Георги Б. Караджов
Звънчето (4)

4
Къпане на коне

Нужен беше месец или повече, за да избледнее това усещане и полека да се върна към реалността, в която споменът за необикновената нощ изгуби своята истинност и аз вече не бях в състояние да вярвам, че тя в действителност се беше случила. Нямаше с кого да го споделя, а дребните съпътстващи чудеса, като внезапното изцеление на зрението ми, лекарите нарекоха с някакво име, нещо от рода на спонтанна корекция на очната леща вследствие активиране на очния нерв, предопределено от растежа или нещо подобно, и всички се успокоиха, а чудото кротко се прибра в безличното чекмедже на една напълно реална диагноза, произнесена за по-голяма важност на латински.

Ще ти кажа — затова не ме е страх и от лекарите, от техните микрофони и камери, дето са ги набучили скришом навсякъде тука, за да научат тайната, нищо, че магнетофоните всичко записват, не пропускат те нито дума от това, което ти казвам, но каква полза? Нали, като го чуят, лекарите ще запишат в книжата ми това същото, дето го пишат и без да са чули нищо.

Че те вече отдавна са му сложили някакво име, нещо като маниакално депресивна шизофрения с халюцинативни симптоми, ще добавят още някоя учена дума отгоре, ще хлопнат папката и ще се успокоят. Имената успокояват. Затова нямам тайни от тях, какви тайни мога да имам, след като тайната за тях не е тайна, а само едно име, произнесено на латински.

Та от оня момент останах истински сам, не знам дали прогонената от циганката змеица отново ревниво ме беше сграбчила в прегръдките си и пиеше кръвта ми, във всеки случай самотата ми нямаше граници. Нито едно дете не играеше с мен, стига само да се доближех до групата им — и се разбягваха като от прокажен. В училище продължавах да седя сам на първия чин, нищо, че зрението ми се беше оправило, и макар че бях много добър ученик, никой даже не преписваше от мен. А и учителите, както ми се струваше, нито ме хвалеха, нито ме поощряваха, нито ме даваха за пример, както беше с другите отличници, просто изслушваха отговорите ми и като че с някаква досада механично ми пишеха шестиците. Без да ме погледнат. А може и така да ми се е струвало, може и да не съм видял правилно, нали по онова време гледах само в земята.

Единствен приятел ми остана Петето, той понякога се доближаваше до мен и ми разказваше за новите похождения на групата, но и той като че ли го правеше от съжаление, с голяма доза съчувствие, така че не го усещах равен. Като че ли бях пораснал в детското си тяло и това беше особена болест, та децата се страхуваха да не се заразят от нея.

Затова започнах да ходя често в циганската махала, загадката продължаваше да ме човърка, та се сприятелих с циганчетата. Те като че ли припознаха нещо свое в мен, защото ме възприемаха като равен с тях, тичахме, гонехме се, боричкахме се, изобщо при тях наваксвах детството си и то придоби вкуса на циганско детство. Тъгата ми и самотата ми ме напускаха, за да ме грабнат отново, когато стъпех на моста към дома.

Децата от махалата съвсем ме изолираха. Но ако преди това в тяхното отдръпване все пак се забелязваше някакво уважение, то сега те ми се надсмиваха отново и с презрение ми викаха „циганчето“, и не даваха да се доближа до тях.

Само Петето идваше понякога на нашето място край реката да си говорим, като гледаше да не го видят другите, и ме разпитваше за неща, вълнуващи детското му въображение, като вярно ли е, че повечето цигански деца си имат лули и пушат тайно откраднат от бащите си тютюн, или дали е вярно, че циганските момичета не носят под полите си гащи. Забелязах известна завист, която, изглежда, споделяше цялата група, за това, че аз единствен можех безпрепятствено да ходя там, без да бъда замерян с камъни, и да имам приятели, които можеха полуголи да яздят коне без седло, да пушат цигари и да ходят на училище, когато си поискат.

Но всичко това продължи само докато продължаваше и циганското лято. Когато листата опадаха от дърветата, когато задуха планинецът и във въздуха замириса на пушек и сняг, свърши и моето циганско лято.

Не, то свърши много по-рано, едно ярко събитие го преряза като с нож и ме остави завинаги от тази страна на моста.

Споменах вече, че почти всеки ден ходех да играя с децата на циганите, носех със себе си книги от задължителната за четене през лятото литература, понякога им четях там на глас и те се възхищаваха от това, как бързо свързвам буквите в думи, тъй като и по-големите измежду тях не можеха да четат гладко. В замяна на това те пък ме учеха на свои си цигански неща: да яздя, да къпя конете в реката, да мятам с прашка така, че винаги да уцелвам, да правя магии, не в оня ужасен смисъл, който се влага в тая дума — да се прави зло на хората, не, става въпрос за дребни детски магии, като да накараш някой да се спъне от разстояние, да отклониш гущер от пътя му, да направиш някое цвете да се развесели или да повехне, и така нататък.

Научих и няколко цигански думи, често влизах в къщата на Сали Ковача, с неговите деца май най-много си играех, понякога даже оставах да обядвам у тях и сърбах от пръстената паница лютивата циганска яхния, майката ме гледаше усмихнато и казваше:

— Туй Никодимчо мой циганче ши стани — а бащата се мръщеше на тези думи, припалваше глинената си лула и изпод черните му рунтави мустаци излизаха гъсти кълбета дим.

Макар да не ме одобряваше за приятел на синовете му, тъй като бях българин, той все пак ме допускаше понякога даже в ковачницата си и аз с възхита гледах как се бори с твърдото желязо и как го прави да омеква и да стане послушно в черните му ръце, как го опитомяваше, за да го поведе полека-лека към предмета, който искаше да направи от него.

По-късно този спомен ще нахлува с цялата си живост всеки път, когато усещах, че някой се опитва да ме изкриви, както на него му харесва, с нагряване и удари.

Спомням си, че понякога жалех желязото, като го гледах как се огъва със съскане като огнена змия под ударите, но нали най-накрая от него произлизаше нещо хубаво, нещо, което можехме да ползваме. А Сали умееше така да извърти чука, че да придаде на изделието елегантна извивка, все едно мандало ли работеше, просто резе ли, или ножици за подстригване на овцете, да, да, по онова време каракачаните все още отглеждаха своите стада по балкана според най-древни методи и традиции и ги стрижеха с цигански ножици, ками, ножове, даже простите подкови, които правеше, имаха тази особена извивка, която му беше като майсторски печат.

Това, че понякога ме допускаше да го гледам как работи, беше една от привилегиите, дадени ми в оная нощ, иначе Сали, суеверен като повечето цигани, не пускаше българи в ковачницата си, докато работи, да не развалели кадема. А клиенти българи той имаше, водеха коне за подковаване, заръчваха различни тенекеджийски услуги, които ковачът правеше по-бързо, по-евтино, а и много по-хубаво от тенекеджийската кооперация на чаршията. Често ме смущаваха любопитните погледи на някой познат, дошъл да му наточат ножовете или да му направят стойка за качето със зелето. Защото Сали нямаше оксижен, ама ги правеше тези работи по-здраво, отколкото ги сколасваха тенекеджиите с оксижена, по какъв точно начин — това беше тайна, а и краката на Стойката извити ще направи като лапите на дракон, а не изправени, както щяха да им ги направят в кооперацията.

Освен че ме изглеждаха с любопитство, познатите казваха при пръв удобен случай на баща ми къде са ме видели, и той беше започнал да ми подмята. Вечер след работа вземаше вестника, захапваше ябълка, докато майка ми сложи масата, и ме поглеждаше насмешливо:

— Пък нашият Никодим щял да става ковач. Пак са го видели при циганите. Какво го привличат толкова, не знам.

Майка ми плясваше с ръце и ме предупреждаваше да не ходя там, може да ме набият, да ми откраднат нещо, там има лоши деца, ще ме научат на лоши работи, сега трябва да не си губя времето, ами да си чета задължителните за ваканцията книги и веднага да отида да си измия ръцете със сапун и топла вода, да не донеса някакви болести. Баща ми вдигаше очи от вестника, заявяваше, че и да се мия, и да не се мия, все тая, вече съм се вмирисал на окадено, нали ще ставам циганин.

Това трябваше да бъде шега, баща ми знаеше много добре, че не може да ме помирише, тъй като цигарите, които пушеше, го окадяваха толкова силно, че около него самия се стоеше трудно. Цигарите бяха от марката „Арда“ или „Златна Арда“, както им беше цялото име, бяха евтини работнически цигари без филтър и димът от тях оставяше тежката си следа дълго по килими и дрехи. Затова татко пушеше само на двора или в кухнята, когато беше студено или валеше.

Той беше висшист, машинен инженер и по неясни за мен причини беше разпределен в нашия град в дървообработващия завод — по поддръжка и експлоатация на машините, с диплома като неговата можеше да се постигне много повече, сигурно му бяха предложили мястото временно и той се беше съгласил от любопитство, но тук той среща майка ми, харесват се, решават да се оженят и той останал — ето, вече повече от десет години. Вярно, че го водеха някакъв малък шеф в завода, нещо като технически директор, но от това едва ли му е било по-леко, тъй като работата му не го удовлетворяваше.

Когато бях малък и още можех да се катеря по раменете му, той много си играеше с мен и много ми приказваше, разказваше тъй увлекателно за най-различни чудновати машини, съществуващи само във въображението му, че и аз исках да стана като него машинен инженер, заедно си измисляхме подобни машини, например машина за пържене на филийки или машина за нарязване на ябълки, фантазирахме си и той беше на моя акъл, и не само си фантазирахме, но и правехме разни ненужни съоръжения като водна перка, която слагахме между два камъка в реката и свързвахме със старо велосипедно динамо и лампичка, която светваше, ей така, без батерии. Сега си мисля, че машините са били не само негов предмет, те са били в кръвта му и при други обстоятелства той щеше да бъде прочут конструктор изобретател.

Но обстоятелствата не бяха други, те бяха точно такива, каквито бяха, та изобретенията, с които се занимаваше по цели нощи, обслужваха неговите дървообработващи машини, усъвършенстваха ги, рационализираха действието им и му носеха премиални. Затова ми беше строго забранено да се доближавам до чертожната му маса в спалнята, където винаги се мъдреше поредният забоден с кабарчета чертеж на някакво още несъществуващо в природата приспособление.

И все пак, изглежда, парите не са достигали, защото майка ми и баща ми често се караха за пари. Вероятно парите са били по-скоро повод, баща ми не можеше да й прости, че заради хубостта й се е заврял в това затънтено място, където няма нищо, и даже къщата, в която живеехме, не е тяхна, а на баба ми, нейната майка.

Всъщност във времето, за което разказвам, баба ми вече я нямаше, беше я блъснал един камион, и не тука, а в Бургас, където беше отишла да гледа бебето на вуйчо. Преди това тя гледаше мен, но когато бях на седем и тръгнах на училище, се роди братовчедка ми Адриана и половин година по-късно баба се премести в Бургас, за да може вуйна ми да тръгне на работа.

И ето, че две години след това, през пролетта на тази паметна година, дойде телеграма, която накара майка ми да изпищи и да се хване за сърцето, а баща ми да повтаря като автомат:

— Чакай сега, чакай, успокой се, трябва да се провери, може да е станала грешка…

Грешка не беше станала, защото на другия ден не ходих на училище, ами заминахме за Бургас и майка ми плачеше през цялото време, и беше цялата подпухнала във влака, а на гарата ни посрещна вуйчо, и той в черно, отслабнал и брадясал, прегърнаха се и заплакаха, а баща ми палеше цигара от цигара и ръцете му трепереха, а баба лежеше в един сандък съвсем неподвижна и ми се струваше, че се преструва и с мъка се сдържа да не се разсмее, да не скочи и да не ни каже, че се е пошегувала. А после я вдигнаха и я изнесоха да я заравят на гробищата, аз бях голям и знаех, че така ще стане, но не ме пуснаха да ида с тях, ами останах със сестрата на вуйна, нейните деца Владко и Мариана и моята братовчедка Адриана, която беше много пораснала и много неща разбираше, но не разбираше къде бяха отишли всичките хора, тичаше из празните стаи и все викаше „баби, баби“, и не трябваше да й се казва, че баба е умряла и трябва да се зарови в земята, а това само ние си го знаехме, които бяхме големи. А на мене сърцето ми се обръщаше, като го чувах това „баби, баби“, и много ми беше мъчно, че много си я обичах баба, дето щеше да си се върне при мен, като поотрасне Адриана, обаче не трябваше да плача, за да не разбере тя, и трябваше да се смея и да си играя с нея и с Владко, и Мариана, защото вече бях голям и разбирах.

И после, когато мама и вуйчо ходеха да оправят наследството по разни адвокати и останахме една седмица, през цялото време Адриана ходеше по стаите и търсеше „баби“, а вуйна й казваше:

— Няма я баби, миличко, баби замина при дядо ти.

А дядо беше заминал за там още преди да се родя, тъй че и аз не го помня — бил един от първите кооператори и имал техническо образование, та работел в стопанството като механизатор и при някаква нова технология, май за стригане на овце, го убива токът. И даже пенсия не му платили, защото го изкарали, че не е спазил техниката за безопасност, по този повод татко разправяше, че у нас умрелият винаги излиза виновен.

Но това всичкото ми е било разказвано, не го помня лично. Помня магията на предпролетния морски град и как тичахме до насита в морската градина опиянени от морския въздух, и трябваше да имаме шалове, защото от морето духаше, а Адриана пищеше от удоволствие и тичаше след нас, а леля Ветка, сестрата на вуйна, ни се караше и викаше:

— По-полека, по-полека, малка е още, да не падне!

И се смеехме на думите, дето ги приказваше Адриана, малките деца нали не могат да казват всички думи правилно, ами много смешно ги казват, но сега не мога да си спомня нито една от тези смешки, спомням си само, че смехът беше през плач, защото много ми беше мъчно за баба, за нея си мислех през цялото време и си спомнях толкова хубави работи, тя беше моето ранно детство, прясно набраните ягоди за закуска, приказката след вечеря, всичко онова, което може да се нарече опора на безгрижието, и аз дотогава знаех, стане ли моята братовчедка на пет, тръгне ли на забавачка, баба пак ще се върне при нас и заедно с нея ще се върне моето предучилищно детство.

Имах си и други баба и дядо — и двамата живи, но тях виждах много рядко, защото живееха много далече от нас, гледаха животни и не можеха да ги оставят за дълго време. И сега ги видях за погребението, но това не се смята, тогава има много хора и всеки те целува и казва „Бог да прости“, и те си заминаха с рейса още същия ден, че животните и градината не могат да чакат. Предложили на татко да ме вземат за малко при тях, докато свършат наследствените истории, но татко не се съгласил, защото искал да тръгнем веднага, след като свършим, за Сестрицино, че и него го чакат в завода, и аз да не изпускам повече от училището.

Тези баба и дядо живееха в едно сливенско село в Балкана и по Коледа изпращаха колети с разни вкусни неща за ядене, собствено производство — луканки, кървавици, сланина, сиренце, вкусен домашен мед и непременно по някоя книжка за мен.

А аз донякъде бях доволен, че останах, не че не ми се ходеше в тяхното село, но много ми беше харесало тук, в градината, с моята братовчедка, когато зеленината се събуждаше за пролет, и като че тогава за пръв път усетих силата на морето, още неосъзната и неназовима, но по някакъв начин, свойствен на нея самата, вече разтърсила моите детски възприятия, вълните сякаш измиваха скръбта от загубата и всяка друга скръб и създаваха странна хармония и завършеност в душата ми, които впоследствие сравнявах само с преживяването ми на чешмата в „Хлебодар“ няколко месеца след тези събития.

Както и да е, седмицата изтече, не зная какво са правили с наследствените въпроси, но изпращането не беше толкова сърдечно като посрещането, вуйчо мълчеше на гарата, мълчеше и татко, гледаше настрани и всеки си пушеше цигарите. Говореше майка ми и за двамата, бършеше сълзи, разправяше, че трябва да се осъди шофьорът на самосвала, който беше изпратил баба ми на оня свят, като излизала от хлебарницата, че сигурно този простак е бил пиян, че трябва за всичко да си плати, да отиде в затвора и такива разни, които и с тогавашния си детски акъл разбирах, че са по-скоро да се говори за нещо друго, а не за това, което си мислеха всички и заради което баща ми и вуйчо пушеха и не се гледаха чак докато стрелочникът изсвири със свирката, баща ми хвърли недопушената цигара, влезе при нас в купето и влакът потегли, все още пълен с морски въздух.

Не зная оттогава ли започнаха да се обтягат отношенията между моите родители, или това е била само поредната крачка към неумолимото, но все по-често вечер след поредния разговор майка ми хлипаше на леглото в спалнята, а баща ми пушеше нервно в кухнята и гледаше с празен поглед вестника си. На следващата сутрин на закуска двамата сякаш отново бяха започнали да се понасят, шегуваха се, смееха се, даже излизаха заедно за работа — той към своите машини, а тя — към килимарския си цех, където по осем часа на ден си вадеше очите и трошеше пръстите, както обичаше да се изразява, пред вертикалния стан, само и само аз да имам щастливо детство.

Като гледах моите приятелчета циганчета, които невинаги имаха какво да ядат, веселбите и плачовете като нощ и ден отмерваха живота им, нерадостното бъдеще на хора извън обществото и неговите възможности като сянка на граблива птица висеше над тях, но искаха ли да бъдат безгрижни и щастливи, бяха, и то в много по-голяма степен от нас, осигурените. Идва ми на ум — едно малко мургаво дяволче, Али се казваше, пълен сирак, ще яде само когато му дадат и каквото му дадат, спи, където свари, облича захвърлени от другите дрехи, а усмивката не слизаше от лицето му и като завика:

— Али, Али, играй, Али! — и задумка по голото си черно коремче като по барабанче, не знаеш къде да се денеш от смях.

А по онова време царуваше диалектическият материализъм, който постановяваше, че щастието и безгрижието се обуславят от степента на нахраненост и осигуреност! А нима не беше тъкмо тази веселост, това безгрижие и жажда за свобода, което ме привличаше в това пъстро общество мене, сития и осигурения? А ако можех поне веднъж да остана и вечер, когато лумваха огньовете, писваха зурните и заудряха дайретата, звуци, които понякога достигаха и до моя прозорец, услужливо донесени от вятъра, но затова не можеше и да се мечтае.

Баща ми ставаше все по-строг на тази тема, всяка вечер подхващаше, че му е дошло до гуша да му се подхилкват и да му подмятат за мен разни мазници, и как смятам да я карам по-нататък. Край на циганската махала, край на циганското лято. Но аз продължавах да ходя за час-два тайно, колкото да поиграем някоя от буйните цигански игри, идещи от древността, челик например децата на българите също бяха играли някога, както и колело от бъчва бяха карали — с карачка — специално приспособление от дебела тел, каквито Сали правеше за всички желаещи, или ей така — да поскитаме край сухата чешма, да се опитаме да омагьосаме я цвете, я гущер и да се посмеем, като видим как внезапно вцепененото влечуго безпомощно върти очите си на всички посоки.

И имаше Сали Ковача една дъщеря Ата, и беше тази Ата по-голяма от мен, на тринайсет или четиринайсет години, а в тялото вече същинска девойка, с остри и прави гърди, които пробиваха с тъмните си зърна блузата й, и с тънки и дълги пъргави крака, петите на които почти не оставяха следи в пепелта.

Рядко играеше тя с нас, тъй като вече беше започнала да помага вкъщи, месеше хляб, носеше вода от близката улична чешма, тъй като в махалата повечето водопроводи бяха повредени, имаше и летни режими на водата, а на Сали му трябваше постоянно вода за неговите ковашки работи.

Много от връстничките й бяха вече продадени за булки, какъвто е обичаят при циганите, или поне спазарени вече, което значеше, че си имат годеници. И ако баща й нямаше толкова алъш-вериш с българи и не си беше наумил да я задоми не по циганските закони, отдавна да беше взел добри пари за нея и тя да беше минала под венчило. Но не, Ата продължаваше да живее късното си циганско детство, надбягваше се с нас, боричкаше се като момче, когато имаше време, яздеше като мъж, макар да ни подлудяваше всички с огъня на черните си очи. А можеше тя тъй да те погледне, че да те направи прозрачен с погледа си, целия да те прозре и оттатък като с рентген, нищо скрито не оставаше от този поглед, блестящ и палещ, и сърцето ми забиваше в гърлото, задавяше ме, та не можех да кажа нито дума, ами се чудех накъде да гледам и как да скрия внезапната топлина, пламнала по бузите ми.

И ето, че един ден, като се появих в двора на ковача, заварих само Ата. Другите бяха отишли за риба на езерото. Момичето тъкмо извеждаше единия от двата коня от бараката, приспособена за конюшня, като ме видя, опали ме с тъмния си поглед (сигурно ще стане магьосница — помислих си в този миг) и каза:

— Димо, хайде да къпем конете!

Подчиних се, помогнах й да сложи поводите на коня, а после и на другия.

— Искаш ли седло? — попита ме усмихната.

— Както яздиш ти — казах и веднага съжалих, със седло беше по-сигурно. Вярно, че ме бяха учили да яздя като тях, седнал направо върху гладкия гръб на коня и държащ се за гривата му, но сега щяхме да яздим до реката, а пътят до там беше доста стръмен. Ата заведе коня до едно старо буре на двора, докато се кача на гърба му от бурето, го придържаше за поводите до сами муцуната му, като му приказваше нещо успокоително. Сграбчих поводите, които ми подаде тя, и залегнах в гъстата грива, натискайки с краката си колкото мога животното, и не видях, а само усетих как моята водачка се метна на своя кон като момче и извика:

Напред!

Конят й весело изскочи на улицата, удари с копита и се понесе така, както само циганските коне могат да тичат. След него препусна и моят кон, сякаш на гърба му нямаше ездач, стисках юздите пред себе си заровил нос в гривата му, и се молех да не ме хвърли, да не се изпързалям от гърба му, да не се хлъзна от потта, с която целият се бях покрил. По едно време конят намали ход и аз се осмелих да вдигна глава и да видя моята амазонка, която заради мен беше пообуздала волния бяг на коня си и сега, гордо изправена, режеше въздуха с гърдите си, а пъстрата й рокля диплеше поли по гърба на животното. Отметнала глава назад, оставила гъстите си черни коси на игрите на вятъра, тя, стори ми се, приемаше с притворените си очи и с високото си чело някакви особени ласки от въздуха, опиваше се от нежната му невидима длан. Тялото й, младо и гъвкаво, се сливаше с коня, с неговия тържествен ход, сякаш двамата бяха едно същество, по-красиво и по-хармонично от съставките му, сякаш пред очите ми оживяваше митическият кентавър.

И си помислих, че тази смугла красавица обира от небето неговия нектар и вече е могъща магьосница, повелителка на въздуха. Дали беше виждала тя кристалните същества, беше ли общувала с тях, подозираше ли за тяхното съществуване? Щеше ли да ми повярва, ако й разкажех?

Конете вече слизаха надолу към вира и започваха да предат с уши от предчувствието за прохладното удоволствие. Дръпнах поводите и бързо се смъкнах на твърдата земя, бях целият потен. Блесна забранената плът на гладкото й бедро и в следващия миг тя също стоеше до мен весело възбудена от ездата, и очите й се смееха. Конете се наведоха до водата и жадно започнаха да пият. Ата се приближи и хвана ръката ми, очите й продължаваха да се смеят, а мене ме облада внезапно непозната силна тръпка, сякаш изведнъж ме беше втресло.

— Я как си се изпотил — каза Ата, — хайде да се окъпем!

Вдигнах безпомощно очи към нея, а тя се засмя:

— Страх ли те е? Или не можеш да плуваш?

Можех да плувам, но как така изведнъж — и — пред момиче… Мислите ми трескаво се блъскаха в главата, а сърцето лудо чукаше в гърлото и не можех да промълвя нито дума.

А моята амазонка отстъпи крачка и с едно само движение смъкна на тревата пъстрата си рокля и остана съвсем гола. Знаех, че не е редно, че трябва да се обърна, че е неприлично да я гледам така, но просто не можех да помръдна от мястото си, нито да сведа поглед, гледах, гледах, гледах като омагьосан твърдите й остри гърди с щръкнали напред тъмни зърна, стегнатия гладък корем с тъмното триъгълно островче под него, стройните гладки бедра. Тя се полюбува на тялото си, на слънчевата ласка и на моето объркване и каза тихо:

— Хайде, хайде, не се зазяпвай. Хвърляй дрехите и идвай във водата!

Обърна се и се плъзна безшумно и без никакви пръски във водата, все едно че влизаше в собствената си кожа, водата ласкаво обгърна стройното й тяло, стегнатото мургаво задниче, изящната извивка на гърба, нежните рамене. След секунда тялото й отново изплува над водата и ръцете й се размахаха в плуване. Много бързо стигна до отсрещния бряг, обърна се по гръб и заплува към мен със затворени очи, щедро блестяща със забранените си прелести на слънцето.

Едва сега успях да се откъсна от магията, която беше залепила погледа ми в нея, и да отрия от челото си полепналите в бликналата пот коси. Какво да направя? Свалих неловко ризата си и веднага я облякох пак. После все пак я съблякох и започнах бавно да разкопчавам панталоните си, молейки се наум гащите ми отдолу да са чисти. А моята смугла приятелка играеше във вира с водата не по-зле от рибите, сякаш и водата, както и въздухът беше неин свят, свят, на който тя беше волна жителка.

Не че не бях виждал дотогава гола жена, бяхме ходили по-рано с групата на Спиро тайно да гледаме кооператорките, които се къпеха в реката през обедната почивка, но онова не беше вълнуващо, освен единствено с вълнението на забраненото, по-скоро беше смешно и задоволяваше само най-обикновеното детско любопитство, макар че след това някои от по-големите се усамотяваха в храстите да правят работи, които не бива да се правят. Може да съм бил малък, но наклякалите като патки във вира жени, които се пръскаха една друга или мажеха косите си със сапун или хума, бяха много далече от всякаква еротична, че и естетична представа за мен. А и те не знаеха, че ги гледам. А това момиче тук знаеше много добре. То беше голо тук заради мен.

Гащите ми бяха чисти, но ме досрамя да ги сваля и влязох в реката с тях. Водата се оказа много по-студена, отколкото очаквах, загрятото ми тяло настръхна и се покри с малки пъпчици, Ата ме посрещна с пръскане и смях. Влезе вода в очите ми, засмях се и аз. После детското, момчешкото в нас надделя и ние започнахме да се гоним, да се пръскаме, да пляскаме с ръце и да подскачаме, докато водата около нас закипя. Конете, дето щяхме да ги къпем, се смълчаха на брега и ни гледаха кротко.

Като се налудувахме до насита, Ата изскочи навън, метна се, както си беше гола, на своя кон, хвана поводите на другия и ги подкара към водата. Колко беше красива тя върху коня, цяла сякаш в дреха от изпълнени със слънце капчици, с дръзката усмивка на самодива. После скочи във водата и издигна стълб от воден прах и пръски около себе си. Пръскахме с ръце конете, търкахме ги с длани, а те пръхтяха и процвилваха от удоволствие. Сетне Ата ги изведе на брега и ги завърза за едно дърво. Стоеше и ме чакаше, като сваляше с ръка водните капки от гърдите си, от раменете си, от бедрата си, стори ми се, че се надига на пръсти и се любува сама на тялото си. А беше наистина прекрасна.

Излязох на брега със сведен надолу поглед, чудех се как да изцедя мокрите гащи, за да обуя панталона си, колко ли време беше нужно на слънцето, за да ни изсуши.

— Погледни ме! — изведнъж тихо и строго каза Ата и аз не можех да не се подчиня. Нещо ме жегна — споменът за кратките заповеди на старата циганка в оная нощ.

— Виж! Хубава ли съм? — питаше девойката повече мислено, отколкото на глас.

— Хубава — прошепнах задавено, — много си хубава. Цялата си… — и като търсех най-силната дума, неочаквано и за себе си изтърсих — златна.

Смутих се от неудачното определение, но тя, изглежда, се изненада приятно и започна тихо да рецитира:

— Ато, Ато, мое злато, мое хубаво момиче… Знаеш ли какво е това? Това е стихотворение от циганския поет Усин Керим.

Не знаех, че има поет циганин, но веднага си казах, че това той е написал за моята Ата, не може да е за някоя друга.

— Ела! — чух задавения й от вълнение глух глас. — Ела тук. Аз съм. Аз съм истинска. Съвсем истинска съм. Можеш да ме пипнеш.

Приближих се омагьосан с наведена глава, а тя хвана ръката ми и я прокара по твърдите си гърди, които като че ме опариха с връхчетата на щръкналите си зърна, после я поведе надолу по корема и я спря на топлия пулсиращ триъгълник от косъмчета между бедрата си. Сякаш огън се разля по цялото ми тяло, издигна се бързо в главата ми и ми се стори, че ей сега, в тоя момент ще припадна и ще се свлека в краката й. А тя само след миг, като че стресната от нещо, пусна ръката ми, бързо се дръпна и бързо намъкна роклята си през главата.

— Хайде, хайде — каза ми, — това е за хубаво. Аз съм циганка. А като си хващал циганка, това е за късмет, така да знаеш, за късмет и щастие!

И се метна на коня си. Търпеливо ме почака, докато закопчея панталона и ризката и се изкача на един пън, а оттам и на моя кон и да се хвана здраво за юздите му. Яздехме бавно и мълчаливо един до друг и объркването ми постепенно отстъпваше място на някаква радост и необяснима гордост, сякаш за един миг бях пораснал и бях надникнал в тайните на мъжете. Та нали бях съзерцавал тялото на амазонка, разкрито само за мен, бях държал в ръка забранения плод — изплашено влажно животинче с тупкащо сърце. Имаше в това чувство и от изгарящата вина, и от срама, но и от вечното блаженство, което познавах от целувката на кристалната жена — не омерзеност, не, напротив, пречистване и светлина.

Ето, че пак се опитвам с думи да назова чувство, и ето, че пак не успявам. Често след това съм се връщал мислено в този паметен летен следобед и ми се е струвало, че идеализирам усещанията си, моята първа среща със света на плътта, първото пробуждане на мъжа в детето, което бях, често не вярвах да съм чул от циганката точно тези думи на точно такъв правилен български език, макар че Ата беше много по-образована от връстничките си в махалата, ходеше редовно на училище, четеше много, знаеше, че има и цигански поети, и сигурно мечтаеше за по-добра съдба извън обичайното си обкръжение.

Обичаше много да разказва странни цигански приказки и предания, които беше научила още от прабаба си, и ето че, докато яздехме бавно назад, тя започна да ми разказва някаква приказка, но аз, потънал в свои мисли, я чувах като през мъгла.

— … хубава била тя — разказваше напевно момичето, — много хубава, като ходела на извора за вода, звездите слизали да я погледат, като се къпела в реката, луната почервенявала от срам, че не е толкова хубава като нея, и ето, веднъж дошъл дюлгерин от далечни земи, и той млад бил и хубав като изгрев над клисурата…

Ако можех да се похваля на Спиро, мислех си аз, сигурно щеше да ми завижда, сега аз се чувствах по-голям и по-силен от него, нали се бях докоснал до нещо забранено и голямо, желано и тайнствено, каквото другите деца само можеха да мечтаят.

— … и се влюбила красавицата в дюлгера, тайно ходела да го гледа как вдига големите камъни и леко ги полага един върху друг, за да изгради манастирските зидове, и полека-лека мястото, макар да е езическо и циганско, изпълвало се с божия благословия, освобождавало се и освещавало от безкористния труд на мъжете, а циганката стояла тайно зад дървото и гледала, гледала, очите й щели да изтекат от гледане, защото кога една циганка е влюбена, за любовта си тя не жали и живота си…

В мислите ми изгря кристалната жена, ето, и тя беше млада, красива и гола. Но как различна беше голотата й от тази на Ата, тъй недосегаема и светла, сякаш слънцето я беше изпратило, друг огън събуждаше тя и на друго място в душата тлееше той — много, много дълбоко. И все пак нещо ги свързваше двете, някакъв невидим мост — от фин кристал, като дух, като идея, идеята за женственост. Тогава не знаех как да го нарека. И сега не зная. Но сега знам, че не трябва да се опитвам да го наричам, за да не ми се изплъзне, защото и то се плаши от думите.

— … понеже на белия българин най-важното му — работата, за работата си той и здравето си ще жертва, и живота си на карта ще постави, и любовта ще отмине, само и само да върви работата му, да направи нещо и да го остави след себе си, та чрез него чак като умре, тогава да почне да живее, а за какво му е този живот тогава? — говорела старата циганка и се къпела в треви, по роса брани, на Еньовден събирани, от земята изтръгвани, от кърмилницата, от небето поръсвани, от живот даващото и в злокобна нощ с тъмни думи наричани, но не успяла да ожесточи сърцето й, защото на циганката любовта й е всичкото и всичко останало няма смисъл, ще го жертва тя с радост и живота си даже ще хвърли на жаравата заради едната любов само…

Гледах я право в очите, унесени в онова древно време, за което разказваше, сякаш го гледаше оттук, и ме беше страх от тъмната им сила и необятна дълбочина, сякаш можех да потъна и да се удавя в тях, и сякаш се давех, давех ли се? — и протягах ръце, да се заловя за миглите й, дълги и извити, за да се върна пак в слънчевия свят, да се отърся от омаята, в която потъвах все по-дълбоко и по-дълбоко.

— … и му носела ядене по пладне, а той й се любувал и пиел с очи красотата й и любов, силна като нейната, го обзела, и зад зидовете на вдигнатия вече манастир на поляната край реката кършил снагата й, пиел от устните й забрава, хапел гърдите й и се насладил на огъня й, а чешмата, дето я зидали денем пред вратите на манастира, всяка нощ падала, там мястото било проклето, циганско място, там преди много време в древността ревнив циганин намушкал с нож невярната си жена и кръвта потекла в земята, и не давала кръвта чешма да се направи там, дето е изтекла, да пият от нея хората, затова падала и чешмата, денем я градят, нощем кръвта я събаря, и рекъл най-старият от зидарите, оброк трябва тука, сянка трябва да се вгради, сянка на най-скъпото да се вгради в зида, за да държи, и която булка най-рано дойде утре, нейната сянка ще вземем и ще я зазидаме в темела…

Сякаш предусещах, че това е апогеят на моето циганско лято, че завинаги се разделям с него, че времето ще ме откъсне, не само мен, от гордото и свободно племе, но и него самото ще откъсне от гордостта и свободата му, ще се подиграе с него, като отнеме загадката и магията и направи живота му само суров, тежък, беден и недостоен, ще му отнеме честта и силата, която му е била дадена, да оцелее, и от която и аз бях глътнал глътчица.

— … скочил върху сянката й, както стройно се е проточила в тревата, измерил с канапа и скъсал канапа със зъби, а после хвърлили тоя канап в темела и почнали отново, и зидът станал, и колкото по-здрава ставала чешмата, толкова по-болна ставала циганката, сякаш камъните отгоре й тежали, а не на връвта, и като сложили чучурите и шурнал живот с водата, тозчас младата циганка издъхнала, жадна издъхнала, с напукани устни…

Гледах яздещото до мен момиче, гордо изправено на коня, и ми се струваше, че всичко в нея напира напред, високото й чело, изпъкналите й гърди, сякаш тялото нямаше търпение да изскочи, да разкъса мига и да политне към живота, към радостта да сме тук, да сме живи, да съществуваме под лъчите на лятното слънце, и това желание, тази жажда за щастие бяха така жилави, както бяха жилави гърбовете на конете под нас, ритмично и здраво удрящи земята с копитата си.

— … но Бог се разгневил, не искал той невинна жертва да подпира човешкия градеж, а молитви към него да го огласяват, и ето, че в една нощ манастирът рухнал, като да не е бил, с църквата заедно, с камбаните, с иконите и със светците по стените, потънал в земята и на мястото, където е бил, станало езеро, а чешмата останала за назидание, да знаят хората за гнева му и да помнят, и да има къде да седне по месечина душата на бедната…

Изведнъж се вслушах в приказката, нещо познато мина като светкавица през ума ми, но какво точно, не успях да уловя, тогава още не знаех, но започнах да усещам, че нещата винаги се повтарят и в това е тяхната неповторимост, и винаги се отразяват в нас посвоему, и чутото и прочетеното идва да ни подготви за чудото на преживяването, за да имаме някаква опора, когато дойде то, за да не се откъснем от себе си. Знам, че е невъзможно тези мисли тогава да са се родили в главата на едно невръстно дете, но знам също, че мислите не се появяват току-така от нищото, те си имат свои семена, веднъж посети, те покълват, избуяват и когато жънем узрялото жито, ние си спомняме с благодарност за сеитбата, така мислите бяха засети в мен и когато бях вече в състояние да ги осъзная и донякъде разбера, то аз неизбежно щях да ги отнеса към момента на тяхното засяване. Исках да попитам нещо, някаква наченка на въпрос се раждаше в главата ми, но не успяваше да се оформи, за да бъде изречена, нещо не си спомнях, нещо не бях разбрал в странната циганска приказка, но беше късно.

Бяхме вече пред къщата на ковача. Повдигнах глава и замръзнах. Срещу мургавия ковач с лулата стоеше баща ми и нещо му обясняваше. Веднага си помислих, че е дошъл заради мене, но когато той вдигна очи и ме видя, изненада се не по-малко от мене. Ярост блесна в погледа му, той се приближи и без да каже нито дума, с един удар ме свали от коня. Паднах в праха и захълцах от болка и унижение.

Казвах ти да не идваш тук — процеди през зъби той, — ако още веднъж, ако само още веднъж… ще те убия!

Удивлението ми надви срама — такъв не познавах баща си. След това той се обърна към Сали и, като че нищо не е било, продължи разговора си с него. Показваше му някакъв чертеж, явно беше дошъл по работа. Напоследък много се беше изнервил, нямаше кой да му изпълни някакъв детайл за рационализация, не можеше да вземе някакви пари навреме, караха се с майка ми за някакви заеми, явно беше допрял до ковача и се надяваше той да му направи детайла.

Ата, свела поглед, заведе конете до конюшнята, като бързо и тъжно ме погледна.

Тогава я видях за последен път. Или… След много години… Всъщност, да, за последен. Баща ми си свърши работата и като че ли между другото каза:

— Виж сега, Сали, още една молба — този е моят. Видиш ли го тука, да го гониш, да го биеш и гониш, че да не ме прави за смях в града.

— Той твой син? — вдигна учуден вежди ковачът. — Той добър момче, не лош момче. Пък ти бъди раат, аз ше гона, ше бия, човек да стане.

Беше ме похвалил, но знаех, че не се шегува. Всеки да си знае чергата, тъй казваше той, тъй се беше научил и отсичаше тежко, като да удряше с големия ковашки чук. Цял живот. И така трябваше да продължава и след това. За да има ред. Сурово, но и бащински загрижено ме погледна старият циганин и знаех, че е за последно.

И ми стана ясно, че един цял период от живота ми, може би даже детството, беше безвъзвратно зад мен, свърши с един замах и ме остави сам. В самотата. Един живот самота. Сякаш грабнаха от ръцете ми с труд намерено съкровище, до което само се бях докоснал.

Тъй или иначе всичко се правеше за мое добро и го знаех още тогава. Баща ми вървеше стиснал устни напред, а аз хлипах след него. Искаше ми се, като се разделям с този свят, за последен път да зърна чешмата, но не стана така, онази тържествена ритуална раздяла, каквато си представях, се сбръчка и съсухри до размера на един шамар, който ме свали от коня и завинаги ми отне способността да яздя.

Вървях и подсмърчах, и си мислех, че мразя баща си за това, което ми беше направил, и знаех, че не го мразя, защото го беше направил за мое добро. Живял в сурови времена, той се опитваше да ми внуши не толкова послушание, отколкото предпазливост и боязън. Защото беше видял как изчезват безследно безстрашните и непредпазливите и преди, и след това, и още по-късно. И искаше да ме запази.