна закопчалките и изсипа чанта на масата: документи, документи, документи. А в тях — числа, числа, числа. Ако чантата е от Колима, от „Далстрой“, числата може да означават разходи, добив, какво ли не. Трябва да се види, да се помисли, да се разбере. Ще разберем.

— Нещо да кажеш, Людмила Павловна?

— Нищо засега.

— А после?

— После ще видим.

2

Ходинското поле е съвсем близо до Кремъл. В Ходинка е Централното московско летище. Както следва от името му, Централното летище е почти в центъра на столицата на нашата велика родина и на целия световен пролетариат. Около него има авиационни заводи и конструкторски бюра.

Днес на Ходинка има не само самолети, но и планери, танкове, оръдия, бронирани автомобили, картечници, парашути, инженерни машини, морски оръдия, мини, торпеда, средства за връзка и сигнализация, прибори за управление на огъня, образци униформи за горещите райони и за Задполярието, бетонобойни снаряди, маскировъчни мрежи, оптика, понтони, аеростати, зенитни прожектори, артилерийски влекачи, огнехвъргачки и т.н. и т.н. Днес показват най-новата бойна техника. Показват я на Сталин.

Показват не само това, което е готово, но и това, което се проектира.

Невидим самолет! Ще е направен почти изцяло от прозрачни материали. Ще се виждат само пилотът, двигателят, перката и картечниците, но те ще са скрити с огледала.

Проект за свръхтежък танк за пробив. 300 тона! Сглобява се от три секции, всяка от които може да се придвижва самостоятелно.

Автожир! Самолет с огромна хоризонтална перка. Способен да излита почти вертикално. Не му трябват летища.

А ето го и това, което вече съществува и действа.

Звукоуловител ЗУР–4, открива вражеските самолети отвъд хоризонта!

Самолет-звено. Огромен бомбардировач ТБ–3, под крилата му са закачени два изтребителя И–16. Всеки изтребител разполага с по две 250-килограмови бомби. Бомбардировачът лети над морето, над слабонаселени територии или нощем, доставя изтребителите на огромно разстояние и после се връща. Изтребителите пикират от максимална височина, появяват се внезапно и нанасят точков удар по особено важни цели. След което се прибират. Имат достатъчно гориво — нали не са изхабили половината, за да стигнат до далечната цел.

Още един ТБ–3, който носи плаващ танк Т–37. Танкът се пуска в някое езеро в дълбокия тил на противника от свръхмалка височина, а после се оправя сам. Дори с най-лекия танк на диверсантите и десантниците им е много по-лесно, отколкото без никакъв. Освен това ще се действа срещу важни, но уязвими, на практика незащитени цели — каква ти защита на електростанции, нефтопроводи, далекопроводи, мостове и железопътни линии в дълбокия вражески тил? Ако всичко това трябва да се защитава, колко дивизии трябва да се изтеглят от фронта, а?

Гвоздеят на програмата е приетият на въоръжение през миналата, 1935 година бързоходен танк БТ. Засега е със занитен цилиндричен купол. Но вече се разработва нов, коничен, заварен. Двигателят на този танк е най-мощният на света — 500 конски сили. Със свалени вериги може да развива по автострадите огромна скорост. Жалко, че нямаме автостради. Но пък си имаме пистата на Централното летище, където БТ–7 може да демонстрира способностите си.

Танкът е замрял на старта. Летището също е замряло. Тежката машина изревава, почти подскача напред и полита по пистата в кълбета бензинова смрад. В другия край механик-водачът я завърта почти без да намалява, тя поднася, той я обуздава като непокорна кобила и се понася обратно с почти самолетна скорост. До самия край на пистата, където вече я спира точно под трибуната на другаря Сталин. Подава се през люка изпоцапаният механик-водач. И се хили доволно. Другарят Сталин слиза при него. Стиска му десницата, прегръща го: браво, боец! Браво, юнак!

Наред са самолетите. Далечният бомбардировач ДБ, Ама колко е красив само! Наистина е красив!

— До Берлин ще стигне ли?

— Ще стигне, другарю Сталин!

— А до Рур?

— И до Рур, другарю Сталин!

— Трябва да започнете серийно производство. Да доизкусурите машината и по-скоро да приключите изпитанията.

— Ще ги приключим, другарю Сталин!

— Колко остава?

— Четири месеца, другарю Сталин!

— За един месец не можете ли да свършите?

— Не можем, другарю Сталин.

— Защо не можете?

— Въпрос на физически възможности, другарю Сталин. Летците изпитатели работят под нечовешко натоварване. При всеки полет рискуват живота си. Всеки миг. Кацаш след тричасов полет — трепериш целият, зъбите ти тракат. Измъкваш се от кабината и се просваш на земята — не те държат краката. Три дни минават, докато е съвземеш. Опасно е. Много е опасно. Ту двигателите откажат при излитането, ту се подпалят във въздуха. Първия екипаж изпитатели го погребахме — откъсна им се дясното крило.

— А ако се постараете, ако не за месец, за два можете ли да приключите?

— Не, другарю Сталин. Това е свръх човешките възможности. Раждането на една машина е като раждането на човек. Не казваме на жената: я се постарай и раждай по-бързо, нали така. Колкото и да се старае, ще роди ли? Та и ние можем да родим недоносче. Или мъртвородена машина…

— Добре, ако не за два, за три месеца можете ли да приключите изпитанията?

— Това не зависи от нас, другарю Сталин. Има и непостижими неща.

— Ясно — каза другарят Сталин. — Добре.

И смени темата:

— Колко получава един летец за пълния цикъл изпитания?

— Двайсет и пет хиляди, другарю Сталин.

Нищо не каза на това другарят Сталин, само позавъртя глава: много пари!

И летците изпитатели не казаха нищо, но физиономиите им казваха: не ядем държавни пари за тоя дето духа, на трийсет всички вече сме побелели, я колко наши колеги са инвалиди, колко са навеки приковани към леглото, колко стряскат момите с изгорелите си лица и докарват децата до рев — а още повече наши колеги са в гробищата.

— Добре — повтори другарят Сталин. Стисна им ръцете, пожела им успех и тръгна към товарния десантен планер на конструктора Гороховски.

И изведнъж се обърна.

— А ако на пълен цикъл получавате по сто хиляди?

— Ха! — казаха изпитателите в един глас. — Че за сто хиляди ще сме готови за три седмици, другар Сталин!

— Не е необходимо за три седмици. Поговорете си посъветвайте се. За месец можете ли да приключите?

— Няма какво да се съветваме, другарю Сталин! Три седмици! Даваме думата си на комунисти!

3

Подсмихна се весело другарят Сталин, докато се отдалечаваше от бомбардировача. Издебнал момента, Холованов цъфна до рамото му.

— Има сериозен материал срещу Ягода. Краде злато от Колима.

Помълча Сталин, взря се в земята, обърна се към Холованов и отговори толкова тихо, че не би могъл да го чуе дори отвъдхоризонтният звукоуловител:

— Ягода да не се пипа. Да не се вярва на никакви слухове и сплетни.

Изчака секунда, минута.

— Трябва ли да повторя, другарю Холованов? Повтарям: всякаква работа срещу Ягода да се спре.

4

Днес Генрих Григориевич Ягода също оглежда мостри. Само че по-различни. Огледът е във вилата на НКВД в Комунарка. Художници моделиери представят нови униформи за командния състав на НКВД. По стените са накачени скици и картини в човешки ръст. На тях са изобразени всякакви униформи: и работни и ежедневни, и парадни строеви, и парадни градски. Зимни и летни.

Но не са само скиците и картините. Има и живи образци. Облечени в гимнастьорки, мундири и шинели. Изпънали са се мирно като екатеринински гренадири. Едно е картината, друго си е живият човек. Железния Генрих е придирчив. Оглежда всяка мостра, опипва я, вниква в подробностите, съветва се със специалистите си.

А гимнастьорките! Леле! Бели със сини кантове. И сини — с малинови. Има и пепелносиви — с алени ширити. Мундирите са стоманеносиви, и в друг цвят също, неописуем, казват му „морска вълна“. Един е направо невероятен: черен с бели кантове. И фуражката също. Фуражки каквито щеш: бяла околожка с малиново горнище, пепитена със синьо. Не можеш ги запомни. Избирай, Генрих Григориевич! Голям избор, нали? Е, нали това е целта!

За затворническите надзиратели едно, за конвойните войски друго, за лагерната охрана — трето, за граничарите също. За граничарите — черна кадифена околожка и зелено дъно.

Държавна сигурност е нещо специално, всички го знаят. Тя е висша каста. И си има върховни жреци на сигурността. Ето я и униформата за най-главното ръководство. За комисарите на Държавна сигурност. За целия Съветски съюз те са 41: 20 комисари 3-ти ранг, 13 — 2-ри ранг, 7 — 1-ви ранг. Над тях е генералният комисар на Държавна сигурност другарят Ягода. Той, естествено, е в единствено число.

Комисарите на Държавна сигурност са хора с умни, леко уморени очи. Те пазят страната от врагове. Тези са на особена почит, за тях има специална униформа: бял мундир от най-фина вълна — хастарът копринен, син панталон със светлосини кантове, лачени обуща, на ръкава — мъничък златен меч в зелен венец, на кръста отляво — оксидиран кортик от златоустовска стомана със златна инкрустация, дръжката слонова кост! Отличителните им знаци — ромбове и звездите на петлиците — може да се направят от червени полускъпоценни камъни, а лавровият венец на ръкава да се извезе с изумруди… Но това не е за всички. Това е за най-най-важните.

Секретарят на НКВД старши майор от Държавна сигурност Павел Петрович Буланов сияеше. Беше успял да угоди на шефа. Под контрола на Буланов моделиерите бяха направили всичко както трябва и предсрочно. Оставаше само да се избере най-доброто и да се утвърди.

А как само им стоят униформите на бойците! Всичките са от специалната рота. Днес в Комунарка е само едно отделение от четвърти взвод. Тази рота Железния Генрих я е сформирал сам. Избрал е всеки лично от хиляди кандидати. Тя всъщност изобщо не е рота. Просто така се води — рота. А всъщност… Всяко отделение се състои от 15 бойци с винтовки, гранати, револвери и ръчна картечница ДП. Всеки взвод има пет отделения, плюс командира, заместника му и двама снайперисти. В ротата има четири взвода. Освен тях има управление, администрация, радисти, санитарна част, тил, картечарска група, автотранспортно отделение… Всички в ротата са високи и широкоплещести, всички са спортисти. Дисциплината е зверска, подготовката — жестока: стрелба с всички видове оръжие, ръкопашен бой, хвърляне на гранати — далечина и точност, щурмова полоса, маршове наскоци с пълно снаряжение, продължаващи почти по цял ден, управляване на коли и мотори, взривно дело и още много неща. Най-важното е готовността за подвиг. Тези момци тичат, скачат и пълзят само под истински картечен огън, между взривяващи се наистина гранати, бият се в заключени килии с истински престъпници — до смърт. Павел Пегрович Буланов подхвърли една идея: защо да не използваме нашите момчета при изпълнение на присъдите, защо да не ликвидират осъдените на смърт с ритници, с тояги и палки, с железа, за да развият у себе си изключителна злоба и ярост. Ето например в Лефортово един помощник-изпълнител беше убил осъдения по първа категория враг на народа Смирнов с удар с бокс. Буланов веднага докладва новината на Генрих. Железния Генрих прояви интерес: кой е този помощник-изпълнител?

Змиеядеца, отвърна Буланов. Дали пък да не използваме опита му с възпитателна цел?

Генрих се съгласи: опитът да се разпространи! Осъдените по първа категория да се използват като учебен материал за развиването и укрепването на бойния дух на специалната рота.

А Змиеядеца да се награди и да се повиши.

5

На параходчето на профсъюза на „Главспецремонтстрой“ има производствено съвещание. Два дни и две нощи проучваха документите, тракаха със сметалата, писаха и зачеркваха числа, събираха, изваждаха, умножаваха, деляха, пак писаха, пак зачеркваха, пак смятаха и пресмятаха. И до какво стигнаха?

Стигнаха до извода, че всичко е наред. Че във всеки колимски рудник, във всяка златодобивна шахта, във всеки отделен участък всичко е изрядно.

Ясно е, че се краде много злато. Но това е на дребно. Казва например някой измършавял враг на надзирателя — ти ми дай един хляб, обаче истински, без трици, а аз ще ти дам шепа златни песъчинки. А за парче сланина — бучка самородно злато. Кой ще устои?

Трудна е борбата с тези дребни кражби. Дори невъзможна. На всички им е ясно, че половината колимско злато се краде, изтича нанякъде, попива като вода в земята. Но това не е чак толкова лошо. Иначе всички врагове там отдавна да са измрели от глад, преди да дочакат новите осъдени, и целият златодобив да е спрял. Но как се краде на едро? Във всеки работен участък има контрол, на всички равнища. Доносници сред лагерниците, доносници сред волнонаемните, доносници сред надзирателите и администрацията. Доносници има навсякъде. Докладват на началника на участъка. Докладват за началника на участъка на неговия началник. Доносниците на този началник пък му докладват за доносниците на подчинения му. И така нататък и нагоре. Самият началник на „Далстрой“ другарят Берзин е заобиколен от доносници, всичките му заместници — също. Всички от обслужващия ги персонал — адютантите, телохранителите, шофьорите, личните им пилоти и готвачи, бръснарите и фризьорите им, масажистите и шифровчиците, учителите и гувернантките на децата им — са вербувани от най-различни контролни органи и донасят ли, донасят.

И всички началници знаят, че са на мушка. Точно като смеещите се делегати на Конгреса на победителите, попаднали в кръстчето на подарената на Сталин снайперска оптика.

— Как при това положение може да се открадне дори един тон злато? На дребно — разбирам. Обаче голяма пратка… нали веднага ще се разбере на най-различни равнища и в най-различни ведомства.

— Може пък да не го крадат на едро, Драконе. Документите са изрядни. Всичко пасва. Има отчет за всеки участък. И този отчет се повтаря във всички сводки. До грам. Няма никакви разминавания.

— Може ли аз да кажа нещо, Драконе?

— Разбира се, Людмила Павловна.

— Ти ако беше на мястото на началника на „Далстрой“ другаря Берзин, как щеше да организираш големи кражби?

— Не знам. Проблемът е, че доносниците работят за различни враждуващи помежду си ведомства. Във всеки момент могат да дойдат контрольори и ревизори откъде ли не. От Съвета на народните комисари, от Държавен контрол, от Главно управление на Държавна сигурност, от управлението на златодобивната промишленост. Пък и другарят Сталин също сто на сто не дреме. Той няма да остави толкова важна държавна задача без личен контрол. Доносниците са навсякъде. И няма как да разбереш за кого работят. Никой не може да се довери на никого.

— Аз и при това положение мога да открадна.

— Как?

— Много лесно. Важното е да си началник на „Далстрой“. Стига ти един верен счетоводител, с когото сте свързани чрез общото престъпление. Доставките да си ги осигурява Ягода. Трябват и няколко групи куриери. Не е нужно отделните групи да се познават. Всички куриери трябва да са хора, които някога са се провинили в нещо, така че няма да хукнат да докладват на Сталин. Тоест — сред тях няма доносници.

— И как работи механизмът?

— Всички златодобивни участъци са пълни с доносници. Това няма значение. Всички участъци, всички шахти, всички рудници се отчитат. И по документи всичко излиза. Аз пък ще пращам в Москва документацията на всички участъци… без един.

— Искащ да кажеш, че си преброила колко участъка има в Колима, така ли, Людмила Павловна? Люска тоест.

— Да. Двеста и пет.

— За колко участъка има отчети?

— За двеста и четири.

— Кой участък е пропуснат?

— Малък Хабадан.

— Умницата ми тя! Дай да те разцелувам!

Съвсем просто. А колкото по-просто — толкова по-сигурно. Малък Хабадан си е най-обикновен участък. Като всички други. Работата там е същата като на всички други участъци, шахти и рудници. Там процъфтяват същите кражби на дребно като навсякъде и също като навсякъде, и там е пълно с щатни и нещатни доносници. Целият добив на Малък Хабадан се описва и се праща в управлението на „Далстрой“ в Магадан. Но не се отразява в статистиката на общата продукция. Всичко в отчетите от другите над двеста участъка пък съвпада до грам. В Колима има стотици хиляди хора. Всъщност милиони. Докато докарат новите, старите вече са почти измрели. Лагерите, лагерните участъци и отделения са безброй. И само малка част от тях участват в златодобива. Останалите са заети с изпълнението на главната задача: секат горите и прокарват пътища, строят селища, градове и лагери, водопроводи и електростанции, копаят въглища за нуждите на „Далстрой“, опъват бодлива тел и жици, издигат стражеви кули, бараки за лагерниците и къщи за надзирателите, разтоварват параходи. Работата кипи. Отчетите са милиони. Не е трудно сред тях да се пропусне някой, та дори да е за добив на злато.

— Вече всичко е ясно — каза Дракона. — Не ми е ясно обаче това тук, на корицата на синята тетрадка: Х — 30, В–12, Х–27.

— Това пък е най-простото, Драконе — обади се Сей Сеич. — Я помисли къде големите числа са преди малките? Правилно: в календара. От Колима извеждат два маршрута: през пристанище Ванино и през Находка. Находка за Москва се пътува през Владивосток. А от Ванино — през Хабаровск. Х е влакът Хабаровск-Москва, В — Владивосток-Москва. Числата според мен са датите, на които влаковете пристигат в Москва.

— Значи куриерите във влака от Хабаровск ще приемат на 30 август, така ли?

— Мисля, че да.

— Тоест вдругиден. Ако действат по една и съща схема, двамата с пратката трябва да слязат в Ярославъл, а третият идва тук, посрещат го и отиват с кола в Ярославъл за другите двама и за златото, така ли?

— Така излиза.

— Ягода не е имал време да промени схемата на доставка: куриерите вече са тръгнали, и то отдавна, а с тях няма смисъл да се поддържа връзка. Всъщност няма нужда да се променя и схемата. Един куриер е изчезнал, добре, но това изобщо не означава, че системата не работи. Какво ще правим, Змиеядецо?

— Ще приберем пратката.

— Как?

— Елементарно. Ще им тафя куфара.

— Посред бял ден?

— Че какво толкова? Люся, ти си ми параванчето. — И запя: — На перона, на перона, на перона спря вагона… Обаче, другарю Холованов, Людмила Павловна трябва да се поразкраси и да се облече подобаващо.

— Ще я облечем. Ще я разкрасим. Имам си хора за това в Болшой театър. Обаче ти как ще познаеш куриерите?

— Те очевидно са в шести вагон. Шести е най-хубавият във всеки влак. Кондукторът отваря вратата откъм локомотива. Ще чакам там.

— Как ще разбереш къде точно ще спре?

— Елементарни неща не вдяваш, другарю Холованов. Пуши се между вагоните, нали така? Значи търсиш местата, където на релсите има най-много фасове, броиш петото и си точно пред шести вагон.

— А после?

— Ярославъл е последната гара преди Москва. Ще слязат съвсем малко хора. Това не ти е местен влак. Този е бърз, идва от на майната си. Помисли: кой от Сибир и от Далечния изток ще слезе в Ярославъл? Така че слизащите ще са малко. Куриерите са трима. Значи три куфара с лични вещи. Плюс още един с пратката. Той може да е също толкова голям, но може да е малък. Обаче е много тежък. С лек няма смисъл да бият толкова път, нали? Значи слизат двама с четири куфара. Третият, който продължава за Москва, непременно ще им помогне с багажа. Освен това те са въоръжени. Ще си личи, ако не вали и са с шлифери.

— Добре, разбираш кои са и кой е куфарът. Как обаче ще избягаш с тоя тежък куфар от трима въоръжени на почти празния перон?

Змиеядеца се разсмя и намигна на Люска. Тя се разкикоти.

— Ами няма да бягам, другарю Холованов. Ще си стоя и ще си бия майтап с тях. Нали, Люся?

— Нали.

— Е, разчитам, че си знаете работата. Имаме обаче един друг проблем. Много голям проблем.

— И какъв ще да е този проблем, другарю Холованов?

— Проблемът е, че карат златото на другаря Ягода, а другарят Сталин изрично забрани всякакви действия срещу другаря Ягода. Ако вземем куфара, ставаме врагове не само на другаря Ягода, но и на самия Сталин.

— Той защо не разрешава да закачаме Ягода?

— После ще ви обясня. Но нещата стоят точно ще станем врагове и на Ягода, и на Сталин. Какво ще правим?

— Ами ще действаме, другарю Холованов. Нямаме избор. Иначе Ягода и без това ще ни ликвидира един по един.

6

Демонстрацията на новите униформи приключи. Другарят Ягода е доволен. Момците излизат със строева крачка.

Павел Петрович Буланов се усмихна на Железния Генрих, дори като че ли му намигна.

— Лейбкампания.

Железния Генрих оцени шегата, усмихна се и повтори:

— Лейбкампания.

7

— Ще вали. И то силно.

— Защо мислиш така, Змиеядецо?

— Ами погледни небето, другарю Холованов. Облаците приличат на планини и кули.

— И какво?

— Ще ни пере яко, какво.

— Добре, ясновидецо. Да видим сега на какво си способен. Готов ли си?

— Готов.

— Люся, параванче-сладуранче, готова ли си?

— Готова.

— Тръгвай, Змиеядецо, ти си първият.