Виктор Суворов
Змиеядеца (3)

1

Краят на лятото е. Вече почти мирише на есен. И скоро пак на училище. В десети клас. И не искаш.

Московчанката, онази, която Змиеядеца беше разпознал на една от снимките, неизвестно защо се изпокара с всичките си приятели и приятелки. За глупости. И напук на всички взе че замина при дядо си в Украйна. В Конотоп. Малък град. Древен. Дядо й се зарадва. Спомниха си едно време. Понеже никой не го помни, даже НКВД.

Момичето седя в къщата на дядо си до обяд. И целия следобед. Почна да се свечерява. А вечер не я сдържаше вкъщи. През улицата пък — тухлен зид. Зад зида — едновремешен парк. В парка — танци. И вълшебна музика, направо те омагьосва…

Внезапно гръмна божествена мелодия — „Амурски вълни“. Странна работа — за русите Амур е река, велика, могъща, свирепа, своенравна, коварна, а за французите „амур“ е любов. Може пък да са свързани някак си тези неща. Любовта също е велико нещо, могъщо нещо, свирепо и коварно. И пак съвпадение — при тях „амурните“ истории са измислици, обаче такива, че направо да се разплачеш. „Амурски вълни“ пък е такава мелодия, че трябва често-често да мигаш, за да не се разревеш.

С две думи, мелодията се разля над стария парк и вече нямаше сила, която да задържи девойката в къщата на дядо й. С вериги да я вържеш — ще ги изтръгне и ще литне с тях.

А дядо й й казва: тука не ти е столицата, момиче. Това тука е Конотоп. Пълно е с всякакви отрепки. А тя вече лети към парка като с крила. Не можеш я спря нито с думи, нито с ключалки, нито с решетки.

До входа е далече. Целият парк е ограден с тоя тухлен зид и входът е чак от другата страна. Иначе — ако прескочиш стената — е съвсем близо. Обаче се налага да заобикаляш: покрай високия зид до ъгъла, после зад ъгъла и пак покрай зида, после пак завиваш — и чак тогава виждаш осветения вход.

Добре че лятото е сухо. Вятърът вдига прахта по улицата на облаци. Ако завали, по тукашните улици не може да се мине. В Конотоп и конете затъват в кал до корема. Добре че до неизбродната кал има още цял месец.

Привечер е хубаво. Привечер е светло. И я жегна: обаче ще се връщам по тъмно. Лампи има ли? Къде са? Ето една — чак на хоризонта. Обаче дали ги включват вечер конотопските другари, или правят икономии?

Зави зад единия ъгъл. Зави зад другия. Стигна. Над входа — букви цял човешки бой: „Животът стана по-хубав. Животът стана по-весел. Й. Сталин“. Купи си билет. Влезе и сама се напсува: паркът беше обрасъл като тропическа гора. Алеята стигаше до площадката за танци. Покрай нея светеха лампи. И на дансинга също. Обаче иначе целият парк тънеше в мрак. А мутрите…

Знаете ли какви мутри има в конотопския парк?

Не, не знаете.

Режисьорите би трябвало да снимат филмите си за престъпници и убийци в конотопския парк. Веднага ще им дадат Оскар за сюрреализъм.

Момичетата в конотопския парк също са сюрреалистични. Вулгарно нацапотени. И от същия престъпен десен. Даже с татуировки.

Милиционерът в конотопския парк бди за реда просто за очи; неговите са кървясали, цигарата му виси устата, на дясната ръка има сива котва, на лявата с разкривени букви е изписано „ВАСЯ“.

Забелязаха я. Изпод козирките ниско над очите 4 насилващи погледи. Един поглед най не й хареса. Този поглед не само я насилваше, но и я убиваше.

— Змей, глей я тая!

— А, не, Гущер, не ми лови окото. Малка е. След две годинки.

— Ей, много ти порасна работата, Змей. Вече и агнешко не ядеш. За мене си е таман. И за момчетата ми. И на фуражката ще я пуснем даже. Ти си чакай двете години, ама няма да я дочакаш. Ще я оправим и ще я бастисаме.

— Бе значи влачат се тука всякакви, а после ние да ги лежим по 153-ти член.

— И по 136-и.

Нямаше откъде да знае момичето членовете на Наказателния кодекс от 26-а. Обаче разбра: свърши младостта. Отиде си. Избяга. Още щом влезе в парка — и край на младостта. Оттатък оградата — живот, пълен с розови мечти. Отсам — истинският, на големите. Без надежди и илюзии. И последните часове на този живот свършват. Е, както и да е. Докато наказваните според съответните членове деяния не са извършени, тя ще си танцува.

Тук трябва специално да отбележим: тя страшно обичаше да танцува и беше страхотна танцьорка. За танци беше родена, за танци беше изваяна. И в главата й не се задържаше дълго нищо освен танци. На закрити прожекции за децата на привилегированите гледаше чужди филми, които не се препоръчваха на хегемона на революцията, пролетариата сиреч. И щом видеше в някой филм някой танцувално-чужбински иширет, по цяла нощ не мигваше, отработваше го. Знаеше поне толкова танцувални номера, колкото великият Капабланка — шахматни. Всеки път излизаше на дансинга като на своя последен и решителен бой: или ще надиграе всичките си съпернички, или ще падне и ще умре с вдъхновената смърт на онзи герой, който отдал всичко, дори живота си, на великото дело за освобождението на работническата класа. Животът се дава само веднъж и трябва да го изживеем така, че да не съжаляваме мъчително за безсмислено пропилените години.

И тя не съжаляваше мъчително, и годините й не бяха пропилени безсмислено. В живота й имаше смисъл, имаше цел. Велика и проста, и ослепителна в простотата си: да се научи да танцува така, че като подскочи на паркета, да може да се завърти три пъти! Страхотна мечта, нали?

И тя значи живееше и още не беше умирала нито веднъж. Защо да умира, след като надиграваше всичките си съперници на дансинга? А колкото до тройния пирует — щеше да го постигне. Непременно щеше да го постигне!

И си живееше хубаво в ритъма на валса и в грохота на чужбинските танци. Но тъкмо танците я погубиха. И какво й оставаше в сегашната ситуация? Единствено да танцува, разбира се.

Музиката в конотопския парк — като навсякъде в огромната страна: Утьосов и Шулженко. Освен тях двамата стари валсове: ту амурски вълни, ту дунавски, ту манджурски хълмове.

Канят я непрекъснато. Тя не отказва на никого. Танцува като пощуряла. Ако музиката от време на време не спира, ще танцува вечно, а така й се налага все пак да спира. Да, за звезда на естрадата е родена, да приглася на великите певци и да танцува около тях. И така щеше да стане, ако онази вечер не беше попаднала на конотопския дансинг. От тази вечер житейският й танц промени ритъма си и тръгна в друга посока.

Далече от естрадите.

2

Гърми оркестърът. Хубаво й е в музиката. Забравила е всичките си страхове. Изтощи поне десетина кавалери, капнаха като круши. Вече никой не я кани. Е, какво толкова, тя може и сама. Да, може. За почуда на всички. И повярвайте ми, танците й наистина са достойни за почуда. Някъде наблизо в черните храсти пребиват някого. Дълго. Безмилостно. Долита пъшкане, жалостиви стонове. И някой крещи страшно, и пронизителни свирки разцепват нощния мрак и вещаят още бой. Мицифаите идат — спускат се над конотопския парк като реещи се буревестници.

А щом са буревестници, значи иде буря. Буря! Страшна буря иде!

И дойде.

Избухна бой, каквито избухват само в Съюза и само на танци в централните паркове на провинциалните градчета.

Отначало все едно порив зъботрошителен вятър прелетя над тълпата, олюля някои, преви други. И стихна. И миг след това с ураганен вой връхлетя боят. Блеснаха мълниите на десетки ножове, над главите щръкнаха тояги и колове, черепи запукаха като кокосови орехи, раздрънчаха се стъкла от строшени шишета. Много е сгодна недопитата половинка да цапардосаш някого по чутурата. И изобщо не ти е жал, че я трошиш в чужда глава. Дори за недопитата водка не ти е жал. Е, жал ти е, разбира се. Но не кой знае колко. Водката си е почти спирт. И докато тече по пукнатата глава и по забилите се в черепа стъкла, стерилизира раните. Водката е и антисептик, и анестетик. Народна медицина сиреч. Така че, като разбиваш шише в главата на ближния си, не забравяй: в шишето трябва да е останало нещо. Да удряш някого по главата с празно шише, си е направо варварство. Нашият велик народ не прави такива неща.

Да пръснеш недопито шише в чужда глава, има и това предимство, че в ръката ти остава прободно-режещо оръжие, И можеш да го завреш в лицето на противника. И руският народ го завира. И реже лица с бръснарски ножчета. И гръкляни реже. С наточени като игли велосипедни спици избожда очи и пробожда кореми, задници и други места, за които по-добре да не говорим. За страничния наблюдател наточената велосипедна спица — викат й шпага — е страховито оръжие. Но същата тази шпага говори в полза на моя велик народ. В полза на литературните му наклонности. Дали пък не идва от Д’Артанян?

Момичето е само на дансинга. И продължава да си танцува. Че какво толкова — тя няма нищо общо. Боят реве като ураган. И валсът се носи над парка:

Кра-си-ви а-мурски вълни…

3

И внезапно тя спря. Опомни се. Спря, защото ревът на боя заглуши рева на музиката, а да танцуваш без музика е като… А бе разбирате. Хвърли поглед към големия часовник на кулата и се вцепени: дванайсет без една. Трябва да се прибира. Скочи от площадката и тръгна по единствения път, по алеята към изхода. А точно там е центърът на тупаника. Няма как да се провре. А и дори да се провре — пред вратите цяло ято униформени буревестници набиват смирение в главите на народа с гумените си палки. И са прекалено старателни — размахват палките, все едно изтупват кремълските килими преди исторически конгрес на родната партия.

Не, не може оттам. Шмугна се в храстите, в непрогледния мрак. След прожекторите не вижда нищо, пред очите й само шарени кръгове. Тя обаче се промушва през препятствията като прилепче, само полата й шумоли. Една от прочутите й предшественици точно в същата ситуация, докато бягала в полунощ, си изгубила стъклената пантофка. Историята за пантофката, колкото и приказно да звучи, си е чистата истина. Древното предание се потвърди изцяло от съвременния опит. Докато бягаше, нашето момиче веднага си изгуби лявата обувка, а на дясната й се строши токчето. И по-добре: без токчета скоростта е по-голяма. Трябва да отдадем дължимото и на страстта й към танците. Съвременните танци от десетилетия са обект на порицание — били напразна загуба на енергия от страна на младежите. Да вземе да я употреби за нещо полезно тази енергия младежта, нали така. Да обърне например северните реки на обратно, да текат на юг. Обаче не. Подскачат като луди и се правят на маймуни. То си е така, ако го погледнеш. Трябва обаче да се застъпим и за танците. Различните чупки, въртене на задници и какви ли не подскоци оказват положително влияние върху младия растящ организъм: укрепват мускулите на краката и гърба, на раменния и тазобедрения пояс, подобряват кръвообращението и работата на сърцето и белите дробове. Така че, ако се налага да бягаш нощем през тъмния парк и при това да заобикаляш развилнели се хулигани, по-добре да си трениран.

Ето го и тухления зид. Дървета до него колкото щеш. Тя рипна на едно като катерица от амурската тайга, изкатери се като маймунка чак до ръба на зида. Преди това обаче изрита със счупеното, но все още остро токче някакъв, който посегна да я спипа. Изрита го в чатала.

И улучи.

Сигурен съм, че улучи, защото воят, който се разнесе след ритника й, беше достатъчно свидетелство. И пак ще кажа добра дума за танците: редовните тренировки в кръжоците по танци или в хореографските студиа повишават точността на движенията. Защото, ако не беше тренирала, ако не беше танцувала всеки ден като побъркана, може би нямаше да улучи. А сега хоп — и в десетката.

Прекатери се през зида и — бух на улицата, и бегом към къщи! А дядо Макар слуша шума на сражението и въображението му рисува страшни ужаси. Дядото държи пушка и е отвързал кучето. Знае обаче старецът, че няма да види вече внучката си. Че се е провалил, не я е опазил. Защото да попаднеш в лапите на конотопските хулигани, си е същото като да попаднеш в чистите, топли, добри ръце на съветската власт.

И ето я — скача на улицата почти до него и се шмугва в къщата като мишле. А оттатък тухления зид — отчаян вопъл. Все едно някой е фраснат с нещо твърдо по най-нежното място.

— Дядо, револвер имаш ли? — Муцунката й сияе от щастие.

— А, нямам такива неща аз.

— Не лъжи, дядо! Нали се надяваш да доживееш до момента, когато ще свалят тази власт. И какво, даже револвер нямаш?

— Ще се оправя и с пушката.

— Лъжеш, дядо!

— Револверите не струват. Ако не ми стигне пушката, ще ги почна с картечницата.

— Да бе. С картечницата. Как ще влача утре цяла картечница на танци? Обаче дай ми я все пак, и тя ще свърши работа.

— Не може, момиче. С картечницата веднага ще те арестуват и ще ти я вземат, а аз с какво ще остана? Цял живот чакам… Как ще се оправя без картечница? Лягай да спиш.

Тя се качи на тавана, постла едно одеяло върху купчината дъхаво сено, зави се с друго. Лежи и гледа в тъмното. Утре отива на танци. Разбира се, че ще отиде. Прекрасно е да танцува под звуците на „Амурски вълни“. Възхитително е да е център на внимание в тази мила провинция, където нравите са толкова първобитно прости, неопорочени от притворство. Ех, да можеше да скрие предварително картечницата в храстите. И ха е станало нещо — покосява ги всичките до един и продължава да си танцува. Ама и тоя неин дядо, къде я е скрил тая картечница? Цялата градина да прекопаеш, пак няма да я намериш. Но пък щом я е скрил така, че и чекистите не са я намерили, значи няма смисъл тя изобщо да се опитва. Ей, дъртакът му с дъртак, като не му се танцува, защо поне не дава на хората картечницата!

Лежи, върти се, сън не я лови. Стана. Светна. На тавана е хубаво. Жалко, че луната не свети през прозореца. Нощите са почти септемврийски. Небето пълно със звезди, а долу — тъмница. Да вземе да почете нещо… Дядовият таван е пълен с какво ли не, има и книги. Не са интересни обаче: някакъв си Гудериан — „Внимание, танкове!“, пак Гудериан — „Танкове — напред“, Москва, Воениздат, 1935. А ето нещо съвсем ново: „Полеви устав на РККА 1936 година. ПУ–36“. И за какво му е на конотопския й дядо Гудериан? И какво толкова интересно може да има в ПУ–36?

От друга страна, защо да не го прочете тоя ПУ–36? Как ще й завиждат само съперничките й, когато го разкаже с подробности пред всичките си приятели!

4

Развиделява се вече, а тя все шумка със страниците. Интересна книжка излезе този ПУ–36. Малко преди съмване дядо й задрънча и затрака с някакви железа в двора, после се помайтапи с пристигналия шофьор и замина по своите си работи, които нас изобщо не ни интересуват. А тя реши да потърси картечницата.

Не я намери обаче. Жалко. Понеже най-важният въпрос си остава: какво да се прави? Ах как й се иска да танцува довечера. Поне два-три часа, не повече. Добре де, само един час! Поне само един танц, най-благопристойния. Поне да погледа отдалече как танцуват другите. Обаче как ще се прибере? Без картечница? Добре че вчера успя да се измъкне покрай тупаницата. Може пък и днеска да се сбият, нали? Обаче ако няма въргал, тогава какво? Все пак има изключително редки дни, когато в конотопския парк не се бият. Ако вземе че се случи точно такъв ден?

Огледа целия таван, търсеше нещо, което да може да замести картечница. А на тавана, ще се повторя, имаше какво ли не. Ето например онзи стар стенен часовник. Не става ли за оръжие? Лежи и прашасва, кукувичката отдавна е ръждясала и в къщичката й се е заселил паяк кръвопиец. Не кука вече кукувичката, злодеят паяк сигурно отдавна и е изпил кръвта до капка. Позната тактика: мнозина го правят — пишеш донос срещу съседа, пращаш го където трябва, посред нощ другарите идват, прибират съседа и жилището му остава свободно; заселвай се там като паяка мухоядец.

Всъщност нея не я интересуваше кукувичата къщичка. Интересното в часовника беше верижката с тежестта. Намери клещи, откачи я, претегли я в ръка. Олово. Поне четиристотин грама, към половин кило отива. И е красива с тази верижка. Ами какво ще стане, ако вместо верижката промушим ето тази каишка? Размачка каишката, накисна я за малко в олио, пак я размачка, избърса я до сухо, промуши я през дупчицата на тежестта, върза я — с две възелчета. Разлюля тежестта, завъртя я, спомни си прочутите гимнастички как правят какви ли не номера с въжета, бухалки и разни други неща под гърма на аплодисментите. А после си спомни, че цяла нощ не е спала. И не й се спеше всъщност, но вечерта трябваше да е отпочинала. Така че се излетна на дъхавото сено, усмихна се сама на себе си и така, усмихната, заспа. Слънцето вече беше високо, напече покрива, на тавана стана горещо, а на горещо най-непробудно се спи. Върти се, отмета ръце момичето в очарователната си голота. Ех, ако в този момент на тавана имаше някой прочут Гоя с четки и бои, щеше да я увековечи. Но нямаше в този момент на тавана нито платно, нито четки, нито бои, и Гоя го нямаше, и затова на мен вместо на него ми се падна да описвам картината. Казано е обаче: веднъж да видиш, е по-хубаво и от сто описания. Как да опишеш с думи онова, което трябва да се види? Така че не го описвам. Но повярвайте ми — имаше какво да се види.

5

Спеше дълбоко и спокойно. Сънуваше милата стара британска ръчна картечница. Луис. 1914 година. Дисков пълнител с 47 патрона… През Гражданската война бяха безброй. Не може всички да са изчезнали. Не може всички да са конфискувани. Руският народ е спестовен. Няма да ги остави да ръждясат… Мнозина са си скрили по някоя… обаче къде?

А освен това сънуваше конотопския парк. И танци. И насън чуваше музика. Валс. „Дунавски вълни“.

Щастлив е, който чува музика насън.

Стресна се: да не се е успала за танците? Завъртя глава, тръсна я, измъкна се от лепкавия непробуден мрак в таванската действителност. Гледа: слънцето отива към залез. Чува: оттатък тухления зид тангото реве като фабрична свирка, все едно свиква пролетариите за праведните им дела. Разбърза се и почна да се мие и да се реши. Само час мина. Добре де, не час, но най-много час и половина — и ето я вече готова. В най-изискан вид: черни чорапи, полата и тя черна, пуловерът тънък, черен, на врата — кърпа от азиатска коприна. Нямаше черна, така че синя. Тъмносиня. Реши днес да е без токчета. Стилът днес е различен.

Дядото се стъписа: защо си цялата в черно, момиче? Да не си тръгнала на погребение? Смее й се. А тя наистина за смърт се е облякла в черно: ако трябва да плати с живота си за една вечер танци — ще плати. Без танци животът бездруго не е живот. На кого му е изтрябвал такъв живот? Целуна дядо си по бодливата буза, по руски, трикратно, метна черната чанта през рамо.

И тръгна.

6

Гърми в парка патефонната революция. По алеите — мутри. И мицифаят Васка с цигарата. Може да не си я е отлепял от устата от вчера още. Да се чуди човек: хулиган ли е станал милиционер, или милиционерът се прави на хулиган. Върви тя през парка и засега не я е страх. Всички муцуни — познати. Не че се е старала да ги запомни, и прякорите им също. Обаче са толкова живописни, че и да иска да забрави човек някоя зверска физиономия и прякора й — не може, не става.

Ето го Змея. Ето го и Гущера. Около тях като пърхот — блюдолизците: Минка Капута, Ястреб Славеевич, Цицо Цицията и сополивият кривоглед Дрисък, с допълнение Тропически. Всичките ги е запомнила вчера от пръв поглед и ги е подредила в паметта си като пеперудки в колекция, предварително набодени на карфици.

Не се е старала, но ги помни до един и им се усмихва на всичките: здрасти, Змей! Как е, Гущер?

Гущера я изгледа кофти, не отговори. Всички я гледат накриво. Голяма работа.

Тя си танцува в унес. Час, втори, трети. Усети се чак когато много след полунощ обявиха последния валс. И пак „Амурски вълни“ разлюля парка. Бият се тук-там в храстите, обаче голям тупаник няма. Чак сега й стана страшно. Ама толкова страшно, че чак не й се танцува последния валс. Тръгна по алеята сама към къщи. Излезе от осветения вход, влезе в мрака. Далече-далече напред свети лампа. Вие куче. Тъмно като в рог. Мирише на есен и е хладно. Очите й лека-полека свикват с тъмнината. Зад нея май няма никого. Не, има. Забързва крачка. Чува ги — те също забързват.

Много е лошо да се озърташ в такава ситуация. Не се озърта. Просто ги чува — петима-шестима. Ех, да изхвърчи като птица чак в небето. В страшните си сънища прави точно така: щом има някаква опасност, плясва с крилата и — хврък в небето. Но сега не сънува. И няма крила. Заповядва на непослушните си своенравни крака да не бързат толкова. Знае: това е като да бягаш от кучета — хукнеш ли да тичаш, спускат се. И тичат по-бързо от теб.

Мина първия завой, а до втория не можеш дотича цяла вечност. Тухленият зид се точи покрай широката улица чак до невидимия хоризонт. От другата страна на улицата — стобори два човешки боя, къщите зад стоборите тъмни, мъртви, и песове щракат с огромните си зъби.

И тя върви и върви. Онези зад нея оживяват — подмятания, смях, току изкрещи някой със страшен глас и после всички се кикотят като африкански хиени. И тя вече не знае ще стигне ли някога до следващия ъгъл. Уж върви и върви, а той не става по-близо.

Най-после ъгълът се очертава в мрака, а онези отзад като че ли изостават. Толкова й се иска да се втурне, да се скрие зад така желания ъгъл, толкова й се иска. И моментът е подходящ: онези изостанаха. И изведнъж разбра, че е в капан. Че точно там, зад ъгъла, я причакват. Затова са изостанали онези зад нея, за да побегне зад ъгъла право в ръчичките на другите, дето са там. И вече знае кои са зад ъгъла. Гущера — кой друг. Прякорът му е заради немигащите му студени очи. И оня боклук мицифаят Васка е с него. А зад нея изостават Змея и другите хулиганчета. Те я подкарват към капана. Без да бързат.

Железен обръч стисна челото й. Да имаше сега картечница. Луис. Обаче с пълен диск тя тежи 17 килограма. Не можеш да си я скриеш под полата. Револвер да имаше, какъвто и да е… Но няма и револвер.

Оттук насетне тя вече не се подчиняваше на законите на разума. Оттук насетне действаше като войниче с пружинка: пружинката е стоманена, обаче главата е дървена, без никаква мисъл. Обърна се рязко и тръгна право към онези, изостаналите. Не, не от храброст. От страх. С тях поне знаеше какво я чака. А да завие зад ъгъла, в ужасната неизвестност…

Не разбраха маневрата й петимата. Спряха, зачакаха я да се приближи. Приближи се.

— Жалко, че сте петима, момчета, ако бяхте двама-трима, щях да се съглася доброволно.

— Ъ? — отвърнаха момчетата.

Усеща тя, инстинктивно като животно, че трябва да каже още нещо такова, нещо, от което не да я сграбчат с лапите си, а да измучат: ъ. И им каза, и те измучаха дружно.

А оловната тежест от часовника вече не е в чантата, в шепата й е стисната, а каишката е нахлузена на китката и омотана около нея. И тя пак отвори уста — и отвори и шепата си. Тежестта се плъзна покрай крака й, увисна на каишката почти до земята, полюшна се, незабелязана от никого.

— Решихте ли кой ще е пръв? Ти ли, Змей?

— Ъ — отговори Змея.

Рипна тя към него като усурийска тигрица. Дясната ръка и рамото изнесени далече назад. Докато падаше напред, замахна като с брадва. Ръката й насмалко да изскочи от рамото. Изсвистя над нея: като сабя, като черна мълния. Посече Змея по бузата, по шията, по гърба. Все едно турски ятаган или нажежена стоманена тел го забърса, сряза сакото и ризата му като бръснач и в същия момент сякаш го удариха с чук по гръбначния стълб и ребрата. Изпука нещо вътре в него, избълбука. Изпищя Змея и се задави: в гърлото му все едно изригна горещ камчатски гейзер. Тя дръпна неизвестното нещо към себе си и то отпра дясното ухо на Змея и го дръпна целия към нея, нищо че беше тежък. Краката му змейски се подкосиха, той падна по очи, разкъсван от болка, зарита, загриза със зъби прашната улица.

Замахна тя пак със своята сабя ли беше, какво ли беше, по дяволите — а пред нея никой. Разбягали се бяха преследвачите й кой накъдето види, разхвърчали се бяха като ято гъски, уплашени от внезапно скочила посред тях лисица — само плясък на крила се чува. Само гърбове в тъмното пред нея. И тя удари един гръб. Нечий. Гърбът изпука, изплака. И ето ти чудо: уж гърба удари, а поддадоха краката. Подгънаха се и двете колене наведнъж, и тялото без вопли, без писъци заора по улицата като дерайлирал влак.

Тя отскочи встрани, хвърли се на земята, замря. Иззад ъгъла — двама.

— Змей! Змей! Мамка ти! Къде отиде тая бе?

А тя се е проснала в един изровен коловоз, притиснала се е към земята, не помръдва. Покрила си е главата с шалчето. Не току-така се е облякла цялата в черно. Нарочно го е направила. Как ще я видиш в тъмното, а? Жалко, че няма и черни ръкавици. Нищо, скрила е ръце под гърдите си… Жажо и че нямаше време да скочи в близките храсти. А лежи насред улицата.

— Васка, виж в храстите!

Светна Васка с фенерчето, после тръгна през храстите като мечка: а бе къде е тая бе, мамицата й!

А тя лежи насред улицата. Потъва в прахта, смесва се с нея. Ей сега лъчът на фенерчето ще се плъзне по лицето й и тя ще скочи като кралска кобра. И вече трябва да удря да убие. Не по и през рамото. А по главата. С оловната топка. На кожената каишка.

— Гущер! Няма я!

— Да не е невидима според теб?

— Ми няма я.

— Вдигай Змея!

— Змей, с какво те подреди тая така бе?

— Бъл-бъл — бълбука Змея, друго не излиза от гърлото му.

— Къде са тия педерасти? Избягаха, нали? Петима да не могат да се оправят с една пикла! Нищо де, ще я спипам аз утре. Ще я разчекна.

Тя лежи в прахта, Змея бълбука почти съвсем до нея. Вторият, когото е пернала, вече се свестява, стене и пъшка. Мицифаят бандит Васка вече е претърсил храстите, псува.

— Васка, събирай ги тия педерастчета!

— Дай заедно, Гущер. Че тая вещица ще вземе да ни скочи със сабята от тъмното и…

— Дръпна ти се лайното от шубе, а? Фуражка нещастна!

— Не бе, Гущер, ама нали сме авери…

Изсвири Гущера като Соловей разбойник, тъпанчетата да ти се спукат. От нощта му отговориха.

— Добре, дрисльо. И като се прибереш в участъка, викай бързата, че Змея току-виж се капичнал, а и Мръвката душа бере. Бе с какво ги е подредила така тая бе?

Гущера и Васка тръгнаха към входа на парка. От тъмното около тях се събира шайката, трупа се като градоносен облак. Това е моментът нашето момиче да се надигне като нечута сянка и в сенките на оградите да се прибере вкъщи. Обаче не. Уви си лицето с тъмносиньото шалче, нави каишката около китката си, стисна оловната тежест в шепа и като нечуто привидение се плъзна подир бандата на Гущера.

7

Не банда — глутница. Цял табун. Първо насам, после натам. Върви табунът като ордата на Мамай хан и руши всичко по пътя си: хвърля пейките през оградите, обръща кошчетата за боклук и ги троши. Тихите градове са най-дълбоки, нощем силите на злото господстват безнаказано. Една лампа светеше в Конотоп, и тя изгасна — изтръгнаха я от земята с все стълба. А градът е свикнал: стихнал е, затворил е прозорците, че и капаците, изгасил е лампите, прави се на умрял. Ни звук, ни светлинка. Само разблудното ехо стене из улиците и само вятърът вие около железните покриви, само озъбените кучета дърпат синджирите зад високите огради, само хлопа вратата на изоставената къща, където вчера заклаха цяло семейство, и вече няма кой да я затвори.

Неизповедими са пътищата на хулиганските банди. Накъде ще завие тази? Наляво? Надясно? Наляво завиха веселите момчета. После завиха надясно. Преобърнаха някаква будка, запалиха я. Срещнаха случаен минувач, всеки по юмрук, пребиха го. После пак всички в градския парк. В парка същото като вечерта, само лампите са отдавна изгасени и на централната алея, и на дансинга. Тръгна ордата по тъмните алеи, ту насам, ту натам, накрая се струпа на детската площадка. Сложиха мицифая Васка на пост, нищо че нямаше от кого да ги е страх. Бутилки тръгнаха от ръка на ръка. Гущера свика съвет.

— Та с какво го подреди така Змея тая, а?

— Със сабя!

— Не е сабя, боклук! Откъде ще вземе сабя?

— Не е със сабя, ами с американски електрически бокс. Натискаш копчето и… Брат ми ходи в чужбина, той ми каза — там всички си носели електрически боксове!

— Не ме стягай, дрисльо. По-добре кажи коя е тая, откъде се взе?

— Виж, това не го знам, Гущер.

— Аз знам.

— Казвай, Жабок.

— Съседка ми е. Дойде на гости на дядо Макар.

— Е, братоци, палим ли къщата?

— Зарежи, Гущер. Дядо Макар има картечница, честно ти казвам. Половината Конотоп са му приятели, а другата половина ще я изпозастреля.

— Нали ще изгори заедно с пиклата си, като го запалим.

— Не, Гущер, дядо Макар огън не го лови. Ще изпълзи от пламъците като змей, ще те намери и ще те довърши.

— И как ще ме намери?

— Лесно. Ще хване някой от тия марди тука, ще го сбъхти и той ще си снесе всичко.

— Май си прав, Мравунец. Много марди се навъдиха, ей! Днеска тая пикла опердаши с нещо Змея и Буцата, а с тях още трима имаше. И вместо да разберат с какво ги действа, възнали. Я ги дайте насам тия тримата.

Тя лежи в тревата толкова близо до Гущера, че го чува как скърца със зъби.

— Та какво да ги правим тия марди, братоци?

— Да им пукнем главите с шишетата!

— Да съберем всички пейки, да ги обърнем с краката нагоре и тия марди значи ги люшкаме за ръцете и краката и ги хвърляме върху тях.

— Връзваме ги, слагаме ги под пързалката и се пързаляме по нея, и им скачаме по ребрата, докато не ги счупим!

Имаше и по-радикални предложения: като са се издънили — смърт.

Тук трябва да отбележим, че във всяка група преуспяващи и уважавани и не чак толкова успяващи и не чак толкова уважавани. Та тъкмо тези „не чак толкова“, винаги те са най-злобните и най-злите, най-ревностните блюстители на законите и правилата. Същото е като в Съюза на съветските писатели. Има големи писатели, талантливи, уважавани. А има и писателски боклук, нищожества, които не са способни да пишат нищо друго освен доноси. И точно тези писателски боклуци и нищожества са най-кръвожадуващата част на писателското съсловие. Отявлените бездарници са най-ревностните борци за чистота на нравите. Съюзът на писателите, както се знае, е организиран според правилниците на бандите и в него царува същата престъпна етика, така че сцената в конотопския парк много приличаше на обсъжданията на личните дела на членовете на заседание на управата на писателския съюз. Само организационните изводи бяха по-строги.

Взеха решение. Изпълниха го. Дълго се смяха. Допиха всичко. Лека-полека табунът започна да се пръска. Реши се да не палят къщата на дядо Макар, а утре вечер на танците да хванат шестнайсетгодишната пикла и да я накажат с цялата строгост на конотопските нрави.

Тръгна си с песен една групичка на една страна, друга си тръгна на друга. Пръска се ордата, смалява се, стапя се. Накрая Гущера остана сам.

Но само така си мисли.