Робърт Бийти
Серафина и черният плащ (28)

28

Жената не отвърна. Някак смешно — с външната страна на дланите, потърка очите и лицето си и огледа с празен поглед гората и поляната. Явно не разбираше какво вижда наоколо и как се е озовала тук. После се втурна с препъване към леговището на пумата под корените на падналата върба.

— Къде са децата ми? — развика се като обезумяла.

Без да се бои от хищника, се вмъкна в леговището и погледна вътре. По някаква причина бе уверена, че децата й са вътре. На Серафина й дожаля за нея.

„Бедничката — помисли си. — Сигурно е полудяла, докато е била в плен на плаща.“

Притеснена, че пумата ще я нападне, Фина се спусна след нея, за да я издърпа оттам. Но тогава жената издаде няколко резки гърлени звука и котетата изпълзяха от леговището в отговор на нейния зов. Непознатата падна на колене и ги прегърна разсмяна. Малките се търкаха в раменете й и мъркаха доволно.

Серафина изтръпна. Беше сигурна, че разярената майка всеки момент ще изскочи от леговището си след котетата. Но когато погледна вътре, видя, че пумата не е там, затова огледа нервно близките дървета.

А жената, все още на колене, прегръщаше малките, вдигаше ръце и смаяно се взираше в дланите си, сякаш бяха нещо изумително. Постоянно свиваше и разгъваше пръстите си и не спираше да се усмихва. Потърка раменете си, докосна главата си, отметна назад коса… Държеше се като човек, който току-що се е пробудил от ужасен кошмар и все още не може да повярва, че е цял и невредим. После се изправи, повдигна лице към нощното небе и дълбоко въздъхна. Завъртя се бързо в кръг, сякаш танцуваше, притисна по-плътно към тялото си ливреята на Нолън и се разсмя.

— Свободна съм! — провикна се към звездите.

Все така усмихната, жената се огледа отново наоколо, вече с по-бистър поглед. Забеляза гробовете, каменния ангел, останалите пленници на черния плащ. После зърна Серафина. И се вцепени. Вече не се усмихваше. Не се движеше. Само се взираше в нея.

Фина усети как сърцето й забавя ритъм все повече и повече… Още малко и щеше да спре, толкова бе уплашена.

— Защо ме гледате така?

Внезапно жената се спусна към нея с невероятна скорост. Серафина отскочи, за да се защити, но непознатата я хвана с лекота, обърна я към себе си и се вгледа в лицето й.

— Ти си тя! — ахна потресено. — Ти си тя! Не мога да повярвам! Виж се само!

— Аз… аз… не разбирам — прошепна момичето, докато се опитваше да се отскубне.

— Как се казваш, дете? Кажи ми името си!

— Серафина — отрони тя. Взираше се с широко отворени очи в жената.

— Дай да те огледам — каза непознатата. Завърташе я ту на една, ту на друга страна. — О, виж се само! Колко си голяма! Колко си красива! Просто си прекрасна!

На Серафина й се зави свят, беше напълно объркана, нищо не разбираше. Какво правеше тази жена? Какво я прихващаше?

— Коя сте вие? — попита отново.

Красавицата млъкна и я погледна съчувствено.

— Извинявай — изрече нежно. — Забравих, че не ме познаваш. Казвам се Леандра.

Името не говореше нищо на Серафина, но очите, лицето и гласът на жената я хипнотизираха.

Изведнъж в съзнанието й сякаш избухнаха искри, нещо се пробуди…

— Но коя сте… Коя си ти? — попита и сви ядосано юмруци.

— Знаеш коя съм — отвърна Леандра и я погледна настойчиво.

— Не, не знам! — извика момичето и от яд тропна с крак.

— Аз съм майка ти, Серафина — каза тихо жената, протегна ръка и за първи път докосна лицето й.

Фина се вкамени. Сви вежди в недоумение. Как бе възможно? Отново се вгледа в лицето й, опита се да опознае чертите й, да разбере може ли да вярва на това, което вижда с очите си.

Устата й пресъхна. Облиза устни и ги стисна плътно. Стараеше се да се успокои, но в същото време продължаваше да изучава косата на жената, ръцете й, мускулестото й тяло. Но именно очите — жълтите очи, й подсказваха, че чутото е истина.

Това бе майка й.

Лицето й пламна. В очите й се появиха сълзи и замъглиха образа на красивата жена пред нея. Въздъхна шумно, но въздишката й се превърна в хлипане, в мъчително ридание, което вече не можеше да контролира. Майка й се протегна към нея и я прегърна силно.

— Всичко е наред, котенце мое — изрече, но нейният собствен плач се смеси с хлипането на момичето.

Серафина най-накрая проговори, но бе толкова развълнувана и изнемощяла, че успя да изрече само две думи:

— Но как…?