Робърт Бийти
Серафина и черният плащ (15)

15

Серафина проследи с поглед как дръжката направи четвърт оборот и после спря с рязък звук — метал се удари в метал. На влизане в стаята бе заключила зад себе си и помнеше колко тежка бе ключалката, колко здрави бяха дъбовите панели, дебели почти три сантиметра. Да се разбие вратата, бе практически невъзможно. Можеха само да се надяват, че Мъжа с черния плащ няма да проникне вътре с магия.

Фина усещаше как той диша от другата страна, как се ядосва, че не може да влезе.

Чакаше го, прегърнала Гидиън през шията.

След секунда дръжката се върна в първоначалното си положение, а стъпките се отдалечиха и заглъхнаха бавно по коридора. Серафина пусна кучето и тримата отново си отдъхнаха облекчено. Погледна към Брейдън:

— Размина ни се.

— Добре, че дойде преди него.

Фина се върна на леглото. Лежаха в мрака, вслушваха се в звуците на голямата къща и чакаха. Какво? Да доловят тропот от бягащи крака или ужасени викове? Не бяха сигурни. Но тишината нарушаваха само пукащите цепеници в камината, а след като заспаха — и собственото им равномерно дишане.

 

 

На следващата сутрин Серафина се събуди от развълнувано тропане по вратата. Беше лелята на момчето.

— Брейдън, време е за ставане. Брейдън?

Фина скочи от леглото и се огледа къде може да се скрие.

— Тук — прошепна младежът и премести медната решетка на вентилацията до бюрото си.

— Брейдън, всичко наред ли е? — попита леля му зад вратата. — Моля те, отвори, скъпи. Тревожа се за теб.

Серафина се вмъкна във въздухопровода и Брейдън върна решетката на мястото й. Момичето го видя как пъха роклята под кревата, а после се оглежда, за да се убеди, че в стаята не са останали следи от присъствието й. Гидиън също наблюдаваше с интерес господаря си, наострил уши и наклонил любопитно глава.

— Да не си казал и дума — предупреди го момчето и кучето веднага отпусна уши.

Едва тогава Брейдън отвори вратата.

— Тук съм. Всичко е наред.

Леля му влетя в стаята, прегърна го и го притисна към себе си. В този момент Серафина разбра, че мисис Вандербилт наистина го обича. Личеше си по силната прегръдка.

— Какво е станало? — неуверено попита момчето.

— През нощта е изчезнал синът на пастора.

 

 

Нова жертва. Стомахът на Серафина се сви на топка. Три деца за три нощи. Сякаш неведома сила тласкаше злодея все по-силно и по-силно към действие. А тя така се бе зарадвала, че с Брейдън успяха да се спасят от Мъжа с черния плащ, скрити в стаята. Всъщност това означаваше, че вместо тях той бе взел друга жертва. Още едно дете бе изчезнало. Фина бе избегнала срещата с демона, но не бе успяла да го спре.

Знаеше, че трябва да намери друг изход от стаята на момчето, затова тръгна по тесния въздухопровод. Искаше да провери накъде води. Тунелът се раздели и тя избра десния ръкав. Попълзя още малко — отново разклонение. Оказваше се, че мрежа от тайни проходи пресича цялата къща. Ето къде се бяха крили плъховете през всички тези години!

Мина покрай проходи, които водеха към най-различни стаи — гостни, вестибюли, спални, даже бани. Видя камериерки да оправят постелите и гости да се приготвят за закуска. Всички си шепнеха разтревожено и объркано. Никой не разбираше какво се случва. Тук-там се чуваха разговори за призраци и убийци. „Билтмор“ се превръщаше в дом, обитаван от духове, в който изчезваха деца.

Серафина видя лакея мистър Прат да върви припряно по коридора заедно с мис Уитни.

— Не, не, това не е обикновен убиец — уверяваше я той.

— Говорите ужасни неща! — възмути се камериерката. — Откъде знаете, че са мъртви?

— Мъртви са, можете да ми вярвате. Имаме си работа със създание на нощта, дошло направо от ада.

Думите му поразиха Серафина. Той каза „създание на нощта“. Но и тя бе такава. Или поне така мислеше за себе си. Създанията на нощта задължително ли бяха рожби на злото? И тя ли беше? Обзе я ужас при мисълта, че може по някакъв начин да е свързана с Мъжа с плаща или да прилича на него.

— Е, и какво да правим? Това бих искал да знам — чу се отнякъде силен мъжки глас.

Фина запълзя в посоката, от която се носеха думите, и погледна през металната решетка в — както се оказа — оръжейната. Виждаха се около дванайсет мъже, които разгорещено обсъждаха случващото се в имението.

— Опасявам се, че нищо не може да се направи, господа — каза мистър Вандербилт. — Трябва да оставим детективите да си свършат работата.

Господарят познаваше имението като пръстите на ръцете си — все пак той сам го бе проектирал. Интересно защо бе направил толкова тайни стълбища и скрити врати? Той беше богат, имаше пари и възможност да осъществи всичките си планове. А и кой би посмял да заподозре в нещо човек с фамилията Вандербилт?

Да… Защо изобщо бе построил дома си в средата на мрачна гора?

Мистър Вандербилт уверяваше всички, че най-разумното сега е да оставят детективите да си свършат работата. А кой им плащаше? Той. Така че разследващите навярно щяха да открият онова, което той поиска.

Останалите господа заклатиха недоволно глави.

— Може би трябва да се обърнем за помощ към някоя прочута детективска агенция от Ню Йорк — предложи мистър Бендъл. — Местните провеждат доста разпити, но май не постигат особени резултати.

— А може би трябва да организираме още една група за търсене? — подсказа мистър Торн.

— Съгласен съм — кимна мистър Брамс. — Детективите смятат, че децата са похитени от някого от слугите, но аз мисля, че не бива да ограничаваме кръга на заподозрените. Всеки един от нас може да е виновникът, господа.

— Например вие, Брамс, така ли? — избухна мистър Бендъл, явно засегнат от думите му.

— Не говорете глупости — застана между тях мистър Вандербилт. — Сред нас няма престъпници. Успокойте се.

— Дамите са ужасно уплашени — обади се мъж, когото Серафина не познаваше. — Всяка нощ изчезва дете. Трябва спешно да направим нещо!

— Но ние все още не знаем дали нападателят живее в „Билтмор“, или е някой приходящ. Може да е абсолютно непознат човек. А може наистина да е някой от персонала. Например мистър Боусман или мистър Кренкшод.

— Дори не знаем дали изобщо съществува нападател — намеси се мистър Бендъл. — Нямаме никакви доказателства, че децата са похитени. Не бива да изключваме възможността да са избягали сами!

— Разбира се, че има нападател! — развълнува се мистър Брамс. — Някой отвлича децата ни! Моята Клара не би избягала сама! Мистър Торн е прав, трябва да организираме отново спасителна група.

Мистър Ростонов също говореше нещо на смесица от руски и английски, но никой не му обръщаше внимание.

— А ако децата са паднали в дупки в мазето…? — обади се мистър Бендъл.

— В мазето няма никакви дупки — твърдо заяви мистър Вандербилт, оскърбен от предположението, че домът му може да представлява опасност.

— Или в открит кладенец някъде в двора на имението? — продължи мисълта си мистър Бендъл.

— Основната ни задача сега е да предпазим децата, които все още са с нас — обади се мистър Торн. — Особено се безпокоя за младия господар. Какво да направим, за да е в безопасност?

— Не се притеснявайте — отвърна мистър Вандербилт. — Ще опазим Брейдън.

— Това е чудесно, но наистина смятам, че трябва да организираме спасителна група — продължи да настоява мистър Брамс. — Трябва да намеря своята Клара!

— Много съжалявам, но не смятам, че ще има полза от това — отвърна мистър Вандербилт. — Няколко пъти претърсвахме и къщата, и земите около нея. Трябва да измислим друго. Трябва да разгадаем тази ужасна тайна…

Мистър Ростонов се обърна към мистър Торн и го докосна по ръката, сякаш търсеше подкрепата му.

— Некоторые убивают детей — изрече на руски.

— Отец, все в порядке. Мы организуем новый поиск, батюшка — отвърна мистър Торн.

Серафина си спомни, че мистър Торн знае руски — мистър Бендъл го бе споменал, но все пак й се стори странно. Джентълменът превеждаше на руския посланик какво става и се опитваше да го успокои.

Момичето си помисли, че това е много мило от негова страна, но в този момент мистър Ростонов погледна с огромна изненада своя преводач.

— Отец! — повтори той. — Батюшка?

Мистър Торн побледня, сякаш осъзна, че е допуснал ужасна грешка. Започна да се извинява, но руснакът още повече се разстрои. Всичко, което другият мъж казваше, го огорчаваше.

Серафина наблюдаваше с интерес. Какво ли бе объркал мистър Торн, за да се разстрои толкова бащата на Анастасия?

— Господа, моля ви — заяви мистър Вандербилт, който също бе безкрайно разстроен от тези спорове. — Добре, добре, ще направим каквото искате. Ако желаете, ще организираме ново търсене, но този път ще оглеждаме по-бавно и по-методично, стая по стая. И във всяко проверено помещение ще слагаме охрана.

Другите мъже с готовност се съгласиха с плана на домакина си. Господата бяха доволни, че най-накрая са постигнали споразумение и могат да бъдат полезни с нещо. Не можеха да понесат мисълта, че от тях не зависи нищо. Серафина ги разбираше чудесно, чувстваше се по същия начин.

Мъжете бързо напуснаха оръжейната, за да се заемат с търсенето. Всички, освен клетия мистър Ростонов. Той остана сам, почервенял и нещастен.

Серафина се намръщи. Нещо не беше наред.

Допреди малко смяташе да се спусне по системата на въздухопроводите до първия етаж и оттам да стигне при баща си в мазето. Но сега промени решението си.

Обърна се и бързо запълзя обратно към стаята на Брейдън. Щом приближи медната решетка, спря и се ослуша. Не чуваше гласа на мисис Вандербилт. Премести леко решетката и внимателно надникна вътре. Гидиън веднага пъхна носа си в процепа и изръмжа тихо.

Момичето се стресна силно от изненада, изви гръб като най-добрия приятел на някоя вещица и прошепна:

— Това съм аз, глупаво псе! Заедно сме на страната на доброто, забрави ли?

„Или поне така ми се струва“ — добави мислено, като си спомни думите на мистър Прат за демоничната същност на създанията на нощта.

Гидиън спря да ръмжи и отстъпи назад. Изглеждаше почти облекчен, колкото и да бе странно за куче, и радостно размаха късата си опашка.

— Серафина! — ахна развълнувано Брейдън, докато я измъкваше от вентилацията. — Къде избяга? Мислех, че ще ме изчакаш! Ще се загубиш по тези проходи! Те са безкрайни!

— Не възнамерявах да се губя. Там много ми хареса.

— Трябва да внимаваш. Чу ли? Леля ми каза, че е изчезнало още едно момче.

— Чичо ти вече събира спасителна група.

— Как разбра?

— Знаеш ли какво означава руската дума „а-тйетс“? — внезапно попита Фина, без да отговаря на въпроса му.

— Какво?

— А-тйетс. Или думата „ба-тйуш-ка“. Какво означават?

— Нямам представа. За какво говориш?

— Познаваш ли човек, който говори руски?

— Мистър Ростонов.

— А освен него?

— Мистър Торн.

— Той определено не може да ни помогне. Някой друг?

— Не, но имаме богата библиотека.

— Библиотека… — Идеята не беше лоша. — Можем ли да отидем там?

— Искаш да отидем в библиотеката? Сега?! Защо?

— Трябва да проверим нещо. Струва ми се, че е много важно.

Бързо запълзяха един зад друг по тайните проходи в стените. Въпреки всичките си положителни качества и таланта си да общува с животните, Брейдън вдигаше шум като стадо диви прасета.

— Шшшт — смъмри го Серафина. — По-тихо…

— Добре, добре, мис Кадифени лапички — изсумтя той. — Пълзи напред.

През следващите няколко метра се опита да се движи възможно най-тихо, но дори така бе прекалено шумен.

— Ще си имам сериозни проблеми, ако чичо ми ни хване — отбеляза момчето, когато минаха покрай поредната решетки.

— Че той няма да успее дори да се пъхне тук — възрази с доволна усмивка Фина.

Пропълзяха покрай голямата гостна на втория етаж, после покрай залата с гоблените и най-накрая стигнаха до южното крило.

— Тук сме — посочи Брейдън.

Серафина погледна през решетката в библиотеката на „Билтмор“. Стените на залата бяха с красива дъбова ламперия, от таваните висяха лампи от кована мед, креслата бяха тапицирани с плюш. Хиляди книги бяха подредени по лавиците.

— Да вървим — прошепна и се промуши през решетката. Намираше се на девет метра над пода. Опита се да запази равновесие върху тесния, ръчно гравиран корниз, който обикаляше сводестия таван. Над нея бе прочутият италиански стенопис с осветени от слънцето облаци и крилати ангели. Спусна се по книжните лавици в горната част на стената като по стъпала на стълбище. После леко — като въжеиграч, пробяга по декоративните перила от ковано желязо. Оттам се прехвърли на лавицата над камината от черен мрамор, а от нея — на застлания с мек персийски килим под. Накрая се приземи на крака.

— Еха, забавно беше — заяви доволно.

— Говори за себе си — обади се Брейдън, който все още висеше девет метра над пода, вкопчен за най-горната книжна лавица. На лицето му бе изписан огромен ужас.

— Какво правиш там? — прошепна притеснено Серафина. — Стига си се мотал, слизай!

— Не се мотая.

Тогава момичето осъзна, че той наистина се бои ужасно много.

— Постави левия си крак на лавицата под теб и продължи оттам — посъветва го тихо.

Наблюдаваше внимателно как Брейдън се спуска бавно и тромаво надолу. Отначало се справяше, но на последния рафт се изпусна, полетя за кратко във въздуха и тупна по дупе на пода. После въздъхна облекчено.

— Получи се — обяви жизнерадостно Серафина и го докосна ободрително по рамото.

— Все пак нека следващия път влезем през нормалната врата, става ли? — усмихна се момчето.

Фина му кимна развеселена. Хареса й, че Брейдън вече мисли за следващия път.

Огледа стаята. Досега не бе влизала в библиотеката през деня. Веднага си спомни как баща й носеше книги в работилницата и тя седеше с часове над тях. С негова помощ научи буквите, изричаше ги на глас, докато те се превърнаха в думи, изречения и мисли в главата й. Времето, прекарано с книгите, никога не й стигаше и тя често продължаваше да чете много след като баща й се унесе в сън. През годините бе прочела стотици книги и всяка откриваше пред нея цял нов свят.

Сега за пореден път се удиви как е възможно в една-единствена стая да се поберат мислите и гласовете на хиляди писатели — хора, живели в различни времена и различни страни, които разказваха истории за сърцето и ума, изследваха древните цивилизации, растенията и теченията на реките. По думите на баща й мистър Вандербилт се интересуваше от всичко на света, изучаваше подробно книгите в библиотеката си и го смятаха за един от най-начетените хора в Америка.

Серафина с любопитство разгледа книгите с кожени подвързии, изисканите джунджурийки по масите, уютните меки кресла и дивани, които подканваха читателите да седнат на тях, и си помисли, че би могла с часове да стои тук, да научава нови неща, да чете и да си подремва следобед.

— Това е личният шах на Наполеон Бонапарт — каза Брейдън, щом забеляза, че тя разглежда изваяните фигурки, подредени в равни редици на изящна правоъгълна масичка.

Серафина не знаеше кой е Наполеон Бонапарт, но веднага си представи колко хубаво ще е да бутне красивите фигурки от масата и да ги наблюдава как падат и се разпиляват по пода.

— А какво е това? — посочи малка маслена картина в дървена рамка, поставена на една от масите сред другите предмети. Беше потъмняла и напукана от времето и едва личеше какво има на нея, но все пак май бе нарисувана пума, която се промъква през гъста гора.

— Мисля, че е дивокот — надзърна през рамото й Брейдън.

— Какво?

— Чичо ми е разказвал, че преди много години местните наричали този звяр „дива котка“, но постепенно думите се слели и се получило „дивокот“.

Докато момчето й обясняваше, Фина се приведе над картината, за да я разгледа по-добре. Сянката на голямата котка на фона на зелените храсти й се стори странна, някак изкривена, донякъде приличаше на човешка. Изведнъж си спомни откъси от местна легенда, която бе чувала много отдавна, като малка.

— А дивокотите променят ли формата си? — попита тя.

— Не знам. Чичо купил картината от местно магазинче. Леля смята, че е страшна, плаши се от нея и иска да я изхвърли — отвърна Брейдън и я дръпна за ръката. — Да вървим. Искаше да разбереш какво означават онези руски думи. Нека да проверим.

Заведе я в най-далечния ъгъл на стаята, до голям меден глобус.

— Чуждите езици са тук.

Започна да оглежда гръбчетата на книгите и да изрича на глас заглавията им, сякаш се наслаждаваше на тяхното звучене.

— Арабски, български, гръцки, испански, италиански, кечуа, кюрдски…

Беше очевидно, че чичо му, който свободно говореше осем езика, го е научил на някои неща. Сега, когато бяха попаднали в света на книгите и буквите, Брейдън се чувстваше в стихията си, за разлика от преди, при главоломното катерене по корнизи и спускане по рафтове.

— Латински, мански…

— Харесва ми името на този — обади се Серафина.

— Мисля, че е един от келтските езици, говори се на остров Ман — отвърна Брейдън и продължи: — Немски, нормански, оджибва, полски, румънски… Ето го. Руски!

— Отлично. Сега намери думата „а-тйетс“

— А как се пише?

— Нямам представа.

— Ще се опитам да я намеря по звученето… — Брейдън започна да прелиства страниците, докато стигна до мястото, което търсеше. — Не, не е така. — Опита отново. — Не и тук не е. Кажи я пак.

— А-тйетс — повтори Фина. — О-тйетс… Нещо такова.

— Сега ще проверя… А, ето я… „отец“.

— Точно така! — Серафина го хвана за ръката. — Мистър Торн нарече така мистър Ростонов и той много се разстрои. Обидил ли го е, обвинил ли го е в нещо? Това някакво име на демон с остри зъби и нокти ли е?

— Хмм… — Брейдън се намръщи, докато четеше обяснението на думата. — Нищо подобно.

— Какво означава?

— Баща.

— Какво?

— „Отец“ се превежда от руски като „баща“ — повтори момчето и поклати глава. — Не разбирам. Може би не си чула правилно. Защо мистър Торн би нарекъл мистър Ростонов „баща“?

Серафина не знаеше. Пристъпи по-близо до приятеля си, за да прочете и тя обяснението в речника.

— Трудно ми е да повярвам, че мистър Торн е направил подобна грешка, той е толкова умен — каза Брейдън. — Ако знаеш само как играе шах. Побеждава дори чичо ми, а той никога не губи.

— Аха… Каквото и да подхване, все е забележително добър — изсумтя момичето.

— Не се заяждай с него. Той е добър човек.

Фина взе речника и продължи да чете. В статията за думата пишеше, че „отец“ се употребява в официални случаи, а в по-домашна обстановка, в семейството, децата по-често използват „батюшка“ — в превод „тате“, „татенце“.

Серафина се намръщи. Не разбираше. Мъжете бяха на една и съща възраст и не бяха роднини. Защо тогава мистър Торн бе нарекъл руския посланик „тате“, и то два пъти?