Георги Б. Караджов
Звънчето (16)

16
Звънчето

Обикалях Бургас, часове прекарвах на брега, задръстен от заведения и чадъри, гледах морето преди изгрева на слънцето, гледах как сивата му кожа настръхва от утринния вятър, как ме изпълва с движенията си и раздвижва нещо задрямало в мен, седях и гледах, докато по брега тръгнеше безкрайната върволица на странното общество, срещащо изгрева всеки посвоему и за себе си, със собствените си жестове и ритуали, щом слънцето се покажеше някъде зад силуетите на Поморие, се обръщах и тръгвах по стълбите на казиното, и то изоставено, обгоряло и полуразрушено до някогашния парапет, заменен от някаква ръждясала желязна ограда, и по „Богориди“ навлизах в града, но нито него, нито улицата можех да позная.

Лъскаво строителство се вихреше и тук и останалите като по чудо стари къщи с изпопадали мазилки се червяха от срам на лъчите на изгряващото слънце. Вървях по улиците край новите кафенета и бинго зали, край будката за вестници на „Кирил и Методий“, където още първия ден купих вестник от една суха стара жена със забрадка и черни очила, в която с усилие разпознах Марина. Тя не ме позна, изобщо не поглеждаше към купувачите, рухнала от грижи и преждевременна старост.

Вървях и си мислех, че ето на — не само напразно бях избягал, но и напразно се бях завърнал, какво търсех аз тук сега, детството си ли, младостта ли? Никога нямаше да ги намеря. И не защото градът не беше тук, както отпърво ми се струваше, не, тук си беше градът, макар и пременен до неузнаваемост, но мене ме нямаше. Дори да бродех като призрак, като сянка по улиците му, ме нямаше, защото той вече нямаше нужда от мен. Никой вече нямаше нужда от мен, аз не се вмествах в новите представи, в новия живот.

Затова не се появяваше и никакъв знак, никаква утеха от тези, които очаквах да посрещнат моето завръщане.

Но какво завръщане, завръщане ли беше това, възможно ли беше завръщането изобщо, или бягството ми беше окончателно, никога вече нямаше да има завръщане, защото всичко и всички ме бяха напуснали, отвърнали се бяха от мен, самият живот ме беше напуснал и сега, в зората на остаряването, аз знаех, че той не беше имал никакъв смисъл, сън е бил той, никому ненужен сън, бях се пробудил грубо и пробуждането беше още по-ненужно, още по-безсмислено, отколкото съня.

От къде накъде, питаше ме един глас вътре в мен, от къде накъде е длъжен животът ти да има някакъв смисъл извън простото съществуване, как живеят хората наоколо, огледай се и виж, кой търси нещо повече от самия живот, успеха, парите и здравето? Кой тича след детските си сънища и ги моли да изпълнят със съдържание делника му, кой плаче по фантазиите и химерите, подхвърлени му на шега някога от съзнанието? Освен лудите?

Всяко нещо в този живот, за което се хванеш здраво, може да те изпълни, да те направи щастлив и доволен, спомни си гайдаря, вкопчил се в своята гайда, целия живот беше напъхал той в ярешкия й мях, изкарваше го полека през теснините на гайдуницата, ваеше го с пръстите си, като запушваше и отпушваше дупките майсторски и го караше да зазвучи. И колко прелестно, колко възхитително достатъчно му беше всичко това, за да живее според числото на земните си дни и да ги изпълни със звук. Какво повече му трябваше, за какво повече беше дошъл той на този свят?

А аз? Какво бях направил аз? Бях ли изсвирил своята мелодия? Имах ли мелодия за изсвирване? Нещо, в което да можех да се вкопча, за да ме изпълни то с илюзията за живот? Или, празен от желания и мечти, празен от алчност и страсти, бях свободен в самотната ледена свобода на празнотата?

Ходех из града денем, ходех нощем, оглеждах се във витрините и сам се плашех от образа си, брадясал, несресан, но ходех и ходех до изтощение, сигурно ме мислеха за пияница и бездомник, а аз си бях наел квартира, имах дом и почти не пиех, пиех малко и ядях още по-малко, само когато прегладнявах, все още имах някакви пари за яденето и за наема, беше ми безразлично какво ще правя, затова не правех нищо, просто обикалях улиците, без да търся нищо, отдавна вече нищо не търсех, просто ходех, докато капна от умора, след което се довличах до стаичката си, просвах се на леглото и заспивах мъртвешки сън без сънища, докато се събудя отново в два или три след полунощ, нямах часовник, не исках часовник, часовникът нямаше смисъл, знаех, че повече няма да мога да заспя, затова тръгвах отново по улиците, към моста, сетне, недочакал изгрева, отново в града, понякога сядах за едно кафе в някое от ранобудните или денонощни кафенета, купувах си и геврек от подранилия геврекчия на тройката, машинално го натъпквах в устата си и задоволявах глада и жаждата, за да не ми пречат, те и без това нямаха смисъл, полека-лека ми ставаше радостно да живея така, без мечти, желания и амбиции, без старание, да съществувам подобно на дърво, на цвете, на трева, нищо не ми трябваше, даже и това съществуване — нищичко.

Нямаше никакво значение какво правя — за никого, най-малко за мен, нито се интересувах какво мислят другите за мен, мислеха ли изобщо за мен, след като аз самият не мислех за себе си. Даже се учудвах, че още съм жив, че съществувам, че повтарям всеки ден, всяка нощ същия ритуал, от събуждането до заспиването.

Стараех се да избягвам вуйчо си, щом отдалеч зърнех прегърбената му фигура с патерицата на брега, какво щях да му отговоря, ако тръгнеше да ме разпитва със заваления си от болестта глас?

Не ме интересуваше, нищо повече не ме интересуваше.

Обикалях до пълно изтощение, понякога сядах на тротоара да си почина, веднъж една възрастна дама спря пред мен и ми подхвърли едно левче, скочих да я настигна, за да й върна левчето, не бях просяк, тръгнах след нея, а тя се затича, вероятно се беше уплашила, че я преследвам, но аз не я преследвах, аз исках да й се извиня, да й обясня, че не съм просяк, и да й върна левчето, когато тя зави зад безистена, завих след нея и изведнъж пред мен се изправи възрастна жена, и аз познавах отнякъде тази жена, и я познах, защото беше моята учителка по математика от гимназията, ама как така, тя и тогава, преди трийсет години, беше също толкова възрастна, а сега изглеждаше даже по-млада оттогава, и я попитах как е възможно, а тя ми отговори нищо не разбрахте вий от моите уроци по математика, защото само събиране и умножение научихте и затова събирате и умножавате само вещи, страсти и години, а ето, че и изваждане ви преподавах, и делене, и ето, аз изваждах годините си и съм по-млада сега, и разделих времето си, но не знам истина ли беше тази среща, или я бях сънувал, и тя ли беше жената, дето ми подхвърли книжното левче с лика на свети Иван Рилски Безсребърник, ама не, нямаше как да съм го сънувал, защото аз не сънувах, не можех да сънувам, защото, докато бях буден, обикалях в мрежите на будността и те бяха сън, и те бяха повече сън от съня и сънуването, и беше нощ, вървях по една улица и идвах отнякъде, и отивах нанякъде, но откъде идвах и накъде отивах, не знаех, не че не помнех, просто помненето не ме интересуваше, то нямаше смисъл, беше тъмно и край един фенер насреща ми се изправи момче, познавах го това момче отнякъде, откъде — не знам, не беше и важно, изплаши ли се, не знам, но спря стъписано, спрях се и аз и видях да святкат улични лампи, и четири станаха сенките ми на асфалта, сякаш четирима се бяхме спрели и стояхме тъй един срещу друг, тогава момчето се наведе, взе в ръката си нещо от земята и го издигна високо, стара подкова беше, блесна на светлината на уличните лампи тази подкова, стори ми се, че и нея я познавам отнякъде, откъде — нямаше значение, уплаших се да не замахне да ме удари с нея, та се отместих и вцепених от ужас, но момчето не ме удари, то само премина край мен вдигнало подковата над главата си и си замина по пътя, прегази сянката ми, сякаш мен прегази, болка усетих, тръгнах към морето и ето, морето беше там, странно осветено през нощта, дискотеките бяха приключили, тук-таме по пясъка лежаха двойки, едно момиче се къпеше голо във водата, отнякъде знаех, че е голо, но не го виждах, само силуета му можех да различа в тъмната вода, но тялото му не ме интересуваше, голотата му не ме докосваше, морето също се беше уморило да бъде както преди нещо повече, нещо съществено, приятел и събеседник, и колко отдавна е било това, и на сън сигурно, а сега се бях събудил най-сетне и нямаше море, а само вода, много вода на едно място, тъмна, солена и мокра, даже и вода нямаше, защото и водата напускаше бавно моите представи, а също така и пясъкът, на който седях, и момчето и момичето, преминаващи край мен по пясъка, а момичето обясняваше на момчето защо казва „море“ и какво значи „море“, когато то го казва, и как другите разбират само море и защо не може да им се обясни колко различно е море от море, а знаех, че няма смисъл от обясняване, и от назоваване няма смисъл, а най-малко имаше смисъл да споря и да обяснявам защо няма смисъл, от умората и хроническото безсъние бях като пиян, а не си спомням откога не бях пил нищо, едно е да пиеш, а друго — да си пиян, не е нужно да пиеш, за да бъдеш пиян, макар че повечето избират пиенето, бях избрал по-лесния път, бях пиян, защото не бях пил, и го бях избрал този път, защото пиенето също не ме интересуваше, то също нямаше никакъв смисъл, нито да бъда пиян.

И ставах, и се прибирах, и спях, и не сънувах, защото нямаше смисъл да сънувам, след като животът беше сън, нека сънуват тези, които се заблуждават, че животът е различен от съня и има значение, затова сънуват и сънищата им имат значение, а аз не сънувах, защото знаех, че животът е сън и няма значение, сън без никакво значение, глупав кошмар на някакъв пиян незначителен човечец с празно съществуване, без смисъл, и затова не ме интересуваше, просто ставах посред нощ и тръгвах, и обикалях, и вървях, и нямаше смисъл, но и да има някакъв смисъл, нямаше смисъл, защото не ме интересуваше, иначе щях да се ужасявам, като се погледнех във витрините цял набръчкан и страшен, с рошава бяла брада и дълбоки сенки под очите, но нямаше смисъл да се ужасявам, защото бях аз, какъв смисъл има да се ужасявам от себе си, и можех ли да си направя нещо, когато не ме интересуваше всичко това, остатъци от мисли се блъскаха и не се намираха и ми говореха нещо, но аз не ги чувах, а когато ги чувах, не ги разбирах, защото бях забравил думите, звуците бяха загубили способността си да се превърнат в думи със значения, защото значение нямаше, думите не ми бяха необходими и забравих даже, че някога е имало думи, че са ми служили някога за нещо, странни ми бяха двукраките наоколо, техните сенки бързаха нанякъде, правеха нещо, смятаха, че са изпълнени със смисъл, важни и горди, защото не виждаха, че смисъл няма, те бяха измислили обществата, ритуалите, подчинението, конвенциите, бедните думи, с които се заблуждаваха, че се разбират един друг, защото имаха смешната увереност, че има смисъл да се разбират, а аз знаех, че нищо не са, даже прах не са, и смехотворни са техните стремления и гордост, и затова не се разбират един друг, но само си въобразяват, за да се залъжат, че има смисъл, а смисъл нямаше, даже и за тях не биваше да се мисли, защото кой си мисли за прашинките, полепнали по гърба на мравката, и има ли мисленето смисъл?

И заспивах в квартирата си или направо на улицата, където ме завареше умората, а понякога и на пясъка под някой свит чадър и се събуждах, без значение кога, и тръгвах, и обикалях, и не знаех къде, и може би щях да се удавя и да приключа цялото това безсмислено приключение, но какъв смисъл имаше да се давя и да го приключвам, нямаше никакъв смисъл, никакво значение нямаше, затова аз вървях край корабите в пристанището, които си въобразяваха, че пътуват, че отиват някъде, някъде другаде, че има такова някъде, а всичко беше лъжа и съществуваше само в бедното им въображение, вървях между коловозите на гарата, за да се посмея на влаковете, които най-сериозно се опитваха да завъртят земята с колелетата си и да домъкнат до седящите в тях други гари, защото всички те си вярваха и смятаха, че има други гари и други градове, и земя, вместо да се погледнат дълбоко и да осъзнаят, че нищо няма, даже тях самите ги няма, защото няма смисъл да ги има, затова ги няма, има само едно болно изтляващо въображение, което ги рисува, защото и то не знае, че го няма и него, защото няма смисъл да го има, легнал с лице към омаслената трева между коловозите, знаех, че всичко е така, защото не е така, и че смисъл няма, и как да има, когато и мене ме няма, никога не ме е имало, измислил ме е някакъв душевноболен, който си е въобразил, че него го има, ха-ха-ха, и като ме няма, смешно и нелепо е да си въобразявам свят и да се заселвам в него, стига да имаше смешност и нелепост, стига да имаше смисъл от тях, а смисъл нямаше.

Вече не се прибирах и в квартирата си, нямаше смисъл, можех да ходя, докато капна от умора, и да заспя, където ме завари, останалото нямаше значение, не се питах защо се бях върнал и върнал ли се бях изобщо, след като не можеше да има бягство, как можеше да има завръщане?

И вървях по улиците, и движех краката си, а фасадите и паважите, и тротоарите, и витрините, всичката тази пъстра шарения вървеше в противоположна посока, отиваше си от мен, защото знаеше, че нямам нужда от нея, че не вярвам в нея, че не може да ме излъже, течеше като река от двете ми страни и ме блъскаха седналите по тротоарите просяци и улични музиканти, защото унесени в безсмислената си работа, не виждаха накъде се носи реката, и се смесваха в пъстрото петно, и само рядко ми се струваше, че различавам отделна фигура, като онова момиче с цигулката на ъгъла, познавах ли го отнякъде, някакъв влак, купе, тези строги черти на фона на реката от лица и фасади, и свиреше, а музика не чувах, виждах тъмните петна от звуците, но те не ставаха на музика, защото ушите ми отказваха да възприемат даже звуците, нямаше нужда, но я видях и на другия ъгъл, и на другия, виждах я често, защото стоеше на всеки ъгъл и свиреше с цигулката си, и не ме гледаше, никого не гледаше със строгите си очи, и падах от умора, и я виждах отразена в локвата пред лицето ми, преди носът ми да се напълни с вода и кръв, и свиреше, но музика нямаше, нямаше и смисъл от музика, защото къде сме били, когато не сме били тук, и къде отиваме, като си излезем оттук, освен оттатък, в смъртта, а някои могат да влизат и да излизат, даже да изнасят оттам разни неща, и цигулката свиреше отсам, а музиката там, оттатък се чуваше, там може би беше нужна тя, защото тук не я чувах, и вървях, и нещата се движеха, течаха, докато се уморят, и тогава се изправяше разяреният от умора асфалт и ме удряше през лицето, и вкус на кръв и прах скърцаше между зъбите, но болка нямаше, защото нямаше смисъл от болка и затова нямаше болка, не я усещах, защото тя нямаше значение, и как да усетиш нещо, което няма значение, и ставах, и ходех, и нещо течеше от мене, нещо топло, лепкаво и червено, но не усещах нито топлина, нито лепкавост, нито течение, защото нямаше значение и знаех, че е кръв, но не знаех какво е кръв, и думата бях забравил, нямаше значение.

Колко време вървях, не зная, защото нямаше време, нямаше вървене и нямаше колко. Нямаше ме и мене, улицата улучваше тялото ми, защото си беше въобразила, че го има, то самото живееше някъде отделно от мен, въобразяваше си, че живее, защото мене ме нямаше.

И когато се събудих, усетих се повален, пропаднал, потънал в тялото си и в устата ми имаше вкус на пясък.

Лежах на морския бряг с лице в пясъка. Много близо до мен тихо шумеше морето, но не можех да се изправя и да го видя, чувствах се прикован в тежкото ми болящо тяло, то не ми се подчиняваше, сякаш трябваше да раздвижа голям ръждясал локомотив, не знаех ден ли е, или нощ, не си спомнях с какво съм облечен, не знаех и кой съм, но мислех за тези неща, мислех напрегнато, мисълта ме бодеше, както боде изтръпнал крак, отпушваха се каналите й, бликваха неуверено поточетата, бързо се насочваха в старите си улеи, за да оформят някоя дума, някоя мисъл.

Защото трябваше, защото имаше значение.

Заедно с първите сияния на осъзнаването се пробуди бавно и способността ми да се движа, способността някъде да оформя мислени заповеди и тялото да ги изпълнява. Мисълта се превръщаше в действие, идеите сътворяваха материя, материята включваше силите, силите издигаха мускулите.

Имаше нещо вълнуващо и прекрасно в пробуждането на механизмите, нещо младенческо и изведнъж проумях какво бе то — смисълът, то имаше смисъл!

Издигнах се бавно, това беше моето тяло, то ме болеше, беше уморено и ръждясало, раздвижваше се бавно и тежко, но то ми се подчиняваше, то реагираше на моите команди, то чуваше моите заповеди, попиваше моите послания и това ме преизпълваше с радост, до мен, преливащо от радост, плискаше морето. Седнах и се загледах в дълбокия му хоризонт, черен като самото него, в очакване на съзнанието, което щеше да го позлати.

Бях жаден и гладен, и щастлив, че съм жаден и гладен, защото можех да бъда жаден и гладен, защото бях жив.

Седях в мрака на предутрото и съществувах. Чувах морето да го шепти, осезавах въздуха да ми го казва, усещах всяка остра песъчинка да го потвърждава. Седях и съществувах. И бях едно с всичко наоколо, с въздуха, хладината на който все повече започвах да усещам по кожата си, с морето, шума на което сякаш излизаше от самия мен, от съкровените ми дълбини, с пясъка, от който бях направен.

И тогава над хоризонта започна чудото на развиделяването, бавно и тържествено небето започна да побелява, сякаш светлината попиваше във влажната му материя и я обагряше в светло. И погледнах светлината право в очите й, и я видях, и видях, че беше добро. И когато голямото оранжево кълбо се издигна над хоризонта, обагряйки морето и небето с огъня си, и се превърна в огромен небесен портокал, тогава разбрах, че светът е сътворен, а той беше за мен и заради мен сътворен, и огромна тиха благодарност ме преизпълваше и ръкопляскаше в мен, и се изправих, и тръгнах по пясъка, и беше прекрасно, неизказуемо беше да усещаш пясъка с босите си пети, и знаех и нещо много важно, знаех най-важното, знаех, че днес непременно ще се случи нещо и Те ще ми се открият.

И точно тогава настъпих с босия си крак малък метален предмет, който почти се вряза в петата ми — наведох се и видях малко звънче от лъскава мед, златно от огнените отблясъци на изгрева. Радостно се разтуптя сърцето ми от възторг и благодарност, защото то се беше появило, бях го срещнал.

Звънчето!

Коленичих и внимателно го взех в дланта си. Беше съвсем мъничко, от ония, които окачат децата на ръчичките или пантофките си, за да звънят, когато танцуват. Нямаше никакво съмнение — те ми изпращаха знак, те ми напомняха за себе си, те отново ме викаха.

Всичкото знание, целият смисъл на този мой пропилян напразно и осеян със загуби и смърт живот, целият смисъл на съществуването се концентрираше сега в това малко звънче, което лежеше кротко в дланта ми все още червено от утрото, и миниатюрно портокалово слънце танцуваше весело по бляскавата му повърхност, миниатюрно червено море хвърляше огнената си пътека по меденото му телце и ме канеше да тръгна по нея, светът, сътворението, всичко беше събрано в неговото крехко присъствие и мощно ме викаше, и ме изпълваше със смисъл, и правеше всеки час, всяка минута, всеки миг от живота ми съдбоносен.

Погледнах с нежно страхопочитание малкото медно съкровище в дланта си — нямаше езиче, точно така трябваше, така звънът му щеше да бъде съвсем тих, достатъчно тих, да може да ги повика. Внимателно го скрих в джоба си, Боже мой, що за панталони носех — скъсани, протрити, единият крачол откъснат, не личеше какъв цвят са имали като нови. Ризата, якето, всичко беше като че взето назаем от някой просяк и се люлееше върху ми като върху плашило.

Толкова ли бях отслабнал? Откога не бях ял?

Все още нямах представа за времето, но усещах, че беше вече късно, слънцето заслепяваше, сутрешното общество отстъпваше място на плажарите. Бръкнах бързо в джоба си — ами ако беше протрит и скъсан? Не, за щастие джобът беше здрав, там беше моето малко съкровище, заедно с него напипах ключ — ключа от моята квартира, и пясък.

Колко отдавна не се бях прибирал? Бях забравил къде е, но оставих краката сами да ме заведат дотам, те си спомняха.

Усещах върху себе си погледите на хората, пълни с презрение или съжаление, има погледи, които те заливат с помия, други те изгарят като вряла вода, бях станал уязвим за тях, усещах ги с кожата си, но до душата ми не достигаха, колко ли пъти ме бяха гледали така, когато местех крака по улиците на града и си въобразявах, че вървя, обладан от крайното отчаяние и загубата, тогава те може би са имали право, но сега?

Сега се усмихвах вътре в себе си по-богат от всички тях, та нали в джоба ми се беше притаило най-огромното богатство на този свят — звънчето! Кой смееше да ме мисли за беден!

Ключът отключи изметнатата врата без никакво усилие. Ето значи къде бях живял.

Първо разтворих широко прозорците, сетне се заех да чистя, изхвърлих мухлясалите остатъци от храна, излях половината бутилка вино, останала на масата, измих чиниите, преметох с рядката метла, която намерих в кухнята, хванах парцала и се заех да търкам — масата, стола, пода, оправих леглото.

Внимателно поставих ключа и звънчето на чистата маса, а след това и купчинката пясък, която изсипах от джоба си. Смъкнах дрипите от себе си, пребърках другите джобове и намерих в тях смачкана банкнота от пет лева, безопасна игла и едно копче. Прибрах ги в гардероба, а дрехите натъпках в кошчето и влязох в банята.

В първия момент се уплаших, че там има още някой — слаб гол човек със суховато безразборно брадясало лице, дълбоки сенки под очите и червени белези по врата и с хлътнал корем и изкривени, треперещи от слабост крака, се взираше уплашено в мен с дълбоките си трескави очи. Трябваше ми време, за да разбера, че съм застанал пред огледалото.

Топлата вода опари израненото ми тяло, с мъка отцеждах от някакво пластмасово шише шампоан и го мажех по сплъстените си коси, кичури оставаха в ръцете ми, водата потече мръсна, черна, пясъчна от мен, болеше ме навсякъде — бях се удрял, бях се драскал, без да усещам болката, а сега я усещах, сега, събудени от топлата вода, раните оживяваха и пулсираха.

Болеше ме, но бях щастлив, че ме боли — нали това значеше, че съм се завърнал. Щом можех да изпитвам болка.

Най-после водата потече чиста, спрях кранчето и оцедих капките от кожата си. Хавлията си беше на мястото в гардероба, беше чиста, търках се, докато тялото ми почервеня. Седнах изтощен на леглото, за да изчакам парата да се отлепи от огледалото. След това отворих шкафчето.

Имаше всичко, всичко си беше на мястото — самобръсначка, крем, четка, паста за зъби — ножчето беше старо, но щеше да свърши работа, намазах гъстата бяла четина с пяна и започнах внимателно да стържа. После измих ножчето и повторих операцията още веднъж.

Малко одеколон, останал в едно шишенце, поизветрял и с неопределен сладникав мирис, опари пламналите ми бузи. С тъпа претръпнала болка отвърнаха зъбите, отново усетили четка и паста.

След това отворих шкафа. Дрехите си бяха там, подредени по закачалките, чакаха ме да се сетя за тях, но щяха ли да ми станат? Гащите, потникът висяха на тялото ми като корабни платна, единственият ми официален костюм също се оказа поне с два номера по-голям, увисна на мен като на плашило.

И въпреки това, като се погледнах, за да се среша, за пръв път се харесах.

Бях готов.

Стаята миришеше на чисто, през прозореца нахлуваше влажен морски въздух, слънцето огряваше масата и по звънчето пробягваха нетърпеливо отблясъци. Но не трябваше да се бърза. Отидох в кухничката и си сварих кафе — имаше още половин пакет в шкафа.

Не бързах, важното беше да не се бърза, за да успея да успокоя сърцето си и да го подготвя за срещата, пиех бавно кафето и се връщах назад, много назад, в забравеното.

В себе си.

После измих чашката, върнах се в стаята и затворих прозореца. Звънчето си беше на масата до купчинката пясък, светлина пълзеше по медното му телце, опитваше се да надникне във вътрешността му. Седнах на стола и затворих очи, опитах се да спра треперенето, да прогоня вълнението, да се успокоя максимално.

След толкова години бездомност и самота най-после бях близо, най-после бях почти у дома, но не трябваше да бързам, можех да разваля всичко с едно-единствено непредпазливо движение, та те винаги досега се бяха появявали, когато пожелаеха, за пръв път щях да ги повикам аз.

Спокойствие и хлад бавно, но сигурно ме обзе и разбрах, че моментът е настъпил. Отворих очи, изправих се, протегнах ръка и внимателно хванах звънчето. Ето сега, още само миг. Издигнах го бавно пред очите си и леко го залюлях.

Нищо.

Нищичко не се промени, но аз не се боях, знаех, че ще успея, сигурно люлеех звънчето прекалено силно, те обитаваха фини светове, може би звукът, който аз не можех да доловя, е бил прекалено силен за тях.

Залюлях звънчето още веднъж, по-леко, и зачаках.

Отново нищо.

За трети път вдигнах звънчето пред очите си и се вгледах в светлината, която го обливаше с цвят на мед, долових трептенията от крилцата на златна пчела и леко, почти незабележимо раздвижих звънчето по пътечките на тези трептения не от ръката си, а от ударите на сърцето си, от тласъците на кръвта по тялото, от бързия водопад на искрящата надежда.

И тогава въздухът около мен започна да ври, да извира, да блести от цветове, потоците се сливаха, сгъстиха се и ги образуваха. Те ме бяха чули и бяха дошли, те бяха отново тук при мен, извираха от въздуха навсякъде около мен като шум от криле, като водопад от светлина и аз се къпех в сиянието на искрящите им лица, на кристалната прозрачност на щастливите им тела, на радостта им от срещата.

Как бях могъл да си помисля, че са ме забравили, че са ме отхвърлили от своето общество, та те са били винаги тук при мен. Радостта им, че отново ги виждам, беше толкова голяма, че те самите се превръщаха в потоци, в бликащи фонтани от радост и светлина, още и още прииждаха от всички страни и изпълваха стаята, и разпиляваха прозорците й, вратите й, стените й, и видях, че всичко това е било само един нескопосан декор, бутафория на видимостта, а сега виждах истински, защото очите ми бяха отворени, виждах истината за света, защото бях свободен от неговата видимост и можех до насита да го съзерцавам такъв, какъвто е — безкраен кристален храм. Изпълнен със слънце и светлина.

Защото и аз бях като тях, бях един от тях, кристален и лъчист. Защото бях тях и те бяха аз, едно бяхме — най-истинското единение с всички онези, с които някога някъде се бях разделял, всички онези, които още не бях срещнал — не в жалките си, изпълнени с несъвършенства дребни земни обвивки, а в истинската си същност, прекрасна и безсмъртна, за която обвивката им едва ли подозираше, радостно ме прегръщаха майка ми, баща ми, такива, каквито ги бях видял някога като дете, кристални и щастливи, сякаш премиерата на кошмарната пиеса беше свършила, ние събличахме от себе си ролите и само радостта от успешното представление ни свързваше.

Не разговаряхме с думи, а само с потоци от мисли и емоции, които течаха, преплитаха пътищата си, заливаха ни, свързваха ни като невидима паяжина, но въпреки това във всеки един миг можех да следвам всеки един от тях, да го пусна през кристалната си прозрачност и той да продължи, обогатен от моето сияние, към другите, и осъзнавах, че другите, тези безбройни лица, които се смееха и ме целуваха, бяха едно-единствено лице, и то беше вътре в мен, а и аз бях вътре в него, необходима част от него.

Усетих, че не моето завръщане предизвикваше бурната радост, та аз не ги бях напускал никога, а радостта и любовта бяха тяхното постоянно присъщо състояние и мое също тук, където бяхме лъчи на едно и също слънце, част от него, съдържаща го цялото в себе си, в кристалния свят на чистото намерение.

И видях, че намерението за света беше чудесно, съвършено кристално творение, и ако дотогава ми се струваше, че този кристален план изпълняваме оттатък, в тленното, тежко, уродливо, изпълнено с раздяла и смърт, то сега прозирах истината, че не план е кристалният свят, не начертание, не програма за сътворение на света на видимостите, но истина е, вътрешна осъщественост и присъствие, както скелетът присъства в човешкото тяло, но никой не го вижда и се ужасяваме от гледката на скелет, а ужасяваме, значи влизаме в състояние на промяна.

И ето, че просто и постижимо е щастието, стига да си спомним за кристалния скелет и с доверие да го лицезрем в сърцата си. Всичките ни беди идват от това, че сме го забравили, че искаме да го забравим, да не мислим за него, защото сме си измислили мисълта за него да ни ужасява, както ни ужасява мисълта за тленния скелет на нашата костна система.

Защото какво е грехопадението, ако не е заедността да се разкъса, частите на цялото да измислят един несъществуващ свят, където са отделни и различни, и подредени в някаква безумна йерархия от господари до роби, и едни да продават живот, а други да го купуват, да се измъчват и унищожават едни други, заслепени от идеята за различност, и могат да се раждат там, но и да умират могат, за да се страхуват от смъртта, забравили, че са били извън времената и пространството, над годините и материята заедно, не само заедно, но едно са били и са, и даже не еднакви части, но еднакви отражения на едно и също са. В крайния свят на отраженията, където безкрайно е само страданието.

Когато огледалото е цяло, то отразява също цялото, но ако се разбие на милиарди и милиарди парченца, то всяко от тях започва да отразява по свой собствен начин това цяло и да се идентифицира с начина.

Трудно е да ти го обясня, защото няма думи за това, може би, обладан от тленността на мисленето, смяташ, че съм бил в смъртта, но не в смъртта, а в живота бях там, на този етаж от световете, защото там смъртта не съществува, а съществуват само истината и свободата.

По-надолу, в тежките заблуди на съзнанието, в оня сън, наречен живот, има и смърт, и раздяла има, а те са неизбежни и изконно заложени в отраженията, защото самите отражения чрез смъртта и раздялата станаха и видях границата, където е стаята и тунелът, и летят, летят без прекъсване потоци от отражения, но не само в една посока, както мнозина се лъжат, защото не могат да видят обратния поток, невидим е той за тях, макар да вярват във физичния закон, че не може да има самотно действие само в една посока.

Защото прекрасното намерение единството да създаде свят, се е изродило след откъсването в забравата за това единство, в глупостта, че човекът е самотен тук и сее само раздели, ако той си спомни единството зад намерението, ще може да осъществи света според намерението. И тогава цялата сграда ще ликува, на всички етажи ще се възцари радост, защото радост е нейното естествено състояние.

Кристална и лека като мен, моята вечна любима, която познавах от Атлантида, ме държеше за ръка и заедно облитахме световете, пронизвахме ги с мъдростта си и ги обхващахме в полет, онова, което в миг се извърши, мога вечност да ти разказвам, защото там вечността и мигът са едно, началото и краят също едно са и, слети, изгубват съществуването си, а съзнанието ти в крайности е потънало и можеш начало, край, вечност да назовеш, но не можеш дори да си ги представиш.

И ето, от позицията на безвремието миналото беше постижимо, а също тъй и бъдещето, и океанът човешка памет и опит, и онова, което не осъзнаваме, и гмурках се в него да търся въпроси, за да давам отговори, защото е неведом човешкият опит и неизброими деянията на духа човешки, а това трябва, то е част от обучението. Преди да забравя и да сляза отново, нарамил човешката си обвивка, и да живея, защото страстно възжелах да помагам на другите да живеят.

Не мога да ти разкажа всичко, което преживях там с тях, нито да ти опиша световете, през които прелитах, за да може прашецът им да полепне по паметта ми, тъй както полепва цветният прашец по краката на пчелата, за да стигне до плодородната плодникова почва и да създаде плод, събирах нектара от тези цветове, за да го пресътворя в мед и да нахраня гладните, онези от тях, които знаеха, че са гладни и жадни, щяха да се нахранят.

И повиквах си времена и места, и хора, и ето, всичко беше там, в този единствен миг, и като се потапях в мига, можех да го разглеждам от всички страни, докато го разбера, и не само моят живот стоеше недокоснат пред мен, но всичките животи, и ето, можех да живея едновременно в тях и където си поискам и когато си поискам, а това беше част от обучението.

Останалото не мога да ти разкажа, а и ти не би могъл да ме разбереш, защото нямаш думите, с които да се свържем, защото ето тук думите означават крайни и условни неща, а онези думи означават безкрайни и безусловни, и всяка една от тях носи своето отрицание като семе в себе си, и те самите са семена, защото, посети в слуха, не остават като остри камъни да тежат както думите, които познаваш, но поникват и се разлистват, цъфват и връзват плод, а пчелата ги обикаля и само тя може да ги разбере нацяло, защото нейните думи танц са, а танцът — полет. Ето на какво се бях учил през целия си живот, ето какво възприемах сега с лекотата на постигналия.

И сега, дори да не ме разбираш, оня диалог, който се извършва вътре в нас и за който нямаш понятие, той е съвършен и там всичко е казано, защото и ти беше там, и когато дойде мигът да си спомниш, то ти ще си спомниш всичко, но няма да можеш да го изнесеш отсам, където сме сега, на тази равнина, в тази стая, а ето, че на мен ми дадоха и го изнесох, и не мога да ти обясня нищо повече с тези думи, с които боравим, защото всяка дума не е на мястото си, ето, когато ти кажа „влязох в стаята“, не е нито „влязох“, нито „в стаята“, но как иначе да ти го кажа, защото как влязох, когато тя в мен влезе и ме проникна с присъствието си, и беше аз, а аз бях тя, и как тогава да е стая, и прониквахме се взаимно с присъствието си и попих мъдростта й, а тя ме разтвори в себе си, за да стане аз — любовно беше това сливане, от най-любовните беше, но не част от мен, не продукт от тялото ми, но целият ми дух, цялото ми същество се изля в нея и не загубих нищо, но спечелих, защото по-богат се намерих от това изливане и блаженството ми нямаше граници.

Така, празен от всичко, се изпълних със знание, а казвам празен, и изпълних, и знание, защото не зная какво друго да ти кажа, как мога да нарека знание вселената, която намери духа ми за свой дом и уютно се настани в него, а не я ли населих аз, не я ли преизпълних със своето надличностно същество, защото личността бях захвърлил още в преддверието, както хвърляш дреха върху пясъка, за да можеш да влезеш в морето, да влезеш целия в него, да се изпълниш с него и то да се изпълни с теб, и ти да станеш то, а то ти да стане.

По-лесно ще ми е да ти го кажа на език от мен измислен, където думите значат тези неща и не ги значат едновременно, защото семена са: Кече пеласа меогира паратицимони коруб деас пистий, а това се изписва ето как… Защото и писменост трябваше да измисля за езика, на който мога да ти разкажа всичко, не фонетична е тази писменост, знаците не са знаци, но семена са. И са вечни онези думи, а не като тези, дето се разсипват като пясък и скърцат между зъбите, и когато бях готов, ме въведоха в…

(следва нечетлив лист)

………………………………………

… нямам право, а и няма как да го разбереш, може би ако ти кажа…

(следват две страници неразбираеми знаци, после отново нечетливи, размити от водата)

………………………………………

… и ето, дава ти се силата на знанието и силата на действието. Защото тъжен е светът на сенките и хвърля той сянка върху намерението, и може би трябва да бъде разрушен.

Дава ти се силата на разрушението, можеш да разрушиш света на сенките или която и да е негова част, и страшна е за там тази сила, ето, владей я и отсъди, дава ти се светът на сенките в ръката, ако решиш, стисни тази ръка.

Но не е така, знаех, че няма да успея да ти го разкажа, както беше, излиза като заплаха, излиза омраза, тук всичко иска да се облече в омраза, а омраза нямаше, нито ярост, но любов.

Имах силата, но можех върху себе си да я приложа, в себе си носех света на сенките, в себе си можех и да го разруша, себе си като разруша, онази част от мен, където беше той. Ето, че пак не можеш да ме разбереш, но няма значение, за теб е достатъчно да знаеш, че ми беше дадена голяма сила и можех да направя така, че да изчезнат хора, градове, планини, държави. Даже светове…

(още две страници, размити от водата)

…………………………………………

… на стола, пак тук, в същата стая, в същия този свят, за който вярваме, че е единствен и смъртен, аз се изправих и отидох до прозореца. Тежко беше тялото ми сега и бавен и муден умът ми, но така трябваше, сам бях пожелал да се върна.

На улицата имаше високо дърво. Извиках го в себе си, извиних му се, взех неговото разрешение и направих онова движение вътре в себе си. И дървото се срути, падна в градината короната му, затисна ниските храсти, корените щръкнаха грозни във въздуха. Докато слушах суетнята, колите, които пристигаха, разговорите — как е възможно, вятър даже нямаше, нито е изгнило, как стана тая работа, разбрах, силата е в мен, пренесъл съм я със себе си през световете и трябваше много да я пазя, защото сега тя беше облечена в обикновена сила, каквато този свят разбираше и към каквато се стремеше.

Та нали тук силата се използва срещу другия, който владее силата, владее другия и това е смисълът им и съдържанието на помислите им, и заради това викаха унищожението върху си. Но унищожението си е техен метод, от тях е и разбрах, че силата ми е дадена не да навредя, но да помогна. И за да мога да се запазя, защото нямаше да повярват, като им кажех, но щяха да се нахвърлят срещу ми с камъни и да ме унижат, и да ме унищожат не защото са зли или свирепи, а защото това беше техният начин на действие.

Затова, когато започнах да им говоря — по площадите и кръстопътищата, да им обяснявам да не забравят цялото…

(нечетливо поради водата — две страници)

………………………………………………

… не разделяйте, но събирайте, за да видите единството чрез творението и да бъдете свободни, изправяйте пътищата му, защото сте ги изкривили и заплели, и не водят към него, но към омраза и разрушение водят, обичайте се, защото едно сте, няма какво да делите, защото нищо не притежавате освен своето единство, не забравяйте кристалната чистота вътре във вас, съединявайте я, за да постигнете единството на намерението, не се страхувайте от бедност, нито от болест или смърт, защото не съществуват, но сте ги измислили вие, за да се владеете един друг и да се измъчвате, но който владее и измъчва, по-беден е от оногова, когото владее, и по-нещастен от оногова, когото измъчва, защото себе си владее и измъчва, доброто в себе си и нищо друго, по-достойната си част. И им говорех и…

(неразбираемо — половин страница)

………………………………………………

… пречеше да ме убият с мисъл или с камък и се удивяваха на способността ми да не ме улучи хвърленият от тях камък. И да се придвижвам в пространството също ми помагаше силата, тъй като днес бях в един град, а утре — в друг, нито гладен ме оставяше или жаден, но проявленията й ме хранеха и пояха, и се грижеха за тялото ми, като ми осигуряваха нощна закрила, защото мнозина слушаха думите ми и ми даваха храна и подслон…

(неразбираемо)

………………………………………………

… хванаха и доведоха тук, за да ми я вземат. Защото без нея щях да съм уязвим като тях и думите ми — също, ръжда щеше да разяде думите ми и измисленият свят на силните на деня щеше да възтържествува над тях с лъжите си. А сигурно си бяха наумили и да я измъкнат по някакъв начин, за да я използват за техни си цели и да станат господари на света.

Затова ме заключиха тук и аз трябваше да оставя съзнанието си за нея отвън, за да позная отново страха и самотата, а те се опитваха с думи да ми я извадят наяве или на сън и ето, че мълчах четирийсет дена, както се полага, а сега говоря, сега всичко ти казах, макар че микрофоните слушат и записват старателно, камерите наблюдават, изследват, тях моята история не ги интересува, тях ги интересува да се докопат до силата, у когото е тя, у него са и парите, толкова важни за слабите хора, цели вражески армии, че и държави само тъй, с щракане на пръсти, може да унищожи, затова се боях за нея, да не попадне в слаби ръце, и не съм спал, а беше изпитание, трябваше да оставя отвън знанието, че не може да ми бъде изтръгната по никакъв начин, защото е в мен и действа само вътре в самия мен, но забравих, а и те не знаеха, и ме приспиваха, да ми я вземат, а ако можеше да попадне в техните ръце, светът щеше да се разруши, за един миг щеше да рухне, както рухна колесницата на слънцето в ръцете на слабия Фаетон и запали земята.

А мигар можеш да вземеш нещо, без то да ти бъде дадено?

Нямаше аз да им дам тази сила, по-скоро ще я използвам да разруша сам себе си и нея самата заедно със себе си, отколкото да им я дам. И може би така ще спася света.

А той — ето сега ще ти кажа една голяма тайна — той трябва да бъде спасен, защото в основата му стои едно добро намерение, едно прекрасно намерение и много прекрасни отражения го носят в скритата си кристална сияйност, без дори да подозират това.

Ето, това е всичко. Аз толкова говорих, говорих, прегракнах от говорене, а дали нещо си разбрал — не зная, пък ми е и все едно, пита ме и ти казах, толкова. И тук няма да остана, каквото тук направих, направих, сега спокойствието ми се върна и видях колко безсилни са техните решетки, смешни са те в стремежа си да ме удържат в земното ми тяло, подвластно на граници, та камо ли да ме удържат заедно със земното ми тяло.

Навик, гордост и заслепление стоят между тях и моите думи, които не от мене са, но чрез мене и им пречат да ги чуят, а аз сега ще изляза оттук.

Ще се върна там, при чистото намерение, за да намеря…

…………………………………………………

…………………………………………………

(тук ръкописът свършва)