Георги Б. Караджов
Звънчето (7)

7
Дъждът

Първите големи и тежки като сълзи капки ме ръснаха близо до кафенето „Флора“ — странно сферично съоръжение в морската градина, кацнало на алеята като огромен сапунен мехур — и аз влязох вътре. Тъкмо навреме, защото отвън дъждът връхлетя мощно и скри света зад завесата си.

Винаги съм искал да го нарисувам бургаския дъжд с тежък озонен дъх, проливен, безпощаден, за да го имам винаги със себе си, да го усещам винаги навсякъде, където се намирам, като присъствие, като възможност, като свобода.

Точно това, усещането за пълна свобода, за върховно блаженство и щастие, се изливаше на плътни струи от небето и плющеше безмилостно по асфалта на алеите, по ниско подстриганите храсти, по дърветата, по полиетиленовия купол на кафенето и през квадратните му палаткови прозорчета се втурваше вътре, пръскаше неприбраните от масите наоколо чаши и по стените им се търкулваха сълзици.

Странно беше, че в това време кафенето бе почти празно, освен мен близо до бара седеше само още един посетител с вид на поет или моряк с прокъсана плетена блуза и къдрава черна брада, който се опитваше да фокусира с пияните си очи поредната бутилка бира.

И изведнъж светлата дъждовна завеса при входа се разкъса и влезе тя. Цялата мокра. Светлата й лятна рокля на цветя беше залепнала за стройното й тяло и ярко открояваше малките й твърди гърди с любопитно щръкнали зърна и гладките й бедра. Дългата й кестенява коса беше залепнала безразборно по главата й, зачеркваше с кичурите си лицето й, цяла блестяща от дъждовни капчици, сякаш светещи, обгръщащи я с меко озоново сияние, от косите и дрехите й се стичаха ручеи.

Тя се спря задъхана, огледа с бадемовите си очи заведението, отмахна с бърз жест косите от лицето си и тръгна право към мен. Седна на тръстиковия стол насреща ми и ме погледна по момчешки дръзко. Лицето й се усмихваше, цялото мокро от дъжда, макар устните й да бяха напълно сериозни.

— Антония Икономова, поетеса, приятно ми е! — каза изведнъж тя. — Знам, че носите в чантата си хартия, бихте ли написали нещо за мен, бележникът в джоба ми е съвсем мокър също като мене и не става за писане. Дъждът обича да размазва онова, което не му харесва, той разбира. Моля Ви, докато не съм го забравила!

И тя притвори очи и изрецитира леко:

Дъждът, едничката ми дреха,

единствената ми утеха.

При теб ще дойда изведнъж

облечена във дъжд!…

Или не, не, по-добре ето това:

С дъжда ще облека горещото си тяло,

от капките изплетох наметало!…

— Да, това е, записа ли го, ох, извинявай, че минах на ти, но това е нормално — общуваме чрез поезията. Ще ми поръчаш ли едно кафе, моля, че съм си забравила стотинките вкъщи. Ама много съм нахална!

Махнах с ръка на келнерката, която пушеше на бара и ни гледаше любопитно и подозрително, докато дописвах с мекия си молив стихотворението направо върху една скица на вълна.

— Хубаво е, нали? — погледна ме Антония. — Харесва ми: От капките изплетох наметало! Обичам дъжда, той ме възбужда да пиша. Обичам да пиша. Аз съм от Английската гимназия, там е учила Петя Дубарова, чувал ли си? От капките изплетох… не, оплетох, това о, това дълго о-о — оплетох, да, точно това е… Ако не беше ти, щях да го забравя, много забравям, ти го спаси това стихотворение, прибра го като мокро зверче на листа си, защото идват много бързо думите, понякога не можеш да ги подредиш даже, ето, ти го записа и даже си го илюстрирал, преди да се е родило, преди да съм го измислила. Аз те знам, ти често седиш на брега и рисуваш. Даже съм надничала и съм си мислела — ето един, който може да илюстрира стихосбирките ми.

Вдигнах поглед към нея и дъхът ми спря от нейната близост, от мокротата й, правеща прозрачна не само тънката й рокля, но и самата нея, сякаш наистина беше гола, облечена само от дъжд, поемах жадно дивия горски дъх на косите й, завладяваше ме трескавият огън, в който горяха очите й. Тя се наведе да вземе кафето си, и лицата ни се доближиха. За миг бяхме много сериозни, очите ни потъваха едни в други и дълбочината ни замая, но после се разсмяхме. Едновременно и двамата.

— Благодаря ти за кафето — каза тя, — аз ще се реванширам. Ще имаме възможност, нали се запознахме.

Не бяхме се запознавали, не й бях казал името си, изобщо не бях й казал нито дума, седях и се оставях да потъна в странната магия на едно необяснимо очарование.

Не помня беше ли красива, нищо не помня, може би само тази дреха на дъжда, която я правеше открита като дързостта й, с която тя се разтваряше пред мен, сякаш можех да знача нещо за нея.

Седях и в ушите ми звучеше шлагерът на Нат Кинг Кол „Очарование“, не само в моите уши, просто в момента течеше на магнетофона във „Флората“ и мекият глас меко потъваше в шума на дъждовните капки, както кестените меко потъват в праха наесен. Но не беше есен, беше пролет, края на март, мисля си, а дъждът беше априлски, бурен и топъл, почти летен, той продължаваше да излива водопадите си в рамката на вратата, но сега някъде едновременно с него беше изгряло и слънце, тъй че вместо вода отвън сякаш шуртеше и се изливаше светлина.

— „Очарование“! — каза тя. — Нат Кинг Кол! Обожавам Нат Кинг Кол.

След това притвори очи и започна да ми превежда текста. Звучеше като любовно обяснение, но не към мен, не, към пролетта, към дъжда, към странното място, което беше приютило нашата първа среща. А аз все още не бях проговорил нито дума.

— Очарованието се превърна в любов! — завърши превода си тя. — Страхотно! Много-много точно. Виждаш ли ползата от английските гимназии? Наред с Шекспир и Марлоу (кой пък беше тоя!?), човек може да разбере и Нат Кинг Кол!

И докато тя отпиваше от кафето си, престраших се и аз да кажа нещо. Най-умното, което измислих беше:

— Аз съм…

— Ник! — прекъсна ме тя. — Знам, виждаш ли? Чувала съм да те нарича така твоята малка сестричка. Най-често ви виждам заедно, много е сладка! И аз ще те наричам така, ако ми позволиш, Ник идва сигурно от Николай.

— От Никодим идва — казах малко сърдито, задето ме беше прекъснала, — наричали са ме и Димо. А Адриана не ми е сестра, а братовчедка.

— Няма значение, видя ли, че знам доста за теб, толкова често съм ви виждала двамата, ето, излиза, че аз съм те наблюдавала, а ти даже не си ме забелязал!

Като каза това, тя извади малко бележниче от джоба си, цялото мокро от дъжда, със залепнали страници.

— Виж, не мога да го отворя, но нищо, дано се съхрани написаното, за да остане безсмъртно навеки сътвореното тук от мен! — престорено патетично изрецитира, а после се засмя: — Исках да ти прочета нещо, писано за тебе: „Художник на брега“, ама, както виждаш, не мога — по технически причини. Обаче ти можеш да ми покажеш картините си, нали?

Извадих блока от чантата си и й го подадох, тя жадно заразгръща страниците му, като че ли отдавна беше искала да надникне в тях. Едва сега посегнах към изстиналото си кафе.

— Изумително! — каза тя. — Ти рисуваш дъжда!

Не бях уверен, не бях се замислял какво точно рисувам, но не исках да й противореча, в края на краищата можеше да се окаже права.

— Дъждът, ето това е движението в него, ти рисуваш движението, скрито в нещата, не самите неща. А дъждът е само движение и ласка, порив и мечта, погледни само!

Слънчевите лъчи прорязваха водните потоци навън в строга кристална симетрия. Сякаш забравеният кристален свят отново се разтваряше като ветрило пред очите ми.

Но тя не ме остави на видението, на спомена, на усещането, продължаваше нежно да руши хармонията ми с думите си, но и самотата ми се пропукваше, сякаш хармонията и самотата на душата вървят винаги ръка за ръка и сега ме напускаха, отстъпваха, оставяйки ме на влажния озонов дъх на приключението.

— Тихият пролетен дъжд звънна над моята стряха! — говореше тя. — Тих! Веднага става ясно, че е софийски дъждец. Бургаският дъжд е друго. Тоя дъжд е със тяло на мъж и със воля на мъж! Нали така?

Хванах молива и глупаво попитах:

— Това да го напиша ли?

Тя ме погледна учудено и се засмя:

— Ама не, разбира се, това вече отдавна са го написали. Не си ли чувал за Лилиев? Или за Христо Фотев?

Бях чувал нещичко, разбира се, но…

— Ти не обичаш ли поезията? — сянка на разочарование звънна в този въпрос.

— Поезията? — започнах бавно. — Да… Не зная, може би. Зависи.

— От какво зависи? — погледна ме открито и наивно като дете тя.

— Ами не знам точно от какво — казах. — Ето, например това за дрехата от дъжд, то ми харесва, то може да се види, може да се нарисува, в него има… движение!

— О, аз ще ти разкажа — каза тя тихо след кратка пауза, — имаме дълго да си говорим. И ще си говорим. А сега трябва да си вървя, каквато съм мокра, може и да настина. Ето, и дъждът намаля. А за кафето благодаря. Още утре ще се реванширам. Тук в четири.

Исках да кажа нещо, но точно в този момент дъждът спря така внезапно, както беше завалял. Поетесата Антония Икономова излетя като птица през заблестялата в слънчев прах врата на „Флората“ и аз даже не се сетих да й предложа да я изпратя. Хвърлих парите на масата и излязох след нея, но тя беше изчезнала, беше се разтворила в измития от дъжда въздух.

Вървях замаян в шпалира на блестящите мокри дървета сред истеричните крясъци на гларусите, които се събираха отново, вървях и мислите ми бяха препълнени с необикновеното момиче, тъй неочаквано пресякло моя път, почувствах, че искам да я видя отново и че ще трябва да чакам цял ден, преди това да се случи.

Асансьорите на блока както винаги не работеха и аз се заизкачвах по стръмното и мръсно стълбище с надрасканите по стената мръсотии, с купчините боклук на междинните площадки, олющени и паднали тавани, изтръгнат парапет.

Изведнъж ми хрумна, че всичко това никога не ми е правело впечатление, сякаш навикът да живеем в обстановка на гаров клозет, беше притъпил сетивата ни до степен да не го забелязваме, да не се замисляме. И как така точно сега, толкова време след като се бяхме пренесли, изведнъж това ме стряскаше и възмущаваше, нещо беше ли се променило, беше ли ме изтръгнало от навика да не обръщам внимание, защо едва сега почувствах, че се задушавам в собственото си жилище? От порутеността му и занемареността, зад която прозираше убийствен манталитет и инерция, от строшените стъкла на прозорците, от мръсотията, от вонята, от изчегъртания надпис: Виолето простъ курво шти скъсъм гъзъ!, който се изпречваше на етажа под нашия като поанта на една безподобна стълбищна антология.

Как беше възможно да се живее в подобен свят? На инерция и незаинтересуваност. И къде в него беше мястото на … от капките оплетох наметало…?

Имаше нещо, което тогава не разбирах, не се научих да го разбирам и досега — какво е човекът? Защо е човекът? И къде е неговата мисия да даде имена на предметите и явленията, да внесе ред в тях, да ги подреди и по този начин да доизгради сам душата си, за която има божествената предпоставка? Божествена, но само предпоставка!

Най-после се намерих пред вратата на жилището и пъхнах ключа в ключалката. Този път той заяде като никога. Много внимателно, да не го счупя, успях все пак да го превъртя и вратата се отвори. Точно в този миг насреща ми от банята излизаше съвсем гола непозната жена и като ме видя, застина от изненада, като не се сети дори да се прикрие. Няколко мига на вцепенение, след което тих писък — и жената отново хлътна в банята и захлопна след себе си вратата. Тогава изведнъж се сетих, че я познавам, че вече съм я виждал някъде. Да, това беше младата учителка по физическо възпитание в Механотехникума.

Влязох с подкосени крака в стаята си и се свлякох на стола пред бюрото. Много беше. Много наведнъж. Не можех да го асимилирам, разумът ми отказваше да го обработи.

Седях с гръб към вратата, обърнат към морето, но не го виждах. Не усетих кога баща ми беше влязъл в стаята, постепенно ме облъхна тежкият му тютюнев дъх, затова се обърнах. Той стоеше до вратата пребледнял и ме гледаше, без да мига. После седна на леглото и каза:

— Да-а, дължа ти едно обяснение. Имаме гостенка, вече си я видял. Това е Марина, учителка в техникума. Трябва да ме разбереш, ще се оженя за нея.

След това помълча малко и добави:

— Реших, че така е по-добре и за тебе, като има отново жена в къщи. Няма да те карам да й казваш „мамо“, ако не искаш. Можеш да я наричаш просто Марина.

След два часа тримата седяхме на масата в кухнята и мълчахме. Защото устите ни бяха заети с ядене. След дълги години мъжко готвене или храна от стола тази кавърма по шопски, както я наричаше готвачката й, беше същински празник за стомасите ни. Но само за стомасите.

Атмосферата беше тягостна. Марина ми хвърляше любопитни погледи и задаваше онези скучни дежурни въпроси, с които се спасяват възрастните, когато не знаят какво да кажат, като как върви училището, докъде сме стигнали по физическо, имам ли си хоби и така нататък. На масата имаше бутилка скъпо вино и баща ми ме попита не искам ли глътка. За пръв път ме питаше нещо подобно и аз отказах, по-скоро от неудобство да пия пред него, макар че ми беше интересно какъв вкус има това, струва ми се, френско вино с пъстър етикет, тъй като по онова време западните стоки ни впечатляваха преди всичко с етикетите си, докато по нашите стоки се мъдреха някакви ужасни недомислия на полиграфията. Бях опитвал вече тайно в компания вино, даже водка бях вкусил, но сега ми беше неловко и казах, че ще се задоволя с ко̀лата, каквато имаше също сервирана на масата.

Баща ми напълни с вино две кристални чаши, от онези, които стояха неизменно в бюфета — не бях виждал досега да бъдат изваждани, освен когато веднъж месечно им бършехме праха — и предложи да се чукнем за нас тримата и за общото ни бъдеще. „Ние, тримата“ беше нов израз и щеше да се наложи да свиквам с него.

Не ревнувах баща си, не, разбирах го — жена му го беше напуснала, беше ме отгледал и възпитал сам — сигурно и той имаше право на семейство. Но колко ми беше чужда тази жена, колко ме плашеше тя, както самоуверено оглеждаше нашия дом, на който се канеше да стане господарка. Даже и мен поглеждаше с уверения поглед на собственичка. Все пак заради баща си се опитах да не я намразвам, даже направих неособено успешен опит да се усмихна. Това я направи още по-самоуверена и тя веднага ме попита дали тренирам нещо, и след моя отрицателен отговор ми предложи да ме тренира тя и да стана хубаво момче, че й се виждам нещо слабичък и бледен, баща ми веднага я подкрепи, имал съм нужда да се усъвършенствам физически, ето, сега си имаме Марина и тя ще ни помага, ние в Математическата съвсем сме занемарили физическата подготовка. Мисълта да тичам в спортен екип под свирката на тази жена, ме ужаси, това не убягна от погледа на баща ми, който прекъсна този разговор и предложи да отидат да пият кафе в хола.

Казах „лека нощ“ и се прибрах в стаята си. Въпреки сгъстяващата се тъмнина не запалих лампата. Исках да се скрия, да потъна някъде, да се махна, да ме няма. Нощта ми беше приятелка, тя ме обгръщаше плътно с мрака си като с пелерина, скриваше ме от всичко и от всички и даже от мен самия. Исках да се освободя, да отърся от себе си лепкавия спомен за тази жена, с нейното високо гладко чело с черна коса над него, с вирнатия си нос и самоуверената усмивка, със зеления си поглед на собственица, с противния си мек диалект, на който се присмивахме в училище, борех се с този образ, защото, няма какво да крия, в тъмнината тя стоеше пред мен така, както я бях видял за пръв път да излиза от банята, противна и привлекателна със самоуверената си женска голота, с която бе успяла да ни обсеби, и срамните подробности на тази голота ме възмущаваха и възхищаваха едновременно, тормозеха с откровеността си пубертетското ми въображение и ме караха да мразя и себе си.

Животът беше мръсен, животът беше гаден и аз се давех в помията на водовъртежа му безпомощен да направя каквото и да е.

Дреха от дъждовни капки ли? Глупости! Измислици! Налудничави бръщолевения! Ето къде беше реалността, истината: Виолето простъ курво шти скъсъм гъзъ! Ето кое движеше ръждясалите колелета на този отвратителен живот, ето кое ни създаваше от тинята, за да живеем в тинята.

Задушавах се, разтворих широко прозореца, откъм морето лъхтеше на сол и на риба. Вечерта беше много тиха, все още мълчеше близкият ресторант „Пиргос“, който през летните нощи изпълваше пространството с думкащ ритъм и саксофонно бръмчене. Единствено едва доловимото, сякаш подземно бучене на тъмното пространство пред мен оцветяваше тишината.

Заливът си лягаше да спи — от светлините на Поморие и Сарафово през пристанището, където като в сън се движеха миниатюрни кранове, до Атия и Крайморие. Сякаш и времето забавяше хода си и само фарът на остров Болшевик се опитваше с ритмичните си мигания да поддържа ритъма му постоянен. Ако този фар по някакъв начин спреше, заедно с него щеше да спре и времето и късните гларуси щяха учудено да застинат във въздуха, устремени към едва забележимо светещата линия на хоризонта зад призрачно осветените кораби, чакащи на котва да бъдат обслужени от тясното пристанище и обезщетявани за това чакане във валута. „Денгубата винаги се плаща — обичаше да казва баща ми, — и то в твърда валута.“

В този момент чух стъпки и приглушени гласове в коридора. Баща ми изпращаше гостенката. Стените бяха тънки, неясен шепот полепваше по тях, сякаш заговорници обсъждаха някакво престъпление, сякаш в апартамента ни бяха влезли крадци. Ясно отличих звук от целувка преди обичайното скърцане на вратата. С тежки стъпки баща ми се върна в хола и включи телевизора. До мен достигаха отделни думи и изрази, вероятно беше някакво политическо предаване, „… отчаяни от безперспективността на капиталистическото общество… срещу фалшивия морал на господстващата класа (по-точно «господствуващата» — така се пишеше някога и някои го произнасяха така)… срещу империалистическия характер на общественото устройство… студентските протести…“ До болка познатата терминология, която изпълваше предаванията на радиото и телевизията, вестниците и списанията, учебниците по логика, етика и естетика.

Бяхме привикнали с тези фрази, както се привиква със среда на виреене, не мога да кажа, че те ни дразнеха, по-скоро действаха като приспивна песен, каквато всъщност бяха. Както не ни дразнеха и цинизмите, надраскани по стените, мръсотията и безредието.

По-късно, след промените, авторите на тези цинизми щяха да се перчат с тях, щяха да ги изтъкват като особена форма на протест и гражданска доблест срещу двойния морал на тоталитарния социализъм. Каква глупост! Та те бяха съставна част от него, градивна част от дресировката на навика, който щеше да ни накара да търпим с безразличие и апатия и другите, по-големите безобразия на системата, те бяха нейни подпорки и точно затова се показаха да стърчат над руините й, когато тя рухна.

Но да не отивам толкова напред, тогава аз не мислех за тези неща, тогава аз седях в стаята и гледах черното море с по-светли ивици по него — гривите на вълните, сякаш под водата плуваха черни коне.

Мислех си, че баща ми е усилил телевизора твърде много тази вечер — дали не за да заглуши някакви свои вътрешни гласове, които не му даваха мира?

И заедно с това виждах ясно как от морето излиза и тръгва към мен гигантска гола жена с високо чело и черна коса, разлюляна над него, с триумфираща усмивка, люлее кръглите си големи като камбани гърди, приближава все повече и повече, ето, че вече бедрата й изпълват целия прозорец, разтваря безсрамно краката си и ужасяваща бездънна пещера между тях ме всмуква със сила, на която не мога да се противопоставя, и аз политам, пропадам, рухвам в тъмната бездна завинаги погребан в недрата й.

Задушавах се, по челото ми се стичаше пот, очите ми сълзяха и раздвояваха образите, попаднали в тях, глухо и дълбоко като сподавени викове отекваха в съзнанието ми думите, видени по стените на коридори, сгради и клозети, като тежка зловонна музика пулсираше тъмната им като самата смърт сянка. След това вече нямаше нищо. Една вечност нищо.

Сигурно съм заспал и когато ми се стори, че се събуждам, седях на същия стол с лице към морето, но бях ли буден? Навярно не, защото нещо се беше променило, корабите на котва изглеждаха съвсем иначе, светлините им се събираха, заискряваха нагоре към небето като огнени фонтани, на самия хоризонт започна да се сътворява стълба, стъпалата на която се извиваха бързо и решително към моя прозорец, докато последното опря перваза му от външната страна. Стълбата беше изградена от черен блестящ кристал, виждах я повече като блясък, отколкото като съвкупност от форми.

Някъде по средата на едно стъпало седеше ярко светещо прозрачно кристално същество, подобно на онези, които бях видял някога като дете. То седеше с гръб, но главата му беше обърната към мен и в погледа му имаше призив. Усетих, че ме вика, трябваше да тръгна надолу по стълбата към него, но ме ужасяваше мисълта да стъпвам по стъпала от въздух. Почувствах, че ще изгубя съзнание от ужас, докато кристалното същество продължаваше да ме гледа спокойно, сякаш не искаше нищо от мен.

За миг само, за нищожна частица от секундата като светкавица пред мен просветна един ярък свят, изпълнен с кристални същества, и стълбата в този свят беше светла, изпълнена с прозрачни цветове, преливащи един в друг, цветове, които не можех да назова, защото в природата нямаше такива, а морето беше цялото прелестен огромен кристал, но само миг, само малка частица от мига.

Сигурно само така ми се беше сторило на сън, в съня, а сънят продължаваше, защото на черната стълба в мрака още седеше онова, което наричах кристално същество, защото не знаех как иначе да го нарека, по-късно ме питаха ангел ли беше, извънземно ли, и такива едни глупости, ама как ще е ангел и извънземно, то беше земно, те са земни, казвам ти, по-земни са от нас, в истинските светове ние сме извънземни и се мотаем като мухи без глави в границите, дето сме си ги определили, нито знаем какво искаме, нито искаме, каквото знаем, и то седеше и ме гледаше призивно, но и спокойно ме гледаше, и трябваше да победя страха си и да тръгна по стълбата от въздух над бездната, знам, че то щеше да ме води и да ме заведе дотам, докъдето трябваше, щеше да се разтвори кристалът на морето и да ме допусне в сърцевината на своята структура, и щях да науча нещо важно, нещо много важно, за да взривя самотата, която пиеше часовете и дните ми, просто трябваше да прекрача перваза и да тръгна, но бях прекалено тежък и дали нямаше да се сгромоляса стълбата от въздух под тежките ми стъпки, и се страхувах, ужасно ме беше страх, а нали бях вече виждал този свят, бях негов жител и нямаше в него нито ужас, нито страх, и до езика му се бях докоснал, та го разбирах, но какво ми беше казал тогава той, не помнех, не, не можех да си спомня и с ужас осъзнах, че и езика му вече не разбирам, не, не го разбирах вече, и само съществото, което ме гледаше… но призивно ли ме гледаше, изпитателно ли, и гледаше ли ме изобщо, имаше ли го, или само така ми се беше сторило, само някаква светла сянка, която бях взел за същество и която се стопяваше бързо по стълбата, и коя стълба, каква стълба, имало ли е стълба, имаше ли стълба, бях ли видял всичко това?

Сигурното беше само, че бях напълно буден, от отворения прозорец духаше, корабите в залива студено светеха и фарът на острова монотонно и ритмично отмерваше времето.

Раздвижих се бавно, отидох до леглото, смъкнах дрехите си и легнах, последното, което ми се стори, преди да заспя, беше светлата фигура на майка ми, която често ме посещаваше, преди да заспя, за да ме завие и погали, и сега ми подаваше една своя, пъстра от употреба, четка за рисуване, която стиснах в ръката си, миг преди да потъна в безсънната бездна.

Видението беше толкова истинско, че когато на другия ден се събудих, се удивих, че четката не беше в ръката ми, скочих бързо и отворих чекмеджето на бюрото ми, където беше моят малък музей, и ето — четката си беше там, както си я бях оставил преди години, когато я бях взел от ателието на театъра в Сливен, лежеше си между едно старо железничарско фенерче с три цвята и едни детски очила.

Страховете и притесненията от предишната нощ бяха утихнали, огромната хищна жена се беше сгромолясала някъде на дъното на блатото, от което беше дошла, хубав беше само споменът за някаква кристална стълба, стигаща чак до хоризонта.

Извадих кутията с боите и се залових да нарисувам видението си така, както си го спомнях. Разбира се, върху листа всичко се появяваше другояче — морето, слънцето, вече сипещо жарава високо в небето на още лятото, и пердето, издуто като корабно платно от вятъра, сякаш моята стая беше кораб, вдигащ платна за отплуване, както се пееше в един шлагер.

Пердето спечели картината само за себе си, оказа се само то, нарисувано върху послушния картон като платно, издуто от вятъра, никаква стълба не се виждаше, но знаех, че е там, зад пердето, една странна светлина проникваше през плата, тя идваше от странно същество, седящо на стълбата, което ме гледаше. Въпреки завесата на пердето очите му можеха да се различат съвсем точно на картината, бяха очи, които ме гледаха, но не ме гледаха те нито с присмех, нито с очакване, не, съвършено безпристрастно и кротко ме гледаха те, и си спомням, че си помислих гледаха ли ме те изобщо, или не, и ако ме гледаха, можеха ли да ме видят и коя част от мен, коя моя страна? Кое проявление?

Рисувах и мислех до обяд.

Баща ми не си беше вкъщи — по онова време учителите често трябваше да ходят в училищата през ваканциите, даваха дежурства, правеха разпределения, даже участваха в някои дребни ремонти, заместник-директорът беше всеки ден в кабинета си, през това време той беше директор, тъй като директорът си вземаше почивката.

Не бях гладен, в нашето странно мъжко домакинство от години яденето не беше задължително, само след седмица нещата се промениха коренно, когато новата ми майка донесе заедно с трите си куфара дрехи и гиричките, железните принципи на семейния ред, така както си го беше представяла.

Тогава все още бях свободен да ям или не, затова прибрах боите в чекмеджето и се замислих за хубавото нещо, което ме очакваше този мартенски следобед.

А откъде бях уверен, че е хубаво? Не зная, много ми се искаше да е така, едно странно момиче щеше да ме чака след по-малко от четири часа в едно щуро найлоново градинско кафене край морето. Обещание за нещо, все още неясно, но светло и развълнувано като присъствие, може би най-после самотата беше отстъпила, може би бях срещнал някого, с когото можех да се споделя. Който щеше да разбере. Може би.

Изведнъж си спомних, че предната вечер се бях отказал да ходя. Светът беше грозен, непонятен и враждебен. „Виолето, простъ к…“

Не. Стоп. Имаше и друго. Този свят имаше и нещо друго, различно от смрадта. Имаше едно момиче, което идваше при мен, облечено в дреха от дъжд, едно момиче, толкова реално, колкото и противният надпис в коридора, а може би и по-реално, може би единствено реално.

Та нали ние сме способни сами да определяме кое е реално и кое не, нали го правим през всичкото време. Както когато в час по математика определяхме границите на допустимост при параметрите на имагинерните числа, несъществуващи в природата, и въпреки това по-реални от истинските. А границите на допустимост в света на възприятията? Защо да не ги определяме ние? Мислех си за това, докато слизах по стълбището и минавах отново край злополучния надпис, който така ми беше въздействал миналия ден.

Оказах се прав. Надпис нямаше. Имаше надраскани букви или знаци, които се силеха да се подредят в думи, казващи нещо. Но днес те не успяваха да го направят, просто някак си не се получаваше, днес те си оставаха букви, даже не и букви, а някакви драскотини без смисъл и значение. Даже определението „знаци“ им беше много.

Прозрях тогава, че буквата е мост към думата, думата — мост към мисълта. А мисълта беше мост към другия, към човека отсреща. Онова, което не е градивен елемент на този мост, което не е негова тухла, което не събира, а разделя, не е мисъл, не е дума, не е буква, а само нещо, което не може да бъде свързвано, четено, тълкувано, тъй като не е достигнало даже до онези „чрти“ и „рези“, с които са бележели древните — според Черноризеца — „погани сущи“.

А допреди няколко часа се бях възмущавал, че другите могат да не забелязват тези надписи. Може би точно като не ги забелязваха, ги правеха недействителни!

Мислех си тези работи и бях прав, и едновременно с това бях неправ. Такъв трябва да е бил периодът от моя живот, малко морализъм в името на някаква младежка чистота не ми е убягнала, но всичко е временно, по-късно щях да си спомням за тези си разсъждения с присмех и неудобство донякъде от наивността, в която съм бил попаднал.

Но тогава ми се струваше, че откривам истини, даже ми се стори, че прозирам какво ми казваха очите, онези очи, които ме бяха гледали в съня ми, в съня ми ли? Онези, които се появиха и в картината.

— Ти имаш право да избираш — казваха те, — дали да е сън, или истина, ти имаш право да тръгнеш по тази стълба от въздух или да не тръгнеш по нея. Това е твое право, защото тя е направена за теб.

Да, така беше, но аз се бях уплашил и не бях пристъпил отвъд границата на познатото, граница от един прозоречен перваз. Какво означаваше тя? Така и не научих щях ли да преживея нещо, или нещо щеше да ми се спести, изход ли беше стълбата, вход ли беше и откъде, и за къде. Мигът беше пропуснат, страхът беше спечелил и не ми оставаше нищо друго, освен да мисля за нещо странично, нещо нелепо и глупаво, като например драсканиците по коридорите, за да не ми е толкова мъчно.

Беше изчезнало и онова очакване, с което бях тръгнал, и чак когато пред мен се изправи „Флората“, до която краката ми ме бяха завели, се върна като хладен порив на вятъра отрезвяващото и грабващо усещане за предпразник. От бързата смяна сърцето ми се разтуптя и дъхът ми секна.

Влязох вътре и веднага я видях, беше вече там, на същата маса, на същия стол, сервитьорката тъкмо сервираше две кафета. Толкова бях замаян, че даже не ми направи впечатление колко уверена беше тя, че ще дойда, за да поръча предварително. Поетесата Антония Икономова вдигна към мен грейналите си в тържествена радост очи и махна с ръка. Пред нея на масата имаше плик и като седнах, тя веднага ми го подаде. Отворих го и извадих от него лист, на който с красив почерк пишеше:

Художник на брега

Така ли разговаря със вълните

душата ти свенлива?

Безкрайното търпение на дните

да укротиш с молива…

И така нататък, имаше още много, цялата страница беше ситно изписана, но съм запомнил само това, за останалото не мога да се сетя, а и няма къде да го намеря.

Тя ме изчака да го прочета, и ме попита:

— Е, харесва ли ти?

— Да — казах аз, — само че не съм сигурен, че съм успял да го разбера. Може би трябва да го прочета още веднъж.

— Няма значение — отсече тя, — важното е, че ти хареса, ако говориш искрено, разбира се.

После хвана листа с тънките си дълги пръсти и преди да успея да реагирам, бързо го накъса на ситни парченца. След това весело, сякаш нищо не се беше случило, подметна:

— Пий си кафето да не изстине.

Отпих глътка горчиво кафе и кимнах към парчетата хартия в пепелника:

— Мислех, че ми го подаряваш.

— Ама, разбира се, че ти го подарявам — отвърна тя бързо, — стихотворението, а не това, това е само хартия, разбираш ли, само неговата кожа. То е полетяло над хартията, оставило е само сянката си от мастило. А аз искам да ти го дам живо, за какво ти е неговата сянка?

— За да мога да го прочета отново — не отстъпвах аз, — за да го разбера напълно.

— Какво има тук за разбиране? — засмя се тя. — Можеш ли да разбереш полета на гларуса? Или само му се любуваш, докато се скрие от погледа ти? И къде остава полетът, ако препарираш гларуса и си го сложиш в стаята както при Чехов? Полетът не може да се колекционира, не можеш да го напъхаш в чекмеджето за по-късно ползване, за препрочитане и тълкуване, тогава той престава да бъде полет, а значи и поезия.

— Значи това е поезия? — попитах аз. — Обаче аз рисувам. И какво правя, когато рисувам, не препарирам ли полети?

— Знаеш ли — каза тя тихо, след като помълча, — ето кое ми хареса у теб, ти не се опитваш да спреш някакъв миг върху хартията, когато рисуваш, не хващаш и не препарираш, не, ти рисуваш точно невъзможността да се замрази мигът. Затова, искаш или не, в картините ти има поезия. Поезия, това е… да речем разговор, разговор с неща, с които не можем да говорим по обикновен начин. Така ли разговаря душата ти с вълните? Като ги рисува? Е, аз пък си подреждам думички като мидички и си правя от тях… музикално герданче. Затова ние с теб сме брат и сестра.

Усетих вътре в себе си, че има право, но заедно с това ме овладя нещо подобно на отчаяние, че никога няма да успея да я разбера, изразите й бяха красиви, логически верни, изящни по форма, но понякога наистина напълно неразбираеми за мен, как ли щях да общувам с нея?

Опитвах се в паника да сътворя някаква сентенция, за да вляза в стила на разговора, но нищо не излизаше, пиех кафето си и мълчах, мълчах като тъпак, какъвто си бях, а тя ме грееше с топлите си кафяви очи и се усмихваше. Гледах озареното й лице, артистичния безпорядък в косите й, чийто фризьор беше без съмнение морският бриз, нежните извивки на рамената й, малките й кръгли гърди, напъпили пролетно в лятната рокля на цветя, и се оставих да бъда поведен от магията на едно привличане, и се блъсках в бариерата на натрапчивата мисъл, че душата ми е още недозряла за този разкош, още е малка и глупава и едва ли ще може да се изкатери до прозренията, така красиви и така недостъпни, които излитаха леко като птици от нежните й и силни устни.

Не си спомням дали я намирах красива, възбудата от това първо докосване не ми позволяваше да погледна на нея като на жена, която може да бъде галена, целувана и обладавана, макар че тялото ми се събуждаше, за да ми подскаже, че я желае.

Трябваше да скъсам това глупаво мълчание, да кажа нещо, каквото и да е то, макар и нелепост. И аз поех въздух и казах:

— Знаеш ли какво сънувах снощи? Една стълба. От кристален въздух. От моя прозорец — до морето.

И отново млъкнах.

— Ами хайде тогава — отметна главата си тя, — да тръгваме. По стълбата.

— Хвърли на масата пари за кафетата, хвана ме за ръката и ме поведе навън.

Като вълна се разля по тялото ми това първо докосване, изкачи се нагоре до главата и замъгли съзнанието, нещо в мен пееше, самата моя същност пееше. Вън тя пусна ръката ми и тръгна бързо по алеята към морето, последвах я.