Робърт Бийти
Серафина и черният плащ (27)

27

Разтреперана и напълно ужасена, Серафина изпълзя няколко метра назад, към полянката, после се изправи и погледна тялото на момичето. Имаше руса коса и жълта рокля. Жълта рокля! Как бе възможно?

Детето лежеше с лице към земята и Фина виждаше само къдриците му, бледите крака и свитите пръсти на ръцете.

Пристъпи внимателно към тялото, за да го огледа по-добре. И в този момент един от пръстите трепна.

Серафина отскочи назад и стисна Гидиън, за да се защити. Кучето изръмжа, излая и оголи блестящите си зъби.

Ръката на детето помръдна, после рамото и кракът. Сякаш скелет изпълзяваше от гроб.

Инстинктите й казваха да бяга, но Фина се насили да остане на място. Тялото бавно се повдигна на ръце и колене, косата се спускаше пред лицето и го закриваше. Серафина с ужас си представи, че под кичурите има окървавен, гниещ череп.

Съществото се изправи. Беше на около метър-два разстояние от Фина.

Тя го наблюдаваше, вкаменена от ужас. Гидиън не спираше да лае, за да я предпази от атаката на зомбито.

Съществото бавно се обърна, отметна косата от лицето си и Серафина най-накрая го видя. Не бе разпадащо се чудовище, а момиче с фини черти и ясни сини очи. Клара Брамс отвори уста и проговори с отчаян нежен глас:

— Моля те, помогни ми.

Фина мълчеше потресена. Клара бе жива! Стоеше пред нея в жълтата си рокля, сияйна и красива като неделна утрин. Душата и тялото й бяха отново свободни.

— Помня те — каза Клара и внезапно я хвана за ръка. Серафина неволно трепна, но ръката на другото момиче бе топла и съвсем жива. — Видях те. Аз те виках! Знаех, че ще ми помогнеш. Знаех си!

Твърде слисана, за да отговори, Фина огледа поляната. Димът почти се бе разсеял и наоколо вече се виждаха телата на много деца и възрастни.

Жертвите на плаща бавно идваха на себе си, сякаш не можеха да се отърсят от безкраен кошмарен сън. Някои седяха дълго на земята и се взираха в празното пространство, напълно зашеметени. Други се бяха изправили и се оглеждаха смаяно наоколо.

Висока девойка с дълги черни къдрици приближи към Серафина и започна много бързо да й говори нещо на руски. Много миловидно, но явно изплашено, момичето търсеше отчаяно баща си и кученцето си.

Имаше и младеж, който изобщо не разбираше какво се случва и разпитваше всички за цигулката си.

— Не сте ли виждали цигулката ми? — повтаряше. — Май съм я загубил.

Момче с рошава кестенява коса, облечено в твърде голяма за него ливрея на кочияш, докосна ръката на Фина.

— Извинете, мис Серафина, виждали ли сте младия господар? Трябва да се прибера у дома. Татко ще се притеснява, пък и е време да нахраня конете. Знаете ли как да се върна в „Билтмор“?

— Нолън? Това си ти! Жив си! — прегърна го силно Фина. — Толкова се радвам да те видя. Не се тревожи, ще те върна у дома.

— Вие кървите, мис — каза хлапакът и посочи шията й.

Момичето докосна раната. Болеше я малко, но кръвта вече не течеше.

— Нищо страшно — отвърна.

Цялата бе в синини и резки, но това бе толкова маловажно, дори глупаво. Какво щастие бе, че е жива!

Огледа децата, въздъхна дълбоко и се усмихна. Изпитваше огромно облекчение, огромно вълнение. Всички бяха живи. В безопасност. Тя ги бе спасила.

И тогава сред жертвите на плаща видя жена с дълги златистокестеняви коси, просната на земята. Изглеждаше слаба и немощна, но напълно жива.

Фина пристъпи към нея, отпусна се на колене и се опита да й помогне. Когато я хвана за ръката и я подкрепи, за да се изправи, забеляза колко стройно и мускулесто е тялото й. Но непознатата бе по-объркана от другите.

— Къде са децата ми? — изговори с мъка. Цялата трепереше. Нолън се приближи и метна ливреята си на раменете й. Тя бавно и някак непохватно я притисна към тялото си с разперени длани, сякаш не можеше да сгъва пръстите си.

— В безопасност сте — увери я Серафина. — Всичко ще бъде наред.

Жената мълчаливо се взираше в земята, косата й се вееше свободно около лицето. Фина предпазливо отметна кичурите коса от очите й и… ахна.

Никога не бе виждала по-голяма красавица. Имаше прекрасна чиста кожа, високи скули и тясно овално лице. Но най-удивителни бяха очите й — кехлибареножълти.

Серафина се намръщи. Не разбираше нищо и не вярваше на нищо. Жената й се струваше позната, но бе сигурна, че никога досега не я е виждала.

И в следващия момент осъзна, че когато се взира в нея, сякаш гледа в огледало. Искаше да й каже нещо, но трепереше толкова силно, че едва успя да отрони няколко думи:

— Коя сте вие?