Робърт Бийти
Серафина и черният плащ (16)

16

Когато отново влязоха във въздухопровода, Серафина попита Брейдън:

— Познаваш ли всички господа, които са ви на гости в „Билтмор“?

— Срещал съм почти всички — отвърна момчето и постави решетката на мястото й, — но с някои още не съм се запознал официално.

— А знаеш ли кой в коя стая е? — продължи тя, когато запълзяха по тайния проход към стаята на Брейдън.

— Гостите са на третия етаж. Слугите са на четвъртия.

— А по-точно кой къде е настанен?

— Знам само някои. Леля сложи мистър Бендъл в Стаята на Рафаело. Семейство Брамс е в Стаята на Ирлом^[12], мистър Ростонов — в Стаята на Морланд^[13]. И така нататък. Защо?

— Хрумна ми нещо. Ако Мъжа с черния плащ живее в „Билтмор“, трябва да крие някъде този плащ, когато не го носи. Проверих в шкафовете и гардеробната на първия етаж, но бих искала да огледам и спалните.

— Искаш тайно да влизаш в стаите на гостите? — попита колебливо Брейдън.

— Те няма да разберат — отвърна Серафина. — И ако сме внимателни, няма да ни хванат.

— Но ще се ровим в личните им вещи.

— Да, но сме длъжни да помогнем на Клара и останалите. И да спрем Мъжа с черния плащ.

Брейдън сви устни. Идеята определено не му допадаше.

— А не може ли да им помогнем по друг начин?

— Само ще погледнем.

Момчето кимна с нежелание.

Фина запълзя след него.

В тунелите бяха в безопасност, но придвижването по коридорите на къщата вече бе много по-трудно, отколкото преди. Мистър Вандербилт бе повикал в „Билтмор“ частни детективи и сега те охраняваха различни части на имението.

Но Серафина забеляза, че нито новата спасителна група, нито присъствието на детективите бяха успокоили уплашените обитатели на голямата къща. И гостите, и прислужниците бяха почти загубили надежда, че тази история ще завърши щастливо. От подслушаните разговори ставаше ясно, че хората по-скоро считат децата за мъртви, а не за изчезнали. На Серафина й бе трудно да повярва, че грешат. Все пак бе видяла със собствените си очи как изчезват някои от жертвите, но много отдавна бе научила от баща си, че нищо не изчезва безследно. Даже телата на мъртвите трябва да са някъде.

„Продължаваме да търсим — повтаряше си. — Не бива да се предаваме. Длъжни сме да им помогнем.“

Но спасителните групи се връщаха, без да открият и следа, и хората все повече падаха духом.

Серафина и Брейдън се промъкнаха в стаята на мистър Бендъл и прегледаха вещите му.

— Той винаги е толкова весел — подхвърли момчето. — Не мога да си представя, че би навредил на някого.

— Продължавай да търсиш — прошепна Фина, без да се разсейва.

В красивите луксозни пътнически сандъци на мистър Бендъл бе пълно с всякакви скъпи дрехи, сред които имаше и модни ръкавици, и дълъг тъмносив плащ. Но Серафина веднага разбра, че не е този, който търсеха.

След това претърсиха Стаята на Ван Дайк, в която бе настанен мистър Торн. Имаше червеникавокафяви тапети, мебели от тъмен махагон и множество картини, които висяха на телени жици по стените.

— Мистър Торн винаги се държи много добре с мен — каза Брейдън. — Не вярвам, че може да е той.

Без да го слуша, Серафина подробно претърсваше стаята, ровеше в старите очукани сандъци — онези, които не бяха заключени. Но и тук не намери черния плащ.

— Този гост ти харесва прекалено много — отбеляза момичето, докато поглеждаше под махагоновото легло.

— Не чак толкова.

— Ще видим.

— Той спаси Гидиън, когато мистър Кренкшод искаше да го убие с брадвата си — напомни Брейдън.

Фина се намръщи. Приятелят й искрено вярваше, че човек, който би се застъпил за кучето му, не може да е лош.

Внезапно в коридора се чуха стъпки и двамата се вмъкнаха отново във вентилацията.

— Все пак не мисля, че похитителят е някой от господата в „Билтмор“ — заяви момчето, когато запълзяха към друга стая. — Според мен е някой зъл дух от гората, както смятахме в началото. Или непознат човек от града, когото не познавам.

Серафина бе съгласна, че липсата на улики е обезкуражаваща, но имаше още поне десетина стаи, които да претърсят. Погледнаха в Стаята на Шератон^[14], после в стаята, обзаведена в староанглийски стил.

Когато претърсваха Стаята на Морланд, Серафина внимателно проучи всички красиви, ръчно изрисувани куфари на мистър Ростонов. Сърцето й се сви от болка при вида на сандъка, пълен с прелестни руски рокли. Бяха изумителни — с пищни волани и необичайни украси.

— Някак си ми се струва нередно, че сме тук — изрече смутено Брейдън.

Докато пълзяха в прохода към следващата стая, доловиха, че няколко жени разговарят в коридора до помещението под тях. Долепиха се до отвора на вентилацията, за да чуват по-добре.

— Това е стаята на леля — промърмори неловко момчето.

— Тихо! — смъмри го Серафина и надникна през решетката.

Покоите на мисис Вандербилт бяха обзаведени по френски маниер и направо блестяха — виолетови стени със златиста украса, елегантни мебели с извити крачета и облегалки, огледала с пищни рамки. Фина никога не бе виждала по-хубава стая. Дори формата й бе необикновена — не правоъгълна, а овална. Стените със златисти копринени тапети, големите светли прозорци, даже вратата с изящни орнаменти — всичко бе вписано в очертанията на овала. Завивките на леглото, завесите и тапицерията на мебелите бяха от виолетово кадифе. Стаята бе обляна от слънчева светлина и момичето реши, че с удоволствие би се свило на кълбо в леглото на мисис Вандербилт, за да си подремне. Тъкмо се канеше да предложи на приятеля си да се спуснат вътре, когато той я хвана за ръката.

— Почакай. Леля ми идва.

И наистина след секунда в стаята бавно влезе мисис Вандербилт, а зад нея вървяха главната камериерка и икономката на къщата.

— Какви страшни времена настанаха за нашата къща — тъжно каза стопанката на дома. — Иска ми се да направя нещо за семействата на изчезналите деца, да повдигна духа на хората. Тази вечер, в седем часа, ще се съберем в банкетната зала. Все още нямаме електричество, затова запалете камината и донесете много свещи и маслени лампи. Това няма да е официална вечеря, сега не е подходящо за подобна сбирка. Затова нека приготвят нещо леко в кухнята: закуски, хапки.

— Ще говоря с готвача — увери я икономката.

— Струва ми се, че е много важно да прекарваме време заедно, да споделим тъгата и радостта си, независимо дали сме изплашени, тъжни или все още изпълнени с надежда, макар и със сетни сили — продължи мисис Вандербилт.

— Да, мадам — кимна камериерката.

„Много мило от страна на мисис Вандербилт, че така се тревожи за другите и иска да ги разведри“ — помисли си Серафина.

Всички знаеха, че господарката на дома се старае да запомни лицата и имената на всички в имението, както и на гостите, техните деца и прислужници. По Коледа обикаляше магазините в Ашвил и съседните градчета и лично купуваше подарък за всяко дете. Ако случайно чуеше, че някое от тях мечтае за конкретно нещо, което не се продаваше в окръга, специално го поръчваше от Ню Йорк и след няколко дни като по чудо подаръкът пристигаше с влака. Сутринта на Коледа събираше всички в залата с елхата и раздаваше подаръците на децата: кукла с порцеланово лице, мек плюшен мечок, джобно ножче — всяко дете получаваше пакет според вкуса си.

Серафина посрещаше коледното утро в мазето, свита на каменните стъпала, които водеха към горните етажи, заслушана в смеха и гласовете на децата, които играеха със своите нови играчки.

След няколко часа новината за вечерята се разпространи из къщата и всички започнаха да се приготвят за предстоящото събиране.

— Леля и чичо ще поискат да присъствам, така че трябва да отида — заяви навъсено Брейдън. — Ех, да можеше и ти да дойдеш. Сигурен съм, че си огладняла.

— Направо умирам от глад. Ще бъдете в банкетната зала, нали? И аз ще съм там, но така, че никой да не ме забележи. Само не им позволявай да свирят на органа — предупреди го Фина.

— Ще отмъкна нещо за ядене и ще ти го донеса — обеща той, преди да се разделят.

Момчето отиде да се преоблече за вечерята, а Серафина се приготви да заеме позиция. Мина по тайните тунели, за които бе научила от мистър Прат и мис Уитни, и се настани в стаичката зад горната част на органа. Скри се в тясната ниша, сред седемстотинте медни тръби на инструмента. Някои от тях бяха високи до метър и половина, а други стигаха дори до шест метра. Оттук се откриваше чудесна гледка — като от птичи поглед, към цялата стая.

Банкетната зала бе най-голямото помещение, което Фина бе виждала. Куполният й свод бе толкова висок, че дори ястреб би летял свободно под него. Отгоре висяха знамена и флагчета като в тройната зала на средновековен крал. Каменните стени бяха украсени с рицарски доспехи, кръстосани копия и разкошни гоблени — определено старинни, но все пак достатъчно здрави на вид. Може би някой ден Фина щеше да се покатери по тях и да се убеди в здравината им. В средата на залата имаше огромна дъбова маса, покрай която бяха наредени красиви, ръчно резбовани столове, предназначени за семейство Вандербилт и шейсет и четирима от най-близките им приятели.

Тази вечер обаче никой не седеше на масата. Подреден бе бюфет с истинско изобилие от храна. На масата имаше блюда с печено говеждо, речна пъстърва, пиле с портокали, безкрайни подноси със зеленчуци, печени картофи с розмарин, множество шоколадови десерти и плодови пити. Тиквеният пай — като всички други тиквени пайове, независимо дали са правени в голямо имение, или в скромна селска къщурка — приличаше на нещо, което само куче би яло, но пък битата френска сметана отгоре му изглеждаше апетитно.

Серафина безмълвно наблюдаваше как изтощените и тъжни гости влизаха в залата, разменяха по две-три думи с мисис Вандербилт и се присъединяваха към останалите. Мистър и мисис Брамс, които изглеждаха на предела на силите си, храбро дойдоха и дори се опитаха да хапнат нещо и да намерят утеха в общуването с приятелите си. Мистър Вандербилт се приближи към тях и им каза нещо. Очевидно бе успял да намери думи, с които да ги утеши донякъде, защото леко се разведриха. После стопанинът на дома поприказва с пастора и съпругата му за техния изчезнал син, а след това отиде при родителите на Нолън, които също бяха поканени, въпреки че бащата на момчето бе обикновен ковач. Мистър Вандербилт дълго разговаря с тях. Колкото повече го наблюдаваше Серафина, толкова мнението й за него се променяше. Той правеше впечатление на искрен и справедлив човек, който съчувства не само на знатните гости, но и на собствените си служители.

Брейдън, който изглеждаше особено спретнат и хубав в строгия си черен жакет с жилетка отдолу, се стараеше да следва примера на чичо си и разговаряше с рижаво момиче със синя рокля. Младата госпожица очевидно бе много изплашена от събитията. В залата имаше и други деца, които също бяха уплашени и мрачни. Мистър Боусман следеше всичко да е наред в залата, а мистър Прат, мис Уитни и много други прислужници, добре познати на Серафина, поднасяха храна и напитки на гостите. Май само мистър Ростонов не бе дошъл на вечерята. Момичето чу как един лакей се появи и предаде съобщение от руския посланик. Той се извиняваше, но не можеше да дойде, защото бе съсипан от тъга.

Фина се загледа към мистър Бендъл и мистър Торн, които бяха застанали до камината. Мистър Торн имаше много изтощен и измъчен вид. Закашля се, прикри устата си с кърпичка и се извърна от приятеля си — навярно се разболяваше. Беше толкова различен от всички други пъти, когато го бе виждала. Но тази вечер никой не се чувстваше добре.

Щом се увери, че повечето гости са се събрали в залата, мисис Вандербилт се обърна към мистър Торн и сложи ръка на рамото му:

— Може би ще бъдете така добър да ни изсвирите нещо…

Мъжът не изглеждаше особено въодушевен.

— Чудесна идея — окуражи го мистър Бендъл. — На всички ни е нужно малко разведряване.

— Разбира се. За мен ще е чест — тихо се съгласи мистър Торн. Изтри устата си с кърпичката и се опита да се концентрира. Няколко секунди събираше мислите си и се оглеждаше из стаята, сякаш търсеше вдъхновение.

— Да изпратим ли слуга да донесе цигулката ви? — предложи домакинята в желанието си да му помогне.

— Не, не, благодаря. Чудя се дали да не изпробвам този великолепен орган…

Серафина изтръпна от ужас. От дома си в мазето бе слушала много пъти как някой свири на орган. Как ли щеше да гръмне сега звукът, когато седеше между самите тръби! Тъпанчетата й със сигурност щяха да се спукат! Момичето бързо започна да се измъква от скривалището си, за да се отдалечи от органа.

Но в този момент Брейдън се спусна към мистър Торн и го хвана за ръката.

— Може би е по-добре да ни посвирите на рояла, мистър Торн! Много обичам пиано.

Мъжът го изгледа изненадано.

— Така ли предпочитате, господарю Брейдън?

— Да, сър. Много ми харесва как свирите.

— Е, добре тогава — отвърна мъжът.

Серафина въздъхна облекчено, доволна от бързата реакция на своя приятел, и се върна на наблюдателния си пост. Младежът се осмели да хвърли бърз поглед нагоре. На лицето му бе изписана самодоволна усмивка и момичето също се усмихна.

Мистър Торн пристъпи към рояла.

— Мислех, че свирите на цигулка — отбеляза мистър Бендъл.

— Отскоро се пробвам и на други инструменти — спокойно отвърна приятелят му.

Гостът седна пред рояла бавно, някак свенливо, сякаш се съмняваше в способностите си. Известно време просто остана така. Всички чакаха. А после, без да сваля от ръцете атлазените си ръкавици, засвири. Изпълняваше очарователно нежна соната с майсторството на виртуоз. Пиесата, която бе избрал, не беше нито прекалено тъжна, нито прекалено весела, но посвоему бе прекрасна. Никой в залата не остана равнодушен. Серафина бе смаяна от магическата сила на музиката да обединява всички, които я слушат. Гостите изпаднаха във възторг от свиренето на мистър Торн — всички, освен мистър и мисис Брамс, които се натъжаваха все повече с всяка следваща нота. Мисис Брамс захлипа, извади носна кърпичка и в крайна сметка се наложи мистър Брамс да се извини и да я изведе от залата. Останалите изслушаха сонатата до края.

— Благодаря ви, мистър Торн — заяви мисис Вандербилт, като се опитваше да запази възможно най-ведър дух. Огледа се наоколо. — Защо не хапнем по нещо? А може и да пийнем освежаващи напитки.

Младият господар на имението отиде при талантливия гост и го поздрави смутено:

— Свирите прекрасно, сър.

— Благодаря, Брейдън — усмихна се сдържано мъжът. — Ценя вашата похвала. Знам, че имате отличен вкус.

— Преди няколко седмици, когато пристигнахте в „Билтмор“, ни разказахте забележителна приказка за момче, което имало три желания.

— Да — потвърди Торн. — И какво?

— Знаете ли още такива истории? — попита младежът и погледна към рижавата девойка със синята рокля и другите деца. — Ще ни разкажете ли?

Мистър Торн изгледа въпросително домакинята. Тя кимна, горда с племенника си, който се представяше като толкова грижлив домакин.

— Би било чудесно — заяви мисис Вандербилт. — Всички ще послушаме с удоволствие.

— Тогава ще се опитам — съгласи се джентълменът и махна с ръка към децата. — Нека се съберем край камината.

Брейдън и останалите деца се настаниха пред пламтящия огън, а мистър Торн снижи гласа си за по-драматичен ефект и започна да разказва.

Докато слушаше и наблюдаваше от скривалището си, Серафина забеляза как децата неволно се приближават все повече и повече към разказвача, за да не изпуснат и дума от историята. Изведнъж й се прииска и тя да е там, до камината, заедно с всички. Гласът на мистър Торн звучеше ту тихо и нежно, ту гръмко и властно. На Фина отчаяно й се прииска да бъде част от света, за който се разказваше в приказката — свят, в който всяко момче и момиче си има мама и татко, братя и сестри. Свят, в който децата играят заедно сред яркозелените полета, а когато се уморят, се просват да си починат под сянката на високото дърво на върха на хълма. Жадуваше за този свят. Мечтаеше да живее такъв живот. Искаше да види майка си и да чуе гласа й. А когато мистър Торн се умълча, момичето си помисли, че той навярно е най-добрият разказвач на света.

Мисис Вандербилт с удоволствие наблюдаваше Брейдън, който заедно с другите деца слушаше очарован мистър Торн. Момчето най-накрая си бе намерило приятели.

А Серафина внимателно наблюдаваше разказвача. Наистина я бе трогнал до дъното на душата й. Харесала бе и музиката, и приказката му. Беше успял поне за кратко да обедини и разведри натъжената и отчаяна група на гостите. Брейдън и мистър Бендъл бяха прави — мистър Торн бе наистина много талантлив човек. И то с разностранни таланти.

По-късно, когато всички се разотиваха по стаите си, мисис Вандербилт пристъпи към Торн и нежно го прегърна.

— Благодаря ви, сър, за всичко, което правите за нас. Особено съм ви признателна, че се сприятелихте с Брейдън. Той ви цени много.

— Ще се радвам да направя нещо повече. Сега е толкова труден период за всички.

— Вие сте добър човек, Монтгомъри — обади се мистър Вандербилт, който тъкмо се присъединяваше към тях. После стисна ръката на госта. — Бих искал да ви поканя малко по-късно в билярдната заедно с мистър Бендъл. За чаша коняк и хубава пура в тесен приятелски кръг. Само ние, господата.

— Благодаря ви, Джордж — отвърна мистър Торн и леко сведе глава. — За мен е голяма чест. Очаквам срещата с нетърпение.

Серафина наблюдаваше разговора. Постепенно я обзе странно безпокойство. Нещо тук не беше наред, нещо бе сбъркано. Мистър Торн цяла вечер се бе държал сериозно и сдържано, както се очакваше на подобна печална сбирка. Но щом мистър Вандербилт му отправи поканата, на лицето на госта се изписа странно изражение. Напомни й на опосум, измъкнал сладък картоф от градината и забил зъби в него. Торн бе страшно доволен — направо на седмото небе, и то не само защото бе свирил чудесно и бе разказал хубаво приказката. Не, той изпадна във възторг от личната покана на Джордж Вандербилт да се присъедини към кръга на най-близките му приятели. Брейдън бе споменал на Фина, че чичо му познава мистър Торн едва от няколко месеца, но сега приятелството им се развиваше скоростно. И тъй като Вандербилт бяха едно от най-богатите и влиятелни семейства в Америка, бе ясно, че мистър Торн току-що се е сдобил с безкрайно ценен приятел.

Фина потърси с поглед Брейдън — дали бе доловил нещо съмнително? Но момчето дори не гледаше към възрастните. Докато всички се разотиваха, той обикаляше масата и се опитваше незабелязано да напъха в джобовете си възможно най-много сандвичи с пилешко. После грабна каничка с бита сметана от подноса с кифлите. При вида на този разкош на Серафина почти й потекоха слюнки. Почти бе забравила колко е гладна, за разлика от младежа, който освен всичко явно знаеше и кои са любимите й храни.

На излизане от залата момчето вдигна глава и погледна към нея. Тя му показа със знак, че ще се видят навън. Имаше какво да си кажат.

Серафина бе наясно, че мистър Торн се харесва на всички, но според нея той бе прекалено талантлив, прекалено добър, прекалено… всичко. И все още не разбираше защо бе нарекъл мистър Ростонов „татко“.

Засега не можеше да формулира ясно подозренията си, но долавяше присъствието на плъх.