Ранкин Дейвис
Право на мълчание (20)

20.

Фъргъс седеше срещу Бет в уютната кухня в дома й. Вече беше нейният бивш оператор. Чрез канибалските сигнални ритуали на телевизионната джунгла до него достигна вестта, че тя е уволнена. Знаеше и как е протекла екзекуцията. Отначало обмисляше да размаже физиономията на Максуел, но се нуждаеше от работата си. Теди така или иначе живееше назаем при всяка следваща програма, затова Фъргъс реши да изчака, докато и неговият наказателен отряд зареди оръжието и тогава да си разчисти сметките.

Бет беше мълчалива, по-мълчалива, отколкото някога я бе виждал. Седеше срещу него с наведени подпухнали очи и пушеше цигара за първи път от две години, откакто се бе отървала от тази напаст. След няколко минути тишина тя обобщи накратко странните събития от последните няколко дни, като завърши с ходенето до клуба по стрелба. Фъргъс усети, че съжалява за предишното си решение да не се оправи с това копеле Максуел.

— Не знам какво става, но ще разбера — обеща Бет.

Фъргъс я погледна над ръба на огромната чаша с димящо кафе и очите му за първи път бяха сериозни.

— Защо не кажеш на полицията? Тези хора… тази жена… се държи странно. Не е ли време да оставиш полицаите да си заслужат заплатите? Те за какво са, Бет? — заключи той.

Тя вдигна поглед, както си седеше до кухненския прозорец.

— Какво искаш да кажеш, Фин? — Знаеше, че Фъргъс има нюх за неприятностите, въпреки че той рядко го предпазваше от тях.

— Ами всичко звучи някак… напрегнато, като преследване, почти като религия. Запитвала ли си се какво искат те от теб?

— И аз бих искала да разбера. Трябва да разбера.

Бет млъкна и Фъргъс продължи:

— Библейските цитати и данните за Мидълтън — да се пържи в ада дано! — какво искат от теб?

Тя се замисли над трудния въпрос.

— Може би искат да направя програма за тях. Не знам. Но идеята е страхотна.

— Познавам този тон. Да не си забравила, че нямаш работа?

Тя премигна осмъртително с мигли срещу него и гласът й стана звънлив като на ученичка:

— Но все още имам оператор…

— О, Бет, ти загуби твоята работа, това не е ли достатъчно?

Тя се приближи към него, този път със съвсем сериозно изражение.

— Фъргъс, останал ли ти е някакъв отпуск? — Той кимна, без да вдига очи от питието си. — А можеш ли да вземеш назаем това, от което имаме нужда? Камера, подслушвателни микрофони, устройства за монтаж? Само помисли. Какъв сюжет! Това е пътят ми обратно, Фъргъс, чувствам го. — Тя така се развълнува, че разля кафето си.

— Ами мацката с пистолета? Нея как я чувстваш? Лично аз съм уплашен до смърт. Ето накъде те води пътят на грехопадението.

— Наречи го просто интуиция, женска интуиция. Не вярвам, че иска да ми причини нещо лошо.

— Сигурна ли си, че не е някаква лесбийска история? Онези снимки на твоя човек е трябвало да предизвикат реакция. Имам предвид — какво ще кажеш сега за едно чукане? — Приближи се към нея. Тя разтвори халата и откри плътта си. Те се погледнаха в очите и се разсмяха. Той седна на мястото си.

— Не си от тях, Бет. Добре де, няма да си играеш на криеница с момичетата. Тогава какво смяташ да правиш?

— Ние ще се върнем в клуба по стрелба. — Бет стовари с трясък чашата си върху дъбовата кухненска маса.

— Знаеш какво е отношението ми към оръжията.

— Можеш да ме почакаш отвън. Тя няма да е там, но адресът й може да е.

 

 

Бет знаеше пътя. Кръглото слънце се бе вдигнало високо в ясното небе, когато Фъргъс подкара възстаричкия си микробус към клуба по стрелба. Младата жена чувстваше, че прави точно каквото трябва. Напоследък се бе оставила да я манипулират хората около нея. Сега за първи път след онази нощ вземаше инициативата и се чувстваше добре. Фъргъс запали цигара и те продължиха да пътуват в мълчание, в което нямаше напрежение. В микробуса Бет можа на спокойствие да го огледа в профил. Неизменното кожено яке покриваше слабото му тяло, жилаво по-скоро от работа, отколкото от упражнения. Лицето му — мило, добро лице — все още беше прикрито от смешна брада. Не знаеше някога да е ходил без нея и се чудеше как ли ще изглежда, ако бръсначът се погрижи за демодираното й присъствие. Той винаги беше до нея, без да се натрапва или да нахалства, просто до нея, с открито лице и срамежлива усмивка. Защо става така, помисли си тя, че най-добрите хора са тези, които приемаме за част от пейзажа?

Пътуваха по следите на вчерашната й разходка. Като пристигнаха, Бет слезе от микробуса.

— Първо, ще опитам с потрепването на ресници. За това не ми трябваш. Ако не мине, тогава…

Той знаеше какво.

— Тогава ти трябвам аз, знам. Внимавай, Бет. — Протегна се напред и хвана с цяла шепа габардиненото й манто. — Това не е броня. — Пусна я и тя влезе в клуба по стрелба.

На рецепцията не беше възрастният мъж от вчера. Изглежда, беше жена му.

— Добро утро.

Свъсените очи я изгледаха над очилата с розови рамки. Цялостното впечатление беше като от брадва, готова за битка.

— Какво има? — отвърна тя сопнато и огледа Бет от горе до долу.

— Бях вчера тук на гости на госпожица Тримейн.

Жената я чакаше да продължи. Бет извади металното пресовано огледало от чантата си.

— Взех го по погрешка. — Жената посегна да го вземе. Бет го дръпна. — Не, не е толкова просто. Виждате ли, тя взе моето. Беше ми подарък и означава много за мен. Искам да ми дадете адреса й. Не бих желала да се загуби.

— Не даваме адресите на членовете ни. Всъщност откъде да знам дали сте били тук вчера. Никога преди не съм ви виждала.

— Съпругът ви ме видя.

Жената премисли възможностите.

— Може и така да е, но аз все пак не мога да ви дам тази информация. Ами като ви е такава добра приятелка, защо й нямате адреса?

— Никога не съм казвала такова нещо, точно затова е толкова важно да я намеря. Огледалото ми е оставено като завещание от майка ми.

Възрастната жена присви очи, докато те почти изчезнаха.

— Преди малко казахте, че ви било подарък. Това е различно от завещание. — Подозренията й към Бет се бяха потвърдили. — Не, госпожице, ще оставя съобщение на госпожица Тримейн. Ако сте така добра да си дадете името и адреса, ще се погрижа да ги получи. — Бет написа фалшиви данни, подаде ги на враждебната администраторка, после внимателно се загледа къде ще постави бележката.

Когато се върна в микробуса, Фъргъс се вгледа в лицето й с нарастващо униние. Явно номерът не беше минал.

— Не се притеснявай. Това, което искаме, е на мили разстояние от залата за стрелба. Ще влезеш и ще излезеш само след секунди. И без това микробусът ти е смачкан, още една чупка няма да развали много естетиката — обеща му тя.

И те веднага пристъпиха към предварително планираната маневра.

Бет отиде отстрани на главния вход и застана до избуялия бръшлян, който покриваше стените. Наблюдаваше как Фъргъс на заден ход подкара микробуса и изчезна от погледа й, но не и от слуха й. После чу оглушителния звук на сблъскването. Обувките на администраторката затракаха по пода, когато Фъргъс дотича като луд покрай ъгъла.

— Мисля, че е мъртва! Не я видях.

Жената стоеше на входа и го гледаше втренчено. Фъргъс я хвана за ръката и започна да я дърпа напред.

— Жена е, млада жена! — Той крещеше, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

Тя беше прекалено сащисана от бързината, с която се случи всичко, за да устои и Фъргъс я повлече със себе си да види касапницата.

Веднага щом отминаха, Бет се шмугна вътре. Изтича до рецепцията. Бележката й я нямаше. Тя я видя да лежи в кошчето за боклук. Разпозна топлото местенце, в което беше стояла. На него беше залепен щампован надпис, който гласеше: „Б. Тримейн“. Бет знаеше, че няма много време. Дори и умилкването на Фъргъс не можеше да прикрие факта, че труп липсва. Пред нея лежеше голям регистър с имена на членовете. Тя бързо разтвори страниците му. Вътре се описваха плащанията на таксите. Бързо намери буквата Т и прегледа колоната с имената на членовете. Отвън вече се чуваха гласове.

— Сигурно е пропълзяла в храстите. Трябва да я намерим. Може би умира, жено! — Тя го видя да стои с гръб към вратата, с разтворени ръце, за да спре влизането на администраторката.

— Махай се от пътя ми! Ще накарам да те арестуват! Скапан пияница!

Нямаше време за доизпипване. Бет откъсна листа и го пъхна в джоба си. После тръгна към тях.

— Замалко да ме удариш, ненормалнико. Ще съобщя за теб в полицията. — Тя тръгна да се отдалечава.

— Как влязохте пак тук? — попита възрастната жена и тръгна след Бет.

Бет се обърна.

— Имаше обаждане за вас. Собственикът. Искаше да знае къде сте и коя съм аз. Чака на телефона на рецепцията. — Бет виждаше, че жената не беше сигурна дали е така, или не. После реши, че няма да поема риск.

— Ако пак видя когото и да е от двамата, ще повикам полицията. — Тя се отдалечи уплашено.

— Ти наистина ли ме издаде на полицията? — запита Фъргъс, докато тичаха обратно към микробуса.

Бет се засмя.

— Не, но познавам някой, който ще го направи.

Те скочиха в още работещата кола и подкараха бързо по алеята и после по шосето навън.

— Взе ли го? — попита той, когато микробусът премина с голяма скорост през един остър завой.

— Намали — предупреди го Бет. — Бясно каращ микробус с висяща задна лайстна е голямо изкушение за един пътен полицай. — Извади смачкания лист от чантата и го изглади.

— Господи, не можа ли просто да го препишеш? — Той погледна косо към раздърпания документ.

— Нямах време, Фъргъс. Ти и Мама Бейкър се боричкахте във фоайето, когато го намерих. Да видим. — Тя прокара надолу пръст по списъка с членовете. — Тримейн, Б. Членува от два месеца.

— Исусе, в това място трябва да имат страхотни инструктори.

— И таксата й е платена за цяла година. Копие от разписката. — Бет взе малкото листче. — „С благодарност, УБД.“ Никога не съм го чувала. БД… Това обикновено означава „благотворително дружество“. Ще трябва да го проверим. Адресът е „Рикмънсуърт Роуд“ №23, Централна източна част.

Фъргъс настъпи газта.

 

 

Приключенията на Бет бяха описани на Молину от хората в преследваческата кола. Той не очакваше момичето да се върне в клуба по стрелба така внезапно. Тя си мислеше, че е влязла в някакви следи и беше права. Той свали ушитото си по поръчка сако и го постави внимателно на буковата закачалка до вратата. Свали ониксовите копчета за ръкавели, нави френските маншети и потри длани. Така беше по-добре. Тъй като не ставаше каквото очакваше, Бет Гембъл можеше да разбуни гнездото на осите. Той се върна на мястото си, за да проследи действието. Пред него лежеше едромащабна карта на околността.

— Обектът се движи на изток. Това момиче умее да играе. Взели са нещо важно от рецепцията. Скоростта, с която си тръгнаха, показва, че май са намерили това, което са търсели.

Молину се поколеба, преди да отговори:

— Тя се е върнала за това, което ние търсехме вчера. Проверено ли е?

Пукането на мобифона прекъсна сигнала.

— Отрицателно, шефе. Премахването е планирано за 1 през нощта утре.

— Не я изпускайте. Повтарям, при никакви обстоятелства не я изпускайте, освен ако не ви открият.

Де Хаус беше прав, тя беше много изобретателна. Сега може би имаше адреса на тайнствената жена. В тази част на играта Бет ги беше изпреварила. Това можеше да е много опасно за нея, а и за тях. Той се чудеше колко далеч смята да отиде тя. Звъненето на мобифона го откъсна от мислите му.

— Да?

— Микробусът се приближава до „Рикмънсуърт Роуд“, кара бавно. Гледат номерата на къщите. Имат късмет — всички къщи са празни, със заковани прозорци или врати. Изглежда, адресът е фалшив.

 

 

Вътре в микробуса си Фъргъс се осмели да погледне към Бет. Тя хапеше вътрешната страна на устната си страшно съсредоточено, но разочарованието бе ясно изписано на лицето й.

— Нищо чудно, че благотворителното дружество е платило таксата й. — Опитът му да се пошегува се провали като настроението на Бет.

Тя прелистваше справочника „От А до Я“, проверяваше и препроверяваше за някакъв друг, подобно звучащ адрес. Накрая Фъргъс каза:

— Виж какво, Бет, това е малко прекалено зловещо за мен. Да кажем, че нямаш добър ден.

Тя стоеше, неподвижна и непреклонна, на пътническото място. Господи, той почти можеше да чуе мислите й. Младата жена блъсна скърцащата врата на микробуса, слезе и тръгна към изоставеното жилище. Оградата около занемарената градина беше ръждясала и изкривена от липса на грижи. Някога е имало порта, но това е било доста отдавна.

— Губиш си времето, Бет — извика той от микробуса, когато тя изчезна от погледа му.

Входната врата имаше същата съдба като градинската порта. Трудно е да си представиш, че някога тук е живяло семейство, помисли си тя, докато си проправяше път през счупените бутилки от сайдер и през боклуците. Къщата миришеше на урина от скитниците и на отчаяние. Стълбите изглеждаха нестабилни. Фъргъс беше прав — това беше ничий дом. Но ако не беше погледнала, щеше все да се чуди. Това правило първият й редактор беше набил в главата на някогашната шестнайсетгодишна стажант-репортерка: не вземай нищо за дадено, проверявай всичко сама и не се доверявай на никого за нищо. Разбита от липсата на откритие, Бет се върна в гостоприемната светлина на света навън и се качи в микробуса. Нямаше да има никакви „Нали ти казах?“ от Фъргъс. Нямаше нужда. Той обърна ударената кола и тръгна обратно.

По обратния път Бет беше потънала в мисли. Какво, по дяволите, искаха от нея? Само с нея ли си играеха така, или имаше и други, които подмамваха по този начин? Фъргъс правилно беше попитал, докато пиеха кафе в нейната кухня:

— Какво искат те от теб, Бет?

Веднъж да разбере това, щеше да разбере и тях. Но за да го направи, ще трябва да изчака да установят нов контакт. Тази перспектива не й допадаше. Тя пак им даваше предимство, нарушаваше баланса в своя вреда и им позволяваше да диктуват смисъла и темпа на интригата. Трябваше да има начин да предизвика събитията сама. Вместо да реагира, трябваше да действа. Но как?

Почти бяха стигнали до дома й, когато тя пак проговори:

— Благотворителните дружества трябва да се регистрират, нали? Ако се отбием в офиса на благотворителните комисии, те ще могат да ни дадат някакъв адрес.

Фъргъс спря микробуса.

— Да, и той ще бъде „Рикмънсуърт Роуд“ №23. Виж какво, трябва да свърша някои неща, между които и да поправя колата си. — Тънкият намек тя да плати поправката остана без отговор. — Ще ти се обадя по-късно.

Бет се чувстваше повалена, но не победена. Подобни разочарования беше имала и преди. Важното беше да продължиш да действаш, да продължиш да мислиш. Апартаментът беше тих. Баща й седеше и гледаше втренчено в пространството. Тя го целуна за поздрав и приглади карираното одеяло, което обвиваше измършавелите му крака. Безпредметно беше дори да се опитва да говори с него. Отиде в кухнята и сложи чайника, после влезе във всекидневната и провери телефонния секретар.

Имаше само едно съобщение. Тя натисна копчето за прослушване. Беше жената от ресторанта и залата за стрелба.

— Доверие! Не чу ли? Беше много глупаво и какво ти донесе? Посещение в къща на самонастанил се. Необходимо е да поговорим за това. Ще се видим в „Делкоро“ на ул. „Флийт“ в девет вечерта.

Съобщението свърши. Как беше разбрала за това толкова бързо? Бет предположи, че са й позвънили от клуба. Това означаваше, че там имаха телефона й. Трябва да са се досетили, че Бет е търсила нещо, после да са провели собствено претърсване и да са стигнали до регистъра. Знаеше, че няма друг избор, освен да приеме предложението на жената. Ако името й не е Тримейн, тогава какво е?

 

 

Молину седеше зад огромното си бюро зад дебелите стени на Отдела за разузнаване и събиране на предоперативна информация. Той разглеждаше схемата на операцията до този момент. Всичко вървеше добре. Имаше само едно малко неудобство — проблемът с подслушването на телефона на Мидълтън. Министърът на вътрешните работи беше решил в пристъп на нехарактерна честност да откаже разрешение. Беше заявил, че е противоконституционно. Молину знаеше от общуванията си с Палмър-Дент, че честността беше доста далеч от идолизираните му приоритети. Изглеждаше по-вероятно да се страхува от резила на разкритието. Ако някога се разкриеше, че оправдан подсъдим е бил следен от службите за сигурност, това щеше да изглежда като реваншизъм и от Министерството на външните работи щяха да спретнат гаден процес, който щеше да почука обратно на вратата на Палмър-Дент. Типично, помисли си Молину, човекът би рискувал по-скоро живота на Мидълтън, отколкото собствената си кариера. Той се усмихна на лицемерната ирония в този свой извод. И той, и вътрешният министър бяха издялани от едно и също твърдо дърво. Много хора вярваха, че Палмър-Дент, който оскъдно прикриваше амбицията си с булото на приличието, ще бъде следващият лидер на своята партия и на страната.

Молину продължи да провежда наблюдение над операцията, като се наслаждаваше на аварийните планове, разработени от неговите стратези. Бяха отработили всяка непредвидена ситуация, всяка възможност, всяка несигурност. Беше гениална работа. Една червена лампа го предупреди, че някаква информация очаква неговото внимание. Той чукна копчето на високоговорителя, който стоеше до снимката на жена му.

— Господин Молину, засякохме обаждане в дома на обекта. — Пуснаха му лентата. — Трябва да е на жената от клуба по стрелба. Системата им за комуникация беше впечатлителна. Времето на съобщението беше само 15 минути, след като Гембъл и Фин си бяха тръгнали.

— Добре. Искам този ресторант да се проучи и да се промъкнете в него. Два екипа — смесени двойки. Резервираната маса да е покрита. Искам достъп до книгата с резервации. Искам ресторантът да е под контрол в 7 и 30 часа.

 

 

Бет дойде по-рано, 40 минути по-рано. Фъргъс седеше отвън в разбитата си кола. Както обикновено, беше паркирал неправилно. Тя провери миниатюрния предавател на вътрешната страна на ревера на сакото си от „Армани“.

— Храната изглежда чудесна, Фъргъс. Очаквам я с нетърпение. Ти ял ли си?

Думите й отекнаха в празното фоайе. Знаеше, че не е. Цял следобед беше звънял на приятели, опитвайки се да събере това оборудване. Накрая, към шест вечерта, той уцели десетката. Беше скъпо, но необходимо. Сега Бет се приближи до метрдотела.

— Добър вечер, госпожо. Имате ли резервация?

Бет изглеждаше притеснена.

— Имам. Ох, толкова е неловко! Колежка от един семинар ме покани на вечеря. Днес се запознах с нея. Виждате ли, дори не мога да си спомня името й.

Той се усмихна угоднически.

— И за колко часа? — Безупречният му фрак и безупречните му маниери бяха възнаградени с най-благодарната усмивка.

— За девет — каза тя притеснено.

— Така, да видим — втората смяна. Странно. Последвала е късна серия от резервации за нея.

— Ами първата не е ли направена от жена? — попита Бет.

— Аз лично приемам резервациите. Имаше само една жена. Някоя си госпожица Маделин Милтън.

Името прозвуча познато.

— Благодаря. — Бет държеше в ръката си банкнота от две лири.

— По-късно, госпожо. Услугата беше чест за мен, а не подмазване.

 

 

— Вътре е, командире. Спретна един номер на главния сервитьор. Откри името на жената. Обектът седи в микробуса с Фин. Времето на срещата приближава. Тя закъснява с десет минути. Нито следа от другата жена засега. Продължавам наблюдението.

Връзката прекъсна и след това се включи друг екип за наблюдение.

— Командире, тук е трети пост. Опитваме се да се свържем от десет минути…

Молину усети напрежението в гласа на оперативния работник.

— Какво има?

— Един самотен мъж на бара, сър. Сам мъж. Това е Сатир. Повтарям — Сатир. Това е клопка. Няма време да го спрем.

Молину изскърца със зъби, преди да отговори:

— Не проваляйте операцията, ако не е заплашен животът на един от обектите.

 

 

Сервитьорът пак поздрави топло Бет.

— О, госпожо, какво удоволствие е да ви видя. Не бяхте напълно откровена с мен за вашия домакин. — Той намигна съучастнически и я поведе към плюшения бар.

Другите посетители седяха по двойки. Те винаги прекаляват с издокарването за елитните ресторанти, помисли си тя. Когато приближи към бара, Бет видя, че на него седи мъж, обърнат с гръб към нея. Широките му плещи й бяха познати. Както и лицето му.

— Сър, партньорката ви за вечеря — каза сервитьорът, за да отвлече вниманието му от уискито. И успя. Мъжът се обърна към нея — отначало лицето му беше открито, после се изкриви от гняв, когато я разпозна. Артър Мидълтън стовари дебелото дъно на чашата върху махагоновия бар.

— Ти! — избухна той и заплашително приближи лицето си към нейното. — Ти! Не можеш ли да ме оставиш на мира?