Виктор Суворов
Змиеядеца (8)

1

Всеки човек има великолепна памет. Но не всички знаят как да я използват. Паметта е като умна машина която ни подаряват още когато се раждаме, само че не всички знаят какви педали да натискат и кои копчета. Неизвестно защо и в училище не ни учат как да помним как да развиваме паметта си, как да я използваме. А това би трябвало да е най-важният предмет в училище. Научи се да запомняш, а чак после учи всичко останало. Тогава вече ще има полза.

Природата беше дарила Генрих Григориевич Ягода с могъща памет. Но той не се удовлетвори с дара й. Той не чакаше милости от природата, а упорито развиваше и тренираше паметта си така, както боксьорите, борците и щангистите тренират тялото си. Железния Генрих си беше разработил система упражнения за развиване на паметта по четири основни направления: скорост на запомняне, точност, обем на запомнената информация и продължителност на съхраняването й. За всяко от тези направления си имаше свои методи. Освен това имаше и няколко комплексни. Най-простият например: когато си лягаше вечер, се стараеше да си припомни целия ден, но не от сутринта до вечерта, а наопаки — от вечерта до сутринта, с всички дребни подробности: ето, легнах и се завих, а преди това си измих зъбите, а преди това… И така чак до момента на събуждането му сутринта. Това е полезно и за заспиване. Още не си успял да си спомниш коя книга си преглежда вечерта, а вече си заспал дълбок и спокоен сън.

И освен това винаги си на печалба: или спиш безметежно като пиян циганин на бяла покривка, или си тренираш паметта и не проклинаш безсъницата, ами я приветстваш. Ако си си спомнил целия ден с всички подробности отзад напред, но не си заспал, спомняй си цялата изтекла година. Пак на обратно, като започнеш от 31 декември.

Не му се спи на Генрих. Обърна се на другата страна почна да си спомня миналата година, 1935-а. Ах, славна година беше. Какъв декември! А преди него — какъв ноември! През ноември на петима висши командири на Червената армия беше присвоено персоналното воинско звание маршал на Съветския съюз. Освен това на един чекист, а именно на него — Непреклонния Генрих — беше присвоено званието генерален комисар на Държавна сигурност. Маршалите получиха големи звезди на червените си петлици, Генрих — на своите сини.

Всичко започна доста преди това. През септември Президиумът на Върховния съвет учреди с указ воински звания в Червената армия и специални звания в НКВД, каквито дотогава нямаше. Дотогава всички воински и чекистки началници бяха просто другари командири.

Указът не се появи от само себе си. Предшестваше го срещата на Генрих с другарите Ворошилов, Будьони и Тухачевски на 13 април същата тази 35-а година тук, във вилата на народния комисар на вътрешните работи в Комунарка.

Генрих покани червените командири, за да обсъдят един изключително важен въпрос: укрепването на дисциплината във войските. Вие в Червената армия имате безброй бойци, моите в НКВД също не са малко, само граничарите са цяла армия, после правителствените съобщения, охраната на лагерите и затворите, важните държавни обекти също трябва бдително да се охраняват и да се бранят храбро. А обектите са хиляди и хиляди — мостовете, тунелите и електростанциите до чуждестранните посолства и самия Кремъл. Проблемите ни, другари, са общи, така че дайте да ги решаваме заедно.

Нагости армейските командири така, както гощават само в НКВД. Обсъдиха въпросите, набелязах мерки, а вече към края уж между другото подхвърли, че дисциплина няма, защото няма субординации а няма субординация, защото няма воински звания. И млъкна.

Ух, направо десетката улучи! Революцията отмени воинските звания и направи всички другари. А без звания каква дисциплина, по дяволите? Каква йерархия? Какво подчинение?

Ако в онзи момент до четиримата седеше стенографка, тя без съмнение би отбелязала в скоби оживление в залата. Но в онзи исторически момент във вилата на НКВД нямаше стенографка. Затова просто ми повярвайте, че оживление имаше — и много въпроси също.

Ворошилов: тоест да се върнем към златните пагони и генералските звания, така ли?

Тухачевски: а дали народът ще ни разбере?

Будьони: и другарят Сталин?

И по-нататък тримата един през друг: значи да върнем унтерофицерите? Това е връщане към проклетия царизъм, който успешно разгромихме. А заедно с унтерофицерите и прапоршчици, подпоручици и поручици ли да въведем? Щабскапитани, подполковници и полковници? И генерали ли ще имаме? Като проклетите Деникин и Юденич? И адмирали??? Като отвратителния Колчак???!!!

Мъдрия Генрих беше подготвил всички отговори: няма да има унтерофицери! Ще има сержанти. Няма да има прапоршчици и поручици! Ще има лейтенанти — младши и старши.

А те пак един през друг: как така лейтенанти? Лейтенанти има във флота. Ние в пехотата и в кавалерията флотски звания ли да носим?

— Защо не? — недоумява Генрих. — Важното е да не приличат на старите контрареволюционни звания.

Над лейтенантите — капитан. Нищо страшно няма в това звание. И защо не? Нали има капитан на кораб. И на футболен отбор. След капитана — майор. Имало е някога такова звание в Русия, много отдавна. После го отменят. В армията на Николай Кървави няма такова звание, няма и при белите. Значи въвеждаме него. Ще минем без подполковник. Над майора ще е полковник. Какво лошо в това? Имаме полкове — нека имаме и полковници. Виж, генерали няма да имаме. Генералите и адмиралите са кървавите псета на контрареволюцията. Ще въведем званията комбриг, комдив, комкор и командарм. Ще измислим красиви униформи, но засега без лампази и златни пагони. Не може всичко наведнъж. Стъпка по стъпка.

Каза го това Генрих и пак млъкна.

На верандата се възцари напрегната тишина. Очите на Тухачевски блестят като звезди небесни, но си мълчи. А другарят Ворошилов не издържа: а аз какъв ще бъда? И веднага се поправи: а ние какви ще сме?

Генрих само този въпрос чакаше. И отговори гръмовно, все едно спотаен в засада в гората артилерийски полк открива огън: вие ще сте генерал-фелдмаршали! И през трите руски революции Николашка няма нито един генерал-фелдмаршал. И белите нямаха, така че защо да не…

И пак мълчанието загърна под крилото си четиримата мислители.

Няма да позволи Сталин. Народът няма да разбере. В тази дума все пак има „генерал“. А пък фелдмаршал звучи подозрително немски.

Добре де, тогава ще сте маршали. Маршали на Съветския съюз!

Така вече е добре. Всички ли са съгласни? Има ли възражения? Обаче как да прокараме това толкова важно предложение през иглените уши на име Сталин?

И за това е помислил Мъдрия Генрих: инициатива по места! Значи провежда се съвещание на командния състав някъде в Далечния изток, става някой полкови командир (обаче на много добър полк, образцов полк) и прави обосновано предложение… После на също такова съвещание в Задполярието командирът на някоя елитна дивизия изказва съображения. След това някой в Генералния щаб… Независимо един от друг. Способни ли сте, другари, да организирате инициатива по места? Способни сте. А самите вие се дръжте настрана от инициативата, все едно се съмнявате, изказвайте колебанията си… Аз пък ще организирам инициатива по места от страна на НКВД… В Централния комитет трябва да се работи много внимателно…

— Добре — каза Будьони и почна да си суче мустаците. — А ти какво искаш да получиш от нас, Генрих Григориевич?

— Нищо не искам да получа. Искам да заздравя дисциплината.

— За дисциплината ясно. Ти ще ни подкрепиш в това правилно начинание, а ние ще помогнем на теб. На твоите момчета какви звания си им измислил?

— На висшия състав — комисари на Държавна сигурност 1-ви, 2-ри и 3-ти ранг.

— Бива. А лично ти какво звание ще имаш? Маршал на НКВД ли?

— Не, стига ми и генерален комисар на Държавна сигурност.

И се разбраха…

2

Бие Люска шамари на Змиеядеца: Свести се бе! Свести се. Огледа се да си спомни къде е.

— Пошегувах се. Пак стрелях покрай главата ти.

Не знаеше Люска колко нерви е изхабил Змиеяд през последните дни: внезапното назначение в комендантска спецгрупа на Лефортовския затвор, срещата с Ягода, трескавата безсънна работа на вилата му, писмото до Сталин и срещата с него. Не знаеше къде работи Змиеядеца, не можеше дори да си представи за какво плащат луди пари не само на лефортовските изпълнители, но и на помощниците им. А им плащаха за любимата им, обожавана от тях, но все пак много, много тежка и изнервяща работа.

Напрежението от тези дни се беше трупало като дълбока тежка пряспа и внезапният изстрел зад гърба на Змиеядеца, изстрел, който гръмна в момента, когато не би трябвало да гръмне, стана онзи внезапен рязък звук, който кара хилядотонните лавини да се сриват по стръмнината. Пистолетът гръмна — и Змиеядеца изгуби съзнание. Припадъкът беше дълбок и дълъг. Припадъкът е като тежък сън, но без сънища. Той чуваше някакви шумове, но не усещаше самия себе си.

Отвори очи. Дълго гледа напукания таван и навелото се над него лице. След това обгърна врата с дясната си ръка и привлече лицето към себе си.

— Людмила Павловна, Люска, Люся… може ли да ти се доверя?

— Можеш — отвърна тя съвсем тихо.

3

Локомотивът ИС докара затворническия вагон на Киевската гара на Москва и го вкара в глух коловоз. Досами палата на вагона спря дълга лимузина, вкараха арестуваната Стрелецкая на задната седалка между двете надзирателки. Ръцете оковани с белезници, на главата — брезентов шлифер. И я подкараха нанякъде. Много бързо.

Минаха петнайсетина минути. Но може и да не беше така. Ако не виждаш какво става наоколо, възприятията ти — включително за времето — се объркват.

После спряха и почакаха. Очевидно пред някакъв контролно-пропускателен пункт. После пак тръгнаха. Но пътуваха съвсем кратко. Спряха. Вратата се отвори. Двете лелки изведоха Настя навън, държаха я от двете страни. Тя все така не виждаше нищо. Внимателно качиха по някакви стъпала. Каменни, Настя го усети. Осем на брой. Тръгнаха напред, завиха. Предпазливо заслизаха нанякъде. Настя преброи 24 стъпала. Пак напред, после вляво. Тежко изскърца врата. Смъкнаха шлифера от главата й и я бутнаха напред. Вратата се захлопна с трясък, изтракаха резета, изщракаха ключалки.

Огледа се.

Изобщо не си бе представяла килиите така. Намираше се в голяма стая, поне трийсет квадрата. Сводест каменен таван като в кремълските помещения. Един прозорец. Затворнически тип — високо под тавана. Решетката старинна, кована, красива дори. А стената дебела като на замък — метър и половина, може би дори два. Прозорецът приличаше на дълбок наклонен тунел, издълбан под самия свод, все едно някой е искал да се измъкне напред и нагоре, към светлината. Но светлина няма — зад решетката има матово стъкло, а зад него като че ли още една решетка. Вратата е желязна, и тя кована, тежка, пантите са взидани в стената. Тази вътрешна стена също си заслужава да се опише с възхищение. И тя е дебела и до вратата се стига като през тесен тунел в несъкрушимите гранитни блокове. И нещо интересно — във вратата няма шпионка, през която да наблюдават арестантите. Защо ли? Подът е застлан с лъснат паркет. До стената — железен войнишки креват. Малка маса, също взидана в стената, завинтен за пода стол. В десния ъгъл спрямо вратата тоалетна зад параван. Не мирише. Всичко е чисто. Под високия таван свети крушка, но ключ няма. Явно е отвън, в коридора. Очевидно не гасят лампата нощем — Настя знае, че навън вече е нощ. Но светлината не е дразнеща. И е тихо.

Настя седна на ръба на кревата и се зачуди къде ли е допаднала.

4

Конспиративната квартира на Холованов е подвижна, по-точно плаваща. В Химки, до строящата се Северна речна гара, сред големите параходи, плаващите кранове, драгите, буксирите и баржите се е притаило малкото, съвсем невзрачно и възмръсно туристическо параходче на профсъюза на работниците в „Главспецремонтстрой“. Параходчето си има капитан, механик и един матрос. Отвън е неугледно, но вътре цари уют.

Точно тук докара Холованов началника на влака Москва-Владивосток: заповядай, Сей Сеич, това ти е каютата, това тук е душът, това тук са дрехи — избери си, които ти харесат. Но като начало разкажи всичко.

А какво да разкаже?

И началникът на влака Владивосток-Москва изпразни джобовете си на масата: два револвера, два портфейла. Холованов погледна удостоверенията. На първото — ГУГБ НКВД СССР. На второто — също ГУГБ НКВД СССР.

— Дааа, Сей Сеич. Не те е гонила милицията, а Държавна сигурност.

— Значи с мен е свършено.

— Не е сигурно. Налей и минаваме на „ти“.

Чукнаха се. Пиха. Холованов докладва обстановката: капитанът, механикът и матросът са въоръжени. Разлагат с ръчна картечница ДП — Дегтярьов Пехотен, три винтовки, запас патрони и гранати. Самият Холованов има пистолет „Лахти“. Рубката е обшита отвътре до равнището на прозорците с броня. Каютата зад рубката представлява всъщност брониран сандък — обшити са не само стените, но и подът и таванът. От тази каюта освен до рубката се стига в машинното отделение и в трюма. „Сандъкът“ има амбразури за кръгов обстрел, които не се виждат отвън — маскирани са като вентилационни отвори. В случай на въоръжено нападение тази каюта е мястото за сбор и отбрана. Има предостатъчно оръжия за отбрана. Но главната заплаха не е въоръжено нападение. За да има нападение, първо трябва да се разбере за корабчето и самото то да бъде открито. Което не е толкова лесно. Въпрос на конспирация. Има обаче и по-сериозни проблеми. Екипажът не е посветен в случая. При евентуално нападение той само ще помага в отбраната и отстъплението.

— За нас двамата опасността е много по-голяма. Нашият враг е Ягода. Той краде злато от Колима и ние случайно научихме тайната му. Няма да ни остави живи.

— Не му знаех тайната. И изобщо не искам да я знам.

— Него това изобщо не го интересува. Най-хубавият вагон във влака е шести. Освен двамата кондуктори в него е и началник-влакът. Куриерите са прекарвали товара си в шести вагон. В него е хем по-комфортно, хем по-безопасно. Докато нищо не се е било размирисало, ти, Сей Сеич, не си бил пречка. Но един куриер е изчезнал, цялата афера може да се разкрие и затова Ягода премахва всички, които биха могли да знаят дори съвсем мъничко. Можели са да знаят кондукторите. Няма ги вече. Ти си следващият.

— Да, лошо.

— Според мен в купето са били трима с четири билета. Така ли е?

— Да. Направи ми впечатление. Прекалено удоволствие е да купуваш още един билет от Владивосток до Москва. Това не е по възможностите на обикновения съветски човек. Че и в шести вагон!

— Именно. Двама от тримата са слезли в Ярославъл. С много тежки куфари. Така ли е?

— Да. Обаче откъде знаеш всичко това, Драконе?

— Един съобразителен младеж ме подсети. А третият пътува за Москва. Без багаж. Само с една чанта.

— Точно така.

— Точно тази чанта ни трябва!

5

Не му е весело на генералния секретар на Държавна сигурност. Повика секретаря на НКВД Павел Петровия Буланов и му каза:

— Ако чантата е у крадците, може да я продадат.

— Не е изключено в крайна сметка въпросната чанта да попадне при Ваксата.

— Какво да направим?

— Вие, Генрих Григориевич, трябва да отидете при Ваксата, да изпреварите удара. Един вид, има целенасочени провокации срещу ръководството на НКВД, съчиняват се какви ли не небивалици, подронва се авторитетът…

— Точно така. Ще отида. Какво става със Змиеядеца?

— Вече докараха момичето, което ни посочи.

6

— Обясни ми едно нещо, Драконе: щом Държавна сигурност ме търси, щом самият Ягода ми е смъртен враг, защо трябва да търся защита при теб? Няма ли да е по-добре да избягам в горите? Или да си пусна брада и да се присъединя към някоя банда? Или пък да духна в чужбина? Кой си ти? Какъв си? Как можеш да ме защитиш? Не те е страх от Държавна сигурност, така ли? Намислил си да се счепкаш със самия Ягода? И каква е тая твоя канцелария с картечница?

— Подробно ли да ти обяснявам?

— Най-подробно. И от самото начало.

— Значи така. Старият строй е сринат, всички дворяни, търговци, дипломати, министри, офицери, генерали, адмирали, полицаи, инженери, журналисти, собственици на заводи, шахти, вестници, параходи и железопътни линии — всички, които ни управляваха — са избити или прогонени от страната. И се получава огромна празнина. В тази празнина нахлуха какви ли не негодяи и мръсници, втурнаха се да управляват и да командват. Партията ни е една. И е на власт. Няма и няма да има никакви други партии. И естествено всички мошеници хитреци и разбойници напират да влязат в партията! Другарят Сталин я прочиства, прогонва пройдохите, авантюристите и аферистите. Но те напират. Изгонените от партията са вече милион и половина. Това са дребни гадинки, внезапно издигнати на върха, но скоро смъкнати оттам. Това се неотдавнашните началници, от бригадири до народни комисари. Това са троцкистко-ленинските предател. Това е цяла класа недоволни. Това е динамит. И той може да гръмне. Но дори и това не е най-важното. В самата партия има цели орди негодяи, продажници и шарлатани. Те все още не са изчистени, но знаят какво ги чака. Последният, 17-ият конгрес на партията беше през февруари 1934-та. Нарекоха го Конгреса на победителите. Работниците и селяните изпратиха на конгреса стотици подаръци, сред тях беше и първият съветски тролей. Тулските оръжейници подариха на другаря Сталин снайперистка винтовка с оптически прицел. Другарят Сталин седеше на трибуната и разглеждаше делегатите през него. Конгресът се смееше бурно. Но нито на другаря Сталин, нито на делегатите им беше до смях. Другарят Сталин има прекалено много врагове. Срещу него е цялата така наречена „ленинска гвардия“ — почти цялото ръководство на партията. Срещу него са мнозина от ръководството на Червената армия. Срещу него е Ръководството на НКВД. Засега тези три сили не са изяли главата на другаря Сталин единствено защото враждуват помежду си. И защото вътре самите тях също има дърлещи се групировки. И още защото НКВД се оглавява от Ягода. Той прокарва своя линия, но тя е изгодна на Сталин. Преди седмица свърши процесът срещу Зиновиев, Каменев, Смирнов и останалите. Те бяха врагове на Сталин. И са унищожени. Процесът беше подготвен от Ягода. Той подготвя нови процеси срещу бившите членове на Политбюро Бухарин, Риков, Пятаков и така нататък. Сталин не иска да му пречи.

— А твоята роля във всичко това?

— Над държавния апарат другарят Сталин тайно създава апарат на личната си власт, със собствена армия, дипломация, полиция, статистика, системи за контрол, транспорт и съобщения. Това параходче е от състава на личния му флот.

— А ти какъв си в този апарат, Драконе?

— Нещо като началник на разузнаването.

— А…

— А на тебе ти предлагам длъжността началник на един много важен влак, като по съвместителство ще си единственият му кондуктор.

— С маршрут?

— От Москва до края на света. От южните планини до северните морета. Влакът е маскиран като ремонтен. Локомотивът е най-мощният в страната. Съгласен?

— Съгласен. А Държавна сигурност?

— Ще те скрием от нея.

7

— Здравейте, другарю Сталин.

— Здравейте, другарю Ягода.

— Другарю Сталин, операцията по ликвидирането на враговете на народа Зиновиев, Каменев, Смирнов и цялата им банда е приключена успешно.

— Поздравявам ви, другарю Ягода. Моля спешно да ми представите списъци на особено отличилите се следователи и на всички, които са взели участие в разплитането на това змийско кълбо. Не забравяйте изпълнителите на присъдите и помощниците им. Тези хора поставят последната точка във всяко дело. За тях трябва да се полагат особени грижи. Всички участници в това важно дело ще бъдат наградени с ордени, високи длъжности и звания, парични награди, квартири, карти за курорти и санаториуми.

— Утре списъците ще ви бъдат представени.

— А вие, другарю Ягода, какво бихте искали да получите като награда за блестящо проведената операция?

— Нищо не ми трябва, другарю Сталин. Аз се боря с враговете на народа. В това е щастието ми. Това е наградата ми. Наред е бившият кандидат-член на Политбюро Соколников и бившият член на ЦК Радек. Ще стигнем и до Бухарин, Риков, Крестински и Раковски.

— Добре, другарю Ягода, много добре.

— Другарю Сталин, какво да правим с Пятаков?

— Какъв е проблемът?

— Проблемът е, че членът на Централния комитет и първи заместник народен комисар на тежката промишленост Пятаков се престара. По време на подготовката на процеса срещу Зиновиев, Каменев, Смирнов и другите Пятаков публично настояваше да им бъде дадена най-тежката присъда и заяви, че е готов лично да ги разстреля до един.

— Много правилно.

— Да, но…

— Какво „но“?

— Подсъдимите Зиновиев, Каменев и Смирнов се ядосаха и заявиха, че и Пятаков, и съпругата му също участници в бандата им. Преди месец арестувахме съпругата на Пятаков. Призна всичко.

— И Пятаков какво?

— Пятаков заяви, че е готов лично да разстреля собствената си съпруга заедно с другите врагове.

Другарят Сталин отброи двайсет крачки през кабинета. Спря. Обърна се. Разпали си лулата. Дълго мълча. Върна се на мястото си.

— Готов е да разстреля враговете. А враговете казват, че е един от тях. Арестувайте го, другарю Ягода, накарайте го да се признае за виновен и го включете като подсъдим в следващия процес. Къде е той сега?

— В Ялта, в санаториума на Съвета на народните комисари.

— А жена му е в затвора. Това не му ли се отразява?

— Погрижили сме се да е в компанията на една хубавица.

— Добре. Нека си почива. Кога се връща?

— На 23 септември.

— Арестувайте го в момента, в който влакът пристигне в Москва. Блокирайте коридора с носачи. Пуснете всички други пътници да излязат, а него го забавете. Щом вагонът се опразни, му покажете заповедта.

— Разбрано. Ще разрешите ли лично да се появя от съседното купе?

Разсмя се другарят Сталин с беззвучен смях: разрешавам!

Сталин обичаше шегите. Ценеше шегите на подчинените си. Самият той беше голям шегаджия. Всяка шега удължава живота с един час.

— Да се върнем към въпроса за наградата ви. Какво бихте искали?

— Другарю Сталин, повтарям: не ми трябва нищо.

— Ами ако се посъветваме с другарите и ви направим член на Политбюро?

— Това е голяма чест, другарю Сталин. Не мисля, че съм достоен.

— Достоен сте. Гответе се. Отначало, както си му е редът — кандидат-член, а след половин година вече член.

— Може ли един личен въпрос, другарю Сталин?

— Може.

— Другарю Сталин, аз имам много врагове. Мнозина се страхуват от мен, изгарят от желание да ми подлеят вода. Срещу мен се плетат интриги, разпространяват се сплетни, правят се провокации…

— Другарю Ягода, това не е личен въпрос. Това е изключително важен държавен въпрос. Вие правите онова, което не е по силите на никой друг. Ние ви ценим. Няма да повярваме на сплетните. Ще разгромим клеветите. Ще разстреляме клеветниците. Вървете и работете спокойно. Желая ви нови успехи.