Виктор Суворов
Змиеядеца (12)

1

Змиеядеца хареса каютата още преди капитанът да е отворил вратата докрай. Капитанът всъщност още я открехваше, а Змиеядеца вече я беше огледал и преценил. Съвсем мъничка, но много удобна. Направо уютна. Мек кожен диван, над него спускащо се легло, вграден гардероб, полица за книги, масичка, кръгъл илюминатор.

И ето го сам. Луната свети през илюминатора. Водата плиска зад борда. Приспивно. А и е време за сън. Но на Змиеядеца не му се спи. Холованов му е казал да не ходи повече на работа в Лефортово. Нямал вече работа там. Той щял да му намери друга работа, още по-интересна. Че какво по-интересно може да има от това, да си изпълнител на присъди? Или дори помощник-изпълнител?

И как така да не ходи на работа? Нали все пак е на работа в ГУГБ на НКВД. Ако не ходи на работа, ще почнат да го търсят. От друга страна, всички колеги от групата на изпълнителите знаят, че е човек на Яшка и че му е възложена специална задача, така че може да ходи в Лефортово когато си иска. Но всяко нещо си има граници. Не може да изчезне за прекалено дълго. Пък и самият Ягода може да се заинтересува и да попита: а бе ти какво правиш все пак — и къде са резултатите?

Виж, ако Холованов по някакъв начин го уволни от НКВД и го назначи на друга работа, тогава да, тогава няма да ходи в Лефортово… Но така… Така може да го обявят и за издирване, нали? Не, трябва да се вясва пак от време на време. Утре сутринта ще иде. Да. Пък и работата му харесва. Как ще я кара без любимата си работа?

2

Железния Генрих почти не спа. Последното за деня съвещание в бившия кабинет на Свердлов свърши чак в два след полунощ. После поговориха малко с Буланов. После колата го понесе през нощна Москва и извън нея към Комунарка.

Но дълго не можа да заспи.

Проклетият Холован! Намислил да отваря касата на Свердлов, моля ви се! Само се преструва, че търси злато, да. Иска да се докопа до документите на Свердлов този гад. А в тях може да има и нещо за него, за Ягода, Холован иска да разнищи покушението срещу Ленин. Тоест търси нещо срещу него, срещу Железния Генрих! Че извикал и онова отвратително джудже Колка Ежов за свидетел на всичкото отгоре.

Щом чу, че Холован е намислил да отвори касата, Железния Генрих прати най-добрите си майстори да го изпреварят. Трябваше да извади от нея всичко важно. И да остави боклуците. Но ето че вече цял ден момците му човъркат ключалката с какви ли не инструменти, но безуспешно. До дванайсет на обяд, до началото на съревнованието, има време, може и да успеят. Ах, дано да успеят!

3

Рано сутринта я събуди стърженето на резето. Беше спала, без да се съблича. Въздухът може и да беше свеж, но призори ставаше много студен. Тънкото памучно одеяло не топлеше. Не се беше събличала и за да е готова за всякакви изненади.

Вратата се отвори. Влезе мъж с униформа на НКВД, без знаци на петлиците, стъклата на очилата му бяха кръгли като колела на велосипед. Не се представи. Настя седеше на кревата. Влезлият седна на завинтения за пода стол.

Разговорът им беше съвсем кратък и явно подразни влезлия. Изобщо не беше разговор всъщност, а разпит. Чекистът се обръщаше към Настя официално — Настася Андреевна. Явно, преди да влезе, се беше запознал с биографията й. И несъмнено беше разбрал, че на 23 август 1936 година Анастасия Андреевна Стрелецкая не е била и просто не е можела да бъде на първи перон на Ярославската гара. Змиеядеца се беше припознал. Човекът с очилата беше дошъл само за да се увери лично, че всичко е точно така и дори по-лошо: бяха арестували не онази, която им трябваше.

А тя разбра, че влезлият е в лошо настроение и че докато разговарят, то се влошава още повече.

И реши да му покаже как трябва да се води разпит.

— Гледайте ме в очите. И отговаряйте каквото ви дойде наум.

Без сам да знае защо, той се подчини.

— Ще определя коя година сте роден. Хиляда осемстотин и деветдесета. Можете да отговаряте „да“, „не“, „не знам“. Отговорите ви нямат значение. И така — деветдесета?

— Не знам.

— Деветдесет и първа?

— Не.

— Деветдесет и втора?

— Да! Познахте.

— Деветдесет и трета?

— Може би.

— Деветдесет и четвърта? Гледайте ме в очите. Деветдесет и четвърта?

— Защо пък не?

— Деветдесет и пета?

— Възможно е.

— Деветдесет и шеста?

— Нямам представа.

— Деветдесет и седма?

— По-скоро да, отколкото не.

— Не ме лъжете. Роден сте през деветдесет и пета. Януари?

— Да, януари.

— Февруари?

— Да. Февруари.

— Март?

— Да. Март.

— Април?

— Да. Април.

— Лъжете. Роден сте през февруари. Да определяли и датата?

— Не, не…

Очилатият изведнъж като че ли се разтревожи, събра си документите, излезе и резето пак изстърга.

С някакво първобитно, животинско знание Настя знаеше, че точно сега не бива да показва слабост. Слабите ги бият. Че трябва да покаже сила. Но как? Само по един начин — като покаже, че при всички положения ще надиграе очилатия, независимо какво е намислил.

4

Ранно утро. Септември. Кал. Студ. Направо да си разчекне устата от прозевки човек. Змиеядеца стигна до Лефортово, показа си пропуска, влезе, показа го на следващите дежурни, после на следващите. Преди да бутне с крак вратата на своя отдел, си повтори наум старателно подготвената небрежна фраза: „Май ме забравихте, а, момчета?“

Бутна я и се озова пред старши майор от Държавна сигурност Павел Петрович Буланов.

— Чакам ви. Да тръгваме.

Къде да тръгват, защо да тръгват — за това нищо.

А тръгнаха право към Комунарка. Генералният комисар на Държавна сигурност другарят Ягода си има огромен кабинет в централната сграда на НКВД на Лубянка. Освен това има кабинети в Лефортовския затвор, в Бутирка и в Таганка. Най обича да изслушва доклади и донесения в царския кабинет на Големия кремълски дворец, в който навремето е работил другарят Свердлов и под който другарят Свердлов си е направил личен затвор. В този затвор другарят Свердлов е държал личните си затворници. Сред тях и Фани Каплан. Изведените от този затвор арестанти попадали само на едно място, в кремълския гараж. Та като запалят двигателите…

Но когато става въпрос за най-важните въпроси, другарят Ягода провежда срещите си на вилата си в Комунарка. Каква красота е наоколо! Като из цялото Подмосковие всъщност. Природа, така да се каже, река, тръстики, брези, синигерчета, зайчета също, вечер жабешки хор в тръстиките…

Имението на Ягода е зад висока зелена ограда. Охраняват го юнаците от специалната рота, онези, всеки от които Генрих Григориевич е избирал лично.

Алеите са посипани с бял пясък. Цветята покрай тях са някакви специални. Колата спря пред входната врата. Часовоят изобщо не поиска пропуска на другаря Буланов. Другарят Буланов е свой човек тук. На Змиеядеца също не му поиска пропуск — щом е с другаря Буланов, значи всичко е наред. Тръгнаха по коридора, завиха, влязоха в голяма стая, нещо като приемна. И сърцето на Змиеядеца подскочи. Прав беше Холованов да му казва: недей да ходиш повече там. Другарят Буланов потропа на вратата на кабинета на шефа, отвори я, без да чака отговор, и пусна Змиеядеца да влезе пръв.

А старшият на групата куриери капитан Михаил Борисович Давидов цял грейна и дори намигна весело на момчетата си.

Те не разбраха какво се радва толкова: нали и тримата ги чакаше най-строго наказание, че са изгубили пратката.

— Размина ни се, момчета!

— Как така да ни се е разминало?

— Ами така. Никой не е откраднал куфара! Това е проверка! Другарят Ягода просто е проверявал бдителността ни!

— Какви ги дрънкаш?

— Не го ли познахте? Тоя униформеният, който влезе в кабинета с другаря Буланов — той е. Оня препасаният с връвта, от гарата!

5

Змиеядеца изчезна. Холованов го чака за закуска, после отиде да го събуди. Каютата беше празна. Леглото — оправено по войнишки. Холованов отиде при капитана: къде е? Капитанът се зачеса по тила и се заоправдава: не сме мигнали цяла нощ.

Добре, после ще се оправя с тях. Сега трябва да посрещне Сей Сеич. Той вече е докладвал, че се е върнал и е докарал арестанта, чакал с новия си влак на дванайсети резервен коловоз на Москва-разпределителна.

Холованов тръгна веднага, прие затворника, откара го някъде, дълго го води по някакви тъмни коридори.

— Чувал съм, Севастиян Иванич, че не си чак против чекистите, обаче не ги обичаш много, нали?

— Така си е.

— Та значи те заявиха, че най-добрите касоразбивачи работели в НКВД.

— Да бе.

— Фукат се, че за пет минути щели да отворят една каса, която си седи непипана от 1919-а.

— И каква е тая каса?

— Много голяма. Британска. Бромли.

— Бромли за пет минути не могат да отворят.

— А за десет?

— И за три часа няма да могат. И за десет. Ако е двутонна Бромли, никой не може да я отвори. Не току-така не е пипана от деветнайсета година.

— А ти, Севастиян Иванич, ще можеш ли? Нали си майстор.

— Пред хора ли?

— Пред хора.

— Мога. Ако ми върнете инструментите.

— Ще ти дам водка, и на теб, и на всички в килията ти, салами, кашкавал, каквото кажеш. Цяла година ще ви храня и ще ви поя.

— Не ми трябват подаянията ти, гражданино Холованов. Сам си ги яж и си ги пий.

— Ако побегнеш, ще те убия.

— Знам.

— Трябва и да ти променим външността, за да не те познаят, ти си ми секретен затворник.

— Променяй я тогава.

— Знаеш ли къде сме?

— Не знам.

— В Болшой театър. Ей, кой е там? Ела тук. Нагласете този джентълмен така, че да не го е срам да се появи и в палатата на лордовете.

6

— Не е това момичето, Змиеядецо.

Много добре знае той, че не е това. Обаче дяволите го взели момичето. Въпросът сега е как да се отърве от ония тримата, които чакат в приемната. Какво да направи, че да не го познаят?

Сърцето му блъска. Железния Генрих продължава да говори, но Змиеядеца почти не го слуша. Само кима все едно е съгласен, прави се на изненадан: ама как съм могъл да сбъркам? Но пък толкова да прилича… Дланите му потни, ушите му горят, сърцето му аха да се пръсне…

Ягода знае — и вие го знаете, — че с викане нещата не се оправят. Обаче понякога как да се сдържи да не се разкрещи човек? Знам го от собствен опит. Ягода обаче винаги се сдържа. Разбира — сбъркал е Змиеядеца. Случва се. От друга страна, как един разузнавач наблюдател може да сбърка така? Как може да избере от всички снимки дъщерята на комкор Стрелецки?

— И какво ще правим сега, Змиеядецо? Пак ли ще търсим? Пак ли да съберем всички снимки на малолетни престъпнички? Или си го забравил вече онова лице, а?

— Не съм, Генрих Григориевич. Този път няма да се изложа.

Има и друга задача. В приемната чакат едни другари. Откраднали са им куфар. Не че е нещо важно, дрехи най-вече. Но и някои ценни неща за музея на чекистката слава също. Идват чак от Далечния изток — и в Ярославъл им открадват куфара. Трябва да им се помогне.

— На драго сърце ще им помогна, другарю Ягода.

Другарят Буланов вече беше излязъл от кабинета и тихо обясняваше на тримата несправили се задачата си куриери, че в групата им се включва нов другар, който ще им помогне да разкрият престъплението.

А началникът на екипа куриери капитан Михаил Борисович Давидов забоде виновно очи в пода и тихо каза на другаря Буланов, че те, куриерите, осъзнават, че са виновни, и че разбират, че не са издържали проверката за бдителност, но че следващия път ще носят службата тройно по-зорко.

Другарят Буланов не разбра нищо.

И тогава старшият куриер му обясни, че преди малко е познал напетия строен чекист, който по заповед на другарите Ягода и Буланов им е откраднал куфара в Ярославъл.

— Кого сте познали?

— Ами този, когото назначавате в групата ни, този, който сега говори с другаря Ягода в кабинета му. Сигурно ни се присмиват сега на нас тримата, подиграват ни се.

7

Настя излъга Буланов. Изобщо не можеше да води разпити и да определя по очите лъже ли човек, или казва истината. Просто имаше отлична памет. Скоро, в самото навечерие на идващата 1937-а, в Москва щеше да се открие Осмият всесъюзен конгрес на Съветите, който щеше да приеме новата, най-демократичната на света Сталинска конституция. В Големия кремълски дворец щяха да се съберат най-добрите граждани на страната. 1286 души. Вече беше излязла книжка със снимките и кратките биографии на народните избраници, които трябваше да обсъдят и приемат конституцията като основен и ненарушим закон на родината на всички трудещи се на света. Съвсем наскоро тази книжка беше попаднала в ръцете на Настя и тя я беше прочела. А след като я беше прочела, значи я беше запомнила. И ето, оказа се че няма такова нещо като ненужни знания. Тя веднага позна влезлия при нея очилат чекист — портретът му беше на страница 66-а. Нямаше никакви съмнения: това беше депутатът на скорошния Осми всесъюзен конгрес на Съветите другарят Павел Петрович Буланов. Тя си спомни всичко, което се съобщаваше за него на тази 66-а страница. Биографията му почваше с рождения му ден: 12 февруари 1885 година. Ако той не се беше уплашил и не беше избягал, тя, взряна в очите му, щеше да „установи“ и мястото на раждане, и основните моменти от биографията му, и чекисткото му звание, и заеманата в момента длъжност — секретар на народния комисар на вътрешните работи на СССР.

Трябваше да му каже едно: приемете ме сериозно, старши майор от Държавна сигурност. С мен шега не бива.

И му го каза.

И той разбра.

А освен това й се стори, че гласът му е единият от гласовете, които беше подслушала през нощта.

Но не беше съвсем сигурна.