Виктор Суворов
Змиеядеца (4)

1

Да не дава Господ на бодлива крава рога и сляпо да прогледа. Пази Боже.

На Генрих Григориевич Ягода Господ му беше дал и рога, и да прогледа. Не в смисъл, че жена му му беше турила рога. За това не съм осведомен. Може и да е имало нещо, но не са ми докладваш. Друг рог имам предвид. Преди години Неистовия Генрих беше кротичко зверченце. Нещо като пор. Стоеше на гишето в аптеката на свой далечен роднина, приемаше рецептите, наливаше лекарства в мънички шишенца и лепеше етикетчета. А стана звяр многотонен, с неподатлива на зъби кожа, като броня на крайцер, и оръжието му беше тежкият рог на НКВД, с който можеш да разпориш чийто корем си искаш: и на гривест лъв, и на ридаещ крокодил. Стои си този звяр до колене в блатото, хрупа си африкански буренаци и се оглежда незаинтересовано, примижава да не му влизат мухите в очите и помахва с опашка — и изведнъж като побеснее и се втурне с рога напред! Пазете се всички тогава! Отлитайте, птици! Бягайте, зверове! Ще ви прободе!

Генрих Григориевич Ягода е Наказващият меч на революцията.

Много врагове е довършил той. Милиони. Само мужиците, пратени през колективизацията в тайгата и в голите степи, са двайсет милиона. Та да измрат там, в студа! А на 27 май миналата, 1935 година, Железния Генрих подписа заповед на НКВД №00192. Двете нули, с които започва номерът, означават, че документът е с гриф „Съвършено секретно“. Документите с гриф „Секретно“ са само с една нула отпред. Заповедта от 27 май нареждаше да се сформират „тройки“ във всички райони, области и републики. В състава на „тройката“ от най-долното равнище влизаха районният партиен секретар, районният прокурор и началникът на районния отдел на НКВД. Същият състав се предвиждаше и за останалите етажи на властта — областите и републиките, — само че в тях началниците бяха съответно с по-висок ранг.

Родните ни пролетарски съдилища все така продължават да вършат праведното си дело. Обаче освен тях и „тройките“ пращат враговете в лагерите. В съответствие със заповед № 00192 на „тройките“ им е дадено правото да лишават от свобода за срок до пет години. Не им трябва никакъв съд и никакви адвокати, дори не викат подсъдимия, та да му задават въпроси и да му изслушват отговорите, да изясняват кое как. Всичко е много по-просто: събират се тримата началници, хапват, пийват, подписват списъка — и свирят локомотивите, и карат в конските вагони провинилите се към тайгата и най-далечния Север. Да се потрудят в областта на дърводобива и в никеловите рудници.

Вярно, пет години са малко. От друга страна, не всеки може да издържи пет години в златодобива на „Далстрой“. От трета, нещо да пречи после да ти лепнат още пет, и после пак?

Железния Генрих дълго се бори „горе“ да одобрят идеята му за „тройките“. И се пребори, като беше наясно, че в стотиците и хиляди тройки ще командват неговите хора — НКВД!

А това е само началото — да се дават пет години лагер без съд и следствие, да се дават, без да си видял подсъдимия, без да си говорил с него, да се дават не лично, не на човек, който те гледа в очите и мига, а на бездушен дълъг списък. И за десет години ще се пребори Генрих, и за двайсет и пет, че и за висшата мярка също. Ще се пребори всяка районна тройка сама да подписва списъците за разстрел. Но не може всичко наведнъж. Лека-полека.

Мил е с другарите си Железния Генрих, страшен за враговете си. Всички, които са близо до особата му са отрупани с почести и лаври. Сияят като слънца с отразената слава на Генрих. С горделивост и тщеславие се е заобиколил Генрих. Само да кажеш: вие знаете ли кой съм аз? Че аз съм съветник на помощника на заместника. Над нас е единствено Генрих Григориевич!

И тука вече ти свалят шапка. И умилно-възхитено питат: ама и с НЕГО ли сте се срещали? Отговаряш небрежно-снизходително: доста често.

Лети например Генрих през Москва в открития линкълн, мотористите са го наобиколили като риби лоцмани гладна акула. Лети през Москва и регулировчиците надуват свирките и с раираните си палки заповядват на всички московчани да спрат, да замръзнат и покорно да чакат стоманената кавалкада да профучи покрай тях с рев и вой. Мотористите току-виж скоро почнали да карат с бичове, да ги размахват като звероукротители и да крещят на тълпата: по очи!

Самият Генрих Григориевич е потънал в меката задна седалка. Винаги сам. Винаги замислен. Пепелносивият му мундир е от най-фина шотландска вълна, на сините му петлици светят звезди от първа величина. Челото му свъсено от важни държавни мисли.

Вчера например му се обади Колка Ежов, нищожно човече, секретарче в Централния комитет, искаше протоколите от разпитите и очните ставки на Зиновиев, Каменев, Смирнов и така нататък. Глей го па тоя! Ще си пъха носа в работите на НКВД! Железния Генрих неохотно махна с ръка на секретаря си Павел Петрович Буланов: дайте му там нещо на тоя мухльо, да ми се разкара от главата… Дали пък да не вземе да се пошегува другарски с Колка Ежов? Ето вчера например срещна в кремълските коридори своя отдавнашен противник другаря Михаил Павловия Томски, бивш член на Политбюро и бивш пълновластен повелител и господар на цял Туркестан, и се пошегува:

— Ама вас още ли не са ви арестували, Михаил Павлович? Странно. Момчетата ми ви разработват, пък…

А тази сутрин му докладваха, че другарят Томски се застрелял.

А бе какви хора има — изобщо не разбират от шеги.

2

През 1922 година на самия връх бяха седмина: Ленин, Троцки, Зиновиев, Каменев, Сталин, Бухарин, Пятаков.

До това време вече беше покълнал, поникнал и разцъфтял буйно култът към личността на другаря Ленин. Самият той обаче, официално обожаван и обожествяван, беше изолиран от целия свят и отстранен от властта. За да се опази скъпоценното му здраве. Другарят Сталин нагласи нещата така, че Централният комитет да натовари именно него да се грижи за спокойствието на скъпия Владимир Илич.

И другарят Сталин, покорен на партийното решение, се грижеше, пазеше го, охраняваше го. Или го държеше под охрана — не знам как точно да се изразя.

С цел опазване скъпоценното здраве на другаря Ленин сталинските лекари забраниха на скъпия Илич всички и всякакви срещи, с изключение на срещите със Сталин. На Ленин не му даваха нито книги, нито вестници. За да не се вълнува ненужно от великите ни победи и дела. Ленин вече не можеше да пише. Дясната му ръка и десният му крак бяха парализирани. От какво — тогава не беше прието да се говори. Един съвет за младото поколение обаче: не следвайте примера на скъпия Илич, че не само ще ви се схванат ръцете и краката, ами ще ви окапят и носовете.

Ако питаха другаря Сталин, той изобщо щеше да преустанови всички контакти на Ленин с външния свят. Но не успя да спре всичко. Нямаше още толкова сили другарят Сталин. На Ленин му позволяваха да диктува пет, най-много десет минути на ден.

И той издиктува „Писмо до конгреса“.

Другарят Сталин беше заобиколил Ленин като мечка в бърлога. Обаче допусна мъничък пропуск. Недопустим. Непростим.

И ръководните другари по върховете на партията се запознаха със съдържанието на писмото. В това писмо Ленин правеше характеристики на вождовете.

Сталин, според другаря Ленин, бил съсредоточил в ръцете си необятна власт. Другарят Ленин съвсем не бил сигурен дали другарят Сталин винаги ще успява да упражнява тази власт достатъчно благоразумно.

Троцки, според Лениновата оценка, се отличавал с изключителни способности, но се увличал по чисто административната страна на работата, т.е. бил бездушен бюрократ. И освен това другарят Троцки се бил борил срещу Централния комитет на Комунистическата партия. Това Ленин му го напомня изрично. И веднага следва едно вече съвсем довършващо словесно съчетание: неболшевизмът на Троцки. С две думи — ужасно способен другар, но не наш. В нашата партия Троцки е чужд. А който не е с нас… На всичкото отгоре се бил борил срещу ЦК.

При добро желание Лениновата оценка на Троцки може да се изрази с една дума: враг! Враг с изключителни способности. И това не е единствената оценка на другаря Ленин за неговия съратник. Ленин публично нарича Троцки Юдушка.

През октомври 1917 година, когато е прието решението за вземане на властта, другарите Зиновиев и Каменев се уплашват и решават да попречат на преврата, за да не попаднат в безмилостните ръце на полевия трибунал. Но как се спира държавен преврат? Съвсем просто: двамата публикуват плановете за завземане на властта в пресата. Ако начело на Русия тогава са стояли хора с достатъчно акъл в главите и със здрави нерви, са щели да избесят по уличните стълбове всички болшевики веднага щом научат за плановете за въстание. Но начело на Русия са стояли невероятни импотенти. Превратът успява именно по тази причина. Зиновиев и Каменев веднага се присламчват към победителите и стават вождове. Но пет години след преврата, като прави характеристики на съратниците си, Ленин си спомня миналото и твърди, че октомврийският епизод със Зиновиев и Каменев изобщо не е случайност. Или по-просто казано — че измяната и страхливостта са им в кръвта. И че и за в бъдеще от тях няма какво друго да се очаква освен паникьорство и предателство.

Бухарин, според Лениновата оценка, бил не само изключително ценен и крупен теоретик на комунизма, но и любимец на цялата партия. Теоретичните му възгледи обаче можело да се определят като изцяло марксистки с много голямо съмнение. Към това Ленин добавя: той никога не е учил диалектика и никога не я е разбирал добре.

По-ясно от това здраве му кажи: изключително ценният и крупен теоретик на партията е невежа. И съчинява неща, които с много голямо съмнение могат да бъдат отнесени към марксизма. А какво ли съчиняват другите, по-нисшите по ранг теоретици? Освен това любимецът на партията никога не е учил…

А Пятаков е човек с невероятна воля и невероятни способности. Въпреки че на него не може да се разчита при сериозни политически въпроси.

В онзи момент членове на Политбюро на Централния комитет са и другарите Риков и Томски. Но Ленин изобщо не ги споменава. На всички им е ясно колко струват и без коментарите му.

От писмото на Ленин следва, че само Сталин няма политически пороци и недостатъци. Ленин просто предусеща, че в бъдеще другарят Сталин невинаги ще ползва необятната си власт достатъчно благоразумно.

По това време никой не смята Сталин за вожд, но неизвестно защо Ленин слага на първо място именно него. И именно за него казва: Сталин е съсредоточил в ръцете си необятна власт. Според оценката на Ленин, Сталин е единственият, който не може да бъде наречен враг, страхливец, предател, невежа, паникьор. И при сериозни политически въпроси на него може да се разчита. Само един упрек има срещу него: прекалено е силен. И едно опасение: да не вземе да направи някоя беля.

В писмото има една-единствена препоръка към партийните съратници: Сталин да бъде свален от поста генерален секретар на Централния комитет! Враговете, предателите, страхливците, паникьорите, невежите и онези, на които не може да се разчита при решаването на сериозни политически въпроси, да останат. А Сталин да се свали!

Съвсем естествено, след това писмо другарят Ленин вече не диктува нищо съществено и важно. А може и да диктува, но до съратниците му не стига нищо.

След като написва такова писмо, другарят Ленин просто не може да живее дълго. И не живее. Другарят Сталин разбира: колкото и да крие другаря Ленин, той все напира да съчинява писма. Знае ли човек какво още може да му хрумне? Така че другарят Сталин му осигурява пълна изолация: Ленин млъква навеки, а чучело му е натъпкано с трици и изложено за всеобщо поклонение в каменна пирамида на Червения площад.

След Ленин остават трима вождове: Троцки, Зиновиев и Каменев.

Другарят Сталин не напира да става вожд, не крещи лозунги от трибуните, не обогатява златния фонд на марксизма с гениални съчинения. Другарят Сталин се занимава с канцеларската работа, онази, за която вождовете все нямат време. Другарят Сталин установява твърд болшевишки контрол върху Учразпред на ЦК — отдела за отчет и разпределение на кадрите: Иванов да се повиши, Петров да се понижи. Ушкин да се издигне от шеф на уезд до началник на губерния, а Непослушкин — обратното.

Всеки районен ръководител е номенклатура на ЦК. Тоест единствено Централният комитет може да решава съдбата му. И по-точно, един от отделите на Централния комитет — Учразпред. И всеки командир на дивизия е номенклатура на ЦК. И всеки директор на голям завод. И всеки чекист с достатъчно висок ранг — също. По върховете другарят Троцки държи речи, другарят Зиновиев преценява плановете за Световната революция, любимецът на партията другарят Бухарин, този невежа, съчинява трактати, а в низините на партията, по уездите и губерниите сиреч, вече са се сетили кой движи нещата и от кого зависи съдбата им.

През това време другарят Сталин е зает с рутинна работа. Той е организаторът на всички партийни конференции и конгреси и следователно — организатор на всички избори. Пак той контролира броенето на гласовете. Затова другарят Сталин винаги знае кой е за него, кой е срещу него и кой все още се съмнява. Другарят Сталин знае кой е за Троцки, а кой против, кой е за Зиновиев и за Троцки, а кой е само за Зиновиев, но против Троцки. Тези знания са полезни, та да насъскваш враговете си един срещу друг.

А освен това в ръцете на другаря Сталин е партийният контрол. Някой някъде краде, някой си пада по женската част, друг — по алкохолната. Един провалил плана, друг изгубил секретен документ. Всичките тия некадърници — пред суровия съд на партията! Като в крайна сметка тъкмо другарят Сталин решава кой да се накаже и на кого да се прости. На добър човек може и да се прости. Виж, лошите се наказват с цялата строгост на закона! По този начин се издигат добрите и се отстраняват, изкореняват, ликвидират лошите. Да, бурени трябва да се плевят!

Но може да се прости и на някой лош. След като го предупредиш обаче: много внимавай, ако не се придържаш към правилната линия — в ръцете ни си.

През това време другарят Сталин скалъпва „тройка“ — Зиновиев, Каменев и самия той трети. С общи усилия свалят Троцки. След това другарят Сталин сключва съюз с Бухарин. И двамата с Бухарин отстраняват Зиновиев и Каменев от властта. След което идва и редът на Бухарин.

И ето че минават 13 години, откакто Ленин е написал „Писмо до конгреса“. Всичко се е променило.

Сега вождът в страната е един — другарят Сталин.

Троцки се е оказал враг на народа. Не току-така великият Ленин предупреждава: не е наш този човек! Троцки е прогонен от партията и от страната. Опозорен и прокълнат. Странно обаче: защо другарят Сталин го е пуснал да замине в чужбина?

Става ясно, че бившите вождове Зиновиев и Каменев също са врагове на народа, убийци, терористи и затворници. В момента ги съдят. И малцина се съмняват, че нашият най-справедлив на света съд ще определи на тях и на помагачите им нещо по-малко от висшата мярка на наказание.

Бившият вожд Бухарин е свален от всички постове. Кае се и плаче. Призовава партията да се сплоти около другаря Сталин. Провъзгласява пред целия свят, че страшно ще се радва, ако разстрелят Зиновиев и Каменев. Нарича ги псета, най-отвратителните на света, човешка мърша.

Бившият вожд Пятаков, човекът с невероятната воля и невероятните способности, навремето е оглавявал правителството на Украйна. Сега е понижен до първи заместник на народния комисар на тежката промишленост. Понеже се е провинил. Навремето, отдавна, се е изказвал в подкрепа на Троцки срещу Сталин. Наясно е, че другарят Сталин някога ще му го припомни. Затова Пятаков се старае. Публично иска смъртта на Зиновиев и Каменев. През това време арестуват съпругата на Пятаков. И Пятаков моли Централния комитет да му даде възможността лично да разстрелва всички врагове на народа: от Зиновиев и Каменев до собствената си жена включително.

Човекът с невероятната воля и невероятните способности не разбира, че и без него има кой да разстрелва враговете на народа. Обясняват му го популярно.

Но той все пак намира изход! Има си държавен обвинител, другаря Вишински. На процеса срещу Зиновиев, Каменев, Смирнов и така нататък той обвинява от името на държавата, но защо да няма обвинение и от името на обществото, от името на широките народни маси? Защо да не се разкаже на страната и на света как зиновиевци-каменевци-смирновци-мрачковци са шпионирали и вредили, как са убили другаря Киров, как са организирали покушение срещу най-любимия човек, великия другар Сталин, как са подготвяли свалянето на властта на работниците и селяните? Защо да не се разобличат и всички останали заговорници, наредени на черната пейка до Зиновиев, Каменев и Смирнов?

И Пятаков пише писмо до другаря Сталин и получава отговор: браво, правилно, действай!

Ето я възможността да се отличи! Ето го шанса да изкупи грешките от миналото. И другарят Пятаков съчинява изобличаваща реч и я праща на другаря Сталин. Другарят Сталин много я харесва. И нарежда подсъдимите Зиновиев, Каменев и Смирнов да се запознаят със съдържанието й. На тях обаче речта изобщо не им харесва. И те казват дружно: ах, ти, гад! Ще ни топиш, а? Няма да мине! И тебе ще повлечем с нас.

И тримата заедно заявяват, че не друг, а самият Пятаков е враг, изменник, предател, заговорник, троцкист, отровител на кладенци и подпалвач на ниви, германски, японски, полски и румънски шпионин.

Пятаков още не го знае това. След като получава благодарност от другаря Сталин за непримиримата си позиция и за пламенното разобличаване на враговете другарят Пятаков заминава за Ялта, в санаториума на Съвета на народните комисари, за да си възстановява здравето.

3

Работата на помощник-изпълнителя не е тежка. Първата стъпка е клиентът да се изведе от килията и да се достави до мястото на проверка. Разстоянието е 55 двойни крачки по коридора и 13 стъпала надолу. С цел клиентът да не буйства не го подкарва цяла тълпа, а го придружават само помощникът и един надзирател, все едно изобщо не го водят на смърт, а за някакво допълнително уточнение.

Килиите на смъртниците в Лефортово се заключват с две ключалки. Единият ключ е у началника на затвора, другият — у корпусния надзирател. Така че дори началникът на Лефортовския затвор да намисли да пусне някой осъден на смърт, да не може да го направи. Трябва му съгласието на второ лице.

Началникът не дава ключа на никого, за да не би някой да направи копие. Корпусният също не дава своя на никого, дори на началника си. Понеже какво ти доверие: ако осъденият изчезне, ти отиваш в килията му и после вместо него ще те завлекат за краката в мазето.

И началникът на затвора, и корпусният надзирател предават всеки осъден на спецкомандата срещу подпис. Змиеядеца се разписа и в двете книги. Началникът и корпусният, всеки със своя ключ, отключват и си отиват. Нямат повече работа. Спецкомандата работи в Лефортово, но не е подчинена на началника на затвора. Спецкомандата е на пряко подчинение на комендантския отдел на НКВД.

Змиеядеца и надзирателят отварят тежката врата. Зад вратата има заключена решетка. Сложена е с цел арестантът да не се хвърли върху онзи, който влезе.

Щом чуе, че отключват, арестантът е длъжен без никаква команда да се обърне с лице към стената, ръцете на тила, с длани към вратата. Това е, за да се види, че ръцете му са празни. Понеже той няма какво да губи и току-виж те фраснал с нещо тежко по главата.

Няма с какво обаче. Килията е празна като ръцете му. Покрай едната стена има широка дървена пейка на бетонни подпори. Тя е и легло, и стол, и всичко. Дюшек, възглавница и одеяло няма. За да няма дървеници. Стените са с ламперия от някакво меко дърво. За да не се самоубие арестантът. Понеже има хитреци, които си разбиват главите в стените или в пода. Тук този номер не минава. От първия опит няма как да успееш, а втори не ти дават — веднага ти слагат усмирителна риза. Кожена. Стягат ти ръцете и краката така, че изобщо не можеш да помръднеш. Освен това ти лисват две кофи вода. Докато кожата е мокра, се търпи. Обаче като почне да съхне, направо те смачква и ти иде да виеш от болка.

Всички, които попадат в такива килии, са предупредени да не си блъскат главата в стените, че ще стане по-лошо.

Ключът от решетката е у надзирателя. Дори началникът и корпусният да се разберат да освободят арестанта, пак няма да стане, понеже нямат достъп до третия ключ.

— Затворник Смирнов, ела тук!

Идва.

— Обърни се! Дай ръцете!

Обръща се с гръб, провира ръце между пречките. Змиеядеца щраква лъскавите белезници на китките му. Подписва се още веднъж. Чак след това надзирател отключва решетката и я отваря: излизай.

Мълчи затворник Смирнов. Змиеядеца и надзирателят също мълчат. Змиеядеца само леко побутва Смирнов: тръгвай. Тръгва. Минават по коридора, слизат по стъпалата. Змиеядеца бутва вратата на кабинета и кима на надзирателя: свободен си, по-нататък е наша работа.

Кабинетът е с две врати. През едната те въвеждат, през втората те извеждат, по-точно — извличат. Прозорецът в тухлената стена е висок почти четири метра и целият кабинет е огрян от топла слънчева светлина. Затворник Смирнов чак замижава. Отвикнал е от такава яркост.

Между двете стъкла има решетка, навеки циментирана в дебелите стени. Но не разваля впечатлението. Има и скромно перденце на нежни шарки, а на перваза — саксия с мушкато. Насред кабинета е несъкрушимият бастион на бюрото. А зад бюрото седи началникът на комендантската спецкоманда другарят Крайни. В ъгъла има каса. Над другаря Крайни е окачен огромен портрет на народния комисар на вътрешните работи и генерален комисар на Държавна сигурност другаря Генрих Григориевич Ягода. Пред другаря Крайни е сложено личното дело на Смирнов. До дясната ръка на другаря Крайни има кутия „Казбек“ и кибрит. До лявата му ръка — пликче курабийки. Другарят Крайни си е взел една.

Змиеядеца свали белезниците на Смирнов и го бутна към завишеното за пода столче: сядай.

Самият той застана зад гърба му. До стената. До другите двама помощници — Риндин и Реут.

Другарят Крайни остави недоядената курабийка, замислено додъвка, преглътна и отвори делото.

— Трите имена.

— Иван Никитич Смирнов.

Змиеядеца пребледня, потърси опора в стената: ей сега, само след минути, този човек щеше да бъде убит.

— Година на раждане…

— Осемдесет и първа. Рязанска губерния.

Саня Реут намига на приятеля си Риндин и кима към Змиеядеца: ей сега ще вземе да припадне тоя нещастник, я го виж какъв е пребледнял.

— Последна длъжност?

— Народен комисар на съобщенията на СССР.

Коля Риндин също току поглежда Змиеядеца: хич го няма момчето, не е за тая работа, няма да му дойде отръки…

— Преди това?

Смирнов гордо изправя рамене и още по-гордо отговаря:

— Аз, Иван Смирнов, бях председател на Сибирския революционен комитет!

Прочут е другарят Смирнов из цял Сибир със зверската си кръвожадност. Цялата страна го познава като Сибирския Троцки. Векове няма да забрави Сибир Смирновите разстрели. Смирнов пускаше по Енисей салове с обесени като хартиени корабчета. Опожаряваше селата зиме, та онези, които не изгорят, да пукнат от студ.

— След Сибир?

— След Сибир партията ме прати в Петроград. Бях секретар на Петроградския комитет и на Северозападното бюро на ЦК.

— Към Зиновиев?

— Към Зиновиев.

Другарят Смирнов прочистваше Питер също като Сибир, По заповед на Зиновиев ликвидираше експлоататорския елемент в града. Като същевременно освобождаваше жилищата на царските генерали и министри за новите управници. Ударът му беше по бившите буржоа, но покрай тях горяха и всички останали, кронщадските матроси до бившите офицери и от инженерите до уличните босяци. Смирнов се бореше и с детската безпризорност, и със спекулата, и с епидемията от сифилис с любимото си средство — масовите разстрели.

И ето го сега, седи на столчето с гръб към Змиеядеца.

На Змиеядеца му е адски кофти. Напрегнал се е, все едно всеки момент ще припадне. Ръцете му място не си; намират: ту си разкопчава яката, ту сам си затиска устата с тях… Напипа на колана си кожената чантичка е твърдото в нея, сети се, че е френската главоблъсканица, и кой знае защо, му поолекна…

Междувременно разпитът си тече по руслото.

— Осъждан?

— За първи път през двайсет и седма. Три години за троцкизъм. С троцкизма скъсах и го осъдих публично. Втората ми присъда е от трийсет и трета. За зиновиевската опозиция. Пет години СЛОН — Соловецките лагери със специално предназначение. Не ги излежах, понеже почна новият процес. Заедно със Зиновиев и Каменев съм осъден на смърт…

— Не е задължително. Нашата власт е народна, хуманна… Подаде ли молба за помилване до работническо-селската власт?

— Подадох…

Змиеядеца видя как чак тилът на Смирнов се напряга.

Другарят Крайни каза успокояващо:

— Е, ще чакаме отговор… Пушиш ли?

— Не пуша.

— Вземи си курабийка тогава.

Смирнов не повярва на ушите си. Сто години не беше виждал курабийки.

— Вземи си де.

Смирнов стана, наведе се над бюрото, протегна ръка. Най-удобната поза да ти скочат отзад. Бюрото е широко. За да стигне до пликчето, трябва да се превие в кръста, почти да легне на плота. Равновесието му е нарушено почти докрай. Това е най-неустойчивото положение на човешкото тяло. Никакви проблеми да го обездвижиш. На пушачите — „Казбек“, на непушачите — курабийки. А помощниците си знаят работата: щом арестуваният протегне ръка напред, скачат отгоре му, ръцете зад гърба, после му връзват китките с тел.

Не стигна ръката на Смирнов до курабийките. Змиеядеца скочи на гърба му като уралски рис, фрасна го с бокса по пръстите и веднага — пак с бокса — в ребрата. Дръпна го с лявата си ръка за рамото да обърне към себе си омразната му физиономия и — с бокса между веждите. Рухна Смирнов. А Змиеядеца сграбчи столчето за единия крак, та да му пръсне главата. Не помръдна столчето — здраво беше завинтено за пода.

Другите помощници трябва да вържат Смирнов, обаче какво да му връзваш? Ей го, лежи като чувал с картофи в локва кръв. Хвърлиха се върху Змиеядеца Реут и Риндин и му извиха ръцете: ти полудя ли бе?

Докато изскачаше иззад бюрото, другарят Крайни бутна плика и курабийките се пръснаха по пода.

През разстрелната врата нахълта дежурният изпълнител другарят Злобни: какъв е този шум?

Облеклото на другаря Злобни е като облеклото на пилот — и малко като на касапин. Пилотското в него е коженият шлем, мотористките очила и дългите до лактите ръкавици. А касапското — дългата широка кожена престилка.

Другарят Крайни псува. И как да не псува — целият под е в кръв. За предсмъртния побой е определено съседното помещение — няма да се цапа кабинетът я!

Командирът на разстрелната спецкоманда побива с ботуш лицето на арестанта, обръща го към светлината. Не диша. А жив ли е, не е ли — не личи.

Реут и Риндин са притиснали Змиеядеца до стената навели са му главата в смъртоносен ключ. Питат с очи командира: какво да правим?

Другарят Крайни махна с ръка: пуснете го, де. Подритна Смирнов и се обърна към Злобни: — Май го уби. Гръмни го, да сме сигурни. Помощниците хванаха трупа на Смирнов и го повлякоха надолу по стълбите към посипаното с трици мазе.

4

Цялата комендантска спецгрупа се е събрала в голяма чиста стая с два високи прозореца. И тази стая е в затвора.

Всички са навели глави.

Другарят Крайни пръска слюнки от яд.

— Другари, имаме извънредно произшествие в групата. Нашият нов другар Змиеядеца в разрез с инструкцията се хвърли върху осъдения и му нанесе удари, довели до загуба на съзнание или до смърт. Наложи се изпълнението на присъдата да се проведе при условия на безсъзнателно състояние на осъдения или дори след смъртта му. Според инструкцията ние сме длъжни в последния момент, вече на стълбището на изпълнението, да зададем въпроса не желае ли осъденият да заяви нещо. Змиеядеца ни лиши от тази възможност. За проявената невъздържаност и нарушаване на инструкцията наказвам Змиеядеца със строго мъмрене. Ще поставя пред ръководството въпроса за отчисляването му спецгрупата. Това е. За днес сте свободни.

Другарят Крайни излезе, като тресна вратата.

Дежурният изпълнител другарят Злобни веднага го последва в кабинета му и като се увери, че вратата е затворена добре, почти викна:

— Какво правиш ти бе?!

— Какво да правя?

— Ами помисли малко! Осъдени са Зиновиев, Каменев и най-близките им помагачи. Общо 16 врагове. Всичките получават заслужената и отдавна очаквана от целия трудов народ смъртна присъда. Днес Зиновиев и Каменев ще ги гръмнат на Лубянка в присъствието на другаря Ягода. Останалите обаче са разпределени в различни разстреляй точки в Москва. Защо, а?

— Не знам.

— На процеса се изясни, че Смирнов е заместникът на Троцки в Съветския съюз. И той го призна. Докарват ни го за изпълнение. И в същия този момент — нов човек в групата ни. Лично Ягода ни го праща. Защо ни го праща, питам аз?

— Не знам.

— Тъпанар! За контрол! А прякорът му — Змиеядеца! Каза, че никога не бил убивал никого, а ти взе че повярва. Погледни му физиономията бе. Поведението. Да не мислиш, че ходи с бокс току-така? Че е пребледнял и се е разтреперил от страх? Едва се е сдържал да не скочи да го убие оня! И какво? Изцапва ти кабинета с кръв, ти го наказваш със строго мъмрене и дори заплашваш да го отстраниш. Той пък ще докладва на самия Ягода, че в Лефортово не бият клиентите преди изпълнението и че ако някой ги бие, го гонят от спецгрупата. Ще докладва, че ти, другарю Крайни, си таен троцкист, зиновиевец и каменевец, смирновец. Съчувстващ. Сам можеш да се сетиш за последствията. Но не това е страшното. Като си будала, ще си плащаш. Страшното е, че заради тебе ще заподозрат цялата ни славна група в съчувствие към троцкистите и зиновиевците.

Другарят Крайни тежко се отпусна на споменатото вече завинтено за пода столче и се хвана за сърцето.

— Злобни, ти си по-умен от мен, какво да правя?

— Обади се на пропуска да не пускат никого от нашите да излезе. Още не са се пръснали. Свиквай спец групата. Домакинът да осигури мезета…

5

Групата се е събрала в същата стая.

Другарят Крайни гледа свирепо.

— В нашата група има извънредно произшествие. Този път — истинско. Нашата страна се бори с вредителите, шпионите, диверсантите, троцкистите, зиновиевците. На нас е възложен почетният дълг да слагаме последната точка на всяко дело. Водят ни за изпълнение мерзавеца Смирнов. В бандата на Зиновиев-Каменев той е третият по ранг. Нашият нов млад другар Змиеядеца пламва от пролетарска омраза и нанася на негодника няколко удара. Къде са останалите? А?! Къде, питам, са останалите? Какво правят? Вместо да помогнат на Змиеядеца, те се хвърлят да го спрат! Реших да проверя кой как ще реагира. Наказах Змиеядеца с мъмрене. Това не е истинско мъмрене. Направих го наужким. Мислех, че цялата спецкоманда ще се възмути, ще се застъпи за младия ни другар. Но всички мълчаха! Защо, а?! Единствено само другарят Злобни прояви класова съзнателност и революционна бдителност. Нахълта в кабинета ми и насмалко да ме разкъса на парчета. И аз му обясних, че проверявам групата по отношение на бдителността. Защо никой друг не нахълта в кабинета ми? А? Какви сте вие? Троцкисти? Зиновиевци? Смирновци? Вредители? Или просто сте свикнали да си живуркате на принципа: мене не ме засяга?

Другарят Крайни размаха огромния си юмрук.

— И се благодарете, че съм добър. На никого няма да докладвам за подлото ви поведение. Колкото до нашия нов боеви другар Змиеядеца, за проявени омраза към враговете на работническата класа и старание при изпълнение на служебния дълг, обявявам му благодарност. Ще ходатайствам пред висшестоящото ръководство да му дадат парична награда и безплатна почивна карта. В нашата група, другари, се включи нов боец, у когото ври и кипи класовата злоба. Някои от вас обаче не оцениха по достойнство пролетарското му ожесточение. А той просто не можеше да дочака мига, в който ще се хвърли върху врага. Ние с вас, другари, ще ликвидираме троцкистко-зиновиевската банда. И дано сред нас да има повече такива кипящи и непобедими, както се пее в песента, другари като нашия нов колега. Той вече е един от нас. Приемете го като роден брат!

И вратата към съседната стая се отвори. На дългата маса беше строена цяла батарея бутилки и около нея — скромни мъжки мезета: краставици, доматки, задушени картофки, телешки салам, пушени гърди, сельодка с лук, широти, масълце, черен хляб.

6

Змиеядеца излезе от Лефортово. Сега накъде? Още не беше решил. Скочи на стъпалото на трамвая — където го откара. Прашният августовски вятър го блъскаше в лицето. Звънът на трамвая насреща — в душата.

Той никога не се качваше на спирка и не слизаше на спирка. Качваше се в движение и скачаше в движение. И скачаше на друг трамвай. Объркваше си следите. И той не знаеше защо. Така го беше научила службата.

Скочи от трамвая. Скочи на втори, на трети. И се озова някъде съвсем близо до Кремъл. Седна на някаква пейка. Замисли се. После решително тръгна към Александровската градина. Знаеше, че до Боровицките порти, на едно уединено място, където неизвестно защо нямаше охрана, е закачена най-обикновена пощенска кутия. И нея са написани само три думи: ЗА ДРУГАРЯ СТАЛИН.

Три дни беше носил Змиеядеца плика в пазвата си Най-после се реши да го направи. Приближи се. Вдигна зеления капак, огледа се и пусна сивия плик. Никой ли не го видя? Явно никой. Сега трябваше бързо да се махне. Като обърка следите. Скочи на един файтон: карай! Къде? Право напред! Изсипа шепа монети в шепата на файтонджията, скочи на земята и — в първата пряка. В следващата. После — на първия трамвай!

Чак после, като си пое дъх, се сети, че пощенската кутия не току-така е на затънтено място. Че това е за глупаците, за ония, които си мислят, че там няма наблюдение. А наблюдение има. Без наблюдение, особено на такова място, няма как. Ясно е като априлска утрин, че следят всеки, който пусне писмо в тази кутия. Наясно е Змиеядеца, че са по петите му. Обаче няма да го хванат, няма. Той им се измъква по известни само на него отдавна подготвени и проверени маршрути. Никого няма подире му. Сигурен е в това. Изплъзнал им се е. Но не може да си обясни защо трябва да им се изплъзва. Пощенската кутия нали е на Сталин. И нали е написал на плика кой е и къде да го намерят?

7

Тихо е в казармата. Едни къртят след нощното дежурство. Други обратното — преди дежурството си. Но повечето легла са празни — на работа са момчетата.

В ъгъла само Щуреца. Пак чете. Щом Змиеядеца влезе, тръгна към него, без да затваря книгата. Все едно иска да му покаже нещо интересно. Седна до него. И съвсем тихо:

— Чакат те. Ако споменеш някъде името ми, ще те убия.

— Кой ме чака?

— Излез през портала и мини през всички коловози. Между композициите провери да нямаш опашка. Павилиона за бира зад складовете отсреща знаеш ли го?

— Знам го.

— Там те чака един тип с мотор. Кажи: Щуреца ме праща.

— Ясно.

Змиеядеца излезе от казармата. Тръгна покрай оградата. Клекна да си завърже връзката. Много удобна поза да се огледаш, без да се озърташ подозрително. Като че ли никой не беше излязъл след него. Наоколо също никой. Гарата пълна с товарни влакове. Но е тихо. Провря се под един вагон, под втори. Сега вече може да се оглежда открито, без да предизвиква подозрения. Всички нормални хора въртят глави, докато пресичат железопътни линии.

Чудно му е: докато стигне от Кремъл до Красная Пресня, вече го чакат. Първа бойна група на Пети отдел на Главно управление на Държавна сигурност, а и в нея внедрен човек на Сталин. И кой да си помисли, че ще е тъкмо цайсът Щуреца? Света вода ненапита, а изведнъж: ще те убия, казва!

Повъртя се Змиеядеца из уличките, стигна до павилиона. И видя огромен тип с кожен шлем, с очила, с дълъг черен шлифер. Досущ дежурен изпълнител.

Без да изчака Змиеядеца да му каже кой е и какъв е, му тикна в ръцете шлем и очила и кимна към мотора: качвай се и се дръж здраво.

Неузнаваем е Змиеядеца с шлема и очилата.

Типът изрита с десния си крак педала с такава сила, че моторът изрева като дявол непокорен и чак подскочи и избълва чад бензинен — смраден и мерзък. И полетяха по ехтящите каменни улици. Моторът ревеше оглушително. Вятърът ги блъскаше в лицата. Скрил ужаса си, Змиеядеца се беше вкопчил в якия гръб.