Ранкин Дейвис
Право на мълчание (26)

26.

Те взеха такси до дома му. Прозрението беше предизвикало внимателни плоски шеги през останалата част от престоя им в ресторанта. Тя се чувстваше претоварена. Претоварена и уморена. Фъргъс остави да отминат три таксита, преди да махне на четвъртото, и даде адреса си. Той взе ръката й, за да спре треперенето, което се бе появило със студения нощен въздух.

— Всичко ще бъде наред, момичето ми. — Смигна й. — Това са само игрички, игрички и маскаради, повярвай ми.

Пътуването завърши в нервно мълчание. Той плати на шофьора и прикрит в сенките, огледа пътя. Макадамовата улица беше празна.

Тръгнаха към къщата. Фъргъс отключи вратата на приземния апартамент и й кимна да влезе първа. Къщата беше тъмна като брадата му. Той докосна рамото й, за да я накара да спре. Голямата му сянка се приближи до прозореца. Полускрит зад пердето, се вгледа в неподвижната пуста улица. Изминаха няколко дълги мига, преди да остане доволен и да дръпне тънките завеси. Приглушената потискаща светлина освети наполовина бъркотията във всекидневната.

Бет се огледа шокирана.

— Господи! Да не си претърпял взломна кражба?

Той се усмихна глуповато.

— Де тоя късмет. Ако бях, сигурно щеше да е по-подредено. Нуждаем се от питие, момичето ми, и да поговорим.

Стаята беше разбъркана като брадата му, въпреки че носеше свежа миризма на дезинфектант и всички открити повърхности бяха лъснати. Останалите бяха покрити с фотоапарати. Те варираха от евтини амортизирани апаратчета до добре излъскани метални триножници с висящи от върховете им богати драперии. Накъдето и да погледнеше, Бет виждаше втренчените погледи на обективите. Всекидневната на Фъргъс беше частен олтар на уловения миг. Странно беше, помисли си Бет, че през всичкото това време, в което бяха работили заедно, не беше и стъпвала в дома му.

Тя премести няколко разхвърляни предмета от дивана и седна. Чуваше го как мърмори нещо за чисти чаши в кухнята.

— Това намирисва на службите за сигурност. — Той постави бутилка бренди на декоративната малка масичка между тях. — Забелязала ли си някакво забавяне в телефонните ти обаждания? Някакво пращене или потракване?

Бет поклати глава.

— Чел съм за това в една книга — призна си той. — Вероятно похват на автора да залови лошите. Но това тук не изглежда добре, нали? Решихме да ядем в този ресторант скоро след като се срещнахме. Това означава, че те следят. А ако те следят, най-вероятно подслушват и телефона ти. — Той наля две големи дози испанско бренди и й подаде едната. — У нас винаги е имало дебнене между бунтовниците и хората на правителството. Подслушвателни устройства и мъчения от двете страни, докато някой не направи грешка като тази вечер. Сега вече знаят, че ние знаем за тях.

Силното питие леко я задави.

— Хей, жено, пий го, не се дави в него.

Тя се закашля, за да прочисти опареното си гърло.

— Защо, Фъргъс? Какво искат от мен?

Той се замисли за момент, задържайки питието в устата си.

— Нещо, което имаш. Тази информация за Мидълтън… можеха да имат достъп до нея, ако го бяха поискали. Не мисля, че те са ти я изпратили. Нямат причина да го направят. Ще разберат, че си ходила в училището, но не и какво си намерила. Ако са те проследили след това, тогава това набедено ченге Форсайт е изплюло и майчиното си мляко за вашата среща. И те ще тръгнат по тази следа, ако не са го направили вече.

Тя се замисли над тази интерпретация на фактите.

— Прав си. Маделин не работи за тях. Тогава за кого работи?

— Ето това трябва да открием, Бет.

— Ние?

Той вдигна чашата си.

— Ние. Екипът. Гембъл и Фин. Изглежда, ти имаш нещо друго, което властите нямат. Мисли сега.

Бет потърси вдъхновение в чашата и след няколко мига го намери.

— Това беше отклонение. Те бяха бесни за клуба по стрелба. Опитаха да ме сплашат с Мидълтън в ресторанта, после ми подхвърлиха следата към училището. Щеше да е по-просто да ми дадат информацията, както направиха с папката. Искали са това да ми отнеме време.

— А ти какво правеше преди това?

— Късчето хартия, квитанцията от клуба. Трябва да е това.

— Ами по-добре продължавай да търсиш. Аз ще си взема отпуск, но няма да съм много далеч. При тези обстоятелства те ще започнат да ме търсят. Това ченге в ресторанта знаеше, че играта е свършила. Наистина странно, сякаш се почувства облекчен, когато жената ченге изтърси името ми. Видя ли как го изгледа тя? Който и да им е началникът, ще е син от гняв. — Той прокара ръка през успокояващата топлина на брадата си. — Без нея и собствената ми майка не би ме познала. А те със сигурност няма.

Той посегна към една чанта, стегната за спешни задачи, и извади паспорта си, за да провери валидността му.

— Ще си помислят, че за известно време няма да се бутам между шамарите. Ще наблюдавам, Бет. Не поемай никакви рискове.

Той надраска един столичен номер и й го подаде.

— По-добре да не знаеш къде е. Търси Били — можеш да му имаш доверие. Не използвай твоя телефон, освен ако не искаш да се отървеш от тях, като ги пратиш за зелен хайвер.

Тя запомни номера и после му го подаде обратно.

— Плашиш ме, Фъргъс.

— Аз сам се плаша, Бетани. Тук е заложено нещо голямо, а ние не знаем какво. Става късно. Аз ще легна на дивана. Трябва да се става рано.

Тя погледа как косматият мъж се настани удобно на издънения диван. Изпи с усилие последната глътка от огненото питие и пропълзя до него. Без да отваря очи, той я прегърна през раменете със сигурната си ръка.

— Фъргъс, нали не си въобразяваме всичко това?

— Надявам се, Бет, наистина се надявам.

 

 

Молину нареди полицайката да дойде при него веднага щом разбра за нарушаването на инструкцията. Не знаеше какво да каже на другите оперативни работници. Щеше да повлияе лошо на общия дух и на нейното положение сред тях. Тя стоеше мирно пред бюрото, изпънала силно ръце зад гърба си.

— Основното, по дяволите, основното. Коя сте вие, каква роля играете? Забравили сте всичко.

— Тъй вярно, сър.

— След всичкото това обучение не можете да мислите оперативно. — Молину стоеше приведен и беше бесен.

— Разрешете да доложа, сър.

— Разрешавам, но внимавайте дали си струва.

— Старши офицер беше господин Бордмън. Бях инструктирана да следвам неговите нареждания.

— Е, и?

— Той не ми даде никакви нареждания, сър. На съвещанието отвън не беше споменато за честването на годишнината. Той ме инструктира, че съм там само като прикритие, а не като активен участник.

Молину се облегна назад в стола си. Момичето беше добро, оценката й беше от най-висок калибър, лоялността й не подлежеше на съмнение.

— И какъв извод искате да си направя от това?

— Такъв, какъвто смятате, че трябва да си направите от неговото поведение, сър.

Молину въздъхна. Тези, новите, бяха толкова педантични, толкова прецизни.

— Много добре. А какви изводи си направихте вие от този инцидент? Отговорете ми откровено.

В отговора й нямаше колебание:

— Той искаше тя да разбере, сър.

И Молину беше уверен в същото.

— За какво си говорехте по време на вечерята?

— Той изглеждаше разсеян през цялото време. Питаше за вас, за екипа и за шансовете за успех.

— Вашият отговор?

Изглеждаше доволна от себе си, когато отговори:

— Осведомих главния инспектор, че информацията е поверителна и че аз нямам данни до какво ниво на секретност има достъп той.

— И какво беше отношението му към това?

— Стори му се забавно, сър. Не направи повече опити да ме разпитва.

Бордмън е знаел, че Молину ще разпитва после подробно момичето. Бордмън му поставяше клопка. За външен наблюдател изглеждаше, че момичето е провалило тази част от операцията. Молину знаеше кой е отговорен, но не беше в състояние да убеди началниците.

— В някой момент обвини ли ви за грешката?

— Не.

Молину освободи момичето и каза на Добсън:

— Тя трябва да бъде преместена. Те вече я видяха. Ще трябва да говорим с личния секретар на министъра, налага се да го осведомим.

Добсън си отбеляза нарежданията.

— Ще помоля господин Бакън да дойде, сър. Това е съществено, нали?

Молину се чудеше колко сериозна е наистина вредата. Бет се беше върнала в дома си в ранните часове и оттогава не беше излизала. Нейният компаньон се бе качил на редовния полет за Дъблин и бе отишъл на адрес, който се оказа домът на майка му. Оперативните работници ги бяха следили толкова изкъсо, колкото се бяха осмелили. Досега не беше отстъпил. Те знаеха. Те знаеха и знаеха, че той знае. Господи, това се превръщаше в някакъв зловещ фарс! Добсън търпеливо си искаше своето.

— Сър!

Размислите на Молину за сложното положение бяха рязко прекъснати.

— Де Хаус още ли е тук?

— В библиотеката е. Искате ли да го повикат? Той знае за случилото се.

— Да, веднага щом може, да ми се представи. Кажи му, че от него искам преценка какво ще прави сега момичето.

Отнасяше се с презрение към непрекъснатото участие на учения в операцията, но досега всичките му ходове бяха правилни. Едва ли не изглеждаше, че Де Хаус има някаква скрита кратка пътека към изводите си. Те се изтърколваха от устата му с бързината на куршуми от автомат. Дребният учен започваше да дразни Молину. Той носеше тържествената потискаща атмосфера около себе си като някакъв личен буреносен облак. Непрекъснатото му роптаене за прекратяване на операцията беше обръщане на 180 градуса в сравнение с ентусиазма, с който бе прегърнал първоначалните етапи. Засега Отделът за вътрешна сигурност беше открил само отдавнашна кратка връзка с един студент, но момчето беше завършило и тръгнало по собствен път. С изключение на това, Де Хаус изглеждаше чист. Подозрителният ум на Молину се отнасяше с недоверие към тези, които бяха прекалено чисти. Дай им само нездрав интерес към воайорство или към секс, тогава хората можеха да бъдат контролирани.

Неговото притеснение растеше от това, че „организацията“ бездействаше от известно време. Скоро щяха да нанесат следващия удар. Трябваше да е готов да го отбие. Да не би да беше време за Големия ден?

 

 

Когато се прибра вкъщи, Бет беше малко схваната от нощта, прекарана с Фъргъс на дивана. Но се чувстваше по-човешки заради допира си с него. Да усетиш топлината на друг човек след всичко това беше като неочакван подарък. Не беше прегръщала никого и никой не я беше прегръщал, откакто това се случи. Бет изпитваше приятно усещане за лекота, което беше в разрез със сегашното й положение. Държиш се като ученичка, каза си тя. После се поспря и се замисли. Още първия път, когато видя Фъргъс, знаеше, че може да му има доверие. В усмивката му имаше някаква стабилност и сигурност, както и в движенията му, в непохватната му любезност, когато се срещаше с хора. Но сложи го зад камерата и ставаше истински факир. Никакъв риск не му се струваше прекалено голям, щом трябваше да се снима добре. Беше го видяла в следобеда преди раздаването на наградите в барчето на телевизията. Бет го попита какво смята да облече за церемонията. Той наведе поглед към черното си кафе и каза, че нещо е изникнало и няма да може да присъства. Тогава прие решението му да не идва, но сега си спомни леко разочарования му поглед към нея, с който й пожела късмет и си тръгна. Следващия път, когато го видя, беше в болницата.

Бет взе душ и тръгна с мокра коса към всекидневната, когато нещо привлече погледа й. Оказа се писмо, лежащо на килима до вратата от раирано борово дърво. Беше донесено на ръка. Веднага позна почерка на плика: на Маделин. Един глас я стресна. Тя мушна писмото в джоба на халата си.

Болногледачката на баща й го преобличаше за предстоящия ден.

— Днес изглежда малко по-добре, Бет.

Тя седна до него и взе ръката му в своята. Болногледачката вдигаше шум с работата си в кухнята.

— Татко, страхувам се.

Знаеше, че той не може да схване това, което се канеше да му каже, но имаше нужда да говори с някого.

— Не знам какво става, но е сериозно. Теглят ме като въже на състезание. Не знам откъде и накъде ме дърпат. Всичко, което със сигурност знам, е, че това не е игра. Бих искала да си тук, наистина да си тук. Тогава щях да знам какво да правя. — Почувства леко натискане по ръката си. — Ако можеш да ме чуеш, направи го пак, моля ти се.

Почака, но отговор нямаше. Движението беше просто един спазъм на износения моторен нерв. Тя внимателно постави отново ръката му на завивката и извади писмото от плика. Беше с днешна дата. Бет го разгъна, нетърпелива да види какъв номер или обещание съдържа. Изглади го и забеляза, че бе написано набързо, вероятно по принуда, сякаш взетото решение е изпълнено веднага.

Бет, знаеш, че не можеш да им вярваш. Нямаш ли усещането, че си следена? Ние можем да помогнем. Ние сме единствените, които можем. След това и ти ще помогнеш на нас. Трябва да се срещнеш с някого, с една наистина забележителна личност. Само тогава ще разбереш истината. А ти имаш нужда да я разбереш, нали?

Следваше сложен списък с инструкции и обяснения, които трябваше да следва.

Не оставяй това в дома си. Следвай го безусловно. Не се отклонявай. Ще се срещнем скоро.

Според инструкциите не оставаше и един час, преди да се установи първият контакт. Нямаше избор. Бет трябваше да го направи. В свят, в който доверието беше понятие, празно като обещание на рекламен агент, тя можеше да се довери само на себе си и на Фъргъс. Къде беше той сега? Не очакваше събитията да се развият толкова бързо. Бет взе касетофона и бележника си. След като се изкъпа и облече джинси и вълнена риза, тя целуна за довиждане баща си. От това, което знаеше, можеше и да е за последен път. На колана на джинсите й стоеше пейджърът. Провери батериите и видя, че са напълно заредени.

След това вдигна телефона. Заслуша се за някакво пращене или издайническо потракване. Освен сигнала „свободно“, беше безмълвен като баща й. Натисна бутона за запаметения номер и зачака провлачения задокеански говор на Теди да я осведоми, че не си е вкъщи и да я подкани да остави телефона и адреса си.

— Знам, че си там, копеле такова. Идвам да си прибера нещата и да ти кажа някои работи за теб, ако си ги забравил. Не мърдай оттам. — Тя тресна слушалката с надеждата, че ще оглуши любопитните подслушвачи, които грубо се намесваха в живота й. След това продължи да изпълнява останалите указания.

Първо уреди едно такси да я вземе от задната страна на сградата след пет минути. Сложи си бежово сако и подходящо шалче на главата и погледа през прозореца около една минута. Отдалечи се от предната част на апартамента и се преоблече в дълъг шлифер и барета. Сега времето беше най-важното. Извика довиждане на болногледачката на баща си и когато стигна до задното стълбище, натисна бутона, за да повика товарния асансьор. Той пристигна. Бет го изпрати празен в избата, която имаше изход към задната част на сградата. После се затича надолу по предното стълбище. Погледна часовника си и видя, че се движи по график. Кабинката на портиера беше празна, както беше обещано. От прозореца на ъгъла можа да види как таксито подмина и после обърна към задната част. Една кола тръгна бавно напред в същата посока. След като тя изчезна от погледа й, един пикап за химическо чистене спря пред по-ниския вход към стълбището. Вратите му бяха широко отворени. Тя скочи вътре. Мади затвори вратите зад нея и пикапът продължи със същата мързелива скорост по улицата и после надалеч.

— А сега какво? — попита Бет спътницата си, която само можа да свие рамене.

— Кой знае?