Георги Б. Караджов
Звънчето (9)

9
Фотоапаратът

С утрото ваканцията рязко свърши, рухна изящната й постройка като да беше от пясък.

А тя наистина се оказа пясъчна. Новата ми майка, която никога преди това не беше имала семейство, се хвърли яростно в новата си роля на съпруга и майка и промени живота ни на сто и осемдесет градуса. Тъпчеше ни сутрин, обед и вечер със здравословна храна, трепереше дали баща ми е облечен достатъчно топло за деня, и му броеше цигарите, които той се беше захванал да отказва.

Но най-големите й грижи бяха към мен и адът на добрите й намерения започна бавно, но сигурно да павира ежедневието ми. Грижата за моето бъдеще налагаше задължителните досадни разговори на задължителната обща лека вечеря в задължителното време, определено от нея. Професията на художника й изглеждаше твърде несериозна, та тя си беше наумила да ме насочи към архитектурата, нали и там се работи с молив. Само че вместо драсканици се получават проекти за сгради и добро обществено положение.

Наред със здравословното хранене и здравословния режим, включващ лягане в определено време, задължителни разходки, пиене на чай следобед и така нататък, беше необходимо да се наблегне на физическото ми възпитание — нейната пряка специалност. С това тя също се зае лично и в петък след училище трябваше по два часа да тичам заедно с нея в празния гимнастически салон и да меря с топката баскетболния кош. Тук тя беше в стихията си, скачаше, викаше, като че беше на турнир, и при всяка моя победа крещеше от радост, прегръщаше ме и ме целуваше съвсем не по майчински. Тези изблици ме смущаваха, но не тормозех съвестта си, тъй като подобни реакции при истинските спортисти не са рядкост в пропитата от миризмата на гума и пот спортна зала, където запаленият любител преживява най-големите си възторзи и трагедии в живота, онова, което преживявах аз, беше само умора, лепкава потна умора, която се опитвах да сваля заедно с мръсотията от тялото си под душа.

Както и да е, новият ред си беше факт и аз, колкото и вътрешно да му се съпротивлявах, трябва да призная, с известен интерес постепенно навлизах в него, нагазвах, както се нагазва внимателно в блато, в което не знаеш кога дъното може да се разтвори под краката ти и да те повлече в някакъв друг свят.

Струва ми се, че баща ми в началото се почувства уютно, човекът на реда в него започна блажено да предчувства един спокоен и уверен свят, като че ли тъкмо нуждата от ред, а не някаква привързаност към физкултурничката го беше накарала да се ожени за нея, е, може би не съм прав. Едно беше сигурно, той наистина си въобразяваше, че по този начин е осигурил и за мене домашен уют и сигурност, че даже и ме е снабдил с майка.

С Антония продължавахме да се виждаме, разбира се, не така често както през ваканцията, освен училището, сега трябваше да спазвам определен режим, да си бъда за вечеря точно в определеното време, да не пропускам тренировка, както и да ходя на този безличен и безрезултатен курс по рисуване на глави при учителя Дочев, единствената заслуга на който беше, че недвусмислено показа, че не ставам за художник, тъй като не мога вярно и точно да отразя действителността (както са свикнали да наричат видимостите) и следователно няма да успея да вляза в Академията, камо ли да я завърша, за да мога да стана член на Съюза на художниците и като такъв да се напълня с пари или най-малкото да имам право да се издържам с четката.

В неделя следобед Антония беше отново моя и ние скитахме по малките улички, които весело ни замеряха със звука от собствените ни стъпки, пиехме кафе в сладкарница „Космос“ или „Флора“, където се бяхме срещнали за първи път, целувахме се в сянката на вагоните по глухите коловози на гарата, крещяхме заедно с вълните и през цялото това време тя не спираше да произнася своите странни изречения, които наричаше импулсивни стихове и които аз все по-малко и по-малко разбирах, както и все по-рядко разтварях блока си, усещах, че въпреки копнежа, въпреки цъфтенето, с което ни пълнеше пролетта и близостта на нашите млади жадни тела, въпреки напора на избликващите от докосванията ни желания, неясни и непроницаеми като тъмната забранена сласт, която ги раждаше, всичко е вече минало, реминисценция, която се опитваме да задържим с трогателни усилия, усещайки, че и нетърпението, и припряността на последните дни само усилват чувството на обреченост на връзката ни, в мътната вода на което потъваше безвъзвратно някогашната надежда за предопределеността й.

Всичко се рушеше бавно, но необратимо, както се разсипват онези пясъчни замъци, които децата правят на морския бряг. И възбуждащият, влудяващият пролетен вятър, който надуваше пъпките към неудържимо цъфтене, устремени към бъдещия плод, същият този вятър безмилостно ронеше пясъчния замък, който само преди дни бяхме обявили за вечен. Трябваше да бягаме, да се спасяваме всеки за себе си, за да не ни затрупа под руините си.

Още един етап си отиваше, отминаваше безвъзвратно и никога вече нямаше да се повтори. Започнах да си давам сметка, че освен поразяващата сладка отрова на устните вече нищо не ни свързваше, беше ли ни свързвало изобщо нещо? Та наши думите и техните постройки, с които ме затрупваше, зазиждаше тя, не бяха нито любовно бръщолевене, нито магически формули, обясняващи необяснимото, не, това си бяха стихотворения, само че за тяхното осъзнаване аз не бях подготвен и го знаех.

Шокираха ме някои тълкувания, с които тя се опитваше да ословеси мои рисунки, и макар да го оправдавах с някакво особено пренасяне на инвенцията от изобразителната в словесната сфера, знаех, че не за досътворяване на сътвореното в лична интерпретация става дума, а за най-обикновено неразбиране. Липсваше общият език, който да свърже създаденото от нас в диалог. Как бих могъл да илюстрирам неща, за които ми липсваше сетиво?

С все по-нарастваща тревога и неудобство си мислех за портрета, останал в стаята, в която така и не влязох втори път. Тя не говореше за тоя портрет, защо? Беше ли се познала в него, беше ли тя нарисуваната на картона и как би могла да бъде тя, след като аз изобщо не я познавах.

С всяка нова среща сякаш все повече и повече се отдалечавах от нея. Един прост пример го доказа окончателно.

На една от срещите взех апарата, който ми беше подарила Марина, като преди това внимателно го разучих и му поставих филм съобразно упътването. Направих няколко снимки — морето, гларусите на пясъка, крановете на пристанището, моста и, разбира се, Антония. На фона на морето. Мисля, че дванайсет пози имаше в този тип филми и те всичките свършиха на една разходка.

Извадих филма, както пишеше в книжката към фотоапарата, и още на същия ден го занесох на Гаро, познат на баща ми фотограф арменец, чието ателие беше в двора на къщата му, някъде зад музея. Гаро ми каза да седна и почакам, и докато чаках, с арменската си разговорливост ме похвали, че се занимавам с фотография, фотографите рисували чрез светлината, която хващали през капана на обектива, тя, светлината, е любопитна и като види обектив, навежда се (точно така каза — навежда се) да надникне вътре, и като се плъзне по гладките лещи, та право върху лентата, и като щракне затворът, залепне на нея во веки веков, та си струва да се лови светлината, тя затова се и казва „фотография“, на български ще рече „светлопис“ и поради тази причина фотографът също е живописец и човек на изкуството, онова, което той прави, си е чисто изкуство, да хванеш ти мига, че да го облечеш в светлина, па да залепиш светлината върху лентата… Хората са тленни, умират хората, но фотографиите им остават вечно, ето колко са могъщи възможностите на това изкуство, да спира мига, и ако Фауст на Гьоте беше имал фотоапарат, то той нямаше да възкликне на мига да спре, че тъй е хубав, ами направо щеше да направи снимка и ето ти го мига спрял!

Такива ми ги разправяше Гаро и не усещах кога се шегува, кога говори сериозно с мекия си арменски акцент, докато въртеше ръчката на черен проявителен цилиндър, в който беше сложил моя филм в тъмната си стаичка, и сменяше разтворите в него така, както сменяше цигарите в устата си. Той наричаше този цилиндър бачок и обеща да ми подари един, когато напредна — да мога сам да си проявявам филмите. По едно време той разви капака на бачока и изтегли от спиралата мокрия филм заедно с помощната лента — видях тъмни силуети по него, но още не успял да го разгледам добре, той го нави обратно, пъхна го в бачока и го остави под чешмата, като ми каза на другия ден да отида за снимките, и ме похвали, че добре съм експонирал.

Мнението му ме поласка, Гаро се ползваше с име на добър фотограф в града и баща ми редовно го викаше да снима патронните празници на техникума, а май водеше и някакъв кръжок там, за това не съм сигурен, но си го спомням и до днес — на празниците пъргаво търчащ от единия край на двора до другия, отрупан с фотоапарати и принадлежности като коледно дръвче.

Когато на другия ден отидох да взема плика със снимките и негативите, той ме похвали, че снимките са хубави, имам усет за композиция на кадъра, даже много добра за начинаещ фотограф, ако искам, мога да стана и професионалист, данни имам, ако трябва, той е готов да ми помогне, да ме научи това-онова, всеки занаят си има тънкости, а този занаят не е като другите, защото фотографията е… И така нататък.

Извиних се, че бързам, платих и тръгнах, без да отворя плика. Гаро се досети закъде бързам, и извика подире ми: „И снимката хубава, ама и момичето хубаво!“.

И наистина Антония ме чакаше в едно близко кафене, за да види резултатите от моята фотографска дейност. Отворих плика и квадратчетата се разпиляха по масата. Вдигах ги едно по едно, разглеждах ги и разочарованието ми растеше с всяка измината минута.

Какво беше това? Някакво море, някакъв мост, някакво момиче, съвсем чужди, съвсем непознати, съвсем мъртви, възможно ли беше? Даже си помислих, че Гаро, без да иска, е разменил пликовете и ми е дал снимките на някой друг негов клиент. Някой друг беше изтръгвал от другаде тези унили пейзажи, тези отчаяни портрети. От някакъв друг, мъртъв свят, където нещата само приличат на истински, но са тяхно отрицание, тъй като не съществуват изобщо.

Държах квадратче с изобразено на него момиче, застинало в нещо като усмивка пред някаква имитация на море. Опитвах се да позная коя е, по някакъв начин да я свържа с живата, седяща до мен Антония, но това беше напълно невъзможно. Момичето на снимката беше напълно непознато, нещо мъртвешки отблъскващо се излъчваше от него и аз неволно потреперих.

— Ще ми я подариш ли? — чух изведнъж гласа на Антония. — Нали ще ми я подариш, аз толкова рядко излизам добре на снимки, тук много се харесвам. Ти имаш талант.

Бързо я погледнах — подиграваше ли се? Като че ли не.

— И ако някога издам стихосбирка, ще сложа тази снимка, тук съм много истинска, много жива!

(Снимката наистина се появи няколко месеца по-късно в списание „Родна реч“ заедно с нейни стихотворения — видях я съвсем случайно, по това време вече не бяхме заедно.)

Успях да сподавя усилващото се в мен желание да скъсам всички снимки, и се примирих с това, че тя виждаше света иначе. Може би просто другите хора виждат света иначе, даже е вероятно и да им харесва този свят така, както го виждат. Нека я вземе, като я харесва, да ги вземе всичките заедно с негативите, защото, ако останат у мен, аз положително ще ги изгоря в печката. И никога повече няма да се докосна до фотоапарат.

Може би тогава в мен се пося недоверието към техниката изобщо, към нейните възможности и към нейната искреност. Сякаш животът, влязъл в обектива на фотоапарата или камерата, в микрофона на звукозаписващия апарат или запаметено от дявол знае какво друго ново средство за запаметяване, сякаш всяко живо и истинско нещо, попаднало в механичните капани на регистриращите уреди, веднага биваше смачквано от зъбчатите колела на „прогреса“ и прогресивно умираше между тях, и биваше изплюто оттам плоско, сухо, едноизмерно, ако въобще съществуваше такова състояние.

Като че ли само онова, преминало през живия човек, през живата човешка душа и пресътворено, заслужаваше да бъде съзерцавано, тъй като зъбчатите колела на душата са по-нежни и пътеките й са незнайни и неизбродими, оплодява се всичко в тях с асоциации и спомени, произниква от това друга реалност, понякога по-истинска от видимата.

Оказва се, че и изкуството, такова, каквото го мислят хората, иска от оня, заел се да се занимава с него, дълго и старателно да строи вътре в себе си машината за неговата регистрация и възпроизвеждане, желязна машина с железни зъбчати колелета и железни правила, та като смачка нещо с тях и отново го изплюе, да могат другите да видят това, смачканото, и да го оценят.

Затова не исках да правя изкуство, онова, което правех с молива и хартията, то беше чиста радост, но то си беше само моя радост, само за мене, не се подчиняваше на никакви правила, според които другите да го възприемат и оценят, защото са свикнали, като научат правилата, тогава да сравнят с правилата и да рекат „браво“.

Странно ми беше как така Антония хареса нещастните фотографски квадратчета и ако беше искрена, то беше ли харесала оня портрет, който й бях направил, според както я виждаше душата ми, и който беше много по-истински от тях — отразена, оплодена и отново създадена от дълбочината на моето виждане. Сигурно затова се бяхме срещнали, нали и нейната поезия не се подчиняваше на правилата, за много хора, в това число и за самия мен, да си призная, тя беше не повече от безсмислено бръщолевене, просто подреждане на думи и звучения. Изведнъж ми стана много мъчно от тази мисъл, отново се почувствах безмилостно сам във вселената. Какъв беше този свят, в който дори две влюбени едно в друго, пламтящи едно към друго същества не можеха да се разберат и да бъдат заедно.

И ето, че сега седяхме в малката сладкарница толкова заедно и толкова далече един от друг, че тръпки ме побиваха. Антония прехвърляше между пръстите си картончетата с фотографските изображения и говореше отново на любимата си тема, без да съзнава, че се повтаря, че повтаря дума по дума онова, което ми беше казала преди време за себе си, сега то се отнасяше до известен бургаски поет, чието име бях чувал.

— Защото еднаквите думи ни пращат по различни пътеки, Ни, как можем да им вярваме? Ето, той пише „морето“, ама какво е това „морето“ за него, това е прибоят на вълната, както и звучи, „мо-рето“, а вълната, това е поривът за живот, за съществуване, вълната е изпратена от вечността, за да изрази бездънното и безсловесното, викът на живота, закачен за небето на гларусов писък и заземен, закотвен с котвите на древността, и само това ли? И ето, че някакъв си на своята софийска улица между два трамвая разлиства стихосбирката, чете „морето“ и си казва: „Да бе, вярно, голям кеф беше миналото лято на плажа, по цял ден пукаш карти и пиеш бира, наоколо ти се въртят полуголи мадами и като се нагорещиш, колко му е да влезеш да се разхладиш“. И ето, че и на него стихотворението му харесва, ама какво е намерил той в него? — това, което е търсил, това, което си го има в него и без стихотворението: бира и кебапчета. И защо тогава му харесва това стихотворение и кое стихотворение всъщност му харесва? Онова, което е било написано, или онова, което е прочел той? И кой знае какво е било написано, ако никой не знае, то защо е трябвало изобщо да бъде написано? Ние сме самотници, Ни, ние не разполагаме с надежден материал за мостове. Ние имаме само себе си.

Повтаряше се, ужасно се повтаряше, ето, и аз отново ти разказах онова, което тя отново ми каза, но какво да се прави, ние непрекъснато се повтаряме и ако ти внимателно ме слушаш, ще усетиш, че през цялото време и аз казвам едно и също, само едно-единствено изречение, макар и погледнато от различен ъгъл. Не посмях да й кажа, че се повтаря, че знам това не само от нейния разказ, но и защото същите мисли тормозеха и мен, същата самота разяждаше и моята душа. Значи можехме да бъдем заедно в мислите си, дори само в мисълта, че не можем да бъдем заедно.

— Хайде, пий го това твое изстинало кафе по-бързо, да излизаме. Страшно ми се прииска да те целуна!

За малко да я запитам защо. Замълчах. Може би докосването на нашите устни носеше в себе си моста, който щеше да ни свърже, за да бъдем заедно. Но не, вече и в устните не намирахме недоизказаното, и там беше празно, и там се беше настанила тишината, както се пееше в популярен по онова време шлагер. Краят не само беше неизбежен, не само приближаваше с бързи стъпки, той вече беше в нас, в сърцата ни, в устните и ръцете, които трескаво се търсеха и не се намираха.

У дома животът беше тръгнал по други релси: общите яденета, спазването на ученическия час в осем, редовното спортуване, здравословното хранене. Появиха се и съвместните екскурзии в събота и неделя до близки до града природни обекти като минералните бани в Житарово или на Отманли. Баща ми захвана шофьорски курсове, Марина вече ги беше изкарала и един хубав ден пред блока се появи една почти нова лада, с намерението да бъде наш семеен автомобил и да ни придвижва от място на място.

И започнаха нашите семейни екскурзии с кафето от термоса и сандвичите, с преиграната радост на Марина, подскочила от удоволствие, че видяла странджанска зеленика, имаше едно такова цвете, защитено от закона, или изпищяла от ужас, че видяла змия, каквито по камъните на Отманли не бяха рядкост, с новонатрапеното природосъобразно хоби на баща ми — риболова, който добросъвестно следеше поведението на плувката, докато пушеше поредната си цигара, и за три часа улавяше гордо две попчета, които биваха изпържени и изядени при полеви условия на камъните край морето.

Сита и доволна, Марина започваше с проблемите, ето, всичко е толкова хубаво тук сред природата, само колата да не гореше толкова много, и свалихме ли чистачките, не помня, ако не сме ги свалили — край, няма да ги намерим вече, а едни чистачки струват дванайсет лева и не се намират никъде, и този карбуратор, дето чука, трябва да се види, ама на, няма кой, машинен инженер, а на колата никакво внимание няма да обърне, само да поиска, мерцедес ще направи от нея, обаче му липсва интерес, явно не мисли достатъчно за семейството си, ето на, и ауспухът от кое време е вързан с тел, всеки момент може да падне, как няма познати в някой сервиз, то сега всичко с познати става, да я видят тази кола, вярно, на старо я взехме, да не чакаме шест години да ни излезе реда за нова, ама чак толкова стара не беше, на пет години, на десет хиляди километра, и какво са десет хиляди, нищо не са, той тоя предишният не я е карал, ама виж в какво състояние е, то нещо, като не се поддържа… И така нататък. Чудех се за какво са й тези разходки, като ги налива до ръба с проблемите на ежедневието.

Аз се опитвах да бъда недосегаем от глупаво бърборене, опитвах се да се вслушвам в дърветата и морето. Понякога ми се струваше, че долавям връзката им, безсловесния им диалог в странната завършеност на пейзажа.

Едно оголено от времето, отдавна повалено дърво лежеше наполовина във водата и се вслушваше в древните шумове на земята, беше мост, през който гората слизаше да се изкъпе, мост, през който времето, натоварено догоре с векове, бавно се изкачваше от морското дъно към съвременността.

А в нея Марина вече приключваше с колата и преминаваше на другата си любима тема — бъдещето на нашия син. Ролята на загрижена за бъдещето на детето си майка тя играеше с вдъхновение и страст, подклаждаща се от моята незаинтересованост и апатия по тези важни житейски проблеми.

— И защо ти го подарих тоя апарат? — питаше ме тя. — Да го беше взел днес, да направиш снимки, ето, нали уж се интересуваш от изобразително изкуство, художник искаше да ставаш, можеше да фотографираш пейзажа и да го прерисуваш после по снимките, така действат художниците, които искат да се научат да рисуват от натура, което точно ти липсва за подготовката ти. Ето, виж този пейзаж, не е ли прекрасен, морето тука и дървото, дето е паднало. А защо не се опиташ да станеш фотограф, ще работиш в някоя редакция или издателство, ще си оправиш бъдещето, фотографите вземат добри пари! Вече ти е крайно време да се замислиш по този въпрос и да започнеш да действаш.

Тя имаше, разбира се, право. Само че аз, въпреки че продължавах да бъда добър ученик, понятие си нямах какво искам да бъда и как би трябвало да изглежда моето бъдеще, за разлика от много мои съученици, които се бяха захванали здраво да коват основите на бъдещата си реализация в живота и обществото. Те посещаваха кръжоци по интересуващите ги специалности, ходеха на курсове, включително и такива по рисуване, посещаваха кандидатстудентски консултации, един даже беше записал втора гимназия като частен ученик и я караше успоредно с нашата.

Аз не мислех за бъдещето, то беше нещо, което щеше да дойде или нямаше да дойде, беше си негова работа, а не моя. Когато ме питаха какъв искам да стана, и аз неизбежно отговарях — не знам, баща ми отсичаше: такава професия няма! Той ми предлагаше да ме подготви за технически ВУЗ, математиката и физиката ми вървят, няма от какво да се страхувам, непременно ще ме приемат и както умея да боравя с молива (точно така казваше — да боравя с молива), чертежите няма да ми се опрат, да, от мен със сигурност ще излезе добър машинен инженер, че може и изобретател, и конструктор, фантазия не ми липсва. Ето, да вземем например Едисон, такива като него въртят колелото на прогреса и извеждат човечеството на нови брегове, облекчават труда на милиони хора и увеличават възможностите за производство на материални и духовни блага.

Това беше любимата тема на баща ми, облечена в любимата му реторика, той няма начин да не осъзнаваше, че един добър машинен инженер трябва да има любов към машините, да изпитва доверие в тях, а аз изпитвах природно отвращение към всяко техническо устройство, даже един прост фотоапарат, една нищо и никаква бакелитова кутия с две лещи и две макари не можех да понеса. Как щях часове наред да вися над творения, призвани да захапват със зъбчатите си колела истинските живи неща, да изцеждат в металните си търбуси живителните им сили и да ги изплюват неистински и неживи, па макар и заради благото на човечеството.

Вътрешно негодувах, кипях, съпротивлявах се с цялото упорство на пубертетното си съзнание, но за да има мир, направих все пак един компромис, като се записах в кръжок по физика, където с часове пресмятах дължини на въжета, сили на макари и подемни кранове, та до интерференциите на светлинни лъчи, дръзнали да проникнат през мъничка дупчица в несвойствени за тях полупропускащи пространства и ударили се в съответен коефициент на отражение.

Тъй като изчисленията ми вървяха, а и правилата бързо схващах, скоро станах един от най-добрите в кръжока, баща ми прие похвалите от ръководителката като успокоителен знак и духовете се укротиха. Отново ми беше разрешено да закъснявам след ученическия час, да се разхождам до късно край морето, да ходя на партита и баща ми се правеше, че не усеща как намирисвах на алкохол, за цигарите нямаше как да се досети, като върл пушач той беше изгубил обоняние за тях, Марина се мръщеше, но нищо не казваше.

Десетина дена след моя злополучен дебют като фотограф, а може да беше и по-късно — от дистанцията, от която го гледам сега, времената се свиват и събитията се нанизват едно до друго — бях на рожден ден на една моя съученичка, която не беше от града и живееше под наем заедно със своята съквартирантка в двустаен без хазяи. Не липсваха задължителните атрибути на много такива партита от онова време — музика, алкохол, цигари, празна бутилка се въртеше, за да покаже кой кого да целуне.

Е, имаше и друг вид събирания, с чай, умни разговори и друга музика, даже симфонична, където също бях редовен гост, но и те ми носеха досада с претенциозността си, та, съвсем честно казано, предпочитах да си пийна и да се позабавлявам „просташки“, така притъпявах усещането за самота, което ме гризеше отвътре, макар да знаех, че след това то ще си отмъсти и ще избуи в мен с още по-голяма сила.

Кикотенията и кудкудяканията на пийналите ми съученички надвикваха и без това силната музика и аз си позволих да пийна повечко, за да ми стане поносимо, впрочем без особен резултат, само дето писукащите гласове започнаха да кънтят в ушите ми, като че се намирахме в някоя пещера, значи стана по-лошо. По едно време всички обърнаха очи към мене, беше ме посочила бутилката. Онази, която се оказа, че трябва да целуна, облизваше устни и тропаше по пода от смях — оказа се Анита, „учителка“ в онези работи на целия випуск, от онези, дето си правят каталог на свалените момчета. Когато я приближих с глупава усмивка, усетих, че е доста пияна. Тя веднага изви глава нагоре към мен, бях по-висок от нея, и впи устни в моите, та въздухът ми свърши отчасти поради отвращение от алкохолния й дъх. Сред бурното ръкопляскане на останалите някой се обади:

— Ей, внимавай какво правиш, момчето е още девствено!

Анита се изсмя силно, погледна ме с премрежени очи и каза:

— Горкото! Но това е досадна дреболия, още сега може да се поправи!

След това ме целуна още веднъж, като пъхна езика си в устата ми и плъзна ръката си по панталона ми. Изпитият алкохол се вдигна в главата ми, тялото се беше събудило за приключения, отвращението се смени с любопитство как ще свърши всичко. А то свърши с това, че Анита ме хвана за ръка и докато другите отново се вторачиха в бутилката си, ме заведе в съседната стая, дръпна райбера на вратата и смъкна гащите си.

И тук, в полумрака на някаква мъждукаща нощна лампа на мръсните измачкани чаршафи, ползвани преди нас и от други за същите цели, без каквито и да е увертюри тя ме повали и облада. Така изведнъж неочаквано за самия себе си станах мъж, преди да съм навършил седемнайсет години, и това по никакъв начин не ме зарадва, но не ме и оскърби, не ме и разочарова чак толкова много.

Разбира се, че си го бях представял другояче, с тръпката на очакването, на желанието, на върха на една истинска красива любов, жадуването сливане с любимата, тържеството на екстаза, полета, светове, разтворени в своята неописуемост, все работи, които бях чел в тайната за възрастта ми литература, но и почти преживял.

Анита ми подхвърли опитната си плът, както се хвърля на куче месо, паднало на земята. И по този начин ми ограби трепета на сливането, но в същото време ми подари онова безразличие, което щеше да ме предпазва по-късно — а щеше ли да ме опази? — от характерното за възрастта ми абсолютизиране на секса. Лекото разочарование от типа — а, това ли било то! — наистина ме накара да започна да възприемам тази човешка дейност като обикновена физиологична необходимост, като чаша вода, към която посягаш, за да я оставиш обратно на масата и да я забравиш, след като си утолил жаждата си.

Нямаше да измине и година и аз щях да бъда оплетен от гъстата паяжина на импровизациите в тази област, но сега все още бях… Какво всъщност бях? Горд, че съм имал жена? Ама защо, всъщност тя ме беше имала. Заслуга за тая работа аз нямах. Както впрочем и вина.

Нито възхитен, нито омерзен, даже не и разочарован, аз оставих гледащата с празен поглед Анита в леглото, обух се, излязох, минах през стаята, в която другите се надвикваха с „Куин“ и с пълно гърло пееха:

Вечер, щом луната се покаже,

всеки гледа да намаже

от чуждо гадже!

Мярнах с крайчеца на окото си един сгънат на две на балкона, вероятно повръщаше отгоре, без да се сбогувам, отворих вратата и излязох.

Вън студеният морски въздух ме отрезви. В устата ми горчеше от изпушените цигари и от спомена за лигавите устни на Анита, както горчи, когато си нахапал неузрял плод — а не бях ли направил точно това? Желанието беше задоволено, преди да се е появило истински, преди да е узряла неговата необходимост.

Щях ли някога вече да пожелая истински силно една жена, щеше ли любопитство и нетърпение да подправят това желание, духът на откривател щеше ли да ме осени с животворното си вдъхновение. Сега знаех — нямаше нищо за откриване, бях получил това знание наготово и може би така все пак беше по-добре.

Може би, само че ми беше студено, тресеше ме и от евтината дъвка, с която се надявах да прикрия цигарения дъх, повдигаше ми се. Връщах се по панорамния път, морето се усещаше тъмно и голямо там някъде отляво, нито една улична лампа не светеше, прозорците на блоковете също бяха тъмни, мрак ме обгръщаше, разтваряше се пред мен само колкото да мина, и веднага се затваряше плътно зад мен, с всяка стъпка аз прониквах все по-дълбоко в сърцевината му и там имаше само лепкава солена влага, като да беше успяла да ме всмуче в себе си огромната жена от съня ми и сега ме обвиваше с парализираща паяжина като паяк, за да изсмуче жизнените ми сили.

Когато наближавах вече автобусната спирка под ресторанта „Пиргос“ внезапно ги видях пред себе си и спрях. Бяха трима, едри, с ръцете в джобовете, стояха пред мен и препречваха целия тротоар. Сърцето ми силно заби. Инстинктивно отстъпих крачка назад. Онези стояха, без да мърдат. Наведох се, като гледах да не ги изпускам от очи, и дивият страх напипа нещо студено и твърдо на тротоара с ръката ми, може би камък. Изправих се и вдигнах високо над главата си намереното, готов да го хвърля по оня, който ме нападне.

Сега разбирам смехотворната наивност на действията ми, но тогава, не знам защо, те по някакъв начин оказаха ефект. Тримата се разстъпиха и освободиха тротоара. Помислих си, че е капан, че ме чакат в тъмното, за да ми се нахвърлят, като мина край тях, но някаква сила ме поведе гордо напред и аз вървях и вървях стиснал здраво в ръката си спасителния предмет, без да мисля и без да чувствам, и тъмнината ме пропусна през себе си, и нищо повече не ми се случи, сякаш нощта беше погълнала безследно тримата така, както ги беше родила.

Пред входа погледнах камъка, който ме беше избавил — не беше камък, а стара ръждясала подкова, незнайно как озовала се на пътя ми точно когато трябва.

Бях изморен, бях изплашен, бях пиян, катерех стълбите къде в светлина, къде в мрак, защото повечето крушки във входа бяха изгорели или откраднати, къде на петнисто осветление, където метални съоръжения заграждаха крушката против крадци и светлината й се процеждаше само през дупчиците, пробити за целта, вървях и ми се гадеше, и ми се виеше свят. Спрях да си почина точно пред надписа Виолето простъ курво шти скъсъм гъзъ!. Ярост се надигна бързо в главата ми. Правилно, казах, така трябва, скъсай й го, така й се пада, курвата му с курва! Яростта се извиши до темето ми и покри съзнанието ми с пяната си, без да мога да се контролирам, вдигнах ръката си, в която още стисках подковата, и я запратих по надписа. Подковата глухо потъна в мазилката и звънко издрънча по разбитите плочки.

Звънът ме накара да се окопитя и аз побързах до нашия етаж. И чак когато бях на сигурно място в стаята си, когато се навеждах над картона на бюрото ми, за да видя какво бях започнал със сух пастел, чак тогава като мълния ме озари прозрение. Да, нямаше никакво съмнение, тази подкова, която допреди малко държах в ръката си, точно тази аз вече я бях виждал. Далече, далече, в детството. В двора на един циганин ковач.

Скочих и понечих да изляза отново в коридора, за да потвърдя догадките си, да я разгледам, да бъда сигурен, че онази особена извивка е там, но беше късно. В коридора под нашия етаж се вдигаше шум, сънни мъжки гласове се разправяха на висок глас, псуваха и ругаеха тези хулигани, които рушат, драскат, хвърлят камъни или други тежки предмети по стените, не ценят и не пазят, което е тяхно, виж мазилката на какво е заприличала, женски глас ситно каканижеше: „Аман от тези алкохолици, дето не оставят хората да спят, а хората са уморени, има и първа смяна, утре сутринта рано трябва да стават“, и като чула трясъка, веднага скочила и събудила мъжа си да им даде да се разберат хулигани с хулигани, обаче било късно, онези вече се покрили.

— Обаче ще ми падне той — викаше дрезгав мъжки глас, — няма да им се размине тая работа, само да го науча кой е, аз, мамка му на него, аз ще му скъсам ръчицата на това мръсно говедо, дето надойдоха тук всякакви селяндури разни, там да си бяха седели, при добитъка в обора, добитъци такива, а не да идват тука да рушат, ето, виж какво е хвърлил, това не е ли подкова, трябва да се занесе тази подкова в милицията за отпечатъци.

— Айде бе — отговаряше друг глас, — ще я носиш в милицията, нямаш си друга работа, тя с това ще се занимава милицията, че си няма друга работа и чунким си гледа работата милицията, тя, ако си гледаше работата, нямаше толкова да се изтърве тоя народ, затова сме на това дередже, защото е слободия и всеки си прави каквото си иска, и я най-добре да вземем да си лягаме, че на, мамицата им и хулигани, заради тях я по кое време още не спим.

Но те не се разотидоха скоро, дрезгавите им гласове продължаваха да звучат и спрях да ги чувам едва като се върнах внимателно в стаята си и затворих плътно вратата зад себе си.

Сърцето ми блъскаше лудо, бях превъзбуден, умът ми се луташе през мъглата на настъпващия махмурлук и трескаво търсеше нещо, което беше изгубил. Да, моето детство ми беше пъхнало в ръката една подкова, за да ме спаси, и аз бях захвърлил тази подкова в самия център на живота, за да стана част от него. Нямаше мърдане, подковата беше хвърлена.

В прилив на необузданост сграбчих започнатата картина от масата и я накъсах на ситни парченца, а пастелният прах полепваше по ръцете ми и те ставаха ту жълти, ту сини, ту кървавочервени, докато накрая всичко се смеси и посивя. Късах яростно, сякаш картината беше самото чудовище живот, и пропадах в безпаметство като в дълбок сух кладенец — сега вече самотата ме обзе истински, приличаше на сух горещ пясък, от който бяха стените на кладенеца и който се срутваше бавно и неумолимо и ме засипваше.

Преди да заспя напълно, една мисъл като малка мушица раздвижи с крилцата си съзнанието ми, мисълта, че отново съм достигнал някакъв предел и съм се простил с нещо, нещо си е отишло и вече нищо няма да бъде така, както е било, никога. Но това беше само част от мига, мушицата се блъсна в леденото стъкло на съзнанието ми и падна мъртва.