Георги Б. Караджов
Звънчето (6)

6
Картината

Не зная как е с другите градове, но си спомням, че още тогава осъзнах — всички от Бургас са бургазлии и остават такива, където и да се намират — в България или в чужбина, в живота или в смъртта. Нещо властно ме пое, завъртя ме в своя танц, омагьоса ме с присъствието си и без да ме пита, ме направи част от себе си.

За първите години там няма какво да ти разказвам, а и не помня кой знае колко — помня квартирата, в която живеехме, първия телевизор с „Лека нощ, деца“, първия сблъсък с големия град и оживеното движение по широките и прави улици.

По-важно беше, че след като разводът стана неоспорим факт, майка ми получи правото да ме вижда два пъти месечно, да ме води със себе си в Сливен, където живееше с оня технолог, и даже можех да нощувам там. Отново имах майка, макар и по този странен начин, на глътки.

Сливен ми направи впечатление с многото войници, които маршируваха и пееха силно по улиците, като тропаха по асфалта така, сякаш искаха да го разбият, а така също и много цигани имаше там, но сред тях не забелязах онова предразположение към мен, на което се радвах в Сестрицино — дали се беше изтрил невидимият знак на челото, който ми постави с устните си онази магьосница, или там не умееха да го виждат, не зная. Майка ми ме глезеше, купуваше ми сладолед и сладкиши, водеше ме в „Стария бряст“ — сладкарница на центъра до вековно дърво — да ядем прочутите милинки, изобщо наваксваше в демонстриране на грижовност и майчина любов и макар тези усилия да изтръгваха по някоя сълза от мен, те не ме трогваха искрено. Тя беше някак друга, сякаш сменена с друга жена, която донякъде ревнувах от онази, която познавах, но на която все повече и повече започвах да се възхищавам и да обичам. Друга усмивка, спокойна и уверена, грееше на лицето й, непозната отпреди, и изпълваше чертите й с неподправена увереност и красота, като че новият живот бе запалил същността й за ново неподозирано цъфтене.

А и аз не бях вече същият. Както се казва на дете — колко си пораснал! — тези думи се отнасяха за мен в пълната си сила, бяха самата истина. Един нов човек се бе измъкнал от черупката на детето, нито голям, нито малък, а значи и един нов свят съзерцаваше той около себе си, около всеки нов човек непременно се появява нов свят. Така че ние си бяхме близки през дистанцията на нещо ново, което ни разделяше, и това ново беше в нас, и новото бяхме ние самите, и така беше по-добре. Така си бяхме хем по-чужди, хем по-близки, ако се погледне от друг ъгъл, тъй като имахме нещо общо и могъщо — промяната.

В неделния следобед майка ми ме изпращаше на гарата, качваше ме на „Чайка експрес“, като ми заръчваше да се пазя, да ям редовно, да се обличам топло, и ме молеше да й простя, да не й се сърдя. Нейния технолог видях само два-три пъти, не изпитвах никаква омраза или ревност към него за това, че беше взел майка ми от нас и й беше дал онова, което ние не успяхме, тази нова увереност и хубост, той просто не ме интересуваше. И затова не съществуваше за мен. Не се беше вмъкнал той в живота ни като крадец, не. Това е трудно да се повярва, още по-трудно е да се обясни, сигурно имах част от онова безстрашие, подарък от силата. Но не ги обвинявах, не им се сърдех, по някакъв начин знаех, че всичко е станало точно така, както е трябвало да стане, независимо от това, дали ми харесва или не, какво значение има дали ми харесва или не, така пороят приижда и повлича след себе си, харесва ли ти или не, и когото повлече, то е без неговото активно участие и без да му даде възможност или смисъл да се съпротивлява.

Промяната в майка ми бе довела и до смяната на професията й — в Сливен тя не тъчеше килими, беше изкарала някакви курсове и сега беше художник изпълнител в театъра — това са онези художници, които рисуват декорите по проектите на сценографите — истинските художници.

Онова, което трябва да спомена на всяка цена, защото то остави дълбока диря не само в паметта ми, но и в цялата ми същност, което ме грабна и потопи в особено състояние на възбуда и блаженство, беше преживяването, когато тя ме заведе за пръв път в ателието на театъра, там, където се изготвяха декорите за представленията. Потънали в тежък упойващ мирис на темпера, масло, терпентин, засъхнали четки и разноцветни петна по пода, пред мен се разкриха фрагменти от чудни светове, от различни времена и епохи, различни в отношението си към онова, което наричаме реалност, незавършени, сбъркани и захвърлени, натрупани един върху друг, недосглобени, невъобразими в своето присъствие и в абсурдното си съжителство, разпилени в багри и форми като весел взрив. Сякаш бях там, при голямото избухване, където се създаваха вселените и се устремяваха към времето, весело следвайки светлината.

Когато майка ми учудено ме попита наистина ли ми харесва там, аз със задавено гърло проговорих нещо от рода на: много е истинско и много е вярно, защото е родината на световете. Исках да кажа, че е като праизвор, от който избликват в подкупващата си искреност различните светове, но не знаех как да го изразя.

— Глупости — каза майка ми нежно, — какви светове, та това са само театрални декори. Ела, ела да ти покажа нещо.

Тя отмести купчина платна и зад тях видях на статив картина, на която беше изобразено дете. Детето бях аз. От някога. От детството.

Когато след доста време получих за рождения си ден завършената картина и треперех над нея във влака за Бургас, когато я разопаковах от вестниците и хартиите в стаята си — вече се бяхме преместили в апартамента — пред очите на баща ми, той се замая, завъртя се, излезе на балкона, запали цигара загледан в залива под себе си и чак като хвърли изпушения фас, влезе обратно в стаята и каза:

— Прилича. Тя имала талант.

И отиде да преглежда чертежите на учениците си.

Закачих картината на стената срещу прозореца. Така детето от Сестрицино щеше да гледа морето ден и нощ. Не знаех, че по този начин осъществявам магическа връзка с дълбините на детството — като гледах очите, озарени от морския изгрев, струваше ми се, че долавям и отблясъци от цигански огньове, и следи от закривени по особен начин подкови, и тъмните бездни в погледа на млада циганка, и искри от загадъчна жарава край омагьосана чешма. Снимката, която майка ми беше взела, когато си тръгна от нас и по която тя беше нарисувала портрета, беше правена, преди в мен да попият ароматите на тези събития, но в картината ми се струваше да ги виждам изобразени с онова майсторство, което предусеща.

Тогава разбрах, че художникът рисува не само онова, което е, но и онова, което вече е било, а също и онова, което има да стане. Особената сила, скрита в гънките на устата ми, за която аз тогава нямах понятие, и кристалната сянка на безкрайното намерение — не можех да ги прочета тогава, но можех по някакъв неизразим начин до ги усетя.

Това беше най-успешната й картина, така написа и сливенският вестник след откриването на изложбата, която й уредиха новите й приятели и колеги в синия салон на ДНА-то. По това време тя вече беше в напреднала бременност. Когато отидох да си взема картината след разтурянето на изложбата, тя седеше в едно синьо кресло пред чаша чай и се усмихваше с кротката доброта, с която са надарени само бъдещите майки.

— Ще имаш сестричка — каза ми тя тихо, — видях я на видеозон. Много да я обичаш.

Това бяха последните думи, които чух от нея. След по-малко от месец наистина се сдобих със сестричка, но изгубих майка си. Този път завинаги. Така скоро, след като я бях намерил отново, след като я бях открил отново за себе си, бях успял не само да й простя, но и да се възхитя на смелостта и съдбата й, бях не само неин син, но и приятел, и неин ученик, бях най-сетне постигнал оная духовна връзка, която ме караше да я смятам два пъти майка, връзка, по-силна от биологичната, която ни свързваше, защото ние бяхме едно в огромния акт на сътворението, тя — с картините си, аз — с моите рисунки, бяхме се научили да разговаряме без думи, да общуваме без мисловни формулировки, а само с видимости, това е трудно да ти го обясня, не може да бъде обяснено с думи, но тъкмо тогава бях започнал истински да я чувствам моя майка. И моята малка сестричка, която чаках с толкова радост и нетърпение, ми я отне. По-точно те се разминаха, когато вратата се разтвори, едната от двете трябваше да излезе, за да може другата да влезе, понякога е така.

После узнах — майка ми много добре е знаела рисковете на късната си бременност с нейната особена кръвна група, недопускаща операция, била е предупреждавана и съветвана да махне детето още в началото, когато това е било възможно.

— Ама как така ще го махна — отговаряла неизменно тя, — като иска да се роди!

Може би е имала и други причини да настоява. Спомням си в мъглата лица на непознати и полупознати хора на погребението й, размазани от сълзите в очите ми и замъглени от невярващото ми съзнание, баща ми, брадясал и остарял, стискаше ръката ми до посиняване, там беше и нейният технолог, с когото, както по-късно разбрах, така и не бяха успели да сключат брак, изглеждаше намръщен и неспокоен и някаква много красива жена, застанала плътно зад него, се беше вторачила в мен със стъклените си сини очи, в които, не знам защо, имаше омраза, и тази омраза ме отрезвяваше от опияняващата скръб, измъкваше ме като пипало на октопод от отчаяното ми взиране през капака на ковчега, от опитите за последен път да зърна…

По-късно разбрах коя беше тази жена — балерина, „приятелка на семейството“ и тайна любовница на технолога. А моята майка беше пожертвала всичко за него, семейството си, сигурността си, даже мен, та дори и живота си, като се беше решила въпреки всичко да му роди дъщеря, щеше ли да го задържи с нея? Не зная. Както не зная дали го мразя, сигурно не, не можех да го мразя, него, който няколко месеца по-късно се ожени за балерината си и изчезна с нея в неизвестна посока, отнасяйки със себе си моята малка сестричка.

Той, непознатият и неподозираният, се беше втурнал в семейството ни и го беше ограбил, отвличайки майка ми, но не беше ли тъкмо той причината майка ми да намери себе си, израствайки само за месеци от покорната и нервна килимарка до твореца, ваятел на красотата, и защо баща ми, който беше и честен и добър, не можа да го направи? Та аз така й се радвах, когато не можех да я позная, ведра и свободна вместо смачкана от грижи и унижения, лишена от приятели, среда, разбиране. Изведнъж като с магическа пръчка — смелият рисунък, широко и щедро разпилял фасадите на старите къщи върху платното, жаждата за топлина и уют в червеното и жълтото, синкавият страх в широко отворените очи на актрисата от портрета, експериментът с реката, ярките стъклено замръзнали струи, увиснали над меко и неясно движение…

Какво стана с всичките й картини след смъртта й, аз не зная. Повечето тя беше подарила още преди изложбата, под тях висяха картончета — собственост на тоя, собственост на оня, сякаш ги беше рисувала, за да ги подарява, само трудът по тях я беше изпълвал с радост, а не идеята за притежанието им, затова беше побързала да се отърве от тях и да направи в сърцето си място за нови. Може би носталгията й по съвършенството, по кристалната чистота на душата и свирепата й жажда за любов я караха да се раздава без остатък, докрай, да се разпилява.

И сега тя два пъти си замина от мен и втория път завинаги, както вярвах тогава на дъното на отчаянието си. С нея си отиде и единственият ми съветник, на когото можех да показвам рисунките си, без да се страхувам и без да ме е срам. Тя не ги хвалеше, не, но виждах, усещах, че ги харесва, че води някакъв свой вътрешен диалог с тях, и това ми стигаше, то ме изпълваше с радост и желание за работа. Казваше ми:

— Ти се опитваш да рисуваш сенките на нещата вместо самите неща и така е правилно, защото нещата са за изживяване, за рисуване стават само сенките им.

Не вярвам да съм я разбирал напълно, аз си мислех, че рисувам тайните на нещата така, както ги възприемам, техните скрити същности, нали още като малък бях видял ясно и бях узнал, че видимостта не се покрива с идеята, с намерението и същността на нещо, много често тъкмо видимостта е само маска, зад която то се крие, за да остане недосегаемо.

Опитвах се да рисувам нещата без техните маски и така се получаваха странни, неузнаваеми, учудващи мен самия образи, трудно беше за ума ми да назове тази метаморфоза и да обясни рационално онова, което постигаше ръката ми, въпреки думи като движение, стихия, музика, но за мен всичко си беше от ясно по-ясно, особено когато не търсех думи. Ясно, тъкмо защото е неназовимо. И може само да бъде нарисувано. И аз го рисувах всяка свободна минута.

От пастелите, които преди седем години бях получил от вуйчо си, отдавна бяха останали само малки парченца, вече не можеха да се хванат с пръсти, камо ли да се рисува с тях, но ги пазех тези парченца в кутията за спомен, а къде са картините, дето съм ги рисувал с тях, не знам. Една част с положителност изчезна при двете ни местения от квартира на квартира, докато стигнем до собствения апартамент тук, над морето, който баща ми така и нямаше да може да изплати, макар че в него потъна изцяло нашият дял от хубавата ни къща в Сестрицино, която татко и вуйчо продадоха след смъртта на мама на едно учителско семейство.

И ето, много пъти съм се опитвал да споделя с хартията чертите на тази къща, та така да изровя от паметта си спомена за моето детство, но напразно. Явно паметта ми беше против моето намерение и твърдо отказваше да ми съдейства.

Рисувах обвити в мъглата цигански къщи, с голи циганчета пред тях и коне с извити по особен начин подкови, оставящи майсторския си печат в праха на улицата, а върху конете яздеха красиви голи циганки, изпълнили с косите си целия въздух, цялата земя, прозрачните им тела, докато накрая върху листа останеше само музиката на разветите, положени върху вятъра коси. Давех мъката си, давех самотата си в струите на нещата, които рисувах, и все по-често посягах към боите.

Майка ми беше подарила комплект четки заедно с една четка, която бях откраднал от ателието й, цялата шарена, със засъхнала по нея червена боя, четка, с която беше работила тя — за спомен. Но цветовете са друга стихия, трудно ми беше, да, невъзможно ми беше да я укротя в себе си достатъчно, да я дисциплинирам до степен опитомена да се помести върху картона — по онова време не можех и да мечтая за платно. Това не беше изливане, не беше освобождаване както с молива или въглена, с пастела или туша, не, това си беше борба.

Докато не видях морето.

Не зная дали ти се е случвало някога нещо подобно — години наред да живееш с нещо, то да е всеки ден с теб, да го харесваш, да му се възхищаваш, да те вдъхновява даже непрекъснато пред очите ти, изпълнило прозореца на стаята ти от сутрин до вечер, и пак да не умееш да го видиш. И изведнъж ти се отварят очите, ти го виждаш и настръхваш, вцепеняваш се.

Много добре си го спомням оня ден, беше миг преди пролетта…

Но така е с нашите възприятия, понякога си спомням за неща, които не са ми се случвали, защото няма как да ми са се случвали, нито пък биха могли да се случат в бъдеще и въпреки това си спомням за тях. Така след смъртта на майка ми дните не само не облекчаваха мъката ми от нейната загуба, но като че лягаха с цялата си тежест върху тази мъка и тя ставаше все по-непоносима, все по-трудна за влачене. Докато една нощ майка ми не дойде при мен в съня ми и не я изтри с един замах. Това беше тя, моята майка, и не беше тя, повече напомняше оня неин кристален образ, който бях видял някога в детството си в едно видение на чешмата в циганския квартал „Хлебодар“. Само че сега кристалът, който я изграждаше, беше изпълнен с повече светлина, правеше я по-прозрачна, сякаш изтъкана от планински въздух.

Усмихната, тя седна на леглото ми, като ме гледаше кротко.

— Ето, разбираш ли сега — говореше ми тя с гласа на морския вятър, — идвам да ти кажа, за да знаеш. Нямай страх. Хората измислиха смъртта просто така, за удобство. Но тя не съществува. Искам да ти подаря нещо, тогава забравих да ти го дам, нямах време, бързаха да ме заровят, ето това — и тя ми подаде малка китайска четка. — Когато търсиш нещо, което си загубил, но можеш ли да загубиш нещо, не, когато търсиш нещо, което мислиш, че си изгубил, гледай морето. Гледай го дълго. Докато разбереш, че нищо не си изгубил, всичко е винаги и всякога с теб, човек нищо не губи. Затова исках да ти дам тази четка, с нея трябва да го нарисуваш, морето. Аз не успях, но ти трябва да го нарисуваш.

После тя се разсмя звънко и се разтвори във въздуха.

Събудих се. Беше ранно утро, първият предвестник на изгрева, заревото в облаците, играеше по портрета ми на стената. Протегнах ръка, за да взема листите, на които бях рисувал до късно предната нощ. Онова, което се бях опитвал да нарисувам, беше вятърът. Водеше ме мисълта, че винаги бях рисувал неговото действие — в развята конска грива, в превито от него дърво или разлюлени треви, но самия него никога не бях нарисувал. Струваше ми се, че нещо от нощното видение се долавяше в рисунките ми, образът на майка ми в него беше изработен от развълнуван вятър, а също и гласът й беше глас на вятър.

Повдигнах още листи от пода — форми, кълба, които в странен танц излизаха едно от друго. И изведнъж между листите се изтърколи и падна на леглото ми тънка китайска четка, моят подарък. Взех я в ръката си — беше съвсем, съвсем истинска.

И тогава разбрах — ако виденията са истински, то и техните подаръци са истински, те прескачат границата на съня и остават тук, при нас. И ето, че тази малка четчица с един замах изтри цялата ми скръб, черната самота пропадна някъде надолу и се разби по счупените плочки на тротоара. Всичко беше тук, всичко беше живо, аз имах задача, имах и средство, с което да я изпълня — една малка четка.

Станах и излязох на балкона — хладен морски вятър ме блъсна в лицето и ме събуди напълно.

Та тогава именно видях морето. Под мен. За първи път. Беше страховито и прекрасно преживяване, беше прозрение. Аз трябваше да го рисувам, трябваше да се снабдя с бои, картони, още четки и да рисувам, да рисувам, да рисувам. Може ли някой да бъде сам, когато рисува? Как ще бъдеш сам, като с тебе е целият свят? Оня истински свят, чиято сянка наричаме видимост, действителност!

От този ден започнах да си спомням.

С дни можех да си спомням, например за един безкраен разговор в едно кафе, където бяхме само за минути и не произнесохме нито дума. Мълчахме ли всъщност, или в един дълбок като вечност миг успяхме да споделим онова, за което можем да си спомняме часове, дни, месеци. Не, не бяха измислени тези безкрайни диалози за багрите, за израза, за рисунъка, за изкуството, за смисъла, не, те бяха се случили във вертикалното измерение на мига и семената им покълваха в мен, и се разлистваха за живот, ставаха дървета, под които самотата ми намираше своята отморна сянка.

Трябваше да рисувам. Успях да си намеря дебел картон, а когато баща ми ме попита какво искам за рождения си ден, отговорих, без да се замислям: маслени бои! Бях ги видял на витрината на някакъв магазин за канцеларски материали в една от уличките близо до пристанището. Двайсет и четири бои, палитра, терпентин, ленено масло и даже три четки в кутия от дърво.

Две седмици по-късно я имах тази вълшебна кутия, в която дремеше целият свят. За моя петнайсети рожден ден. Е, аз не мога да се сетя как и с кого съм го празнувал, бил съм в осми клас и сигурно съм имал приятели, в общия смисъл на тази дума, с която именуваме онези съученици и съседски момчета, които не те гледат с омраза или презрение. Имаше такива в класа ни.

Може би отчасти и защото не показвах картините си на никого — предпазна реакция, предизвикана от неприятния опит.

Преди години в час един лист беше изпаднал от чантата ми и на въпроса какво представлява нарисуваната „драсканица“, аз простодушие отговорих истината — портрет на вятъра. Класът избухна в смях. Едно високо русо момче, което рисуваше много и много хубаво по полетата на тетрадките си кули, замъци, принцеси и рицарски турнири, надвика смеха:

— Нико рисува вятъра — каза той, — само дето не личи от рисунката му това ураган ли е, или само лек ветрец? Я ми кажи ти, като можеш да нарисуваш портрет на вятъра, можеш ли да нарисуваш и портрет на пръднята, тя не е ли също вятър?

И отново смях.

— Човек рисува онова, което му е в главата — обади се едно момиче, което искаше да се хареса на минаващия за красавец умник, — като има в главата си само вятър, какво друго да рисува!

И пак смях.

Оттогава реших да не допускам някой да вижда картините ми, в края на краищата аз тези работи ги рисувах не за да ги показвам на някого, не за да се хваля с тях или да печеля приятели, не, но за себе си, просто защото не можех да не ги рисувам.

Баща ми, възпитан в здрави селски естетически традиции, обичаше реализма в изкуството, нещата да са „като живи“. Тъй погледнато, странно беше, че някои от картините му харесваха, може би някоя линия или форма му напомняше неговите чертежи на машинни части, той обичаше да казва, че съвършеният във функционално отношение машинен детайл е и непременно естетически красив, тъй като красотата била производна на функционалността, и ме насърчаваше, ако сериозно смятам да се занимавам с изобразително изкуство, да наблегна на правилата, тъй като всяко нещо си има правила, които трябва да се овладеят до съвършенство, да се запозная със законите на перспективата, да се захвана с портрета, тъй като в Художествената академия се влиза с портрет, и така нататък.

Макар да слушах тези наставления отнесено, макар да си мислех, че правилата само ще убият у мен необходимостта да рисувам, все пак се опитвах да придам на линиите си по-универсално осезаема връзка с видимостта.

По онова време бяхме особено близки с много по-малката от мен Адриана, моята славна братовчедка, която вече ходеше в първи клас. С нея се разхождахме часове край морето и си измисляхме разни истории. Нейната изобретателност просто нямаше край, тя променяше реда на думите в изреченията, реда на буквите в думите и се получаваха страхотни смехории, на които тя първа се смееше със заразителния си звънък смях. Имаше нещо съзидателно в този възникнал от главата й език, той като че ли по-добре обясняваше света, без да го затваря в скучни и безсмислени понятия, в него опитомената вселена оставаше свободна, дишаше и ликуваше също като нас двамата.

Не е чудно, че това толкова умно дете скучаеше безкрайно в училище, тъй като знаеше да чете от четиригодишна, а да пише — от пет. Когато я питах какво правят другарчетата й в час, свиваше презрително устни:

— Остави ги тях, учат се да пушат и да куцат.

Макар че и тя като тях трябваше да пълни редиците на тетрадката си с „лулички“ и „бастунчета“. Разбира се, тя правеше домашните си за секунди. Понеже и аз продължавах без особени усилия да се справям бързо с училищните си задължения, почти всеки ден най-късно в четири следобед тя се качваше до нашия етаж, звънваше на вратата облечена в синята си рокля, с огромна панделка на главата и казваше:

— Хайде бе, Ник, стига си правил глупости. Островът на съкровищата чака. Да вървим да го откриваме!

И тогава виждахме около себе си остров, изпълнен със съкровища, навсякъде около нас, но населен за жалост със слепи хора, с особен вид слепота, виждат само онова, което си измислят — грозотиите. Ние вярвахме на тази приказка и тя си беше, честно казано, съвсем вярна, разбира се, страхотно се забавлявахме да виждаме света, който си измисляме, и добрият стар морски парк едва успяваше да ни последва в бурното съзидание на нашите фантасмагории, та нали алеите му трябваше да станат бални зали, храстите и дърветата — приказни замъци и тайнствени храмове, морските вълни — омагьосани същества, които долитаха до нас от неизвестното.

— Блазе ти, че рисуваш! — казваше тя. — Страхотно е! Ами че ти можеш целия този свят, дето си го разправяме, да го нарисуваш. И като го залепиш с боичките на хартията — хоп, и си го имаш винаги!

Тогава много рисувах седнал на оградата на плажа, докато тя бърбореше, събираше мидени черупки или се опитваше да прави „волни съчетания по художествена гимнастика“ — спорт на особена почит у нас поради световните успехи на нашите състезателки по онова време. На Острова на съкровищата Адриана беше абсолютен световен шампион, както „кака Илиана“ — извън него.

И всичките онези мъдри приказки за къртовския труд и дисциплина, необходима, за да се достигнат подобни върхове, вместо забавлението и удоволствието, се разбиваха в границите на нашия остров като „несполучливи вълни“.

— Няма несполучливи вълни — казваше Адриана, — те са се разбили, преди да започнат да стават вълни.

Та и моето рисуване, колкото и упорито и продължително да го упражнявах, можеше ли да се нарече то систематичен труд и творческа дисциплина — повдигаше ми се от вкуса на подобни словосъчетания. Това рисуване, което изяждаше като ненаситна хала почти цялото ми свободно време, си беше чисто забавление, то ме освобождаваше от точно тази безмилостна систематика на механичното повторение, необходима, за да се превърне която и да е любов в занаят.

Но моят безплатен модел — Адриана, беше повод да се опитам да се упражня в сферата на видимостите. Тя охотно позираше, докато „композираше волните си съчетания“ с въображаеми обръчи, топки, ленти, бухалки и какво още имаше там, с които печелеше световните титли във всички категории и ставаше недостижимата шампионка на Острова. Сигурно нещо от това се е пренасяло върху хартията въпреки усещането за съпротива. Ръката ми, или моливите, или блокът — нещо се съпротивляваше на това, аз да рисувам видимостта и да пъхам същностите в нея. Но понякога успявах да надхитря тази съпротива, без да ми стане ясно точно как. Спомням си един неин пастелен портрет на фона на морето, в който морето нахлу в нея и по особен начин изпълни чертите й, там и за другите ставаше ясно, че това е портрет и че на портрета е изобразена моята малка братовчедка Адриана сред плуващи под водата странни гларуси и летящи в развълнуваното от изгрев небе странни риби, извиращи около нея и в нея просто така, от само себе си, от едната радост.

Като й писна да позира, тя дойде да види какво съм направил, плесна с ръце и се замисли. После изрецитира току-що хрумнало й стихотворение с престорена трагичност, която ни накара и двамата да паднем от смях:

Замина Киро за далечната страна,

потъна Адриана във тъга!

— И кой е тоя Киро? — попитах, след като си поехме въздух от смеха.

— Ами ти — каза тя, — не се ли сети?

— И защо точно Киро?

— Ами откъде да знам, така се получи!

След това аз й подарих портрета и тя засия:

— Виждаш ли, тука разправям на един гларус за пътеките на рибите, а той казва, че ме питал за пътя към Аржентина.

Ето това можех да нарисувам — нейния смях.

Аз по онова време все още си мислех, че рисувам някакви конкретни неща, макар и не в тяхната видимост, но в техния смисъл, в намерението им, в процеса на тяхното съществуване.

Когато е млад, човек си въобразява много неща. Сега знам, че съм рисувал безсмислието, винаги съм рисувал, което не съм знаел какво е, може би с надеждата по този начин да го науча. И затова съм бил сам.

Във всеки случай беше един светъл лъч в самотното ми юношество по онова време, тя беше идеалният приятел.

И сега да ти кажа веднага, да не си помислиш нещо — по онова време ги нямаше тези работи и не беше развинтена толкова тая история със секса, в главите ни ли имаше повече ред, та всички онези помии, дето откачените ги мислят и ги правят, те си бяха за откачените, не за всички хора — сега не смееш да погалиш детенце, да му се порадваш, веднага ще те обявят за педофил, че искаш секс с него — откаченото стана норма, нормалното се срамува от себе си и се крие. Па дойде и Фройд да ти каже: „Абе, ти може и да не искаш, може и да не го мислиш така, ама подсъзнанието ти го иска и няма да избягаш от него, както избяга от майка ти“, и подобни глупости такива, че не ми се приказва за тях, ами направо ми се повдига.

Вековни наслоявания тиня имало из подсъзнанието и в тинята дремят отровни змии и дракони, тъй че и да не мислиш нещо, и през ум да не ти е минавало, то си се мисли само за радост на психоаналитиците и е по-лошо това нещо от самия първороден грях, с който сме си родени и заразени, виж сега какви мръсници сме били, нищо, че не знаем.

Обаче Фройд и неговото подсъзнание имат много здраве от мен, мен с подсъзнание не можеш да ме уплашиш, аз там съм бил, много пъти съм ходил и ако потрябва, пак ще отида, там няма такива простотии, там има ред, дружбата си е дружба, любовта си е любов, а сексът е в другата стая — като във видеотека — ако не искаш, можеш да не влизаш, а ако пък вземеш да влезеш, ще намериш само нужното, правилното от гледна точка на техническите инструкции за експлоатация и поддържане на тленното тяло. Истинското подсъзнание, както и съзнанието е духовна територия, тя не се занимава с телесни нужди, инак ще трябва да търсим подсъзнание и у прасетата.

И сега, като ти казвам, че Адриана със своята трогателна детска преданост ми беше отдушник и приятел, знам, че няма да ме разбереш криво.

Сексуалното желание беше нещо съвсем друго, то беше незнайна тъмна сила, с която се борех, както се борят с демони. Нощем понякога в съня ми пристигаше съвсем друго видение от друг свят, виждах се в дълбокото на океана, в тъмносиньото и около мен доплуваха пет нимфи, о, колко бяха хубави и голи и как галеха, галеха ме, галеха лицето ми с голите си гърди и се издигаха пред очите ми във водата, забивайки дълбоко в съзнанието ми виденията на стегнатите си кореми и под тях екстаза на хищно разтворените си като миди жадни устия под триъгълничетата от златисти косъмчета, толкова близо до мен, че почти докосват устните ми, носа, очите ми, докато прелеят в змийското плъзгане на гладките бедра и докато едната от тях впива устните си в моите, а друга захапва ластика на банските ми и ги свлича надолу по краката ми, опиват ме косите й, увиват се около врата ми и дъхът ми спира, мътна вълна бързо се издига през разтуптяното ми сърце към главата, залива ме с безпаметство и бързо на мощни тласъци с ударите на сърцето ми неудържимо избликва от мен, отзвучава в ушите ми, освобождава ме от внезапния припадък и оставя лепкаво мокро чувство на блаженство и вина.

Нощните ми изблици на екстаз, както и дневните ми мъчителни фантазии и мисли създаваха в мен, заедно с парещото удоволствие, и отчайваща неудовлетвореност, и изгарящо чувство за вина. По онова време у нас всякаква фриволност по отношение на сексуалното възпитание беше забранена, вярно, че вече се правеха опити то да бъде въведено в училище, но всичко беше на ниво хи-хи-хи, нищо ново, ние знаем за какво става въпрос. Всъщност не знаехме, нямаше и откъде да узнаем, да прочетем, да видим, даже голото женско тяло придобиваше понякога странни очертания във фантазиите ни.

По онова време се беше появила у мен страст към четенето, но често се улавях, че ровейки от книга на книга в библиотеката, търся тъкмо „онези“ места, за да мога да си ги препрочитам отново и отново, докато изпадна в развълнувано безсилие. А заедно с удоволствието се засилваше и чувството за вина.

И не само защото тези работи тогава бяха заклеймявани като позорни и неприлични, но и защото усещах, че те ме крадат от собствената ми личност, от онова, което беше съдено да бъда, променят ме, трошат волята ми, приспиват съвестта, ограбват мислите и завладяват сънищата ми и не оставят въздух за други сънища, мисли, видения.

Струваше ми се, че предавам спомените си, че омерзявам светлите видения, да, дори майка ми спря да ме посещава и често минаваха седмици, преди да се появи отново при мен.

Тази страст стигна дотам, че хвърли сянка върху чистите спомени на детството и си припомнях първите си срещи с голото женско тяло съвсем иначе, голата конничка Ата сега беше вещица съблазнителка, да, тревожеше ме даже споменът за кристалното тяло на жената при чешмата, сякаш исках да помрача светлата му същност и да напълня прозрачността му с кална похот.

Най-много ме смущаваше усещането, че този нов „порочен“ екстаз беше по някакъв начин сроден с оня първоначален екстаз на чистото докосване до кристалния свят на чистото намерение, който бях изпитал тогава и който беше жив в мен, въпреки че този, новият, се опитваше да го засенчи, да го направи похот. Не беше тогава прието бащите да разговарят със синовете си за тези неща, особено ако ги възпитаваха сами. В домакинството ние с баща ми бяхме въвели стриктен ред, който се спазваше като че ли от само себе си, без никакви усилия, тъй като беше продиктуван не от някакви абстрактни правила, ами от нуждата.

За училището той ми имаше пълно доверие, подписваше машинално поредната шестица или петица в бележника ми, докато щедро ръсеше тройки и четворки по чертежите на учениците си. Оказа се, че в него е дремел способен педагог, за няколко години беше успял да се издигне до заместник-директор, докато вуйчо ми, с много по-дълъг стаж от него, си оставаше редови учител. В новата си функция баща ми беше по-зает от всякога.

Та не успя той тогава да ми каже това, което един баща трябва да каже на сина си, ако обществото го премълчава — че тези всичките работи са напълно нормални и общовалидни за възрастта ми и че те не трябва по никой начин да ме измъчват и травматизират, една система се развива по-бързо, друга по-бавно и липсата на синхрон не е изключено да доведе до аномалии, е, мозъкът ще израсне до хормоналния взрив, ще го тури под контрол, за да се уталожи реката на страстите и да се прибере в коритото на нормалната човешка функционалност.

Не се учудвай на формулировките ми — някои съм чел, други сам съм измислил, за да ускоря процеса на осъзнаването, за да намаля риска да бъда тласнат в друга посока, далеч от мен самия.

Та, повярвай ми, Адриана, моята малка братовчедка, с чистия си смях и детската си привързаност много ми помагаше да бъда пак дете с нея, да се чувствам всякога чист и прозрачен и да рисувам шума на морето.

Затова ми стана криво, когато вуйчо ми обяви, че през цялата пролетна ваканция всички заминават за Русе, оттам беше вуйна. На разходката преди заминаването — влакът им тръгваше следобед — Адриана намери на морския бряг красиво изваяно от морето камъче, все едно скулптура на Хенри Мур в миниатюрни размери, и ми го подари с думите:

— Виж, морето се учи да рисува от тебе!

Когато възразих, тя се засмя и ми каза, че е виждала в рисунките ми точно това камъче, понеже морето надничало в блокчето ми, видяло го и решило и то да го нарисува. После каза, че нищо, две седмици ще минат бързо и тя веднага ще се върне, за да можем да си дооткрием Острова на съкровищата, че има още много заровени съкровища, дето не сме се сетили да открием, нали?

— Обещал си ми да ме водиш на вълнолома. Освен ако не вземеш да се ожениш, докато ме няма! — каза изведнъж и замълча.

Понечих да се засмея, но тя, сериозна като никога, сложи пръст на устните ми.

— Това не е смешно, Ник. Въпреки че е много вероятно.

След това се обърна и тръгна бързо по алеята за града. Исках да я последвам, но ми хрумна, че ще й стане неприятно — толкова решително крачеше, без да се обръща, и се смаляваше, смаляваше, докато се скри зад дърветата. Без да се обърне.

Седнах на парапета и се загледах във вълните. Имаше нещо неумолимо, нещо властно и настойчиво в ритъма им, нещо подобно на съдба, сякаш във величествения си покой морето периодично и точно отмерваше спрялото време.

По-късно си спомних за това усещане, когато за пръв път видях меките часовници на Салвадор Дали, той ги беше откраднал от вълните. Идваха към мен и се връщаха, и не само вълните, заедно с тях идваше и се връщаше времето, идваше и се връщаше пространството, цялото мироздание пулсираше с ритъма на вечното движение и оставяше динамиката си като ненужна кожа по пясъка, осеян с миди, раковини и малки каменни скулптури.

Погледнах камъчето в ръката си и ми се стори, че то излъчва топлина, някаква особена топлина, не за осезаване, а за виждане. То и сега е тук, при мен, в моя малък музей, пълен с най-необходимото, един портрет, едно железничарско фенерче, едни излишни очила, една четка за рисуване и едно звънче… но за него — когато му дойде времето.

Животът ни се състои от дреболии и в тези дреболии е затворен неговият смисъл. Затова си имам дълбоко в себе си музей от няколко малки неща, в които са скрити вселени, и аз мога да отключвам тези вселени, и да влизам в тях, и да ги живея отново и отново, и да не съм сам. Защото тези вселени са населени с хора, които ме обичат и имат нужда от мен, както и аз от тях, и мога да общувам с тях, да се докосвам до тях, до техните светове и до световете на техните светове и да съм част от света, истинска негова част, и да не съм сам.

Да не съм сам, да не съм сам — повтаряха вълните, а на изток небето тъмнееше и се събираха облаците, сигурно щеше да вали. Да не съм сам. Ята от гларуси пълнеха пространството с крясъците си, с продраните си смехове, сякаш бързаха да се надсмеят на приближаващата буря, за да победят страха си от нея, морето се опитваше да ги надвика, вълните растяха, чернееха и глухо бучене се надигаше някъде в дълбочината им. Да не съм сам. Вятърът ме брулна изведнъж и остави по устните ми солена хладна влага откъм Крайморие — там вече валеше, брегът там не се виждаше, погълнат от завесата на облаците, пред която театрално се открояваше само малкото островче Болшевик.

Трябваше да се прибера час по-скоро, ако не исках бурята да ме застигне тук, на брега, затова мушнах блока и пастелите в чантата и тръгнах бързо по алеята.