Георги Б. Караджов
Звънчето (8)

8
Думите

Така започна нашето необикновено пътешествие, изпълнено с чудесни открития, видения и думи. Отново и отново разтваряхме учудени очи, за да възприемем един нов неподозиран град, град, който дотогава мислех, че познавам.

Всичко беше наше, всичко беше за нас сега и тук, за да ни омагьоса и вкара в чудото, морето се оказа главното вълшебство, слушахме ритъма на неповторимите му вълни и се опитвахме да дишаме в унисон с него, четяхме знаците, които изобразяваше то с пяната си по пясъка, и ги тълкувахме като тайнствени послания, подарявахме си стръмните траектории на полетите на гларусите, мелодията на перата им, графичните извивки на острите им писъци. Безкрайното, вечното, огромното беше тук пред нас и за нас, беше наше, цялото увенчано с подводни треви, и призивността на движението му преливаше силата си в нас. Онова, което наричаме море. И то говореше с нас, разкриваше ни дълбоките си тайни, викаше ни в дързостта си.

А може би това беше нашата близост, изгарящата възможност да докоснеш ръката й, да усетиш дъха й по устните си. Когато диша своята поезия и превръща обикновените думи, които изговаря, в загадъчни магически послания от вечността, в ритуални знаци на безсмъртието.

Странно е, че никога не се запитах това любов ли е, обичах ли я, бях ли влюбен. Навярно. Но онова, което изпитвах тогава, беше по-силно, по-голямо и по-истинско от тези изтъркани понятия, които от прекалена употреба са се съгласили да означават какво ли не, докато станат просто парцали за чистене на мръсни обувки.

То беше съвместност, странна заедност на двама, всеки от които е част от другия, допълва го, завършва го и едновременно с това е най-пълно себе си, повече, отколкото когато е сам, истински до невъзможност.

Думите не могат да помогнат на тази връзка, не изграждат този истински разговор, но не му и пречат. Те не са мостовете, както е обикновено при всяка комуникация, те са онези, които се разхождат по моста, радват му се, любуват се на фантастичните пейзажи, които се разкриват от него. Погледите, за които също се казва, че говорели повече от думите, също не бяха посредници на този необикновен разговор, а само негово потвърждение, от каквото едва ли имаше нужда.

Разбира се, да потъваш в очите й, призивно кафяви, в които се виждаш целият заедно с морето зад теб и заедно с морето в теб, и да я примамваш да потъне и тя в очите ти, беше толкова замайващо, до невъзможност. Точно защото там някъде, в дълбочината, ние се срещахме по-истински от истински и си казвахме онова, което не можеше да се каже с думи, мисли, звуци, образи и което ни правеше светли и чисти, да, което опрозрачняваше нашата същност почти до кристалната, да, там някъде ние се стопявахме и се сливахме с прекрасното първоначално намерение.

Градът блестеше от радост под стъпките ни, великолепен в щастието си да ни има върху тротоарите си, неочаквано нов и изненадващ, горящ от желание да бъде открит от нас и разгадан, и, о, колко вълнуващо богати и изпълнени със смисъл бяха загадките му, колко дълбоки и мъдри бяха нашите невероятни открития, сякаш ние го измисляхме такъв, какъвто ни се искаше да бъде, и го сътворявахме с погледите си, гарата, пристанището — нашите любими убежища — там беше целият свят и този свят се беше спрял, за да ни погледа, тъй като беше осъзнал, че той е наша прекрасна фантазия и мечта и че ние сме, които го създаваме така голям и така красив.

Да, ние се надсмивахме на думите или милосърдно ги утешавахме, тъй като ни беше мъчно за тяхната безпомощност.

— Как ще преведеш поезията — говореше моята водачка със съжаление, — не можеш да преведеш поезията, не само дето не можеш да я преведеш на друг език, ами и на своя собствен не можеш да я преведеш. Ето, когато казвам „море“ и това е дълбока същностна характеристика (ама че ръбести думи!), и е демонстрация на безкрайността на душата ми, и древният й ритъм, и загадките в дълбочината й, и онова, което ни пленява и ни прави хора, и прадревната родина в страната на рибите, мидите и коралите и още много, много, но аз казвам на всичко това, задъхана от възторг, „море“ и го написвам море на книга, и ето, някой дойде и вземе книгата и чете море, и си казва — да, ето, това е много вода на едно място, отбелязана със синьо на географските карти, и онова място, дето се мажем с крем, да не изгорим през август — и какво, срещнали ли сме се с този някой, разговаряли ли сме с него, разбрали ли сме се? Но как да го напишеш и да започнеш да го обясняваш, като всяка дума от обясненията е също извор на недоразумения, за всеки един различна? И всяко обяснение убива онова, което обяснява, вместо да го направи разбираемо. И как да ги накараш да зърнат поне за миг всичката тази красота, която тъпчат с краката си като слепци, без да я забелязват, като не можеш да преведеш и една-едничка дума на техния език, уж еднакъв с твоя?

Да, ние също използвахме думи, разбира се, че използвахме, но това бяха други думи, думи от нашия език, думи, които ни свързваха, думи особени, думи, в които можехме да потънем, думи, на които можехме да полетим. Думата „полет“ съдържаше в себе си траекторията и удара на крилото на гларуса, извисяването и звънката свежест на въздушния коридор, тя се спускаше до мечтата и се издигаше до желанието. Моята чудна поетеса непрекъснато откриваше нови думи, нови звукосъчетания, нови ритми, нови рими, както на палитрата се смесват боите, за да заблести един нов нюанс. Ако съумееш да създадеш мелодия, ако думите наредят пъстрите си звуци в музика, тогава преводът им ще е по-лек, защото музиката, казваше тя, е един етаж по-долу, а там е по-ясно.

И аз се учех да рисувам нейните думи, рисувах раждането на стиха в изгрева на нейната трептяща мисъл, рисувах го на хартията или направо върху пясъка, защото пясъкът е по-вечен от всяко платно.

Говорехме на морето и то ни слушаше, учехме се да отгатваме неговия език и да чуваме речта му, бяхме вълшебници, красиви и могъщи, и превръщахме всичко наоколо в празнично откровение. Бяхме пияни от красота, красиви в красивия свят заедно.

И в един късен следобед, когато тази необикновена ваканция беше към края си, на вълнолома посред един безумен диалог с вълните, вятъра, слънчевите лъчи и пролетта аз хванах ръката й и я привлякох към себе си. Устните ми посегнаха към нейните и веднага ги намериха — отзивчиви и твърди, топли и очакващи, и морето се издигна високо в небесата на нашите полети и ни заля с тържеството си. Седяхме на камъните и устните ни жадно и нетърпеливо откриваха вселените си чак докато мракът глътна контурите на старата фрегата и очертанията на централния плаж потънаха някъде.

Хванах ръката й и внимателно я поведох по бетонните блокове, а после по пясъка с високи остри треви, докато стигнахме надеждната светлина на две по чудо оцелели лампи зад хотел „Приморец“, по това време на годината все още тънещ в мрак. Вървяхме по алеята и се държахме за ръце, пръстите си чувствах изтръпнали, сякаш бях стискал с цялата си сила ръката й, сякаш бях искал тя да се слее с моята, за да не можем вече никога да се разделим.

С нея ме облъхваше с близостта си градината на блаженството, като че ли самият кристален свят се отразяваше в нашите лица, жестове, походки, надвесен над нас като небе, и ни озаряваше, и ни правеше светещи. Ето как бях тръгнал по стълбата от моя сън, смело бях стъпил върху стъпалата от въздух и вървях към това необикновено момиче, и целият ми живот имаше ненадейно смисъл и беше път към нея, път към нашето докосване, а значи и път към най-истинската скрита същност на самия себе си, към неподозираната съкровищница вътре в мен.

Но как да се изрази всичко това с думи? Затова никога не си казахме баналното, изтъркано от употреба безсилно „обичам те“. Какво от океана, който бушуваше в нас, можеше да се отрази в тези бледи думи. Нали ръката ми й казваше много повече, нали ръката й ми казваше много повече, онова много по-пълноценно общуване на пръстите, на устните… Не, отказвам се, няма да мога да го подредя в думи, дори малко да го наподобя, непрекъснато попадам в капаните на баналностите — устни, пръсти, очите да говорят, глупости! И все пак поне частица от всичко това.

Тялото ми също реагираше посвоему, като я желаеше, независимо от мисълта и от волята ми, с цялата сила на своята юношеска девственост и се свенеше от нетърпението си, от неудържимите си реакции.

Боже, колко беше хубаво! И тук, изцяло в този свят, достъпен за всички! В който сега като слънца грееха останалите светове, като му даваха своята топлина и сила.

Колко често смутената поетеса се опитваше да затрупа с думи лумналата си страст, с купища стихове, като да се страхуваше от властната жена, която се беше събудила в нея, и разкъсвайки я, ме желаеше с цялата сила и нежност, на която беше способна, затова тя се отскубваше от прегръдките ми и хукваше по пясъка, крещеше своите думи на морето и морето й отговаряше, като крещеше своите сини думи. Или прегръщаше дърветата в парка, целуваше пъпките им, набъбнали от пролет, от желание за живот и цъфтеж, и пролетта в тези пъпки я целуваше и я препълваше с живот и цъфтеж.

Творчеството беше единственото спасение, в което се хвърляхме с отчаяна страст, за да охладим огъня и да оживеем. Но що за творчество беше това — аз рисувах по пясъка, тя пишеше своите думи по пясъка или просто ги крещеше на вълните, които ги отразяваха и й ги връщаха като мокри солени пръски, а след това ме целуваше силно, много силно, докато устните ми изтръпнеха и посинееха като солените устни на морето.

Бяхме забравили за времето, бяхме забравили, че ваканцията ни изтича като пясък между пръстите и че колкото по-бурно е едно нещо, толкова по-рязко и окончателно свършва то, вечни са само дребните, незначителните неща, огромното не издържа съпротивлението на въздуха, то се сгромолясва от самата си тежина и те затрупва под останките си.

Беше събота, в самия край на ваканцията, беше следобед, беше на мостика в морето, ние се притискахме здраво един до друг, за да не оставим между себе си място за съмнение, че нещо може да ни раздели. Гледахме мълчаливо морето, което отразяваше един към друг нашите мисли, така ставаше посредник на мълчаливия разговор, който водехме.

Изведнъж този разговор секна. Усетих почти инстинктивно пронизващ поглед с гърба си и рязко се обърнах. Две сериозни детски очи, без обвинение или осъждане, без омраза или ревност, ме гледаха строго и един глас каза:

— Браво бе, Ник, ти си се оженил! И защо така, без мен, аз щях да ти стана шаферка!

Нито сянка от обида или разочарование нямаше в тона на моята приятелка, по-скоро една сдържана ирония, поразяваща със зрелостта си на тази възраст, само в погледа й лежеше също неприсъща за годините й смущаваща сериозност.

— Здравей — направи крачка към нея Антония, — аз те знам, ти си братовчедката, нали? И да знаеш само как ти завиждам.

— Че защо? — вирна носле съм нея Адриана.

— Защото си му братовчедка — каза Антония. — Братовчедката си остава винаги братовчедка. За цял живот. А аз, коя съм аз? Нещо временно, утре, вдругиден ще си замина и ще стана пак, която съм била, преди да го познавам, една никоя. Хайде да изядем един сладолед по този повод, аз черпя.

И макар преградата да не беше рухнала изцяло, усетих, че погледът на Адриана омекна, макар на дъното му да святкаше все още недоверие. Най-близкото заведение беше детската сладкарница „Захарно петле“ и след десетина минути ние, тримата, седяхме на една маса до прозореца и облизвахме лъжичките от сладоледа, докато една подранила муха се опитваше да кацне на ръба на някоя от металните чашки.

Адриана се беше разприказвала — в Русе седели само един ден, повечето време прекарали на селото на баба Петрана. Слушахме разказа й за Дунава и колко странни са камъните там, жалко, че са толкова големи и тежки, не можеш да ги грабнеш и да ги понесеш, за дърветата, как изглеждат като лъкове с отраженията си във водата, а вълничките се мъчат да им станат стрели, за кокошките в двора на баба Петрана и как вика пуякът, за прасето Гошо и така нататък. Изведнъж спря разказа си и заяви, че довечера сме у тях — на някакъв страхотен селски деликатес.

Но тази вечер — тази вечер вече беше обречена да бъде необикновена вечер. Щях за първи път да бъда гост на Антония, за да я нарисувам. Всеки път, когато си спомнех за това, изтръпвах, щях да бъда сам с нея у тях и се опитвах да се залъгвам, че се притеснявам за това, каква картина щеше да се получи, та аз не рисувах нещата така, както другите ги виждаха, щеше ли да се познае, щеше ли да хареса нарисуваното. Всъщност зад този страх се спотайваше другият, по-големият, съчетан с огромното ми желание. Щяхме да бъдем съвсем сами. Родителите й бяха заминали от сутринта на вилата и щяха да останат там до неделя вечер.

Адриана се възпротиви на идеята да бъде изпратена, но после се съгласи — най-много до „краставицата“ — има един извит блок в града с това прозвище. Бяха се сприятелили с Антония и през целия път дотам си бърбореха като стари дружки, крояха заговори срещу мен и срещу всички мъже на планетата, като римуваха своите закани, а където думите не достигаха, измисляха нови.

И тогава, докато вървях до тях и се смеех, изведнъж осъзнах, че краят идва. И идва той, както идва поройният дъжд, неочакван и стремителен. Ти можеш да разтвориш чадър или да се скриеш от него в някоя сладкарница, но не можеш да го спреш. И ми стана толкова страшно и тъжно, и едновременно с това се смеех на някаква особено удачна дума, която двете деца до мен бяха изобретили — в тази игра Антония беше пò детето.

На ъгъла Адриана спря и каза на Антония:

— Дотук. Оставям ти го да се грижиш за него, ама имай предвид, че той е много безпомощен, ако няма кой да се грижи за него, за нищо не става, така че внимавай, моля ти се, пази го.

А на мен каза:

— Донесла съм ти нещо, подарък от село — ти не го заслужаваш, де, ама… мини някой ден да си го вземеш. Чао!

Особеният корен със странна форма, който ми беше донесла и който попълни музея ми ден по-късно, беше май последният й подарък от онази пролет.

И когато тя се скри зад ъгъла, Антония се обърна към мен и в погледа й имаше нещо особено, очакване и вина едновременно. Помислих си, че ей сега ще каже: днес не става, забравила съм, че… Но тя каза само „хайде“ тихо и решително и ме хвана за ръката.

И тръгнахме в късния следобед, и аз напрягах мисълта си как точно ще нарисувам това необикновено лице, как ще съумея да откъсна от него само една от хилядите му същности, в които се бях къпал цяла седмица, какво, седмица ли? Не беше ли цял един живот? Събран в само няколко дена.

Но колкото и да се заблуждавах, че се вълнувам от художествени проблеми, колкото и да се силех да си спомня рисунки, в които се бях доближавал до видимостта на нещата, все по-мощно и безпрекословно ми ставаше ясно, че мисля за друго. Вълнението ми нарастваше с всяка стъпка. „Сами! Сами! Сами!“ — блъскаше ритмично сърцето в гърлото ми, усещах, че треперя от желание, че желая най-после през чистотата на нашата връзка дръзко да посегна и да открехна вратата, да надникна в непозволеното, да разкъсам завесата и да нахлуя в жадувания свят, наречен жена, за да стана мъж. И това, че го желаех, беше ужасно, то унищожаваше онова, което бяхме създали с толкова обич — нашата връзка, унищожаваше ли я, или само така крещяха наносите от проповядвания ни морал. Щеше ли нещо да се случи, кой щеше да бъде виновен, щях ли да я нараня, да я засегна, да я обидя и да я отвратя — неопитността ми биеше тревога, във всичко това се надигаше радостно очакване, предчувствие за щастие и блаженство.

Изведнъж се оказа, че сме стигнали. Един от старите централни квартали, близо до пазара, ето тук живее тя. През мъглата на вълнението си успях да разгледам старата двуетажна сграда с големи балкони и остатъци от гипсови орнаменти по фасадата и съвсем малка градинка отпред, обрамчена от стара лозница, сграда от други епохи, макар и недопустимо запусната, още пазеща някакво затаено достойнство, то се усещаше почти физически и в музейния мирис на старо дърво по дървеното скърцащо стълбище.

Опитвахме се да стъпваме тихо, старомодните шпионки по вратите ми се струваха амбразури на бункери, можех да бъда застрелян всеки момент. Тъмните излъскани от старост стъпала сякаш ни предаваха едно на друго със сухо скърцане като часовои. Бяхме разбудили сънния покой на старата къща и тя неохотно се размърдваше и сърдито мърмореше след нас. Най-сетне бяхме на третия етаж, ключът се завъртя в ключалката, стори ми се, че изграчи като гарван, високата остъклена врата с неохотно скърцане ни пусна вътре и се затвори зад нас.

Бяхме вътре. Бяхме сами и треперех от обич и възбуда, струваше ми се, че ако я докосна, ще се възпламеня. Тук беше царство на тишината, шумовете оставаха отвън и оставяха само глухите удари на сърцата ни да звучат. И все пак отпусна ме донякъде мисълта, че сега сме на сигурно място, ненаблюдавани от хищните очи на дебнещи съседи и любопитни минувачи. Най-после бяхме съвсем сами в полумрака на това старо антре, пропито с аромата на подово масло и някакъв натрапчив парфюм, сякаш бяхме попаднали в друго време, в друга епоха.

Наведох се да се освободя от обувките си, тя се опита да ме спре с жест, но после ме остави и когато отново се изправих, видях, че е объркана и развълнувана повече, отколкото бях аз. Сведох поглед надолу и той се спря в някаква обувалка във формата на конска глава.

Изведнъж си помислих, че аз не съм първото момче, което влиза тук така на пръсти по чорапи след поетесата Антония Икономова, сигурно не съм, ето, доказателство за това е обувалката, по нея могат да се видят спомени за пръсти. Сега не мога да твърдя дали тази мисъл тогава ме подразни или, напротив, успокои ме по някакъв начин. В този момент момичето пред мен отвори вратата на стаята си и леко се гмурна вътре. Последвах я.

Първото, което видях, беше прозорецът, голям, троен, с дантелени (тогава ги нарекох тъй) пердета, изобразяващи цветя, листа и елегантно извити високи треви, от двете страни ограничени с тежки тюлени завеси, каквито бях виждал само във филмите, рамката на прозореца беше от тъмно дърво, от тъмно дърво бяха и гардеробът, и бюрото, и малкото канапе за двама, както и креслото, и масичката с някакви фигури от фурнир по нея, светли бяха тапетите, стари и избелели, но копринени, такива виждах за първи път, светло беше и леглото, покрито с одеяло, както и библиотеката с многото книги. В стаята имаше даже пиано до стената, и то старинно, с дърворезби и свещници, на свещниците бяха поставени свещи. Големият абажур над креслото също беше стар, но не толкова стар, колкото килима или гипсовите орнаменти на тавана, от които липсваше една част, сигурно от много отдавна.

В жилище като това попадах за пръв път в живота си, не ме напускаше усещането, че съм влязъл в някой музей или направо в друга епоха, но това правеше събитието само още по-вълнуващо. Страхопочитанието, смесено с вълнението, ме накара да се почувствам като крадец, посегнал към нещо недостъпно за него, над главата на който виси мечът на пазителя. Над главата ми висеше само един подходящ на атмосферата по възраст и стил полилей с пет крушки. Потъмнелият блясък по металните му части се плъзна в погледа ми и ми се стори, че стаята оживява и се изпълва с хора.

Като че времената и събитията се бяха събрали всички заедно и аз подслушвах съкровения разговор на мебелите, които си припомняха други времена и хора, споделяха един с друг най-хубавите си мигове. Стори ми се, че в стаята горяха много свещи, на канапето седяха две красиви млади дами в черно, пиеха кафе и се смееха на шегите на господина, разположил се във фотьойла в елегантния си костюм от миналото столетие, зад тях някакъв брадясал мъж с ватенка и винтовка на рамо, явно от друго време, беше разтворил вратите на гардероба, ровеше в него и хвърляше яростно дрехите на пода, свещите на пианото горяха, красиво момиче, притворило очи, седеше на кръглото столче и пръстите му се носеха като лебедови ята, да, точно това сравнение ми дойде тогава, лебедови ята, нагоре и надолу по клавишите, от двете й страни бяха коленичили двама млади мъже, които нежно я разсъбличаха и целуваха разголените й рамене, музика не можех да чуя, но тогава разбрах, че виждам не само спомените на мебелите, но и спомените на техните спомени.

И други много видения се появиха и изпълниха със себе си пространството, но аз не се вглеждах в тях, аз с боязън погледнах към леглото и видях, че ме няма там, друго едно момче с руса къдрава коса и очила седеше там свойски и гледаше някакъв нотен лист в ръката си, очакваща уверена усмивка играеше по устните му и разбрах, че то е видение от бъдещето, може би щях да го срещна един ден, тогава не подозирах колко скоро щеше да дойде тоя ден, през стаята започнаха да преминават хора в пъстър поток, сляха се лица, тела, усмивки, бързо като вятър премина през главата ми пъстрата смесица, остави тя там своята мътна утайка на дъното на моето вълнение и отшумя.

— Ни! — извади ме от унеса ми познат глас. — Мой мили Ни!

Така се наричахме, по общата сричка в имената ни.

— Ще бъде рус и висок — излезе от мен глас пряко волята ми, — и музикант. Видях го.

— Кого си видял? — засмя се тя. — Тук няма никой. Само ти и аз!

Пристъпи и ме целуна дълго и нежно, сякаш топлият следобед и сумракът на стаята бяха попили в устните й тихия си уют. След това се откъсна от мен, посочи ми бюрото и каза:

— Там удобно ли ще ти бъде? Има лампа. Аз ще седна тук, на креслото.

Отидох до бюрото и се заех да подреждам картоните, моливите, запалих високата проектантска лампа и белотата на хартията ме заслепи, загледах се в малкото пластмасово таралежче, което като че беше единствената играчка в тази стая, която да напомня, че поетесата някога е била дете, то стоеше на бюрото храбро наежено, макар и с отхапан нос. Тази гледка сякаш ме отпусна от напрежението, хартията беше девствено бяла, сега върху нея щеше да се появи нещо и тя го чакаше с цялото търпение на белотата си.

Седнах и вдигнах очи. И се вцепених. На старинния фотьойл седеше моята поетеса съвсем гола. Лицето й се беше изпълнило с гъста руменина, изливаща се в притворените червени устни, очите й ме гледаха втренчено, без да мигат, разпилените й коси се спускаха водопадно над изящните й момичешки рамене, потреперващи от вълнение, малките й кръгли гърди бързо се повдигаха и спускаха, палаво вирнали розови зърна на различни страни, ръцете й се събираха свенливо под стегнатия корем и прикриваха окосменото хълмче, стройните линии на бедрата й, коленете, босите й крака на килима, всичко беше удивително ненадейно и изпълнено с някаква бликаща радост.

— Нарисувай ме така — прошепна задавено тя и се изчерви още повече, сякаш гъста червена боя я заля от главата до петите, — като Венера.

Как беше успяла да се измъкне от обвивките на дрехите си, за да ми подари голотата си, аз не бях усетил, сега стоях пред нея разтреперан от любов и желание и не смеех да помръдна, за да не се издам, кръвта удряше на тласъци в главата ми, нетърпение бурно и неудържимо крещеше в отеснелия до болка затвор на панталоните. Страст и срам ме заковаваха на стола, още повече че тя внезапно се смути, вълнение я обхвана и я накара да се опита да прикрие голотата си с ръце и да започне да говори, нейно старо средство да се преодолее.

— Ето, Ни, мили Ни — говореше тя тихо, без да ме гледа, — ето ме сега цялата пред тебе, нарисувай ме такава, каквато съм, цялата ме нарисувай, направи ме от хартия, за да стана силна, да видя хартията и да се позная, и да се узная, защото ти проникваш по-истински и по-дълбоко в мен, отколкото самата аз, и ще ми ме подариш, да съм цяла, сътвори ме от нищото и от мен, такава, каквато съм, каквато ме виждаш, роди ме отново като линия върху бялата хартия, нека легна кротко върху листа ти цяла моливена от щастие, чакай, чакай, направи ме отново, пресъздай ме с пръсти и устни такава, каквато съм в погледа ти, красива и добра, не ме оставяй сама, ела при мен, да не замръзна без дъха ти, без твоето съживяващо докосване, направи с пръстите си от моето послушно тяло светла статуя на въздуха и на водата, негалено е това тяло, нецелувано е, погали го ти, срамежливо и жадно е то, дай му смелост, дай му да пие, извай го наново с пръсти, изпий го с устни и го отведи в градината…

Имаше и още, още много, думите извираха и течаха по сумрачния въздух, заливаха ме като река, преминаваха през мен и се разбиваха в копринените тапети на стаята, преминаваха в неразбираем шепот, в безкрайна мелодия.

Машинално изгасих настолната лампа с треперещи пръсти и окуражен от приглушената светлина, се намерих до нея, целувах изящните извивки на шията и раменете й, ръцете ми почти случайно докосваха парещите й гърди, оставяха се да се одраскат от напъпилите им до болка зърна, ударите на сърцата ни се сляха, дишането ни стана могъщо дихание на ураган, о, колко беше хубаво, колко беше хубаво и колко кратко. Как бързо в мен се надигна нетърпението на неопитността и желанието ми растеше неудържимо с всяко движение, с всяко докосване, ръцете ми трескаво и жадно преброждаха загадъчните извивки на туптящото от младост и страст тяло в прегръдките ми, от раменете по гладкия гръб, по извивката надолу до вдлъбнатинката над стегнатото задниче, галеха нежно гърдите и те им отвръщаха с твърда ласка, спускаха се надолу към корема и достигнаха заветните косъмчета в устрема си към бедрата.

И точно тогава неудържимостта ме заля, в главата ми нахлу замая и, о, не можех да се спра, не можех. Усетих мощните, по-силни от мен, по-силни от света изригвания, избликвания на страстта ми, изгарящо удоволствие, примесващо се все повече с изгарящ срам, безкрайно продължаваха тласъците на бурята в мен и аз не можех да ги удържа, да ги спра, бях изпуснал юздите на тялото си и то препускаше лудо в сладкия си позор, от който само след миг щеше да остане ужасът от лепкавата мокрота и отвратителното петно, побързало издайнически да избие по панталона.

Сега удоволствието, безкрайното блаженство и страст се превърнаха в ужас и срам. Бързо се отдръпнах, треперещ от унижение, сълзи избиха по очите ми, а моята фея ме гледаше учудено, непристъпна в своята мраморна голота, и някакво весело любопитство изгряваше в очите й, пробиваше неудобството и внезапния свян. Протегна ръка и ме погали по главата почти майчински, от което на мен ми стана още по-срамно, и каза само:

— Ни, мой малък Ни!

Отскубнах се и излязох от стаята, отворих напосоки някаква врата в коридора и се озовах в тоалетната. За щастие имаше тоалетна хартия, артикул силно дефицитен по онова време, и докато се бършех и ненавиждах, реших да се измъкна незабелязано и да избягам, да бягам, да бягам далече от нея, от себе си, от отвратително похотливото животно в себе си, което не се съобразява с нищо и свежда целия живот до едно-единствено. Мразех се, презирах се, безкрайно се срамувах, но ми беше ясно, че не мога да стоя тук, докато последствията станат незабележими, трябваше нещо да се направи.

И изведнъж ми стана все едно. Абсолютно все едно. Срам, неудобство, изгарящо чувство за вина — всичко изчезна. Някаква странна трезва студенина ме обзе и тази студенина обви и отношението ми към моята поетеса. Всичко до този момент ми се представи в маската на сън, изчезнал след събуждането и който не можем да си спомним. Отдалечи се съзнанието за моите преживявания, разходките, думите, с които се бяхме замеряли влюбено, прекрасните мигове, в които бях смятал, че животът ми най-после се изпълва със съдържание, очертанията на голото й тяло, които само преди мигове ме бяха подлудявали, всичко това, да, моят живот се отдалечи от мен и ми се стори, че е някакъв блудкав филм, който съм гледал отдавна и който нито мога, нито пък искам да си припомням. Не ме интересуваше, беше ми напълно безразлично. И най-странното беше, че това ново усещане не извикваше даже сянка от каквито и да било угризения, нито ме плашеше, нито носеше успокоение, нито утешаваше, то не допускаше никакво чувство — беше извън чувствата, никаква критика от страна на разума — беше над разума. То беше просто един друг свят на душата, открил ми се ненадейно, и аз го приемах без изненада само защото изненадата не вирееше в тоя свят.

Така за пръв път ми беше дадена студенината, която впоследствие щеше да ме спасява в критични моменти, тъй като тя изключваше моето участие в живота, като да бях умрял, и онова, което се случваше с мен в дадения момент, просто не ме засягаше. Сега мога да ти кажа, че от всички подаръци на Силата този беше най-големият.

За съжаление тогава още не можех да го контролирам, да мога винаги, когато пожелая, да го извиквам. Макар че понякога даже и това ми се отдаваше, но невинаги, когато го пожелавах, сякаш, за да се появи, беше необходимо разрешението на невидим контрольор и той разрешаваше само когато трябва, не когато аз мислех, че трябва.

Но това е част от най-важното, силен съм, защото съм част от цялото, което понякога решава, и моята свобода на волята е част от неговата воля и от неговата свобода на волята, това е голям подарък.

Разбира се, тогава аз не знаех всичко това, не успях да се учудя, да се зарадвам, тъй като този подарък е извън почудата и радостта.

Изправих се, спокойно се върнах в стаята. Антония седеше смутена на леглото, беше облякла някаква пола, но отгоре все още нямаше нищо. Стресна се, като ме видя, сякаш беше влязъл съвсем непознат мъж, инстинктивно прикри гърдите си с ръка, обърна се и бързо намъкна блузата си през главата.

Когато наново вдигна очите си към мен, аз седях на бюрото и ръката ми сама бързо и уверено полагаше линиите на лицето й върху картона, засилваше светлосенките, надебеляваше контурите, сякаш цял живот това беше правила. Чувството бавно започваше да се завръща в изтръпналото ми съзнание и го усетих на иглички да боде душата ми, както често усещаме иглички да бодат изтръпналото ходило.

Първо дойде учудването, удивлението, че, ето на, рисувам от натура, че мога всичко това, че ненадейно съм се отворил за такова можене, тъй като по-късно отново се затворих за него. Нещо повече, това умение бавно ме напускаше и щеше да изчезне, когато вцепенението ми изчезнеше напълно, трябваше да побързам, просто работех бързо и чувствата ми като гореща вълна отгоре-надолу връщаха усещанията ми и затопляха възприятията, отново ме заля нежността, любовта, но това бяха нежност и любов, по-силни от предишните, по-дълбоки или, да речем, по-високи, по-извисени над простата юношеска страст, над нагоните на тялото. Затова чувството на срам и неуспех не се завърна, студенината го беше измила.

Уплашените очи на Антония постепенно се успокоиха, сякаш ме познаха отново, и лека въздишка се отрони от устните й. С един щрих запечатах въздишката върху хартията, постепенно поемах воденето на молива и ръката ми започваше да се подчинява на моята собствена воля. Така готовият вече портрет се обогати с нещо като сенки на птици в косите, с някакви спомени за риби в очите, с желание за чакащи и мамещи устни в зениците, стана моя картина, без да спира да е картина, на която можеш да се познаеш, без да става нужда да минаваш през съзнанието ми, фонът развълнува намеренията в една музикоподобна игра и там беше морето, не онова, което чака зад брега, но онова, което оставя допира си като въздишка в очите й, там бяха и целувките, останали по устните й като обещание, и неповторимото наречие на думите, вплитащи звуците си в неин внезапен стих, и ласкавата жертвеност на ръцете й беше там, и целият този необикновен следобед, и онова, което се беше случило, но и онова, което имаше още да се случи, докато нашите вселени се пресичаха и взаимно се озаряваха като опашки на комети, и аз рисувах, и рисувах, и рисувах, и когато ръката ми най-после се отпусна и поредният молив тихо чукна до картона, разбрах, че се е мръкнало, пристъпила е меката пролетна вечер в стаята и единственото осветление беше една улична лампа близо до прозореца.

Напипах ключа на проектантската настолна лампа и картината блесна в очите ми в червени кръгове, през кръговете ме гледаше поетесата Антония Икономова, пронизваше ме със сериозния си поглед, сякаш цялата й история беше в този поглед и около него се трупаха любопитно сенките на тази история.

Аз ли бях нарисувал всичко това? Някой стоеше зад мен. Обърнах се. Беше Антония, неподвижна, съзерцаваща, очите й се уголемяваха все повече и повече и…

— О, Ни! — прошепна тя. — О, Ни!

Оставих я сама със себе си, усетих, че имат много неща да си кажат. Изправих се, събрах нещата си в чантата, излязох в коридора, обух си обувките, отворих вратата, която този път не изскърца, и бързо се спуснах по дървената стълба, а тя сигурно още стоеше омагьосана над листа, навярно още не беше усетила, че ме няма, че в стаята е само тя. И тя.

Вече беше се стъмнило, оказа се, че лампата, която ми беше светила, е единствената по чудо останала здрава лампа на тази уличка, металният стълб, на който висеше тя, беше изкривен, по този начин лампата изглеждаше любопитно приведена и като че ли надникваше недискретно в прозореца, за да наблюдава мълчаливия диалог на една поетеса с една картина. Моята картина. Но моя ли беше тази картина? Прекалено хубава беше, за да е моя. Просто някой я нарисува, като движеше ръката ми, аз само я довърших.

Едва си бях помислил това, лампата угасна заедно с прозореца, заедно с всички светлини по къщите. Отново ли започваше режим на тока, или това беше една от поредните аварии в стария квартал, където се намирах?

Тръгнах бързо с широки крачки по все още добре различимия тротоар покрай паркираните коли и ме връхлетя споменът за едно дете, пробиващо в полунощ мрака към неизвестното, за да докаже храбростта си. И макар да не беше толкова тъмно като някога, макар да беше излязъл пролетният бриз, носещ мирис на море, макар че този път си отивах у дома, мина ми през ума мисълта, че ние никога не знаем къде отиваме, като стъпваме по отъпканите си ежедневни пътища, а отиваме ние винаги в неизвестното и във всеки един от нас е живо изплашеното дете, само в мрака, единствената сила на което е вярата, че там, сред страхотиите и ужасите на непознатото по пътя, все някога ще достигне до мечтания свят на светлината и чудото.

С тези мисли изкачвах етажите на блока, в който живеехме, и си мечтаех баща ми да е у вуйчови, както беше казала Адриана, да ядат и пият до късно, а аз да се прибера през това време в празния тъмен апартамент и без да паля лампата, да си легна и да се наспя като хората. Бях много уморен и стълбището изсмукваше последните ми сили, в квартала имаше ток, но и двата асансьора бяха от месеци повредени. Вървях и жадувах тишината и живителната прохлада от отворения прозорец в моята стая, трябваше да заспя, да си почина, да забравя.

Но на този необикновен ден не беше съдено да свърши толкова лесно. Още на площадката пред вратата долових музика — беше нашият грамофон. В коридора висяха чужди манта, откъм хола се чуваха гласове, които се надвикваха с музиката, познах гласовете на татко, на вуйчо и още един ситен смях — не можех да го сбъркам този тембър, изведнъж се сетих, че днес, да, точно днес трябваше да стане.

И ето, че беше станало. Баща ми се беше оженил. Адриана просто не беше разбрала, у нас беше събирането, черпеше новото семейство. Сега чух и нейния смях иззад вратата на моята стая.

Отворих вратата и ги видях — седяха на дивана, пред тях — малката масичка от хола с шишета лимонада, солети, парчета от сладкиш, купен в сладкарницата. Бяха трима, децата на сестрата на вуйна Владко и Мариана и, разбира се, моята малка приятелка, която, като ме видя, нададе радостен боен вик, скочи и обяви:

— И ето, че Рицарят на огнения меч се върна в замъка си и що да види — вътре се намърдали разни, без да питат. Ей сега ще се разяри и ще ни съсече всичките с огнения си меч, ако не го умилостивим с бутилка лимонада!

Сред смях и ръкопляскания тя отвори едно шише, напълни догоре чиста чаша и ми я подаде тържествено, като при това успя да ми прошепне:

— Ох, Ник, изглеждаш уморен. Пък й казах да внимава, ти си чуплив, казах й и тя ми обеща, ама нали ги знаеш — жени. А пък жените са едни!

Това мотивче от популярна по онова време песничка ме развесели, умирах от жажда и излях наведнъж цялата лимонада в гърлото си.

Появи се баща ми, вече поразвеселен, и ме покани оттатък.

— Всъщност, то си беше редно да бъдеш при нас — каза ми в коридора, — ама няма място, много хора сме поканили, та решихме — младите — в твоята стая, по-добре ще се чувствате без нас.

Това „решихме“ означаваше, че ние, тези, дето решаваме, сме други, аз вече не влизах в това число.

В стаята наистина беше пълно с народ, от грамофона пееше Лили Иванова, около масата седяха вуйчо, вуйна, сестра й с мъжа си, някаква жена, вероятно също учителка, която не познавах, новата ми майка, облечена в черна вечерна рокля, стоеше до прозореца и разговаряше с учителя по рисуване Дочев, двамата разглеждаха една от моите папки и той клатеше недоволно глава, като ме видя, гримасата му се изкриви в полуусмивка. Марина повдигна глава, засмя се и пъргаво тръгна към мен.

— Ето те и теб — каза ми тя. — Е, сега вече съм ваша. Ще ми е хубаво да имам толкова голям син, вярвам, че ще се разбираме.

След това ме прегърна и целуна по челото — устните й бяха твърди и студени, вероятно от напитката, която държеше в ръката си и в която плуваха парчета лед, а стегнатите й прави гърди, притиснати в мен от прегръдката, ме накараха да потреперя от неприятно чувство и в същия този миг си спомних как я бях видял за пръв път преди две седмици и стройното й спортно тяло се беше врязало в паметта ми не само като неприятен спомен. Ето, и сега тя ме гледаше, а в усмивката й имаше нещо особено, нещо отблъскващо, но и нещо приковаващо, поробващо. С тази ли усмивка беше спечелила баща ми? Или с шеметната си младост. Каква майка можеше да ми бъде тя, дето нямаше и трийсет години?

— Можеш да не я наричаш мамо, ако искаш — беше ми казал баща ми, — макар че ще се радвам, ако я наричаш така.

Поздравих гостите, Марина похвали картините ми, каза, че и Дочев ги харесал, но ако искам да кандидатствам в Академията, трябва много да наблегна на натурата, те там „глава“ искат на изпита и той, „един професионален художник“, може много да ми помогне, той прави курсове и няма нищо против, и така нататък, и така нататък. Дочев кимна, подаде ми папката с рисунките и каза, че има вкус към абстрактното изкуство, да, няма нищо против, само че Академията е едно необходимо зло, без което не може, една кондиция сине куа нон, така да се каже, да-а, трябва да се завърши Академията, за да можеш още на другия ден да забравиш всичко онова, на което те е научила, и да си рисуваш, както си искаш. И през цялото време, докато ми говореше тези работи, той ме гледаше някак особено и ми се усмихваше накриво. Тогава изтълкувах тази крива усмивка като зле прикрита ирония. Не можех да зная, че Дочев се усмихва така, защото наскоро е прекарал микроинсулт, или каквото там се нарича, сигурно се е опитвал да ми се усмихне истински човекът.

Направи ми впечатление, че в стаята никой не пушеше, а бях привикнал да виждам баща си само с цигара в уста — пушеха на балкона — двама учители, които не бях забелязал в началото, и някаква жена със старомодна прическа, вероятно жена на единия от тях. Марина като спортистка с положителност не пушеше, но въздържанието на другите едва ли се дължеше на жест, който искаха да й направят. Оказа се, че непознатата строга жена е новата директорка на техникума, а тя не понасяла цигарения дим. Не знаех кога се е пенсионирал старият директор, баща ми споменаваше, че се очаква нещо такова още преди време, аз тайно се надявах баща ми да заеме неговото място, нали той беше заместник-директор, а ето, че човекът се беше пенсионирал и отгоре бяха спуснали съвсем нов за техникума човек, предполагам с педагогично образование и член на Партията. Баща ми и по двете точки губеше.

По онова време отвсякъде се тръбеше за издигане на ръководната роля на Партията и това не беше само празна пропаганда, онези, които бяха на ръководни места, трябваше да са партийни членове. А баща ми не беше. И така директорка стана непознатата със строгия поглед, дошла на това парти сигурно за да опознае колектива.

И колективът се стараеше да бъде правилно опознат, не пушеше в нейно присъствие, не разказваше политически вицове, пиеше умерено, а виновницата за милото тържество, учителката по физическо, се беше развихрила и кипеше от енергия.

— Ето, това е за теб! — тикна в ръцете ми някакъв пакет тя. — Надявам се да те зарадвам, запечатай най-хубавите мигове от младостта си!

Усмихнах се насила, смотолевих нещо в благодарност и отидох в стаята си, където другите ме чакаха. Там отворих пакета — вътре имаше фотоапарат „Любител 2“.

— Ау! — реагира Адриана. — Каква прелест! Вече няма да има нужда да рисуваш!

И ми хвърли най-невинния поглед, на който беше способна.

— Хайде да ми направиш една снимка — усмихна се като фотомодел Мариана, сключи пръсти и изпъна ръцете си, за да могат малките й гърди да изпъкнат. Брат й започна да обяснява, че първо трябва да се сложи филм, тези фотоапарати работят с ролфилми от типа 120, шест на шест, че колкото и да изглежда проста бакелитова играчка, това нещо е мощно средство за художествена изява, с такъв формат филми снимат професионалистите, а художествената фотография си е изкуство като другите изкуства, даже повече, тъй като има и строго документална страна… И така нататък.

Владо беше с година по-голям от мен и като всяко българче гледаше да блесне със знания, обичаше да гледа на другите отвисоко, да ги поучава и направлява. Тук той неочаквано за самия себе си се оказа в стихията си — не че беше запален по фотографията, просто преди години беше посещавал фото кръжока на пионерския дом, където ги беше научил всичките тези лафове за смайване на непросветените. До този момент седнал с гордо скучаеща физиономия, тип „какво правя аз между тези хлапета“, изведнъж намери тема, с която да ни поучи, но която интересуваше само него.

Като видя, че никой не го слуша, спря на средата на думата и каза, че имал идея за разведряване на обстановката и не само идея имал, но и средство за осъществяването й. Средството се оказа половинка „Столичная“, която той извади като фокусник отнякъде.

Приех идеята с удоволствие, пиеше ми се. Две глътки водка можеха да изгонят натрупалите се с шеметна бързина събития от безкрайния ден и да ме потопят в безразличие.

— Алкохолици нещастни — бърбореше театрално възмутено Адриана, — боже, с кого ме събра съдбата! — и с преиграно възмущение отказа предложението на Владо да си натопи пръста в неговата чаша, за да не ни издаде.

Не се напих, даже не ме хвана, не успях да се отскубна от капана на мислите си, но те вече не ми се струваха толкова черни. И взех, че се почувствах уютно в нелепата компания с бърборещата весело Адриана, надменно мълчаливия Владо и зачервената от алкохола Мариана, започнала да ми разказва на ухото някаква безкрайна история, от която не чувах нито дума, и едновременно с това галеща ръката ми и гледаща ме със замечтан влажен поглед.

Нищо не убягваше от очите на Адриана и на тръгване тя успя да ми прошепне:

— Внимавай, Ник, трябва да си станал хубав, момичетата се лепят по теб като мухи на мед!

Преди това Мариана ме беше целунала за сбогом, не си спомням да го беше правила по-рано, уж по бузата, но влажните й устни бяха потърсили ъгълче от моите. Беше ми приятно да заспивам, припомняйки си как дъхът и къдрицата й гъделичкаха ухото ми, докато споделяше нейната безкрайна и безсмислена история.