Ранкин Дейвис
Право на мълчание (8)

8.

Андрю Бакън седеше неудобно на ръба на един нисък диван, който някога сигурно е бил в по-добро състояние. Идеално лъснатите му оксфордски боти отразяваха слабата слънчева светлина, която проникваше в мрачната стая. Той си отбеляза наум да постави на вниманието на Министерството състоянието на конферентната зала в Скотланд Ярд чрез приятелски разговор с представителя на Кралската комисия. Сега беше тук, за да се осведоми докъде е стигнало разследването на Молину. Палмър-Дент специално се бе заинтересувал от серията статии, написани от Джон Прийс, и от отзвука, който те имаха сред читателите.

Бакън заговори с мрачно изражение:

— Изминаха три месеца. Имаме още два смъртни случая.

— Три, сър — поправи го Молину.

— Какво? Кога е станал третият? — възкликна Бакън. Най-много мразеше да го държат в неведение, когато трябваше да му докладват. Как очакваха от него да си върши работата, когато не му казваха какво се случва? Точно щеше да протестира, когато Молину си пое дълбоко въздух, приглади косата си, изправи се в цял ръст и му съобщи последните вести.

— Един роднина намерил тялото вчера. Почеркът съвпада, същите цветни почести. От патологията казват, че е станало преди около седмица.

Бакън се отпусна назад на дивана. Докато смилаше информацията, погледна пак към Молину, който изглеждаше изключително уморен. От другата страна на масата седяха Бърт Гудуин и Джо Нокс, и двамата служители на разузнаването, които работеха по случая. Носеха анонимността на професията си със съвършена лекота. Бакън често си мислеше, че тези хора са наемани на работа заради моментално забравящите им се лица.

Присъстващите в стаята очакваха командирът да продължи.

— В „Таймс“ нямаше съобщение. Имаше в „Ивнинг Стандарт“. Цитатът е от „Песен на Соломон“ 6:10 — „Коя е тази — светла като утрото, бледа като луната, ясна като слънцето и ужасна като армия със знамена?“. Датата потвърждава заключението на патолога.

Бакън насочи вниманието си към двамата безмълвни агенти MI6 от лявата му страна. По-възрастният и по-едър мъж кимна. Бакън погледна към командира.

— Как е допуснато това да се случи? Дадоха ви се средства да провеждате двайсет и четири часово наблюдение върху всички вероятни жертви, които наскоро са оправдани при процес за изнасилване. Къде спахте бе, хора?

Молину се намръщи при тези думи, после изправи челото си и отговори:

— Те са сменили правилата, господин Бакън. И трите жертви са оправдани по един и същи начин, за едно и също обвинение.

— Е? — каза рязко Бакън.

— Разликата е във времето. Предишните жертви са убити три месеца след появата им в съда. Последните убийства са на подсъдими отпреди шест месеца, до две години. Не са охранявани, защото не бяха сред набелязаната група.

Молину видя как висшият чиновник достигна до неизбежното обезсърчително заключение.

— Значи всеки оправдан изнасилвач е вече под прицел — изсъска той.

Молину бавно кимна. В стаята настана тишина. Бакън заговори пръв.

— Какво предлагате тогава, командире? — В гласа му прозвуча поражение.

— Чухте предложението ми последния път, когато се срещнахме тук. Това е единственият начин.

Тонът на Молину беше твърд и решителен. От момента, в който се оформи идеята му да използват неволен провокатор, знаеше, че Бакън ще е против. Но той не се интересуваше от мнението на Бакън. Последната дума имаше министърът. Единствената беда беше, че до него се стигаше само чрез Бакън. Мръсен Параграф 22! Де Хаус го беше убедил, че убийствата няма да спрат и при сегашната политическа ситуация Молину беше съвсем наясно, че днешната среща му предоставя най-добрата възможност да приведе в действие плана си.

Бакън бавно издиша и посегна към червеното кожено куфарче в краката си. Молину се приближи към него и продължи:

— Операцията е планирана. Изпратих ви кратко описание на етапите, господин Бакън. — Гледаше как Бакън извади документа и го постави пъргаво на масата пред себе си.

— Това — Бакън махна отпуснато с ръка към предложението на командира — изисква намеса в правораздаването. В процеса, за бога!

— Сър, много добре разбирам какво предлагам. Другата ни възможност е да оставим убийствата да продължават до безкрайност. Нямаме улики или следи, по които да вървим. Затова трябва да предизвикаме ситуация, която да можем да контролираме и направляваме. Не мога да поема отговорност за изхода, ако откажете.

Бакън изглеждаше объркан пред ужаса на бъдещите убийства и това, което му диктуваше лоялността към работодателя.

— Предложението ви се обмисля — излъга. — А междувременно — той погледна към по-едрия агент — трябва да получите инструкции за някои неща. — Събра книжата си. — Трябва да говоря с министъра. Има ли сигурен телефон? — Бакън предчувстваше каква ще е реакцията на Палмър-Дент. Последните думи от срещата им тази сутрин я показваха съвсем ясно. „Действай, каквото и да струва това, но направи така, че тези хора да бъдат заловени и това да няма нищо общо с този кабинет.“

Молину го поведе от канцеларията си към наскоро „подсигурен“ телефон, после се върна обратно в стаята. Двамата агенти пушеха безмълвно, когато той влезе и седна пак на мястото си. Чувстваше се умерено доволен, че Бакън ще му даде отговора, който чакаше. Джо Нокс, по-запомнящият се от двамата разузнавателни агенти заради мускулестото си тяло, се обърна с лице към Молину, а той му отвърна с пълен с очакване поглед. По-едрият мъж всмукна дълбоко от цигарата си и започна:

— Командире, искам да наблегна на поверителността на тази информация.

Молину кимна бавно, защото не искаше да прекъсва с думи излиянието му.

— Неотдавна една служителка от компютърния отдел в Главната квартира се е обърнала към шефа си с много интересна информация. Тя се била опитала да проследи заловени доставки на оръжие до тяхното назначение. При всеки опит достигала до празно място за ключовата дума. Никаква следа. Затова вместо да търси крайния резултат, служителката обърнала разследването с главата надолу. Това й отнело месеци. Всички товарителници на корабите били, разбира се, фалшиви, както и описите за преминаване на Панамския канал — обичайната димна завеса. Пак изглеждало, че няма начин да достигне до целта. Тогава просто имала късмет. Един бягащ швейцарски банкер, който пренасял в пътната си чанта книжата от преговорите с партньори на работодателя си, бил пипнат при рутинна проверка, като преминавал границата. Някои от документите, които били в него, съдържали препратки. Те съвпадали с плащанията на заловените товари. След като бил разпитан, признал, че е замесен периферно. Каза ни, че в банката се говорело за някаква жена. Не знаел коя е, нито я бил виждал. Но знаел, че е англичанка и страшно богата. Тогава нашият детектив се вгледа във вида на заловените оръжия. Една от пратките се открояваше от останалите: мощни пистолети с куршуми от съответния калибър. Обикновено терористите се интересуват от оръжия с по-голяма поразяваща мощ — минохвъргачки, мини. Но не и при тази доставка.

— Малките оръжия могат да бъдат полезни — предположи Молину.

— Да — съгласи се другият, — но не и за Божественото възмездие. Като разследвала този вид оръжие, служителката проверила калибъра му в регистъра на балистичната лаборатория. За останалото се досещате.

Молину схвана: същите оръжия като тези, с които са извършени убийствата на мъжете.

— Вашето предложение е единственият възможен начин да напреднем. Пътят ви е разчистен. Напълно сме наясно с отношението на министъра на вътрешните работи: Бакън е малко изнервен, че ще трябва да застане зад един евентуален провал. Смразява се само при споменаването на министерското разрешение. Искам да отбележа, че не мога да го виня. Ако всичко се провали, оставката, която ще лежи на бюрото на министър-председателя, няма да е на Палмър-Дент — размаха небрежно във въздуха доклада си. В заговорническата му усмивка имаше известна доза задоволство. После продължи: — Проблемът, така както го виждаме ние, е следният, командире. Трябва ни един процес, един публичен процес, който ще привлече вниманието на тези хора, които и да са. Трябва да е процес за изнасилване, в който тезата на защитата да е, че е било по взаимно съгласие. Трябва да завърши с оправдателна присъда. Нямаме никаква полза, ако подсъдимият влезе в затвора. Така ще имаме възможност да наблюдаваме жертвата и обвиняемия след процеса. Ние с вас сме прагматични хора. Знаем каква е истинската ситуация и тук — той потупа по плана на Молину — се намира решението. Единственият начин да успеем, е да изберем „стръвта“.

Молину се поколеба, преди да отговори. След като предадеше това, връщане назад нямаше да има. Той прочисти гърлото си, преди да представи избраното досие.

— След последната ни среща аз използвах компютърната система „Холмс“, за да разпространя едно оскъдно съобщение до шефовете на управленията в страната. Както знаете, системата се следи и се актуализира всекидневно, за да дава отправни точки на разследването на тежките престъпления, така че ако се появят някакви съвпадения, да могат да се хванат. Помолих всички шефове да наредят на висшите си офицери да въведат информация, отнасяща се до тежки изнасилвания, при които обвиняемите твърдят, че е било по взаимно съгласие. Колкото по-брутално, толкова по-важно може да се окаже. Също така споменах и за наличието на черна орхидея. Сигурно е, че това цвете се използва за нещо като позивна в организацията. И получихме отговор. Един районен главен инспектор на име Бордмън е въвел информация за жестоко изнасилване, извършено в неговия район. Обвиняемият бил арестуван и дал налудничави показания за случилото се, но не отстъпвал от тях. Още по-важно е, че когато Бордмън се върнал в болницата, за да разпита пак жертвата, забелязал една черна орхидея на болничното й шкафче. Момичето било разпитано за това, но нямало никакви спомени как се е озовало там цветето.

Агентът се замисли, докато колегата му светкавично записваше информацията.

— Какво е заключението ви от това, командире?

— Ами със сигурност можем да отхвърлим съвпадение, но досега никоя от другите жертви на убитите мъже не е получавала подобно цвете. Затова или на тази жена се оказва специално внимание, или се е забъркала с тях до шия. Каквато и да е истината, за мен тя решава въпроса с избора.

Вратата се отвори. Бакън влезе и седна с раздразнен вид. Чакаха го да им каже това, което вече знаеха. След няколко нещастни дълги въздишки инспекторът го направи.

— Но — заключи той — ако загазите, вие сте на топа на устата. Министърът на вътрешните работи не знае нищо за тази операция.

Командирът свъси вежди и извади една снимка от досието, което държеше близо до себе си. Джо Нокс започна пак:

— Командире, въпросите, които обсъждахме в отсъствието на господин Бакън, ще продължат да се движат от моите сътрудници. И тъй като предложението ви получи разрешение, двама от моите хора ще бъдат на ваше разположение за изпълнението му. Те са много добре подготвени и на тях може напълно да се разчита. Ще имате цялото оборудване, което поискахте, всичките клеми и жици ще ви бъдат предоставени. Сега — извърна се към снимката — кого избрахте?

Никой не коментира, когато той обърна снимката и на нея се показа едно познато лице.