Робърт Бийти
Серафина и черният плащ (7)

7

Серафина бавно се измъкна от каретата и застана до Брейдън. Гората ги обкръжаваше от всички страни, черна и непроницаема, дърветата с тъмна неравна кора се притискаха плътно едно до друго. Краката на Фина не я държаха, дишането й се учести. Силно се нуждаеше от движение, но положи усилия да остане редом до Брейдън и Гидиън.

Огледа се и се вслуша в необичайната тишина, опитваше се да проникне зад тази завеса в простиращата се край нея безбрежност. Не чуваше никакъв звук, нито квакане на жаба, нито нощния повик на козодоя. Но чувстваше, че там има нещо друго — огромно и безшумно. Не знаеше как е възможно.

Гидиън стоеше до нея, напрегнат и загледан в дърветата.

Каквото и да имаше там, той също го усещаше.

Брейдън се вгледа подозрително в обкръжаващия ги мрак и направи няколко крачки към предната част на каретата.

— Иска ми се да имах фенер — изрече. — Абсолютно нищо не виждам.

Конете подръпваха сбруята си и нервно пристъпваха от крак на крак.

— Когато са уплашени, винаги правят така — обясни Брейдън. В тона му пролича съчувствие. — Те нямат нито нокти, нито остри зъби, нито оръжие. Единствената им защита е скоростта.

Серафина с удивление забеляза, че младежът не просто се занимава с коне — той явно разбираше чувствата им, знаеше как мислят.

Задуха вятър, клоните на дърветата затрещяха и подплашиха конете. Животните подскочиха и опънаха сбруите до краен предел, сякаш ги бе нападнал невидим хищник. Двата предни коня изцвилиха, вдигнаха се на задните си крака и заритаха с копита във въздуха.

Фина отстъпи назад ужасена, но Брейдън се втурна между нея и животните. Застана с лице към тях, вдигна ръце и започна да ги успокоява. Те се извисяваха над него с побелели от страх очи, тресяха глава, подритваха във въздуха копита. Серафина бе убедена, че конете ще изритат младежа по главата, ще го съборят или ще го стъпчат до смърт, но той продължаваше да стои с вдигнати ръце и да им говори тихо с нежен глас:

— Всичко е наред. Заедно сме, всички сме тук.

Присъствието на момчето и ласкавите му думи успокоиха животните, което изуми Фина. Брейдън ги погали и те притихнаха. После хвана главата на предния кон и допря чело до неговото, така че двамата да се гледат очи в очи, и заговори с мек глас:

— Заедно сме, приятелче. Всичко ще бъде наред… Не трябва да бягаш, не трябва да се бориш…

Конят водач дишаше тежко, докато го слушаше, ноздрите му потръпваха. После се успокои и застина на място. Останалите жребци също притихнаха, укротени от младия господар.

— Как… как го направи? — заекна смаяна Серафина.

— С тези коне сме приятели отдавна — отвърна момчето, но не добави нищо повече.

Фина се огледа наоколо, все още потресена от действията му.

— Как мислиш, какво ги изплаши?

— Не знам. Но никога не съм ги виждал толкова ужасени.

Брейдън се обърна и се втренчи в пътя пред тях. Присви очи и посочи нещо.

— Какво е това? Не виждам. Пътят завива ли?

Серафина погледна в уречената посока. Не беше завой, а голямо старо дърво с дебели криви клони и кървавочервени листа, паднало напреки на пътя.

Внезапно от мрака се появи мистър Кренкшод и се затътри към тях.

— Нужна ни е брадва — изръмжа.

Серафина и Брейдън се спогледаха смаяно, после отново зяпнаха кочияша.

— Къде бяхте? — попита момчето.

— Нужна ни е брадва — повтори мъжът, без да отговори на въпроса.

— Ще я донеса, сър — каза помощник-кочияшът и се затича иззад него.

Фина не му бе обърнала внимание досега. Помощникът на кочияша се оказа кльощаво момче с гъста рошава коса. На ръст едва стигаше до гърба на коня водач, имаше слаби ръце и крака, костеливи лакти и колене и поривисти движения, които му придаваха вид на жребче. Носеше ливрея на кочияш, която му бе по-голяма с няколко размера и прекалено дълга. Черният цилиндър бе прекалено висок за малката му глава. Момчето беше на не повече от десет години. Изтича до задната част на каретата, отвори дървения сандък за багаж и извади оттам брадва, която в ръцете му изглеждаше направо огромна.

— Това е Нолън — приведе се Брейдън към Серафина. — Един от най-добрите ни кочияши. Грижи се отлично за конете.

— Дай ми я! — изрева мистър Кренкшод, дръпна брадвата от ръцете на хлапето и се запъти към падналото дърво.

— И аз мога да помогна, сър, мога — настоя Нолън и го последва с малка брадвичка в ръка.

— Не, не можеш. Разкарай се от пътя ми, момче! — развика се мъжът. Като че ли момчето го дразнеше със самото си присъствие.

Кочияшът замахна с все сила и заби брадвата в средата на ствола. Листата на дървото се разтресоха от удара, но по дебелата кора не личеше и следа.

Отново и отново замахваше с брадвата и в крайна сметка успя да пробие кората. Разлетяха се трески. Серафина обърна внимание на грубата сила на Кренкшод, но не можа да прецени дали Мъжа с черния плащ разполагаше със същата мощ.

— С тази скорост ще изкараме тук цялата нощ — мърмореше кочияшът, но продължаваше да сече дървото.

— Сигурен съм, че мога да помогна — обади се въодушевено Нолън, който стоеше до него с брадвичката си в ръка.

— Сигурен съм, че не можеш! Просто се дръпни и не ми се пречкай! Не ми се бутай в краката, момче!

Докато ядосаният мистър Кренкшод воюваше с дървото, Серафина забеляза, че Брейдън внимателно се оглежда наоколо. Явно се опитваше да разбере дали има друг начин да се преодолее препятствието, но дърветата в проклетата гора растяха толкова близо едно до друго, че човек не можеше да мине между тях, а какво остава за карета с четири коня.

— Къде сме? — попита Фина.

— Мисля, че сме на осемнайсет-двайсет километра от имението, в Дарденовата гора — отвърна Брейдън. — Някога е имало село наблизо.

— В него не живеят хора от много години — изръмжа мистър Кренкшод, докато сечеше дървото. — Сега там има само духове и демони.

Серафина се вгледа в гората край тях. Имаше лошо предчувствие. Като че ли ги наблюдаваха, но не можеше да разбере защо не забелязва никого. Ушите й потръпваха нервно. Дърветата се поклащаха бавно напред-назад от вятъра. Стволовете им бяха покрити със странни сиви лишеи и ивици сиво-бял мъх, който се спускаше по кората като тънките кичури коса на мъртва старица. Клоните тракаха и пукаха, сякаш самите те се страхуваха. Май много от дърветата умираха.

Серафина мина по дължината на падналото дърво. Стори й се странно, че по това време на годината листата му са все още червени, но нещо друго, което видя в основата му, наистина я притесни.

— Ела да погледнеш, Брейдън.

— Какво намери? — попита я, щом се приближи до нея.

— Смятах, че дървото е старо и загнило и просто се е срутило при последната буря, но виж…

Дънерът не изглеждаше изгнил и нямаше никакви признаци, че е пострадал от силните ветрове. Не можеше да се каже със сигурност, но като че ли бе отхапан на две от гигантски зъби. Или бе отсечен с огромна брадва.

— Погледни този ъгъл — посочи към едната страна на ствола младежът. Изглеждаше гневен и объркан. — Някой нарочно е отрязал дървото, за да падне на пътя и да го препречи.

Гидиън излая и Серафина подскочи стресната. Кучето продължи да лае, стопанинът му приклекна до него и постави ръка на тила му.

— Какво има, момче? Какво надушваш?

— Ако не възразявате — изсумтя мистър Кренкшод, — бих предпочел да не оставаме тук, за да разберем.

Уплашен от поведението на кучето и очевидно убеден, че дървото е било отсечено нарочно, кочияшът захвърли брадвата, запъна тежките си ботуши в земята и сграбчи няколко клона. Опита се да издърпа дървото встрани от пътя, но то бе прекалено тежко. Брейдън и Нолън се спуснаха да му помогнат. През цялото време Гидиън продължаваше да лае.

— Някой да изрита това псе, за да млъкне! — извика мъжът и се изплю на земята.

— Мистър Кренкшод, мисля, че трябва да обърнем и да минем по друг път — каза рязко Брейдън. Очевидно бе ядосан заради коментара на кочияша за кучето.

Слугата се съгласи, но точно в този момент силен пукащ шум отекна в гората. Серафина се приведе, готова да побегне. Земята наоколо се разтресе, чу се оглушителен грохот и огромно дърво падна напреки на пътя зад тях. Конете се разцвилиха паникьосано и заритаха с крака, опъваха кожените си сбруи и дърпаха каретата във всички посоки, но тя не помръдваше, защото спирачката бе пусната и колелата не можеха да завият. Инстинктът им казваше да бягат, независимо дали са със сбруи, или без.

Младият господар се затича към жребците.

— Не, Брейдън! — извика Фина, за да го спре.

Момчето изглеждаше решено да помогне на животните, дори те да го убият с някой ритник. Изскочи пред конете. С няколко нежни думи бързо успя да ги успокои и укроти. Щом се увери, че той е в безопасност, Серафина насочи отново вниманието си към гората, в посоката на второто паднало дърво. И тогава осъзна, че най-лошото е станало: каретата, четирите коня, четиримата души и кучето сега бяха в капан между двете дървета.

Мистър Кренкшод сграбчи отново брадвата си, добра се до тях и закрещя гневно към мрака:

— Кой е там? Покажете се, гнусни, гнили, тлъсти свине!

Фина се втренчи в тъмнината в очакване на отговор, но думите на кочияша заглъхнаха сред черната пустош край тях. Отговор нямаше.

— Мистър Кренкшод — заяви решително Брейдън, — да се опитаме да прережем дървото пред нас. Сега най-безопасно е да продължим към Ашвил възможно най-бързо.

— Много се надявам да успеем да стигнем дотам — измънка кочияшът и се затътри обратно. Докато той и двете момчета работеха по задачата, Серафина отиде да огледа зад каретата, където бе паднало второто дърво. Гидиън също се взираше в тази посока, очите му бяха неразгадаемо черни на фона на лунната светлина.

— Какво мислиш, момче? — прошепна Фина, приклекна до него и се загледа в непроницаемата гъстота на гората. — Има ли нещо там?

Сега тя и кучето бяха на една и съща страна. Замисли се за второто паднало дърво. Нямаше начин да е съвпадение. Някой целенасочено им препречваше пътя, за да не могат да избягат.

Огледа пак гората. Имаше добре развити сетива, но знаеше, че не може да надушва толкова добре живите същества като Гидиън, а той явно бе усетил някого. Вече не лаеше, вторачил се бе напрегнато към дърветата, сякаш очакваше някой или нещо да се появи. Може и да имаше недостатъци като всяко куче, но безспорно бе смел защитник.

Ох, как мразеше това Серафина: вглеждането, чакането, чувството, че примката бавно се затяга около теб. Не го понасяше. Не знаеше как да се защити, знаеше само как да ловува. А в този миг някой преследваше тях и чувството хич, ама хич не й харесваше.

Направи няколко крачки към дърветата, за да провери какво ще усети. Настръхна, изпитваше поравно страх и вълнение. Нещо в гората я привличаше. Инстинктите й казваха да навлезе по-надълбоко, да продължи навътре…

Пристъпи още малко напред. Гидиън я погледна и наклони глава, сякаш й казваше: „Ти да не полудя? Не можеш да ходиш там!“

Но Фина се шмугна тихо сред дърветата и се приведе под храсталаците. Искаше да се движи, да пълзи, да види какво има там — каквото и да бе то. Искаше да бъде ловец, а не плячка.

Остави Гидиън да пази каретата и продължи напред, все по-навътре и по-навътре в мрака на гората — същата черна гора, в която баща й настояваше никога да не стъпва, същата черна гора, която Кренкшод бе казал, че е пълна с призраци и демони.

Но Серафина бе спокойна. Намираше се точно където трябва. Тя не бе чужда тук. Реши, че щом майка й се е придвижвала през тази гора нощем, тя също ще може.

Изведнъж чу стъпки в храстите пред себе си, съвсем ясно доловими, също като стъпките на плъховете в мазето, но много по-шумни и много по-големи. Някой се движеше сред листата и калта. Не бе сигурна дали е човек, или животно.

Прокрадна се по-близо до шума, приведе се, но продължи бавно напред. Слух, зрение, обоняние, допир — всичките й възприятия бяха наострени. Сетивата й бяха нащрек, мускулите — готови за реакция. Продължи бавно, съвсем безшумно.

Вече чуваше стъпките пред себе си по-ясно. Някой стъпваше по сухи есенни листа. Първо ходеше, после се спусна в бяг. Сред гъсталаците тичаше човек. На около петдесет метра от нея, в гората. Фина се затича в посока на звука, наясно, че когато един плъх се движи, той не чува толкова добре, колкото ако стои неподвижно.

Човекът внезапно спря, тя стори същото и остана съвършено неподвижна, затаила дъх.

Знаеше, че врагът се ослушва за нея, но тя не издаваше нито звук.

Щом той отново се затича, момичето също се спусна в бяг като негова сянка.

Но изведнъж нещо стана. Стъпките спряха. Серафина усети полъх покрай лицето си, сякаш лешояд размаха криле над главата й. После внезапно чу други стъпки зад себе си, между нея и каретата. Как бе възможно? Да не би да имаше повече от един нападател?

В гората избухна какофония от звуци: пукащи листа, счупени съчки, свистене на въздуха от бързи движения. Фина напрегна мускули в миг, готова за битка. Това бе атака от всички страни.

Някъде в далечината Гидиън се разлая. Ръмжеше и тракаше със зъби, сякаш бе срещнал самия Сатана.

„Каретата — помисли си Серафина. — Нападат каретата.“

Обърна се и се втурна натам, без да обръща внимание на шума, който вдигаше. Покрай нея профуча нещо, но не успя да види какво. Докато тичаше към каретата, видя Брейдън и Нолън. Но къде беше Кренкшод? Той бе най-силният в групата, човекът, който трябваше да ги защитава.

— Внимавай, Брейдън! — извика Фина. — Те идват. Внимавай!

Момчето чу вика й и се обърна тъкмо навреме, за да избегне нападателя си. Но после подобно на черна сянка врагът се завъртя с едно светкавично движение и отново се нахвърли върху него. Гидиън се метна, ръмжеше, хапеше. Нолън удряше и риташе. Бой, викове, удари — всичко бе неразличима вихрушка, торнадо от борещи се тела.

Серафина бе на една ръка разстояние от тях, когато огромна черна сянка мина покрай нея. Залитна толкова рязко, че си удари гърба в едно дърво. Гигантски стоножки изпълзяха стреснати от пукнатините в ствола. Червеи се подадоха от земята.

Дошъл бе Мъжа с черния плащ. Беше тук, в тази гора. Нямаше много нападатели, бе само един. Изглежда, яростта на битката му даваше сили и той протягаше кървавите си, разлагащи се ръце към Брейдън. Бе ясно, че иска точно това момче.

Серафина се втурна да защити приятеля си. Гидиън също нападна, но малкият Нолън в отчаян акт на дръзка смелост се хвърли пред господаря си и застана на пътя на нападателя. Мъжа с черния плащ разпери ръце и придърпа детето към гърдите си. Лъскавите поли на плаща се увиха около него. Виковете на Нолън се превърнаха в писъци. Сив дим изпълни гората. Дърветата се разтресоха с грохотен тътен. И после момчето изчезна. Дъхът на Серафина секна. Отново се бе случило!

— Не! — нададе тя вик на гняв, ярост и отчаяние.

Наоколо затрещя, засвятка и се разнесе ужасяваща воня.

Всяко листо на всяко дърво край тях падна на земята, опръскано с кръв. Пръстта в краката им се превърна в лепкава, противна кал.

Станал по-голям и като че ли по-мощен от всякога, Мъжа с черния плащ пристъпи напред и се насочи отново към Брейдън.

Младежът трябваше или да се бори, или да бяга, но стоеше вцепенен на място, потресен от случилото се с Нолън. Взираше се в Мъжа с черния плащ, неспособен да помръдне. Без да се замисли, Серафина се хвърли напред и удари злодея по гърба. Блъскаше го силно, дращеше с дива ярост, стоварваше върху него ръце и крака с необуздан гняв! Бе като обезумяла.

Мъжа с плаща нямаше избор, освен да се обърне и да я възпре. Опита се да я махне от гърба си и да я обвие в зловещия си черен плащ, както бе сторил с другите, но Брейдън дойде на себе си и стовари върху главата му огромен клон. Гидиън се спусна в атака и ухапа неколкократно нападателя. Серафина се освободи от него, претърколи се на земята, скочи на крака и се втурна отново в битката. Тримата нападаха от различни страни.

Злодеят се извиси над тях със святкащи очи. Бяха трима срещу един и той бе загубил елемента на изненадата. Заметна рязко плющящия си черен плащ с една ръка и силната въздушна струя се стовари върху Серафина и я събори на земята. Тя заотстъпва с пълзене назад, а в това време врагът им се оттегли към гората и изчезна.

Фина се опита да си поеме въздух и скочи на крака, готова за нова атака. Но такава не последва.

Битката бе приключила.

Момичето погледна ръцете си. Пръстите й лепнеха от кръв, по ноктите й имаше остатъци от загниващата плът на Мъжа с черния плащ, но това не бяха просто следи от битката. Врагът им наистина се разлагаше.

В тъмнината на падащата нощ тя забеляза Брейдън, който лежеше на земята. Спусна се към него, изплашена, че е ранен.

— Нарани ли те? — изстреля.

— Добре съм — изохка младежът, докато Фина му помагаше да се изправи. — А ти?

— Аз съм добре.

— Не… не разбирам, Серафина. Какво беше това? Какво стана с Нолън?

— Не знам — поклати глава момичето.

— Какво направи този човек? Нолън… Нолън мъртъв ли е?

Фина не знаеше отговорите на тези въпроси. Щом се сетеше за клетия малък Нолън, започваше да й се гади. Изпитваше гняв и страх. Той бе изчезнал. Можеше ли да му помогне? За втори път се бореше с Мъжа с черния плащ и за втори път губеше приятел.

— Хайде. Трябва да се махаме, преди да се е върнал — докосна тя Брейдън по рамото.

— Какво стана с Кренкшод? — попита младежът, докато я следваше до каретата с Гидиън.

— Не видях.

— Мислиш ли, че и него е взел?

Фина долови страх и объркване в гласа му.

— Не, когато го прави, се разнасят тракащи звуци, а сега се чуха само веднъж.

— Ти знаеш какво е това — сграбчи я Брейдън за ръката и я накара да спре. — Кажи ми, Серафина.

— Видях го миналата нощ. Отвлече Клара Брамс по същия начин.

— Какво? За какво говориш? Къде? Клара мъртва ли е? Нищо не разбирам.

— Нито пък аз. Но трябва да се махаме оттук.

Брейдън вдигна пръчка от земята и погледна към гората.

— Каквото и да е това, още е тук…

Фина знаеше, че е прав. Бяха прогонили създанието, но то определено бе още тук. Не можеше да забрави как Нолън скочи пред господаря си и го спаси. Не можеше да забрави ужасеното му лице в мига, преди да изчезне. Обърна се към Брейдън. Ужасяваща мисъл започна да се оформя в съзнанието й.

— Каквото и да е това — изрече, — не бе дошло за Нолън. Искаше теб.