Георги Б. Караджов
Звънчето (2)

2
Бинокълът

А иначе, ако трябва да започна от началото, ще трябва от другото начало да започна, откъдето всички започват, и то ще бъде така:

Роден съм в малкото планинско градче Сестрицино. Това градче е основано през седемнайсети век от три сестри, македонски бежанки, оттам идва и името му. Не знам колко е вярно, но от една много стара жена съм чувал, че мъжете им били изклани от турците и те побягнали с децата си, други хора са ми казвали, че децата им са били взети за еничари, ама не знам кое е вярното. И тук се спират при един извор вода да пият и да си починат, и тогава ги среща един овчар, търсел загубена овца, и като ги вижда, домиляло му и им дава хляб да ядат. И сирене. И те си рекли: тука ни дадоха хляба, тука ще останем. И така се основава селото. Първо направили колиби край езерото, там идвали рибари от съседните села да ловят риба, и като видели колибите, рекли си — хайде и ние да си направим колиби, че да има къде да оставаме да пренощуваме, като замръкнем по риболова, че да не бием през нощите път към нашето село. И така от колибите полека-лека станала махала, а след това и село, а извора, на който са се спрели жените, направили селска чешма, после, като станало град, кварталът там се нарекъл „Хлебодар“ — по старото име на местността, дето идва от оня хляб, който овчарят дарил на сестрите бежанки.

Аз чешмата я помня, като дете съм я виждал, там по това време беше циганският квартал, но пак се наричаше „Хлебодар“, както се е наричал в по-стари времена, когато не е бил цигански, ами богаташки. Помня големи къщи, двуетажни, ама някои недоизмазани, други без врати и прозорци, но циганите си живееха така в тях и пет пари не даваха.

Нашата къща беше на противоположния хълм, от другата страна на реката, през прозореца си виждах квартала, все музики и веселби, тупурдии, сватби, погребения и пак музика, викове, покрай къщите тичат голи дечица, циганки с пъстри шалвари варят нещо в големи черни казани, после писва зурна, почне се сватба, ден-два циганската музика оглася околностите, украсена с глъч и гърмежи. И покрай гърмежите току писне някоя жена, напили са се, скарали са се, извадили закривените цигански ножове, дето ги ковеше Сали Ковача, гледал съм го като дете как ги извива, и се наръгали. Тъй че плачовете, проклятията и нарежданията започваха от самата сватба и продължаваха до следващата сватба.

Това цялото зрелище аз гледах с бинокъла си от прозореца на стаята, в която живеех, беше също като цветен телевизор, тогава телевизор нямахме, а цветната телевизия въобще беше далече от страната ни, но аз си имах моя весел и тъжен пъстър цигански канал с целодневна програма.

А иначе оттам се беше започнало градчето според легендата — от извора и от езерото, което е наблизо.

Езерото се казва Рибарище, тъй като някога в него е имало много риба, най-различна риба, дядо ми като малко момче е ловил риба там и е разказвал на майка ми, а тя на мен — ей такива парчета, подскачали са нагоре, водата направо е вряла от риба. Като в рибарник. По онова време там е бил най-първият квартал на градчето, парк е имало даже край езерото и лодки — тогавашните ергени да разхождат с тях любовниците си, така се е казвало тогава, даже летовници са се появявали, плаж е имало, така да се каже, мястото е било модерно и еманципирано, смятали са да правят курорт.

Обаче идва Девети септември и новата власт прави завода за каучукови изделия на отсрещния бряг на езерото. Покрай завода градът се разраства, много работници идват от селата, почват да се произвеждат гуми там, маркучи, разни работи, обаче рибата в езерото измира. Плажа го закрива санепидстанцията — водата предизвиквала обриви по кожата, можело и рак да докарва, а поради отровната воня от химическите отпадъци и паркът, и целият квартал се изселва. Повечето хора си оставят къщите на произвола на съдбата, няма да ги вземат на гръб, я, земята, на която са застроени, се национализира и всичко запустява.

И тогава там се заселили циганите.

Циганинът е дете на природата, той не боледува от нищо, кожата му е яка, няма да го хванат обриви от една нищо и никаква вода, замърсена от химически отпадъци, по едно време и тези отпадъци намаляха, дойде модата на екологията и филтрите, та водата се поизчисти и от време на време виждах с бинокъла циганчета с нанизана на пръчка хваната в блатото риба да подскачат голи, защото езерото беше станало блато, откакто направиха язовира, и водата, дето го поддържаше, се отклони нататък. Е, не беше съвсем блато, още се виждаха живи потоци по неподвижната му повърхност, но все повече заприличваше на блато и тръстиките и папурът го завладяваха.

И все пак рибата се беше върнала, циганчетата я ловяха и я нанизваха на тънките си пръчки и я размахваха като знаме, преди да я пуснат да зацвърчи в черните цигански казани. А понякога и продаваха на пазара, това беше единствената риба в градчето, морска не караха, пъстървата от планинските рибарници отиваше на трапезите на големците от София, та по Никулден майка ми, ще не ще, купуваше цигански шаран, макар че, казваше, миришел на тиня и малко на химия все още, но квартирантката на съседите, кака Тинка, ученичка в Строителния техникум — в градчето имаше Строителен техникум и много ученици от селата живееха на квартира, та тя учеше майка ми да изкисне шарана в оцетна вода, преди да го напълни. Така миризмата на блато се махаше и беше много хубав и вкусен върху ориза, напълнен с ориз, домати, орехи, кори от лимони, стафиди и обграден с маслинки на връх именния ми ден. Ама нали е шаран и има много кости, и съм се давил с кост, та викаха лекар, наш роднина, който живееше наблизо, и той бръкна в гърлото ми с едни щипци, за да извади костта — досущ като в баснята за вълка и щъркела.

По-късно същият този лекар по подобен начин извади и сливиците ми, та уж спрях да боледувам, ама си останах сам, децата пак не играеха с мен, пак ме отбягваха и подиграваха. Ако ме допуснеха да играя мач с тях, все на вратата ме слагаха и гледаха не гол да вкарат, а да ме ударят с топката по-силничко, в лицето ми се целеха, в очилата, дето ги носех тогава за късогледство, ако може да ги счупят, и са ги чупили, а сега си мисля, че като са ми викали „очилат бръмбар“ и „очилатко“ и други такива, то те не само са ме мразели, че не съм точно като тях, но и мъничко са ми завиждали — все пак лъскавите „цайси“ са си нещо по-друго, кой каквото ще да казва, блестят те на слънцето и не всеки има правото да ги носи.

Точно по онова време в градчето важно се разхождаха с моторите си батковци с кожени якета и черни очила, казваха им хулигани, а по-рано са ги наричали тарикати, но аз това време не го помня. Те пушеха цигари, дъвчеха дъвка, плюеха по улицата и въртяха газта на моторите си, това май им беше и цялото „хулиганство“, но за консервативните ми съграждани беше предостатъчно, защото всеки един от нас си мечтаеше тайно да е като тях, и на всеки един от нас майка му му теглеше ушите и викаше: „Няма да ми ставаш хулиган, я!“

Е, аз единствен им приличах малко по очилата, макар че моите не бяха черни, а с диоптър, но аз си представях, че са черни и мотористки, и си ги носех със самочувствие, а не със срам, и децата това го усещаха, и тайно ми завиждаха, и тайно искаха да ми ги счупят. Затова може би ме и викаха да играя мач с тях, да ме сложат на вратата и да ме мерят като жива мишена. И като успееха да ги счупят, светът ставаше мътен и от лицето ми потичаше кръв, а аз, като виждах кръвта, припадах и когато идвах на себе си, виждах, че съм сам, те са се разбягали и биличките — така викахме на стъклените топчета, ми ги нямаше в джоба, и оная, прозрачната, с листенцето вътре, от бате Петьо, дето се разменя за три обикновени.

И светът беше мътен най-малко за седмица време, не ходех и на училище — защо да ходя, като нищо не виждам, ами по цял ден седях на прозореца и гледах с бинокъла — той си имаше диоптри за нагласяне — какво става в циганската махала на отсрещния баир, сватба ли, погребение ли, или затишие пред буря. Очила тогава се правеха за около една седмица, докато се поръчат в окръжния град, докато там получат специалните лещи като за моите очи… Така беше. И тая седмица си беше само моя, с бинокъла и с мътния свят наоколо, като на дъното на океана. Всичко беше, както го знам, и не беше, всичко беше друго, с други очертания, през неясните контури се процеждаха нови смислови фигури и значения, сякаш още тогава съм знаел за другите светове и съм надничал в тях. И ме възхищаваше, и ме плашеше едновременно това свойство на природата да се променя до неузнаваемост, но още не разбирах езика на тези промени, за да мога да разговарям с тях, да ги отнасям към себе си, и това ми тежеше.

Оттук и страхът посред очароваността ми, тъй като само от непознатото се плашим, не даже и от непознатото, но от онова, което смятаме непознаваемо. Но тогава и аз като повечето хора бърках неназовимото с непознаваемото, не знаех още, че има и други врати към познанието, освен разума и че тези врати са по-верни, по-истински, по-широко отворени, тъй като няма нужда да го прецеждаш през решетото на думите, та нали, като го прецедиш, и ще ти остане само решетото, а онова, другото, същественото, ти се е изплъзнало, но ти едва ли забелязваш, ти слагаш празното решето в съответното там чекмедже на съответната там редица, затваряш го добре, залепяш му етикет, пишеш на него онова, което смяташ за негово име, и решаваш, че го имаш. И тръгваш да ми доказваш ти на мене сега, че имаме само онова, на което му знаем името. Ама то, името, какво е? Нещо измислено, нещо турено от човека, от бедния му мозък, от мизерната му фантазия!

Че нали всеки един народ и всеки език в този народ, и всяко наречие в този език, и всеки диалект в това наречие са си сложили свое си име на нещото, име, различно от другите имена на това същото нещо. И когато се срещнат и не могат да се разберат за името, скарват се, та стигат и до убийства, и до войни, и до революции, и до всякакви други унищожения и дивотии.

Че то и в Писанията го пише — на времето във Вавилон са се скарали и даже са започнали да се избиват чак когато си наумили да наричат общото си дело по различни начини?

Ето и аз сега, като нямам други средства, използвам думи, за да ме разбереш — след мълчаливия пост тези думи идват по-лесно и се подреждат по-спретнато, но както и да се стараят, малко работа ще свършат, това аз го знам.

Защото има неща, които можеш да кажеш, има неща, които трябва да кажеш, но има и такива неща, които по никой начин не трябва да бъдат казани, тях аз няма да кажа, нямам право. А най-много са нещата, които не можеш да кажеш, защото те са неизговорими, за тях не само няма измислени думи, но и за техните дрехи не ще се намерят, неуловими са тези неща, прозрачни са като въздуха — и пак като въздуха са най-истински, най-необходими, най-ценни. Закъде сме без въздух? И ги дишаме, както дишаме въздуха, за да живеем, но да ги изречем — не можем, всяко изречение ще ги убие тутакси с тежестта си, ще ги разкъса с въжетата си, когато се опита да ги завърже за себе си, както връзва за понятията си другите, изговоримите неща.

Сега аз много добре ги знам тези неназовими неща, но тогава, в онова далечно време, само ги усещах — по-силни от моето желание да ги разбера или да застана срещу тях, оставях ги просто така да влизат и излизат, да преминават през мен, да ме пронизват, и по този начин най-вярно и точно съм се подготвял за срещата си с тях. Онази среща — като равен с равни.

Може би затова още тогава заобичах мъглата.

Странно нещо е мъглата, един велик художник, който прави света неясен, дори ако си с очила, отделя важното от фона, рисува по нов начин всичко познато, опакова го в млечносиньото си фолио и от едно, до болка познато, става друго — тайнствено и неизвестно. И когато се изгубвах в този нов свят между очертанията на дърветата, на онова, което иначе наричаме дървета, аз усещах с цялата си същност как се изпълвам с приближаване. До един дивен нов свят, до нещо много вътрешно, много съкровено — стига да протегна ръка — и ще го имам, ако само знаех как да я протегна.

Но нищо, че не знаех, тогава самото усещане за близост ми беше съвсем достатъчно. То ме изпълваше с мен. Онова мен, което можех да нарека живот или съвършенство. Или каквото и да е там — ето колко са неподходящи думите да изрекат нещо подобно. Живот? Съвършенство? Дрън-дрън! Не е това, разбира се, не е това. Искам да го изрека, имам право да го изрека, а не мога. А щом като не мога, значи и не бива. Щом не можем да говорим за нещо, достойно ще е да се научим да мълчим за него. А то е по-трудно, мълчането, защото сме свикнали да се държим за думите като удавници за сламка, свикнали сме да се подпираме с тях като с бастун, свикнали сме даже да си ограждаме територията с думи, така както кучето си огражда територията със своите си кучешки знаци. Защото ни е страх, че не можем да притежаваме нещо, което не можем да назовем, нали? Тъй като мислим за всичко като за обект на притежание. Останалото извън тази граница, истинското, просто не ни интересува. Обявяваме, че не съществува и няма смисъл да се мисли за него, след като не можем да си го закачим на врата или на ушите, да си го сложим на ръката, да си го нанижем на пръста, да си го пъхнем в долапа и да врътнем ключа.

Измама! Измама е, измама е, измама е, че притежаваме нещо, че можем нещо да притежаваме в този свят. Че как можем да твърдим, че нещо притежаваме, като всеки миг може Оня да ни плесне по ръката и да каже тихичко: „Хайде, до тука беше“. И какво ще му кажем? — „Момент да си събера мънистата, че ми се разпиляха!“ Как пък не! Начаса изпускаме всичко онова, което сме стискали и за което сме мислили, че живеем на този свят. И виждаме, че то е било само една безполезна купчина от думи.

Затова е толкова важно да се научим да мълчим. Ако искаме да ги чуем. Бърборенето ги плаши. Или, по-вярно, отвращава ги, държи ги далеч. И кой те излъга, че като се разкрещиш наоколо, само и само за да си чуеш гласа и да се зарадваш, че, ето на, щом се чуваш, звучиш, съществуваш значи, има те, ти си, та кой те излъга, че по този начин съществуваш и си ти, и те има?

Лъжа е, грамадна лъжа е това надвикване, колкото по-силно викаш, толкова по-слабо можеш да чуеш себе си. И аз сега това го знам, но тогава не го знаех.