Ранкин Дейвис
Право на мълчание (18)

18.

— Стой! — Командата бе изревана иззад градинския зид. — Полиция! Заобиколени сте от въоръжени полицаи! Не мърдайте!

Жената с палтото от камилска вълна стоеше вцепенена. Куфарчето беше на земята до краката й.

— Сложете ръце на тила и коленичете. — От колата Молину наблюдаваше как жената изпълнява каквото й казват.

Беше започнала да се насъбира тълпа в далечния край на извитата като сърп алея, до линейката и до ярките синкави светлини на няколко пристигащи патрулни коли. Мрежестите пердета по улицата се открехнаха, когато съседите започнаха да шпионират развитието на нещата.

— Точно така. А сега легнете на земята далеч от куфарчето.

Жената се обърна и камерата показа лицето й в едър план.

То беше изкривено от страх. Молину почувства как дълбоко в стомаха го проряза съмнение.

— Тук нещо не е наред, Уилсън.

— Какво мислите, че е то, сър?

— Все още не знам. Какво става с русото момиче?

— Харис я взе. Иска да отиде в някаква кръчма в центъра на града.

— Трябва да сме сигурни, че ще се срещне с когото се е уговорила, ако има такъв. Обади се по радиостанцията на Харис да остане с нея.

— Добре.

Молину пак се върна при екрана и видя на него един полицай с пистолет, насочен право в простряната жена. Той отдалечи от нея куфарчето, а един друг полицай отиде при жената и я претърси. Когато изпълни задачата си, той се обърна по посока на камерата и направи знак с обърнати надолу пръсти.

— Заподозряната е невъоръжена — каза Уилсън.

— Странно — отвърна Молину. — Провери в куфарчето, Джонсън.

Заповедта беше изпълнена. Полицаят внимателно отвори заключалките на куфарчето. Молину чакаше.

— Няма нищо — въздъхна гласът на Джонсън по ефира. Видима вълна на успокояване премина през полицаите и те започнаха да излизат от скривалищата си. Жената все още лежеше на земята. Цялата трепереше, когато Молину излезе от контролната кола.

Тъмносиният мерцедес беше заобиколен. Молину даде нареждане. Потенциалната заплаха трябваше да се неутрализира веднага. Той зае позиция зад Джонсън. Вратата на къщата все още беше отворена, но не достатъчно широко, за да види какво става вътре.

— Какво ще кажеш? — попита Молину.

— Никакво движение вътре, сър.

— Жената каза ли нещо?

— Не. Вие не чухте ли писъка й?

— Да, но защо?

— Ще разберем. Да обезвредим ли къщата?

— Давайте.

Джонсън започна да размахва ръце и да дава безмълвно нареждания, а отрядът от въоръжени полицаи се захвана с операцията с ефективността на автоматизирана система.

— Обезвредете сградата. Най-добре влезте вътре. Бързо.

Молину и Джонсън затичаха по градинската пътека, заобикаляйки жената, която, изглежда, бе изпаднала в шок.

— Извикайте предварителния екип за бърза помощ. Тя ще трябва да отговаря на някои въпроси — каза Молину, като минаваше покрай нея.

Джонсън блъсна вратата и те влязоха вътре. Вонята нахлу в ноздрите му и кракът му веднага залепна за пода. Той сведе поглед към тъмното петно под него. Нямаше грешка — беше съсирена кръв. Забеляза, че беше навсякъде около него, размазана по ламперията и по релефните тапети. Молину се промъкна към полицая, опитващ се да потисне пристъпа на гадене.

— Добре ли си, синко? — попита го. — Било е и по-зле. Стегни се. — Полицаят го погледна с влажни очи, които бяха виждали стотици трупове, но никога като този. Молину застана на вратата на всекидневната и видя обезобразеното мъртво тяло, което лежеше до старото кадифено канапе.

Разнасяше се силна металическа миризма. Молину премигна няколко пъти и вдигна вежди. Обърна се наляво и разгледа останалата част от стаята. Нямаше следи от борба. Приближи се до трупа и се наведе да огледа дупката от куршума.

— Реймънд Хънтър, предполагам — промърмори той и внимателно претърколи главата, за да вземе една черна орхидея, притисната между главата и мръсния килим под нея.

Изправи се и отиде до прозореца. Тълпата навън се беше сгъстила и поглъщаше гледката. От време на време сменяше тежестта си от крак на крак, без да казва нищо. Зад него експертите и полицаите за оглед на местопрестъплението пристъпиха безмълвно към работа, като само раздвижваха пространството с автоматичното пренавиване на лентата, което се повтаряше неистово след всяко проблясване на светкавицата. За втори път през този ден Молину почувства нервни киселини да пропълзяват по стените на стомаха му. Тези хора, които и да бяха, или бяха големи късметлии, или изключително добре информирани! Докато гледаше сцената навън, той започна внимателно да разтрива китката си и почувства ускорения си пулс. Никой не го беше правил на глупак. Чуваше въпросите, които щяха да му зададат неговите началници, когато разберат какво се е случило, и сърцето му започна да бие по-силно. Не бе очаквал в плана му да се появи пукнатина, но изглежда, това беше единствената възможност за тези хора да го надхитрят.

— Жената е в линейката. Съвзема се. По-добре вижте това, сър. — И той му подаде бяла папка с надпис „Областен съд на Сейнт Олбънс. Дело между Анджела Хънтър, ищца, и Реймънд Хънтър, ответник, за децата Катрин, Питър и Томас Хънтър“. — Иззето е от куфарчето. Тя е съдебен пристав, сър. Госпожа Джоан Елиът, съпруга на Джонатан Елиът. И той е при нас — шофьорът. Хич не му е весело и крещи за разни ужасни неща, които щял да направи с вас.

— А блондинката?

— Харис я оставил в „Конската глава“. Прилича на редовно свърталище на местните фашисти, скинхедс и тем подобни. Студено като лед. Мисля, че ни изиграха.

— Трупът е вдървен — каза Молину, без да обръща внимание на по-младия си сътрудник. — Трябва да е мъртъв поне от дванайсет часа.

— Искате да кажете, че е бил в къщата през цялото време, докато сме я наблюдавали? И вратата е била отворена през цялото време?

— Точно така.

— Исусе Христе! — възкликна Уилсън, искрено поразен.

— Остави Господ на мира, Уилсън. Спомни си, че си атеист. Да се върнем в контролната кола и да започваме да оправяме бъркотията. Докладите от лабораторията ще пристигнат след около пет часа.

Двамата се изнизаха на пръсти през екипите от хора, които безмълвно вършеха работата си, и излязоха на улицата. Една наблюдателка изскочи към тях от задната част на тълпата от зяпачи и пъхна микрофон пред лицето на Молину.

— Вие ли сте главният, сър?

Молину погледна надолу към младата жена с къса блестящочерна коса, подстригана под прав ъгъл около скулите й, с гъсти вежди и обилно намазано по пълните й устни червило.

— Саманта Пиърс, телевизията на Би Би Си. Какво става тук? Кой сте вие? — въпросите валяха един върху друг.

— Командир Джералд Молину е отговорът на втория ви въпрос, а на първия — проведе се въоръжена операция. Нямам право да съобщавам подробности. Ще заявя само, че това все още неидентифицирано тяло е открито в сградата и считаме обстоятелствата за подозрителни.

— Това собственикът на къщата ли е, командире? Тази жена арестувана ли е, сър? Какво ще кажете за мъжа в синия мерцедес? — Въпросите продължаваха.

— Без коментар — отговори той. — На всички ваши въпроси ще имате възможност да получите отговор, когато му дойде времето. А сега ме извинете. — И бързо се отдалечи от нежеланата тирада.

В един на обяд Молину се бе разположил в трона си в оперативната стая и провеждаше съвещание с екипа си.

— Излиза, дами и господа, че нашите противници са много по-изобретателни, отколкото предполагахме в началото. Очаквам да се свържат с нас в най-скоро време. Никакви изявления за пресата, ще трябва строго да им запушим устата, а Бакън е спрял репортажа за Би Би Си. — Огледа внимателно мнозинството и продължи: — Междувременно ще се съсредоточим върху докладите от огледа на местопрестъплението и разпитите на господин и госпожа Елиът. — Екранът светна и документите започнаха да се появяват. — Първо — съдържанието на куфарчето, което потвърждава положението й на съдебен пристав, отговарящ за жилищата на улица „Дюк“ в Сейнт Олбънс — коментира той. — Така че излиза, че тя е попаднала в капан точно като нас. Изглежда, някой й се е обадил да й каже, че той е вкъщи.

Внезапно влезе Уилсън с докладите от лабораторията. Запъти се към Молину.

— По-добре вижте това, шефе — каза и подаде на Молину копие от предпечатното издание на сутрешния „Таймс“. С жълт маркер беше оградено едно съобщение. Молину прочете съдържанието му на глас.

Извинение. Реймънд Хънтър. 7 август 1960 — 14 януари 1995, 19:24 часът. Почивай в мир. На всички приятели и заинтересовани страни се извиняваме за вчерашната грешка в датата на смъртта. „Бог избра глупостта на света да се възправи срещу мъдростта. И Бог избра слабите да се възправят срещу тези, които са силни.“ Към Коринтяните, 6:2.