Георги Б. Караджов
Звънчето (13)

13
Стенописите

„Ускорението на ускорението в тази точка! Изчисли го! Не всички закони на енергията са открити. Или ги крият! Енергията не само не се губи, тя се разширява като субстанция на Вселената, заради което и Вселената се разширява — проучи това!“

Към мен или към себе си беше адресирал баща ми тези думи, надраскани върху една от скиците на мистичния мотоциклет. Препрочитах ги като единствено завещание. „Работи, работи, трябва да го завършиш, възможен е!!!“ И три удивителни.

Взирах се в полегатия нервен почерк, с часове гледах недовършените скици и чертежи — сега вече имах достатъчно време за това. Само дето знаех, че няма да мога да завърша дръзката мечта на баща си — не само поради законите на динамиката, а защото никога нямаше да стана машинен инженер, трябваше да напусна института и да се сбогувам със столицата.

Да, да, и с Бургас, разбира се, и с нашия неизплатен апартамент над морето, който се превърна в свърталище на кредитори и съдия-изпълнители. Най-необходимото се побра в един микробус заедно с мен до къщицата на дядо ми в онова балканско село, близо до Сливен, която беше моят нов дом.

Тук имах други занимания — пасях двете козички, научих се да ги доя, занимавах се с доматите и пипера в градинката, да режа и пръскам седемте пръчки лозе и да въртя ръчката на центрофугата за вадене на мед.

Дядо ми имаше осем кошера или „пчели“, както той ги наричаше. Тях той си ги оправяше сам, нищо, че ръцете му бяха започнали неудържимо да треперят, че и краката не го слушаха. Подпираше бастунчето на кривото дърво, отваряше капака, издухваше с духало, където димяха запалени парцали, извадената пита от кошера, почистваше ъглите й с остър нож, внимателно проверяваше за червеи и други паразити и отново я поставяше на мястото й, а пчелите се въртяха като жив облак над главата му. И макар главата му да бе закачулена с маска, ръцете му бяха голи.

— Пчелната отрова лекува ревматизъм — смееше се той, докато сваляше с бръснещо движение на едната си ръка стърчащите жила от ужилванията от другата.

Всъщност му беше мъчно за пчелите, които се бяха пожертвали, за да запазят кошера и меда си, защото трябваше да умрат. Пчелата жили само веднъж, жилото й се закача с котвичка за кожата и се откъсва от нея, като я разкъсва. Дядо говореше винаги с възхищение за тази саможертва, като че ли насекомите знаеха за нея и я даваха доброволно. Понякога ми се струваше да си спомням за живота на пчелите отблизо, сякаш и аз самият съм бил пчела, но споменът беше толкова мътен, толкова далечен, че нямах очила, с които да го видя истински. Въртях ръчката на центрофугата, силите, които все още можех да изчисля, взривяваха изумително правилните осмоъгълници и медът от тях позлатяваше металната кофа.

Най-вкусната пита винаги оставяхме настрана, тя беше деликатес, награда за труда. Забивах зъби в отчупеното парче от нея, устата ми се изпълваше с остра сладост, концентриран аромат на билки и цветя се издигаше в главата ми и се укротяваше в дъха на пчелния восък. И пак спомен, спомен за нещо далечно или мечтано, за нещо далечно и дълбоко вътре в мен замъгляваше върхарите на мислите ми — бях ли опитвал силния черен мед на древността, носех ли в себе си изумителната мъдрост на старите пчелари, които бяха едновременно и пчели.

Дядо ми обичаше да говори за пчелите си, за съвършената им вътрешна организация, за тяхното профилиране още преди излюпването и как всъщност подаряваха всяка своя индивидуалност на общото, на кошера, от който бяха само детайли.

За кошера той говореше като за отделен организъм, имащ право на съзнание, наричаше го мозък, а пчелите бяха неговите мисли. С особен възторг и умиление описваше той езика на пчелите, състоящ се не от думи, а от полети, танца, с който те си обясняваха толкова много — изтръпнал го слушах и все повече ме обземаше странното усещане, че знам отдавна всичко това, че винаги съм го знаел не защото го бях чел някъде, но защото сам го бях преживявал, някога, когато световете още бяха близо и можех да протегна ръка и да ги докосна.

— Много мед излезе тази година — говореше дядо ми, — сполай. Ще продадем част от меда, ще продадем и восъка на попа, дето обслужва няколко села тука и който прави от него контрабандно свещи, та ги продава на вярващите, и ако се събере достатъчно, можем да си купим и прасенце, ето, аз съм стар, мене прасенце ми не требе, обаче ти си млад, като го угоим с жълъди и го заколим, можем и суджуци да си направим, и сланинка да си наредим в качето, дето сега само мишки се прескачат. Пък като уредим и земите, няма да гладуваме през ден, че и за лекарства ще има, пък и за тебе, да идеш да си свършиш учението, че грехота. Ако пък не искаш, можеш и тук да останеш, да спретнем един малък чифлик, че като ида при баба ти и при татко ти, да има какво да им разказвам, да ги зарадвам.

Мълчах и се удивявах, спомнях си как моята майка се беше появявала често в сънищата ми след смъртта си, за да ми помага, толкова ярки бяха тези сънища, че затъмняваха действителността, преди месеци вярвах, че зная много за живота и смъртта, че мога и с мъртвите да разговарям, с оная част от тях, която оставаше някъде наоколо, вярвах в знания и видения, които ме бяха посещавали често, които ме учеха да възприемам света като един от многото, че смърт няма, има я само във външната видима страна на нещата, в един техен аспект, който не заслужава дълбокото ни доверие, бидейки само видимост.

И ето, че умря татко, и всичко се счупи. Бях потънал на дъното на този свят, който бях смятал за неважен и илюзорен, и той ме притискаше с цялата си тежест, и като паяк беше омотал сетивата ми със срам — че съм бил толкова луд да вярвам в сънища и фантазии, а може би и болен от някакво психическо заболяване, предизвикващо халюцинации, и не си струваше да съжалявам поради събуждането си. По-добре здрав и нещастен, отколкото щастлив и луд!

Дядо беше суров човек, със старостта чертите му се бяха изострили и в бръчките на лицето му имаше едно почти епическо излъчване. Беше посрещнал промените с надежда, беше успял и да се разочарова, което на неговата възраст лесно можеше да премине в отчаяние, но при него по-скоро се втвърдяваше като някаква упоритост, отрешеност в борбата с живота и старостта.

Вярваше ли наистина, че някога ще си възвърне земите, които беше имал — по онова време започваше реституцията и бившите собственици възвръщаха национализираните си някога имоти, някои бяха успели даже да се замогнат.

Но как да си върнеш нещо, за което си бил принуден да унищожиш всички доказателства, че изобщо си го притежавал някога, да изтриеш всяка следа, всеки спомен. За да останеш жив, за да може синът ти да има право да учи, да има право да работи, да има право да живее като честен човек, без над него да тегне лепкавата сянка на недоверието. Нотариални актове, квитанции за платени данъци, копия от кадастърни скици — всичко беше безмилостно унищожено тогава, когато за притежаването му унищожаваха хора. Земята беше набързо разпиляна, кое подарено, кое разпарчадисано и разпродадено на безценица, кое преотстъпено. В ТКЗС-то дядо беше влязъл едва с десетината декара, които му бяха останали — една царевична нива.

И ето, че някакви по чудо оживели квитанции за платени данъци оживяха от една забравена ръждясала тенекиена кутия и заедно с тях надеждата да се сдобие отново със земите си, се възраждаше в стария човек и го водеше през ден, през два в наместничеството. Оттам го пращаха по-горе, от по-горето — още по-горе и колкото по-горе стигаше, толкова по-мрачен и отчаян се връщаше дядо, и удивлението му нямаше граници, защото там, горе, срещаше все познати — там сега седяха синовете и внуците на онези, които преди години го бяха преследвали, които слагаха бариери пред бъдещето на баща ми. Те сега приватизираха, реституираха с не по-малка жар от тази, с която бащите и дядовците им национализираха и разкулачваха. Даже с много по-голяма, защото този път не ставаше дума за строене на утопии в името на всемирната справедливост в някакво далечно бъдеще, този път ставаше въпрос за пари, за истински реални пари, пари, които можеш да вземеш в ръка, и то сега, веднага. За много пари.

А ние живеехме в бедността и надеждата бе забравила пътеката към портата ни. Дворът, козичките, няколкото кокошки, мечтата за кравичка — ето какво изпълваше делника ни и го препълваше. И най-вече пчелите.

Вярно, че използвах онова, което бях научил в института, макар да не го бях завършил, викаха ме от време на време съседи, да им поправям култиваторите, както се наричаха тогава ръчните тракторчета, родно производство, останали от времето преди промените, които постоянно се повреждаха и поради липса на части трябваше да се приспособяват по някакъв начин, даже наместникът ме викаше да му поправям жигулата, която също не си знаеше годините. Тази дейност ни донасяше по нещичко допълнително, селяните плащаха с яйца, с мляко и сирене, а тези неща точно по това време изчезнаха от магазините.

Двата декара дворче, животните, къщицата, снишена от времето — всичко искаше работа, много работа от сутрин до вечер, но тогава с удивление откривах, че имам талант и желание за такава работа, макар да не я бях вършил никога по-рано. По-простичко беше да се вкопчиш здраво в един-единствен живот, в един-единствен свят — света на твоето оцеляване, физическо оцеляване, с цялата атавистична сила на древните инстинкти на вида и индивида, далеч от политическите борби и ламтежи на времето, далеч и от мъчителното дирене на смисъл в съществуванието, по-важен от утрешния ден.

Увличаше ме простата магия на живота, вълшебството на засяването, покълването, наливането със сокове, от нищото, от светлината, въздуха и влагата растенията изграждаха в стройна архитектура материя, която ни бе нужна, за да живеем. С надеждата за дъжд или слънце, с радостта от събирането на плодовете или с тъгата по преждевременно унищожената от сушата, градушките, проливните дъждове реколта — ежедневните грижи ме вграждаха в небесните и земните цикли, в прадревната магия на живота, рождеството, смъртта и възкресението и аз се разтварях напълно в сладкия им гнет. Опиваше ме особената свобода на това доброволно отшелничество, наивността на обикновения човек, вярата му, че неговият труд няма да отиде напразно, че с него той осигурява бъдещето си и променя съдбата си с непоклатими принципи, неоспорими разсъждения и обожествяване на вещите и дребните ритуали на ежедневието.

Има неотразима прелест в хората на единия живот, на единия свят, в тяхната самоувереност и напористост, в енергията им и предприемчивия дух, който ръководи мислите и постъпките им — та нали живеят само веднъж, просто са длъжни да направят от този свой единствен живот възможно най-доброто, като ще е кратко, барем да е сладко.

И може би затова, когато вечер, изтощен от работа, все пак намирах сили да хвана блока, за да надраскам нещо, то все повече и повече наподобяваше оригинала в неговата видимост, все едно дали беше петел, кацнал на плета, или острата брадата физиономия на козичката. Исках да нарисувам дядо, и то така, че той да се познае на картината и да се хареса, затова упражнявах ръката си в точност на изображението на малки предмети, на пейзажи или животни.

Сега рисувах много по-различно от онези картони, върху които през трите непълни години студентство се опитвах с помощта на акрила да пренеса спомените за моите чудни сънища — Атлантида, онези пейзажи така и изчезнаха някъде, взеха ги, за да ги слагат на някаква изложба, и така и не ги видях повече. Тези сега рисувах с въглен, а понякога дори с маслените бои, купени много евтино поради отдавна изтекъл срок на годност в една сливенска книжарница, върху парчета фазер, които събирах в двора на изоставената кравеферма. Дядо се радваше на тези мои картини, ковеше пирони по стените, за да ги закачи, и ги показваше с гордост на неколцината останали живи приятели от някога, когато те идваха да пият по една ракия за Бог да прости. Всички цъкаха с език и ги хвалеха, но най им харесваше портретът, който майка ми беше направила и който заемаше видно място в стаята — виж, значи, какво хубаво детенце си бил, и добро момче излезе, блазе на дядо Димо, че има кой да му помага на стари години сега, когато другите млади избягаха по чужбините, никой не остана в това село, а какви години бяха, колко деца тичаха по улиците, сега само няколко старци на доизживяване, ще се затрие селото, без друго ще се затрие, ще си отиде с нас, ама дали там ще ни дадат да си го вземем и да си го носим оттатък, след като тук вече на никого няма да трябва?

— Бабини деветини, оттатък — мръщеше се дядо, — каквото има, тук го има, това оттатък са празни приказки — и изливаше от ракийката на пръстения под.

За годината на баща ми дядо реши да направи истинска панихида, както си му е редът, с поп и всичко там, макар че сам той не вярваше в Бога, бяха го убедили неговите приятели, че така трябва, пък и попът му беше клиент, той купуваше от него восък. За целта се пожертва и едно от трите ярета, които се бяха родили предната година, месото в ярето беше малко, но все пак беше месо. Одра го Драган гайдарят, той от по-рано беше спазарил кожата за гайда.

— Че такава малка гайда може ли? — недоумяваше дядо, а Драган му обясняваше, че ги прави за сувенири — чужденците ги купували за спомен, то на такава гайда може в краен случай даже да се свири, обаче гласът й много писклив излиза, а трябва и по-често да се надува, ама кой ще вземе да свири, те къде ще се учат, вземат ги така, като сувенир, на него му дават по сто марки на гайда, а ги продават по сто и петдесет — двеста в магазинчетата. Сега се търсят повече, много българи заминаха за чужбина в последно време, мори ги носталгия там, че си правят битови кътове, окачат си едно друго — гайда, кавал, по някоя носия, ако има от бабите им останала, като няма, си купуват.

Дядо се сети, че на тавана в старата ракла трябва да има още някоя и друга носия от чеиза на баба ми, ако не са ги изяли молците, и гайдарят обеща да провери по колко ще вървят при неговата магазинерка.

— Нищо няма да хвърляш, това ръждясали сърпове, това паламарки, хаванчета, железарии от едно време — колкото е по-старо и по-негодно за употреба, толкова по се търси за сувенир и по-скъпо се продава.

Така разправяше Драган, докато дереше горкото яренце, увиснало на ченгела на дюлята пред къщи, и майсторски сваляше кожата, като внимаваше да не я повреди. Две кокошки замислено ровеха с човките си в засъхващата кръв, като че ли диреха там смисъла на живота.

За панихидата поп Йордан донесе своя икона и кандило, тъй като при дядо ми такива неща нямаше. Не че беше кой знае какъв богоборец, като онези, дето допреди години всячески изкореняваха от съзнанието на хората и последните останки от стария Бог, за да направят място за новите. Тях дядо също недолюбваше, както и цялата им власт, която го беше обявила за враг и беше попречила на кариерата на татко. Както повечето свои сънародници и дядо признаваше, че може би има някаква сила, но се въздържаше да отъждествява тази сила с християнския, пък и с кой да е друг официален бог.

— Баба ти имаше икона — казваше той, — ама като умря, Бог да я прости, я сложихме при нея в ковчега, да си е с нея, попът вика сетне — не трябвало така, обаче аз на поповете не им вярвам много, щото до един са разбойници, те, ако знаеха кое трябва и кое не трябва, нямаше по серсеми от нас да излязат и те да тръгнат за власт да се избиват, разделиха църквата на две и грабнаха сопите, туй на какво прилича — малка държава като нашата с две църкви, два синода, два патриарха, туй и през турско не е било, едни други се псуват, и тези ще ми говорят за Господя, с него ще ме агитирват, като че им е ортак!

Тъй дядо ми въздаваше църковното на църквата, а божието Богу, без много-много да се замисля.

— Не бива така да приказваш, стар човек си — гълчеше го Драган гайдарят, силно религиозен от едно време, който даже постите спазваше и искрено страдаше от страстите църковни, по думите му отново разпващи Христа на кръста — нямаш още много време да живееш, като се представиш, ако има Господ, какво ще правиш?

— Лесна работа, смееше се дядо, аз веднъж като умра, тя работата нататък лесна. Ако няма — няма, няма да му дирим колая. Ако пък, не дай боже, има Бог, то аз ще седна с него да си поговоря така, по човешки, на чашка, ето ме, ще му река, дойдох сега тука, тоя и тоя съм, виж ме, хубаво ме гледай, дали ще ме познаеш, виж на какво приличам, живях го тоя живот, както го разбирах, пък ти сега ще ме печеш ли, ще ме вариш ли — твоя работа, обаче да знаеш, че не си прав.

Тук гайдарят си запушваше ушите да не слуша богохулствата на дядо, той пък, доволен, че го е ядосал, удряше по масата, разсмиваше се с глас и наливаше по още една чашка.

По тези именно причини се налагаше попът да донесе икона от къщи, и докато палеше кандилото, той мъмреше, че не е хубаво в една къща да няма икона, най-сетне обичай е, български обичай, традиция, тя тази традиция ни е спасила петстотин години да не се претопим и потурчим, ами да си останем българи, една нация, един народ, когато сме били под турско робство, или, както сега стана модерно да казват — османско присъствие, в манастирите и църквите, във вярата се е пазила народността, ама на — не сме народ и това си е, не сме, дядо Славейков хубаво си го е казал — не сме. Ние, ако бяхме народ, старините си поне щяхме да опазим, а не като сега да ги прахосваме, да ги разпродаваме на безценица на чужденците, че и да ги рушим за удоволствие, само ей тъй — за да задоволим бесовщината варварска в кръвта си. Какво им попречи нашата църквичка, че са я оставили на това дередже? И не само никой не се грижи да се потегне и реставрира, ами и онова, дето е останало, рушат, а то е национално богатство, паметник на културата е, стенописи има вътре — от четиринайсети век, те са достойни да влязат под егидата на ЮНЕСКО, ама как да ги покажеш на ЮНЕСКО тези съкровища, като са в такъв отчаян вид, целите изподраскани, други „стенописи“ от двайсети век ги покриват като паяжина, непристойни надписи върху лицата на светците, имена, с пирон изчегъртани светотатствено и неграмотно, зачеркнати са светите образи на спасението, да пишат не могат някои, но написаното да задраскват, могат, да унищожават от други създаденото, а на кого е то? Не е ли на всички нас, не е ли наше и кое е по̀ наше, красотата на съзиданието ли, или бесът на разрушението, поривът към спасение душевно, или влечението към сатаната, дето руши и заличава, и подучва да разрушиш построеното тук от други, но кое рушиш, неразумни и юроде, кое унищожаваш? Нищо външно, ами душата си унищожаваш, която в храма е отразена, живота си, който Бог ти е дал за радост и прослава, себе си унищожаваш и заедно със себе си всичкото онова, дълбоко в тебе, което може да ни спаси. Ето така ще се затрием ние и като хора, и като народ, и като нация и ще се разпръснем по чужбините сред другите племена за присмех и поругание, като евреите, тях обаче Бог наказа, та разпръсна между народите, а нас не Той, но ние сами себе си наказахме, сами себе си разпръснахме. Светиня е това, паметник на културата, времето е пощадило стенописите й, турците са ги пощадили, нашите вандали — не!

— Ами всяко време с неговите си стенописи — контрираше дядо, — било е време да се рисуват светци, дошло е време да се драска отгоре им.

Сетне попът похвали картините ми, дето и дядо харесваше, та ги беше закачил на видно място.

— Виж как хубаво рисува твоето момче, и с маслени бои може, виж там мостчето над сухата река и люляковата горичка, светлините и сенките — като живи ги е докарало, като на фотография истински, че си казвам да щеш да го пратиш да ми помогне да оправим туй-онуй по църквата, да реставрираме стенописите, надписите най-вече ако може да изличим, най-непристойните поне, че е неудобно и срамота. Аз съм писал за тази работа и в Синода, ама там все пари нямат, време нямат, сега нали се борят срещу изкушението сатанинско, дето пожела да разцепи църквата господня, не им е до реставрации. А е срамота, хората почнаха пак да посещават службите, влизат с искрена молитва и благоговейна надежда в храма, дома Господен, а на стените върху светите образи мръсотии надраскани всякакви, сякаш не църква, а гаров нужник, прости ме, Боже. То за тая работа специалисти трябва, внимателно трябва да се пипа, знам, ама докога ще чакаме? На разкола краят му не се вижда и докато се оправят и уталожат работите, да дойде ред за тази, хората пак ще излязат, пак ще спрат да посещават осквернения храм, и ще млъкне камбаната и в това село. Аз успях да намеря работници от кариерите за стената, дето е порутена, ще я постегнат, добри работници, в Бога вярват, за Бога ще го направят, за душите си, обаче отвътре трябва сръчна ръка — ето твоето момче може, пък като я свършим, живот и здраве, Синодът ще отпусне премия и ще се разплатим. Бог го изпрати твоето момче в селото ни, да ще да ни помогне, и Господ няма да го остави, ще му помага и той.

— Абе аз тая работа с Бога не я знам — каза дядо, — с него аз сметки нямам да уреждам, виждаш на какъв хал ни е докарал той ли, друг ли, ама ако иска момчето, нека дойде там да ти помага, че право казваш, срамота туй, дето го имаме от старо време, така да го занемарим и да го оставим да се руши, като няма работа тука, нека да идва, пък ти виж там нещо, премиални ли, що ли да му издействаш, че сме за жив грях вече тука с моята никаква пенсия, че и пчелите вече не дават мед като по-рано, изтровиха полята, изтровиха горите, да ги отрови дано, всичко опропастиха.

Така още на другия ден, въоръжен с бои, четки, терпентин и всичко необходимо, поех към селската църква.

Църковният двор отделяше църквата от селото, като да не беше в него. Дървета и храсти скриваха съседните къщи, в бурени и високи треви потъваха като в плитък залив няколко килнати кръста. Бутнах ръждясалата портичка и тя с дрезгаво скърцане ме пусна в градината. Тежък сладникав дъх лежеше ниско над цъфналата трева, лениви бръмбари тежко висяха над цветовете и ароматите. Близо до оградата, току зад каменните кръстове, различих два стари изоставени, рухнали от времето кошера, а при по-внимателно взиране — и трети, почти изравнен с тревата, прорасъл с бурен и пробит от шипков храст.

— Кошерите ли гледаш? — стресна ме гласът на попа. — Едно време бяха дванайсет. И не бяха тук, в черковния двор, а горе, на Балкана, балкански мед даваха. Бяха на отец Ставри, той беше пчелар — дванайсет имаше, колкото апостолите Христови, за всеки апостол — кошер. „Ето мед от Андрея — казваше дядо поп, а ето и от Якова, а този тук е от Йоана Евангелиста и Апокалиптика, когото Господ обичаше и комуто откри тайните на онова, що има да става“. Така ни захранваше отец Ставри, царство му небесно, нас, младите свещеници, с Божията мъдрост и с Божието слово и ни учеше, че Словото на нашия Господ сладко като мед е, и не само в книгите на светото писание трябва да го дирим, но и навсякъде, в душите человечески и в чудесата на Творението, и като пчели Божии призвани сме да дирим навсякъде сладкия му нектар, за да съберем меда му в кошерите на душите си, та да имаме с какво да нахраним гладните. Свят човек беше отец Ставри, дано се моли там горе за нас, грешните. Като се спомина, всичкото си имущество беше завещал на църквата, то май тия кошери му бяха и всичкото имущество. Та тогава оня, другият поп, поп Пешо, вагабонтин и сквернословещ на бой налиташе, нямаше кой да му се противопостави, той продаде кошерите — уж в полза на църквата, но не обяви цената, за която ги даде, а много по-малка, останалото си разделиха с епитропите — къде за лична сметка, къде от страх, те участваха във всичките му далавери, да ме прости Бог, не е грях, истината казвам, сам ги чух с ушите си, като се наговаряха. И така бяха разпродадени светите апостоли, както някога недостойният измежду тях продаде Учителя. Само тези трите останаха да спомнят за верния служител, и то останаха, понеже аз се застъпих за тях, отворих устата си и казах на поп Пешо, каквото знам, почервеня нечестивецът, люти скверности излетяха от устата му, да ме удари посегна, но навреме се спря и ръката му увисна във въздуха, достраша го да не го издам, види се. По онова време беше пълно селото с хора, пълнеше се и църквата, от съседните села идваха на празници, партийните си затваряха очите, имаше и млади, от градовете идеха, че там не можеше, там беше ги страх да не ги види някой, нали комунистите отричаха Бога, по селата по̀ можеше. Та и църквата беше богата, икони имаше от четиринайсетото столетие, че и по-стари. А когато се обра първи път църквата, аз се досещах кой може да е свършил тази работа, ама не можех да докажа. Тя истината излезе наяве, като ги хванаха двамата синове на попа на границата с иконите в багажника, че и в затвора лежаха по едно време за тая работа, но повечето ги бяха изнесли и продали за долари вече, търси им сега дирите, ако си нямаш работа, а онези, които успяха да спасят, заминаха по музеите, в църквата вече не се завърнаха. Та така се случи и с кошерите, тук пренесох последните трима от светиите, в черковния двор, то не беше много редно, ама за да мога да се грижа по-добре за тях, обаче нямали сме късмет. И книги си купих, и акъли слушах от опитни пчелари, и дядо ти виках няколко пъти да ми каже как да ги гледам, първите години даже мед вадехме още от тях, но по-нататък ги обърках и ги изтървах. То само мерак не стига, талант се иска за тази работа, а точно този талант аз го нямам. Дядо ти, да е жив и здрав, дядо ти го има този талант и затова се умножиха пчелите му и дават мед, та в тези гладни времена му помагат и утешават. А моите трите опустяха и клекнаха в земята. Сега, като поех църквата, още три църкви са ми дали в съседни села, за икономия и да не се затрият, та правя службите поред всяка седмица, където се падне, и който дойде, дойде — те само старци останаха по селата, недовиждат, недочуват, тежко ходят — та нямах и време да гледам пчели, а пчелата иска всекидневни грижи, щом искаш от нея мед. Та така останаха само празните кошери, ето това остана от свети апостол Андрея, и от свети апостол Симона Петра, дето се отрече от Спасителя до три пъти, а там, в ъгъла, съвсем разнебитен — свети апостол Йоан, когото Господ обичаше и още обича, защото кога се проби от старост кошера, Бог даде да прорасте през него шипка, та вкусът на плодовете й да напомня сладостта на меда, а тръните й — нашата неблагодарност, че не опазихме този мед. Виж как всичко е промисъл Божия, всичко е пропито с премъдростта Му, да се свети името Му. Там, току пред кошерите, е и гробът на блаженопочившия дядо Ставри, истинския служител на Словото Божие, да се множат блаженствата му на оня свят, както се множаха добрите му дела, но и страданията му на този. Че много зло видя в своя живот от чужди и от свои, както е речено в народа — добрият добро не вижда, не само враговете на светата църква, но най-паче служители нейни продажни, недостойни да се нарекат тъй, вгорчаваха земния му залък, та сега му се услажда небесният. Там почиват телесните му останки днес, до тях — останките от земния му труд, когато златното пчелно ято събираше сладост за всички ни.

Цялата тази проповед попът произнесе почти на един дъх с ниския си мелодичен глас под съпровода на жуженето и старочерковното й звучене ме порази, тъй като не бях чувал така да се изразяват попове. И все пак, въпреки претенциите за праведност, не беше ли тоя същият поп, дето купуваше от дядо ми восък и лееше тайно вкъщи свещи, не мамеше ли така той своята църква точно по времето, когато двата синода се караха за златоносната свещоливница? И той трябва да е разбойник като тези, които критикува, помислих си, ама нали сладко му тече приказката, решил е да ме замае с нея, че да има още един да му купува контрабандните свещи. Пък щом тук, в двора на църквата, е толкова сладкогласен, какво ли пък ще бъде в самата църква, като влезем. Как ли щях да работя, люшкан приспивно от словесния му водопад.

Но не би. Когато най-сетне той отключи ръждясалия катинар и отвори вратата на църквата, настъпи тишина. Отвътре ме лъхна хлад и музеен дъх на старо дърво и мухъл, примесен с тамян. Спрях на входа, за да посвикнат очите ми с тъмнината. Три лъча слънчев прах пронизваха пространството от купола до мозаечния под, удряха се в единия от свещниците и скриваха в мрак олтара. През цветните прозорци се процеждаше светлина, достатъчна, за да мога да видя по стените тъмни шарки, обвити от бялата паяжина на пукнатините и драсканиците.

Попът се суетеше някъде наблизо до мен, чувах да отключва, да отваря, да щрака.

— Ах, антихристи проклети — каза изведнъж, — изключили са тока.

Внезапно изникна пред мен, отмести ме с ръка от вратата и излезе в преддверието, където пак трака с ключовете си, чух врата да скърца, сетне стъпките му прокънтяха зад мен, носеше нещо в ръката си — шепа свещи.

— Ей сега ще купя големи свещи в магазинчето на селото, тези са само да можеш да се ориентираш, да видиш кое що.

И той бързо премина напред, пресече стълбовете светлина, нареди свещите по месинговите свещници пред олтара, запали последната с клечка кибрит и с нея — останалите, в меката светлина, изпълнила църквата, видях го да прави широк кръст, да коленичи пред олтара между двата свещника и да скланя молитвено глава. След това се изправи, целуна дебелата книга и иконата на малката масичка, прекръсти се отново и се обърна към мен. Каза ми да не пускам никого, да го почакам, той веднага ще се върне и излезе, като не забрави да се прекръсти и поклони още веднъж на вратата.

Мека медена светлина изпълваше сводовете сега, бронзовите, медните, железните орнаменти блестяха като да бяха златни. Образите по иконите затрепкаха, сякаш светците, изобразени по тях, изведнъж оживяха, запримигваха и вторачваха строги погледи към мен, втурналия се в тяхната обител, да наруши покоя им.

Ако знаеш времето, в което бях израснал, няма да се учудиш, дето не знаех почти нищо за религията. Чувал бях, разбира се, за Христос и Дева Мария, за свети Петър, дето държи ключовете от рая, и свети Илия, който според баба ми правеше гръмотевиците. Но подробности не знаех.

И ето, че стоях и гледах как фрагментите постепенно отърсваха полепналия по тях мрак, драскотините и неприличните надписи изскочиха напред и оставиха боите и формите да заблестят с непомътена от времето красота. Личеше, че са древни и много повредени, на места не можех да позная какво точно беше изобразеното, само петна живопис, които не се свързваха едно с друго, огромно сиво петно издаваше мястото, на което стената се е срутвала от влагата и завлякла със себе си повереното й от художника. Бяха поправили сградата набързо, бяха направили нова зидария и замазали с груба мазилка, която също беше вече посивяла — от времето и пушека. Таванът беше толкова опушен и черен, че се удивих, като съзрях, че и той е бил изографисан някога, под облаците дим се забелязваха други облаци, образи, криле, ангелски вероятно.

Сега вече виждах всичко, очите ми напълно привикнаха на оскъдната светлина, та когато се доближих до олтара, където горяха свещите ярко и златно изпълниха хоризонта големите икони на Христос и Богородица, и се усетих гледан от всички страни като да бях на военна комисия. Гледаха ме строгите, но благи очи на светците, проникваха в мен, но непроницаемостта на погледите им не ми казваше харесват ли, или осъждат, което виждат. Благославяха ли ме предупредително вдигнатите им пръсти, порицаваха ли ме? Усещането беше толкова силно, че се превърна в страх, издигна се този страх някъде от корема нагоре до връхчетата на косата ми, студена пот обля гърба ми, инстинктивно пъхнах ръка в джоба за цигарите, забравил къде се намирам, с треперещи пръсти извадих една, както правех винаги, когато се чувствах притиснат до стената.

В този миг сякаш някой ме удари през ръката, остър камшичен звук се блъсна в купола, аз изпуснах цигарите и те се разпиляха по каменния под със звъна на стъклените висулки от полилеите, силно отекнаха камбанените гласчета на звукопада и вместо да затихне, звънът им се умножи и усили, докато изпълни сводовете на църквата, напласти се в ушите ми, които напразно се опитвах да затуля с ръце, но това не помогна, така звънтежът се усили още повече, като че незнаен овчар минаваше през църквата със своите три хиляди овце и сребърните им чанове изпълваха битието с любовните звуци на звънтенето си.

Сетне всичко свърши отведнъж, сякаш някой затвори врата. Тогава от полумрака изплуваха цветовете, животът отново нахлу в тях, изпълни ги с радост, пред смаяните ми очи стенописите избуяваха, разцъфваха отново в своя първоначален блясък, историята, която разказваха, отново скиташе по техните линии, изпълваше със стройното си тяло съдържанието им, ликуваща, че може отново да говори.

Пред очите ми възкръсваха библейски сцени, чието съдържание както на повечето разкази в Библията ми беше съвсем непознато. Някакъв мъж в дълга бяла дреха и посребрени коси, носен от два чифта криле над него, сигурно от ангели, но ангелите не бяха нарисувани, само крилете им, се държеше с ръка за стръмен бряг — остров в небето, върху който добре различавах силуетите на странен град. Учудване и страхопочитание изригваха очите на човека, обърнати към нас. Облаци от ангелски криле изпълваха небето над незнайния островен град, странни орнаменти или може би букви умело се вграждаха сред облаците като златисто слънчево сияние. Разпознах най-старата българска писменост — глаголицата, познавах символите й от учебника по история в училище, но нямах представа как се четяха те. Докато се взирах във Възкресеното, усетих, че ръката ми почти машинално, без моя заповед, беше отворила бележника и преписваше текста в него. Така ми се беше случвало много пъти, когато излизах с молив и бележник в околностите на селото, видех ли нещо хубаво, взирах се в него и ръката ми сама пренасяше очертанията му на хартията.

Колкото повече се взирах, толкова повече подробности изникваха пред погледа ми, все по-дълбоко прониквах в стенописа и виждах дори зад нарисуваното в перспективата на една немислима действителност, която все повече и повече ми се струваше позната. Ето, огромното дърво на хълма, стъклените куполи и пирамиди на храмовете, кулата на върха на планината, бях виждал всичко това някъде, чувствал го бях със всичките си сетива, бях стоял на този стръмен бряг, бях съзерцавал този неземен пейзаж. И изведнъж настръхнах, косата ми се изправи от внезапно озарилото ме прозрение!

Не можеше да има никаква грешка. Атлантида!

— Учудва ли те? — стресна ме гласът на попа току до самия мен. Беше се върнал, без да го усетя, и изваждаше от найлонова торба бели парафинени свещи. — И аз съм се чудил какво е това, не е по ерминиите, сигурно художникът е изобразил нечие пътуване до Горния Ерусалим, възнесенията по небесата — тях ги няма в Писанието, има ги по апокрифите, там Божието Слово е омешано с человеческото, с народното творчество, затова са текстове неканонизирани, неофициални. Сигурно е пътуването на Варуха, или даже още по-старото — на Еноха, за него и в Библията е споменато, че Бог го е взел. Тя тази фреска е от най-пострадалите, не е останало кой знае колко от нея, но по фрагментите можем да съдим.

Беше прав, заедно със светлината на запалените от него свещи се върна реалността на малкото, пощадено от времето и хората, колко малко виждах сега и колко много бях видял допреди един миг, когато се беше разкрил в непреходната си първична красота пред очите ми. Нещо, прилично на човешка фигура, по-скоро само силует, обърнал към нас бялото си, с изтрити подробности, лице. Държеше се с едната ръка за някаква скала с неясни сенки по нея, за които не бях сигурен дали бяха следи от някакъв рисунък, или петна от влагата, на много места даже мазилката беше рухнала, зееха грозни черни дупки, а в горната част, където бях видял облаците и буквите, имаше само неясна чернилка. На всичкото отгоре върху стенописа беше надраскано с пирон дълбоко: „Виолета е курва!“. Надписът се пресичаше с няколко недовършени имена: „Ива“, „Пешу“, нещо по-нечетливо, просто драсканици, „Симо беше тук“ и подобни, а отдолу под изображението на скалата се мъдреше голямо „Хуй“, изчегъртано може би с отвертка. Драсканиците покриваха като паяжина цялата църква отвътре до височината, до която достига ръката, някои от тях ми изглеждаха познати, повечето от тях, а когато се обърнах и прочетох на противоположната стена „Шти скъсъм гъ…“, внезапно прозрение ме озари.

Издигах свещта високо, доближавах я до стената, взирах се в осакатеното от раните на времето и хората и откривах… себе си. Ето го свети Георги на бял кон, развял грива, превърната от влагата в хоросанова пяна, едното копито вдигнато над дракона, а на копитото подкова, особена подкова, виждал съм някога извивката й, че и принцесата, вързана на скалата, позната ми изглежда с този дързък цигански поглед. А онази неизвестна светица там в дъното, дето държи в ръката си свитък?

Възможно ли беше? Полудявах ли, или просто ми се привиждаше? Сякаш аз самият бях изографисал тази църква през далечния четиринайсети век — със спомените си от днес. Изправих се рязко, студената пот нахлу в очите ми и замъгли погледа, олюлях се и с усилие се задържах на краката си.

— Безобразие, нали? — говореше попът. — Нищо свято няма за тях, може ли така на църква да се посегне, че то по комунизма не беше така, тогава имаха страх хората, ако не от Бога, от Партията, не смееха тъй да безчинстват като сега по слободията. Вярно, запустяха много светини на времето, покриха се с плесен и забрава, понеже човекът от Бога се отрече, реши, че е по-мъдър от Създателя си, и се захвана да строи нещо на своя глава, без помощта Му, както някога Нимрод. И ето — пак се омешаха езиците и не разбират какво говорят, в крясъка се мъчат да се надмогнат. С този крясък и неведение преминаха към сегашното, па решиха да замажат очите Господни, Господа за реклама взеха, с мръсните си пари храмове вдигат, параклиси по хотелите, та да се освещават там делата им от продажни йереи, но нали е речено — по делата им да ги познаем, не съвест си купуват, а слава земна и пари, и на Господа прах в очите хвърлят, и с тамян ги пушат, дано не види делата им, но Бог вижда!

— Мога — казах бързо, за да прекъсна проповедта му, — мога да я нарисувам тая църква наново цялата, защото знам къде какво е било нарисувано. И града знам, по който се катери тоя тук, както и ангелите, дето го вдигат — а те не са имали никога лица, нито тела, а само криле. А ето там, в облаците, е имало букви, ето ги буквите, аз ги видях и ги преписах, само че не мога да ги прочета.

Подадох му блока и докато той се взираше изумено в написаното, си помислих, че ето, и надрасканото по стените, и то е от мене, от моята памет, сякаш и него аз бях надраскал, аз самият бях осквернил собствения си труд.

Не, не, просто паметта си правеше нелепа шега с мене, като налагаше върху нещата тънките мрежи на своите съкровища и на своите боклуци, за да ги заграби за себе си. Уж влизах за пръв път в тази църква, а сякаш не бях излизал от нея през всичките години на живота си. Или просто целият наш живот беше такава една стара и порутена църка, построена в древността за добро, изписана някога с ценни стенописи, изпълнена с първоначална красота и хармония, но сетне изподраскана, изоставена, занемарена, с обезличени или ослепени светни и осквернена от времето и от нас, защото не бяхме ли ние, които само за да докажем на самите себе си, че съществуваме, че сме тук, драскахме до изнемога своето име и неграмотните си глупости върху лицата на мъчениците по стените? И не бях ли дошъл тук тъкмо за да залича следите на вандалщината в сърцето си, за да заблести отново в първичната си красота една сакрална същност — на какво? На живота ли? На нашия живот?

Свещите ли се топяха много бързо, времето ли течеше с други темпове тук?

— Странна работа — избуча озадачено гласът на попа над мен. — Какви очи имаш ти, къде ги видя всичките тези работи? Аз защо не мога да ги видя?

Отлепих втора свещ от пода и я издигнах към мястото, където бях видял как в златистите облаци се преливаха златните букви. Видях само бели петна излющена мазилка, по която пълзеше дълга черна редица мравки. Преминаваше редицата невъзмутимо през стръмния бряг, през ръката на неизвестния светец, през крилото на невидимия ангел, който го беше донесъл дотук и до очертанията на странния град, комуто и куполите се оказаха петна влага. Развалата, настанила се върху художеството, рисуваше своите случайни ескизи и така допълваше сътвореното от боите, натрапваше се нахално в него, изчистваше, обобщаваше, раждаше своите причудливи интерпретации, които моето обременено съзнание в мрака бе взело за истина.

Глаголически писмена са — каза развълнувано попа. — „Видение светого Еноха града Господнего“. Вярно ще излезе, дето апокрифни писания са вдъхновили древния творец, че и такива, дето и аз не ги зная, ето, аз знам „Тайните Енохови“, където ангелът му показва седемте небеса, но там Божият град го няма, това ще да е друг апокриф, днес неизвестен. И това, дето си го нарисувал тук около надписа, така ли е изглеждал целият стенопис някога?

Стоях смутен и не знаех какво да отговоря. Наистина ли бях видял картината такава, в цялото й непокътнато великолепие, или въображението ми я беше дорисувало със свои си четки и боички?

— Хубаво е — изрече попът, — много е хубаво. Изглежда вие, художниците, имате вътрешно око, да вижда нещата, които ние не можем. Чудни и преславни са делата ти, Господи, да се свети името Ти, дивни са творенията на твоята промисъл!

Като изрече това, той се прекръсти широко, отчекна една от горящите на пода свещи, занесе я пред иконата на Христос, втъкна я в медния свещник и промърмори някаква молитва. След това се върна с бързи крачки и особена светлина в очите, хвана ме за раменете и ми каза:

— Дерзай, момко, защото са безкрайни чудесата Божии и нам, человецем, е дадено да се дивим на Творението и на венеца му — неизмеримата и неизбродима душа человеческа, лъч от Божествения дух, защото чрез надарения Господ говори на нас, бедните, чрез надарения блика светото Му откровение, през дарбата минава волята му като през врата, за да достигне до нас, да пребъде во веки веков!

После с бързи стъпки излезе от църквата и снопът светлина, отворил се заедно с вратата, отново се потули, когато я затвори зад себе си.

Но точно тогава слънцето надникна през малките куполни прозорчета и спусна своите светлинни тунели на пода, лъчите се удариха в камъните и пръснаха върху иконите и стенописите живителното си златно сияние. Блокът падна от ръцете ми и, стори ми се, прозвъня по каменните плочи, и сякаш музика дочух, прекрасна музика, каквато не бях досега чувал, стълбовете светлина ли сътворяваха с трептенето си тези неземни акорди, прашинките ли, танцуващи сред лъчите, издигащи се нагоре като в предсътворителен порой? Цяла вечност продължи тази величествена литургия на светлината и църквата блестеше празнично, облечена отново в първоначалния си блясък, такава, каквато я бяха създали онези преди нас.

Така започнах. През следващите няколко дена работех всеки следобед по два часа в църквата. Попът уреди от кметството да включат отново тока, стъклените полилеи даваха достатъчно светлина. Естествено, не се и опитвах да възстановявам стенописите така, както ги бях видял през първия ден, те трябваше да останат в сегашния си вид, но почистени от драскотините и консервирани, а след това можеше да се фотографират и изпратят на ЮНЕСКО, за да имат шанса да бъдат обявени за паметник на културата от международно значение и взети под закрила.

Внимателно смесвах боите, малко по-тъмни, за да не се различават от оригинала, като изсъхнат, така запълвах буква след буква, драскотина след драскотина.

Когато нямаше друга работа, попът се въртеше край мен и ме просвещаваше в библейските истории, като ми ги тълкуваше с напевния си старовремски език, като че ми държеше проповеди. Още първия ден той ми подари една джобна Библия, за да мога да си дочитам и доизяснявам нещата вечер вкъщи. Дядо мърмореше, че този поп ми е завъртял главата, калугер ли иска да ме прави, или що, че никой в неговото семейство не е бил никога вярващ, нито на църква е ходел и когато се случвало да им подарят Библия, те я изгаряли на цигарени книжки, много хубави цигари се свивали от нея, защото листата тънки, не са твърди и вонящи като вестниците — и така димът от цигарите заминавал право в небето, та нямало нужда от свещи — службата готова.

Не ме дразнеше, не му давах ухо, знаех, че българинът е човек неверник, такъв го беше направило я дългото робство, я разочарованието в самия себе си. Аз самият не знаех вярвам ли, или не вярвам в християнския Бог, но четенето ме увличаше, защото на всяка страница откривах по нещо познато, научено вече някога от мен, но формулирано по друг начин, с думи. Забавлявах се да следя как неща, които бях почувствал, усетил, преживял по един особен безсловесен начин, тук се бяха опитали да облекат в думи, да ословесят, както се изказваше моят духовен настойник.

Четях в леглото на мижавата светлина на една нощна лампа във формата на порцеланов папагал с крушка от двайсет и пет вата — за икономия — и умората от деня постепенно ме завличаше, унасях се в сън и тогава текстът се сливаше в съзнанието ми, ставаше на пълноводна река, в която думите сваляха като ненужна дреха своите семантични заряди, изгубваха всеки смисъл.

И тогава ги разбирах. Тогава се гмурвах в тях, без да мисля, и същността им ме обземаше от всички страни, и беше спасение. Което не можеше да бъде изречено или написано.

В края на седмицата попът трябваше да служи в съседно село оттатък големия баир, не помня сватба ли, кръщене, или пък погребение беше, та от предния ден той остави ключовете у мен и заръча да не пускам никого, докато работя, а след това да заключа внимателно и да скрия ключовете под стария кошер с шипката.

Времето беше хубаво, около бурените по гробовете бръмчаха пчели, помислих си, че някои от тях може да са наши и че наесен сладкият нектар, грижливо събиран и складиран от тях, ще потече от центрофугата в кофата и благоговейните кости на неизвестния местен светец, над когото цъфтяха тези бурени, може би щяха да придадат на меда чудодейни свойства, но както винаги само този, който знае и вярва, ще може да бъде осенен от чудото.

Усещах мислите си лениво да жужат като пчели в съзнанието ми, бях уморен — цяла сутрин бяхме поливали овошките, в ранните часове пускаха водата и тогава цялата градина трябваше да се полее — в десет чешмата отново пресъхваше. За да запазим влагата по-дълго, разкопавахме край всяко дръвче, пълнехме с вода и отново заравяхме.

Докато отключвах църквата, си мислех, че едната стена е приключена, онази със срутването, там и запазените стенописи не бяха толкова много, но на другата, която ми предстоеше да чистя, можеха да се разпознаят още почти всички сюжети, а някъде и дребен детайл изпъкваше, глава на ангел или светец, по които добре се виждаха извивките на устните и веждите, очите светеха като живи, там след заличаването на драскотините картината оживяваше, там работата по̀ спореше, може да се каже, че след два-три дена всичко щеше да приключи, надрасканото не беше толкова много и толкова дълбоко, както онова, което бях поправил. Вече ти казах, че не смеех да дорисувам и чертичка, само почиствах, попълвах драскотините и след изсъхването на боята минавах с консерватор — специална течност, която попът ми донесе от някакъв институт и която щеше задълго да запази спасеното.

В своите фантазии попът, възторжен от онова, което се получаваше, и още повече от онова, което бях видял и разказал, мечтаеше църквата да бъде забелязана от ЮНЕСКО.

— И като дадат пари — казваше той, — ще направим с тях и с доброволен труд на ентусиасти и вярващи втора църква, досущ като тази, и ти ще я изрисуваш ей по тези твои скици такава, каквато е била, в предишната й прелест, та всичко живо да й се възхити. Тези от ЮНЕСКО какво ли не са в състояние да направят, стига да решат за нещо, че е ценно, цяла пещера направиха във Франция със скални рисунки едно към едно с оригинала за туристите, за да не пострадат оригиналните скални рисунки от дъха на любопитните, защото това е първобитно изкуство, диво е то и се руши, бяга от питомния човешки дъх, както бяга дивечът в гората.

И дълго и с упование разглеждаше той моите скици, разпилени по пода, като да бяха икони. Добре знаех, че това с втората църква няма да го бъде, знаех, че и той го знае, но го говори, за да ме поддържа да завърша работата, че както във всяка работа първоначалният възторг може да отстъпи на досадата.

В църквата ме очакваше неприятна изненада — шалтерът на таблото не включи полилеите, явно пак бяха спрели тока. Светлината ми беше достатъчна, вече добре се ориентирах и знаех какво трябва да правя, слънчевата светлина надничаше през прозорчетата, сега чисто измити, но ако слънцето се скриеше зад облак, може би щеше да ми се наложи да прекъсна. Малки бяха прозорчетата, като амбразури на бункер, храмът трябваше да бъде крепост, не дворец. Особено когато беше строен в робство. Да, там, в крепостта, се охранява всяка вяра, крехко нещо е тя, затова я пазим зад яки стени.

И докато си мислех всичкото това и отварях шишенцето с терпентина, да капна върху палитрата, чух шум. Идваше откъм олтара, където беше голямата икона на Богородица. Обърнах се рязко и не повярвах на очите си — току пред иконата се беше свило момиче, облечено в дънки и груба бяла риза, под която ясно се очертаваха щръкналите пъпки на гърдите му. Момичето държеше в ръцете си нещо увито във вестник, като го притискаше към корема си, и ме гледаше с големите си черни очи, както гледа някое зверче. Страх или любопитство имаше в тези очи, аз не можех да разчета. Беше поглед на горско животно, което за пръв път вижда човека и не може да реши да се изплаши ли, или да му се довери.

Нямаше откъде да е влязла, нали аз отворих вратата на църквата, привидение ли беше, някоя неизвестна светица, слязла от стенописа, ама как така — светица с дънки? Дали не беше умората заедно с въображението ми, дали не бяха ми спретнали тази шега, сигурно само в съзнанието ми спомени и асоциации бяха конструирали видение, сянката на което смущаваше погледа ми, защо тук и защо сега, какво бях направил, какво не бях направил, дали беше по-различно от нас, щом като всички бяхме сенки на нечия идея, и кой е сънувал този сън?

Ама не, най-реално си беше, стоеше си пред мен, все по-отчетливо ярко с големите си черни очи, с плътните си полуотворени устни, с младите си гърди, които бързо се повдигаха и спускаха, с разрешените си сякаш от вятър коси стоеше истинско и живо пред мен и зад рамото му спокойно гледаше Богородица.

Защо пред очите ми преминаха всички погледи на жените, които бяха пресекли пътя ми — и огненият поглед на млада циганка, и замечтаният на поетеса с море в очите си, и още, и още, а, и тази, разбира се, Силвия, която бях изоставил и която по-късно не можах да открия, сякаш вдън земя беше изчезнала? И единственото нещо, останало от нея, което ми даде моята бивша хазяйка, когато най-после отидох да платя дължимия от много време наем в София, беше една пощенска картичка, изобразяваща морски залез или изгрев, в България няма морски залези, и от къде на къде залез, от къде на къде море, откъде я беше взела тази картичка — в София или Пловдив — и на гърба на картичката да напише: „Не искам да се безпокоиш, тревогите ми бяха напразни, благославям те, сбогом“. В плик, адресиран до някогашния ми софийски адрес, но без марка, вероятно я беше пуснала в пощенската кутия лично, а аз се опитах, отидох в института, но адрес не можаха да намерят, а защо, нали са длъжни да пазят данните на напусналите студенти, не можах да разбера и защо е напуснала, само някакъв телефон ми дадоха, все пак с пловдивски номер, и аз се обадих, веднага се обадих, обаче се оказаха съвсем други хора, които нищо не знаеха за нея, а на третия път като позвъних, един мъж се разкрещя, че съм идиот и педераст, и да оставя приличните хора на мира, никаква Силвия нямало там при тях и не познавали такава, ако още веднъж позвъня, ще се обадят на полицията за телефонен тормоз. Та така от тази Силвия не остана даже име, само един поглед остана и този поглед ми се стори, че виждам, примесен с другите погледи в очите на момичето пред иконата като недородена сълза.

Тогава си помислих, не, даже и не си помислих, ами нещо като сянка на мисъл, като мисловна пчела прелетя над кошера на мозъка ми и ме озари със златистите си крилца, че ето на, онези оттатък не ме оставят и сега не ме оставиха, те не могат да ми се покажат, защото нямам очи, с които да ги видя, но ми хвърлят като спасително въже своите сенки и сенките им тук, отсам, са образи, нещо познато за моите сетива, което мога да видя, да пипна, да разговарям с него. Защото и целият този мой живот тук е само сянка на другия ми живот, истинския оттатък, който живея вечно, а ето, тази сянка живее само от изгрев до залез и ако е слънчев денят — сред другите сенки.

Мисълта ме поръси със златистия прашец на крилцата си и отлетя, а момичето остана по-истинско от истинско и ставаше все по-красиво и по-диво с огромните си черни очи, разбърканите коси, полуотворените устни, с тънките дълги пръсти, стискащи пакета, със зърната на гърдите си…

Нещо като желание се беше породило в мен и постепенно ме изпълваше целия, катерейки се от слабините към главата ми, желание да нарисувам момичето, да го извая от самото него, да го притисна в прегръдките си и да опитам дивия му вкус по устните си, забравях къде съм, какъв съм и кой съм, завладяваше ме дивото излъчване, погълваше ме в праисторическите си джунгли и ми трябваше огромно усилие да се овладея.

Нужно беше да спра мига, който заплашваше да ме удави, да го прекъсна с дума и тази дума не идваше в съзнанието ми, затова изграчих първото, което ми дойде наум:

— Ти откъде си? От оттатък ли?

Като звън от натрошени стъклописи се посипа смехът й, закънтя в църковния свят и озари всичко, смееха се сводовете, смееха се месинговите свещници, смееха се светците от иконите, смееше се заблестелият внезапно олтар, даже слънцето озари със смеха си през високите куполни прозорчета засмения трон и спусна три светлинни колони до каменния под, и засмени прашинки забързаха нагоре към небето по тях. Но най-силно се смееше момичето, цяло се тресеше от смях, тропаше с крака, даже ръцете му изпуснаха пакета, който държаха, вестникът отхвръкна настрани и по пода се посипаха като пъстър водопад горски цветя. Не бях виждал още такива, толкова големи и ароматни, диханието им изпълни подсводието на храма, обгърна нежно потъналата в зидовете миризма на тамян и восък и от докосването заизвира, затрептя като на невидими облачни каскади божествено благоухание, ноздрите ми ликуваха, крещяха от радост всичките ми сетива.

— Хайде стига — каза тя изведнъж и всичко спря, — ела да ми помогнеш.

И тя коленичи, започна да събира цветята от пода и да украсява с тях иконата на Богородица. Не знам какво ме задържа на място, макар че така ми се искаше да се устремя към нея, да я докосна, за да се уверя, че не е видение.

— Не мога — чух се да казвам, — аз имам работа, трябва да чистя, още много трябва да изчистя.

— Стига — отговори ми тя почти рязко, — достатъчно. Колкото си изчистил — изчистил, сега трябва да ми помогнеш.

Не чаках повторна покана, бързо коленичих до нея, вземах цветята и й ги подавах. Виждал бях вече такива цветя, но много по-малки, някога, в гората, а имената им бях забравил, имена, които като дете знаех — ето това е комунига, тези синкавите цветове не бяха ли… Да, сетих се, тинтява май се казваха. А другите, другите?

— Вратига — подсказа ми момичето, сякаш можеше да чете мислите ми. — Ето, вратига е това, сега ще окичим майката, от тези цветя е изтъкан и мечът на свети Георги, виждаш ли?

Да, така беше, тези цветя бяха изплели меча на иконата и онова, което бях сметнал за пукнатини в боята, сега ясно ми се представи като стъбла, листа и цветове — сякаш и светецът ми кимна утвърдително от белия си кон.

Извърнах поглед към момичето, а то се беше преобразило, черните му допреди малко очи бяха станали прозрачно сини като стъкло, като искрящ кристал, кристалът спусна лъчите си върху лицето, раменете, ръцете, тялото, дрехата се стопи и разтвори във въздуха и сега момичето стоеше пред мен на колене съвсем голо, но цялото от искрящ прозрачен кристал.

Променила се беше и църквата, прозрачни бяха станали стените, от прозрачно злато сякаш и дърветата, храстите, кошерите със светещи златни пчели над тях спокойно ни завиваха със слънчев блясък.

Усетих как кристалът ме изпълва, изгрява в мен със стотиците си лъчи и ме преобразява, как сам приемам благословената му структура и всяко бреме изтича от мен и всяка грижа, и всяка мисъл, и кристалите в мен запулсираха от неудържимото желание да се докоснат до това светещо кристално тяло, да се слеят с него, защото от него бяха извирали, да се върнат отново в блажената си прародина. И нямаше вече Никодим, нямаше църква, нямаше стенописи и драсканици върху тях, нямаше и време, нито мисъл, нищо имаше, голямо бездънно нищо и огромно всезавладяващо блаженство изпълваше нищото.

Тогава целунах кристалната жена и влязох в нея, и тя стана врата, през която преминах, и оттатък беше блажено безпаметство. Толкова чудни бяха световете, в които уверен пристъпих, без всяка следа от съмнение и умора или сянка от притеснение, без каквато и да е окована в униние телесност, толкова дивни, че не само не мога да го изкажа с думи, не само в мисъл не мога да го облека, но и усещането да докосна не мога.

И знаех, че всичкото беше поради сливането ми с кристалната жена, защото беше дошла, за да надникна в собствената си кристална същност, не плътско беше това сливане, но много над плътското, защото всяко плътско сливане е само бегла сянка на това, истинското, тъй като, ако потъването в една жена е потъване в себе си, в онази част от теб, която желае жена и е празна откъм жена, затова се изпълва с жена, а останалото от теб и от света празно остава, а сега бях се слял не да изпълня някоя своя празнота, не с оня аз, който е отделен и отдалечен от другите, но с оня аз, който е при другите и от другите е, и е другите. Защото бях част от цялото, от всичкото, не, даже част не бях, ами бях цялото, бях всичкото, защото, където е съединено, там няма части и цяло няма, ами всичко е едно и човек е в едното и от едното, и човек е едното.

И в блаженството на сливането, във възторга на единението осъзнавах, че всяка човешка носталгия и всяка човешка скръб носталгия по това място е, скръб по това място е, но място казвам, защото не зная какво да кажа, а то не е място, нито време, защото над мястото и над времето е, та каквото и да кажа, грешка ще бъде, затова го наричат по разному, някъде тучни ливади му казват, другаде друго, знаят, че с думи не може да бъде изговорено, а да бъде изговорено трябва, затова думи говорят, та дано, като се заловиш за думите, да те заведат до усещането, дето без думи да ти го обади, та да го разумееш, не с разума, но със сърцето си да го разумееш, тъй като мъдростта на сърцето по-голяма е от мъдростта на разума, тя прониква в дълбокото. А бедният разум само отгоре се лута, по повърхността, не може да се гмурка и търси да събере букви и думи, мъртво изплували отгоре, та да ги затвори в понятия и теории, както се затваря зеленчукът в буркани, за да стане на туршия, и храни се с тази туршия.

Ето, че даже пчелата е по-мъдра от него, защото и тя се лута да намери цветето, но не се задоволява само с лутането и намирането, но каца и забива хоботчето си в цвета, за да стигне до сладкия нектар на неговата същност, смисъла му, докато бедният ум само се лута отгоре и за оправдание гради паяжините на теориите си, та дано да обхване нещо в тях.

Но кой е успял да улови смисъла в паяжина? И как ще хванеш ти смисъла в мрежите си, когато той не е отвънка, където са мрежите, но вътре е, в най-съкровеното хранилище на собственото ти сърце, на дъното на безкрайните му неизбродими дълбини.

Сърцето знае. И със сърцето си познах недостъпното за разума, и не мога да го изговоря, освен да изговоря любов, и голямо и безбрежно беше познанието ми, защото от безбрежния океан, в който потъвах, беше, и аз бях в океана, и океанът беше в мен, и аз бях океанът.

И се отвориха очите ми, и кристалният свят на чистото намерение заблестя недокоснат и чист пред мен, но не така, както го бях видял като дете, защото тогава аз бях негов гост, а сега станах негов жител, част от него, станах той самият, който беше аз, най-чистият аз и най нѐ моят, нѐ собственият, който можеше да съществува и който ме правеше да съществувам, и който ме изпълваше с блаженството на това съществуване.

Беше поглед отвътре, от кристала, защото не само жител на света бях, но и света бях, самия свят, както и кристала, от който беше изграден, чистата Божия промисъл бях, още неословесена, неосъществена, неовеществена, неизречена.

О, ако можех да остана там, в чистото намерение, разтворен в материята на предсъзиданието, на съня.

Но не. Нещо с резкостта на чувство се втурна в блаженството ми и с удар ме извади от него, блъсна ме отново в материята на гравитацията и аз се намерих свлечен и безсилен на пода на църквата. Откъм притвора заехтяха припрени мъжки гласове.

— Къде избяга — викаше един от тях, — къде е цигането, курва мръсна, туй тука черква ли е, или бардак, събират се тука да се ебат, срама нямат, тяхната мамица, ей това са го допуснали ония, червените попове на Максим, мамка им, комунистическият Синод, да знаят те, че няма да им се размине, тука кръв ще се лее, ако трябва, да знаят те, че кръв ще се лее!

Говорещият беше млад поп с къса рижава брадичка, следваха го двама в костюми, зад тях видях остригани глави върху дебели вратове. Полилеите светнаха — бяха включили тока.

— Ей докъде са я докарали антихристите комунистически, нали, господин Серафимов — говореше попът, обърнат с гръб към мен, на човека с костюм на ситно райе, около трийсетгодишен, шишкав и започващ да оплешивява, който примигваше и се озърташе с досада. — Ама ние ще я оправим, ще светне църквичката тука, като бижу ще светне, и тука, отпред, ще изпишем новия ктитор, господин Серафимов, ето Иван ще оправи всичко, ще стане ли бе, Иване?

— А, има си хас да не стане — отговаряше Иван, мъжът с черния костюм, — ще стане кукленска работа, там, където може, ще се почисти, където требе, ще реставрираме, туй го оставете на мен вие, мен туй ми е работата, за туй съм учил аз, вие гледайте плащането да оправите, финансирането демек, как не, с такъв спонсор ще стане кукленска църквичката, ами!

— Добро е и богоугодно дело да подпомагате храма, господин Серафимов, Бог ще Ви върне стократно инвестициите, няма да Ви остави той, в бизнеса ще Ви помогне — добави попът, — те сега много бизнесмени проявиха добра воля и подпомагат църковните дела, започнаха в църквата да влагат, ктитори станаха един вид, някои цели манастири се наеха да градят и ще обезсмъртят имената си, даже по хотелите там, по курортните селища по Черноморието, дето ги изграждат, параклиси правят за туристите, да има човек къде да влезе, да се помоли Богу и да има къде свещеникът да освети начинанието, почнаха вече да се вършат богоугодни неща, откак се освободи църквата от антихристите комунистически на Максим.

Тук попът ме видя и се вторачи в мен.

— Ти кой си, бе? — извика гневно. — Какво правиш тук, кой те пусна тебе? Ти ли отключи вратата? Ти ли я вкара тая курва циганска тука да се чукате, а? В Божия храм! В дома Господен! Мръсници! И кой ти даде ключа? Оня ли червен поп, мекерето на Максим? Ето, вижте за какво ползват храма Божи, за бардак, мамка им комунистическа, прости ме, Боже!

Един от онези с бръснатите глави се вмъкна зад тримата, в ръката си държеше кози крак.

— Шефе, сега ще разбиваме ли, или к’во?

Въпросът беше отправен към човека с раирания костюм — Серафимов.

— Абе, говедо — просъска той по посока на бръснатия, — ти не виждаш ли к’во става тук, бе? Какво искаш да разбиваш, като вратата е отворена, дай ти тебе да разбиваш! Да разбираш се научи, не само да разбиваш!

Бръснатата глава изчезна, другите двама угоднически се засмяха на каламбура на Серафимов, а попът добави, че ние с тоз прост народ за никъде не сме, не познава тоз народ ни Бог, ни благодетел, ето и да увардят не стават, онова цигане как го изтърваха, та избяга.

— Кое цигане бе, попе? — вмъкна пак бръснатата си глава оня. — Да прощаваш, ама няма такова нещо, ние може туй, може онуй, ама да съм изпуснал нещо досега, не се е случавало, нема и да се случи, хеле пък мангал да ми избега — никога.

— Е, как, бе — заяде се попът, — ей сегинка, като отворихме вратата, и ни се изсули, как да не го видите!

— Чакай сега — обади се реставраторът, — чакай, и аз не съм забелязал такова нещо, пък уж набито око имам, такава ми е работата, за туй съм учил, наблюдателни трябва да сме.

— Абе, те са магьосници тези циганюри — рече Серафимов, — не мож им хвана спатиите ти на тях, бързи са като невестулки. Затуй, ще кажа, не е зле охрана да се сложи, като разринем сега за търговското комплексче в двора, онези трошляци като изчезнат, без охрана няма да може да се мине, вижте там вашият Синод да отпусне нещичко, че тези синковци всичко ще разграбят! Като знам какво племе сме!

— Абе, аз ще говоря, не че няма да говоря — забъбри попът, — тука клисар трябва, не може да се мине без клисар, като се назначи клисар, той ще отговаря, ама ние и на Вас се надявахме, господин Серафимов, на Вашата щедра помощ, като ще е Ваше магазинчето там, Вие, защото нали имате връзки в охранителните среди, оттам сте почнали, дето има една дума…

— Аз откъде съм започнал, това си е моя работа — разсърди се Серафимов, — не му е сега времето да се туря на дискусия! Първо трябва да видим магазинчето как ще потръгне, аз такива попски работи не съм продавал още, не зная как ще се харчат, не съм сондирал пазара, те по селата сега само старци останаха, може и на загуба да изляза.

— Ами анджак, де — провикна се весело попът, — на старците каква им е работата — да мрат, точно на тях и ще им потрябват църковните и погребалните принадлежности, ковчезите има кой да им ги кове, от Вас — лустрото, така де, което чрез Синода идва, с голямо намаление ще Ви се отпуска като на ктитор. Пък то селото няма да остане така, няма да загине то сред китната природа, друга вълна идва сега, купуват ги къщите, бе, особено по балканските села, чужденци ги купуват, англичани, австрийци, японци, както и интелигенция от София, художници, писатели, артисти всякакви, и те луди са полудели да си вземат някъде къща на село, че да си купонясват спокойно и на чист въздух и спокойствие. Има далавера, инвестирай смело! Че то този регион, ако не беше перспективен, Синодът нямаше да се бори за него, щеше да го остави тук на доизживяване. Мен слушай, далавера има!

Тук той отново се сети за мен.

— Тебе питам — викна, — кой ти даде тебе ключовете за църквата? Какво дириш тук, коя беше оная никаквица? Ей, Чуков — обърна се назад и на вратата лъсна пак бръснатата глава, — ти нали все напираш да разбиваш, виж го този тука, хубаво го виж и добре го запомни, ако го зърнеш в отстояние на сто и петдесет метра около църквата, давам ти право да му разбиеш тиквата. Запомни ли го добре?

— Шефе, обиждаш ме — прозя се оня, — аз, като видим некой значи, еле пък некой за трепане, и на оня свет не мое ми избега, и там че го намерим.

— Ключовете! — изкрещя попът. — Ключовете, твойта мамка, и се махай да не те гледам, че чудо ще стане, да знаеш!

Изправих се бавно. Нито страх, нито ярост, нито каквото и да е друго чувство ме движеше, осенен бях от яркото съзнание, че кристалният свят все още ме изпълва и нищо и никой не може да ми се опре. Кресливи палячовци, безмозъчни слуги, сега ми изглеждаха по-дребни от жаби, по-смешни от марионетките в сандъка на пътуващ куклен театър. Как биха могли да ме докоснат крясъците им, да ме унижат, да ме стреснат?

Усмихвах се, усещах, че се усмихвам, както никога досега не се бях усмихвал, и макар това да беше първата ми среща със силата, не се и учудих, сякаш винаги я бях притежавал.

Изправих се в цял ръст и имах чувство, че главата ми опира купола на църквата, а раменете ми — като колони — нейните сводове, погледнах към неканените гости без омраза, без ярост, с тихото спокойствие на исполин и казах тихо:

— Вън!

Разправяше попът, че чудо ще стане, и ето, чудото беше станало, макар да не беше такова, каквото си го беше представял. Видях ги вцепенени, хипнотизирани от силата, която не от мен, но чрез мен излизаше, готова да ги помете като ураган, шепотът ми прокънтя мощно и се повтори от камбаната там някъде горе.

— Вън! — казах още веднъж и чух гласа си като гръм, разпилял се под купола.

Тогава тримата заотстъпваха, заизнизваха се навън като карти за игра, разпилени от порива на вятъра, повлякоха със себе си онези отвън и изчезнаха заедно с костюмите си, с бръснатите си глави, с черните си очила, с джиповете си, небрежно паркирани край двора, изчезнаха и вихрушката заличи следите от гумите им и малко преди вратата да се затвори зад тях, един тих, но мощен глас произнесе чрез мен:

— Домът ми дом на молитва ще се нарече… — и потъна в звъна на камбаната.

Колко време звънене изпълваше пространството, колко пласта наслои над църквата, над селото, над нашия свят, не мога да кажа. Празен беше станал светът тогава, затова го изпълни камбаната, целия го изпълни. А след нея настана тишина, такава плътна тишина, че можеше да се реже с нож.

Събрах разпилените листи от пода, прибрах боите в кутията и я затворих. Тук нямах повече работа. Вдигнах една паднала на земята свещ, запалих я и я закрепих на свещника пред Божията майка. Пламъчето озари кротката й усмивка, личицето на Младенеца засия.

Прекръстих се бавно, за пръв път в живота си, както бях видял попа да се кръсти, ако знаех как, щях и да се помоля, но не знаех, а и усещах, че няма смисъл. Взех си нещата и излязох.

Навън вече се мръкваше. Нямаше никой. Заключих вратата, оставих ключовете, както беше уговорено, в празния кошер и тогава от него излетя златна на лъчите на залязващото слънце пчела, направи кръг около главата ми и се издигна в небето над мен.

Излязох от двора и поех нагоре към къщицата на дядо, на ъгъла се обърнах още веднъж да погледна църквата, и ми се стори, че виждам през мътното прозорче мъждукащата светлинка на моята свещица.

Тогава разбрах ясно, че часовете на моя селски пасторал са преброени. Все едно какво беше изплашило или респектирало онези, които бях прогонил, те непременно щяха да се върнат, за да изпълнят плановете си. И за да си отмъстят. И страшно щеше да е отмъщението им. Пред очите ми изплува свирепият поглед на Чуков, когато се опитваше да ме запомни, не беше поглед на човек, не беше поглед и на звяр, и в погледа на зверовете има живот, даже не беше поглед на убиец. Мъртъв беше този поглед, стоманен и бездушен като погледа на робот, създаден да изпълнява безпрекословно и безпрекомислено. О, той непременно щеше да ме намери, където и да се скриех — човешкото отново нахлуваше в мен, изтласкваше увереността, спомена за силата и имаше формата, миризмата и вкуса на страха. Без сам да го исках, бях застанал пред булдозера на нечии интереси и този булдозер щеше да ме премаже не само защото пречех, но и защото бях свидетел на позорното бягство, а това се наказва жестоко.

Защо точно аз, защо ме беше направила силата свое оръдие? Защо? Страхът, ужасът, паниката нарастваха в мен, издигаха се до мозъка, замъгляваха очите ми и зад селските плетове ми се привиждаха стоманени човешки роботи с бръснати глави, дебели вратове и черни очила.

И тогава за пръв път се опитах да се помоля на Бога, в когото не вярвах, нито знаех как се молят хората, нямах понятие и сега нямам понятие, опитах се да се обърна навътре в себе си, да намеря кристалното там на дъното, където и да се намираше, и да го помоля с трепереща душа да не ме изоставя сега, след като си е послужило с мен и по този начин ме е вкарало в капана, нека ме извади сега, единствено мълвях: „твое дело е“, и това ми се стори достатъчно, тъй като тези три думи ми донесоха необходимото успокоение. И знаех, че чудото продължава, че то ще ме спаси, че ще ме измъкне от клопката, както го бях пожелал.

Затова, като видях тира, паркиран пред дядовата къща, не се разтревожих, не се и учудих даже, знаех, спасението не беше закъсняло да дойде.

Сега се питам — беше ли това спасение? Или просто възможност за бягство? Бягство от какво? От страха? Или от силата, която ме беше помилвала? Та нали я бях почувствал, беше ме изпълнила целия, беше проговорила чрез мен? Нямаше ли да ме защити от всяко дребно отмъщение? Но какво щеше да поиска в замяна? Не трябваше ли смирено да я попитам какво има тя с мен, за какво ме подготвя толкова време?

Сега знам, но тогава не знаех, тогава страхът беше по-силен, страх ме беше даже от думата „мисия“, отпъждах и сянката й от съзнанието си. Не, да бягам, да бягам, колкото може по-скоро, колкото може по-далече.

Тези объркани, подгонени от паниката мисли не ми дадоха дълго да заспя през онази паметна нощ, която промени живота ми, докато дядо ми спокойно похъркваше в леглото си примирен с моето заминаване на сутринта, знаещ, че няма да ме види никога вече.

— Нека върви — беше казал, — аз не бива да го спирам, мене ми е съвестно, че толкоз време дивее тука, в това мъртво село, няма какво да прави той тук, млад е, да върви. А като е с тебе, няма да го мисля, и вий мене не ме мислете, все ще се намери някой да ме зарови, като умра, аз попове и глупости не искам, вий мен ме знаете.

А вуйчо ми му наливаше поредната чашка ракия, и на себе си наливаше, и гледаше замислено и мътно някъде през мен, като че бях прозрачен, и някъде през портрета зад мен, който ми бе направила в детството моята майка.