Ранкин Дейвис
Право на мълчание (47)

47.

Мади не можеше да спи. Запасите й от доверие се бяха изчерпали, надеждата й бе рухнала заради мълчанието на Бет. А сега, в 4 и 35 сутринта, силите я напускаха и я обземаше паника. Не че процесът вървеше зле. Пола, надзирателката от затвора, й каза, че Стивънсън се е представил забележително, като се имат предвид обстоятелствата — без клиентката си, без указания, без никаква надежда отникъде. Или поне така изглеждало в началото.

Пола се удивляваше на познанията по криминалистика, които опитният адвокат демонстрирал на кръстосания разпит. Първо бил атакувал обгарянията от барут на ръкава на сакото й. Експертът, призован от обвинението, накрая признал, че посещението в клуба по стрелба, на което полицията е била свидетел, може да е причина за наличието им. Това за начало било добре. След това поставил под съмнение способността на Агнес Мидълтън да разпознае гласа, който я подмамил надалеч от къщата малко преди убийството на съпруга й. Той пуснал пет записа — между които и един с гласа на Бет — и тя била достатъчно почтена да признае, че не може да познае гласа на подсъдимата. Стивънсън продължил да подкопава доказателствата като териер, готов винаги да захапе прокурора. Накрая съвсем естествено се обърнал към един зрител и го помолил да му даде оръжието, с което да се бори срещу обвинението; да му даде кръв. До това сега било стигнало делото.

— Беше много вълнуващо — призна Пола, докато изнасяше подноса за обяд. — На обвинителите им остана единствено кръвната проба от местопрестъплението. Ето това са сега само доказателствата им. Те казаха на съдебните заседатели, че понеже ти не искаш да дадеш проба за изследване на ДНК, би трябвало да е твоя.

Тя изглеждаше малко разочарована, че липсва пробата, която да докаже нещата по единия или по другия начин.

— Скоро може да стане прекалено късно, нали разбираш? Те всички просто ще приемат, че ти си го убила.

Пола беше мила по свой си начин. Подстриганата й коса придаваше твърдост на иначе меките й по рождение кафяви очи. Приятелството им не беше леко, но Мади му бе много благодарна, както и на приятелството на Бет. Но къде беше тя?

Беше 5 сутринта, в деня, в който съдебните заседатели щяха да решат виновна или невинна е Бет Гембъл, денят, в който Маделин Милтън трябваше да приеме отново истинската си самоличност, преди съдът да се оттегли. Това беше единственият случай, в който Бет я бе предала. Мади не вярваше, че е способна на такова нещо. Или беше способна?

Какво ли щяха да правят с нея, когато разберат коя е всъщност?

Да я обвинят в убийството на Били Маккейб? В съучастие в бягство, в умишлен саботаж на правосъдието? Мади знаеше, че я чака нещо повече от щракване на белезници. Почти със сигурност това би означавало дългогодишна присъда в затвора. Не мислеше, че би могла да понесе още от това. Ето такива неща я гризяха в страшните самотни часове на будуването.

 

 

Бет беше в съвещателната зала, бясна от закъснението.

— Молину, пресата е окупирала мястото и аз трябва да съм в съда до два часа. Какво ще направят, ако изляза и просто съобщя какво се случва?

Командирът беше получил нареждания от Бакън.

— Ще отидеш дотам по същия начин, по който дойде. Хеликоптерът те чака на площадката. Знаеш колко продължава пътуването. Всичко е уредено.

Бет очакваше той да добави безсмислените думи: „Имай ми доверие“.

Бордмън се намеси:

— Бет, трябва скоро да тръгваме. Няма да му позволя да отстъпи от споразумението.

Смърдеше на недоверие и изнервеност по целия път към чакащия хеликоптер. След няколко кратки мига те се вдигнаха във въздуха. Бет се тревожеше за душевното състояние на Мади. Досега сигурно е изпаднала в ужас от липсата на действия.

— Хайде, побързайте! — извика тя през оглушителния звук на летателния апарат. — Ако закъснеем, това ще е завинаги.

Бет знаеше, че обществеността помни само присъдата на съдебните заседатели и рядко обръща внимание на решенията на Апелативния съд години по-късно. Ако я осъдят и обжалването й е успешно, за много хора тя ще си остане осъдена — още едно богато момиче с хитър адвокат, който се възползва от техническите подробности.

— Дръж се, Мади, дръж се! — шепнеше тя в нощта, докато хеликоптерът летеше бързо над шосе М3 към столицата.

 

 

Дойдоха да вземат Мади в 8 и 30 сутринта.

— Днес сте подранили — изкоментира тя пред мрачната надзирателка.

Жената съвсем не й обръщаше внимание, докато й слагаше белезниците. Китката й приличаше на вейка пред ръката на придружителката й. Обичайното палто прикриваше лицето й, докато я извеждаха през портата към последния ден на процеса. Обикновено отнемаше 25 минути. Мади се пресегна и свали палтото от горната част на тялото си.

— Остави го където е! — нареди й надзирателката.

Мади не разбираше защо, освен ако отстрани няма наредени фотографи, но тонът на строгата команда не предполагаше несъгласие.

— Коя си ти? — Гласът на Мади беше станал остър. — Изпраща те Даяна, нали? Искаш да ме убиеш.

 

 

— Горивото ни свършва — чу Бет по пилотската радиостанция. Очите й обвинително изгледаха Молину, но и по неговото лице бе изписано объркване.

— Колко още имаме?

— За няколко минути, не повече. Няма да успеем, без да презаредим.

Молину направи гримаса. Ако не успеят да стигнат навреме за процеса, това щеше да е краят за всички тях, особено за него.

— Кацни колкото можеш по-близо. — Той нагласи радиостанцията на друга честота. — Добсън, пилотът ще ти даде координатите. Намери кола, бърза кола с пълна охрана, която да ни посрещне. Тръгваме по земя. Информирай другите оперативни работници за закъснението.

— Ами съдът? — изпищя Бет, когато хеликоптерът кацна, силно наклонен надясно.

Молину се опита да запази равновесие при рязкото приземяване.

— Не разбираш ли? Мога да променя доказателствата, но не и да се меся на съдия от Върховния съд. Процесът продължава.

Бет вдигна ръкава си, за да погледне часовника: беше 9 и 45, три четвърти от часа, преди съдебните заседатели в процеса „Държавата срещу Бет Гембъл“ да се оттеглят, за да обмислят присъдата.

 

 

Мади стоеше, изплашена и безмълвна, до ужасяващата надзирателка. Тя се съмняваше, че това е истинското й занятие. Немият отказ на жената да отговори на каквито и да било въпроси само още повече я хвърляше в ужас. Беше се изплашила прекалено много, за да свали палтото от лицето си и сега студена лепкава пот попиваше от нея в него и обратно. Изглеждаше й, че камионетката пътува вече цяла вечност. Обикновено пътуването не отнемаше толкова много време. Мади бе по-убедена от всякога, че нещо не е наред.

Времето минаваше бавно и тя имаше усещането, че се движи в кръг. Какво беше новото? Всичко беше един голям кръг, една гадна орбита на страданието, която започваше с баща й, преминаваше през Маккейб и завършваше с куршум в главата й.

 

 

Кацането беше меко, но Бет се тресеше отвътре. Общината в Уинчестър, която се виждаше от замъка, пое без усилие хеликоптера, но те все още бяха на мили от Лондон. Никой не говореше, докато всички напрягаха очите си да видят колата. Първо я чуха, а после видяха един ягуар да спира рязко на общинската територия. Бет затича към него. Чувстваше, че Бордмън и Фъргъс са до нея и се движат със същата стъпка, със същата мисъл: ще закъснеят.

След секунди, с пищящи в утрото сирени, конспиративният конвой пое към Лондон.

— Никога няма да успеем да стигнем в съда навреме — каза Бордмън, като поглеждаше часовника на таблото на ягуара. — Какво е положението на камионетката? Трябва да я засечем.

Устата на Бет пресъхна от напрежението на момента. Тя видя как Молину с щракване се включи в някаква честота.

 

 

Мади чуваше заповедта: последното й пътуване, в края на което щяха да го направят. Пукащото съобщение я накара да замръзне напълно. Колата рязко изви и набра скорост нанякъде. Тя размърда ръката си, която беше заклещена близо до жената.

— Стой мирно, само изпълнявам нареждания!

Значи това било. Даяна бе решила, че е дошъл краят й. Какво й даваше правото да го направи? Мади замря, когато си спомни собствената си вина за смъртта на Били Маккейб. Какво й даваше и на нея правото? Почувства се странно спокойна от яснотата на прозрението.

Докато пътуването продължаваше, въпреки че лицето й още бе покрито с палтото, тя за първи път от години можеше да вижда ясно. Това, което бе направила, беше грешно: разбираемо, но грешно. То не оправяше нещата, само още повече разпалваше омразата.

Спокойствието я напусна, когато колата рязко спря.

 

 

Ягуарът беше само на миля от центъра на Лондон. Беше 10 и 15.

Бет се изненада, когато колата изви от пътя и тръгна по наклона на многоетажен паркинг.

— Къде, по дяволите, ни водиш, Молину? — извика Фъргъс към пътника на предната седалка.

— Млъквай, Фин! Знам какво правя.

Колата продължи на скорост нагоре до третия етаж, придружена от пищенето на гумите, от което по асфалта оставаха следи от разтопен каучук.

В ъгъла имаше една камионетка.

 

 

Мади почувства как по лицето й от страх се стичат сълзи и капят по вътрешността на палтото. Чу как вратата на камионетката се плъзна и се отвори. Очакваше силна болка всеки момент.

— Свършвайте бързо — каза тя по-смело, отколкото се чувстваше. — Но нямам намерение да умра с това върху лицето си. — Отметна палтото и един познат глас я прекъсна.

— Изобщо няма да умираш.

Тя извърна бързо глава надясно, където стоеше Бет Гембъл с протегнати ръце.

— Няма време за такива работи — излая високият човек отдясно на Мади.

— Прав си, Молину — заключи Бет.

— Мади, чуй ме, всичко свърши. Поне за тебе свърши — каза един нисък мъж с леко притеснена физиономия, който стоеше до Бет.

— Това е Бордмън, можеш да му имаш доверие. Той е полицай — каза й Бет.

— Наистина само един полицай, но можеш да ми се довериш — отвърна тихо мъжът.

— Той също така е и приятел.

Бордмън взе Мади под ръка и поведе обърканото момиче към чакащата кола.

— Бет, Бет, какво ще стане с теб? — провикна се Мади през рамо.

Бет се шмугна в затворническата камионетка и закопча с белезници ръката си за ръката на надзирателката.

„С мен ли? — помисли си Бет. — Трябва да присъствам на един процес.“

 

 

Зала две на Кралския съд беше не просто пълна. Такова описание не би било точно за липсата на всякакво свободно пространство. Репортерите се блъскаха с лакти и се промушваха, раздаваха подкупи и увещаваха, само и само да се преборят за място в залата.

Галерията за публиката се пръскаше по шевовете от огромното количество професионални любители на съдебните процеси. Съдебните власти, радостни, че са тук, се опитваха да показват безразличие; но не успяваха и излъчваха гордост. Старинната дъбова ламперия, лъсната с повече от нормално усърдие, придаваше на залата по-топло излъчване от обикновено.

Точно в 10 и 30 Стивънсън влезе в залата и се отправи към сектора за адвокатите. Той изглеждаше уморен, чувстваше се уморен и беше уморен. Остана само съдията да напомни на съдебните заседатели накратко фактите и с това беше свършено. Той се извърна към подсъдимата скамейка с надеждата, че тя се е разкаяла и може би ще му даде жизненонеобходимата информация, с която да се противопостави на единственото останало доказателство — кръвта й. Присъстваше само надзирателката. Стивънсън с изненада установи, че това не беше Пола. Тя му беше помагала да предава информация в килиите. Странно, че бе решила да пропусне края на този процес. Съдебните заседатели се замъкнаха до местата си, преди съдията да бъде обявен и да влезе в залата с величествено изражение на суровото си лице.

— Доведете подсъдимата — нареди той със съзнанието, че това беше просто една молба, която подсъдимата отхвърляше от началото на процеса. От съдебните заседатели зависеше да тълкуват отказа й, както намерят за добре. На неговото лице беше изписана само апатична досада.

Стивънсън наблюдаваше висшия магистрат и забеляза професионалното му безразличие към решението на Бет Гембъл. Той видя как очите му, засенчени от гъсти вежди, се присвиха при вида на самотната фигура на надзирателката, която се появи иззад гърба на Стивънсън, после чу въздишките и потиснатите шепоти в галерията. Забеляза как очите на съдията се разшириха от учудване, когато се спряха на жената на подсъдимата скамейка.

— Госпожице Гембъл — каза той малко нервно, — толкова се радвам, че успяхте да се присъедините най-накрая към нас.

Бет се изправи. Стивънсън заговори, като въртеше глава напред и назад ту към съдията, ту към подсъдимата скамейка. Колосаните му дрехи се мятаха заедно с него.

— Милорд, мога ли да получа за момент указания? — Съдията мрачно кимна на молбата на адвоката.

— Госпожице Гембъл. — Бет се усмихна на човека, който я бе подложил на такъв безмилостен разпит на процеса срещу Мидълтън. — Ще дадете ли кръвна проба?

— Мога ли да кажа нещо, милорд? — попита Бет.

Съдията наклони глава и вдигна вежди при тази странна молба.

Бет не изчака разрешение:

— Бях в същата тази зала като жертва и пак се връщам като такава. Не се срамувам от това, което се случи. Разбрах, че вината не е моя. Мидълтън проля моята кръв, тази кръв. — Съдът гледаше, затаил дъх от удивление, как тя извади флакона, който бе поискала от Молину като част от споразумението. Всички поклатиха едновременно глави, когато тя взе една игла и прободе пръста си, от който закапа кръв в приготвения съд. — Сега кръвта ще ви каже истината за това убийство, за всичко. Ето ви пробата, господин Стивънсън — каза тя тихо и изведнъж се почувства разтърсена от събитията през последните месеци. Наведе се напред към него с протегната длан, като знаеше, че щом сравнят пробата с кръвта от местопрестъплението, невинността й ще бъде доказана без съмнение.

Тя се обърна с лице към публиката, свидетелка на всичко, което се бе случило от деня на изнасилването й. Фъргъс й се усмихна срамежливо, вече убеден от аргументите й, че нещата ще свършат добре.

По лицето на Бордмън вече нямаше тревога, защото Молину съдействаше напълно. После и лицата на другите — заинтересовани, любопитни, отчаяни, чиито тъжни съществования се стопляха за кратко от дневната порция справедливост, за да се убедят, че има и по-зле от тях.

Очите й се спряха на едно лице, което отговаряше на описанието: Ийв. Познатото лице, по-младо, но категорично същото, безизразни очи, без никаква топлота или съчувствие. Бет беше поразена от вида на това момиче и докато оживлението в съда продължаваше, тя видя как Ийв вдигна показалеца си към устните, които бяха леко присвити, и я прикани да мълчи. Бет разбра и кимна веднъж и само веднъж на слабото момиче, което й отговори по същия начин. Тя се измъкна без трудност от претъпканата галерия, сякаш се изпари направо пред очите й.

Бет вече знаеше, че справедливостта зависи от гледната точка. Трябваше да се забележи, за да се осъществи, и да се осъществи, за да се забележи. Ако един ъгъл беше пренебрегнат, едно право пожертвано в името на бързината, тогава всички губеха, но не след дълго губещите ставаха тези, които по-малко можеха да си помогнат. Тя имаше късмет. Бет пое с пълни гърди своето бъдеще.