Робърт Бийти
Серафина и черният плащ (11)

11

Напомни си да диша дълбоко, да остане спокойна. Усещаше стягане в гърдите, задъхваше се все повече. Искаше да се обърне и да избяга, но остана и се вгледа, любопитството й бе твърде силно, за да го превъзмогне.

Прокрадна се тихо към гроба и надникна по-отблизо.

Боеше се да не види тяло, изпълзяло от земята. Представи си труп с гниещи бели ръце, който копае през пръстта, за да стигне до повърхността. Но когато приближи, съзря съвсем живо създание.

Беше някакво зверче, малка дива котка с жълтеникавокафява козина на черни петънца и с дълга опашка. Минаха няколко секунди, преди Фина да разбере, че това е малка пума, още бебе.

Изведнъж се появи второ бебе. Двете се подгониха, удряха се с лапи, търкаляха се, мяукаха, ръмжаха и се боричкаха. Имаха изумително сладки муцунки с черни ивици и петънца и дълги бели котешки мустачета.

Серафина с усмивка наблюдаваше как бебетата си играят на ярката зелена трева в подножието на каменния ангел, огрян от слънчева светлина. Страхът, който изпитваше допреди миг, бе напълно изчезнал. Обичаше котенца, откакто се помнеше.

Приведе се и бавно пристъпи по-близо до тях. Едно от бебетата я забеляза. Ушите му щръкнаха и то се загледа в нея, изучаваше я с любопитство. Фина си помисли, че ще избяга уплашено. Но мъничето не го направи. Изръмжа пресипнало и затопурка към нея, сякаш не се боеше от нищо на света.

Момичето протегна ръка и я задържа неподвижно във въздуха. Смелото малко създание забави ход, но продължи напред, без да откъсва поглед от Фина. Идваше все по-близо и по-близо. Когато стигна до нея, подуши пръстите и потърка муцунка по дължината на ръката й. Серафина се усмихна, почти се изкикоти от удоволствие, че малкото не се бои от нея.

Приседна на тревата, а животинчето скочи в скута й, след което се заигра с пръстите й. Момичето обви ръце около него и го гушна с цялата си нежност. Притискаше топлото космато телце до гърдите си. Беше толкова хубаво да седиш в присъствието на някой, който не те плаши до полуда. Другото бебе също дойде и скоро Серафина се търкаляше по земята, а двете котета се катереха по нея, търкаха главичките си и мъркаха от удоволствие.

— Какво правите тук, малки сладки бебета? — попита. След всичко преживяно се чувстваше повече от приятно, че е приета от тези прекрасни малки създания. Сякаш си бе дошла у дома.

После съвсем се разиграха. Фина гонеше малките из поляната, преструваше се, че ги напада с лапи, след което те я гонеха. Пълзеше на колене. Едно от бебетата се скри зад пиедестала на каменния ангел, заобиколи го, надникна иззад статуята и замига към Серафина с малките си тъмни очички, докато се правеше, че я дебне. Подскочи игриво, затича се с превито гръбче в престорена атака и я нападна. Другото бебе също се включи. Улавяше ту ръцете, ту краката й и така я гъделичкаше, че скоро всички отново се търкаляха по тревата и ръмжаха. Прелестната котешка атака разсмя Фина и тя се запревива от удоволствие.

Смехът й се понесе из обвитата в мъгла гора.

Момичето продължи да си играе и да се боричка с котетата. Изпитваше чиста и невинна радост за първи път от много време.

После изведнъж долови надвиснала опасност. Истинска, сериозна, неизбежна.

Обърна се и видя, че нещо лети към нея откъм мъглата. Първо й се стори, че е призрак, но после осъзна, че изобщо не е безплътно същество.

То тичаше. Бързо. Право към нея.

Фина се паникьоса. Бе допуснала ужасна, ужасна грешка. Какво си мислеше, като се заигра с тези бебета? Ето че сега към нея се бе втурнала голяма гневна пума. Майката щеше да я убие, за да защити децата си.

Страхът й вдъхна сили. Пумата скочи във въздуха с извадени нокти и оголени зъби. Серафина знаеше, че ще умре, но се опита да избяга. Мощната атака на майката бе толкова силна, че я събори на земята. Двете паднаха на тревата — ръмжаща, скимтяща маса, от която се разнасяше съскане, тракане на зъби и драскане на нокти.

Момичето се бореше отчаяно. За първи път се бореше със създание, което е толкова силно физически. Беше невъзможно да победи пумата, в сравнение с горския звяр бе жалко котенце. Имаше само една надежда — бягството. Риташе с все сила, размахваше юмруци. Успя да хване един клон и да удари с него хищника по муцуната, като междувременно не спираше да вика.

Когато пумата направи опит да се добере до шията на Фина и да прегризе гърлото й, момичето заби нокти в очите й. После се загърчи като луда, за да се измъкне от хватката на звяра. Изненадващото нападение разсея голямата котка достатъчно — Серафина успя да се освободи и се спусна в яростен бяг като пребито куче.

Пумата я подгони, но преследването бе на живот и смърт и момичето разви невероятна скорост. Шмугна се в гъстите храсталаци наблизо като бясна катерица и продължи да тича. Тичаше и тичаше. Тича, докато болката в гърдите й стана нетърпима, сякаш всеки миг щеше да се строполи и да умре на място.

Прекоси каменист поток, после мина през горичка с дебели борове и се шмугна в гъсталак от магарешки бодли и къпинови храсти. Изкачи хълмове, катери се по скали и просто продължи да тича. Нямаше да спре, преди силите да я напуснат.

Най-накрая рухна измъчена под един храст като заек и се ослуша за преследвачката си. Не я чу.

Навярно пумата се бе върнала при децата си, доволна, че е прогонила неканения гост. Серафина си представи как дивата котка мъмри малките си, задето са си играли с непозната, а после ги натирва обратно в леговището им под корените на поваленото дърво.

Задъхана и изранена, продължи да върви през гората, защото искаше да се отдалечи възможно най-много от гробището и пумата. Обеща си никога повече да не се връща на това кошмарно място.

Спря за секунда, за да си поеме въздух на спокойствие, и се огледа. Нищо наоколо не й беше познато. И в този миг осъзна, че напълно се е изгубила.