Георги Б. Караджов
Звънчето (14)

14
Срещата

От казармата не бях карал товарна кола, там се научих навремето, там изкарах категорията, баща ми имаше познат офицер по техническата част, ама сега сигурно трябваше да се явявам на проверовъчен.

— Сто марки ще оправят работата — каза вуйчо, — уредил съм го, сега с марки всичко става, виж да си намериш книжката, ще я оправим още утре, а уменията ще си ги опресняваш на пътя, мене ми е важно да не съм сам, малко по малко ще сядаш на волана, докато почнем да се редуваме, и ще спираме само да зареждаме и на границите. Виж баща ти колко беше прав, като настояваше да изкараш книжка, то си е професия в тези смутни времена, пък и за механик ставаш, учил си, като направим пет-шест курса, и ще изкараш достатъчно да се върнеш, да си доучиш, плащат добре хората, аз затова се хванах. Че с даскалуването виждаш какво става, толкова години — и за благодарност — ритник в задника!

Още повече помътня погледът му, ръцете се свиха в юмруци и гласът му стана дрезгав, като продължи:

— Ако не беше станало така с Адриана, хич нямаше и да се хвана, ама ми трябват пари, много пари, дано успеем да я пратим някъде да се лекува, че лошо, лошо…

Тогава научих, че моята мила братовчедка след един аборт беше посегнала на живота си, а после, оказала се отново отсам — и към наркотиците.

През тази нощ я срещнах, в съня или някъде другаде, кой може да каже, някога бяхме близки с нея, повиках я и тя ме пусна при себе си. Моята мила малка братовчедка.

— Ник — каза ми тя, — помниш ли как търсехме с теб вълшебната страна? Ето, аз я открих тази вълшебна страна, близо е, Ник, повярвай ми, но само за мене е. И тя ме вика, иска ме, обича ме, но не може сама, трябва да й помогна. Затова се друсам, защото нямам сили да го направя наведнъж, стигнаха ми за първия път само силите, но тогава ме върнаха, Ник, сграбчиха ме грубите ръце и ме върнаха обратно в болката. И затова сега така, лека-полека, вече виждам, няма вече много време, вика ме тя властно и моето ангелче ме вика с нежното си детско гласче, чувам го как ме вика оттам, да отида и да бъда вечно с него, завинаги, където то, там и аз, където аз, там и то. Аз го убих, Ник, ти не знаеш, аз го убих, дадох им да го убият, преди да е дошло. А после разбрах колко много е искало да се роди, колко жадно е искало да живее и да бъде мое, да ми бъде смисъл, разбираш ли, Ник, смисъл и чудна приказна страна да ми бъде, а аз го убих, преди да е, преди да стане. Така, като се боцкам, по-скоро ще ида при него, ти не ме спирай.

Но аз я спирах, умолявах я, забранявах й, заповядвах.

— Само роденият човек е човек — казвах, — няма човек преди това, обещание има за човек, но човек няма. Ти ще имаш деца, истински деца, те също искат да се родят, искат ти да ги родиш, и тогава душицата на недосътвореното ще се разтвори в техните душици, те те викат и искат да живеят в теб и чрез теб, и магията на смъртта няма да ги надвие, защото обич е, което ги движи, и тебе обичат те. Защото те знаят — няма раждане и смърт няма, всичкото това сме го измислили ние, хората, да се раждаме и да умираме, и да се плашим от смъртта, и от раждането да се плашим, а защо сме го измислили, не зная, поради глупост навярно или поради някакво желание, неясно и неизказуемо, което ни държи всичките вкопчени в малкото, слепи за голямото, прегърнали скръбта, загърбили светлината.

Така й говорех в полусъня на нашата среща и тя се успокояваше, сянка на усмивка трепваше по посинелите й устни и като я виждах такава спокойна, аз потъвах в съня, а сънят беше някъде дълбоко, дълбоко в пропастта на прапървичното, в самото основание, където нямаше нищо, освен Оня, комуто се молех без думи и без устни, и без молитва се молех, и казвах му — ето ме, ето ме целия, изграден от скръб и страдание, какво си намислил с мен, защо всичко чисто, всичко скъпо на сърцето ми неумолимо се изплъзва от съдбата ми и я напуска, защо си отива, ето колко много, колко дълго разказвам, и все за страдания и загуби, а ето, разгръщаш завесата на световете като от лек ветрец и показваш ми, че няма страдание и загуба, а тук ме зазиждаш в смърт и отчаяние като в гранитни стени и не вярвам в думите си, и не вярвам във виденията и в откровенията, защото там, където съм зазидан, не дочувам гласа ти, не виждам светлината, има там и смърт, и загуба, и отчаяние има, голямо и черно, ето, сега аз говоря със запечатани думи и казвам ти, и моля ти се, пощади това бедно създание, най-чистото, най-светлото същество, което съм познавал, най-близкото на сърцето ми, защото нямал съм по-близко от него, и не позволявай да пристъпи в редицата на смъртите, които като страшна процесия преминават през сърцето ми. Ето, сега стоя аз сам на колене на дъното на основанията и няма никой при мен, освен молитвата ми и молитвата ми е: спаси я, спаси я, спаси я!

Отговор не чух, а отговор имаше. Като крило ме погали, ангелско крило, и ме обля спокойствие и светлина. И разбрах, че молитвата ми беше чута и че моята малка приятелка ще бъде спасена, ще се избави моята братовчедка, но условието беше да не я видя повече никога, и не я видях повече, защо беше такова условието, аз не знаех, не можех да зная, просто беше такова.

И пареща болка сви сърцето ми, но се подчиних и смирих, и смирението ми беше възнаградено, когато научих години по-късно за щастливото й семейство, за добрия й мъж, преводач от френски и немски, за трите й момиченца, най-малкото от които започваше да учи балет, и го видях в бъдещето му на балерина, и се възрадва и успокои душата ми.

А Адриана, минала през ада на зависимостите, през ужасите на леченията и комуните и излязла от тях чиста като самодива от извора, беше се посветила на това — да връща другите от пътя, по който сама беше тръгнала някога, и го можеше по-добре, защото познаваше всяко камъче от този път и защото още като дете беше феноменален психолог.

Ето, че имаше и добро, за което да ти разкажа, но доброто беше изпратено в бъдещето, през онази нощ само семето му се посади, така беше или много ми се искаше да е било така, а то е едно и също.

А тогава през онази паметна нощ покой не настана в душата ми, понеже смут и вълнения отново я сграбчиха в ноктите си и мисълта за бягството ме изпълваше целия.

И побягна Никодим пред лицето на Силата от онова, което му бе определила да извърши, преди да научи какво е то, побягна още на другата сутрин с изгрева, покачен в кабината на камиона гледаше той за последен път селото, което му беше дало приют, познатите улички с познатите селяни, изкарващи добитък на паша и смутено отдръпващи се заедно с животните от големия камион, мина и покрай църквата, където две фадроми вече заравняваха двора и кошери и кръстове летяха на трески във въздуха, сякаш предстоеше възкресението на мъртвите, а познатият ни Чуков стоеше разкрачен до портичката, почесваше се зад ухото с антената на мобифона си и се оглеждаше откъде ще се появи дръзкият хлапак, за да му отреже главата. Но дръзкият хлапак седеше високо в кабината на камиона и без да се сбогува, отминаваше всичко това, или всичко това го отминаваше — зависи от гледната точка.

Доближаваме се до края на моя разказ, ето, че следващите двайсетина години нямат никакво отношение към него, това бяха години на бягство, години на скитания, на лутания. И опит за семейство имаше в тях, едно дете произлезе от този опит, но това всичкото няма никакво значение, защото беше животът на някой друг, не моят, сам се бях напъхал в него като в чужда кожа и го живеех по инерция, без да присъствам истински там. Оттатък границата прекъсна моята връзка със светлите светове на моето спасение, в бягството те нямаха живот, като да бях хвърлен в студената вода и да ме беше глътнал кит, защото мрак и влага имаше, а живот нямаше.

А инак страсти, приключения — колкото щеш, друг някой щеше само тях да ти разправи и не само да ти ги разправи, ами и книга да напише, роман, и добре да я продаде даже. А за мен беше като врата и вратата се захлопна, и останах извън.

Дълго и мъчително се опитвах да отворя отново тази врата, години изминаха, живот измина и все не успявах, а животът се въртеше в капана на времето, обтичаше го, обливаше го от всички страни, повличаше онази част от мен, която му беше подвластна и в която се бях превърнал целият аз ненадейно, и сътворяваше нещо несносно, недообмислено, нещо, което приличаше на съдба, за да ме отвлече от истинския ми живот, от задачата ми.

Не се сърдя, как да се сърдя, след като сам пожелах, реших и побягнах. Може би трябваше да побягна, може би това беше последното изпитание, преди да имам право да се срещна лице в лице със силата, изпитанието на отсъствието, на дългото отсъствие, на остаряването в отсъствие.

В началото бяха пътища, безкрайна скучна осева линия, спомням си предимно нощните пътища, слабото осветление и дупките по паважа отсам, по които кабината на камиона сякаш се силеше да се откъсне от него, и след преминаването на границите, по-бързо с помощта на вълшебните „Джони Уокър“ и стек „Марлборо“ скучните добре осветени и изрядно табелирани магистрали оттатък, с мостове и виадукти, по които главната грижа си оставаше да не заспиш от еднообразието. Аз карах най-вече денем, докато вуйчо ми похъркваше до мен, но и нощем дълго време не заспивах, говорех му, за да не заспива и той.

— Ти спи — ми казваше, — спи, че утре сутринта хващаш ти кормилото, да си се наспал, тези магистрали могат и през деня да те приспят.

Но притесненията му бяха напразни, мен на кормилото моята неопитност ме спасяваше да бъда винаги нащрек особено когато всичко изглеждаше наред и тирът като че заспиваше на асфалта. Нямах време аз тогава да погледна настрани, виждах само осева линия, сини табели и пътни знаци.

Нощем в тъмносиния тунел на мрака край нас бързо преминаваха осветени бензиностанции, димящи комини, разпиляната жарава на потъналите по низините селца.

Цялата тази идилия обаче свърши сравнително скоро, нямаше и година, откакто бяхме тръгнали. И свърши тя на една бензиностанция близо до град Дрезден, когато от прозореца на тоалетната видях как арестуваха вуйчо, след като той свърши със зареждането и завъртя капачката. Бяха двама млади полицаи и една полицайка с куче. Кучето се дърпаше от синджира по посока камиона, от двете страни на който бяха спрели две полицейски коли. Двамата извиха ръцете на вуйчо и му сложиха белезници, а полицайката го опипа набързо за оръжие и се захвана да усмирява кучето. Беше съвсем млада, не по-голяма от мен, с дълги руси коси под фуражката и миловидно лице, на което се мъчеше да придаде изражение на строгост, но усмивката надделяваше. Усмихваше се глупаво и вуйчо, не разбираше за какво става дума, сигурно си мислеше, че е станала грешка, която след минути ще се разсее, той започна да обяснява нещо на по-близкия до него, да кима към кабината на камиона, вероятно в смисъл, че ето там вътре са документите на колата и на курса, всичко си е наред, всичко е законно, и боязливо поглеждаше към мястото, където трябваше да се появя аз, като че искаше да ме предупреди.

Беше само един инстинкт. Трябваше да бягам, защо — още не знаех, но знаех, че трябва.

Излязох от задния изход и тръгнах направо през рядката горица зад бензиностанцията, без да се обръщам назад, към големите бели крила на вятърните електрогенератори. Не се замислях правилно ли постъпвам, като изоставям вуйчо си в този момент, не беше и страх, което ме движеше, просто увереност, че не трябва да оставам там, че не мога да помогна с нищо на вуйчо ми.

Озари ме прозрение защо заплатите ни бяха толкова високи, вече знаех какво всъщност бяхме пренасяли ние през всичкото това време покрай официалната стока, стана ми ясно и заради какво беше организирано камионът всеки път да влиза на безплатен технически преглед, включващ дребни ремонти в един частен сервиз, близо до саксонското градче Цвикау, имали договор, казваха собствениците, а ние се радвахме на двата свободни дена, през които се шляехме из Цвикау без работа, пиехме прочутата тамошна бира „Вернесгрюнер“ и си пазарувахме от „Алди“ беше ни осигурен даже престой в евтин крайгаров хотел с душ в дъното на коридора — райско удоволствие за пътници като нас. През това време в сервиза са разглобявали, където трябва, и са вземали, каквото трябва.

Горкият ми вуйчо, без да подозира даже, той печелеше парите, с които искаше да помогне на дъщеря си да се освободи от отровата, като служеше на същата тази отрова.

Ден по-късно събитието влезе в пресата, радиото и телевизията, имаше даже снимка в „Билд цайтунг“ — на първа страница. Снимката беше инсценирана, даже тирът беше друг, други бяха и полицаите, очите на човека, който трябваше да представлява вуйчо, бяха закрити от черна лента. Заглавието с големи букви: Разбит канал за пренасяне на наркотици от България. Гадният Изток отново беше посегнал на кротката западна демокрация и беше дал повод за сензационни разобличения. Подозрения за втори съучастник в трансфера, който се укрива. Това си беше повече журналистическа измислица, вуйчо ми при първите разпити беше мълчал за мен, макар куфарът ми да беше останал в кабината, там имаше само дрехи, е — и скиците, които правех върху един голям бележник през съботите и неделите, когато съгласно немското законодателство беше забранено движението на тежки превозни средства и бяхме обречени на задължителна почивка на някой крайпътен паркинг, където ни завари съдбата. Гледахме да се падне някъде до рекичка, да можем да се поизперем в свободното време, и близо до градче, за да можем да си напазаруваме.

Във всеки случай през следващите дни все по-рядко се споменаваше за тайнствения съучастник, може би защото все повече се изясняваше, че шофьорите на тира не са имали и понятие от истинския трансфер, който са осъществявали, случаят обрастваше с журналистически измишльотини като магнит с карфици и аз не пропусках случай да се позабавлявам с поредния брой на вестника, написан на език, отговарящ на слабата ми подготовка по немски.

Буквално след три дена публикациите престанаха, други неща станаха интересни, един възрастен немски актьор беше приет в болница, една американска актриса щеше да се разделя с гаджето си и поредният крупен заговор на Изтока срещу Запада потъна в забрава.

Но тогава, вървящ без посока към града, аз още не можех да зная всичко това, тогава усещах как интуицията отстъпва място на паническия страх, който ме обземаше, започвайки от петите и бавно пълзейки нагоре към главата, докато замъгли със себе си мислите ми. Струваше ми се, че ме преследват, чувах след себе си стъпки, лай на кучета и не смеех да се обърна, нито смеех да забързам крачка, за да не събудя подозрения, нямах право и да спра, трябваше да бягам и да се крия, в никакъв случай не можех да се върна в България, щяха да ме арестуват още на границата.

Вървях и вървях, и вървях, и ми трябваха часове, докато осъзная, че никой не ме преследва, нито стъпки, нито гласове, нито лай на кучета ме сподирят, а всичкото това ми го рисува страхът, който е велик художник, ако му станеш платно.

Вървях, без да чувствам умора, избягвайки пътищата, всичко най-необходимо — документите ми, парите — около триста марки в брой, банковата карта за сметката, открита по съвет на вуйчо в Германия още при първия курс — където бях събрал без малко три хиляди марки, казах ти, че плащаха добре, всичко това беше в чантичката на кръста ми и ме беше следвало денем и нощем, това го знаят тираджиите, всички българи правят така, както ми беше казал вуйчо ми, всичко се случва. И ей на, случи се. Даже една малка четка за рисуване се беше побрала там, за талисман, беше спомен от майка ми.

Накрая се добрах до железопътна линия и тръгнах край нея. Отведе ме в един от крайните квартали на града и най-после се качих в градската железница, есбана, както му викат там, и стигнах до централна гара. По това време на деня мотрисата беше пълна с хора, така че трябваше да пътувам прав, не поседнах въпреки умората и на някоя от пейките в огромното гарово хале, през високите прозорчета на чиито куполи се процеждаше тръгналото на заник слънце и галеше крилете на стрелкащите се гълъби. Оглеждайки се дали някой не ме наблюдава, аз разучих голямото жълто разписание на заминаващите влакове, избрах една от най-отдалечените точки — Дюселдорф, купих си билет и най-после седнах в едно празно купе, чисто и светло, с плексигласови багажни рафтове, на които аз нямах какво да сложа, и с голям прозорец, целия почервенял от лъчите на ниското слънце, все още проникващи през стъклата на гарата.

Влакът тръгваше след по-малко от половин час и щеше да пристигне в крайната гара след три през нощта, значи имах достатъчно време. Краката ми пулсираха от умората, която едва сега ги завладя, очите ми също блуждаеха, успокоени от това, че най-сетне се бях почувстваш в безопасност.

Сетне влакът потегли, покрай прозореца се изниза дългото аеродинамично тяло на спрелия на съседен коловоз интерсити експрес, заблестяха празни релси, затанцуваха танца си на събиране, замяркаха се къщи, дървета, обагрени облаци, мостове засвяткаха с канонадата на решетките си, зад които ме заслепяваше огнена реката, завъртя се малка гаричка на краен квартал и изтича някъде назад, пропадна в онова, което оставаше, а аз пътувах, аз бързах, аз отново бягах, но вече и самата мисъл за бягство заедно със страха се бяха завъртели и пропаднали някъде назад както дърветата, електрическите стълбове и големите вятърни мелници на елгенераторите, засети тук-таме край трасето, както полетата, по немски зелени, рекичките, хълмовете, всичко се завърташе като за сбогом и пропадаше далеч зад мен, в миналото. А аз отивах в бъдещето, неизвестно и примамливо.

И ето, така се случи, че петнайсетина години по-късно аз отново пътувах в същия този бърз влак, по същата тази линия, само че обратно, назад, към Дрезден. Може би даже в същия този вагон, същото купе. Само дето този път имах багаж, голям нов куфар върху плексигласовия багажник и ръчна чанта до него, имах и билет за полет от Дрезден до Бургас, купен на ниска цена от една интернет фирма, отиване и връщане след седмица. И знаех, че връщането ще изгори, няма да има връщане. Защото отиването беше вече връщане, едно голямо завръщане след толкова много години.

Онова, което се беше случило през всичките тези дълги и празни години между двете пътувания, нямаше никакво значение, макар че бях успял да остарея, поне външно. Няма смисъл да ти го разказвам, може спокойно да ти го разкаже всеки друг, емигрантските съдби си приличат като две капки вода.

Пътувах и гледах как край прозореца на влака, край същия този прозорец сега се развиват същите дървета, стълбове, хълмове и мостове, всичко онова, което се беше навивало някога и ме беше увило в себе си като пашкул, сега се развиваше обратно и ме освобождаваше, пускаше ме да си тръгна, за да потърся отново себе си и онези, които бях оставил някога там, не близки хора или приятели, аз близки хора вече нямах, нито приятели.

Старият ми дядо отдавна беше напуснал този свят, смъртта, както ми разправиха после, го беше заварила наскоро след моето заминаване, през есента на следващата година, когато въртял ръчката на центрофугата и златният мед течал в тенекиената кофа. Ударила го смъртта изневиделица в гръб и той паднал върху кофата, а медът продължил да тече върху мъртвото му лице и го позлатявал в лъчите на залязващото слънце. Намерили го цял отрупан с пчели, които като че искали да го запазят или да го повдигнат с пърхащите си крила, цял златен в сиянието им, без да бъде ужилен никъде, нетленен.

Вуйчо ми беше още жив, но след месеците предварителен арест и условната присъда, и след скоропостижната смърт на вуйна, която ракът беше грабнал просто за няколко месеца, беше изкарал инфаркт и сега живееше при една сродница на първия етаж в един от първите блокове в комплекса, апартамента беше дал под наем, с наема го беше доизплатил и сега преживяваше от него.

Моята братовчедка заедно със семейството си живееше в софийския квартал „Горна баня“, където и работеше като психолог в клиника за наркозависими, и също му изпращаше малка сума всеки месец. Вуйчо ми се усмихваше криво на своя половин живот и всяка сутрин замяташе крак с бастуна до морския бряг и обратно до малката кухничка, където щях да го видя и прегърна след моето пристигане и дълго щяхме да мълчим на масата, а от живото му око щяха да се стичат сълзи.

От завалените му обяснения с труд щях да разбера, че никога срещу мен не е било повдигнато съдебно дирене, макар да са ме търсели, но само като свидетел по делото, и напразни са били страховете ми, и бягството ми, и всичките тези празни години напразно бях пътувал. През оная далечна нощ към Дюселдорф напразно съм слязъл, преди да пристигна, за всеки случай, в малкото вестфалско градче, където съм си въобразявал, че се укривам.

А аз щях да му разкажа криво-ляво как бяха преминали годините ми, за гаровия шофьорски хотел, за първата ми „работа“ на черно в едно автомобилно гробище, където се правех на посетител, а руснакът собственик ми плащаше жълти стотинки, като разбра, че имам техническа сръчност и мога да бъркам в моторите и да ги поправям, караше ме да сглобявам от по няколко еднакви автомобила по един работещ, които той после продаваше по незнайни канали на незнайни хора, като дойдоха да го арестуват, мен ме пуснаха заедно с другите посетители, никой не подозираше, че работя за него, разказах на вуйчо си и за жена си, с която живях няколко години, и как се запознах с нея, когато мисионери на сектата „Пазители на добрата новина от Времената на промените“ ме поканиха на улицата да присъствам на тяхна служба, и понеже, докато слушах тълкованията на новозаветни текстове, си драсках в бележника, къде от скука, къде да не стоя празен, та се получаваха илюстрации на темите, за които се говореше, на седящия до мен, а той се оказа духовният им председател, скиците се харесаха, та след службата ме покани следващия петък отново да отида и направо ми възложи да илюстрирам брошурите, които печатаха в местната печатница, за да ги разпространяват по улиците и в пощенските кутии.

А една от братството хареса мен, Луизе ли беше, Елфриде ли, ще те излъжа, забравил съм вече, та нейната сестра работеше в кметството — отдел „Чужденци“, и по молба на организацията ми удължаваше визата, когато беше необходимо, така че и документите ми бяха редовни, онези от „Времената на промените“ държаха всичко да бъде неизменно редовно, та даже ме записаха на курсове по немски език, за да мога да се усъвършенствам и в тая посока.

Затова трябваше да сключим и граждански брак, а след това и особен вид венчавка според техните ритуали и чак тогава имахме право да легнем в едно легло, и тя, разбира се, се оказа девствена, те всички са девствени там или са омъжени, а името на детето се избира задължително от мъжа, според съответния текст на съответното послание на съответния апостол, и казах първото име, което ми дойде на ум, българско име — Иван.

По онова време имах и работа — техник и художник изпълнител в местния театър, там на много места има малки театърчета, обикновено плащат зле, но плащат. Ето, и аз така, с две длъжности, официално се водех на една, тази с по-ниската тарифа, но изкарвах по нещо допълнително, тъй като рисувах по поръчка на един местен художник, чиято муза застаряваше и който беше съмишленик на сектата, макар да не беше неин член. Рисувах му фантастични пейзажи в хиперреалистичен стил, а той облажаваше фантазията ми.

Всъщност тук фантазията нямаше никаква роля, рисувах онова, което не беше се изтрило от паметта ми от предишния живот, от виденията, които бях имал, и световете, които бях видял. Но рисувах онова, което искаха да видят, което се виждаше ясно, чистата видимост рисувах, защото исках ли да нарисувам същината, смисъла, оправданието на тези светове, те не разбираха картините ми и не ги искаха, прекалено абстрактни им се струваха. Онзи сам се беше специализирал в стил хиперреализъм, много се търсеше това и можеше спокойно сам да си ги нарисува тези картини, ако му ги бях разказал, но не му достигаше време и така му излизаше по-евтино, купуваше ги на твърди цени, подписваше ги и ги продаваше от свое име на твърдата си клиентела или ги излагаше от време на време в галериите на градчето. И това си беше напълно в рамките на нормалното, даже пуританите от сектата не забелязваха някаква измама, тези, които го знаеха, аз бях просто чирак в ателието на „майстора“, бях както в театъра художник изпълнител.

И бях доволен, да ти кажа, защото така продавах картините си и те виждаха свят, а аз — пари за тях, иначе с моето никому неизвестно чуждестранно име какво можех да изложа, че и да го продам.

Разказах на вуйчо си и за разрива, настъпил поради подозрението, че не съм фанатично верен на принципите на обществото им, на тълкованията на съответните библейски пасажи, представляващи особения морал, царящ в него и диктуващ взаимоотношенията им.

Разказах му с какво презрение и високомерие ме гледаше моят собствен син Иван, плът от моята плът и кръв от моята кръв, колко далечен и чужд му бях станал аз, който толкова се радвах на появяването му и го бях обичал, както се обича първороден син.

С горчивина трябваше да осъзная, че не аз бях баща му, макар да го бях създал, само плътта му беше от моята, но духът му от другаде беше, беше дух на онези, които, отричайки се от този свят, без да забележат, бяха най-верните му слуги.

Защото не любов, но омраза разяде семейството ми и разводът, който последва, беше за смайващо кратък срок факт, а заедно с него секнаха и поръчките на художника, защото той беше свързан с тях, а контактите с такива като мен бяха забранени.

Това беше за мен краят на „добрата новина“, дето си въобразяваха, че я пазят тези хора, а и едно облекчение за съвестта ми, защото наистина бях виновен, когато четях Евангелието и Пророците, както ме беше научил преди време един поп в селото на дядо ми, не търсех в тях омраза и отмъщение, но единствено любов и свобода на духа и не можех да разбера, да оправдая пълната изолация, с която бе наказван всеки техен бивш „брат“ или „сестра“, които бяха по някакъв начин отстъпили от догмата, като бяха направили крачка повече от спуснатото отгоре официално тълкуване, па макар и крачката да беше в посока на това тълкуване.

Някъде далече, в Австралия, ако не се лъжа, някой определяше какво и доколко.

Опитвах се да се противопоставя на тази изолация, защото зад нея стоеше омраза, а не любов, и нищо чудно, че сам попаднах в точно такава изолация, без право да виждам даже сина си, който в скоро време на друг казваше татко.

Разказах на вуйчо си и за журналистката, с която живях известно време, купих си приятелството й с разказите си за световете, които бях посещавал в минатото, и ми се струваше, че ще намеря съмишленик, някой, който да ги сподели. Тъй като, останал сам, се усетих, че живея само със спомените за тях, само с мечтата отново да се разтворят тайнствените им врати пред нараненото ми съзнание.

Журналистката ценеше моите разкази посвоему, описваше ги в поредици в жълтеещи вестничета и списания под общото заглавие — „Срещи…“ от не знам какъв си вид, и ме уверяваше, че съм имал контакти с извънземни, които периодически посещавали нашата планета, за да ни наблюдават, пазят и дават акъл, а някои си били тука между нас, само че ние не ги познаваме, и дали съм чел „Трудно е да бъдеш Бог“, или филма поне да съм гледал, той е руски роман, как може да не съм го чел, нали идвам от България, там четат руски романи.

Сензацията, която целеше с тези публикации, не се получи, беше им минала модата на извънземните, даже Ерих фон Деникен, който събираше материали на тази тема, беше направил филми и написал книги, и държеше сказки по градовете, не се заинтересува от писмата и материалите, които тя му изпращаше, и не пожела да се срещне и да разговаря с мен.

Всъщност аз също й отказах категорично. Чувствах се опустошен и ограбен, съкровеното, което паметта ми свято пазеше, в което бях вярваш и споменът за което утешаваше дните ми, бях продал за малко топлина и женска ласка в студена чужда страна, бях го постлал в краката на една безскрупулна и жестока жена, за да стъпи върху му и да дойде при мен, а тя го беше хвърлила на поругание на тълпата, за да може да заеме някаква жалка длъжност в редакцията на жълто вестниче.

Наивно оправдание пред съвестта ми, а ние винаги смятаме собствената си съвест за много по-глупава от нас, бе да мисля, че разказвайки тези преживявания, давайки им втори, словесен живот, и то на една друга словесност, на тази, сред която се намирах, ще мога да ги предизвикам по някакъв начин да ми се откриват и тук.

Защото те бяха престанали да ме навестяват от деня, в който преминах границата, бяха останали назад и носталгията ми по тях беше нетърпима.

Бях загубил и подаръците, с които ме бяха предпазвали, онази студенина и безразличие, която настъпваше понякога в състояние на потрес и ме измъкваше от него. Всичко си беше отишло, и то задълго, може би завинаги. Или аз бях този, който си беше отишъл. Или не се бях показал достоен и Силата се беше отвърната от мен.

И докато по-рано в минути на житейска трезвост аз често отричах реалността на тези преживявания, имало е моменти да смятам, че съм болен, че съм сънувал, че фантазията ми се е израждала в блян, то сега, след толкова много време, все по-често се улавях да мисля за тях като за един реален истински мой съкровен живот, много по-истински и по-реален от този, в който бях окован.

Да, аз все повече осъзнавах, че не живея своя собствен живот, напъхал съм се в тясната кожа на друг и се задушавам в нея, боря се за глътка въздух и съм принуден да бъда марионетка, за да продължавам да дишам, да се смея с чужд смях, да плача с чужди сълзи, защото съм забравил кой е моят смях и кои са моите сълзи.

Е, това вече не можех да разкажа на вуйчо ми, нямаше как да ме разбере, може би на моята братовчедка, ако имах смелостта да я видя, но не, помнех забраната и я пазех свято, сякаш от нарушаването й можех да разруша нейната съдба.

И още нещо нямаше да разкажа на вуйчо, никога нямаше да му го разкажа, на никого не съм го разказвал, а ето, че сега на тебе ще го разкажа, защото и то трябва да излезе, да се излее от мен и да ме освободи от тежкото си присъствие. Споменът за него ме смазваше през онова пътуване към началото, извиваше душата ми, както жена извива изпраната дреха, за да я изцеди от всяка капчица надежда и да помрачи светлината на завръщането.

Стана наскоро, след като бяха закрили театърчето, в което работих и бях останал без работа, няколко месеца, след като ме беше изгонила журналистката, ядосана, че плановете й не се осъществиха.

Имах право на безработни и търсех работа. Обикалях много по театрите, където имаше обявени свободни места за длъжностите, които бях извършвал, бюрото по труда плащаше скъпите железопътни билети, но не плащаше за нощуване, тъй че се е налагало да спя и по гарите.

Шансовете ми не бяха големи, макар да имах неограничено разрешително за работа, акцентът ми не можеше да не се забележи. Всъщност те ги и обявяваха местата в повечето случаи, защото по закон трябваше да ги обявят, предварително си знаеха кой ще ги заеме, при тази безработица в някои театри като техници работеха даже инженери.

И мястото в оня театър там се оказа заето, техническият директор ме посрещна сърдечно и ми обясни, че се взело социално решение по въпроса — един дългогодишен балетист трябвало да бъде съкратен, те на тази възраст, на която трябва да спрат да танцуват, нямат право на пенсия, може ли човек да танцува до шейсет и пет годишна възраст, че и шейсет и седем ще я правят, и какво, на улицата ли да остане.

Съгласих се, че не трябва да остане на улицата, чувствах се донякъде поласкан от факта, че ми се обясняваше, другаде просто ми казваха „заето“ и ми затваряха вратата.

Запознах се и с въпросния балетист напълно случайно, защото използвах посещението си, за да вляза в кантината на театъра, където цените са по-ниски, и да вечерям там, и защото балетистът се оказа българин. Димитър, от Царево.

Поприказвахме си за морето, за несгодите на емигрантския живот, разбра той защо съм посещавал театъра, реши да се реабилитира и да почерпи по едно вино, после още по едно и така полека-лека усетих, че последният влак в моята посока ми се изплъзва.

Някъде към единайсет тръгнаха да затварят, Митко плати сметката и се сбогува набързо с мен, а аз поех с несигурна крачка към гарата.

Гарата беше малка и на всичкото отгоре — в ремонт, нямаше чакалня, в каквато се надявах да подремна до сутринта, нямаше тоалетна, нямаше даже автомат за напитки, а след изпитото вино ме мъчеше неутолима жажда. Трябваше да потърся евтин хотел, за да пренощувам, тръгнах без посока по старинните тесни улички, осветявани от уличните фенери, прозорците на къщите тънеха в мрак.

Уличката беше много стара, може би от времето на Средновековието, къщите, нашарени с дървените греди, украсени с резби, готически надписи, рамките на прозорците и вратите, старателно оградени с червени линии, ме връщаха векове назад във времето и само лъскавите беемвета и мерцедеси, паркирани тук-там, разрушаваха тази илюзия. Чувах стъпките си по калдъръмената улица, в нощната тишина те бяха единственият звук, търсех центъра, пазарния площад, с който се увенчава всяка пешеходна зона тук, за да срещна и попитам някого, градчето беше като мъртво. Не се учудвах, бях свикнал — тук след осем-девет часа в малките градчета настъпва пустота, но може би на площада щях да науча нещо от някой закъснял минувач.

Сигурно не бях тръгнал във вярната посока, защото, вместо да ме изведе на площада, след поредното завойче уличката свърши и пред мен се изправи някакъв квартал, по-скоро напомнящ предградие, отнякъде долиташе сладникав мирис, някъде в далечината фабрика бълваше бели валма дим, нереално обемни на черния фон на небето, може би произвеждаше захар.

На ъгъла видях някакво заведение със спуснати щори на прозорците, но входът беше осветен и отстрани светеха фенери, стори ми се, че дочувам смях. Приближих се до жълтата двуетажна сграда и натиснах дръжката на вратата.

В първия момент не разбрах къде се намирам, заведението напомняше нощен бар, такъв, какъвто бях виждал преди време на Слънчев бряг, където правехме втората вечер на абитуриентския ни бал. Приглушена червена светлина, някаква тиха музика, сякаш подземен саксофонист играеше с лъскавия инструмент, ниски масички, дълбоки фотьойли и канапета, свещи по масите.

Гъст цигарен дим тежко лежеше във въздуха и замъгляваше дъното на салона, две или три от масите бяха заети по-близо до бара, цигареният облак там и приглушеното червено осветление придаваше на посетителите загадъчни очертания. Седнах на една маса и почти веднага от дъното се отдели едно същество, облечено странно, и тръгна към мен с походка на манекен.

Беше момиче или жена, сумракът и гримът не позволяваха да се определи възрастта му, бухнали руси коси тежаха на главата му, в ръката му стърчеше цигара на дълго цигаре. От кръста нагоре момичето беше съвсем голо, малки и някак сплескани гърди с големи тъмни зърна лениво се полюшваха в такт с походката му, като да бяха отегчени или обидени от нещо. Къса червена поличка, толкова къса, че да разкрива черното бельо, жартиери към тъмни копринени чорапи на фигурки върху кльощавите крака, по чорапите, ми се стори, бяха пуснати бримки, черни лачени обувки на неестествено висок ток завършваха картината. Когато момичето спря до мен и ме погледна въпросително със заучена усмивка, знаех къде съм попаднал. Бях чувал колеги да казват, че в публичния дом можеш да влезеш и за една бира, изпиваш си я и си излизаш, те го били правили нощем, когато всичко друго наоколо е затворено.

Вдигнах поглед нагоре и поръчах бира.

— Бира? — повтори учудено момичето с плътен, малко дрезгав глас, имаше чуждестранен акцент или просто се превземаше. — Бира? Ние тука имаме много по-хубави неща от бирата.

— Бира — казах твърдо. — Светло.

Момичето се завъртя към бара, пресрещна го друго, облечено точно като него, но с тъмна коса и нещо като панделка върху нея. И тогава чух русото да му казва на чист български език:

— Оня там иска бира. К’во да го правя? Райнер ще ни скъса задниците, ние тук да не сме гаров бюфет!

— Остави на мен — отвърна й другата също на български, аз ще го взема. И без туй виж тая вечер какво става — докторът щеше да идва, не дойде, твоят също никакъв не се появи, само случайни посетители.

— Ти гледай да го хванеш — каза й русата, че инак Райнер пак на нас ще си го изкара, знаеш, че полякините са с привилегии, все аз и Моника опираме пешкира.

Малко след този разговор тъмнокосата дойде при мен с голяма халба бира в ръката си.

— Струва осем евро — каза на немски, говореше почти без акцент, явно не беше отскоро тук, — такива са цените при нас.

— Няма значение — отвърнах й, също на немски. — Аз пък съм жаден.

Момичето леко се плъзна и седна до мен, кръстоса бързо крак връз крак, така че да се вижда дъното на черните му гащички, по чорапите й нямаше пуснати бримки, от пръв поглед се виждаше, че е много по-красива от другата, класически стегнати гърди, не много големи и с малки зърна, обърнати на различни страни, тънки ръце, дълги пръсти, нежни кръгли рамене.

Бях се отпуснал от топлината, дощя ми се да целуна това рамо, да захапя нежно щръкналата гръд, мъжко желание се издигна в мен, но се овладях бързо, знаех, че нямам достатъчно пари за нощни авантюри, тук едва ли можеше да се плаща с чекова карта.

Е, нищо не ми пречеше да попитам колко струва услугата, защо да не преживея нещо такова, толкова мъже го правят, цяла индустрия има развита, шепнеше желанието издайнически в мен, какво ми пречеше, какво имах аз на този свят, кого имах — само спомени, и защо да не си направя един по-особен подарък, един пикантен спомен.

Сякаш отгатната мислите ми, тя провлeче глезено:

— И какво, само биричка ли? И нищо друго, освен биричка?

— Ами биричка — казах, — жаден съм.

— Ама и аз съм жадна — измяука тя, — да знаеш само колко съм жадна. Ама аз не пия бира, аз пия само шампанско. Ей, сладур, ако ме почерпиш едно шампанско, ще ти покажа страната на чудесата — и с обиграно елегантно движение тя повдигна полата си, за да ми покаже докрай бедрото, стори ми се, че под жартиера видях сини следи — от удари ли, или бяха само вени под прозрачната кожа. — Изобщо не се колебай, викай една бутилка шампанско и дай ръка да те водя.

При това тя наистина хвана ръката ми и я прокара през гърдите си — бяха твърди и еластични.

— Не може — казах, — виж какво, не че не искам, ама не съм се подготвил, тук шампанското при вас скъпо, не знам дали ще ми стигнат парите, влязох случайно.

— Викни, да пием за случайните срещи — отговори, — всичко на този свят е случайно, целият наш живот е случайност, хайде да го живеем, докато го имаме, и да обичаме щастливите случайности. А за цената не се безпокой, ще те уредя, нали съм с връзки тук, като за теб, защото си много красив — първата бутилка само за осемдесет евро, това е подарък от мен, съгласен ли си?

Устните й бяха червени и пълни, как ли се целуваха, целуваха ли се изобщо? Бях чувал, че им е забранено да целуват клиентите си, ама беше ли вярно, така ми се искаше да го проверя.

— Седемдесет — казах твърдо, — и нито евро повече, аз съм беден човек. Влязох, защото бях много жаден.

Усмихна се съучастнически, вдигна ръка и изщрака с пръсти. Почти веднага русата донесе бутилка шампанско и две чаши, като бегло я погледна, но видях добре този поглед на възхищение, в който имаше завист, примесена даже с омраза.

— Е, бедни човеко — подхвана тя, — какво работиш, та си толкова беден, разказвай ми, имаш хубав глас, удоволствие е да те слушам, да не би да си артист?

— Художник съм — казах сериозно, защото в момента не ми хрумна нищо по-добро.

— Ах, художник — плесна с ръце тя, — и то беден художник, бохема, как беше оня художник от операта „Бохеми“ — Марчело (каза именно Марчело, а не, както го наричат немците Марсел), чувал ли си я операта „Бохеми“? Ето, ти си Марчело, аз пък ще бъда твоята Мюзета!

Усещах, че е много опитна, разбира си от работата и на всичкото отгоре смайващо интелигентна за тази професия, която в моите тогавашни представи се упражняваше най-вече от полуграмотни циганки. Можеше да оплита в думи клиентите си, както паякът оплита попадналата в мрежите му муха, не й дава да шавне, увива я в паяжината като пашкул и я консервира, за да може да си я консумира на спокойствие.

— Художник — повтори замислено. — Аз обичам художниците. Знаеш ли, моята майка е била художничка.

— Майка ти? — погледнах я недоверчиво — Майка ти знае ли какво работиш ти? Знае ли, че си тук?

Ситно се засмя.

— Ама не, разбира се, моята майка отдавна е мъртва, не я помня, починала е при раждането ми.

И тези трикове ми бяха известни, ето, сега щеше да ми разкаже своята покъртителна история, за да се изпълня със състрадание и да бъда по-щедър, нещастната съдба увеличава хонорара, най-ценното уж продаваха, себе си, а в рекламата използваха триковете на уличните просяци, бяха научили техните спиращи дъха трагедии, които си приличаха като две капки вода.

Очаквах да започне сърцераздирателния си разказ, но вместо това тя замълча и се загледа в запалената на масата свещ.

— Хайде, де — каза накрая, — ще го пием ли това шампанско, или само ще го гледаме? Нали ти казах, че съм жадна.

Бях отпил няколко големи глътки от бирата, главата ми още тежеше от виното, сега оставаше да пия и шампанско, та да се замая съвсем. Тази чаровна вещица явно си разбираше от занаята. Налях само на нея и вдигнах чашата с бирата.

— Не — каза тя и хвана ръката ми. — Шампанско се пие от двама. Да не мислиш, че съм някаква анонимна алкохоличка.

Засмя се пресилено дрезгаво. Помислих си, че не е съвсем млада, бях се заблудил от младото й тяло, ако можех да видя очите й, които дотогава оставаха в сянка, да видя лицето й без маската на грима, може би щях да определя възрастта й, но това някак си беше спряло да ме интересува. Задържа ръката си върху моята, пръстите й бяха влажни и някак грапави. Оставих халбата и си налях шампанско.

— За теб — казах, — и за твоята необикновена съдба.

Дали усети иронията?

— Готов съм да я чуя — добавих с престорено мъченически тон, — от началото до края.

И наистина се надявах да започне да разказва, така щяхме да отложим неизбежната втора бутилка, колкото се може повече, защото тя щеше да бъде скъпа. Пресметнах наум парите, които имах в портфейла си — около триста евро, не повече.

— Нищо няма за разказване — засмя се тя простичко, — никакви необикновени истории, историята е най-обикновена, необикновените истории ги има в киното или в книжарницата, ти какво искаш да чуеш, приказки ли си дошъл да си разказваме? Необикновена съм аз самата, необикновено е тялото ми, необикновена е любовта ми, страстта ми, ласките ми, необикновено е моето любовно изкуство, в което ще те удавя. Ето го необикновеното, ти какво си мислиш? Всяка жена има дупка между краката си, но всяка ли може да направи един мъж щастлив?

По дяволите, мислех си, това не може да бъде, прекалено интелигентно се изразява за една курва, сигурно бяха заучени тези приказки за специални клиенти, сигурно обслужваше интелигенция, то на интелигентните им трябва повече време, повече приказки, смайване и обайване, за да им стане, не е като простия човек, вади го и почва, явно имаха си прелюдия за всички видове клиенти, бардакът беше с категория!

— Аз съм най-добрата тук — каза тя, сякаш отгатната мислите ми, — с мен любовта е изкуство, с другите е просто чукане. Ще се увериш сам, особено пък след като вече те харесах. Хайде да пием за теб, за щастието, което ти се падна, без да го подозираш.

Сигурно ги заучаваха тези приказки, имаха си свалка за всеки тип и тази беше за художници. Но го играеше така искрено и убедително, можеше да стане актриса, че ме объркваше.

— Брудершафт! — изкомандва тя весело. — Няма да си приказваме цяла нощ на „Ви“, я.

Засмях се, кога си бяхме приказващи на „Ви“. Кръстосахме ръце, изпих до дъно чашата си и усетих на устните си бегла целувка. Още беше рано, истинското едва предстоеше, леко засича рибарят уловената риба, след това я пуска да си помисли, че е свободна, и пак засича, този път по-рязко, за да се забоде въдицата безвъзвратно.

Отдръпна се и аз видях зад нея на бара русата, гледаше моята компаньонка с широко отворени от възхищение и ревност очи и разбрах, че това момиче е наистина нещо по-особено.

— Художниците имат очи за красотата — каза тя и наля сама шампанско в чашите, — има един художник — Тулуз Лотрек, сигурно си чувал, той е живял в парижките храмове на любовта и е рисувал техните жрици. Аз също си мечтаех да стана художничка — някога. Станах скулпторка. Извайвам с ръцете си и краката си от телата на мъжете желания, телата на мъжете са моята глина, всички казват, че пръстите ми са вълшебни. Страхотен късмет вадиш. Пий, това е част от ритуала, виното ще те хване за ръка и ще те заведе в моето светилище, през омагьосаната гора, та право на изворчето.

Тя вдигна пълната си чаша, постави я между гърдите си и каза:

— Искам да пиеш от моята чаша. Пий така!

Наведох се и целунах дясната й гръд, не знаех възрастта й, но беше ясно, че не е раждала, не е кърмила, еластична и топла като на момиче беше гръдта й, студена — чашата, от която отпих глътка.

— Ето блаженството, художнико мой. Искам да ме нарисуваш, гола и съблазнителна, прекрасна и безсрамна, аз заслужавам да бъда нарисувана, аз тук съм най-добрата! Аз не съм курва, аз съм хетера, гейша, амазонка, муза, каквото пожелаеш!

Много разкази бях чувал, много бордеи бях видял на кино, но не предполагах, че може да има нещо такова, нямаше нищо общо с откровената простащина и бруталност, с която момичетата обслужваха своята клиентела, къде ли бях попаднал — и веднага следващата мисъл се заби в мозъка ми — колко ли беше скъпо?

Все по-близо до мен я усещах, крачето й се плъзна на бедрото ми, дъхът й гъделичкаше ухото ми, бегла целувка ме опари. Усетих, че я желая, повече от всичко я желая тук и сега, веднага, че тя е единственото нещо, което желая от този живот.

— Няма край — шепнеше тя, — безкрайна съм аз и безкраен си ти, и безкрайна е любовта ни, като океана. Единственото нещо, което има край, е шампанското, но ти ще поръчаш втора бутилка, нали? Умирам от жажда. За любовта ти и за шампанско.

Бях омагьосан, почти машинално вдигнах ръка и бутилката пристигна също така бързо както първата. Видях, че не бяхме изпили и първата, имаше малко по-малко от половината, но такава беше играта и аз я играех страстно и вдъхновено, и вече нямаше връщане назад. Пропадах в мрежите на ритуала и те ме завличаха и замайваха, но въпреки това в съзнанието ми се прокрадна, че трета бутилка щеше да бъде вече много, как щях и втората да платя. Затова грабнах бутилката, преди да е успяла да налее, хванах и чашите с другата ръка и викнах:

— Край, там ще я изпием, води ме в страната на чудесата, искам да пия от тялото ти.

Тя ме прегърна и тръгнахме към стълбите за втория етаж, към коридора с бляскавите червени фенерчета на всяка врата и само когато минахме край бара, почувствах как ме опари като вряла вода от главата до петите пълният с омраза и ревност поглед на русата.

Стаята беше малка, сумрак, червено, желанието ми растеше с всяка секунда, смъкнах дрехите си, обърнах се и я видях гола, примамлива и желана, далечна като мечта и близка колкото едно докосване, изпълнена с ласки, преливаща от нежност, бликаща от обич за мен, само за мен, любов ме обземаше, обич неземна и гореща ревност към всяко нещо, което я докосваше, към пода, на който бяха стъпили босите й крака, към въздуха, който я обграждаше и докосваше тялото й, исках я, исках я само за себе си, исках я веднага и завинаги, знаех, че през целия си живот съм искал само нея, търсил съм само нея, стремял съм се към нея, вървял съм към нея, само нея съм желаел зад всичките си желания, само нея съм жадувал във всичките си жажди, само към нея съм се стремил във всичките си стремежи и, ето, сега най-после съм я намерил, и ако я докосна, ще запламтя.

И докато този поток минаваше през мен, тя беше взела кибрит и палеше свещта на масата.

Изведнъж пламъкът ярко освети очите й и аз се вцепених, тези очи, тези очи, бях виждал вече някъде тези очи, познавах ги добре като себе си, познавах ги, преди да познавам себе си.

Бяха очите на майка ми.

Дръпнах се като попарен от ръцете й, извъртях се, за да се прикрия, изстенах.

Една цяла вечност премина и аз не можех да кажа нищо, устата ми беше пресъхнала, бях съвършено трезвен и една-единствена непоносима мисъл удряше като настойчиво главоболие в главата ми. Накрая успях да програча:

— Наметни се, облечи се.

На български.

— Българин ли си? — попита ме тя смутено. — Какво ти стана? Нищо, нищо, тук идват понякога и българи, трябваше да се сетя по акцента. Само не се притеснявай, на всеки може да се случи, ела, ела, аз ще ти помогна да го преодолееш, аз наистина съм добра, ще видиш, отпусни се и ела при мен.

— Облечи се — извиках с разтреперан глас, — ти нищо не знаеш, ти нищо не разбираш, моля ти се, облечи се, аз сега ще ти разкажа. Ето, родена си в Сливен, майка ти е умряла при раждането, била е художничка в театъра, кръстили са те Цвета, на нея.

Трескаво нахлузих дрехите си и се обърнах. И видях една още млада жена, завита в чаршаф, да гледа свещта, разтрепераните й ръце се мъчеха да извадят цигара и само мачкаха полупразния пакет.

— Откъде знаеш? — попита сухо. — Познавали ли сме се някога?

— Не — отвърнах, — не съм те познавал, досега не бях те срещал, но майка ти ми каза, преди да се родиш, каза ми много да те обичам. И цял живот съм си мечтаел да те срещна. И ето, че най-после те срещнах!

В останалата част от нощта ние бяхме, да, бяхме щастливи от срещата си, радвахме се, че сме се намерили отново, че не сме сами на тоя свят, докато се имаме един друг.

— Усетих нещо — казваше ми тя, — когато те видях, нещо ми трепна тук, не знам какво, аз иначе към мъжете съм съвсем безразлична, всичко е игра, не е било винаги тъй, но тук се нагледах на какви ли не свине, погледни — показа ми червени белези по крака си, наистина бяха белези, — нямаш представа на какво са способни, и се отвратих. Ето това момиченце, русото, Люси, и то е от Сливен, подхвърлено дете, циганка го е отгледала и това е истинска история, то е естествено русо, има ли руси цигани, та тя ми е истинската утеха, към нея изпитвам повече от нежност сега, мъжете са само професия.

Плачехме и се смеехме, целувахме се като брат и сестра и бяхме толкова щастливи, че сме се намерили, и толкова нещастни, че се намерихме по този начин, за да се разделим завинаги.

Баща й я беше изоставил по детски домове, беше се запилял някъде заедно със своята балерина, а тя успяла да завърши гимназия, образовала се сама по история на изкуството, мечтала бе да следва, но нямала средства и когато се появило това обявление в интернет, заминала — за да се ожени, така било написано в обявлението, момчето изглеждало красиво на снимката и най-важното — доцент по теория на изобразителното изкуство, харесал портрета й и я пожелал за жена, така тя можела да постигне мечтата си, да следва и да стане голяма художничка като майка си.

Но всичко се оказало капан, с подобни обявления примамвали красиви момичета и ги правели бели робини, още при влизането й взели паспорта и я вкарали в бордей, разказа ми за безизходицата, за отчаянието, за опитите си да сложи край на живота си, всеки път я спасявали, а след това я биели. И накрая свикнала.

— Иначе не че не можех да избягам после — казваше тя, — можех, и сега мога, но къде щях да отида, как щях да се върна, при кого? Там? За да работя това, което работя тук ли? Какво можех да правя аз, какво мога да правя? За кога? Че аз там си нямам никого, баща си не искам да виждам, какво може да ми даде той сега, след като ме е изоставил тогава, когато съм имала нужда от него? Е, накрая се смирих, реших, тоя шибан живот така и така не си струва да се живее, има ли смисъл как го живея? Майната му. И започнах да правя онова, което ме караха, но не като тях, започнах да го правя артистично. Издигнах се, момичетата ме намразиха, има тук едни лоши, всеки ден приказват глупости за мене, понякога ям бой, ама нали съм най-добрата, аз наистина съм най-добрата тук, за избрана клиентела, дават ме на интелектуалци, на специални гости, че и политици идват понякога тук, артисти, понякога ме хваща страх, да не би да знам прекалено много, ние сме подписали договор за мълчание, клели сме се, момичетата, в замяна на това имаме нещо като социална застраховка, ще получаваме пенсии един ден, даже си имаме профсъюз. Ама ти да не мислиш, то няма да е все така, аз ще се измъкна по най-легалния начин, ти не мисли за мен, от известно време идва едно момче, добро момче, културно и приятно на вид, медицина следва, син на големи богаташи… Знаеш ли, ние се женим понякога, женим се и имаме по-добри семейства от другите жени, обичаме мъжете си, верни сме им, грижим се за децата си, това и социолозите го отбелязват, имам там една статия от списание „Щерн“ изрязана, по-верни сме от другите жени, защото сме се отвратили от мъжете, от различните мъже, искаме семеен уют и спокойствие, което за другите е скука и еднообразие, за нас е мечта. И наистина се случва някоя да се омъжи. Ще завърши медицината и ще се ожени за мен, сигурно ще се ожени, такива случаи има много, а може и да успея да го обикна, като му родя деца, за Люси ще ми е мъчно може би, но няма как, тя сигурно също ще успее да се нареди, има такива случаи, има. И тогава ще започна да рисувам, никога не е късно, как мислиш, много художници са започнали след трийсетгодишна възраст, може би ще успея да стана художничка, аз и сега си рисувам тук тайничко понякога, Люси съм рисувала, виж, тук имам скици с въглен, ама няма да можеш да ги разгледаш, че е тъмно, така са го предвидили за по-интимно, даже през деня щорите са спуснати, и себе си съм рисувала, ей там се гледам в огледалото и се рисувам, като нямам модели, сама съм си модел, така че ти за мен не се безпокой, мило братче, ох, колко се радвам, че се намерихме, колко съм щастлива, аз ще изляза оттук и като се установя, ще те потърся, ще бъдем заедно, ще тичаме по поляните, обещавам ти, ще се качваме на… как беше… Карандила, ще си наваксаме за всичкото това време, когато не сме били заедно, толкова съм щастлива, че те има, толкова ще бъдем щастливи, вярвай ми, всичко ще се нареди.

Не исках да се разделяме, искаше ми се да може тя да зареже всичко и да тръгне с мен още сега, в този момент. Но къде щях да я заведа? Знаех ли аз самият къде да отида? Аз самият бях изгубен в тази чужда страна и какво можех да й предложа? Ужасна беше нейната сигурност, но все пак беше сигурност, някаква сигурност, аз и такава нямах, ужасяващ беше светът й, но тя се беше научила да го обитава и се беше вживяла в него, може пък наистина да успее, и заради това аз трябваше да си тръгна, и да я оставя пак там слаба, беззащитна, сама, увита в този чаршаф, и да си тръгна.

Не успях да взема даже нейна фотография, но запомних добре лицето й, много добре. И още на другия ден, като пристигнах в квартирата си, я нарисувах с акрилни бои, защото ми се струваха по-леки от маслените, а исках лекота в картината. В бяла прозрачна рокля тичаше тя надолу по хълма, чиста и невинна, каквато бе останала душата й през всичките тези години на ужаси и унижения, душа на дете, и в разпилените й коси гнездяха ветровете.

Никога повече не я видях, не зная какво е станало с нея, дори когато силата ми даде правото да поглеждам през времето и разстоянията, дори тогава не погледнах съдбата й, така трябваше, защото знаех, тя си е нейна съдба, аз имах право да се помоля за нея, и да се смиря имах право, нямах право да се намесвам.

В оня момент нямаше как да знам всичко това, и аз горчиво се укорявах, задето не мога да й помогна, разкъсваше ме болката от раздялата след кратката ни среща, сякаш от мен самия бяха откъснали част и раната кървеше непрестанно.

Ето защо, когато най-сетне ме намери онова писмо за някаква наследствена нива в Сестрицино, беше като знак от съдбата. Аз трябваше да се върна и да намеря отново себе си, за да получа изцеление. Никой не ме беше преследваш, никой не ме беше издирвал, единствено от себе си се бях крил аз, единствено от себе си бях бягал. Нищо повече не ме задържаше в онази страна.

Само за два дена разпродадох и изхвърлих ненужното, изсипах картините си накуп на една галеристка за някаква скромна сума и си купих билет за Бургас. Летяха първите чартъри, най-близкият полет, за който имаше билет, беше след два дена. От Дрезден. Ето че по някакво странно съвпадение, тогава още вярвах в странни съвпадения, моето бягство трябваше да завърши там, където беше започнало. И като слязох от влака, след като пътят като филмовата лента на моя живот се беше развил обратно, се почувствах същият оня от тръгването, сякаш всичките тези години ми се бяха присънили в купето на влака. Толкова силно беше това усещане, че чак се изплаших, когато зърнах в огледалото на гаровата тоалетна застаряващото си небръснато лице на мястото на онова, което бях оставил тук при тръгването.

А после дойде полетът и надвечер под мен най-после блесна морето край Сарафово.