Робърт Бийти
Серафина и черният плащ (20)

20

Серафина облече прекрасната тъмночервена зимна рокля, която й бе подарил Брейдън предишната нощ. Изящният черен кадифен корсет пристегна плътно тялото й и тя се притесни, че когато настане време за битка, ще я ограничава. Завъртя се и разпери ръце няколко пъти, за да провери дали ще може да се движи свободно. Дългата пола се спускаше чак до пода, но колкото и да бе странно усещането да е в женска дреха, Фина се почувства много приятно.

За първи път в живота си обличаше истинска рокля и усещането бе направо вълшебно. Тъканта бе толкова мека, гладка и женствена — никога не бе носила нещо подобно. Почувства се като едно от момичетата, за които бе чела в книгите. Истинско момиче, което си има истинско семейство: братя и сестри, майка и татко, приятели.

Бързо изми лицето си, среса се и се приведе в приличен вид, доколкото й бе възможно. Може и да беше глупаво, но трябваше да изглежда хубава. Опита се да си представи, че отива на необикновен бал и балната зала е пълна със сияещи дами и господа. И с момчета, които ще я канят на танци.

Но това не бе така и тя го знаеше.

Когато се замисли за мястото, където отива, и за тъмните сили, които ще срещне там, й се стори, че се готви да скочи в бездънна пропаст, от която няма да излезе.

Опита се да отблъсне страшните мисли и се зае да завързва връзките на гърба си. Пръстите й трепереха, беше ужасно неудобно и трудно. „Обикновените момичета навярно имат много дълги и гъвкави ръце, за да правят това всяка вечер“ — помисли си.

Приключи с обличането и за последен път огледа работилницата. Тормозеше я натрапчиво предчувствие, че няма да се върне тук. Погледна спящия си баща, толкова уморен и притеснен. Последните няколко дни, в които се бе опитвал да поправи генератора и да издири изчезналата си дъщеря, го бяха изтощили ужасно. Прииска й се да се сгуши до него, както обичаше да прави, но сега не бе време за това.

„Спи, татенце.“

Най-сетне събра сили, обърна се и тръгна. Излезе от работилницата, мина през мазето и се качи на първия етаж.

Пое си въздух на най-горното стъпало и тръгна по тъмния коридор.

Нарочно вървеше бавно. Не се криеше, не се притаяваше в ъглите, а се движеше в средата на широкия коридор, както подобава на млада дама, както вървяха всички момичета, които толкова пъти бе следила от сенките през годините. Стараеше се с все сили да изглежда като безпомощната дъщеря на някого от гостите. Не като ловец, а като беззащитно дете.

Въздухът бе застинал, не се усещаше дори лек полъх на вятър. Лунната светлина навлизаше през прозорците и чертаеше изящни фигури по мраморния под. Големият висок часовник в главното преддверие удари дванайсет часа. Коридорите бяха пусти, тук-там сияеха свещи, за да осветяват пътя на някой заблуден гост. Но момичето усещаше, че малцина от хората в къщата бяха все още будни.

Докато крачеше в дългата си рокля, все още не можеше да свикне с мисълта, че не е на лов и не следи никого. Напротив, тя бе жертвата и всеки можеше да я види. Всичко в нея се бе свило на топка, мускулите й бяха напрегнати и сякаш я умоляваха да се спусне в бяг. Мразеше да върви така, в права посока. Мразеше да върви бавно.

„Ти си обикновено момиче — повтаряше си. — Дишай спокойно, просто продължи да вкарваш въздух в дробовете си. Ти си обикновено момиче.“

Беше й нужна цялата смелост, която имаше, просто за да върви в права линия на открито.

Вече се бе сблъсквала с Мъжа с черния плащ, но този път трябваше да е различно. Тази нощ го предизвикваше на битка по свои правила, със свои условия, със зъби и нокти, битка не на живот, а на смърт.

Мина бавно покрай зимната градина с нейния висок стъклен таван, близо до входа на билярдната зала. Доколкото бе разбрала от по-ранния разговор на Джордж Вандербилт с неговия гост, тук щеше да е най-подходящото място да постави капана си.

Внезапно вратата на билярдната се отвори. Серафина видя мистър Вандербилт, Бендъл, Торн и неколцина други господа, които седяха в кожени кресла и пиеха от чаши със странна форма. Усети аромата на пури. От стаята излезе забързано мистър Прат и се понесе надолу по коридора, като ловко балансираше на една ръка голям сребърен поднос.

Фина се скри в сянката на една колона, за да не я видят по-рано от необходимото, и застина на място в очакване. Тя бе порцеланова кукла, призрачно видение, момиче на границата между светлината и мрака.

Разговорът край камината затихна. Най-накрая мистър Вандербилт се надигна и пожела на всеки от гостите си „лека нощ“. Мистър Бендъл се ръкува с всички и също се оттегли. Постепенно се разотидоха и останалите гости.

Остана само мистър Торн.

Серафина го следеше през открехнатата врата с биещо като камбана сърце. Той седеше съвсем сам в осветената от свещи билярдна, отпиваше от напитката в чашата си, допушваше пурата си.

„Излизай — подкани го мислено момичето. — Имаме работа за вършене.“

Но мъжът, изглежда, се наслаждаваше на поредната си победа. Фина не можеше да прочете мислите му, но се опита да събере на едно място всичко, което знаеше за него, и да си представи за какво размишлява в момента.

През войната бе загубил всичко, бе претърпял пълно падение. И все пак бе успял да си върне достойното положение в обществото — отново бе знатен господин, близък приятел на един от най-богатите хора в Америка, както му се полагаше. За да го постигне, навярно се бе наложило само да открадне душите и способностите на няколкостотин жалки, слаби и малодушни деца.

Фина се запита и друго. Защо злодеят не поглъщаше възрастни? По-трудно ли бе с тях? И сега, след като бе постигнал желаното, защо продължаваше да напада деца и да рискува да го разкрият? Ако правеше това от много години, защо изведнъж жаждата му за деца се бе усилила толкова в последните дни? Какво го подтикваше да поглъща дете след дете всяка нощ? Трябваше да е нещо повече от простото желание да се сдобие с нов талант. Тази алчност бе по-насъщна, по-неустоима.

Мистър Торн продължаваше да седи на дивана, пушеше пурата си и пиеше коняк. Тази вечер й се стори някак различен. Лицето му изглеждаше някак сиво. Кожата под очите му се бе сбръчкала и се лющеше. Косата му не бе така гъста и лъскава, както когато го видя за първи път онази сутрин в Галерията с гоблените, нито както когато пристигна заедно със спасителната група в гората, за да върнат Брейдън отново в имението.

Мъжът остави празната чаша на една масичка и се надигна.

Серафина се напрегна. Моментът бе настъпил.

Също като другите господа Торн носеше официален черен жакет и вратовръзка и Фина чуваше как скърцат кожените му обувки по дървения под на билярдната. После видя какво бе преметнато на ръката му и дъхът й спря.

Това бе черният плащ. Атлазен, блещукащ, чист — той бе толкова умело прикрит, колкото и самата Серафина.

За всички други това бе просто модерна връхна дреха. Всичко изглеждаше съвсем невинно: един добре облечен джентълмен, който се кани да се поразходи из имението, преди да се оттегли в покоите си.

Но Фина знаеше истината: плащът на мъжа не бе обикновен. Това беше черният плащ. Значи джентълменът замисляше нещо не особено хубаво.

Ето че бе открила своя враг. Сега трябваше да се пребори с него.

Цялата се разтресе. Боеше се много, беше изплашена до смърт.

„Поне ще умра в красива рокля“ — появи се за секунда странна мисъл в главата й.

Торн излезе от билярдната в коридора, където се криеше Серафина. Тя стоеше абсолютно неподвижна в сенките, но мъжът спря на прага, точно пред вратата на стаята. Не я забеляза, но я усети.

Беше само на няколко крачки от нея. Сърцето й туптеше силно. Трудно й бе да контролира дишането си. Мъжът бе пред очите й. Всички добре обмислени планове изведнъж й се сториха нелепи и смешни. Искаше да избяга, да се скрие, да се притаи някъде, да изкрещи.

Но се успокои. Каза си, че трябва да е тиха.

И направи това, от което се боеше най-много на света. Излезе от сенките.