Ранкин Дейвис
Право на мълчание (2)

2.

Ъгълчетата на устата й бяха трудно подвижни като парчета отрязано месо. Като че ли някакъв безумен пластичен хирург беше присадил към нейните деликатни иначе скули грозни мазни буци, които стигаха до възпалените краища на долната й челюст. Бог знае на какво приличаше. От другия край на дългата стая тя все по-добре дочуваше усилващия се глас на Теди: „… повече удобство“. Искаше й се да го има. Коричките върху клепачите й се пропукаха и острата безмилостна светлина нахлу в очите й и ги опари като киселина. После рязко се затвориха пак като уплашени миди.

— Бет, о, Бет, господи, аз… — започна Максуел и млъкна.

Настъпилата тишина я накара с усилие да вдигне клепачи, които разкриха познатите дълбоки морскосини очи, сега набраздени около ирисите като счупен порцелан. Той приседна, като едва сдържаше хлиповете, които разтърсваха едрата му фигура. Тя се опита да проговори.

— Всичко е наред, Теди. — Устните й не се подчиняваха на мозъчната команда да произнася правилно думите и те се сливаха в една.

Максуел хвърли бърз поглед към нея и после пак го сведе надолу като засрамено дете — или може би като виновен гимназист? Бордмън не можеше да бъде сигурен от мястото, от което го наблюдаваше. Бет се опита да се ориентира. Белотата я навеждаше на мисълта за болница, системата на ръката й доказваше намесата на лекар. Знаеше къде е попаднала, но как?

— Госпожице Гембъл. — Тя болезнено извърна глава, докато един дребен, спретнат, леко посивял мъж не изплува пред замъгленото й зрение. — Госпожице Гембъл, казвам се Бордмън, главен инспектор Бордмън. Чувствате ли се достатъчно добре, за да отговорите на въпросите ми?

Бет се вгледа в мъжа и се зачуди защо и полицията е тук. Изведнъж из лутащите й се мисли изскочи един образ. Тя стисна силно и задълго очи в опит да го прогони, но той упорито стоеше и я заслепяваше, невидим за околните. Впери празен безнадежден поглед в масивните, излъчващи честност черти на Бордмън.

— Баща ми — прошепна тя, а гласът й прозвуча така, сякаш не беше нейният собствен.

Бордмън продължи:

— Много е важно да разговаряме с вас колкото е възможно по-скоро, ако искаме да хванем виновника. Знаете колко жизненоважно може да бъде времето при разследване. — Кимна в опит да я накара да реагира по същия начин. — Не е необходимо да говорите. Само кимайте за „да“ или „не“, става ли?

Бет показа, че е разбрала.

— Знаете ли какво се случи тази нощ?

Бет леко помръдна и почувства парещата болка между краката си. Споменът напълни очите й със сълзи. Тя кимна.

— Колко бяха? Кажете ми да спра, когато стигна до правилния отговор. — Бордмън продължи: — Един?

Тя помръдна и мъчително кимна. Кичур златиста коса се спусна върху лицето й. Краищата му бяха зацапани с кръв. Максуел бързо отиде до нея и го прибра внимателно зад ухото й. Тя се извърна от него. Бордмън продължи да я пита, без да отделя нито миг очите си от нейните:

— Един, и вие ли го пуснахте да влезе?

Бет си спомни как лежи в леглото, потънала в мисли за церемонията по награждаването и поредното скарване с Теди. Лежи с глава, извърната в обратна посока на вратата на спалнята, и изведнъж усеща рязко раздвижване зад себе си, после силен удар по лицето, докато се опитва да се обърне. Енергично поклати глава.

— Познахте ли го, госпожице Гембъл? — Тя видя как полицаят се обърна към Теди. — Ако е така, не трябва да се страхувате от нищо. И така, познахте ли мъжа, който ви нападна? — Максуел изгледа пронизващо Бордмън, после и двамата извърнаха очи към Бет в очакване на отговора й.

Тя се замисли над въпроса. По време на нападението, в миговете, в които беше в съзнание, си спомни, че чу някакви гърлени коментари, докато той проникваше в нея, за „съсипване“ и „оставяне на мира“, а в тона му имаше една позната заплашителна нотка, която беше чувала и преди. Но къде?

Тя неопределено поклати глава и се опита, въпреки болката, да свие рамене. Бордмън бързо схвана нейното объркване и пак я притисна:

— Не сте сигурна. А той познаваше ли ви? Каза ли нещо, от което да стане ясно?

Смееше се. Това копеле се смееше. Тя беше обърната по очи върху леглото и можа да види ръката му в ръкавица — скъпа ръкавица — да посяга над главата й и да взима статуетката. „Дадоха ти я, защото разказваше играта на хората, сега дойде време за разплата.“ Бет потръпна от спомена за болката. Тя започна да кима все по-отчетливо. Дълбоко в нея се зароди тихо скимтене и накрая думите изригнаха с вик.

— Да, да. — Финият бял ленен чаршаф се отметна от рязкото движение и разкри стройните й загорели крака, набраздени от ожесточеното дращене на изнасилвача.

— Спрете, спрете веднага! — извика Теди, който стоеше до нея, и се наведе над полицая.

Бордмън тежко преглътна, после я погледна право в очите.

— Съжалявам, Бет. Длъжен съм да ви задам тези въпроси. Да не беше участник във вашите програми? Възможно ли е да е бил? Отговорете ми само на този въпрос и си тръгвам.

Теди Максуел проговори отново:

— Бордмън, стигнахте до границата, която не бих ви позволил да прекрачите. А сега изчезвайте! Познавам много влиятелни хора и ще се погрижа да научат за поведението ви. Достатъчно, край на разпита.

Бордмън не обърна внимание на Максуел и насочи всичките си усилия да хване погледа на Бет.

— Хайде, Бет, посочете ни някаква следа. Бяхте ли го разобличавали?

Тя се замисли. За три години, откакто съществуваше програмата й, толкова много хора бяха минали през нея. Свещеници, ръководители на бойскаути, профсъюзни деятели, учители. Трябва да е бил някой участник в програмата. Раздвижи болезнено устни.

— Така мисля. — Премести езика си напред и почувства, че равните й бели зъби са разклатени. После затвори очи, когато вратата рязко се отвори и влетя една разярена медицинска сестра, която се разкрещя на всички да излизат. Когато посетителите й си тръгнаха, Бет се опита да подари на сестрата една дружелюбна усмивка, щом тя внимателно и сръчно се засуети около нея, за да оправи завивките й. Докато сестрата напевно мълвеше успокоителни думи, Бет се вгледа в изражението й. То не беше това, на което бе привикнала. Обикновено хората се вторачваха в нея, когато вървеше по улицата или се хранеше в ресторанта, но с това бе свършено. Положението й в обществото нямаше значение за тази жена.

Скоро след това Бордмън стоеше в коридора до Осбърн и държеше носна кърпа пред лицето си, с която се опитваше да заглуши острата миризма на силен дезинфектант, идваща от кофата от неръждаема стомана до краката им. Наблизо стоеше един незаинтересован чистач, който си клюкарстваше с портиера в кафява униформа. Полицаят погледна към тях иззад импровизираната си маска. Вратата на сестринската стая на отделението се отвори и заподозрян номер едно според Бордмън излезе от нея и закрачи заплашително към двамата полицаи.

— Ще си платите за това, чувате ли? Ще ви накарам да си платите.

Бордмън се извърна към едрия червендалест американец:

— Искате ли да заловим този човек, господин Максуел, или чувството ви за вина замъглява разсъдъка ви?

Той отстъпи настрани, когато Максуел се спусна към него. Двама униформени полицаи се появиха веднага и хванаха Теди за ръцете.

— Ако бъдете така добър да се успокоите, може би ще намерим основания да ви освободим от следствието. Само трябва да ми отговорите на няколко въпроса — каза Бордмън с уверен и премерен глас.

Теди Максуел изглеждаше стъписан на първо място от мисълта, че въобще може да бъде включен в следствието.

— Така е по-добре, господин Максуел. Сега — каза Бордмън и се обърна към сестрата, присъединила се към растящата група и неодобрително сбърчила лъскавото си черно чело, — ако ни преотстъпите стаята за половин час, ще ви се разкараме от главата.

Сестрата ги поведе напред, като клатеше глава.

— Не знам накъде е тръгнал градът, знаете ли? — промърмори тя. — С тези полицаи ще се чувствам по-сигурна, ако се върна в Ямайка. — Бордмън се извърна към нея. Тя не му обърна внимание, а продължи да говори за собствената си сигурност. Упражняваше се как ще разкаже историята утре на приятелката си. — Това е втората жена за тази вечер при нас, която не е била в безопасност в собствения си дом. — Тя не изчака отговор, а блъсна пред себе си вратата на един проветрив медицински склад. — Това трябва да ви е достатъчно.

Вътре до стените бяха наредени стотици нередовни доставки на медикаменти и консумативи — истинско разточителство.

— Седнете, господин Максуел. — Бордмън огледа малко нестабилните мебели от черен винил и хром в ъгъла, поставени опасно близо до една препълнена лавица. Избра стола, който изглеждаше най-удобен, а Осбърн обърна единствения друг, останал с облегалка, към госта и го възседна. — И така, господин Максуел — каза Бордмън и се облегна назад. — Вие сте били с Бет на церемонията по награждаването, после двамата сте отишли на ресторант, прав ли съм? — Американецът кимна. — След това сте се скарали, много публична сцена. За какво беше?

— Арестуван ли съм, или какво? Да не би вие, момчета, да трябва да ме предупреждавате или заплашвате, докато си призная нещо, което не съм направил? Така правят англичаните, нали? Само че аз съм янки, а не някакъв ирландец. — Лицето на Максуел беше червено.

— Скарването? — настоя Бордмън.

Американецът бръкна в джобовете си и се изправи в пълен ръст, после отиде в дъното на стаята и се облегна на стената.

— Вижте. — Той сви рамене. — Беше чисто професионален спор. Една водеща взема награда и изведнъж решава, че е най-добрият продуцент в града. Беше — както го казват англичаните — артистично противоречие.

— Може да го наречем и професионална завист. Вие получихте ли награда снощи?

Продуцентът гневно се оттласна от стената.

— Не е това. Знам за какво намеквате. Наградата на Бет беше за целия екип. — Бордмън извади пакет цигари и предложи на Теди. Той с благодарност взе една, порови в джобовете си за запалка и обърна пакета към Бордмън.

— Не, благодаря, отвратителен навик. Снощи, преди да отидете на церемонията, правихте ли секс с Бет?

Теди всмукна дълго от цигарата и после леко се усмихна.

— Въпреки че това изобщо, по дяволите, не ви засяга, отговорът е — не. Не сме.

— И шофьорът, който ви откара, може да го потвърди?

Максуел пусна цигарата на пода.

— По-добре питайте него. Но сигурно вече сте го направили, нали? Иначе сега щях да съм в управлението, вместо вие и този Пъгсли да ме подлагате на кръстосан разпит тук. Господи, колко съм глупав! — Той отвори вратата, за да си тръгне.

— Господин Максуел, наистина се надявам, че ни казахте истината. Знам колко е размито това понятие във вашия стил на работа. Нещата могат много да се объркат, ако сте ни заблудили. — На последната сричка вратата се затвори.

Главният инспектор стана, отиде до цигарата, хвърлена не по правилата на добрите нрави, вдигна я и я пусна в малкото сиво кошче за боклук.

— Той крие нещо за миналата нощ. Не съм сигурен какво, но ще излезе наяве. Такива работи винаги се разкриват. — Двамата мъже опразниха мрачната служебна стая и се озоваха в още по-мрачния коридор. — Осбърн, остави Грийвс там да наблюдава положението. Обади се сутринта от мое име в Криминалната лаборатория. Искам да проверят пробата от семенна течност. — Осбърн се опита да каже нещо, но Бордмън продължи: — Наясно съм, че няма с какво да я сравним, но най-важният въпрос е: колко проби от семенна течност са намерени?