Робърт Бийти
Серафина и черният плащ (1)

1

Серафина отвори очи и огледа тъмната работилница за плъхове, сглупили достатъчно, че да дойдат на нейна територия, докато спи. Знаеше, че са там, отвъд нощния й периметър, скрити в пукнатините и сенките на просторното мазе; дебнеха да отмъкнат всичко, до което успеят да се доберат в кухните и складовете на голямата къща. Прекарала бе по-голямата част от деня, дремейки в любимите си потайни кътчета, но ето тук, свита на стария дюшек, зад ръждясалия бойлер в работилницата, Серафина се чувстваше най-вече у дома си. В безопасност. Чукове, гаечни ключове и всевъзможни други инструменти висяха от грубо изработените дъски на тавана и познатата миризма на машинно масло изпълваше въздуха. Когато се огледа и се ослуша в мрака, който протягаше ръце към нея, първата й мисъл бе, че е добра нощ за лов.

Баща й бе работил по строежа на имението „Билтмор“^[1] преди години и оттогава живееше незаконно в мазето. Спеше на койката, която тайно си бе сглобил зад лавиците с провизии. Въглени блещукаха в стария метален варел, над който преди няколко часа бе приготвил вечерята им — пилешко с каша. Бяха се сгушили един до друг над огъня, докато ядяха, за да се стоплят. Както обикновено Серафина изяде пилето, но не пипна кашата.

— Изяж си вечерята — изръмжа баща й.

— Направих го — отвърна тя и остави полупразната си алуминиева чиния.

— Цялата вечеря — настоя той и бутна чинията към нея, — или никога няма да пораснеш повече от прасенце.

Когато искаше да я ядоса, татко й обичаше да я сравнява с хилаво бебе прасенце. Мислеше си, че тя ще се вбеси толкова, че ще изгълта цялата тази отвратителна каша против волята си, но никога не се получаваше. Вече не.

— Изяж си кашата, малко прасенце — опита се отново да я подкокороса.

— Няма да изям кашата, тате — усмихна се Серафина леко, — независимо колко пъти ми я буташ под носа.

— Това е просто стрита царевица — тросна се той и побутна с пръчка огъня, за да намести съчките и цепениците така, както искаше да застанат. — Всички на тоя пуст свят обичат царевица… освен теб.

— Тате, знаеш, че стомахът ми не може да смели нищо зелено и жълто на цвят или противно наглед като кашата, тъй че спри да ми викаш.

— Това не е викане и ти го знаеш — отвърна й и бутна пръчката си в огъня, — но ще си изядеш вечерята.

— Изядох всичко, което ставаше за ядене — заяви тя решително и спорът приключи.

Съвсем скоро забравиха напълно за кашата и заговориха за друго.

Серафина се усмихна вътрешно, като се замисли за вечерите с баща си. Не можеше да си представи нещо по-хубаво на този свят — освен може би спането на перваза на някой от малките, огрени от слънцето прозорци в мазето — от една добродушна кавга с нейния татко.

За да не го събуди, се надигна внимателно от дюшека, мина по неравния каменен под на работилницата и се шмугна във виещия се коридор. Клепачите й все още тежаха от съня и трябваше да разтърси ръце и крака, за да се събуди, но изпитваше силно вълнение. Изпълваше я сладостно-мъчително чувство. Започваше чисто нова нощ!

Усещаше как мускулите и сетивата й се пробуждат, сякаш бе сова, която разперва криле и наостря нокти, преди да отлети и да се отдаде на своя призрачен лов.

Движеше се тихо в мрака, покрай пералните помещения, килерите и кухните. През деня мазето бе претъпкано с прислужници, но сега помещенията бяха празни и тъмни, точно каквито ги харесваше. Знаеше, че семейство Вандербилт и многобройните им гости спят на втория и третия етаж над нея, но тук бе тихо. Обичаше да обикаля из безкрайните коридори и сенчестите хранилища. Познаваше на допир и по усет, по играта на отблясъка и сенките, всяко кътче и всяка пролука. В тъмните часове на нощта това бе нейното, само нейното царство.

Над главата й се разнесе слабо шумолене. Нощта бързо встъпваше в своите права.

Серафина застина на място. Ослуша се.

Драскане на лапички по голия под. През две врати от мястото й.

Приплъзна се покрай стената.

Когато звуците спряха, тя също спря. Щом се подновиха, и тя направи няколко крачки. Овладяла бе тази техника още на седем години: движи се, когато те се движат, спирай, когато и те спират.

Сега вече чуваше дишането на създанията, дращенето на ноктите им по камъните, опашките, които влачеха по пода. Усети познатото потрепване в пръстите си, напрежението в мускулите на краката си.

Промуши се през открехнатата врата на един склад и ги видя в мрака — два едри плъха, покрити с мръсна кафява козина, се измъкваха от водосточната тръба в пода. Пришълците очевидно бяха новаци: тършуваха глупаво за хлебарки, вместо да ближат яйчения крем от пресните пасти в стаите надолу по коридора.

Без да издава звук, без дори да размърдва въздуха, Серафина направи крачка към плъховете. Втренчила бе поглед в тях. Ушите й долавяха и най-малкия звук, който издаваха гадинките. Можеше дори да надуши отвратителната воня на клоака, която се носеше от тях. А те продължаваха да си вършат гадната, миризлива работа, без да я забелязват.

Спря само на няколко крачки от плячката си, скрита в гъстата сянка, готова да се хвърли напред всеки момент. Как обичаше този миг преди самия скок! Залюля се съвсем леко напред и назад, докато избираше подходящия ъгъл за атака. И после се метна напред. С едно мълниеносно движение сграбчи с голи ръце и двата пищящи, гърчещи се плъха.

— Паднахте ли ми, гадни твари! — изсъска.

Обхванатият от ужас по-малък плъх се извиваше отчаяно в опит да се измъкне, но по-големият се обърна и я ухапа по ръката.

— Без такива номера! — извика момичето и стисна плъха за шията.

Гадинките яростно се съпротивляваха, но Серафина ги държеше здраво и нямаше начин да ги пусне. Отнело й бе доста време, за да научи този урок като по-малка, но вече знаеше, че хванеш ли плъхове, трябва да държиш и да стискаш, независимо какво се случва. Дори когато впиват в кожата ти мъничките си нокти или увиват около ръката ти люспестите си, змиеподобни опашки.

Най-накрая, след няколко секунди яростна борба, уморените плъхове осъзнаха, че не могат да й избягат. Застинаха и се втренчиха в нея с черните си мънистени очички. Нослетата им шаваха, а дългите им палави мустачки вибрираха от страх. Плъхът, който я бе ухапал, обви дългата си люспеста опашка два пъти около ръката й — явно търсеше ново предимство, което би му помогнало да избяга.

— Дори не се опитвай — предупреди го Серафина.

Ухапаното място все още кървеше и тя нямаше никакво желание да търпи плъхски игрички. И преди я бяха хапали и определено не й харесваше.

Стисна гадните твари в юмруците си и тръгна по коридора. Чувстваше се чудесно, тъй като още преди полунощ бе хванала два плъха — и то такива противни гадини. Те несъмнено щяха да прегризат чувала със зърното, за да се доберат до него, или да съборят яйцата от лавицата, за да изближат от пода разтеклите се белтъци и жълтъци.

Изкачи старите каменни стъпала, които водеха навън, към двора, и прекоси цялата зелена площ на имението, докато стигна до самия му край, чак до гората. После метна плъховете в гъсталака.

— Махайте се оттук и не си и помисляйте да се връщате! — извика. — Следващия път няма да съм толкова любезна!

Хвърлените гадинки се претърколиха надалеч от инерцията и застинаха на място — трепереха в очакване на смъртоносния изстрел. Когато нищо подобно не последва, се обърнаха и я зяпнаха изумено.

— Изчезвайте, преди да съм размислила — заплаши ги момичето.

Без да губят повече време в колебание, гризачите се шмугнаха във високата трева.

Имаше време, когато уловените плъхове нямаха такъв късмет. В онези дни Серафина оставяше мъртвите гадинки до леглото на баща си, за да му покаже резултата от нощната си работа. Но това бе преди цяла вечност.

От съвсем ранна възраст Серафина наблюдаваше внимателно мъжете и жените, които работеха в помещенията в мазето, и знаеше, че всеки от тях изпълнява определена задача. Задължението на баща й бе да оправя асансьорите — и големите, и кухненските за пренасяне на храна, механизмите на прозорците, системата за отопление и другите механични приспособления, от които зависеше животът в имението с двеста и петдесет стаи. Татко й се грижеше да работи добре и органът в банкетната зала, където мистър и мисис Вандербилт организираха изисканите си балове. Освен баща й в имението се трудеха готвачи, кухненски помощнички, камериерки, коминочистачи, перачки, сладкари, прислужнички, лакеи и много, много други.

Когато бе на десет години, Серафина попита:

— Тате, и аз ли си имам работа като всички останали?

— Разбира се, че имаш.

Но на нея не й се вярваше. Сигурно говореше така, за да не нарани чувствата й.

— И каква е? Каква е работата ми? — настоя тя.

— Имаш много важна задача и никой не може да я върши по-добре от теб, Фина — обърна се баща й към нея с галеното й име.

— Е, кажи ми каква е?

— Предполагам, че длъжността ти е „Г. Л. П. на имението «Билтмор»“.

— Какво означава това? — попита го развълнувано.

— Главен ловец на плъхове.

Баща й може и да се бе пошегувал тогава, но думите му разпалиха огън в душата на Серафина. Дори сега, две години по-късно, помнеше как се задъха от вълнение, как се усмихна гордо, щом го чу. Главен ловец на плъхове. Хареса й как звучи! Всички знаят, че плъховете са огромен проблем в голямо място като „Билтмор“ — с неговите хранилища, рафтове, плевни и шкафове. А и Серафина от най-ранна възраст бе показала вроден талант за улавяне на лукавите четириноги вредители, които крадяха храна, оставяха след себе си акита, разнасяха зарази и умело избягваха поставените от възрастните капани и примамки с отрова. За нея не бе никакъв проблем да хваща плашливите мишки, които се поддаваха лесно на паника в ключови моменти. Но улавянето на плъхове си беше трудна работа и й се налагаше всяка нощ да ги преследва. С тях усъвършенстваше уменията си.

Сега бе на дванайсет години. И бе точно това: Г. Л. П. Серафина.

Докато наблюдаваше как гадинките изчезват в гората, я завладя странно чувство. Прииска й се да се втурне след тях, да види това, което виждат те под листата и клоните, да проучи всички хълмове и долини, да изследва потоците и всички други чудеса. Но нейният татко го бе забранил строго.

— Никога не ходи навътре в гората — повтаряше й непрекъснато. — Там живеят тъмни сили, които никой не разбира. Има неща, които не са естествени и могат да ти навредят.

Серафина стоеше в края на гората и се взираше сред дърветата в сумрака. От години слушаше истории за хора, които са се изгубили в пустошта и никога не са излезли оттам.

Запита се какви ли опасности се крият на това място. Черна магия, демони или гнусни зверове? От какво ли се боеше толкова баща й?

Можеше до безкрайност да се препира с него на всякакви теми просто заради тръпката — за това, че отказва да си яде кашата, че спи денем и ловува нощем, че дебне семейство Вандербилт и техните гости, но никога не спореше за гората. Знаеше, че когато казва тези неща, баща й е ужасно сериозен. Толкова сериозен, колкото когато говореше за нейната покойна майка. Понякога можеш да дърдориш и да не слушаш родителите си, но друг път трябва просто да стоиш тихичко и да правиш това, което ти казват — ако искаш да живееш.

Почувства се странно самотна. Обърна гръб на гората и се загледа към имението. Луната висеше над островърхите, покрити с лъскави плочи покриви и се отразяваше в стъкления купол на зимната градина. Над планините премигваха звезди. Тревата, дърветата и цветята в грижливо поддържаните лехи сияеха на лунната светлина. Серафина виждаше всичко, до най-малката подробност — всяка жаба, всеки охлюв и всички други нощни твари. Самотен присмехулник пееше вечерната си песен от една магнолия, а бебетата колибри, сгушени в мъничкото си гнездо сред виещата се глициния, потрепваха насън.

При мисълта, че баща й е помогнал да бъде създадено всичко това, се ободри донякъде. Той бе един от стотиците каменоделци, дърводелци и други майстори, дошли преди години в Ашвил от околните планини, за да построят имението „Билтмор“. Останал бе, за да поддържа машинариите. Но докато всички други работници се прибираха вечер по домовете си, при своите семейства, Серафина и баща й се криеха сред парните котли и механизмите в работилницата като пътници без билети, вмъкнали се в машинното отделение на огромен кораб. Работата бе там, че те нямаха дом, където да отидат, нямаха роднини, които да ги очакват. Когато го разпитваше за майка си, татко й отказваше да говори. Така че те си нямаха никого другиго и откакто Фина се помнеше, живееха в подземието.

— Тате, защо не живеем в крилото на прислугата или в града като другите работници? — питаше го понякога.

— Не си тормози главичката с такива неща — изръмжаваше винаги той.

Научи я да чете и да пише сравнително добре, разказваше й много за околния свят, но никак не му се говореше за това, което всъщност я интересуваше най-много: какво се случва в душата му, какво бе станало с майка й, защо бе сама, без братя и сестри, защо нямаха никакви приятели и никой не им идваше на гости. Понякога така й се искаше да бръкне вътре в него, да го разтърси силно и да види какво ще измъкне оттам. Но през повечето време баща й спеше по цяла нощ и работеше по цял ден, вечер приготвяше нещо за хапване, разказваше й приказки и, общо взето, двамата си живееха прекрасно. Фина не го разтърсваше, защото знаеше, че той не иска да бъде тормозен. Оставила го бе на спокойствие.

Нощем, когато къщата потъваше в сън, Серафина тихичко се прокрадваше горе и измъкваше книги, които четеше на лунна светлина. Веднъж подслуша как икономът се хвали на един гостуващ писател, че мистър Вандербилт е събрал двайсет и две хиляди книги, но само половината от тях са в библиотеката. Останалите бяха пръснати по рафтове и маси из цялата къща и за Серафина те бяха като изкусителните зрънца ирга^[2] — ръката й сякаш сама се протягаше да ги откъсне. Никой не забелязваше, че книгите от време на време изчезват, а след няколко дни отново се появяват на същото място.

Беше чела за великите битки между щатите, за разкъсаните в боевете знамена, за дишащите пара метални чудовища, с които хората се придвижват от място на място. Искаше й се да се промъкне нощем на гробището с Том и Хък^[3], да се озове на необитаем остров с швейцарското семейство Робинзон^[4]. В някои нощи й се щеше да е една от четирите дъщери на любящата майка от „Малки жени“^[5]. Други вечери си представяше как среща призраците от Слийпи Холоу^[6] или трака, трака, трака до безкрайност с клюн като черния гарван на Едгар Алън По. Обичаше да разказва на баща си за книгите, които чете, и си измисляше свои приказки — с въображаеми приятели, странни семейства и призраци, бродещи в нощта, но той никога не проявяваше интерес към нейните страшни фантазии. Беше прекалено здравомислещ за такива нелепици и не искаше да вярва в нищо, освен тухли, болтове и други подобни солидни предмети.

Все по-често Серафина се чудеше какво ли ще е да си има таен приятел, за когото баща й не знае, някого, с когото да разговаря за всичко, което си пожелае. За съжаление, шансът да срещне други деца, които се мотаят из мазето на имението в тъмна доба, не бе особено голям.

Неколцина от готвачите в кухнята и работниците в котелното, които се прибираха вечер в домовете си, я бяха засичали и знаеха приблизително коя е тя. Но камериерките и лакеите от горните етажи никога не я бяха виждали. И, разбира се, господарите на имението дори не подозираха за съществуването й.

— Вандербилт не са лоши хора, Фина — казваше баща й, — но те не са от нашата черга. Ако ги видиш, крий се. Не позволявай никой да те оглежда добре. И каквото и да се случи, не споделяй с никого как се казваш и коя си. Чуваш ли ме?

Серафина го чуваше. Чуваше прекрасно всичко. Можеше да чуе дори мислите на мишките. И все пак не разбираше защо с баща й живеят по този начин. Не знаеше защо татко й я крие от света, нито защо се срамува от нея, но бе сигурна в едно: че го обича с цялото си сърце и не желае да му създава проблеми.

Затова се научи да се придвижва тихо и незабелязано — не само за да улавя плъхове, но и за да избягва хората. Когато се чувстваше особено смела или самотна, се прокрадваше горе, в жилищните помещения на знатните господа. Бе дребничка за възрастта си и с лека стъпка. Сенките й бяха приятели. Наблюдаваше скришом пищно облечените гости, които пристигаха с разкошните си карети, теглени от красиви коне. Никой не я виждаше, когато тя се криеше под леглата или зад вратите. Никой не я забелязваше вътре в гардероба, докато закачаше палтото си. Когато дамите и господата се разхождаха из залите на имението, Фина незабелязано ги следваше и подслушваше разговорите им. Харесваше й да гледа девойките в техните сини и жълти рокли, с развяващи се в косите панделки. Подтичваше покрай тях, когато обикаляха из градината. Когато децата си играеха на криеница, дори не подозираха, че има още един играч. Понякога Серафина съзираше дори самите мистър и мисис Вандербилт да се разхождат, хванати под ръка, или пък техния дванайсетгодишен племенник, който яздеше из земите на имението. До него винаги подтичваше черно куче с лъскава гладка козина.

Фина виждаше всички, а те нея — никога. Дори кучето не я надушваше. Напоследък се замисляше какво ли би станало, ако я забележат. Ако момчето я зърне. Какво трябваше да направи тогава? А ако кучето я подгони? Дали би успяла да се покатери на някое дърво? Понякога си представяше какво би се случило, ако се озове лице в лице с мисис Вандербилт. „Здравейте, мисис В. Аз ловя плъховете ви. Как предпочитате — да ги убивам на място или само да ги прогонвам от къщата?“

Понякога си мечтаеше да носи красиви рокли, да има панделки в косата и лъскави обувки. А понякога, само понякога й се приискваше не просто да подслушва тайно разговорите на хората, но и да участва в тях, да обсъжда редом с всички останали. Не само да наблюдава другите, но и те да я виждат.

И сега, докато се връщаше през ливадата към главната сграда, се замисли какво ли ще стане, ако някой от гостите или младият господар, чиято спалня бе разположена на втория етаж, внезапно се събуди, погледне през прозореца и види тайнствена девойка да се разхожда сама посред нощ.

Татко й никога не говореше за това, но Серафина знаеше, че не прилича на другите. Телцето й бе дребно и кльощаво — само кости, мускули и сухожилия.

Не притежаваше нито една рокля, носеше стара работна риза на баща си, която пристягаше на тънката си талия с връвчица, открадната от работилницата. Баща й не й купуваше дрехи, защото не искаше хората от града да започнат да задават въпроси и да любопитстват, дразнеше се, когато някой си пъхаше носа в чуждите работи.

Дългата й коса не бе с един цвят като на нормалните хора, а в различни златисти и светлокестеняви оттенъци. Скулите й бяха особено ъгловати, остри. И имаше огромни, непоколебими кехлибареножълти очи. Нощем виждаше също толкова добре, колкото и през деня. Дори способността й да се придвижва безшумно бе необичайна. Всички хора, които бе срещала — особено баща й, издаваха толкова силни шумове, когато ходеха, че й напомняха за едрите белгийски коне, впрегнати във фермерските каруци и земеделските машини из нивите на мистър Вандербилт.

Загледана в прозорците на голямата къща, сега тя неволно се запита какво ли сънуват хората, спящи в тези стаи, с техните едноцветни коси, дълги остри носове и едри тела, докато лежат в меките си легла, сред великолепния мрак на нощта? За какво копнеят? Какво ги разсмива и какво ги плаши? Какво чувстват? Какво са вечеряли, дали децата им са си изяли и кашата, или и те като Фина са излапали само пилешкото?

Когато се спусна надолу по стълбите и после обратно в мазето, чу нещо в един от по-далечните коридори. Спря и се ослуша, но не успя да различи източника на шума. Не беше плъх. Сигурна бе. Нещо по-голямо? Но какво?

Заинтригувана, тръгна в посока към звука.

Мина покрай работилницата на баща си, кухните и другите помещения, които познаваше отлично, и продължи по-нататък, към територия, в която ловуваше много по-рядко. Чу шум от затваряне на врати, стъпки и неясни звуци. Сърцето й заби учестено. Някой бродеше из коридорите в мазето. Нейните коридори.

Продължи напред.

Не беше слугата, който всяка нощ изхвърляше боклука, нито прислужник, който носеше късна вечеря за огладнял гост — тя разпознаваше с лекота стъпките им. Понякога единайсетгодишният помощник на иконома спираше по средата на коридора, за да изяде набързо няколко курабийки от сребърния поднос, който му бе наредено да занесе на горния етаж. Серафина застиваше на няколко метра зад него, в тъмно ъгълче, и си представяше, че са приятели и си бъбрят оживено, докато се наслаждават на компанията си дори за кратко. А после момчето избърсваше пудрата захар от устните си и се затичваше, за да навакса изгубеното време.

Но това не беше и той.

Който и да бе, носеше обувки с твърди подметки — скъпи обувки. Но изисканите господа нямаха работа тук долу, в подземните помещения! Защо обикаляше из тъмните коридори посред нощ?

Все по-любопитна, Серафина последва непознатия, като внимаваше той да не я забележи. Когато го доближи, успя да види само висока черна фигура и едва мъждукащ фенер. До него се придвижваше втора сянка — нещо или някой, но Серафина не посмя да пристъпи още по-близо, за да види по-ясно какво или кой бе това.

Подземният етаж беше огромен, построен под хълма, на който бе издигната къщата, с множество различни стаи, коридори и нива. Някои места — като кухните и пералните помещения, имаха гладки, измазани с хоросан стени и прозорци. Стаите бяха семпли, оскъдно украсени, но за сметка на това сухи, чисти и подходящи за персонала, който се трудеше там всеки ден.

По-долните участъци на подземната структура се намираха в по-влажната зона и слизаха дълбоко, чак до основите на къщата. Стените и таваните на тези помещения бяха от грубо обработени каменни плочи, между които ясно личаха ивиците засъхнал хоросан. Серафина рядко слизаше тук, защото бе студено, сиво и мръсно.

Внезапно стъпките смениха посоката си. Сега се движеха към нея. Пет изплашени плъха я подминаха с писък в коридора. Никога досега не бе виждала гадинките толкова ужасени. От пукнатините в стените изпълзяха паяци. Хлебарки и стоножки изникнаха от пръстения под.

Смаяна от ставащото, Фина затаи дъх и се притисна в стената, вцепенена от страх като треперещо зайче при вида на прелитащ над него ястреб.

Човекът приближаваше и сега Серафина долови още един звук. Приличаше на влачене на малки крачета — обути в чехли, може би детски, но нещо не бе наред. Детето влачеше крака, понякога ходеше по каменния под… беше сакато… не… съпротивляваше се… дърпаха го насила!

— Не, сър! Моля ви, недейте! — хлипаше момиченцето, гласът му трепереше от страх. — Не ни е позволено да идваме тук.

Говореше като дете от добро семейство, обучавано в скъпо училище.

— Не се тревожи. Ето тук сме… — обади се мъжът и спря пред вратата, точно зад ъгъла, където се бе сгушила Серафина. Тя чуваше дишането му, движението на ръцете му, шумоленето на дрехите им. Заливаха я топли вълни. Искаше да се затича, да избяга, но краката й сякаш отказваха да помръднат.

— Няма от какво да се боиш, дете — каза мъжът на момичето. — Няма да ти сторя зло…

От начина, по който го изрече, Серафина я побиха тръпки.

„Не отивай с него — помисли си. — Не отивай!“

По гласа на детето личеше, че то е по-малко от нея, и на Серафина й се искаше да помогне, но не й достигаше смелост. Притисна се плътно до стената, уверена, че ще я забележат. Краката й трепереха, имаше чувството, че всеки момент ще се свлече на пода. Не виждаше какво се случва зад ъгъла, но внезапно детето издаде вопъл, от който кръвта на Фина се смрази. Тя подскочи от страх и с мъка потисна собствения си вик. После чу звуци от борба — момичето се откъсна от ръцете на непознатия и се спусна да бяга.

„Бягай, дете, бягай“ — окуражи го мислено Серафина.

Стъпките на мъжа отекнаха из коридора, когато подгони детето. Личеше, че не тича след бегълката, а се движи спокойно, неумолимо след нея, уверен, че тя няма къде да се скрие. Бащата на Серафина й бе разказвал как рижите вълци преследват елени в планината — не бързат, просто разчитат на упоритостта и настоятелността си.

Фина не знаеше какво да прави. Да стои в тъмния ъгъл и да се надява, че мъжът няма да я намери? Или да избяга заедно с уплашените до смърт плъхове и паяци, докато още има възможност? Най-добре да изтича при баща си, но какво щеше да стане с момиченцето? То бе толкова безпомощно, бавно, беззащитно, уплашено. Повече от всичко на света сега се нуждаеше от приятел, който да му помогне. Серафина с цялото си сърце желаеше да стане този приятел, ужасно много искаше да помогне… но не можеше да се накара да направи и крачка към мъжа.

Момичето отново изпищя.

„Този гаден, мръсен плъх ще го убие — помисли си Фина. — Ще убие детето.“

В пристъп на ярост и безстрашие се спусна към шума. Движеше се с неподозирана скорост. Съзнанието й бе замъглено от възбуда и вълнение. Зави зад един ъгъл, после зад още един и още един… Но когато стигна до покритото с мъх стълбище, което водеше към по-долните части на подземния етаж, рязко спря, пое си въздух и отметна глава. Намираше се на студено, влажно, слизесто, отвратително място, което винаги се стараеше да избягва — особено през зимата. Неведнъж бе чувала да се говори, че през студените месеци, когато пръстта е прекалено замръзнала, за да копаят гробове, държат телата на мъртъвците именно тук. Защо момичето бе побягнало насам, за бога?

Серафина се спусна нерешително по влажните, лепкави стъпала, като повдигаше и разтърсваше ту единия, ту другия си крак при всяка стъпка. После тръгна по дългия лъкатушещ коридор. От тавана капеше тъмна гадост. Това противно, просмукано от влага място я плашеше до мозъка на костите, но продължи да върви. „Трябва да помогнеш на детето — повтаряше си. — Не можеш да се върнеш.“ Проправи си път сред лабиринта от виещи се коридори. Зави надясно, наляво, пак наляво, после надясно, докато не изгуби представа колко далече е стигнала. После чу шум от борба и викове, които идваха иззад ъгъла пред нея. Бе съвсем близко!

Спря. Поколеба се. Беше ужасена и сърцето й биеше толкова силно, че сякаш щеше да изскочи от гърдите. Не искаше да пристъпи напред, но човек трябва да помага на приятелите си, нали? Не знаеше много за живота, ала в това бе твърдо уверена и не желаеше да побегне като плашлива катерица в момент, когато помощта й бе най-необходима. Трепереше цялата, но се постара да се успокои, пое си дълбоко въздух и направи крачка зад ъгъла.

На каменния под се търкаляше захвърлен фенер, стъклото му бе счупено, но огънят още тлееше в него. Мъждивата му светлина осветяваше момиче с жълта рокля, което отчаяно се бореше за живота си. Висок мъж с черен плащ и качулка го стискаше за китките. Ръцете му бяха покрити с кръв. Момичето се мъчеше да се отскубне.

— Не! Пуснете ме! — викаше и се гърчеше в ръцете на мъжа.

— Успокой се — каза нападателят. Гласът му бе мрачен, някак свръхестествен. — Няма да ти навредя.

Момичето имаше светла къдрава коса и бледа кожа. Съпротивляваше се, но мъжът с плаща го стисна с ръце и започна да го придърпва към себе си. Детето се извиваше и го удряше в лицето с юмручета.

— Не се дърпай и скоро всичко ще приключи — придърпа го отново мъжът.

Серафина изведнъж разбра, че е направила ужасна грешка. Тази работа не й беше по силите. Знаеше, че трябва да помогне на момичето, но краката й се бяха сраснали с пода. Не можеше да си поеме въздух, камо ли да се впусне в бой.

„Помогни на детето! — крещеше си мислено. — Помогни му! Нападни плъха! Нападни плъха!“

Най-накрая събра кураж и се втурна напред, но точно в този момент черният атлазен плащ на мъжа политна нагоре като обладан от безплътен призрак. Момичето изпищя. Плащът се обви около него като хищна гладна змия. Тъканта се движеше като по собствена воля, виеше се и се гърчеше, издаваше страховит тракащ звук, сякаш стотици гърмящи змии съскаха заплашително. Серафина зърна ужасения поглед на момичето сред гънките на поглъщащия го плащ, видя молбата в сините му, изпълнени със страх очи: „Помогни ми! Помогни ми!“ После краищата на плаща се затвориха над главата му, писъкът заглъхна и детето изчезна. Остана само чернотата на атлазената тъкан.

Серафина ахна смаяно. В един момент момичето се бореше да се освободи, а в следващия просто изчезна. Плащът го бе погълнал. Напълно объркана, потресена от скръб и страх, Фина стоеше на място, зашеметена от видяното.

В продължение на няколко секунди мъжът се тресеше от силни вибрации и около него се появи призрачно сияние — потрепваща тъмна аура. Серафина долови гнусна миризма на гниещи вътрешности и отскочи назад. Сбърчи нос и стисна плътно устни, опита се изобщо да не диша.

Навярно все пак бе издала някакъв звук неволно, защото мъжът с черния плащ внезапно се обърна и я погледна. И за първи път я забеляза! Фина имаше чувството, че гигантски остри нокти се впиват в гърдите й. Гънките на качулката закриваха лицето на мъжа, но очите му горяха в мрака с неестествен блясък. Тя се вцепени и застина, напълно ужасена.

— Няма да ти сторя зло, дете…